Home Право Идейно-правни основи на континенталното правно

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Идейно-правни основи на континенталното правно ПДФ Печат Е-мейл

Начало > Лекции > Правни системи на съвременността

Идейно-правни основи на континенталното правно

семейство. Римското право, Каноническото право и

правните школи на глосаторите и постглосаторите.

ИСТОРИЯ НА РИМСКОТО ПРАВО

І. История на римската държава.

1. Рим официално е основан през 753 г. пр. н.е. от Ромул

и Рем. Основаването на града естествено тъне в легенди.

През 509 г. пр.н. е. Сервий Тулий извършва реформа, като

разделя римските граждани на пет категории в зависимост

от притежаваното от тях имущество. Царете (римските

рексове) всъщност са имали символична власт.

2. Най-старото устройство в Рим е републиканското.

Тогава то е включвало следните държавни органи:

А. Двама консули, избирани за срок от една година. Всеки

от тях има право на вето върху решенията на другия. При

военна опасност Сенатът е можел да даде диктаторски

/т.е. еднолични пълномощия/ на един от консулите .

Б. След консулите идва преторът, който има правомощия в

областта на осъществяване на правосъдието.

В. Квесторите управляват държавното съкровище.

Г. Цензорите имат функции на преброители на населението,

при тях се оставят завещания и пр.

Д. Сенатът е бил най-важния орган, който е избирал

всички длъжностни лица и който е обсъждал най-важните

въпроси на държавата. Народният трибун, най - накрая е

бил представител на плебса и е можел да налага вето

върху всички останали решения. Именно народният трибун е

прототип на съвременните омбудсмени.

Ранната република приключва около 3 в. пр. н. е. Прието

е да се смята, че ранната република приключва с

Пуническите войни, след които Рим се превръща в

средиземноморски фактор.

След ІІІ в. пр. н.е. и по-точно след успешните пунически

войни с Картаген, Рим се превръща от един от многото

полиси в огромна държава. Римската република не се

променя, но се създават т. нар. Провинции. Римските

земи, включително цяла Италия се управляват от града Рим

непосредствено, докато провинциите се управляват от

прокуратори, избрани от сената.

В граждански план в римската република има три категории

лица: римски граждани, перегрини и роби. Перегрините са

жители на провинциите. Статусът е личен, т.е. ако такова

лице отседне в Рим, то няма да бъде удостоено със

статуса на римски гражданин, освен от сената и то за

особени заслуги. За целта се създава перегрински претор,

който се занимава с делата между тях, както и с делата

между римски граждани и перегрини.

3. Следващ етап в развитието на Рим е принципатът – от І

в. пр. н. е. до ІІІ в. от нашата ера. Цезар и Август

пренасят границите на империята по Дунав и Рейн. Клавдий

завладява Британия. Римляните полагат големи усилия, за

да създадат лимеса – границата между Рим и варварския

свят.

Римският мир Pax Romana се счита от Август до императо

Септимий Север (193-211 г.) и по това време народите,

живеещи на територията на империята са били относително

гарантирани от външни набези.

Рим изпитва върху себе си интелектуалното влияние на

Древна Гърция и на етруската култура. Особено силно е

гръцкото влияние. Всеки образован римлянин е владеел

гръцки и е познавал основните произведения на гръцката

литература и философия. Но римляните не са имали вкус

към философията и не са добавили нищо особено в нея.

Кризата в републиката идва от там, че органите за

управление на Рим са създадени да управляват

град-държава, а не световна империя.

4. Затова възниква нов тип форма на държавно управление

– принцепса или цезарят /Август/. Имената на Гай Юлий

Цезар и Октавиан Август фактически стават нарицателни. В

самия град сената и другите институции остават, но

тяхното съдържание е все повече изпразвано. Сенатът не

приема предложенията на императорите, а ги акламира,

което означава, че отделните оратори изтъкват

държавническото величие на императора и нищо повече.

