Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. Същност на международния договор

Международния договор  е основен правен институт с широко приложение както в международното, така и във вътрешното право на отделните страни. В международното право той е основен инструмент за създаване както на конкретни права и задължения, така и на правни норми. В последно време международния договор придобива нарастващо значение във вътрешното право на отделните страни.

В правната доктрина откриваме следните формулировки за понятието международен договор:

Международният договор е споразумение, сключено в писмена форма между субекти на международното право и регулирано от международното право.

(Р. Ташев)

Международният договор е  споразумение между субекти на международното право, сключено в писмена форма, независимо от неговото наименование и независимо от това дали се състои от един или от няколко свързани документа. (Благой Видин)

Международният договор е изрично съглашение между два или повече субекта на международното право за уреждане на отношения между тях чрез създаване, изменяне или прекратяване на взаимни права и задължения, предвидени в международното право. (Иван Владимиров)

От тях можем да изведем неговите елементи. На първо място, както при всеки договор е необходимо постигането на действително съгласие между страните относно съществените елементи на договора. Второ - то трябва да бъде осъществено между два или повече субекта на международното право: държави, междудържавни (междуправителствени) организации, нации, които се борят за своето освобождение, или държавоподобни образувания. Писмената форма е също важен елемент и условие за валидност на международния договор. Въпреки, че в международното право не съществува ограничение да бъдат сключвани договори в устна форма, те са твърде редки и във всички случаи са предмет на обичайноправно регулиране. При постигане на съгласие, което не е облечено в писмена форма, международен договор все още не съществува. Освен това съглашението между страните трябва да се урежда от международното право, за да бъде международен договор. Правата и задълженията, към създаването, изменянето или прекратяването на които съглашението е насочено, следва да са предвидени в международното право.

Понастоящем сключването на международни договори се регулира от Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г. и Виенската конвенция за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 1986г.

-          Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969г. В преамбюла й е подчертана важната роля на международните договори като средство за мирно сътрудничество между държавите, независимо от различията в техния държавен обществен строй. Тази конвенция се прилага към договорите между държави (чл.1). В нея са уредени: сключването и влизането на договорите в сила; правото да се формулират резерви и тяхното значение; значението на международния договор за трети държави; основания за недействителността на международните договори; право на държавите на участие в универсалните договори; участие в договор на непризнаващи се една друга държави; ред за решаване на споровете, които се пораждат във връзка с изпълнението на международните договори; функциите на депозитара, както и други важни въпроси на правото на международните договори. Конвенцията от 1969г. е основният източник на международното договорно право.

-          Виенската конвенция на ООН за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 1986г. Конвенцията се прилага за договорите между държави (една или повече) и международни организации (една или повече) и за договорите между международни организации. Тя намира приложение също така за договорите, които са учредителни актове на международни организации, и за всеки договор, приет в рамките на международна организация. Конвенцията урежда въпросите за сключването и влизането на тези договори в сила, за реда на формулиране на резерви, за спазването, прилагането и тълкуването на посочените договори и т.н. Тази конвенция е своебразно допълнение на Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969г.

Във връзка с повишаването на значението на международните договори все по-голямо внимание се отделя в националното законодателство на участието в тях. Основополагащите норми, които определят реда за слючване, ратифициране, утвърждаване и денонсиране на международни договори, се съдържат в Конституцията на Република България. Съгласно чл.85 от Конституцията Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които имат политически или военен характер, отнасящ се до участието на Република България в международни организации, предвиждат коригиране на границите на Република България и т.н. Ратифицираните от Народното събрание договори могат да бъдат изменени или денонсирани само по реда, посочен в самите договори или в съответствие с общопризнатите норми на международното право. Сключването на международни договори, които изискват изменения в Конституцията, трябва да бъде предшествано от приемането на тези изменения.

В чл.98, т.3 от Конституцията е предвидено, че президентът на Републиката сключва международните договори в случаите, определени в закон. Такъв закон още не е приет. Министерският съвет сключва, утвърждава и денонсира международните договори в случаите, предвидени в закона (чл.106 от Конституцията).

Запазва сила Указ № 1496 за участие на Република България в международни договори от 1975г., който доразвива и детайлизира общите конституционни разпоредби. Неговото съдържание е в пълно съответствие с общопризнатите норми на международното право и с Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969г.

2. Видове договори

Споменатите по-горе конвенции изрично изискват писмена форма на международния договор Конвенциите приемат, че наименованията на договорите нямат правно значение. В същото време международната практика е изработила някои утвърдени термини за определени категории договори, които продължават да се използват.

Компромис се нарича споразумение (което може и да не бъде самостоятелен договор) за предаване на един спор за уреждане от арбитражен съд.

Конкордати се наричат споразуменията, сключени между Светия престол и суверенна държава.

Терминът „пакт” обикновено се използва за подчертаване на политическия характер на договорите.

Използват се също така наименованията трактат, конвенция, спогодба, договор, споразумение, протокол и т.н.

Следователно, ако приемем да се придържаме към текста на конвенцията, наименованието на договора няма значение. Но ако се придържаме към един практически подход, обоснован и исторически, то безспорно се отделят договори според тяхното наименование. В практиката на България, ако не е наложено изрично определено наименование от международния договор, за многостранните договори се използва терминът „конвенция”, за двустранните – „договор” и по-специално, когато става дума за договорите за сътрудничество. Визовите споразумения обикновено се обозначават като „спогодби”.

