Joomla Software solutions Template

Payday loan

I. Създаване и начално развитие на бъл. държава( 680-721 )

Териториите, на които е създадена българската държава са населявани още в древни времена от траките. През I хил.пр. Хр древните траки са едни от най-многобройните народи в Европа. Най-могъщите племенни групи беси, гети,одриси,трибали и др. са разположени главно на Балканския п-в.Представителни паметници на тракийската култура са запазени и до наши дни: Казанлъшката гробница, Свещарската гробница, Панагюрското съкровище и много други произведения на изкуството.Но траките стават обект на гръцка и романска колонизация.Началото на нови процеси на Балканите е свързано с “Великото преселение на народите” през IV в. Това събитие в съюз с разпадането на Римската империя ознаменуват края на Античността и раждането на средновековната европейска история. Около този период в югоизточните европейски земи се срещат прабългарската номадска култура и земеделската индоевропейска култура на славяните. Това става в  земите, където се раждат,процъфтяват и достигат естествения си залез тракийската, елинската и римската цивилизация. Сблъсъкът между старата гръцко-римска култура и варварската жизненост довежда до интензивни промени на Балканския п-в в следващите столетия.

Съществуват различни хипотези за произхода на славяните. Съвременната наука приема,че те спадат към индоевропейската езикова и етническа общност.Тя е формирана в най-дълбока древност и обединява в културно родство народите,говорещи романски,германски,ирански и келтски езици. Тази общност започва да се разпада приблизително около IV хил.пр.Хр . Славяните се обособяват в самостоятелно етно-лингвистично семейство към II хил.пр.Хр . Малко по-късно от тях се отделят т.н балти- далечните предшественици на днешните латвийци и литовци. Днес вече се смята за установено,че славянската прародина се намира между Карпатите и Балтийско море, между реките Горен Днепър и Висла. В подкрепа на това твърдение съвременната историческа наука привежда преди всичко лингвистични и археологически аргументи.Първи сведения за славяните дават Плиний Стари, Тацит,Птолемей. Те ги назовават с общото има “венети”.

Основно място в стопанския живот на славяните заема уседналото земеделие. Скотовъдството при тях играе спомагателна роля. Силно развитие сред славяните добиват занаятчиието,стимулирано от многото войни и напредъка на земеделието.Исторически извори за бита на славяните са “Стратегикон” на Псевдомаврикий, където е описана военната стратегия на варварските племена и “ История на войните” от Прокопий Кесарийски. Славянското стопанство има предимно затворен натурален характер. Запазените археологически данни обаче показват,че те водят и оживена търговия с византийски градски центрове. Славянските селища са разположени обикновено край реки,езера и блата,най-често в естествени и труднопроходими места. Основни типове славянски жилища са землянките и полуземлянката, а по-късно и надземната къща.

Социалната култура на славянското общество в общи линии не се отличава от тази на другите варварски народи.Основната обществена единица е родовата община, оглавявана от старейшина.Нейните членове имат обща собственост върху пасищата,горите,реките и други.Общините са обединени в племена,начело с племенни вождове-князе,чиято власт не е централизирана. Тя е ограничена от съвещателен орган, наричан “вече”, който решава най-важните за племето въпроси и в който влизат всички мъже, годни да носят оръжие. Този начин на управление прави впечатление на Прокопий Кесарийски, който подчертава, че славяните не се управляват от един човек, а “живеят в демокрация “.

Религиозната култура на славяните има политеистичен характер. Върховен Бог е Перун-“творец на мълнията и единствен господар на всичко”. Вярванията на славяните са тясно свързани с начина им на живот. Те вярват в множество божества, свързани с плодородието, с човешкото раждане и съдбата, Стрибог-на небето, Сварог-на огъня, Дажбог-на плодородието, Лада- на мъдростта и красотата и др. Сред славяните е силно развита вярата в задгробния живот. Основен погребален ритуал е трупоизгарянето, заедно с праха на мъртвия в гробовете се поставят съдове с храна и различни предмети, за да му служат в отвъдния свят.

По време на “ Великото преселение на народите” славяните са подложени на силен натиск-отначало от страна на готите,а след това и от хуните.Част от славянската общност поема на изток и постепенно установява контрол над големи територии от Източноевропейската равнина.Тези славяни са известни под името “анти” и са прародители на руси,белоруси,украинци и др. Друга част от тях е покорена от хуните и увлечена  в общия им грациозен поток на номадските народи,стига на запад чак до р.Елба. Тези славяни са наричани в изворите със старото име “венети”. Трета част на славянската общност се отправя на юг, преминава билото на Карпатите и се установява по левия бряг на р.Дунав, където колонизира обширни територии от Балатонското езеро. Те са най-размирните и войнствени съседи на Източноримската империя( Византия) и стават известни на византийските хронисти под името “славини”. За първи път се среща този етноним в съчинението “Диалози” от византийския писател Псевдо-Кесарий. В “ История на готите” готски историк Йордан отбелязва,че в средата на IV в. славянската общност вече е разделена на три големи клона: западни славяни-венети, източно-анти и южни-славини.