На практика принцепсът упражнява монархическа власт,

докато сенаторите се занимават с интриги. И все пак има

разлика – докато в Рим принцепсът е пръв между равни, в

провинциите той вече започва да се обожествява. След

смъртта на Август той също е обожествен. Формално обаче

принцепсът е едновременно доживотен консул, нароен

трибун и претор. Много скоро той започва да създава

около себе си служби: данъчни, полицейски, пощенски,

които на практика поемат администрирането на държавата и

изместват републиканските институции.

5. От трети век насетне републиканските институции

изцяло изчезват и са заменени от монархическа

администрация. Римските цезари стават доминуси. Титлата

император идва всъщност от т.нар. “войнишки императори”,

които по същество са узурпатори. През цялото

съществуване на римската държава въпросът с

легитимността на властта никога не е бил докрай изяснен.

Всъщност и при домината сенатът съществува. И пак както

преди той формално издига императора. Основите са

поставени още при Цезар и Август, които определят своите

приемници чрез завещания – един по същество частноправен

акт.

Налага се и държавен протокол, който следва източните

традиции и най-вече традицията на сасанидите /персите/.

Обожествяването на владетеля в източен дух по интересен

начин се съпътствува с обожествяването на властта след

приемането на християнството.

ІІ. Предкласическо класическо и посткласическо римско

право

1. Прието е да се смята, че предкласическото римско

право съществува от началото на града Рим до епохата на

принципата. Основен извор е т. нар “Закон на 12-те

таблици”, датиран според историците 451-450 пр. н. е.

Съгласно него се санкционира (одобрява официално)

принципа на талиона (т. е. равностойност на санкцията на

вредата) и фамилната собственост. Римляните в този

период не достигат до идеята за класическа индивидуална

собственост. Цялото имущество е в ръцете на патер

фамилиас, главата на фамилията. В по-прочутите римски

фамилии всъщност междуособната борба е била именно за

оглавяване на фамилията, а не за нещо друго.

Формирането на римското право идва най-вече от дейността

на практиката. Разбирането за законодателна власт, което

имаме днес, е крайно неприсъщо на римляните. Законите,

осветени от величието на годините са се смятали за

непоклатими, задача на римските юристи е била да

приспособяват тези закони към изискванията на новото

време.

2. По квиритското право чужденците са напълно безправни.

Ето защо преторите по същество създават нова правна

система ius gentium. Следва обаче да се има предвид, че

пълната неправоспособност на чужденците е смекчена, те

имат Хоспициум, т.е. търговска правоспособност (за

продажба на движими вещи) и брачна правоспособност.

При покоряването на други народи те не са били

превръщани тотално в роби. Напротив те са получавали

определени права, включително и правото да бъдат

защитавани от римската армия при необходимост.

Създаването на IUS GENTIUM се свързва с дейността на

перегринските претори. Те създават т. нар преторско

право, което е признато за квиритско право. Характерно

за всички древни правни системи е, че те не са единни.

Идеята за еднакво тълкуване и прилагане на закона спрямо

всички е една идея на Просвещението. В древността, както

и в Средновековието се отчита лични статус и действат

различни правни системи. По този начин римските юристи

от класическия период разработват една съвършена система

на частноправните договори . залог, заем, заем за

послужваме, наем и пр.

Старото квиритско (преторско) право е безкрайно

формалистично и неудобно за развитието на

стоково-паричните отношения. Ето защо, без някога да е

било формално отменяно старото квиритско право започва

постепенно да се смекчава – най напред в отношенията с

перегрините, но постепенно и в отношенията между

римските граждани.

3. От ІІІ в. насетне можем да говорим за посткласическо

или вулгаризирано римско право. Причината за

вулгаризацията на правото следва да се търси не само и

не толкова в самото право, колкото в опростяването на

стоково-паричните отношения и в откъсването от идеята на

Рим.