Страните по договора могат да бъдат всички субекти на международното публично право, но не всички имат еднакъв обем договорна правоспособност. Най-пълна, неограничена договорна правоспособност притежават суверенните държави. Според броя на участниците договорите биват двустранни и многостранни. От своя страна последните се подразделят на универсални или регионални (локални).

Според определението в Заключителния акт на Виенската конференция за правото на международните договори през 1969г. общи многостранни са договорите, които се отнасят за кодификацията и прогресивното развитие на международното право или обектът и целите, на които представляват интерес за международната общност като цяло. Такива договори трябва да бъдат открити за всеобщо участие.

Регионални се смятат договорите, в които участват ограничен брой държави, например държавите от един географски регион. В чл.52 от Устава на ООН е предвидена възможност за сключване на регионални международни договори или за създаване на регионални международни органи.

Според предмета си те могат да се класифицират като политически, икономически, в областта на транспорта, здравеопазването и т.н.

Според адресатите или съдържанието си договорите биват общи или специализирани, съобразно това дали са насочени спрямо всички лица или само спрямо дадена категория индивиди, както и дали уреждат въпроси от всички сфери на обществените отношения или регулират само конкретен сектор.

Друга класификация се прави в зависимост от обхвата на договора, като по този критерий те биват универсални или регионални (локални). В случая разграничението се прави с оглед на това дали споразумението е от значение за всички субекти на международното публично право или само за определени субекти, групирани в интересите си поради географското си положение и сфера на дейност.

В зависимост от функциите, които изпълнява, съществуват два вида международни договори: договори-сделки и договори-закони.

Предмет на договорите-сделки е установяването на права и задължения, които са задължителни само за страните по договора – конкретните държави (респективно техните органи). Договорите-сделки са двустранни договори и установяват еднократно действаща облигационна връзка между страните, която се изчерпва и погасява след осъществяване на предвиденото поведение (т.е. договорите-сделки се прекратяват с постигане на поставената цел).

Предмет на договорите-закони е установяването на общи правни норми, които са задължителни за по-широк кръг правни субекти. Договорите-закони представляват многостранни договори, към които обикновено е възможно и по-късното присъединяване. Общите правни норми действат абстрактно, многократно и едновременно, от което следва, че нормоустановителните договори имат за цел постоянно повтарящо се спазване. Те не прекратяват своето действие след изпълнение от страните.

Всеки договор урежда отношения между страните чрез създаване, изменяне или прекратяване на взаимни права и задължения. Той може да бъде източник на международното публично право, независимо от общия и регионалния характер на създадените международноправни норми и независимо от броя на договарящите се страни. Достатъчно е договорите да са правомерни и равноправни, т.е. да не страдат от порок, който ги прави нищожни. Всяко нарушение на задължение, произтичащо от договора, води до международна отговорност.

3. Сключване на международни договори

3.1 Ред за сключване на международни договори

Всеки международен договор е резултат на съгласуване волята на държави или други субекти на международното право. Държавите сключват международни договори чрез висшите си органи на държавната власт или на държавното управление. В зависимост от органите, които сключват международните договори, се разграничават на междудържавни, междуправителствени и междуведомствени договори.

В Конституцията на Република България е предвидено, че Министерският съвет сключва международни договори в случаите предвидени в закона (чл.106). Прилага се Указ за участие на Република България в международни договори от 1975г. Президентът на Републиката има право да сключва международни договори в случаите, определени със закон (чл.98, т.3 от Конституцията).

В Указ №1496 от 1975г. е предвидена правна възможност по решение на Министерския съвет министерствата и другите ведомства да сключват международни договори в кръга на тяхната компетентност със съответните органи на други държави (чл.7, ал.2). Междуведомствените договори с пълно основание се третират в споменатия указ като международни договори, за които важи установеният с него ред за подготовката на проектите, съгласуването им със заинтересуваните министерства и други ведомства, одобряването им от Министерския съвет, редът за утвърждаването на договорите, уведомяването от Министерството на външните работи на другата договаряща страна или депозитаря на многостранен договор за утвърждаването, както и регистрирането на международния договор от Министерството на външните работи в международни организации.

3.2 Пълномощни

Пълномощното означава документ, изхождащ от компетентния орган на държавата, с който едно или няколко лица се определят да представляват тази държава за воденето на преговори, приемането на текста на международен договор или установяването на неговата автентичност, за изразяването на съгласието на тази държава да бъде обвързана с международен договор или за извършването на всяко друго действие, отнасящо се до договора.

При сключването на двустранни договори участниците разменят пълномощните си, а при многостранните договори, приемани на международна конференция или в рамките на международна организация, пълномощните се предават на секретариата или в комитет за проверка на пълномощията.