През целия V в. южните славяни мигрират, достигайки р.Дунав. Причините за тази миграция имат преди всичко вътрешен характер-демографското нарастване, недостиг на обработваеми площи и поява на родова аристокрация,търсеща чрез войни бързо забогатяване. За този процес има и външни фактори. Преди всичко общото раздвижване на всички варварски народи.

В началото на VI в. славяните, обитаващи земите от р.Дунав започват периодични нападения върху територията на Византийската империя. Прокопий Кесарийски в своята “История на войните” описва една мрачна и апокалиптична картина на последиците от извършените славянски набези.По времето на управление на император Юстиниан I (527-565) проникването на славяните на Балканския п-в навлиза в нова фаза. Този василевс си поставя за основна политическа цел възстановяването на Римската империя и съсредоточава византийските въоръжени сили на запад.Тази външна политика на императора има за последица намаляване на ефективността на отбрана по дунавската граница. Славяните се възползват от това обстоятелство и увеличават военния си натиск. Впоследствие император Юстиниан предприема редица мерки за съпротива- като строежът на много нови крепости по течението на р.Дунав,по билото на Стара планина и привличането на славяни на административна служба. Друго средство за съпротива срещу славяните е византийската дипломация, която предизвиква войни и размирици между самите славяни,пускайки в ход щедри обещания и подкрепи. През 540г. тя успява са предизвика война между анти и славини,която дава само временен отдих на империята.През 550г. голяма славянска войска достига района на Солун,но обсадата е неуспешна.За обсадите на Солун и възприетите от Византия военни съоръжения свидетелства “ Чудесата на Св. Димитър Солунски”.

Новосъздаденият Аварски хаганат през втората половина на VI в. играе важна роля във взаимоотношенията им. Първоначално аварите са привлечени от Византия,а по-късно преминават в съюз със славяните и заедно обсаждат Солун по суша и море през 586г.,но неуспешно.

През първата половина на VII в. непрестанните грабителски походи на славяните прерастват в масова колонизация на п-в. Те заемат трайно северните и централните му райони и под въздействието на историческата си еволюция и външни фактори достигат границата на държавността. За това свидетелстват военно-племенните съюзи на Хацен, Пребънд, Мусокий, Мезамир, северите и седемте славянски племена и други. Западно от последния племенен съюз се намират тимочаните, абодритите, моряваните и браничевците. Около Солун живеят ринхините и сагудитите, също организирани във военно-племенен съюз. В Западните Родопи се намират смоляните, а по течението на Струма- стримоните. Основната маса от славяни на Балканския п-в се дели в етническо и езиково отношение на две главни групи- българска и сърбохърватска. Славяните от българската група се заселват в Мизия, Тракия и Македония, в част от днешна Албания, в отделни райони на Гърция. Именно по това време на Балканския п-в се появяват прабългарите на хан Аспарух, които изиграват решителна роля в създаването на българската държава.

Произходът на прабългарите е обект на продължителни дискусии в науката. Липсата на достатъчно исторически  извори прави труден за решение въпросът към коя езикова и етническа общност да бъдат причислени. Днес се смята,че прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езикова и етническа общност. Първоначалните поселения вероятно са земите на Централна Азия, където се оформят окончателно и различните тюркски племена. Първото писмено известие, в което се среща името “българи” се съдържа в “ Анонимен римски хронограф” от 354г. В “ История на Армения” от Мойсей Хоренски те се посочени като племе, което произхожда от един потомък на Ной и населява земите северно от Кавказ. Допуска се, че етнонима “българи” произхожда от основата на тюркския глагол “булг”, означаващ “ смесвам” и в този смисъл името “ българин” се тълкува като “ смесен”, “нееднороден” или като “ метежници, бунтовници” . Това говори за непокорният им и свободолюбив дух. Според друго тълкувание “ българин” е самоназвание от тотемен произход,което възниква още в земите на Централна Азия. То произлиза от “булгар”, което означава животно от рода на белките, отглеждано заради ценната му кожа.

Основно място в стопанския живот на прабългарите заема скотовъдството. Поради непрекъснатото движение, в което се намират, отглеждат много коне, които за тях са и свещени животни. След установяването им на север от Кавказ преминават постепенно към полуномадски начин на живот, което обуславя спомагателната роля на земеделието. Много добре е развито занаятчийството им, тясно свързано със скотовъдната им икономика, бита, военното и строително дело. Стопанския  живот на прабългарите е предимно натурален, но те водят и активна търговия с околните славянски племена и византийския занаятчийски център Херсон. Селищата им са разположени обикновено в степните и лесостепните пространства край бреговете на реки. Първоначално те са номадски станове. Вторият тип поселения са аулите, в които живеят 20-30 семейства под върховенството на едно богато семейство. Жилищата им са юрти, изработени от кожи.