ІІІ. Източници на римското право.

1. Обичаите.

Самият Закон на 12-те таблици представлява кодификация а

обичаи. Римските юристи са сметнали за необходимо да

подчертаят, че обичай изисква съзнание за правна

задължителност.

2. Законите на народните събрания.

В периода на републиката, макар и рядко, са били

свиквани народни събрания. По същество това представлява

общо събрание на целия народ . Все пак тези събрания не

са точно целия народ. По центурии събранието се свиква

на базата на броя центурии, които притежава съответната

класа – патриции и конници взети заедно са имали 4/5 от

гласовете по центурии, но и задължението да предоставят

съответната центурия /10 войника/ при война.

Народното събрание по триби, те са още по-стари и

фактически закрепостяват местността, заемана някога от

даден род. Важно е да се подчертае, че не става въпрос

за равно избирателно право.

Важно е също, че тези закони са били доста общи и по

правило не са систематизирани.

3. Едикти на магистратите.

При кандидатстване за изборна длъжност всеки магистрат е

поставял писмено обещание от какви правила ще се

ръководи в своята работа. Тези правила едновременно

имали характер на предизборна програма, но заедно с това

се превърнали в съществен източник на право по-късно.

С течение на годините тези преторски едикти са били

систематизирани. При своя избор преторите са заявявали,

че ще се придържат към старата практика или че ще

изменят някои неща. По времето на принципата и домината,

те вече не са имали правото да изменят, а е трябвало

стриктно да следват старите образци.

4. Сенатусконксулти.

По времето на Републиката сенатът не е имал

законодателна власт. Той става постепенно законодателен

орган по време на император Адриан. Сенатосконсултите

(т. е. актовете на Сената) могат да имат както

нормативен, така и индивидуален характер.

5. Императорски конституции.

Те са от времето на династията на Северите, когато

самият сенат е практически разпуснат.

ІV. Римския граждански процес.

1. Легисакционен процес.

Акцио е иск, а легис – закон. Процесът се наричат

легисационен, защото трябва да се заяви с думите на

закона. При този процес претенцията се заявява

тържествено, като се използват думите, използвани в

самия закон. Ако по някаква причина стане грешка, искът

ще бъде отхвърлен. Използват се клетвени изрази и всяка

грешка в процедурата може да доведе до отхвърлянето на

иска.

Първа фаза е производство пред магистрата – там

ответникът може да бъде доведен от ищеца, включително и

чрез принуда, като двете страни заявяват своите

претенции и възражения. После се избира заклет съдия,

който е частно лице и по същество е нещо като арбитър.

Съдията се произнася с решение – сентенция, която няма

изпълнителна сила. Важно е да се знае, че ако ответникът

се противи и не изпълни сентенцията на заклетия съдя,

ищецът може да предяви нов иск – вече за изпълнение на

решението.

Има няколко известни легисакции;

- за собственост и владение;

- за задължение за плащане на парична сума – ако

ответникът откаже да признае дълга, той е длъжен да даде

залог. Такъв залог дава и ищецът и 30-дневн срок се

насрочва процес;

- манус иниекцио – при отказ да се изпълни едно вече

постановено решение тази акция дава право на ищеца да

постави ответника в свой частен затвор или да го продаде

в робство. Тази процедура е определена много подробно.

Длъжникът се изкарва на пазара и се продава за точната

сума, която дължи. Идеята е, неговите родственици да

могат да го откупят, ако искат и разбира се, ако могат.

2. Формуларен процес.

При него преторът започва да играе значителна роля. Той

дава писмена формула (задължително указание) на заклетия

съдия, как да реши спора. По този начин преторът

определя параметрите на гражданския спор и дава

задължителни указания на страните, какво точно да

отсъждат.

На мястото на тържествените формули идва свободно

разискване на делото между страните и магистрата, което

има за цел да отстрани спорното от безспорното и да

формулира точното съдържание на правния спор.