Пълномощните се издават от компетентните органи на държавата в съответствие с националното й право. В Република България пълномощните за воденето на преговори и за подписването на международни договори се издават: а) при договори, сключвани от името на държавата, - от президента на Републиката; б) при договори, сключвани от името на правителството, - от министър- председателя; в) при междуведомствени договори – от министъра на външните работи въз основа на писмо от ръководителя на съответното министерство или друго ведомство. Пълномощните от името на държавата и на Министерския съвет се подготвят от Министерството на външните работи и се приподписват от министъра на външните работи (чл.9, ал.2 на Указ №1496 от 1975г.).

Държавните глави, ръководители на правителствата и на министрите на външните работи по силата на техните функции, без да е необходимо да представят пълномощно, се считат за представляващи своята държава за осъществяване на всички действия във връзка със сключването на международен договор. Шефовете на дипломатическите представителства не се нуждаят от пълномощни само за приемането на текста на международен договор между акредитиращата държава и държавата, в която са акредитирани; за подписването на договор те имат нужда от пълномощни. Лицата, упълномощени от своите държави да ги представляват на международна конференция или в международна организация или в някой от нейните органи, не се нуждаят от пълномощни за приемането на текста на международен договор на такава конференция, в такава международна организация или в такъв орган (чл.7, ал.2 на Виенската конвенция от 1969г.).

Издаването на пълномощни от международни организации на техни длъжностни лица се урежда от вътрешното право на всяка организация.

3.3 Стадии на сключването на международните договори

Един от основните стадии в разработването на международния договор са преговорите за съгласуването на текста на договора. Формата на приемане на договора се определя в процеса на преговорите, а ако договорът се приема на международна конференция – от правилата на процедурата.

Приемането на текста най-честo се осъществява с гласуване. Текстовете на двустранните договори се приемат единодушно. Текстът на многостранен договор се приема на международна конференция с мнозинство от две трети на държавите, които присъстват и участват в гласуването. Със същото мнозинство гласове тези държави могат да решат да приложат друго правило (чл.9, ал.2 на конвенцията от 1969г.). Измежду другите правила при приемането на международни договори на международни конференции се прилага нерядко консенсус, т.е. общо съгласие на участниците без провеждане на формално гласуване, ако против проекта не се изкаже нито един от участниците в конференцията. Формата на консенсус бе приложена активно например на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, особено когато се приемаше заключителният му акт през 1975г. в Хелзинки.

След завършване на преговорите настъпва необходимост да се фиксира фактът, че подготвеният текст е окончателен и не подлежи на по-нататъшни изменения. Това се нарича установяване автентичността на договора. Автентичността на текста на двустранен договор се удостоверява чрез парафиране, т.е. чрез постановяване от пълномощниците за воденето на преговорите инициалите им. При многостранните договори автентичността на текста може да бъде удостоверена чрез прилагането му към заключителния акт на международната конференция или към резолюцията на международната организация, например, за откриването на международния договор за подписване.

Подписването на договора е най-важния способ за изразяване съгласието на държавата да се обвърже с международен договор, ако той не изисква последваща ратификация или утвърждаване. С подписването на международния договор се открива възможност за ратификация на този договор или за утвърждаването му, когато е необходимо.

Ратификацията е акт на висш орган на държавната власт, с който на международен договор се признава задължителна сила за съответната държава. Съгласието на държавата да бъде обвързана с международен договор се изразява чрез ратификация, когато: а) договорът предвижда, че такова съгласие се изразява чрез ратификация; б) по друг начин е установено, че участващите в преговорите са се споразумели за необходимостта от ратификация; в) представителят на държавата е подписал договора при условие за ратификация или г) намерението на държавата да подпише договора при условие за ратификация произтича от пълномощното на нейния представител или е било изразено по време на преговорите (чл.14, т.1 на конвенцията от 1969г.).

В Република България ратификацията на международните договори е от компетентността на Народното събрание. Съгласно чл.85, ал.1 от Конституцията Народното събрание ратифицира със закон международните договори, които а) имат политически или военен характер; б) се отнасят до участието на Република България в международни организации; в) предвиждат коригиране на границата на Република България; г) съдържат финансови задължения за държавата; д) предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове; е) се отнасят до основните права на човека; ж) се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение; з) изрично предвиждат ратификация.

Ратификацията се въплъщава в два различни акта. Единият е вътрешнодържавен акт (у нас закон, приет от Народното събрание). Другият е международен документ, който се нарича ратификационна грамота. Тя се подписва от председателя на Народното събрание. Приподписва се от министъра на външните работи.

Участниците в двустранен договор си разменят ратификационните грамоти – обикновено на територията на държавата, в която не е извършено подписването на международния договор. Ратификационните грамоти за многостранен договор се предават на депозитаря (държава или международна организация), определен от участниците в договора.

Утвърждаването е акт на висш орган на изпълнителната власт, с който се изразява съгласието на държавата да се обвърже с международен договор, неподлежащ на ратификация. В Република България международните договори, които не подлежат на ратификация, се утвърждават от Министерския съвет (чл.106 от Конституцията). Утвърждаването се извършва с решение на Министерския съвет.

Присъединяване се извършва, когато държава, която не е участвала в сключването на многостранен договор, изявява желание да стане страна при условията, предвидени в него. Присъединяване е възможно както към действащ договор, така и към договор, който не е влязъл в сила.

Когато многостранен международен договор предвижда възможност за присъединяване или приемане, съгласието на Република България да бъде обвързана с такъв договор се дава чрез ратификация или утвърждаване (чл.15 на Указ №1496 от 1975г.).

За подписване без последваща ратификация или утвърждаване, чрез което международен договор предвижда да стане обвързването на държавата, съгласие дава органът, който е компетентен да извърши ратификацията, съответно утвърждаването. У нас това са Народното събрание и Министерският съвет.

За обвързване на Република България с международен договор чрез размяна на ноти съгласие изразява министърът на външните работи, когато за това има решение на Министерския съвет (чл.17 на Указ №1496 от 1975г.). Размяната на ноти с идентично съдържание е опростен начин на сключване на международен договор. Тя се извършва по дипломатически път.

Резервата е едностранно заявление на държава при подписването, ратификацията, утвърждаването или приемането на многостранен договор или при присъединяването към него, с което тя иска да изключи или промени правното действие на определени разпоредби на договора при тяхното прилагане спрямо тази държава.

Правното значение на резервата се състои в обстоятелството, че многостранният международен договор действа в отношенията между държавата, която е направила резервата и другите държави – участнички в договорa, като се изключват или променят отделни разпоредби на договора съобразно съдържанието на резервата. Резервата не променя разпоредбите на договора за другите страни по него в отношенията помежду им (чл.21, т.1 и 2 на конвенцията от 1969г.).

Правото на резерви е суверенно право на всяка държава. То дава възможност да станат участници в многостранен международен договор държави, които приемат основните разпоредби на договора, обекта и целите му, но по различни причини не могат да се съгласят с отделни, най-често второстепенни части на договора.

Резерва не може да бъде направена, ако: а) такава резерва се забранява с договора; б) договорът предвижда, че могат да бъдат направени само определени резерви, в чийто кръг не влиза конкретната резерва; в) резервата е несъвместима с обекта и целите на международния договор.

Резервата и възражението против нея трябва да бъдат направени в писмена форма и съобщени на договарящите държави и на другите държави, които имат право да станат страни по договора. Когато резервата е направена при подписването на многостранен международен договор, който подлежи на ратифициране, приемане или утвърждаване, тя трябва да бъде официално потвърдена от държавата, направила резервата, при изразяване на съгласието си да се обвърже с договора (чл.23, т.1 и 2 на конвенцията от 1969г.). Резервата обикновено се съдържа в ратификационната грамота, в протокола за предаване на ратификационната грамота за пазене от депозитаря или в двата документа.

В националното право на Република България е предвидено, че резерви по разпоредбите на многостранен международен договор се вписват при подписването му или в акта за ратификация, утвърждаване, присъединяване или приемане. На министъра на външните работи е възложено да заявява възражения срещу резерви, направени от други държави, както и да оттегля резерви и възражения (чл.18, ал.1 и 2 на Указ №1496 от 1975г.).

Депозитар се нарича пазителят на оригинала на многостранен международен договор и на всички отнасящи се за него документи: декларации, резерви, ратификационни грамоти, документи за приемане, присъединяване, денонсиране и т.н. Депозитар може да бъде една или няколко държави, международна организация или главното административно длъжностно лице на такава организация. Например, генералният секретар на ООН е депозитар на международните пактове за правата на човека от 1966г.

Регистрацията на международните договори е важен стадий от сключването им. Дали да регистрират или не конкретен международен договор решават участниците в него. Според Устава на ООН всеки договор, сключен от член на организацията, може да бъде регистриран в Срекретариата на ООН, който го вписва в специален регистър и го публикува (чл.102). Отказът да се регистрира международен договор в Секретариата не позволява на страните да се позовават на него в спор, разглеждан  в системата на органите за мирно решаване на спорове, действаща в ООН, включително в Международния съд.

Международните договори след влизането им в сила спрямо Република България се обнародват в Държавен вестник. Регистрацията на международни договори, в които Република България участва, се извършва от Министерството на външните работи в ООН и в други международни организации.

3.4 Действие и прекратяване на действието на международен договор

Един от основните принципи на международното право е този за спазване на международните договори. Всеки действащ международен договор е задължителен за страните по него и трябва добросъвестно да се изпълнява от тях (чл.26 от Виенската конвенция от 1969г.). Държавите и останалите субекти на международното право не могат да се отклоняват от изпълнението на задълженията по сключените от тях договори.

Република България строго спазва поетите по международни договори задължения. Съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното право, които им противоречат. Когато международния договор налага да бъде издаден нормативен акт, Министерският съвет приема постановление от неговата компетентност, а по другите въпроси внася в Народното събраниe проект за закон (чл.23 от Указ №1496 от 1975г.).

Прекратяването на действието на международен договор означава, че той е загубил задължителната си сила в отношенията между участниците в него и е престанал да поражда права и задължения за тях. Прекратяването на договор или излизането от него на една страна може да стане: а) в съответствие с разпоредбите на договора или б) по всяко време със съгласие на всички страни след консултации с другите договарящи държави (чл.54 на конвенцията от 1969г.).

Основания за прекратяването на международен договор са:

а) Изтичането на срока, за който договорът е бил сключен;

б) Изпълнението на международния договор;

в) Настъпване на прекратително условие;

г) Денонсиране - денонсирането представлява правомерен отказ на държава от договор при условията, предвидени в самия договор. Не може да бъде денонсиран договор, който не съдържа разпоредби за прекратяване на действието му или за излизане от него.

В Република България Министерският съвет решава въпроса за денонсирането на международните договори, които са сключени от негово име и не са подлежали на ратификация (чл.106 от Конституцията). За ратифицираните международни договори предложенията за денонсиране се внасят от Министерския съвет в Народното събрание (чл.85, ал.1 и 2 от Конституцията).

И др.

4. Теории за съотношението между международното публично право и вътрешнодържавното право

В правната наука е отделено голямо внимание на съотношението между международното публично право и вътредържавното право. Съществуващите теории могат да се разделят на две групи: дуалистически и монистически.

Дуализмът изхожда от предпоставката, че вътрешнодържавното право и международното право са две различни самостоятелни правни системи. Като такива те не си взаимодействат и се развиват по свои собствени закони. Най-известни представители на тези възгледи са основоположникът на направлението Х.Трипел, както и Д.Анцилотти и Л.Опенхайм.

Съвременните привърженици на дуализма не се придържат към крайните възгледи на своите предшественици. Те допускат, че макар вътрешнодържавното и международното право да остават различни системи, те са свързани и си взаимодействат. Връзката се осъществява по повод еднаквите обекти на правно регулиране.

Второто направление - монистическото – обосновава приоритета на едната правна система над другата. Това става, като правото въобще се разглежда като единна правна система, като едно цяло, а международното и вътрешното право се определят като негови съставни части. В зависимост от това дали водещо място заема вътрешното право или международното право, различаваме две теории: теорията за примат на вътрешното право и теория за примат на международното право.

Теорията за примата на вътрешното право изхожда от суверенитета на държавата като абсолютна категория. Държавата има висши и неотменими права и в нейните прерогативи е дори едностранно да разтрогва своите международноправни задължения, когато те вече не съответстват на нейния интерес. Това са крайните възгледи на тази теория, най-ярко изразени в немската школа. Много от представителите й се опират на учението на Хегел, който разглежда държавата като абсолютна власт на земята. Тя създава и променя националните правни норми, а международното право е външно държавно право.

Теорията за примата на международното право над вътрешнодържавното се защитава от значително по-голям брой автори. Тук срещаме представители както на нормативизма, така и от школата на солидаризма. Сред тях са Х.Келзен, Х.Лаутерпахт, А.Фердрос, Ж.Сел и др. Според тази теория съществува една правна система, която обхваща и националното, и международното право. Според Х.Келзен различието между вътрешнодържавното и международното право е единствено в начина на тяхното създаване. Вътрешното се твори от една държава, а международното – поне от две държави.

5. Въздействие на международното право върху вътрешното право

Същността на въпроса е по какъв начин международноправните норми навлизат, произвеждат правен ефект във вътрешното право. Преди всичко е необходима правна възможност, допусната от вътрешното право, за реда, по който се изпълняват международните задължения.

В правната литература се е наложил терминът трансформация на нормите на международното право. Той означава изпълнение на нормите на международното право чрез издаване от държавата на вътрешноправни нормативни – законови и подзаконови – актове. Това е изпълнение на международни задължения чрез наличните механизми на вътрешното право. Вътрешноправните актове могат да отпращат към нормите на международното право като към готови за прилагане в страната норми или могат да приспособяват международноправни норми. Съществуват редица международни договори, които не се нуждаят от приспособяване, за да бъдат прилагани от националното право. Това са договори, които са предназначени за пряко изпълнение – т.н. самоизпълними договори.

Трансформацията е събирателно наименование на различни юридически техники, чрез които се постига крайната цел. Едната от тези техники е т.нар. отпратка. Отпращането се съдържа във вътрешното право и представлява указание, разрешение. Това е правна норма или норми, които отпращат към международното право и разрешават да се използват неговите норми. По този начин вътрешното право разпорежда в неговата област да се прилагат нормите на международен договор. Отпратката може да бъде обща. Такава е например тя в Конституцията на САЩ – чл.6, раздел 2, според който договорите, които са сключени или ще бъдат сключени от САЩ, се явяват върховно  право на страната. Пример за такава отпратка е и чл.96 на Испанската конституция, който обявява, че международните договори са част от вътрешното законодателство. Конституцията на Франция в чл.55 допуска действието на международните договори на територията на републиката с юридическа сила по-висока от вътрешното й законодателство при условие, че споразуменията се прилагат и от другата страна.

Освен обща или генерална отпратка съществува още и частична. Тя е налице в случаите, когато отпращането се отнася до определена част от правото. Може да се обособи и още по-тясно насочване - т.нар. специална отпратка. При нея се има предвид отпращане към изрично определена правна норма. Примери за такова отпращане са международните договори, чиято цел е именно да се направят законодателни промени в съответни държави.

Друг известен юридически похват е рецепцията. В този случай държавата възпроизвежда в своето вътрешно право, спазвайки съответната законодателна процедура, разпоредбите на международния акт. По този начин международният договор става задължение за държавата като цяло, а тя възпроизвежда или реципира неговите норми в своето вътрешно право. В процеса на реципиране е допустимо нормите да бъдат изменени и конкретизирани. Понякога това става и когато държавата предприема определени външнополитически стъпки: сключва международни договори или участва в международни организации все с цел да изпълни предписания на своето вътрешно право.

Следователно може да се обобщи, че влиянието на международното право върху вътрешнодържавното право протича по следните основни линии. Преди всичко международноправните норми задължават държавата като цяло, а задачата на вътрешното право е да осигури, да гарантира изпълнението на международноправните задължения. Международното право е една по-обща цел, която се конкретизира във вътрешното законодателство на законово или подзаконово ниво. Случва се във вътрешното право да бъдат възпроизвеждани почти буквално международноправни норми. Във всички случаи това са норми на вътрешното право, които, макар и възпроизведени, използват механизма на рецепцията. Макар и възпроизведени, това са норми изключително на вътрешното право, при приемането на които законодателят е счел за най-уместен начина за изпълнение на международните задължения именно чрез възпроизвеждане в националното законодателство.

6. Съотношение на международното и националното право в Конституцията на Република България от 1991г.

Конституцията на Република България от 1991г. представлява качествено различен етап в развитието на съотношението на националното и международното право. Като цяло, Конституцията се ориентира от правен дуализъм, характерен дотогава за теорията и практиката на българското законодателство, към примат на международното право.

България е обвързана с правни задължения по силата на международни обичаи, международни договори и юридически задължнителни актове на международни организации. Конституцията отделя сред тях международните договори. При това не всички международни договори, а само определена категория. Това е предвидено в чл.5, ал.4 от Конституцията. Тези международни договори се определят като отговарящи на три условия, дадени кумулативно. Условията са: ратификация по конституционен ред; обнародване и влизане в сила по отношение на България. При изпълнение на тези условия международните договори имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Изключение от тази категория са договорите, които, макар че отговарят на условията, влизат в противоречие със самата Конституция. В подобен случай се предвижда отделен ред, който се състои в предварително изменение на Конституцията (преди ратификацията), но във всички случаи не се допуска нейно последващо изменяне от призната международноправна норма, която й противоречи по какъвто и да е начин. Договорите, които подлежат на ратификация, са дадени в чл.85, ал.1 от Конституцията. От тази категория договори се изключват предвидените в чл.158 и отнесени към изключителната компетенция на Великото народно събрание (т.2 на чл.158 разпорежда, че само Великото народно събрание решава въпросите за изменение територията на Република България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения).

Към обвързването на България с международни договори има отношение и Конституционния съд. В чл.149, ал.1, т.4 се посочва, че Конституционният съд се произнася за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и международните договори, по които България е страна. Контролът, който осъществява Конституционният съд, не е задължителен и не се отнася до всеки международен договор. Той е избирателен и Конституционният съд се поставя в действие по отношение на чл.149, ал.1, т.4. по инициатива на субектите, посочени в чл.150.

Допълнение към правната уредба на съотношението между национално и международно право според българското право е решението на Конституционния съд №7 от 1992г. Това допълнение се налага от противоречието между правния режим, установен от действащата и предходната Конституция. Конституционния съд разглежда случите, в които отсъства едно от условията, дадени в чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България. Решението на съда постановява, че държавата и нейните органи, въпреки отсъствието на някои от горните три условия, не се освобождават от задължението да направят необходимото за включване на международните договори във вътрешното законодателство и за изпълнението на съдържащите се в тях правни норми. Решението страда от известни неточности, но общата идея е ясна – държавата не се освобождава от задължението да предприеме нужното с оглед изпълнение на поетите задължения. Но начинът на изпълнение не е и не може да бъде изрично посоченият в чл.5,ал.4 от Конституцията на Република България.

7. Практика на Конституционния съд

Според чл.149, ал.1, т.4 от Конституцията, Конституционният съд се произнася за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна.

В съответствие с това му правомощие е Решение № 7 по к.д. № 8 от 1993 г. (ДВ, бр.39 от 1993 г.). Конституционният съд е признал за съответен на Конституцията Договора между Република България и Ре­публика Турция за трансфер на осъдени лица, подписан на 22 юни 1992 г.

В някои случаи заинтересованите субекти пропускат въз­можността да сезират Конституционния съд навреме и той да упражни функцията си по предварителен контрол. В този случай те използват друг юридически инструмент - контрол за Конституционност на Закона за ратификация по чл. 149, ал. 1, т. 2. Този закон обаче може да бъде оспорен само на процедурно основание.