Основната обществена единица в прабългарското общество е многосемейната патриархална номадска общност, която има обща собственост. Членовете й имат кръвно родство. Като висше звено в социалната и политическата структура се налага племето, начело с хан. Той има еднолична власт. Прокопий Кесарийски пише,че българите “не са управлявани с любов, а със страх”. През IV-VII в. в прабългарското общество  се оформят две основни социални групи: родово-племенна аристокрация- ханове, родово-племенните предводители и въоръжените конници от една страна и многобройни обикновени скотовъдци от друга.Прабългарската религия е монотеистична. Те почитат един върховен бог- Тангра, чието има означава “небе” . Той е смятан за създател и господар на всичко. Съществува и култът към племенния вожд- хана, който е избран от Бога и дарен с божествена сила. Той притежава оренда. Това е вярата в особена свръх естествена сила, която може да обитава както човешкото тяло, така и предмети. Фетишизмът, който представлява обожествяване на предмети също е характерен за прабългарите. Вярата, че всеки род произлиза от едно свещено животно е тотемизъм. Той е тясно свързан с лунния календар на прабългарите, който е заимстван от тюркските народи от Далечния изток и се състои от 12 години. Всяка от тях носи името на обожествявано и почитано животно. Свидетелство за календара е “Именника на българските ханове”. Прабългарите погребват покойниците чрез трупополагане с ориентация север-юг. В гроба поставят вещите на покойника,храна, а понякога и неговия кон.

В периода 377 до 453г. прабългарите попадат под властта на хуните. Една част от тях се заселва в Централна Европа и започва да играе важна роля в хунския племенен съюз със своята бърза и лесно подвижна конница. Не случайно в “Именника на българските ханове” за пръв  прабългарски владетел се сочи Авитохол (Атила). Към средата на VI в. се оформят три силни прабългарски съюза : кутригури,които обитават степите на запад от Дон, утригури- в степите между Дон и Кубан, и оногури-над Кубан и Прикаспието. Те враждуват помежду си, подстрекавани от византийската дипломация. Част от кутригурите са увлечени от движението на аварите на запад и се установяват в Панония. През 30-60-те години на VII в, прабългарите начело със своя вожд Алцек, се отцепват от Аварския хаганат и се отправят към земите на франките.За това свидетелства латинският автор Фредегарий. През 567-568г. западните тюрки покоряват прабългарите, след което последват няколко безуспешни опита за освобождение. Едва кризата в Западнотюркския хаганат дава възможност на прабългарите да се обединят около вожда на уногондурите- хан Кубрат и през  632г. да се освободят от владичеството на тюрките. Създаден е обширен по територия военно-племенен съюз, наречен от византийските автори Теофан и Никифор ,Стара Велика Б-я. Границите му на изток са с р.Кубан,на запад- Днепър,на север р.Донец и на юг- Азовско и Черно море. Негова столица е град Фанагория. Този съюз за кратко време укрепва своите позиции и получава международно признание. През 635г. хан Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий(610-641г.). За да предразположи хана към себе си, той го дарява богато и го почита с титлата “патриций”. Мирът е поддържан до края на живота на двамата владетели. След смъртта на хан Кубрат(651г.) върховната власт в прабългарския военно-племенен съюз минава в ръцете на най-големия му син Батбаян. Неговото управление над Велика Б-я продължава само три години. След това прабългарските племена се разделят на няколко части. Хазарите се възползват от разделението и покоряват владението на Батбаян и подвластните му племена.

Под натиска на хазарите вторият Кубратов син Котраг се изселва с част от прабългарските племена по долините на реките Волга и Кама. Той създава т.н Волжка Б-я със столица град Болгар. Под силното влияние на арабската култура тя приема исляма и просъществува като могъща държава до XIII в., когато е унищожена от татарите.

Част от прабългарите начело с хан Кубер въстава срещу аварите и след успешно сражение се отправя към Византия. Те се настаняват в земите на днешна Македония.

Другият Кубратов син-Аспарух, повежда уногондурите и оногурите на запад. След покоряването на владението на Батбаян те поемат върху себе си борбата срещу хазарските нашественици.В хода на тази борба Аспаруховите българи са принудени да се оттеглят към дунавските устия. Те преминават реките Днепър и Днестър и се заселват в областта Онгъла,заключена между Дунав,Прут и Днестър. В тази област през следващите десетилетия се разиграват събития, които в последствие довеждат до образуването на българската държава.