3. Литис контестацията.

Това е наименование, което е дадено на предаването на

правната формула от страна на магистрата към страните.

Същността и е, че това е договор за арбитраж, сключен

със съдействие на държавната власт, на която страните се

съгласяват да се подчинят. По този начин се постигат

няколко ефекта:

- погасителен. Ищецът не може да иска втора

литисконтестация след като вече се е съгласил да се

подчини на първата;

- конституиране на предмета и на страните по делото;

- правотворчески ефект – това, което ще се отсъди се

черпи от самата литисконтестация, а не от предходното

правно положение;

- новационен ефект.

4. Служебен (когнитивен) процес.

Появява се по време на принципата и е дело на

императорите. Прилага се, когато не може да се намери

защита нито по правото на квиритите, нито по силата на

преторското право.

При него се премахва двуинстанционността – пред

магистрат и пред заклет съдия. Делото се гледа от един,

т.е. тук изчезват частноправните елементи в процеса -

той е изцяло публичен.

При него се въвежда инстанционност и възможност за

обжалване от страна на страните.

Най –високата инстанция е императорът, следват

преторинските претори, градските претори, провинциалните

префекти.

ИСТОРИЯ НА КАНОНИЧЕСКОТО ПРАВО

І. Характеристика на универсалната средновековна идея за

властта.

1. Средновековната правна и политическа мисъл се свързва

с името на Аврелий Августин (Августин Блаженни), епископ

на Хипон в началото на V век.

Началото на V век е бурно за Римската империя. Тогава:

- готите превземат Рим през 410 г.

- императорът бяга в Равена;

- на Запад настъпва краят на Рах Romana.

По това време Св. Августин пише своето съчинение “За

божия град”. Същината на неговите идеи е, че в Божия

град властват разумът и вярата. Този град живее по Божия

закон. Човешкият град е град на греховното, който е

преходен и който е отглас на истината от Божия град. Ако

и доколкото хората спазват правилата на Божия град, ще

оживее и човешкия. Тук се размишлява върху съотношението

между светска и църковна власт, но в един крайно

отвлечен и метафизичен смисъл на думата.

Той е първият мислител, който залага на смисъла в

историята и я представя като линеарен процес. До него в

общоримски и в някаква степен в общочовешки план властва

гръцката идея за историята като цикличност. Според него

историята на човечеството може да се представи като

историята на един човек.

2. Следствия от доктрината на Св. Августин.

2.1. Дава се интелектуална основа на монашеството.

Монашеството възниква на Изток; Първият известен

християнски монах е Св. Антоний, който още през ІІ в. се

оттегля от суетата на света и потъва в размисъл. На

изток идеята на монашеството винаги се свързва с

отшелничеството. Смята се, че отшелниците са свети хора,

които са в състояние да предизвикват свръхестествени

явления. Също така се смята, че съзерцателността е начин

и средство за избягване от суетата на светския живот.

След Св. Августин идеята на монашеството придобива

определен практически оттенък: Божия град вече не е

просто някакво съзерцателно и умозрително творение.

Напротив, той е една реалност, една общност от монаси,

които са подчинили живота си в служба на Бога и които в

ежедневните си отношения пресъздават идеята на божия

град. Първи такъв манастир се създава в началото на VІ

в. в Италия, в Монте Касино и негов създател е св.

Бенедикт. Така се поставя началото на Ордена на

бенедектинците. Св. Бенедикт е далеч от отшелничеството

на Изтока: монасите са се събрали на колективно служене

на Бога, както и за проповеди между хората, тяхното дело

е съвсем истинско – те са еманация на идеята за божия

град.

2.2. Самата църква, особено на Запад, се явява

единствената организирана сила. Тя става наследник на

Империята, като създава стройна организация.