Други примери за практиката на конституционният съд са:

Решение № 8 (ДВ, бр. 62/ 92 г.) - Док­ладчик по делото е съдията Н. Павлов. Делото е по искане на 49 народни представители от 36-о Народно събрание за установяване противоконституционност на § 9 от Преходните и заключителните разпо­редби на Закона за банките и кредитното дело (ДВ, бр. 25 от 1992 г.), според която „Не могат да бъдат избирани в ръководните органи на банките и не могат да бъдат назначавани по чл. 7 лица, които през последните 15 години са били избрани в централните, областни, окръжни, градски и общински ръководни органи на БКП, ДКМС, ОФ, Съюза на активните борци против фашизма и капитализма, Българските професионални съюзи и БЗНС или са били назначени на ръководна щатна длъжност в ЦК на БКП, както и служители, платени и неплатени сътрудници на Държавна сигурност. Това ограничение се прилага за срок от 5 години”. Иска се обявяване на този текст за противоре­чащ на Конституцията и на международни договори, по ко­ито България е страна. Съдът приема, че „става дума за ограничаване на право­то да се заема ръководна длъжност в ръководните органи на банките, което е по смисъла на чл. 1 от Конвенция № 111 дискриминация в достъпа на определена професия. Текстът противоречи и на чл.2, ал.2, чл.6, ал.1 от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и на чл.2 и 25 от международния пакт за гражданските и политическите права.”

Решение № 1 на Конституционния съд (ДВ, бр.14/93 г.) - Докладчик по делото е съдията М. Жабинска. Делото е образувано против разпо­редбите на Закона за временно въвеждане на някои допълни­телни изисквания към членовете на ръководствата на науч­ните организации и Висшата атестационна комисия (ДВ бр.104 от 1992 г.). От мотивите по делото много ясно личи, че са предявени кумулативно двете искания по чл. 149, ал. 1: за противоконституционност по т. 2 и за несъответствие с меж­дународните договори по т.4. В мотивите си съдът последо­вателно изказва съображения и по двете искания. По искане­то за несъответствие с международните договори той приема:

„Неоснователно в тази връзка е твърдението, че зако­нът противоречи и на разпоредби от международните дого­вори, които регламентират равенството и изключват всякаква дискриминация въз основа на социални признаци. Не са нарушени разпоредбите на чл. 1, 2, 7 и 18 от Всеобщата дек­ларация за правата на човека, чл. 9 и 14 от Европейската Конвенция за защита на правата на човека и основните сво­боди, ч.1.2, 4.1. 25, буква "а" и ч.1. 26 от Международния пакт за икономически, социални и културни права. С въвеждането на допълнителните изисквания към членовете на ръководните органи на научните организации и Висшата атестацион­на комисия не се ограничават защитените от посочените международни договори права на гражданите. Доколкото те­зи изисквания биха могли да се преценят като ограничения на основание признака професионализъм, то такива ограни­чения са допустими според чл.4 от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и чл.1, т.2 от Конвенция №111 относно дискриминацията в област­та на труда и професиите от 1958г. Създаването на разли­чия, основани на изисквания за професионализъм, е в съот­ветствие с международните договори, по които България е страна и не нарушава равенството на гражданите пред закона."

Международните договори, ратифицирани по конститу­ционен ред, публикувани и влезли в сила, са нов и изключи­телно значим източник на вътрешното право. Тяхната юри­дическа сила и прилагане са регламентирани в чл.5, ал.4 на Конституцията на Република България. Поради своята лаконичност този текст поражда много теоретични и практичес­ки въпроси, на една част от които е посветено Решение №7 от 1992г. на Конституционния съд. Докладчик по делото е съдия Мл. Данаилов. Искането е за тълкуване от страна на главния прокурор:

“Главният прокурор с искане от 20 март 1992г. е предложил Конституционният съд да постанови решение, с което да даде задължително тълкуване на чл. 5, ал. 2, 3 и 4 от Конституцията по въпросите:

1. Международните договори, които са приети и ратифицирани от Република България, но не са обявени в "Държавен вестник", част ли са от вътрешното законодателство на страната.

2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, част ли са и имат ли приоритетно значение и за вътрешното наказателно законодателство досежно:

а) употребените изрази като елементи на престъпни състави;

б) действия или бездействия, необявени в Наказателния кодекс, като престъпления по време на извършването им.

3. Реципирани и обявени в Наказателния кодекс за престъпления действия и бездействия по силата на международните договори, включително и престъпления, за които няма давност, имат ли обратно действие.”

В мотивите си Конституционният съд приема:

Член5, ал.4 от Конституцията предвижда непосредствено включване на нормите на международните договори като съставна част от вътрешното право на Република България и предимство за тях пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Международните договори по своя характер представляват двустранни и многостранни международни споразумения, сключени между държави с участие на Република България и регулирани от международното право, независимо от тяхната форма и наименование (договори, пактове, съглашения, протоколи и др.).

За да станат част от вътрешното право на страната и да се осигури прилагането им при действието на сегашната Конституция, е необходимо международните договори да бъдат:

а) ратифицирани по конституционен ред. Според Конституцията ратификацията е акт на законодателния орган и се извършва със закон от Народното събрание в случаите по чл. 85, ал. 1 и от Великото народно събрание - чл.158, т.2 от Конституцията. В тези текстове са изброени изчерпателно международните договори, подлежащи задължително на ратификация;

б) обнародвани. Под обнародване на международните договори по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията се разбира обнародването им в "Държавен вестник";

в) влезли в сила за Република България. Моментът на влизането им в сила се определя обикновено в самите международни актове.

С изпълнение на тези конституционни изисквания те стават част от вътрешното право на страната и съдържащите се в тях правни норми са източник на права и задължения за субектите на вътрешното право.