Нейното създаване е едно от най-значимите събития в историята на Балканския п-в през Средновековието. То е резултат от изключителни по своите последици етнически, социално-икономически и политически процеси. Българската държава е създадена като съюз на две разнородни политически обединения- славянски племенен съюз в Подунавието и прабългарите начело с хан Аспарух. Тя става обединителен център на славяните от българската група. В непосредствена близост с могъщата Византийска империя се утвърждава една нова политическа сила на която е съдено да окаже в определени периоди значително влияние върху развитието на средновековната европейска цивилизация.

Прабългарските племена начело с хан Аспарух, установили се на север от дунавските устия, започват с непрекъснати набези да безпокоят византийските владения в Малка Скития. Дълго време император Константин IV Погонат(668-685) не предприема никакви действия срещу Аспарух ,тъй като е зает с тежка борба с арабите.Поради възможността за съюзяване на прабългарите с мизийските славяни,император  Константин IV организира голям поход по суша и море,след като се справя с арабската заплаха.Той е осъществява през пролетта на 680г. Една византийска армия през Тракия се отправя срещу мизийските славяни,а друга начело със самия василевс ,отплува с кораби към дунавската делта,за да се  справи с прабългарите.Самата война е описана най- пълно от Теофан Изповедник в неговата “Хроника”.Според него,когато прабългарите виждат гъстите и многобройни редици на византийската армия не се решават да влязат в сражение,а се оттеглят в своето укрепление и вземат мерки за защита. В продължение на 3-4 дни и двете войски стоя една срещу друга без да предприемат каквито и да било действия.Нито една от двете страни не е запозната с военната тактика на противника си.Прабългарите не се осмеляват да напуснат укреплението и да влязат в открит бой с такава огромна армия,а византийците поради блатата и непроходимата местност също така не започват сражение. Протакането дава възможност на българите да се съвземат от първоначалната уплаха и да станат по смели,докато на византийската армия то действа деморализиращо.По същото време императорът,който страда от силни болки в крака,напуска византийския лагер и с 5 кораба заминава за Месемврия да се ликува.Действителната причина за пътуването му е IV-Вселенски събор,който се провежда в Константинопол. Желанието на Константин IV е да пристигне тайно в столицата,за да вземе участие на страната на една от групите в събора.Преди отпътуването си той заповядва на стратезите и войската чрез схватки с прабългарите да ги принудят да напуснат укреплението и влязат в сражение с тях.Ако прабългарите не напуснат укреплението си ,византийците трябва да ги обсадят.Когато императорът заминава,сред войската се разпространява слух,че той бяга. Слухът предизвиква уплаха и византийската армия, без да влезе в каквото и да било сражение, се впуска в паническо бягство. Прабългарите излизат от укреплението си и започват да преследват противниците си. Преследването се превръща в поражение за византийците, мнозина от които са избити.Прабългарите преследват неприятеля до Дунава, нахлуват в Добруджа, стигат скоро до Одесос и завземат цялата област на север от Стара планина,която до тогава е византийско владение.Васил Златарски се осланя на Теофан ,определяйки годината на създаване на българската държава,която е посочена като 679г. Но е доказано,че събитията в неговата “Хроника” са датирани с една година по-рано. Това показва,че битката между прабългари и византийци действително се осъществява през 680г. “ Кратка хроника” на патриарх Никифор също се съдържа кратък разказ за битката,който не внася нещо съществено към този на Теофан. След сражението при Онгъла немският хронист Зигеберг казва: “ Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство.” На едно от заседанията на VI-Вселенски събор на 9 август 681г.презвитер Константин съобщава, че вече е сключен мирен договор с прабългарите, който урежда отношенията  с Константинопол. Той е първото официална международно признание за българската държава. Условията на мирния договор са описани от Теофан. Императорът сключва мир с прабългарите, като се задължава да им плаща годишен данък “за срам на ромеите”, тъй като той прави свои данъкоплатци всички народи на изток и на запад,на север и на юг,а сега трябва да плаща данък на един новопоявил се народ.

Създаването на българската държава е сложен и продължителен процес, чиито рамки са в периода между 680г. ,годината на битката в Онгъла, и 681г. –годината на официалното признаване на българската  държава,чрез мирния договор с Византия. В този период се утвърждават характерните за всяко държавно образование елементи: територия с граници, централна власт, административно устройство и войска. Създаването на българската държава е низ от събития в периода 680-681г., в който роля играе съюзът между славяни и прабългари.