3. От началото на ХІІ в. папа Лъв ІХ, Григорий VІІ и

Инокентий ІІІ провъзгласяват идеята за единната,

вселенска и универсална църква, на която в светско

отношение се подчинява единната империя и светските

крале.

Следствия от това са:

- инвеститурата - това е въпросът за назначаване на

свещениците, решен чрез Вормския конкордат от 1122 г.;

- интердикта – това е правото на папата да прогласява

интердикт, т. е. забрана за богослужение, което се

налага по преценени от папата като особено тежки

нарушения на християнския канон;

- правото на папата да отлъчва от църквата и да налага

кръстоносни походи;

- доктрината на “двата меча”, според която църковната и

светската власт са два самостоятелни “меча” в битката

срещу неверниците.

Това се потвърждава от Булата Unam Canctam на папа

Бонифаций VІІ от 1302, която обявява светската власт за

подчинена на духовната и двуединна. Според нея папата

миропомазва владетелите, дава индулгенция и решава

въпроса за браковете на кралете. Господството на Исус е

универсално, а папата е негов наместник на земята.

4. В споровете за характера на властта се проявяват две

тенденции, които условно можем да наречем римска

(абсолютистка) и германска (ограничена). Властта на

владетеля по принцип е неограничена. Но тази власт се

основава върху това, че владетелят е добър християнин и

служител на бога. Ако той се отклони от волята, на която

трябва да служи, той освобождава от клетвата за вярност

своите васали, а следователно изчезва и основанието на

властта му. В този вариант властта се свързва със

системата на васалните отношения. Сеньорът може да

изисква от своите васали подчинение, но им дължи

закрила, както и известна справедливост в отношенията.

Средновековната идея за властта не схваща императора

като legislator. Той издава едикти, в които по-скоро се

опитва да инкорпорира обичаите, отколкото да създава

някакво ново право.

5. Тома Аквински и средновековното право.

Тома Аквински (1226-1274) пише своето Summa Theologica,

където слива христовото учение с възгледите на

Аристотел. Според Аквински Бог създава природата и

хората и доколкото хората не могат да живеят откъснато

от някакво общество, се налага да съществува държавата.

Така се легитимира съществуването на държавата. Самата

държава обаче е нещо различно от “corpus christi”

(християнското общество), макар да се основава върху

него. В периода 11-14 в. не се приема, че владетелите

могат да издават общи правила. Техните едикти,

включително и папските були се отнасят до конкретни

въпроси и не могат да отменяват фундаментални принципи

на правото и вярата.

ІІ. Характеристика на универсалното търговско право през

Средновековието.

Търговията през средните векове почти замира, предвид

натуралното стопанство, несигурните пътища, високите

мита и честите случаи на грабеж и разбойничество,

включително с участието на властите.

Следва да се споменат градските грамоти. Градовете са

относително свободни, като за първообраз служат

градовете-държави в Италия. В 12-13 в. такива градове

има най-вече във Фландрия и в Италия. По-късно се

установяват градове в Южна Германия и Англия. Повечето

от тях са разположени на реки, тъй като голямата част от

транспорта на стоки е бил речен.

Сред градовете с най-голямо влияние се ползва немската

Ханза (Съюз на Балтийските градове), който представлява

корпорация. Ханзата е сключвала договори с отделните

владетели.

Градовете са се управлявали на демократичен принцип (те

са били аристократически републики). Важно е да се

подчертае, че градовете не плащат данъци на местния

феодал, имат пряка подчиненост на кралете и освен това

всеки, който не е потърсен в едногодишен срок става

свободен.

ІІІ. Същност на каноническото право.

1. Каноническото право се свърза с писмеността, която –

започвайки от епохата на Константин Велики – продължава

и след падането на Империята през Средновековието. В

условията на всеобща неграмотност църквата е можела да

представи документи, които са имали огромна

аргументативна стойност. Ватикана е била единственото

място, където са се съхранявали значително количество

документи. В тях едновременно се проявяват два

авторитета – писменост и стародавност.

