Joomla Software solutions Template

Payday loan

ПЛЕМЕННОТО ДЕЛЕНИЕ ПРИ ПРАБЪЛГАРИТЕ

Благодарение най-вече на археологическите разкрития, които са най-неоспорими и сигурни, в последните няколко десетилетия се изгради по-точна представа за прабългарите (първобългарите в езическата епоха) [1, 2]. Противно на рудиментарната представа, чието начало води от преди 200 години, за тяхната малочисленост, монголоидност и хуно (тюрко)езичие, днешната наука представя коренно различен образ на народа, създал и закрепил нашата държава. Без съмнение, масата прабългари са имали източноирански, памирофергански антропологичен тип, характерен за средноазиатското междуречие [3], числено са били равностойни на останалото население в ранната българска държава [4] и са притежавали своеобразна материална и духовна култура. Макар че тяхното монументално каменно строителство се развива един, два века след създаването на държавата, то веднага придобива съвършенно различни черти спрямо съседния византийски стил. Дворците, крепостите, стопанските сгради [5] и храмовете [6] от езическата епоха имат голямо сходство със съвременните или предходните им от района на Кавказ, Персия, Волжска България и Памир. Погребенията с ниша и характерната изкуствена деформация на черепа при българските племена от Северното Причерноморие и Кавказ са типични и за Средна Азия в периода на кушанското разселване II-ри в. пр. н. е. - III в. [7].  Характерният трислоен модел в строителството на временни укрепления, крепости и градове, който прабългарите въвеждат и в следващите векове утвърждават в цялата държава има пълно подобие във Волжска България и Иранския Изток. Имали са силно развит религиозен култ от предзороастрийски тип със жреческо съсловие от колобри, монументални храмове и планетарна система от божества, центрирана около един главен бог – Слънцето. Погребалният им обряд обаче издава нееднородност – приблизително поравно е представено трупополагане и трупоизгаряне при пълна еквивалентност на останалите елементи на погребалната практика, което все още не е намерило обяснение.  Това може да се дължи на племенното деление на прабългарите, което все още е слабо познато.

Първоначалната представа, дедуктивно изведена от (недоказаната) хуно-тюркска хипотеза е разглеждала Аспаруховите оногонтор-българи като едно единствено племе от 15-20 хиляди души, начело на което стои племенен вожд, известен в алтайската титулна практика като хан (khan). Със силно прикрита скромност изследвачите от близкото минало обявиха, че Аспарух (5 века преди Чингис хан) е първият „хуно-тюркски” племенен вожд, наложил племенната си титла като държавна. Тези умозаключения, основани на дедукция от несигурна основа, се рушат от съвременните научно-обосновани данни, че числеността на народа на Аспарух и брат му Кубер е била около десет пъти повече. Това веднага повдига въпроса имал ли е племенно деление народът, основал нашата държава и какво е било то?

Преди да се опитаме да анализираме възможните отговори на този въпрос, веднага привеждаме един неоспорим факт, малко изтъкван, който говори против такова племенно деление. Аспарухова България е „основана” по начин, съвършено различен от обичайния, типичен и нормален начин за основаване на държави. Чет нямат примерите, които представят основаване на държави по пътя на обединение на малки княжества или държавици или полиси, населявани от повече или по-малко родствени племена и народи. Така са създадени всички древни държави – Индия, Китай, Персия, Елада, по-късните империи като Римска, Киевска, Московска Рус, така е създадена Хърватия, Полша, Германия, ако щете Румъния и САЩ в по-ново време. Така е била създадена и Волжска България в 922 г., когато Алмуш (може би Алмич, Алемич) (895 – 925 г.) обединява всички волжски българи във една държава.

Това е нормалният, обичаен път за създаване на държава. Аспарухова България е създадена по друг начин. Липсват преддържавни княжества, които Аспарух да е обединил с война и насилие. Държавата като че ли се ражда изведнаж, на голяма територия и обхваща многобройно население – нали тя отблъсква от своята територия нищо непредизвиканото и подло нападение на цялата армия и флот на южния си гигант. Всъщност, България не се е родила за една година от нищото. Както оногонтор-българите в 680 г., така и готите преди 300 години разбиват византийците (римляните), защото преди това са имали вече държава отвъд Дунава.

Явно е, че проблемът с предварителното обединение на прабългарските племена (княжества) е бил решен в по-ранно време, по времето на Кубрат или по-рано. Кои са били тези племена или родове? От историческите източници са известни няколко различни, доста неясни изброявания на раннобългарски племена или родове.

1. По отношение на прикавказките българи в много византийски, персийски, арабски и славянски източници се срещат определенията “вътрешни българи” и “външни българи”. Съгласно арабски източници [Ибн Хаукаль, изд. М. де Гуе, 1968], персийският израз за “вътрешни българи” е бил БУЛГАР-АНДАРУН, а съответната арабска калка – БУЛГАР АД – ДАХИЛ. Тези изрази се срещат и в анонимния труд "Худуд ал-Алем". Досега обаче историческият смисъл на определенията "вътрешни" и "външни" българи не е изяснен и те не са свързани с нито едно реално историческо формирование на ранните българи.

2. Според византийските хронисти Теофан и Никифор, Кубрат бил владетел на българското племе оногундури в Кавказката област. Това племе под формата Олхонтор-блкар заедно с Купи-булгар, Дучи-булкар и Чдар-болкар, които се споменават в Арменската география на Анания Ширакаци, са образували държавно обединение, начело на което е стояло първото племе под общото название българи. Към това обединение се числели и котрагите (котрагирите), които не били българско племе, а само сродни и подчинени на българите [8]. Най-вероятно това подразделяне на ранните българи на групи не е на етническа основа, а по географски или смесен признак, доказателство за което е добавката БОЛГАР към всяко едно от тези названия.

3. Исторически най-обосновано изглежда подразделянето на ранните българи на берсили, есегели и болги. Арабските хронисти Ибн Руста и Ал Гардизи съобщават, че българите се делят на три основни клона (рода, части): Берсула (Барсил), Есегел и Булгар. Това е единственото исторически обосновано деление в смисъл, че изброените племена са засвидетелствани по независим и недвусмислен начин като продължително съществуващи, реални исторически обекти. Съгласно други арабски източници, същите три основни племена – берсил, есегел и болгар населяват и по-късно образуваната Волжска България, към които се прибавят племената сван и баранджар. Племето берсула се свързва със страната Берсилия и известните берсили в земите около Каспийско море. Името на племето сван се транскрибира като суваз-сувар (савир) и се приема за предшественик на днешните чуваши. Името баранджар се свързва с Беленджер, голям берсилски град, превзет от арабите по време на войната срещу хазарите през първата половина на VIII век. Персиецът Ибн-Даста, живял в Хорасан също свидетелствува, че волжските българи се делят на три колена: берсула, есегел и болгар, а относно начина си на живот и трите дяла са на една и съща степен в развитието си [9]. Забележете, че арабските автори поставят берсилите на първо място в списъка на българските племена.

В сведенията на арабския пратеник Ибн Фадлан за волжските българи (X-ти век) се указват същите групи българи: булгар и аскал, като се добавя, че има и отделен род ал-баранджар. Възможно е родът ал-баранджар да е българското племе беленджери, т.е., берсили. Арабски източници локализират града БЛНГР, известен като Баланджар, Баранджар и Беленджер, в днешен Приморски Дагестан - историческата област Берсилия. Съвременни автори считат, че племето беленджери, живяло около град Беленджер, е принадлежало към българската етническа група. Това се потвърждава от сведенията на арабските автори Ибн Руста и Гардизи за българското племе барсула (дарсула според Гардизи).