Поставени пред заплахата да бъдат покорени от Византия или от напиращия откъм северозапад Аварски хаганат, мизийските славяни-северите и седемте славянски племена, създават своя военно-племенен съюз, а малко по-късно и съюза си с прабългарите. Хан Аспарух сключва този съюз със славянските князе и определя задълженията на двете племенни групи. На седемте славянски племена е възложена защитата на западната граница от аварите. Северите,които живеят в проходите на Източна Стара планина, поемат тяхната отбрана срещу Византия. Прабългарите освен защитата на цялата държава поемат и задължението да бранят територията откъм морето и срещу напиращите от североизток хазари.Държавното обединение на славяните и прабългарите е крайният резултат от предишните връзки  помежду им. Макар прабългарите да заемат доминиращо положение в създадената държава, славянските князе и предвожданите от тях племена запазват своята относителна самостоятелност.

Основното териториално ядро на българската държава са земите на бившата римска провинция Мизия( днешна Северна Б-я). За естествена южна граница с Византийската империя служи Стара планина, на изток границата е Черноморското крайбрежие, въпреки че първоначално някои градове като Одесос и Костанция остават под византийска власт. На североизток под контрола на хан Аспарух остава областта Онгъла. В съчиненията на византийските хронисти областите северно от река Дунав са наричани с общото название “ Отвъддунавска Б-я” . На запад и северозапад границата достига до река Тимок.

Изграждането на славянобългарският съюз става при пълно зачитане на териториалната обособеност и племенното самоуправление на двете основни етнически групи. Прабългарите, заселили се във владенията на Византия, заварват славянско и друго население, градове и градски живот. Като заимстват някои от заварените форми както в областта на материалната и духовната култура,така и в областта на  обществената организация,те налагат своя начин на живот и форма на управление. Така е създаден българският “саракт”-държавно обединение , начело на което стои хан и което се дели на три части: център, ляво и дясно крило. Върховното управление над саракта принадлежи на хана. Лявото и дясното крило се управляват от най-близките помощници на хана, съответно кавхана и ичиргу боили. Начело на държавата застава вождът на прабългарите –хан Аспарух(681-700). Шуменското плато е избрано за център на саракта, а за столица е определен укрепналият лагер Плиска, намиращ се на територията на прабългарите,но същевременно в близко съседство със земите на славяните.

Българската държава е ранносредновековно федеративно обединение с дуалистичен характер. Това е резултат от факта,че изграждането на държавната организация при прабългарите става самостоятелно и независимо от славянските племена. Славяните запазват своето самоуправление и етническата си обособеност. Изворите от VII до началото на IX в. рязко разграничават Б-я от Славиния. Под “България” се разбира само територията населена от прабългари, а под “българи” –населението на тази Б-я. Славинии са наричани териториите на отделните славянски племена, а славяни –населението на Славиниите. Общата държава представлява съюз между Б-я и Славиниите. През първата половина на IXв. страната окончателно се централизира и от този момент нататък византийските автори говорят само за Б-я.

През 681г. се поставя само началото на изграждане административните институции на младата българска държава. Структурата на нейната вътрешна уредба е далеч от представата за една типична средновековна монархия с добре изградени  и  функциониращи органи на властта. Редица елементи от племенното устройство се запазват. Една от родовите традиции,която се съхранява е практиката да се свикват народни събори. Единствената разлика е включването на славянски представители в тях. На такъв събор може да се стигне и до смяна на владетеля, въпреки широките му правомощия на върховен законодател и ръководител на дипломацията.Прабългарската аристокрация се превръща и в управляваща, което говори за водещата роля на прабългарите в държавата. Tя се дели на боили и багаини, а нейните представители заемат командните позиции във войската и управлението на държавата. Това право те придобиват благодарение на превъзходната си организация и значителната сила във военно отношение. Затова и през този период по-голямата част от управленската терминология в държавата е прабългарска. Прабългарите дават и своето име на държавата. Българи започват да се наричат с течение на времето всички нейни поданици. Но това не намалява значимата роля на славяните в държавата. На по-късен етап те асимилират прабългарите,защото са значително по-многобройни от тях.

Съществуват различни хипотези за взаимоотношенията между славяни и прабългари. Васил Златарски подкрепя предположението,че Аспаруховите  прабългари установявят съюзни отношения със заварените славянски племена. Той се базира на броя на славяните и незначителния брой на прабългарите в сравнение. Немислимо е Аспарух да търси конфликт със славяните,имайки за врагове едновременно хазари,авари и ромеи. Изворните сведения са крайно ограничени.Теофан и Никифор и двамата писали през IX в.,ползват общ , недостигнал до днес извор. Те схващат отношенията между прабългари и славяни като отношения между завоеватели и покорени. Теофан употребява израз,който днес дава повод за различни преводи и тълкувания, а оттук следват и различни изводи. Изразът може да се преведе  “под данък”, което означава че прабългарите покоряват славяните и ги поставят в данъчна зависимост.Същият израз се превежда “под договор”, което е защитник на тезата за федеративния характер на държавата. Но е сигурен факта,че както прабългарите,така и славяните имат голяма полза от обединението. Със създаването на обща държава и двата етноса стават господари на собствената си съдба. Те получават възможност да изграждат свои държавни институции, да запазят и развият своя бит и култура.С идването си на Балканите прабългарите помагат на славянските племена да отбият окончателно византийската заплаха,както и да се борят с общи усилия срещу другите си врагове: напиращите от северозапад Аварски хаганат и от североизток Хазарски хаганат. Предпоставка за създаването на българската държава, освен общите противници е и общата степен на обществено икономическо развитие.Не без значение е също,че двата етноса са познават далеч преди да заживеят на обща територия. За създаването и консолидирането на българската държава е съществено обстоятелството,че прабългарите носят със себе си значителен управленски опит. Традициите на Велика Б-я са живи и намират благодатна почва за по-нататъшното развитие в Дунавска Б-я.

Съществува една специфика за българската държава. За разлика от останалите номадски образувания като Аварския хаганат, Хазарския хаганат и други, тя не се разпада няколко века след своето създаване. Съдбата на повечето от тях е една и съща: не след дълго се  разрушава техния държавен облик или са унищожени от други народи. Причината се крие в отслабването на военната мощ на номадския народ,чиято сила е подвижният начин на живот, бързите и силни конници. Заселвайки се на дадена територия и преминавайки към уседнал начин на живот, те губят своята най-голяма сила- бързината, и в многото битки се разграбват или разпиляват техните стада. А те са основата на бита и военната организация на номадите. Не е случайно,че българската държава просъществува много векове след своето създаване. При нея по най-добрия възможен начин се съвместяват номадския начин на живот на прабългарите и уседналият земеделски бит на славяните. Двете култури се обединяват и взаимно се допълват, като крайният резултат на номадско-земеделската симбиоза е неоспоримо позитивен.

Б-я е първата славянска държава и една от първите ранносредновековни европейски държави. Нейната поява на политическата сцена в голяма степен променя хода на събитията на Балканския п-в и Европа. Променя се демографския облик на района,тъй като славяните и прабългарите асимилират местното население от траки, елини и други,което живее в тези земи. Българската държава не само осуетява завоевателните планове на Византия по отношение на балканските славяни,но се превръща и в обединителен център за славянските племена от българската група на п-в. Тя прегражда пътя на империята към източните и западните славяни,което придава на борбата й с Византия общославянско значение. Още със своето създаване Б-я започва да играе активна роля в съдбините на Европейския югоизток,поради което възникването й има общоевропейско значение. Държавното обединение поставя началото на българската народност,която започва да се формира постепенно в първия етап на съюза между славянските племена от Подунавието и аспаруховите прабългари. След създаването на българската държава, управлението на хан Аспарух е забулено в неизвестност. Все пак Теофан Изповедник споменава за нова българо-византийска война, по всяка вероятност през 688-689г. Наследникът на Константин IV – Юстиниан (685-695 , 705-711г.), предприема поход за подчиняване на славяните край Солун. Първоначалната цел на Константинопол е постигната и тамошните славяни са подчинени на императорската власт. Обратният път към византийската столица обаче е препречен от прабългарската армия,която нанася голям удар на византийската войска в Източното Беломорие. Тази война едва ли добавя нови територии под политическата власт на Плиска,но тя има голямо историческо значение. Б-я съвсем категорично доказва,че ще бъде сериозен и упорит съперник на Византия в борбата за балканските славяни. Друго сведение, с което разполага историческата наука, е за смъртта на хан Аспарух. То се съдържа в българската апокрифна летопис от XI в. Според него основателят на българската държава загива в борба с хазарите на североизточната граница. Най-вероятно това става около 700г.

Застаналият през 701г. начело на българската държава хан Тервел (701-718г.) произхожда от рода Дуло и се предполага,че е син на Аспарух. По това време, във връзка с  известните несполуки във войната срещу арабите, Византия преживява криза,която намира израз във вътрешните междуособици и нестабилност на императорската власт. Неблагоприятните за ромеите обстоятелства са умело използвани от новия български владетел.

През 695г. чрез заговор е свален от престола Юстиниан II . Начело на държавата застава пълководецът Леонтий,а Юстиниан с отрязан нос е изпратен на заточение в Крим. С този преврат обаче положението във Византия не се стабилизира. Следват нови неуспехи във войната срещу арабите. Те стават причина Леонтий да загуби престола,който през 689г. е зает от Тиберий III .Повод за намеса на хан Тервел във византийската криза дава бившия император Юстиниан II,който не се отказва от мисълта да си върне престола. От Кримския п-в сваленият император бяга при хазарите във Фанагория,а в края на 704г. идва в Б-я. Той влиза във връзка с български хан и моли Тервел за помощ,срещу което му обещава много дарове и собствената си дъщеря за жена. Българския владетел, приемайки с подобаващи почести бившия император, му обещава да окаже пълна подкрепа на неговите политически амбиции.