През 1140 г. Грациан създава едноименния кодекс,

известен още като corpus decretarius. По подобие на

глосаторите той систематизира папските декрети по три

признака:

- предметен признак;

- правна форма;

- юридическо разграничаване.

От този момент насетне в Юридическите факултети започват

да разграничават

- легисти, които учат римско право и

- канонисти, които изучават каноническото право.

От редиците на канониците всъщност произлезли

най-известните папи н средните векове.

През 1234 г. всички папски декрети, издадени след 1140

г., били събрани в пет книги и получили названието Liber

extra. Те са както следва:

- 1 книга – съдии;

- 2 книга - съдебен процес

- 3 книга – духовенство;

- 4.книга – брак

- 5 книга – престъпления по каноническото право.

По времето на папа Климент V (около 1310 г.) била

издадена още една книга, наречена по името на папата

“Клементина”, която включвала декретите на папа

Бонифаций VІІІ и Климент V.

През 1583 г. тези книги започнали да се означават като

корпус юрис каноникус.

2. Каноническото право съдържа в себе си елементи на

днешното административно право. В резултат на това

манастирската собственост започнала да се управлява

несравнимо по-добре и добивите от манастирските земи

били по-високи от останалите.

3. В областта на наследственото право църквата налага

тезиса, че “Христос наследява, колкото всеки син”.

4. Основополагащ отрасъл на каноническото право било и

СЕМЕЙНОТО ПРАВО. В него съществували следните основни

принципи:

4.1. Целибата – забрана за брак на свещеници.

4.2. Бракът е обявен за тайнство; налагат се суров

мерки срещу различните брачни прегрешения. По този начин

се поставят основите на християнския сексуален морал,

който е доста строг и много по-различен от римския.

5. Друг добре развит отрасъл на каноническото право било

и облигационното право. Различните договори по онова

време често се скрепявали с клетви. Това дало възможност

на църквата да приеме тези договори под своя юрисдикция.

6. Каноническото право се отразява и на

съдопроизводството. Въвежда се т. нар. персонален

принцип: съдебно дирене спрямо духовници е подсъдно

единствено на духовни съдилища.

7. Каноническото право развива процесуалната техника в

един период, когато светското право е много елементарно

в процедурен смисъл.

По-специално приносите на каноническото право за

развитие на процесуалното право са следните:

7.1. ІV Латерански събор през 1215 г., организиран и

ръководен от папа Инокентий ІІІ отменя:

- ордалиите;

- показанията под клетва.

Вместо тях се въвежда т.нар. формална сила на

доказателствата;

Въвеждат се като нови наказания:

- интердикта, като общо наказание над село, град или

цяла държава;

- отлъчването, което вече е било прецедент при Григорий

VІІ.

ІV-тия Латерански събор постановява в кои случаи папата

може да отлъчва (респ. отлъчване се е практикувало и

спрямо по-дребни особи).

При Инокентий ІV (най-видния юрист между папите) се

създава учението за вината – грях, като за основа се

приема, че човек е заченат в грях, но през земния си

живот може да постъпва правилно. За първи път се

разработват относително научно проблемите на свободата

на волята. Кой доколко е властен да обуздава собствената

си воля. Разработват се категориите и формите на вината.

ІV. Значение на каноническото право.

1. То рационализира правото.

Започва да се създава рационално право по пътя на

използването на понятията и категориите на римското

право. На теория това не е първично законотворчество, а

само продължаване на аналогиите и дистинкциите, които

римското право е предложило. Обаче създаването е налице

и е факт. В това отношение европейското право значително

превъзхожда исляма, който остава на нивото на корана,

независимо, че до ХІV-ХV в. арабският свят е по-развит.

2. Възражда се идеята за право, за правовия начин за

уреждане на обществените отношения, а не чрез сила.

