Начало на организирано националноосвободително движение през 50-те и 60-те години на XIX век

От началото на ХІХ в. се забелязва непрекъснато засилване на българското националноосвободително движение. На този етап то все още e неорганизирано и се изразява най-вече в активното включване на българското население в руско-турските войни от 1806-1812 и 1828-1829г., както и в сръбското и гръцкото въстания (съответно от 1804-1806г. и от 1821-1827 г.). В периода до Kримската война (1853-1856) опитите за съпротива се изчерпват с Велчовата завера (1835) и с Браилските бунтове (1841-1843). Тези прояви са с локален характер и избухват стихийно, лишени от обосноваността на една завършена националнореволюционна идеология и от ефективно функционираща организация. Това е причината до средата на ХІХ в. да не може да се говори за организирано общонационално движение на българите.

По въпросите на политическите течения и организации в българското общество през 50-те и 60-те години на ХІХ в. и в частност – на обществено-политическата дейност на Георги Раковски – най ценните научно исторически трудове принадлежат на Николай Генчев, Веселин Трайков, Димитър Косев, Александър Бурмов, Зина Маркова.

Материална основа на новия етап, в който навлизат политическите движения в българските земи след Кримската война, са продължаващите промени в обществено-икономическите отношения. В средата на ХІХ в. се откриват перспективи за подем в занаятчийското производство, селското стопанство и търговията. Отварянето на османските пазари активизира и стопанските контакти на българското население с източна и средна Европа. В създалата се обстановка естествено се засилва ролята на градското население в икономическите процеси и се оформя българската буржоазия – обществена прослойка със значителни материални възможности. Именно от нейните редове ще се излъчат повечето от водачите на възрожденските процеси, в това число – и на националноосвободителното движение. По-заможните българи стават инициатори и подкрепят и другите две мощни движения през Възраждането – за новобългарска просвета и култура и за църковна независимост. Чрез първото от тях българският народ успява да намери пътя към своето национално самоопределяне, като наред с това започва и формирането на научна и художествена интелигенция. Положени са усилия българското общество да преодолее част от последствията на петвековното робство, които до голяма степен се увенчават с успех. Чрез откриването на български училища се предотвратява и реалната опасност от чужди културни влияния, заплашваща да наруши идентичността на българската култура и националното съзнание. През разглеждания период активно се развива и движението за независима българска църква. В неговия ход се оформя политическата мисъл и опит на водачите му, които по-късно ще послужат в борбата за национално освобождение. Може да се обобщи, че в хода на просветното и религиозното движение се утвърждава и консолидира българската нация и се подготвят условия за най-важния етап – националноосвободителното движение.

Още в хода на Кримската война (1853-1856) възникват предпоставките за създаване на мощна политическа организация и за формулиране на националнореволюционните идеи. Първите политически обединения възникват сред емигрантските кръгове в началото на войната. В Румъния и Бесарабия (Южна Русия) българските търговски колонии вземат дейно участие в обществения живот в страната и подпомагат активно просветното и църковното движения. Сред по-богатите търговци постепенно се издигат фигури с всепризнат авторитет, около които се оформят първите политически обединения.

В началото на 1854 г. в Букурещ е основана Епитропията или Средоточно попечителство. Организацията се ръководи от седем души, излъчени предимно от най-влиятелните и заможни търговци в града и има свои подразделения и в други румънски градове, където живеят българи. Целта на това обединение е да работи за политическото освобождение на България и да осъществява контактите с руските представители на властта. Първоначалните очаквания са, че Кримската война ще се развие благоприятно за Русия и българският народ ще може да се надява на подкрепата й в решаването на своя национален въпрос. Като русофилска организация Епитропията смята, че единствено руската външна политика може да стане причина за освобождението на българските земи. Тя напълно изключва революционните действия от страна на българското население. След неуспешния обрат на военните действия през 1855 г. ръководителите на Епитропията вече не виждат обективни предпоставки за успех на освободителното дело и организацията прекратява активната си дейност. От 1862 г. тя е подновена под името Добродетелна дружина или Комитет на старите. Целите и съставът на новата организация са същите и тя остава тясно свързана с руската политика. Членовете на нейното ръководство са Евлоги и Христо Георгиеви, д-р Георги Атанасов, д-р Петър Протич, митрополит Панарет Рашев и Марин Бенли.

През 50-те и 60-те години на ХІХ в. успоредно с Добродетелната дружина действа и друга русофилска организация – Одеското българско настоятелство. То е учредено на 2 февруари 1854 г., а неговите по-видни дейци са търговците Стефан Тошкович, Николай Палаузов, Васил Рашеев. Те също свързват българското освобождение с руската външна политика и си поставят за задача набирането на доброволци за Кримската война. Скоро обаче руският външен министър налага промени в устава на организацията с оглед да постави Настоятелството под строг контрол. Обявена е изцяло благотворителна дейност, а след Кримската война проявленията на организацията са напълно в областта на културата. Въпреки упражнявания контрол над дейността й, организацията поддържа тайни връзки и с българските революционери, оказва подкрепа на Г. Раковски, подпомага със свои средства вестника на ТБЦК „Народност”. Одеското българско настоятелство е в постоянен контакт с БРЦК и не случайно в своята кореспонденция Левски често го нарича „нашия комитет в Одеса”.

Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство са консервативната част от българското националноосвободително движение. Те смятат за наложителна намесата на външен фактор в борбата, заявявайки, че освобождението ще бъде резултат от политическо споразумение между Великите сили. За тях участието на българите в решаването на Източния въпрос е ограничено и предимно от техните среди излизат предложенията за търсене на компромисни варианти за организирането на нов тип федеративни, дуалистични и прочее държави.

Началото на организираното революционно движение е поставено от Георги Сава Раковски. Той е роден през 1821 г. в Котел  под името Съби Стойков Попович. Първоначално учи в класното училище в родния си град, а по-късно продължава образованието си в Карлово при Райно Попович. През следващите години Раковски посещава гръцките училища в Цариград и така още в млада възраст получава изключително добра подготовка в областта на хуманитарните науки, овладява и няколко европейски езика. През 1842 г. след избухването на Първият браилски бунт, Раковски напуска Османската империя и се установява във Влашко, където през същата година става организатор и на Втория браилски бунт. По настояване на  османските власти той е екстрадиран от Румъния, но по пътя към турската столица успява да избяга. В продължение на повече от две години се установява в Марсилия (Франция), откъдето се прехвърля в Цариград и взема участие в борбите на българската колония в града за църковна независимост. Той оказва подкрепа на радикалното крило в движението, защитаващо тезата за пълно скъсване с Патриаршията. Още в този период Раковски се очертава като свободолюбива и борбена личност, готова на множество жертви в името на поставената цел.

Важно място в неговото идейно развитие заема периода на Кримската война. От 1853 г. в Цариград Раковски започва изготвянето на програма за освобождение на българските земи, подчинено на идеята за помощ от Русия. Той създава организация, известна като „Тайното общество”, която освен в Цариград, формира структури и в няколко големи града по българските земи. Целта е да се предизвика въстание в тила на османските войски, което да подпомогне настъплението на русите. С оглед да осигури стратегическа информация на руската армия, Раковски успява да се внедри като преводач в турския генерален щаб. Скоро обаче той е разкрит и принуден отново да се укрива. През 1855 г. сформира малка чета в Източна Стара планина с надеждата, че тя ще предизвика масово надигане на българското население на въоръжена борба. След като става ясно, че Русия предприема отбранителна тактика във войната обаче, Раковски разпуска четата и през същата година напуска пределите на Империята. От този момент нататък той развива активна революционна дейност в емиграция и се утвърждава като основоположник на българската националноосвободителна революционна идеология.

През 1855 г. Раковски се установява е Белград, а в края на 1856 г. се прехвърля в Нови Сад (владение на Австрийската империя). Тук той влиза във връзка с Данило Медакович, виден сръбски публицист, с чиято помощ започва издаването на своя първи печатен орган – сп. „Българска дневница”. Още с това издание той се очертава като добър публицист и познавач на политическата обстановка в Османската империя, което го утвърждава като една от водещите фигури в българската емиграция. В този период той завършва и поемата си „Горски пътник”, в която подтиква поробения народ към борба за освобождение. По искане на турското правителство австрийските власти спират „Българска дневница” заради революционните идеи, прокламирани в нея. Раковски се прехвърля в Галац, а скоро след това – в Одеса.

В Русия Раковски среща подкрепата на българската колония и през 1858 г. разработва първия си план за освобождението на България. Тук за пръв път идеята за борба срещу поробителя е ясно и добре формулирана, начертани са основните искания на българите и пътя за тяхното отстояване. Моментът се оказва подходящ за подобни действия, тъй като Османската империя е ангажирана в конфликта си с Черна гора и въстанието в Херцеговина. Тези събития създават напрежение на Балканите и дават основание да се очаква ново разглеждане на Източния въпрос от страна на Великите сили. В своя Одески план Георги Раковски изтъква, че освобождението на България е общонародно дело и, за разлика от представителите на консервативното течение, приема изцяло идеята за революционна борба на народа. Според плана трябва да се сформира едно ръководно средище в Одеса, което да координира дейността по подготовката на въстанието. За българските земи се предвижда изпращането на пропагандатори, които да оповестят въстанието. Наред с това се очаква и външна помощ – в плана е предвидено български пратеници да посетят Петербург, Черна гора, Сърбия и Гърция и да се сформира общ фронт срещу Османската империя. Въстанието трябва да избухне първоначално в северна България, да се разрасне из всички български земи и в неговия ход да се учреди „временно правление”, т.е. самостоятелно българско правителство. Скоро обаче международната криза около Балканите затихва и планът не влиза в действие.Одеският план на Раковски от 1858 г. включва три нови елемента в националната програма на българите. На първо място това е идеята за сформиране на въстанически център извън пределите на Империята, на второ – идеята за предварително материално осигуряване на въоръжените действия и на трето – предвижването на общ фронт на балканските държави срещу поробителя. Макар че планът остава неосъществен, престоят на Раковски в Одеса е важен етап в развитието на българската националноосвободителна революционна идеология. Освен тази програма за въоръжена борба, по това време Раковски изследва етнографията, езика и историята на България, създавайки някои основни научни разработки в тези области.

От март 1860 г. Раковски се установява в Белград, за да е по-близо до българските земи и да изчака благоприятен момент за реализиране на идеите си. Скоро той се свързва и с белградската емиграция и на 1 септември 1860 г. започва издаването на в. „Дунавски лебед”. Това издание се утвърждава като трибуна на българското националноосвободително движение. Наред с проблемите на въоръжената борба, в него излизат и материали за църковното движение, открито се критикува бюрократичната и корумпирана турска администрация и политическата система на Османската империя изобщо. В „Дунавски лебед” излизат и значителен брой статии, посветени на европейски политически събития и на действията на Великите сили. До 21 декември 1861 г., когато вестникът е спрян, Раковски се превръща в един от безспорните авторитети сред българската емиграция, водач на радикално настроените среди в нея. С цел да пропагандира българските идеи и в чужбина, той помества част от статиите във вестника и в превод на френски език. Основната линия на изданието е, че освобождението на България може да се постигне единствено чрез въоръжена борба. Тази теза е аргументирана сериозно и спечелва множество привърженици. Раковски посочва ясно интересите на Великите сили, включително и на Русия, по Източния въпрос и по този начин представя пред българското общество несигурността на очакваната от тях помощ. В своето публицистично творчество той се очертава като привърженик на становището за обща борба на балканските народи срещу Османската империя.

В Белград съставя Втория си план за освобождението на България. В Белградския план от края на 1861 г. заляга идеята, че въстанието по българските земи ще бъде предизвикано от специално подготвен в Сърбия отряд от 1000 души. В подходящ момент те трябва да преминат границата и, добре подготвени и въоръжени, да настъпят по билото на Стара планина в бърз марш. Предвижда се отрядът да вдигне на въстание българите и от двете страни на Балкана, като първият удар бъде нанесен в северна България. В Търново трябва да се създаде ръководен център, който да координира действията на разрастващата се въстаническа власт. Според Раковски след навлизането на 1000-те подготвени бойци на оръжие ще се вдигнат още 500 000 души, като поне 100 000 от тях ще бъдат добре въоръжени. За ръководството на въстанието Раковски предвижда определянето на един главен воевода за бойните действия и едно „временно правление” за гражданските дела. Тактиката е основана на принципа на изненадата, като за това се разчита основно на хайдушките чети. В горски боеве те трябва да затрудняват и спират придвижването на османските войски.

Ролята на емиграцията Раковски вижда във формирането на командния състав на въстанието, но основната тежест на бойните действия трябва да поеме населението във вътрешността. Във връзка с това се предвижда създаването на комитети в страната, които да пропагандират идеята за масово надигане. В този план на Раковски оказва влияние опитът на Гарибалди, който през 1860 г. с отряд от 1 000 души успява до голяма степен да постигне обединението на Италия. И в този етап от идейното си развитие Раковски не отхвърля идеята за външна помощ от Сърбия, като смята за възможно дори избухването на война между Османската империя и Сърбия. В това отношение той прогнозира правилно политическите тенденции в региона, тъй като през 1862 г. сръбско-турските отношения силно се обтягат. Възкачилият се наскоро сръбски княз Михаил Обренович настоява турските гарнизони да се изтеглят от страната и по този начин нарушава статута на държавата от 1830 г. Конфликтът, свързан със стремежа на Сърбия да постигне пълна независимост, достига своя разгар през пролетта на 1862 г. Опитвайки се да използва създалата се ситуация, Раковски учредява Привременно българско началство, като през юни е написан и неговият статут. По същество това е оформяне на ръководен център на българското националноосвободително движение. В качеството си на негов водач, Раковски влиза в преговори със сръбското правителство и е уговорено установяването на българска легия на територията на Сърбия. Тя е замислена като военен отряд, който да добие сериозна военна подготовка и да действа за масово надигане по българските земи, благоприятно и за сръбските интереси.

Отправен е призив за набиране на доброволци за легията, на който се отзовават стотици младежи от всички краища на отечеството и започва стичането им в Белград. Сред участниците са утвърдени воеводи като Ильо Марков, Стефан Караджа, Христо Македонски, както и бъдещите революционни дейци Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски, Христо Иванов – Големия, Матей Преображенски и др. Събират се общо около 700 души, но поради липса на средства в града са задържани само 120 от тях. Останалите, под ръководството на опитни воеводи като Ильо Марков и др. са съсредоточени по градове в близост до границата – Крушевац, Зайчар и др. Военното обучение на българите започва с изключителен ентусиазъм, засилен още повече от създалата се скоро възможност за участие в реални бойни действия. На 17 юни 1862 г. сръбски части, подпомогнати от български легионери, влизат в сражение с турския гарнизон в Белград. По същото време Раковски организира и изпращането на въоръжени части във вътрешността, които да предизвикат въстания в Търновско и Габровско. Техните действия обаче са осуетени от турските власти, които разкриват и арестуват водачите им хаджи Ставри Койнов и Иван Панов. Четата от 70 души все пак влиза в бойни действия, но скоро е разбита и разпръсната.

През есента на 1862 г. конфликтът между Сърбия и Турция е преодолян с намесата на европейската дипломация. Сключените споразумения принуждават Сърбия да разпусне българската легия през септември 1862 г. Този акт предизвиква сериозно разочарование сред българите от сръбската политика и затвърдява впечатлението им, че, веднъж постигнала целите си, Сърбия няма намерение да подпомага българското освободително движение. Независимо от този неуспех обаче, легията се оказва добра школа за революционна  и военнополитическа подготовка. От 1862 г. се забелязва подем в революционното движение и идеите на Раковски печелят все повече привърженици в българското общество.

Непоследователната политика на Сърбия не отклонява Раковски от идеята за създаване на съюз на балканските държави с антиосманска насоченост. През 1863 г., упълномощен от сръбските власти, той осъществява дипломатическа мисия в Черна гора и Гърция с цел създаването на балканска коалиция. В Цетина, столицата на Черна гора, Раковски разговаря с черногорския княз, който проявява готовност за общи действия с българите.

За разлика от преговорите в Черна гора, тези в Гърция не се увенчават с успех. Тук Раковски преживява силно разочарование след срещата си с високопоставени гръцки политици. Става ясно, че гърците преследват националистически стремежи и се опитват да подчинят българското националноосвободително движение на собствената си национална доктрина, „мегали идея”. В този момент в Атина се проявяват доста силни антиславянски настроения, което довежда до крайния неуспех на мисията на Раковски. Тук той научава и за тайни сръбско-гръцки преговори, водени две години по-рано, за евентуална подялба на Македония. След като разбира за тези планове, той се отказва от по-нататъшни опити за съюзяване и напуска Гърция.

През 1864 г. Раковски се установява в Букурещ, където в серия от публикации разобличава идеите на Сърбия и Гърция за политическо господство на Балканите. В своя нов печатен орган – в. „Бъдещност” той се противопоставя на схващанията на Добродетелната дружина и продължава да отстоява тезите на революционно настроените представители на българското националноосвободително движение. В румънската столица той оказва подкрепа на княз Куза за провеждане на либерални реформи в страната, което допълнително го конфронтира с представителите на консервативното течение. Благодарение на установените връзки с румънските власти обаче Раковски постига издаването на в. „Бъдещност” на два езика – български и румънски. Така той отново издига идеята за съюз на балканските народи като единствено справедливо решение на Източния въпрос.

През 1864 и 1865 г. с активното участие на Раковски се организирани няколко чети в Сърбия и Румъния, които се прехвърлят в българските земи. Техните воеводи са Христо Македонски, Петър Стоянов, Стоян Люцканов, Панайот Хитов, Желю войвода.

Междувременно някои политически промени в Европа оказват сериозно въздействие над събитията на Балканите. Избухналата през 1866 г. война между Австрия и Прусия завършва с неуспех за Австрия и в нейното вътрешно устройство надделява дуализмът. Моделът на Австро-Унгария става един пример, който консервативно настроените представители на българската емиграция приемат за приложим и на Балканите. На 14 януари 1867 г. Добродетелната дружина, заедно със сръбския дипломатически агент в Букурещ Коста Магазинович и със знанието на руските дипломати в Букурещ, Цариград (граф Игнатиев) и Пловдив (Найден Геров) съставят „Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или за тяхното сърдечно отношение”. Според нея сърбите и българите трябва да създадат обща държава, начело с династията на Обреновичите, която да се нарече „Българо-Сърбия” или „Сърбо-България”, да се управлява от правителство с участието на сърби и българи и общо народно събрание от представители на двата народа. На 5 април 1867 г. е свикано събрание на българските първенци сред консервативното течение на националноосвободителното движение в Букурещ, което одобрява изготвения проект. Във вътрешността на страната е изпратен богатият търговец Маринчо Бенли със задача да основе комитетите в по-големите градове.

Инициативата на консервативното течение за създаване на дуалистична държава през 1867 г. се проваля поради отказа на Сърбия да подкрепи този проект. Сръбското правителство има две основни причини да не подкрепи направеното предложение. Първата от тях е, че не смята Добродетелната дружина за представителна за настроенията на българите. Освен това в проекто-протокола, изготвен от дейците на Добродетелната дружина, земите на българите са определени като „България, Тракия и Македония”. Приемайки подобен документ, Сърбия би признала Македония за част от България. Така до сръбско-българско споразумение не се стига.

От средата на 60-те години на ХІХ в. датира и създаването на нов център на българското националноосвободително движение в емиграция. Появата на Тайния български централен комитет през май 1866 г. е тясно свързана с новата криза по Източния въпрос. Организацията включва представители на по-радикално настроените среди на българските емигранти, близки в идейно отношение до Георги Раковски – Иван Касабов, Иван Адженов, Атанас Андреев и др. Тяхната цел също е освобождението на отечеството, като за постигането й те приемат както дипломатически, така и революционни средства. Още от самото си създаване ТБЦК се възприема като представител на българския народ и претендира за правото да изразява националните му интереси в преговорите с официалните власти в чужбина. Освен в Букурещ Комитетът има свои разклонения и в други градове на Румъния като Гюргево и Браила, както и в българските земи – Русе, Свищов, Търново, Шумен и др. На страниците на неговия печатен орган – в. „Народност” се излагат основните идеи на това движение – необходимостта от незабавни действия за отхвърляне на чуждата власт.

Дейците на организацията изработват и два програмни документа, отразяващи нейната идеология, брошурата „България пред Европа” от декември 1866 г. и „Мемоар до султана и Великите сили”. Политическата идеология на ТБЦК е непоследователна и това до голяма степен се изразява и в двата документа, съставени от Пандели Кисимов. Макар от една страна да приемат идеите на Раковски, дейците на организацията разглеждат българското освобождение до голяма степен като резултат от политиката на Великите сили и търсене на компромисни решения с Османската империя, с което се доближават до консервативното крило на освободителното движение. В Мемоара турският султан е призован да проведе реформи, насочени към автономия на християнското население в европейските провинции. Предвижда се политическата самостоятелност на българите в рамките на дуалистичната турско-българска държава по примера на Австро-Унгария. В това държавно формирование България изисква свое правителство, войска и народно събрание. Административното управление на държавата трябва да бъде поверено на наместник на султана – християнин, избран от Народното събрание и одобрен от султана. В края на документа е проявена и готовността за революционна борба, в случай, че Високата порта отхвърли поставените искания.

Революционните среди около Раковски разкритикуват мемоара като твърде компромисен. Борбата между умереното крило на Пандели Кисимов и радикалното на Иван Касабов се отразява и на страниците на в. „Народност”. В изданието се печатат едновременно и реформаторски, и революционни статии, което прави неговият облик трудно определим. В края на 1867 г. връх в ТБЦК взема умереното крило, като съществен принос за това има и дейността на Григор Начович, един от водачите на Свищовския комитет. Той излиза с официален „Апел до Великите сили-гарантки”, чиито консервативен дух се схваща като представителен за нагласата на цялата организация. Постепенно ТБЦК губи влиянието си и през 1868 г. окончателно прекратява дейността си.

Междувременно Георги Раковски използва кризата в Османската империя и още през 1866 г. създава „Върховно българско тайно гражданско началство” с идеята да организира и изпрати чети в България. Те трябва да формират една всенародна войска. Чрез създаденото Началство Раковски цели да подчини на един ръководен център четническото движение и да координира действията между четите.

На 1 януари1867 г. излиза и неговият ІІІ план за освобождението на България – „Привременен закон за народните горски чети от 1867-то лето”. В него Раковски формулира ръководните центрове на бъдещата въоръжена борба. Самият той възнамерява да оглави цялостното организиране на борбата, а военната подготовка да бъде възложена на главния воевода Панайот Хитов.

Воеводите са разделени на три категории, съобразно подготовката им и големината на четата, която ще водят. Идеята е в решителния етап на борбата те да обединят силите си в обща войска.

Раковски започва трескава дейност за осъществяването на плана, като за първостепенна задача определя набирането на средства за въоръжаване. Освен доброто екипиране на четите е наложително прехвърлянето на оръжие във вътрешността на страната. Още в същата година (1867) той организира среща на воеводите в емиграция, на която да бъде обсъден планът и да се разработи тактиката на въстанието. Във връзка със започналата подготовка от Добродетелната дружина са поискани средства за въоръжаване на 1100 души, разделени в 44 чети от по 25 души. Аналогично искане е отправено и до Одеското българско настоятелство.

Добродетелната дружина се отнася скептично към изготвения план и решава да подпомогне материално въоръжаването само на 2 чети – на Панайот Хитов и на Филип Тотю. Те получават изричното указание да не влизат в сражение с турски части, а само да се запознаят с настроенията на местното население. Знаменосецът на четата на Панайот Хитов, съставена от 30 души, е Васил Левски. Тя преминава Дунава на 28 април през 1867 г. близо до Тутракан, откъдето се прехвърля към котленския Балкан. Четниците следват първоначалния замисъл и избягват сблъсъци с турските части. Към тях се присъединяват и 17 души от местното население. Хитов изпраща писмо до Букурещ, че желанието на народа за включване в борбата е огромно. Изпълнил мисията си, той повежда четата по билото на Стара планина към Сърбия.

Втората чета, сформирана в Букурещ, на Филип Тотю, преминава река Дунав на 17 май 1867 г. при Свищов. За разлика от първата чета обаче тя скоро е разкрита и принудена да води сражения. Особено тежко е това при село Върбовка (Търновско), където четата е разгромена и само една малка група около Филип Тотю успява да достигне Стара планина и да намери спасение в Сърбия.

Появата на двете чети привлича вниманието на Високата порта и Великите сили, което принуждава властите в империята да засилят контрола по границите и да поискат от Румъния и Сърбия по-строги мерки срещу анти-османските революционни групировки. Това е причината, въпреки подготовката на още няколко чети през 1867 г., те изобщо да не успеят да влязат в страната.