Начело на голямата войска от прабългари и славяни,през 705г. Тервел , заедно с Юстиниан II, се отправя към византийската столица. След тридневни усилия, на Юстиниан се удава да проникне в столицата и да си възвърне престола. Според Теофан и Никифор на българският владетел са оказани големи почести и са му поднесени скъпи дарове. В една от главните зали на императорският дворец Юстиниан II наметва Тервел с царска хламида и го удостоява с титлата “кесар”. Според сведенията на Симеон Метафраст Б-я получава още една много ценна придобивка- областта Загоре,която е първото българско разширение на юг от Стара планина. От тук минават най-късите пътища към Константинопол,а българите стават изцяло господари на източно-старопланинските проходи, през които византийските войски най-лесно могат да проникнат в сърцето на българската държава. Сключен е мирен договор между Византия и Б-я, който утвърждава още повече положението на младата държава. Титлата кесар,която Тервел получава,дотогава не е давана на чужд владетел и го въвежда в т.нар “семейство на владетелите”. Предоставяйки тази титла на български хан, Юстиниан II го утвърждава за законен властелин на една независима държава. За втори път след 681г. тя е лигитимирана официално.На практика това означава,че Византия юридически признава съществуването на държавата на българите не само като враг,но и като партнъор. Това е описано в “Хроника” на Теофан Изповедник.

Три години по-късно,през 708г. мирните отношения между Б-я и Византия са нарушени и двете страни се изправят пред военен конфликт. Юстиниан II закрепил се на престола решава да нанесе удар върху българската държава. Главната задача на организирания поход е да се изгонят българите от наскоро отстъпената им област Загоре. В Тракия нахлува многобройна конна войска, а флотата с друга войска отплава към Анхиало. В битката византийската армия претърпява катастрофално поражение. Тези събития са описани в “Хроника “ на Теофан , “История на халифите” на Ревонд ; “Хроника” на Михаил Сирийски.Като се възползва от слабостите на империята, хан Тервел на два пъти,през 711г. и 716г. нахлува с войската си в Тракия и достига до стените на Константинопол. Именно по времето на неговото управление се оформя и една от целите на външната политика на българската държава- превземането на византийската столица.

Поредният византийски император Теодосий III (715-717г.) по време на втория поход е принуден да сключи мирен договор с българите. Клаузите му включват на първо място уточняване на границите между двете държави,която на юг достига до Странджа. Освен това, Византия трябва да плаща на българската държава ежегоден данък,изразен в скъпи дрехи и червени кожи на стойност 300 литра злато. Двете страни се задължават да си предават една на друга политическите бегълци,което е искане на Византия,за да не се повтаря случая с преврата на Юстиниан II . Уредени са и търговските отношения между тях-стоките,които не са снабдени с печати на една от двете страни,подлежат на конфискуване. Този договор е първият търговски договор между Б-я и Византия,което подсказва за мястото на българската държава в международните-икономически отношения. Голямо значение имат и червените кожи,защото червеният цвят е символ на владетелското семейство. През лятото на 717г. старите врагове на Византия-арабите, обсаждат по суша и море Константинопол. Ромеите не са в състояние да ги отблъснат. Хан Тервел съзира огромната опасност от настаняването на нов страшен завоевател във византийските земи. Поради това още от самото начало на обсадата води военни действия срещу арабите. Така обсадата се проточва почти година, а глад и болести косят арабките войски, но те не могат да се оттеглят. Причината за това разкрива хронистът Михаил Сирийски,който отбелязва,че арабите се страхуват от три неща-от гнева на своя халиф,от морето и от българите. През лятото на 718г. се състои генерално сражение, в което арабските войски се почти напълно унищожени. Българите избиват между 20 000 и 32 000 противници и тяхната победа слага край на арабската експанзия към сърцето на Европа през Балканския п-в. Тя изиграва много важна роля за укрепването на авторитета на младата българска държава. Многобройни византийски и западни извори,писани в Англия, във Франкската държава,а по-късно в Италия, Германия и Франция от първата половина на VIII в. до втората половина на XIV в. разказват обстойно за военните действия срещу арабите край Константинопол.

Български исторически извори за хан Тервел са “Именника на българските ханове” и надписите около Мадарския конник. Най-значимите изследвания посветени на създаването и началното укрепване на българската държава са книгите на Васил Златарски- “История на българската държава през средните векове.”, Й. Андреев-“Българските ханове и царе” ; Д.Ангелов- “История на Византия”, Ал.Бурмов- “Създаване на българската държава”, и др.