По този начин се надхвърля нивото на решаване на спорове

на съседните, варварските, нехристиянски, територии,

като например тези от източна Европа. Властта в източна

Европа е по-деспотична, като цяло там не се чувства

необходимост от юридическо лавиране. Независимо от

войните, които се водят, Западна Европа предпочита да

решава нещата въз основа на правото.

3. Развива се систематизацията.

Това означава, че правото престава да бъде само нещо

дошло свише, но престава да бъде и произвол на

владетеля. То има собствени вътрешни закономерности,

които не следва да се нарушават. Така в Западна Европа

се поставят основите на правовата държава.

ИСТОРИЯ НА ПРАВНИТЕ ШКОЛИ НА ГЛОСАТОРИТЕ И

ПОСТГЛОСАТОРИТЕ

І. Причини за рецепцията на римското право в Западна

Европа.

Те могат да се обобщят в следните основни насоки:

1. Църквата и императорът претендират да са вселенски,

следователно те би трябвало да приемат една вселенска

правна система, каквато е било римското право. По тази

причина те са насърчавали процеса на изучаване и

разпространяване на римското право. Идеята за единна

християнска Европа всъщност не е от вчера.

2. Високият авторитет на римското право. Всичко от

древността е служило за пример. Златният век не е

предстоял, той е бил в миналото.

3. Свещената римска империя е трябвало да оправдае поне

името си “римска”.

4. Липсата на добре развито универсално право по онези

времена, валидно и приемливо за всички. Необходимо е все

пак в случай на нужда да бъде раздадено правосъдие, а не

да се отказва такова поради липса на право. В този

случай най-добре е да се прилага някакво общо за всички,

т. е. римско право.

5. Процесът има спонтанен характер и не е продукт на

съзнателно политическо решение. Налага се към него да се

подходи рационално и да се използва опита на миналото в

това отношение.

6. Навлизането на университетите в политиката и в

икономиката и авторитетът на образованието.

7. Самата висока степен на съвършенство на римското

право. От гледна точка на юридическата техника през

Средновековието римското право е стояло на недостижим

пиедестал

8. Хуманизмът, който започва в Италия и започва с култ

към античното.

9. Латинският език, като общ език на образованите хора в

Европа до 16 в.

ІІ. Школата на Глосаторите: 1100-1250 г.

Основната идея на глосаторите, както и на цялата

тогавашна наука се изразява в това, че на древните

текстове е приписвана свръхестествена сила. Техният

авторитет е бил дотолкова висок, щото дори спорът с тях

се е смятал не точно за грях, но за нещо крайно

неприлично и неприемливо. Въобще идеята на

средновековната наука мъчно къса с цитатничеството. За

най-учен се е смятал този, който може да се позове на

най-много авторитети. Ако например се е оказвало, че

някакво лечение, предписано от Аристотел, не води до

успех, това не означава, че лечението е погрешно, а че

този, който го е използвал, просто не го е ползвал

правилно. Или ако моряците не намират някакъв остров, за

който е писал Птолемей, грешката е тяхна.

Следователно особено важно е било умението да се чете

текста. Обработката, която правят глосаторите, е в

най-голяма степен филологическа. Следователно текстът се

е четял по начин, аналогичен с начина за четене на

Библията. Следователно глосаторите не са били същински

историци на римското право. Историкът се опитва да

сглоби картината на отминалата епоха, като използва

отделни фрагменти, запазени до наши дни и е подчертано

критичен към всеки факт, който опровергава тезата му. Те

не са се опитвали да сравняват Дигестите с действащи

нормативни разпоредби, още по-малко са си задавали

въпроса, дали е било действително така.