С усилията на Раковски през 1867 г. се сформира и Втората българска легия в Белград. За създаването й допринася и Добродетелната дружина, както и намесата на руската дипломация в Сърбия. Инициативата е да се създаде училище за военно образование на млади българи, финансирано от Русия. За нейното пропагандиране се включва и Одеското българско настоятелство. По този начин делото обединява и радикалното, и консервативното течение на българското националноосвободително движение. През 1867 г. започва стичането на доброволци в сръбската столица, където се събират над 200 български младежи. Разочарованието от опита с Първата българска легия намалява броя на участниците, но въпреки това той е значителен. Предвижда се в съкратени срокове младежите да изучат военното дело и българското националноосвободително движение да се сдобие с добри специалисти. Въпреки обещаващото начало обаче, скоро и Втората българска легия се сблъсква с проблеми от страна на сръбските власти. Към това се прибавя и смъртта на Раковски на 9 октомври 1867 г. от туберкулоза, с което освободителното движение на българите губи своя всепризнат вода. По това време сръбското правителство провежда непрекъснати опити да прокламира националистически идеи сред участниците в легията. Сърбите защитават тезата, че техните земи се простират до река Искър и включват цяла Македония, както и Софийското поле. Всичко това поражда враждебна атмосфера около българските легионери и скорошният край на легията става очевиден. За да не се достигне до директно отхвърляне на руската идея обаче, сръбските власти не се решават да я разпуснат. Те създават един непоносим режим за легионерите, въвеждат тежки наказания дори за минимални нарушения, в т.ч. и публични физически санкции. Напрежението допълнително се обтяга и когато става известно новото споразумение между Гърция и Сърбия за разделяне на българските земи. Въпреки че Добродетелната дружина прави опити да повлияе на сръбското правителство за смекчаване на режима в легията, осезаема промяна не настъпва. Поставени в подобни условия, през април 1868 г. българите напускат легията и малко по-късно тя е официално закрита. Втората българска легия бележи окончателния крах на надеждите за сътрудничество със Сърбия.

След провала на легията, част от легионерите се установяват в Букурещ. Сформираното наскоро в румънската столица българско общество на Иван Касабов взема решение да организира чета за българските земи. Революционерите са снабдени с официални прокламации към българския народ, призоваващи към въоръжена борба. Подготвен е и адрес до Великите сили и султана. Четата е сформирана против волята на Добродетелната дружина. В нея се включват общо 127 души, като голяма част от тях са участвали и в други чети или в легиите. Повечето четници са на възраст под 30 години. Начело на групата застават опитните революционери Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Четата преминава Дунава на 6 юли 1868 г. при устието на р. Янтра близо до гр. Свищов. Още в самото начало тя е забелязана от османските власти и принудена да води тежки сражения. В битката при с. Канлъ дере Стефан Караджа е ранен и попада в плен, а част от четата е разбита. Малко по-късно Стефан Караджа умира в затвора в Русе. Групата около Хаджи Димитър достига Стара планина, където влиза в решаващо сражение с турските отряди при връх Бузлуджа. Четата е оградена от редовна турска войска и повечето четници, заедно с воеводата, загиват. Трагичният край на тази чета получава широк отзвук в страната и чужбина, отразена е в европейската преса и става една от причините Великите сили да засилят натиска над Високата порта за решаване на българския църковен въпрос.

През 50-те и 60-те години на ХІХ в. се поставя началото на организираното българско националноосвободително движение. Оформят се неговите ръководни центрове – най-вече в емиграция – които си поставят за цел отвоюването на политическата независимост на България. Под влиянието на идеите на Раковски се изгражда революционното течение в националноосвободителното движение, което приема като основно средство за постигане на свободата въоръжената борба срещу османския поробител. В този период се изработва тактиката на националната революция, основана преди всичко на действията на чети, подготвени в чужбина. Те навлизат в българските земи с идеята да вдигнат народа на масово въстание. През тези години е натрупан значителен военен и организационен опит като следствие от формирането на двете български легии и множество четнически акции. Съдбата на повечето чети обаче, най-вече тази на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, показва неефективността на този начин на борба и налага необходимостта пред българските революционни дейци да се търсят други пътища и друга тактика за организиране на националноосвободителното движение.