В резултат от Великото преселение на народите в Европа в това число и на Балканския п-в, се поставят  основите на нови обществено-икономически и политически процеси. Унищожена е античната цивилизация и на нейно място проникват ранносредновековни страни, между които е и Б-я. Съюзът между славяни и прабългари се оказва устойчив през времето имайки предвид и факта,че българската държава възниква в близост до Византийската империя-най-голямата средновековна държава. В най-неблагоприятния политически регион Б-я трябва да оцелява, водейки многовековен конфликт. Още в първите години след своето създаване, тя се утвърждава като важен политически фактор на Балканите и Европа,доказателство за което са събитията от 718г., свързани с арабската опасност за Византия. Образуването на българската държава е отправна точка за формирането на българската народност. Постепенната й централизация завършва окончателно към средата на IX в. Влиянието на империята има и своите положителни аспекти- процесът на феодализация на българското общество. Териториалното разширение на българската държава започва скоро след нейното създаване и има за своя основна цел приобщаването на нови славянски племена,които запазват своята етническа идентичност. Тези процеси се ускоряват в резултат от политиката на българските ханове до средата на IX в.- Крум. Омуртаг, Маламир и Пресиян.

“Третият господар на българите” според твърденията на западните хронисти е хан Кормесий(718-738г.). Има хипотези,според които той е смятан за и за съвладетел на Тервел. Освен факта,че поддържат мирни отношения с Византия други сведения за неговото управление липсват. Името му е записано и в надписите около Мадарския конник.

Следващия владетел на българската държава,хан Севар(738-753г.) е последният представител на рода Дуло. Към този  период,средата на VIII в., Б-я изпада в много сериозна политическа криза,която се проявява както във вътрешния,така и във външнополитическия живот. Именно през този период Византийската империя изживява един от най-плодотворните периоди в своята история. Император Константин V Копроним(741-775) стабилизира източната граница със значителни военни успехи над арабите.След като императорът предприема девет похода по суша и море с една единствена цел-унищожаването на българската държава. От друга страна, вътрешнополитическата ситуация в Б-я е трайно нестабилна.Има различни хипотези,че тя е продиктувана от борбата за политическо надмощие между славянската и прабългарската аристокрация. Според други не става дума за етнически конфликт в държавата, а за противоборство между два възгледа за отношенията с Византия-поддържане на мир или военни действия. Най-вероятно според съвременните изследователи в центъра на кризата стои борбата на прабългарските родове Вокил и Угаин за притежание на върховната власт.

Представител на рода Вокил е следващият български хан-Кормишон(753-756г.). При него започват продължилите 20 години българо-византийски войни.

Хан Винех (756-760г.) е споменат единствено в “Именника на българските ханове”. Родът му е Оукил,което говори за поредния държавен преврат. По време на неговото управление през 756г. император Константин V Копроним предприема втория си поход срещу Б-я. Българските войски претърпяват поражение. През 759г. императорът започва поредния си поход, но византийските войски  са победени при прохода Венегара.Хан Винех проявява склонност към мирни отношения с Византия,което предизвиква недоволство сред аристокрацията. Скоро е убит заедно с целия си род. С идването на хан Телец (760-763г.) на власт идва нова династия от рода Угаин. Поредният поход на Константин V включва византийския флот, наброяващ 800 кораба,а сухопътната армия достига до Анхиало. След продължителна битка българите са разгромени, а Телец е убит от противниците си. Следващият български владетел хан Сабин(763-766г.) води мирни преговори с Византия,поради което е обвинен в предателство на свикан народен събор и срещу него се вдига бунт.Властта е предадена на хан Умор(766) от рода Оукил,който управлява само 40 дни.Като привърженик на Сабин и  мирните отношения с Византия, той споделя неговата участ. Хан Токту(766-767г.) управлява също по-малко от година. Избягва в горите на река Дунав,където е убит със своите приближени. Хан Паган(767-768г.)  се обявява отново за мирни отношения с империята.Прави опит за сключване на мирен договор с Византия,като за целта лично се явява пред Константин V ,който привидно приема мира.Нямайки намерение да го спазва, организира нов поход. Паган е обвинен в лековерие и бяга във Варна,където е убит от слугите си.

Кризата започва постепенно да се преодолява при хан Терелиг(768-777г.). Новият поход на Константин V се състои от 2600 кораба по море,голяма част от които се разбити по време на буря в Черно море. Последва мирен договор. Ханът успява да избие всички византийски шпиони чрез хитрост,но впоследствие сам бяга във Византия .

По времето на неговия приемник хан Кардам (777-803) се наблюдава ликвидиране на междуособиците,умиротворяването на страната и извеждането на Б-я от политическата й немощ. Възниква нов етап в българо-византийските отношения- Б-я минава в настъпление на юг от Стара планина в края на VIII в.. Хан Кардам празнува първата голяма победа срещу Византия от началото на кризата. Битката се състои през 792г. и е последвана от мирен договор , с който византийският император се задължава да плаща ежегоден данък на Б-я.