Основен метод на тяхната работа са били така наречените

дистинкции, т.е. формулиране на общи и частични понятия,

изключително на базата на текстовете. Нито преди, нито

по-късно античните текстове не са били подлагани на

по-задълбочено филологическо тълкуване. Напр. някой

прочита, че ако се владее вещ определено дълго време,

владелецът става неин собственик. Но какво значи дълго

време – отговорът на този въпрос е в института на

давността. Там изследователят отново се сблъсква с

израза “продължително време” и установява, че има

различни давностни срокове.

Основател на школата е Ирнерий (Ириней, Вернер)

Болонски. Следват четиримата доктори Булгар, Мартин,

Хуго и Якоб. После Плацентий, Азо и Акурсий, чийто труд

Glosa Ordinaria (Събрани глоси, сборник) се смята за

класически (от 1250 г.) и дори превъзхожда самите

Дигести. Това е най-фундаменталното изследване на

римското право, което около 10 пъти надхвърля по размер

текста на самото изследване.

Дейността на глосаторите се схваща строго академично; тя

няма отношение към практическата юриспруденция. Но

начинът на тълкуване на текстовете се възприема като

принцип на преподаване и се използва във всички

юридически школи: отначало в Италия, а после и в

останалите университети на Европа. Става въпрос за

диспутите: студентите се разделят на ищец и ответник,

предоставя им се съответния текст от Дигестите плюс

казуса и те следва да обосноват своите позиции. Тази

методика се използва във факултетите и до ден днешен.

В онези години университетите са готвели кадри преди

всичко за самите себе си, но не и за икономиката,

държавния апарат и пр. Статусът на Университет се е

получавал достатъчно трудно: с декрет на император.

Студенти и преподаватели са образували една гилдия, един

корпус. Изучавали се Квадриум: музика, граматика,

аритметика, астрономия и тривиум: реторика, диалектика

геометрия. После: философия, медицина, богословие и

право. На съответните степени са отговаряли: бакалавър,

магистър, доктор.

Университетските юристи не са били съдии. Изискването за

съответно професионално обучение възниква в Европа чак

през 19 в., а за Англия и САЩ до средата на ХХ в. няма

формално изискване за юридическо образование. Разбира

се, следва да се има предвид, че в средновековието не е

имало ясно разлика между административната служба и

съдебната служба. Заемането на високи постове в

административната йерархия винаги е било свързано и с

изпълняването на някои юридически длъжности.

Глосаторите не са имали за цел да възродят духа на

римското право, но все пак са го направили.

ІІІ. Школата на постглосаторите (Консилиатори):

1250-1400 г.

1. Характерно за тази школа са опитите да се свърже

наука и практика. С появата на консилиаторите се

свързват опитите за даване на юридически консултации по

дадени въпроси. Те също заемали видни длъжности в

съответните владетелски дворове, но заедно с това

консултирали градските съвети, религиозни водачи и пр.

Започнали също да дават консултации на частни лица.

Острите политически борби в Италия, които не се решавали

винаги с въоръжена сила, можели да се решават чрез

юридически аргументи. Такива аргументи използвали и

владетелите, когато не смятали да уреждат даден спор със

сила. Например общото заключение на “докторите по право”

от глосаторската школа са се смятали за достатъчно

авторитетни.

От особена важност е това, че те:

- се опитват да влияят върху конкретни съдебни актове;

- компилират някои елементи на местните правни обичаи;

- дават консултации на частни лица и институции;

- разработват нови правни проблеми, които не са били

разработени от римските юристи, напр. владението и

собствеността в условията на васално-ленната система,

която не е била позната на римляните.

2. Известни постглосатори са:

- Бартоло Ди Сасосферато (1313 – 1357 г.). Той е със

значение в областта на международното частно право.

Създател на правилата за законът за формата на сделката

(lex loci contractus), за съда (lex Fori), за мястото на

изпълнението.

- Балдис де Убалдис (1327-1400). Той е създател на

теорията на юридическите лица (Persona ficta, Persona

imaginaria). Съветник на кардинал Анибалдо ди Флеши,

който по-късно става папа Инокентий ІV.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG