Joomla Software solutions Template

Payday loan

Начало > Лекции > Обща теория на правото

Предмет и методология на науката "Обща теория на

правото". Възникване и развитие на Общата теория на

правото. Общата теория на правото в системата на

юридическите науки.

НАУЧНОТО ПОЗНАНИЕ

Познание и метапознание

Познание и научно познаниВидове познание

Що е наука

Развитие на научното познание

Предмет и обект на научното познание

Методология на науката

ПРАВНОТО ПОЗНАНИЕ

Подходи на правната наука при изследване на правото

Основни научни методи за изучаване на правото

Възникване на науката "обща теория на правото"

Съпоставяне на общата теория на правото и сродните

правни науки

Предмет и обхват на общата теория на правото

Място на Общата теория на правото сред социалните и

правните науки

Функции на ОТП

Правна наука, правна научна дисциплина и правна

учебна дисциплина

ЛИТЕРАТУРА

І. НАУЧНОТО ПОЗНАНИЕ

1. Познание и метапознание.

Метапознанието е познание на науката за самата себе си.

Създава се на един по-късен етап от развитието на самата

наука. Изучаването на предмета и на методите на дадената

наука е метанаука за тази наука.

2. Познание и научно познание.

Научното познание може и трябва да бъде разгледано в

логическата верига от понятия “ОТРАЖЕНИЕ – ПОЗНАНИЕ –

НАУКА”.

Всички явления от обективната действителност отразяват.

Отражението е всеобщо свойство на явленията от

обективната действителност.

Познанието е вид отражение. Опознават действителността

само живите явления от обективната действителност.

Неживите просто я отразяват.

Познанието в най-пълна степен се извършва от хората. То

е един от основните видове човешка дейност, а именно

тази, която е насочена към получаване и обработка на

информация за обективната действителност. Познанието е

събиране на данни, натрупване и обработка на информация

за обективната действителност. Другият основен вид

човешка дейност е практико-приложната, т. е. използуване

на тази вече събрана информация с цел удовлетворяване на

потребностите и интересите на човека.

3. Видове познание.

Познанието може и трябва да бъде разграничено на

различни видове. По-важните са:

а) житейско – то е познание за повърхността, за

видимостта на нещата, за това, което може да се

възприеме с обикновените сетива, да се научи от

житейския опит. Според него, обаче, земята е плоска,

слънцето се върти около земята, няма атоми, няма клетки

и пр., тъй като сетивата ни указват друго.

б) художествено – то е познание, при което

действителността се представя, възпроизвежда, моделира

чрез художествени образи, а познавателните резултати ни

се предават чрез пораждане у нас на емоции, на чувства.

Можем с основание да се запитаме къде са описани

по-добре, по-пълно, по-въздействащо престъплението и

наказанието като социални явления – в романа

“Престъпление и наказание” на Достоевски или в някой

учебник по наказателно право?

в) религиозно – това познание е магическо, то обяснява

всичко с наличието на висш разум, то анимира явленията

от обективната действителност, то замества отговора за

действителните причини, действителните закономерности, с

обяснение за божията воля, божията приумица, божия ред.

г) паранормално – това е необяснимо от гледна точка на

съвременната наука, невъзпроизводимо, неповторимо,

нелогично познание. Типичен негов представител е

ясновидството (Нострадамус).

д) научно – това е единственото теоретично, единственото

последователно логическо структурирано познание.

Насочено е към разкриване на действителните

закономерности на явленията от обективната

действителност. Неговата цел е да направи тези явления

предсказуеми, възпроизведими, използваеми. Има много

характерни черти, сред които най-важни са три:

- служи с научни категории (понятия, термини, с ясно

установен и постоянен смисъл) и с логически конструкции

(хипотези, теории);

- логически конструирано е, рационално е, подчинява се

напълно на изискванията и правилата на формалната и на

диалектическата логика като науки за мисленето;

- служи си със т. нар. научни методи за опознаване на

обективната действителност, които дават възможност да се

надхвърлят възможностите на обикновеното сетивно

възприемане.

В крайна сметка може да се обобщи, че познавателната

дейност на човека има 2 основни нива на осмисляне на

действителността:

а) емпирично (в което са всички други видове познание,

без научното), и

б) теоретично (научното познание).

Разликата между тях е в дълбочината до която се достига

при отразяване на обективната реалност.

Емпиричното познание е базирано на непосредствено

индивидуално възприятие, опит, изживявания. То е

формиране на представи за явленията от обективната

действителност, които са в голяма степен достатъчни за

социализацията на човека, без обаче да се достига до

същността на явленията и процесите. То по начало е

познание за повърхността.

Теоретичното познание навлиза по-дълбокото и преодолява

непосредственото съзерцание, обяснява същността. То е

познание за същността. То обобщава, систематизира,

утилитизира познанието. Само научното познание достига

до теоретично осмисляне на действителността.

4. Що е наука.

Науката е сфера (част) на научно познание, която е

насочена към опознаване на действителни закономерности

на дадено (отделно) явление от обективната

действителност.

Съвкупността от теоретични знания, които са

систематизирани, представлява науката като форма на

общественото съзнание.

5. Развитие на научното познание.

Първоначално в древността човешкото познание е

синкретично (неделимо, единно), като постепенно се

разчленява, фрагментира на отделни видове познание. В

него постепенно с възникването на човешката цивилизация

се появява като отделен самостоятелен вид научното

познание, което на свой ред по-нататък също започва

вътрешна диференциация, която в наше време е довела до

основното деление на науките на социални науки, природни

науки, хуманитарни науки и технически науки. Първите

природни науки са астрономия, математика, геометрия,

физика, химия. Първата социална наука е философията и от

нея произлизат всички други социални науки.

6. Предмет и обект на научното познание (науките).

Общ обект на научното познание е обективната реалност.

Тя може да се раздели на природна и обществена. Поради

това науките също могат да се разделят на естествени

(природни) и обществени.

Правото е обществено и социално явление и затова

правните науки и науките за правото има за свой обект

социалната реалност. В рамките на общия обект науките

обособяват своя конкретен обект на познание. Обект на

отделната наука е определена форма на движение или

няколко свързани форми на движение на материята -

физична, биологична, социална и пр. Обществото като

социална форма на движение на материята е система от

различни социални феномени и на него на свой ред са

присъщи различни форми на социално движение - стопанска,

политическа, етническа, правна и т. н.

На основата на тези форми на социално движение като

конкретен обект се формират и различните социални науки.

Типичната многопластовост, сложност на всяко социално

явление, както и стремежът към максимално изучаване на

социалните явления, водят до обстоятелството, че няколко

науки могат да имат един общ за тях обект. Т. напр.

правото е обект на изучаване от няколко науки: история,

психология, социология, философия, политология и др.

Държавата също е обект на изучаване от страна на

правната наука, защото държавата е генетично и

функционално свързана с правото, както и правото е

свързано с държавата. Съществуването на държавата е

невъзможно без правото. Правото е един от елементите на

нейната същност. Правото на свой ред също е невъзможно

без държавата, защото правото има място само в държавно

организирането общество и неговото действие е немислимо

без държавата.

В рамките на обекта, всяка наука има собствен предмет.

Предметът е определена част от обекта и включва отделни

страни, връзки, закономерности, проявления, форми на

съществуването на този обект. Определянето на обекта и

на предмета се осъществява от субекта (обществото,

хората) на познанието.

Тази свобода на субекта не е произволна. Предметът на

отделните науки не се очертава в резултат на случайно

хрумване. Ако това стане, то няма да е налице наука, а

ще имаме квазинаука както при средновековните алхимици.

Предметът на науката е организираността на едно реално

явление като проявление на конкретната форма на

движение. Организираността е атрибут на материята и е

присъща иманентно на природните и на социалните явления.

Всичко в света е подредено. Всяко явление е от една

страна организирано вътрешно в себе си, то функционира

като организирана даденост, като органично цяло. От

друга страна всяко явление се явява като организиращ

навън фактор, като организираща по отношение на друга

системна даденост. Тази двояка организираност на

явленията представлява предмета на всяка отделна наука.

В своето съчетание двояката организираност на отделното

явление е действителния обект на всяка отделна наука.

Следователно всяка наука си има свой обект и предмет на

изследване.

Предмет на отделната наука – това е специфичното, което

изследва дадена наука; специфичния ъгъл, под който всяка

наука изследва даден обект.

Обект на научното познание (на науките) са явленията от

обективната действителност.

Един обект (едно явление) може да бъде изучавано от

най-различни науки, като всяка от тях изследва

специфични негови белези, черти, страни.

Правото като обект се изследва от най-различни социални

и юридически науки.

7. Методология на науката.

Научните методи са съвкупност от средства, чрез които

науката изучава своя предмет. Научната методология може

да бъде разглеждана като цел, средство, начин, действие

на съответната наука.

Научните методи могат да се делят по най-различни

критерии. Най-често срещаното тяхно деление е на:

а) общонаучни (използват се от всички науки без

изключение) - логически, системен, структурен,

емпиричен, експериментален;

б) частнонаучни (използват се от голяма група сходни

науки) – така например обществените науки използуват

като частнонаучни методи социологическия и историческия;

в) специфични (използват се от малка група сродни науки)

– така например правните науки използуват като

специфични методи сравнителноправния и догматичния.

ІІ. ПРАВНОТО ПОЗНАНИЕ

8. Подходи на правната наука при изследване на правото

като обект на научно изследване.

Известни са в историята два основни подхода в правната

наука към изучаването на правото. Според първия правната

наука изследва само определена част от правото,

определено отделно правно явление, определена правна

характеристика, определена правна черта. Според втория

правната наука трябва да изследва едновременно повече

характеристики, черти, белези, т. е. да изследва правото

като цяло.

8.1. Първият подход на свой ред се дели на:

а) догматичен, който бива:

- формално монистичен - той е въведен от Р. Щамлер и

най-добро развитие има при Х. Келзен. Според него

правната наука изучава и следва да изучава само правната

норма;

- формален плурализъм (правна догматика) - предмет на

правната наука са правните понятия.

- интегрален плурализъм - развит е у нас от В. Ганев.

Според него правната теория изучава елементите на

правното явление, които са юридическите факти, правните

отношения, правните последици, правните норми и правните

субекти.

б) социологичен, който е разработен от О. Конт. Той не

се интересува от правната норма, а от къде са дошли

правните норми, кой ги е създал, постигат ли се целите

на правното регулиране. Според него правната норма не е

факт, а последица, средство, цел.

8.2. Вторият подход се нарича синтетичен подход. Той е

от най-ново време. Според него не следва да се търси

единен предмет на правното познание. Предмет на правното

научно изследване трябва да бъдат всички елементи,

черти, характеристики на явлението право. Такива са и

правните норми, и юридическата техника, и общите

закономерности.

9. Основни научни методи за изучаване на правото,

използувани от правната наука:

а) логически – използуват се правилата на логиката като

наука за мисленето;

б) социологичен - включва емпирично събиране на факти,

съдебна и административна статистика, извършване на

конкретни социологични изследвания, провеждане на

социологически експерименти, правото се изследва в

неговото взаимодействие с другите социални явления,

анализира се ефективността и ролята на правото;

в) исторически метод – правото се проследява в неговото

историческо развитие;

г) сравнително-правен метод – съпоставят се националните

проявления на единното социално явление право;

д) догматичен метод (най-важен, базира се на

използуването на т. нар. юридическа техника, разбирана

като съвкупност от начини, средства, прийоми, способи за

формулиране на правновалидната воля на правните субекти)

- обхваща:

- формално-догматичен - включва проверка на юридическата

сила и на субординацията на юридическите актове;

- материално-догматичен - включва създаване на правни

понятия и групирането им в правни институти и отрасли;

е) системно-структурен метод (така е според Томас Крунц,

но според други автори това са отделни методи – системен

и структурен) – изучаваното явление право се разглежда

като съставено от по-малки части, елементи, които се

изследват поотделно и в тяхното взаимодействие и по този

начин се достига до опознаване на явлението право като

цяло.

Съвременната българска обща теория на правото като цяло

се базира на диалектико-материалистическото обяснение за

света. Това е нейната философска основа. Всички научни

методи, които използва тя, се употребяват с оглед на

тези философски изходни позиции.

10. Възникване на науката "обща теория на правото".

Първи опити за правопознание въобще са правени още в

древен Китай (Лао Дзъ, Конфуций) и в древна Гърция

(Солон, Питагор, Сократ, Платон, Аристотел, Епикур).

Откакто съществува правото като социално явление, т. е.

от началото на човешката цивилизация, от възникването на

първите държави, то поражда научен интерес и е предмет

на научни изследвания. Характерно за този период е това,

че няма обособена самостоятелна юридическа наука. С

правото са се занимавали учени, които не са имали тясна

специализация като юристи. Те са били философи, те са

развивали цялостното социално познание, а не само

юридическото.

Развитие на правопознанието има и в древен Рим

(Цицерон). И там все още не съществува като

самостоятелен вид правната наука. Но пък има вече

специализирани практици юристи (напр. римските претори),

които изследват правото с чисто практически цели.

През Средновековието в Европа в развитието на

правопознанието има три периода:

а) през първия Папа Григорий VІІ разделя православието

от католическата църква. Тогава господства схоластиката

и формалнологическия метод в научното познание. През

този етап Т. Аквински през ХІІІ век за първи път

анализира видовете закони и видовете държавна власт.

Този етап е свързан с развитието на каноничното право и

най-важното за него е това, че през този етап правото

след няколко века размирици, последвали падането на

Римската империя, се възражда като средство за

регулиране на обществените отношения, макар и да се

разглежда от религиозни позиции и да се обвързва с

религиозните канони и с папските аспирации към единна

световна католическа държавност;

б) през втория период към края на ХІІ век се появяват т.

нар. "глосатори", а два века по-късно и т. нар.

“постглосатори”. Глосаторите правят опити да създадат

вечно, универсално, съвършено право на базата на

частното древноримско право, а постглосаторите пък се

опитват да пригодят древноримското частно право към

тогавашната действителност, към практическите нужди на

светските държави. Глосаторите и постглосаторите

застават зад светската власт, противопоставят се на

каноническото право и се опитват да ограничат стремежите

на църквата към тотален социален контрол. Най-важното

през този етап е това, че правото започва да се

разглежда от светски позиции и с оглед на

удовлетворяването на практически светски цели.

в) третият период обхваща Възраждането и Новото време.

През него правопознанието получава съществено развитие.

Едва тогава правопознанието постепенно се отделя от

философията като самостоятелен вид социално научно

познание и впоследствие се разделя на отделни правни

науки. Първите юридически науки възникват още през ХІV и

ХV век и са международното право, гражданското право,

наказателното право и конституционното право. Към

средата на 19 век се появяват още много правни науки,

разногласието между които става нетърпимо.

Поради което се налага появата на една нова,

консолидираща, “зряща” наука, която да обобщи, подреди,

систематизира достиженията в изучаването на правото на

отделните отраслови юридически науки в едно логическо

непротиворечиво цяло. Тази наука е Общата теория на

правото (ОТП).

Общата теория на правото се създава през ХІХ век., като

се базира, възприема, развива и увенчава достиженията на

правопознанието до този момент. През 1885 год. Адолф

Меркер, германски професор по конституционно право,

издава монография, замислена като системен увод в

правото и представляваща по същество първия учебник по

обща теория на правото. В тази своя книга той

аргументира необходимостта и предмета на нова наука,

наречена от него “Обща теория на правото” и различаваща

се от конституционното, от гражданското, от

наказателното право и от другите правни науки.

Новата наука се кръщава от него "теория на правото", а

не "учение за правото", макар и по това време да е било

изключително популярно всички свързано с изучаването на

социума да се нарича “учение”. С това той е искал да

подчертае общотеоретичен поглед на новата наука, който е

изчистен от идеологически оттенък, нюанс.

Трябва да се прави разграничение между категориите

"учение" и "теория". Те често се отъждествяват, а не

бива. Учението и теорията са две различни форми на

познание и не са тъждествени.

Разликата между тях е в 2 аспекта:

а) те се различават по своя обхват. Учението дава

сравнително завършено обяснение на явленията като цяло,

висока степен на абстрактност, докато теорията има

по-тесен обхват, обяснява отделни страни, връзки, форми

на функциониране на явлението, затова всяко учение е

система от теории, обединени около един център;

б) те се различават според своята социална роля. От гл.

т. на социалната роля учението е свързано винаги с

определен светоглед, идеология и поради това е подвижна

форма на социалното познание. Учението е фокус на

идеологията, фокус на идеологическата интерпретация на

обекта, и затова с промяната на идеологията се променят

и ученията. Учението е по-подвижна форма на научното

познание от теорията. За едно и също явление може да се

изградят няколко учения. Т. напр. за държавата има

теократично, етично, естествено-правно, класово,

утилитарно, либерално и пр. учения. Теорията като форма

на научното познание е по-статична и не се влияе от

идеология, мироглед. Тя се формира на база на теоретични

обяснения, действа по-дълго (например теорията на

Аристотел на формите на държавно управление е в сила и

до днес). Базира се на продължителни изследвания и

формулира проверени и доказани от практиката знания. В

държавознанието например са възприети теориите за

суверенитета, за разделение на властите, за формите на

държавно устройство и др. В правопознанието са възприети

теории за правните норми, за правоотношенията, за

правните субекти и пр.

11. Съпоставяне на общата теория на правото и сродните

правни науки:

а) ОТП и енциклопедия на правото – последната

представлява механичен обзор и сбор от сведения за

правото. Първите енциклопедии се появяват през ХІІІ век.

По-късно Лютер и Неменблад също издават енциклопедии.

Популярна е енциклопедията на Валтер от ХІХ век. Голямо

разпространение има в Русия - Трубецкий, Каренин и др.

Енциклопедията на правото не е наука, а начин на

представяне на достиженията на правопознанието.

б) ОТП и социология на правото – създател на последната

е Огюст Конт. За него обществото е органична цялост.

По-нататъшно развитие тя получава от Л. Дюги и някои

английски автори. Джордж Гурвич например приема

социологията на правото, но отхвърля енциклопедията и

философията на правото. Социологията на правото се дели

на биологично и на психологично направления. През ХІХ

век социологията на правото прониква в Германия. На

нейна основа Ерлих създава своето учение за "живото

право". Спори се дали социологията на правото е

самостоятелна наука, част от социологията или част от

ОТП. Но във всички случаи социологията на правото

насочва своето внимание към социалната роля и

ефективност на правото, на взаимодействието му с другите

социални явления, а не към това що е право.

в) ОТП и философия на правото - в споровете за това що е

философия на правото има поне 5 основни направления:

- философията на правото била учение за естественото

право - най-популярно. Най-популярен привърженик на това

становище е Х. Гроций;

- философията на правото била учение за методологията и

гносеологията на правото. Така счита, например, И. Кант;

- философията на правото била учение за същността на

правото. Такова е становището на Хегел;

- философията на правото била ординарен дял на общата

философия. Това е традиционното руско виждане;

- философията на правото била познание за правото чрез

обществените явления, които съществуват независимо от

правото, но се отразяват в него (като справедливост,

мяра за свобода, нравственост, интереси, цел, принуда и

пр.). Така счита българската правна теория (проф. Г.

Бойчев). Така философията на правото се превръща в наука

за легитимността на правото, формулира основните

принципи на правото. Философията на правото използува

метаюридическия подход, изучава първоначалната същност

на правото.

Във всички случаи обаче философията на правото не

изследва самото право и неговите юридически

характеристики, а насочва своето внимание към частични

негови характеристики, проблеми.

г) ОТП и история на правото. – все още се спори

историята на правото дали е самостоятелна наука, част от

историята или е част от ОТП. Историята на правото

(национална или всеобща) отново не отговаря на въпроса

що е право, а се задоволява само да проследи неговото

хронологично развитие.

д) ОТП и правна догматика – последната е наука за

правните понятия, а не за самото право.

е) ОТП и правна херменевтика – последната е наука за

методите на юридическата наука и за значението на

правните понятия, а не за самото право.

12. Предмет и обхват на общата теория на правото:

ОТП формулира онези понятия и категории, които са

приложими за правото като цяло.

Тя е самостоятелна наука със свой предмет, а именно -

общите за възникването и функционирането на правото

закономерности, проблеми, черти, характеристики, които

го охарактеризират като самостоятелно обществено

явление.

ОТП е явление, по начало различно от “юриспруденцията”.

Под “юриспруденция” в континенталното правно семейство

се разбират, обхващат съдебната практика и

правозащитните институции, които създават тази практика.

В семейството на общото право, обаче, понятието

“юриспруденция” е синоним на ОТП. Там не се говори за

ОТП, а в най-добрия случай се използва израза “теория на

правото”. Най-често обаче когато става дума за

обозначаване на науката, изследваща общите

закономерности на възникване и функциониране на

явлението право, се използва категорията “юриспруденция”

вместо ОТП.

13. Място на Общата теория на правото сред социалните и

правните науки.

ОТП е обществена наука. ОТП е правна обществена наука.

Тя има общи и видови белези като обществена и като

правна наука.

13.1.Обществените науки се делят на:

13.1.1. Според това дали изучават обществото като цяло

или изучават отделни негови части:

а) общи - тези, които изучават обществото в неговата

цялост, напр. социологията;

б) частни - тези, които изучават отделен сегмент от

обществото, отделни страни на обществото, отделни

социални явления, като стопанските науки, политологията,

правните науки, общо учение за държавата.

13.1.2. Според това как се отнасят към основния въпрос

на философията:

а) философски - тези, които включват задължително в своя

предмет произхода на изучаваното явление, за неговата

външна или вътрешна обусловеност и за факторите, които

пораждат неговото саморазвитие. Подходът е специфичен,

както и предмета на тези науки. Изследването на предмета

държи сметка за основния философски въпрос -

съотношението между общественото битие и общественото

съзнание. Философските науки дават отговор на този

въпрос в контекста на своя предмет, докато

нефилософските не. Философски науки са философията,

етиката, теологията.;

б) нефилософските – те не държат сметка за основния

философски въпрос. ОТП и общото учение за държавата са

такива.

13.1.3. Според това дали изучават социални явления, при

които действа причинно-следствена връзка или не:

а) каузални - тези, които изучават обществените явления,

подчинени на причинно-следствената връзка. ОТП е

каузална наука, защото има за предмет изучаването на

закономерностите на правото като даденост, като

проявление на причинно-следствените връзки. Каузална

наука е и Общото учение за държавата.

б) нормативни - тези, които изучават обществените

явления, подчинени на друга, непричинно-следствена

връзка. Това най-често е връзката

“съществуващо-дължимо”. Тази връзка се проявява и е

присъща на всяка нормативна система. Отрасловите правни

науки са нормативни. Те изучават действащото право,

чиято структура е изградена върху връзката

съществуващо-дължимо.

13.1.4. В зависимост от характера на връзката на

обществената наука с практиката, която е крайна цел на

всички науки, но различните науки имат връзка с нея на

различни нива:

а) теоретични - дават знания, като опосредствено,

непряко са приложими в практиката, като тези науки на

свой ред биват:

- фундаментални – с по-голяма степен на обобщеност и

абстрактност. ОТП и ОУД са такива;

- теоретико-обяснителни – с по-малка степен.

б) приложни - дават знания, приложими непосредствено в

социалната практика.

13.2. Видове правни науки:

На свой ред правните науки се разделят на:

13.2.1. Според връзката си с практиката:

а) теоретико-исторически;

а) отраслови;

б) приложни;

13.2.2. Според това кое е водещото при

теоретико-историческите науки - историята или теорията –

те биват:

а) историко-теоретични – ИБДП, ВИДП – изследват да речем

държавата в нейното конкретно историческо проявление,

нейния генезис в конкретна среда;

б) теоретично-исторически – ОТП е такава, изучава

правото въобще.

Следователно ОТП е частна нефилософска каузална

фундаментално теоретична теоретико-историческа правна

наука.

4. Функции на ОТП.

ОТП има най-вече методологическо значение за отрасловите

правни науки.

Видове функции на ОТП:

а) насочени към правото - познавателни като

- гносеологическа,

- евристична,

- прогностична;

б) насочени към социализиране на резултатите от

опознаването на правото - практико-приложни като

- методологическа (основна),

- идеологическа и

- възпитателна.

15. Правна наука, правна научна дисциплина и правна

учебна дисциплина:

В рамките на една наука могат да се обособят различни

научни дисциплини, които могат да имат общ предмет, но

обясняват различни страни, процеси и закономерности от

този предмет. Научната дисциплина е еманация на науката

– концентриран израз на нейните съвременни постижения,

които обобщава и предоставя на социалната практика. Във

функционален аспект научната дисциплина може да се

разглежда като тъждествена на съответната наука.

Научните дисциплини следва да се различават от учебните

дисциплини. Последните винаги имат пропедевтична цел и

затова нямат собствен предмет, а акумулират в себе си

знания от различни науки.

В учебните заведения се изучават учебни дисциплини, а не

науки или учебни дисциплини.

Учебните дисциплини имат за цел да предоставят на

студентите информация за съвременните достижения на

науките и научните дисциплини, на които повече или

по-малко съответстват.

Учебната дисциплина “Въведение в правото” има за задача

да представи за опознаване от страна на студентите на

достиженията на теоретико-историческите правни науки и

най-вече на общата теория на правото, философията на

правото и социологията на правото.

Учебната дисциплина “Основи на правото” има за задача да

представи достиженията на теоретико-историческите и

отраслови правни науки, като особено място се отделя

най-вече на общата теория на правото, философията на

правото, както и на водещите публично-правни и

частно-правни науки, като гражданско право, наказателно

право, конституционно право и др.

Учебната дисциплина “Основи на държавата и правото” има

за задача да представи достиженията на

теоретико-историческите и отраслови науки, изучаващи

държавата и правото. В рамките на нея се отделя внимание

на достиженията на Общото учение за държавата, както и

на теоретико-историческите и отраслови правни науки,

като особено място се отделя най-вече на общата теория

на правото, философията на правото, както и на водещите

публично-правни и частно-правни науки, като гражданско

право, наказателно право, конституционно право и др.