При необнародване или при липса на някое от останалите изисквания те не стават съставна част от вътрешното право и правните субекти не са длъжни да се съобразяват с тях и да ги спазват. Държавата и нейните органи обаче не се освобождават от задължението да направят необходимото за включването на международните договори във вътрешното право и за изпълнение на съдържащите се в тях правни норми.

Нормите на инкорпорираните международни договори при противоречия с норми на законови и подзаконови актове от вътрешното законодателство се прилагат с предимство съгласно разпоредбата във второто изречение на чл. 5, ал.4 от Конституцията. Те обаче не трябва да противоречат на Конституцията. Този извод се налага от тълкуването на чл. 5, ал. 2 и 4 във връзка с чл. 85, ал. 3 и чл. 149, ал. 1, т.4 от Конституцията.

От изложеното следва изводът, че международните договори, приети, ратифицирани и влезли в сила за Република България при действието на чл. 5, ал.4 от Конституцията, но необнародвани, не са част от вътрешното законодателство.

Положението на заварените международни договори, ратифицирани от България преди влизането в сила на Конституцията, не е уредено в нея. Ратифицирането им е извършено при действие на други конституционни и законови разпоредби. Различни са били и органите, на които е било предоставено правото за ратификация - държавен глава, Народно събрание, Държавен съвет, председател (президент) на републиката. С Указ N: 1496 за участие на Народна република България в международни договори (ДВ, бр. 62 от 1975 г.) е предвидено задължително обнародване в "Държавен вестник" на ратифицираните и влезли в сила международни договори. С ал. 2 на чл. 24 от указа е била създадена възможност някои от договорите да не се обнародват, когато органът, извършил ратификацията, разпореди това.

В отменените конституции не се съдържат норми за пряко действие и за предимство на нормите на международните договори пред тези на вътрешното право, въпреки че с ратифициране на Виенската конвенция за правото на договори (ДВ, бр. 87 от 1987 г.) България е потвърдила този принцип.

Правното действие на заварените международни договори при сегашната Конституция се определя в зависимост от това, дали е съществувало задължение за обнародването им или не. Ако международните договори са сключени при спазване на тогавашното законодателство и установения от него ред за ратификация, те са част от вътрешното право, ако са обнародвани или ако за обнародването им не е съществувало задължение. В последния случай (при необнародване) тези договори нямат предимство по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Те придобиват това предимство от момента на обнародването.

Принципът за прякото действие на международните договори в областта на наказателното право е значително ограничен поради неговите особености и структурата на наказателноправните норми. В международните договори обикновено не се определят съставите на престъпленията и видът и размерът на наказанията. Посочват се в по-общ вид основните признаци на деянията (действия и бездействия), обявени за престъпни, като на отделните държави се предоставя да конкретизират престъпните състави и да определят наказанията. Приема се, че осъществяването на наказателната отговорност на извършителите на престъпленията е суверенно право на всяка отделна държава. Обявените по този начин деяния за престъпни от международните договори, за да бъдат включени във вътрешното наказателно законодателство, е необходимо да бъдат установени признаците на престъпните им състави и наказанията за всяко престъпление с вътрешен законодателен акт, действието на който се определя в съответствие с изискванията на вътрешното законодателство.

Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне и наказание (ДВ, бр. 42 от 1988 г.) е определила съдържанието на термина "изтезание", като е задължила държавите да обявят за престъпления всички прояви на изтезания. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация е изяснила термина "расова дискриминация", без да определи престъпните състави и наказанията за тях.

Такива международни договори не могат да имат пряко действие, защото в тях не са определени отделните престъпни състави и наказанията за всяко отделно престъпление. Член5, ал.3 от Конституцията изисква престъпленията да бъдат законоустановени към момента на извършването им. Този принцип е обявен и в чл. 11, ал. 2 на Всеобщата декларация за правата на човека, в чл. 15, ал. 1 на Международния пакт за гражданските и политическите права и в чл. 7 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. От това следва, че никой не може да бъде осъден за деяние, което не е било обявено за престъпление към момента на извършването му.

Употребените в международните договори изрази и понятия, които се съдържат като елементи в престъпни състави, предвидени във вътрешното законодателство, обаче могат да служат за смислово поясняване на тези състави или елементи от тях. В този смисъл международните договори, които имат наказателноправен характер и са ратифицирани и обнародвани, са част от вътрешното право. Част от вътрешното право са и договорите, с които се задължава държавата да извърши промени във вътрешното законодателство.

В заключение Конституционният съд решава:

1. Международните договори, ратифицирани и влезли в сила за Република България, но необнародвани в "Държавен вестник", не са част от вътрешното право на страната, освен ако са приети и ратифицирани преди сега действащата Конституция и по съществуващия при ратификацията им ред обнародването им не е било задължително. Последните нямат предимство по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията пред нормите на вътрешното законодателство. Такова предимство придобиват от момента на обнародването.

2. Международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, с които определени деяния (действия и бездействия) са обявени за престъпления, без да са престъпни по вътрешното наказателно законодателство на Република България, са част от вътрешното право на страната само доколкото могат да поясняват смислово съдържанието на съществуващи в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях или ако създават задължения за промяна на законодателството.