Кои са тези берсили, щом като според древните хронисти те са българско, при това първостепенно българско племе? Страната Берсилия се е намирала главно на територията на днешен Дагестан, както и на север от него, включвайки известните Хипийските (Конски или Български) планини. Била е населена от преди новата ера главно с различни сарматски и сакски племена. Арабският хронист ал-Балазури пише, че ал-Баршалия (Берсилия) е разположена на север от Дербент. Византийските хронисти Теофан Изповедник и Никифор разказват, че през 679/680 год. хазарите са излезли от страната Берзилия (при Теофан) или Верилия (при Никифор). За Берсилия Теофан говори, че това е страната, известна като Първата Сарматия [Чичуров И. С. (по данни на Теофан]; Иоанн Малала. Хронография. Бонн, 1831, С. 60-62, 161-162]. Михаил Сириец [Michel Ie Syrien. Chronique. P., 1901, T. 2. P. 364] нарича тази страна Берсилия, а арменски източници говорят за страната на басилите. Названието Първа Сарматия се използва и от Птолемей, а от него това название се възприема и от ранните християнски автори, например в “Арменска география [Патканов К. Армянская география VII в. СПб., 1877, Стр. 15-16; Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881, Стр. 16, 25-26]”. Никой сериозен учен не оспорва сарматския характер на берсилите.

Названието Берсилия произлиза от името на сарматското племе берсили, барсили или басили [А. П. Новосельцев. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа, Москва, 1990]. Според “Арменската география” [Патканов К. Армянская география VII в. СПб., 1877, С. 16 и Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881, С. 26], племето баслаци (барсили) обитава земята Сарматия, намираща се в делтата на р. Итил (Волга). Според арменски източници, през II-ри в.сл.н.е. на север от Кавказ се заселва племето баслики, което напомня индийското наименование на народа Бахлики от района на град Балх. Вероятно тук става дума за т.н. “втора вълна” на заселване на района около делтата на река Волга със сармати, дошли от басейна на реките Аму даря и Сър даря. Тези нови заселници донасят обичая на изкуствена деформация на черепа, който е типичен за прабългарите, но съвършено непознат за тюрките. Ако се вземе пред вид известната сарматска фонетична трансформация р-л, имената баслики, баслаки се превръщат в тъждествени на името берсили.

Михаил Сирийски и Бар-Габрая преразказват едно сведение, намиращо се в написаната в края на VI-ти век от Йоан Ефески “История” за трима братя, които по времето на византийския император Маврикий излезли от Вътрешна Скития  (Средна Азия) заедно със своите родове. Единият брат, Бургариос, се приближил до границата на Византия и след като поискал и получил разрешение от императора, се заселил в Мизия. Другите двама братя заели страната на аланите, наречена Берсилия. Вторият брат, Хазариг останал в тази част, която е в Прикаспието [Michel le Syrien. Chronique. P., 1901, T. 2. P; 363-364]. Името на третия брат не се споменава, но се очаква то да е свързано с названието на страната Берсилия и на народа берсили. В тази легенда е важно указанието за близкото етническо родство между българи, берсили и хазари, които имат общ сарматски произход. В тази връзка е важно сведението, което дава един старинен руски летописец, който казва, че “българите са произлезли от скитите, т.е., от хазарите”.

Племената берсили са живели във и около известния град Беленджер, чийто останки днес се намират до селото Чир-Юрт на река Сулак в Дагестан. Арменски автори наричат града Варачан и предполагат, че този град е бил столицата на Берсилия. Днешните археолози намират останки от материалната култура на тази страна в днешната област Башли в Северен Дагестан [Артамонов М. И. История хазар. Л., 1962, Стр. 130, 132; Федоров A. Я., Федоров Г. С. Ранние тюрки на Северном Кавказе. М., 1978. С. 70]. В тази област се намират останки от древните градове Беленджер и Семендер, чийто културни пластове водят начало от II-ри век и свършват в X-ти век. Семендер се е намирал до днешното село Тарки близо до Махачкала, столицата на Дагестан. Както изглежда, реката Сулак, течаща наблизо, в древността също се е наричала Беленджер. В 723 г. арабите, водени от Салман превземат Беленджер и тъй като пленниците се оказват твърде много, арабският военначалник заповядал да ги издавят в реката Беленджер.

Описвайки арабските нападения над старите берсилски земи в Хазария, Ибн ал-Насира пише, че след превземането на Беленджер, арабският пълководец Салман се насочва към друг град, който арабите наричали Вабандар и в който имало около 40 000 къщи (семейства). Руският специалист по история на хазарите, М. И. Артамонов свързва названието на този град с етнонима на българското племе уногундури, което при хазарите (в писмото на каган Иосиф) се предава като в-н-нт-р, а при арабите - венендери или нендери, а при византийците - уногундури-оногури. На основата на подобни документални свидетелства, Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена (оногундури, берсили) и е правилно тази територия да се нарича Царство на българите с главен център град Варачан -Беленджер [M. И. Aртамонов, История хазар, Ленинград, 1962, стр.184].

В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи населяващи Северен Кавказ [Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881,  С. 26. Също и:  Ludwig D. Struktur und Gesellschaft des Chazaren-Reiches im Licht der Schriftlichen Quellien. Munster , 1982. S. 86]. Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". Той специално отбелязва, че само българите и аланите имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. В този списък берсилите заемат важно място и са наречени с името баграсик, което може би е произношение на някой съседен народ. Ако разменим местата на съгласните “гр”, получава се етнонима баргасик, чиято основа барг- е тъждествена с тази на българите бургар.

На проведената наскоро във Варна V международна конференция “Прабългарите в Източна и Централна Европа” историкът от Дагестан проф. д-р и.н. Мурад Мохамедов обоснова тезата, че първото държавно обединение на територията на Кавказ - т.нар. Берсилско царство, е създадено от древните българи през II - I век преди новата ера. Може би точно това е държавата на Авитохол, образувана през или около 165 г., както посочват данните от Именника на раннобългарските владетели.

В различните източници есегелите са известни като аскал (Ибн Фадлан (922 г.), Гардизи (11в.)), ашкил („Худуд Ал Алам” (982 г.)). Вероятно есегелите произлизат от по-ранното сарматско племе язиги, като в района на Северното Причерноморие са известни като голямото племе аси, яси. От тях днес са останали названията асиаг (осетинско название на балкарците), асиаки (П. Мела), осоки (народ в Кабардиния), река Ассокай в Кабардиния, река Оскол, приток на р. Северински Донец, град Ошел в Чувашия.

Сравнително по-малко данни има за присъствието на берсили и есегели на Балканския полуостров. Заселването на полуострова от прабългарите става на два етапа. Първото и по-слабо заселване е през втората половина на V-ти век, когато четири прабългарски племена се местят от района на Кавказ в Западните Карпати. Второто съвпада с идването на народа на Аспарух. Това са предимно българи от групата оногонтор – българи. Много изследователи обаче считат, че заедно с тази група (или вътре в тази група) са дошли и берсили и есегели [П. Коледаров, Политическа география на Средновековната българска държава. Т. 1, II, София, 1979, с. 104; Балкански, Тодор. Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии. ИК “Знак ‘94”, Велико Търново, 1996]. Остатък от българското племе есегел са днешните шекели (секеи, секули, székely, szekel) – маджаризирано население в централна Трансилвания (окръзите Ковасна, Харгита и Муреш), наброяващо около 860 хиляди души. Някои български езиковеди (проф. Тодор Балкански) считат, че името на румънския град Брашов произлиза от името на тези берсили, живеещи в областта Оногурия (Седмоградско, Загора, Трансилвания). Образуването на топоними и хидроними на основата на племена и народи е характерно за района. Съгласно руския историк професор Риза Бариев, топонимът Яш и подобните му още около 50 названия на селища по Северното Причерноморие произлизат от  названието АСИ или ЯСИ (бели, благородни) с които са наричани ранните българи и родствените им алани. Също така голям брой хидроними по Северното Причерноморие произлизат от друг един ранно-ирански (сармато-алано-български) етноним - рос, ruxs -roxs (светъл, ярък):  река Рось (Ръсъ), приток на Днепър в Черкаска област, р. Порусье, долното течение на р. Дон е наричано "реката на росите", част от Черно море до керченския пролив е наричано "морето на росите", днешния Тамански полуостров е наричан в миналото "островът на росите".

Археологически разкопки установяват заселвания на прабългари в Средните и Западни Родопи. Ето какво пишат археолозите по този въпрос: “…Все още се шири погрешното мнение, че древните българи са обитавали само част от северна България. Родопските земи са били заселени от компактни български масиви… Втората голяма българска група се е заселила в Керамисийското поле около Охрид и долината на реките Струма и Вардар, в средните и западни Родопи” [Живко Аладжов и Никола Овчаров “Данни за прабългарско присъствие в родопската област”. В: “Българските земи в древността. България през средновековието”. Втори Международен конгрес по Българистика, София, 23 май-3 юни 1986 г., издание на БАН, София, 1987 г., стр. 294-300].

През средните векове и до скоро, в Македония, около град Битоля, е имало етнофолклорна група, наречена БАСЛАЦИ (барсяци, барсjаци, варсаци, върсяци, барсаци, бърсяци) [Христо Тодоров-Бемберски. Името българи – история и същност. Библиотека Елбекен. ИК Огледало. София. 2004]. Това население е наследник на многобройното племе БЕРЗИТИ, което сърбите смятат за славянско племе. Но Дюла Моравчик и Иван Микулчич смятат, че се касае за племе от аваро-прабългарски произход, вляло се в българската народност. Последният вожд на това племе е носел иранското име Акамер, а суфиксът "-ит" в названието на племето е окончание за множествено число при скито-сарматите. Съгласно гореприведените археологически данни, берзитите и ранните българи би трябвало или да живеят смесено, или да са едно и също население. Названието “варсяци” и особено “баслаци” буквално съвпадат с арменското название баслаци на племената берсили, записано в “Арменската география” [Патканов К. Армянская география VII в. СПб., 1877, С. 16; Сукри А. Ашхарацуйц - Венеция, 1881, С. 26]. Това название е много близко и до името на племето баслики, което според арменски източници се заселва на север от Кавказ през II-ри век. Заселването на Македония от български племена става около един век по-рано от заселването на Мизия. Тези племена са присъствали преди това в аварския съюз и се настаняват най-напред в Керамисийските полета, т.е, точно в областта около Битоля. Присъствието на такава група в Македония вероятно показва, че част от кавказките берсили са били увлечени от аварите и в последствие се заселват в Македония.

Изглежда както в районите на Кавказ и Волжска България, така и в Трансилвания и Македония, трите български племена – берсили, есегели и българи винаги са живяли заедно. Малко или почти нищо обаче не се знае за присъствието на берсили и есегели в днешна североизточна България и Добруджа. За такова присъствие можем да съдим косвено по омонимни и топонимни данни.

Ранните българи са използвали твърде често етническия признак за образуване на лични имена. Известен пример за това е епонимът Котраг, съответстващ и вероятно производен от племенното название котраги, кутригури. Очевиден епоним представлява и името Палгар, принадлежащо на висш сановник, пратен от кан Борис за преговори в Рим (проф. К. Попконстантинов). В началото на X век начело на обединена Волжска България застава Алмуш. Неговият син бил заложник в хазарската столица, а дъщяра му била взета насила за жена на кагана. След найната смърт каганът поискал сестра й, но Алмуш отказал, омъжвайки я за Аскал – един от тримата първенци в държавата, предводител на племето аскал (есегел). Личното име Аскал е безспорно епоним.

Друг подобен волжско-български епоним може да е Парис. Ибн-Фадлан,  посетил в X-ти век Волжска България като посланник на багдатския халиф съобщава, че негов преводач му бил местния жител Парис ас-Саклаби, саклабът Парис. Името Парис може да се разглежда като обезвучена форма на „барис” която, пред вид на горната традиция, може да се изведе от етнонима на второто племе във Волжска България – берсилите (-ил е характерен за прабългарите суфикс). Подобно на Котраг и Аскал, този Парис фактически също носи етнически омоним.

За присъствието на берсили в Дунавска България говори раннобългарското владетелско име Персиан (Персиам), което вероятно е епоним, произлязъл от названието на това племе. Оригиналното българско име Борис също може да е такъв епоним, като се вземе пред вид волжско-българската форма Парис и фонетичния преход „неударено А - О”, настъпил в много прабългарски думи след IX-ти век (сравни багаин – богоин, Баян – Боян, багатур – боготур, Плискава - Плискова). Смята се, че кан Борис носи името на тотема на племето берсили - планинския тигър "барс" [Рашев, Р. Българската езическа култура VII - IX век. ИК "Класика и Стил". София, 2008, с. 264]. Предполага се, че некрополите в Девня-1 и Девня-3 принадлежат на българи и берсили [Рашев, Р. Българската езическа култура VII - IX век. ИК "Класика и Стил". София, 2008, с. 243].

Също като следствие от това дунавско присъствие на берсилите може да се изведе и названието на втората българска столица Преслав. Традиционно и без колебание това название се приема като протославянско със значение „град, който притежава много слава, прочут, много известен, най - славен, преславен”. В действителност, град Преслав възниква като военен лагер подобно на град Плиска, аула при р. Тича и много други, само че по времето на канас увиги Омортаг. Непонятно е защо войскарите на Омортаг ще кръщават своя военен лагер със славянска дума, още повече не е ясно какво преславно може да има в една вмирисана на коне полева казарма. Най-вероятно, топонимът Преслав е образуван по подобие на това на близко разположената Плиска, която в действителност носи оригиналното прабългарско име Плискав, Плискава. Подобно е и названието на късното селище до руините на Плиска - Абоба, вероятно Абова -Абава първоначално. Първоначалното име на Киев е Киоава (И така, всички те -росите- се спускат по реката Днепър и се събрат в крепостта Киоава, наричана също Самбатас -  (К. Багрянородни. За управлението на империята). Може да се мисли, че в топонима Преслав присъства същия суфикс "-ав, ава", характерен за раннобългарските названия (Плискав, Абава, Киоава). Като вземем пред вид този суфикс, от името Преслав може да се отдели морфемата ПРЕСЛ, която буквално повтаря названието на племето "берсил". Най-вероятно, подобно на Плискав (и Абава), Преслав е прабългарски топоним със значение „берсилско място, берсилски стан, Берсилия”.

В писмо-грамота на Иван Александър (1331-1371) до венецианския дожд Андреа Дандало се среща странно, необяснено досега определение – негръцките букви от използваната в писмото кирилица са наречени „български или персийски”. Писмото [Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България, том 2. Изд. Наука и изкуство. София. 1978, стр. 255-256, превод на В. Гюзелев от Codice Trevisaneo, f. 447  - Archivio di Stato, Venezia] е писано в град Никопол на 4 октомври 1352 год. Запазено е в четири късни преписа и представлява форма на официален търговски договор между България (наречена Загора) и държавата Венеция и завършва с подпис на Иван Александър, цар на всички българи и гърци. Подписът е пояснен с думите: Горенаписаните букви са от миниум (киновар) и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски. Отвън, върху документа е написано: “Съдържанието на малките български или персийски букви, отчасти гръцки, отчасти смесени с български, мисля, че означава: До прескъпия г(осподин) Андреа Дандоло, дож на Венеция”.

Ако фразата „български или персийски” се чете „български или берсилски”, то тя добива смисъл. Наистина, новото добре обосновано виждане на българската историческа наука е, че кирилицата е създадена в Преславската школа по времето на цар Симеон и представлява допълване на гръцката азбука с нови знаци, отговарящи на българската фонетика. Новите, негръцки букви биха могли да се нарекат както български, така и преславски, понеже са сътворени в Преслав. Точно това е искал да каже и цар Иван Александър, че негръцките букви в неговото писмо са български, но и преславски, но вместо преславски е писал "берсилски" (персийски), понеже все още е знаел че преславски и берсилски е едно и също нещо.

Освен град (стан) Преслав, бъдещата столица на България, още два съвременни нему български градове са носили подобно име - Преславец, любим град на киевския княз Светослав, намиращ се на брега на Черно море близо до Констанца и Малък Преславец, намиращ се на брега на Дунав близо до Тутракан. Както знаем, протославяните не са строили градове по това време и малко вероятно е те да са дали имената на тези прабългарски градове от езическата епоха.

Освен българските градове Преслав, Преславец и Малък Преславец, още един град е носел подобно име - град Преслава, днешната словашка столица Братислава. Историята на Братислава като селище, което контролира прехода през река Дунав е датирана от 400 г. пр. н.е. В района живеят келти, които секат метални монети. Селището е завоювано от римляните, които му дават латинското име Posonium. Гърците го наричат  Istropolis (град на Истър - Дунав). В 7 век градът е включен в държавата на княз Само (Самбат ?). След това градът е известен с много имена. Унгарските названия Pozsony и Poson (1002) и раннонемското Bosenburg (1045) са явни производни от латинското Posonium. В средата на XII-ти век арабския географ Ал Идриси използва името Bassana, очевиден вариант на латинското название. За разлика от тези названия, раннославянското название Preslava (по-рядко Braslava) съдържа основа (presl, pres), която е качествено нова и различна от латинската (poson). От тази нова основа са образувани и всички следващи названия на града: Pressburg (немско), (Prešporok - унгарско), Prešpurk, Prešpurok (словашко), Braslavespurch (907), Brezalauspurch, Brezesburg (1042), Brecesburg (1048), Bresburc, Brezisburg, Preslawaspurch (1052). Немските заселници в града го наричат Preßburg, Pressburg. Върху монети, сечени от унгарския крал Stephen II името е Preslava. Първото писмено споменаване на името на крепостта, изградена върху хълмовете над Дунав е от 907 г. - Brezalauspurc.  След разпадането на Австро-Унгария и формирането на Чехословакия в 1918 г., градът е наречен Bratislava.  Може да се предположи, че новата основа (presl, pres) появила се в началото на X-ти век призлиза от етнонима на берсилите, какъвто е случая с българския Преслав и румънския Брашов. Районът на град Унгвар (днешния Ужгород), към който принадлежи и Братислава малко преди това време е бил част от най-северния комитат на българската държава - комитатът Оногурия с център град Унгвар (градът на оногурите). Така че редом до оногурите - българи в този район може да са се заселили и берсили, дали новото име Преслав (Берсилия) на стария римски Посониум.

В същия район на Централна Европа е разпространено и личното име и топоним Премисл - Пшемисл - Přemysl. Например, Přemysl Otakar I е първороден син на крал Владислав и чешки крал (1198-1230) от рода  Premyslovcu. Друг пример е името Permislatus, добавено в бележка към 15-та книга от “Църковна история” на Никифор Калист [Book XV 605 of Nicephorus Callistus's Historia Ecclesiastica (Patrologia Graeca. J.-P. Migne ed., t. 147 col. 38)]. В тази бележка някой редактор (вероятно самият преводач на историята Joannes Lange) е уточнил, че Одоакър (Odoaker, починал в 493 г.), цар на група разнородни племена (вандали, рутени, гепиди, готи, унгари (всъщност оногури - българи) и херули) се е наричал в началото Пермислатус. А именно: “...Sicut et apud Vandalos sive Bohemos, rex Odoacrus, vir fortissimus, ante Permislatus nominatus.” (... също така сред вандалите, сиреч бохемите, цар Одоакър, много влиятелен мъж, преди известен като Пермислатус.) [Patrologia Graeca. J.-P. Migne ed., Paris. т. 147, col. 38]. Според канадския иследовател Sotiroff [Sotiroff G, (1971), "Phoenicians, Vencyans, Heneti, Veneti and Wendi," Anthropological Journal of Canada Vol. 9, No. 4, 1971, 5-10], истинското име на Одоакър, Пермислатус - Премисл, вероятно е изкривена форма на Берислав, Борислав. Може да се добави "изкривена назална форма", защото в този район носовото изговаряне на гласните сред западните протославяни е било разпространено.  Имената Пермислатус, Берислав (Борислав), Преслав, Борис могат да произхождат от етнонима "берсил", оставен от славянизирани берсили, дошли от Кавказ по време на Великото преселение на народите.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Съгласно многобройни и непротиворечиви данни, в районите на Кавказ и Волжска България са присъствали три родствени прабългарски племена - берсили, есегели и болги. Могат да се приведат косвени данни, че и в обширния район на Балканския полуостров същото това триплеменно население е съставлявало прабългарската основа на Дунавска България.