Joomla Software solutions Template

Payday loan

ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

(Помагало)

от

проф. Владимир Захаров

1. ПРЕДМЕТ НА ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

Общата теория на правото е обществена, юридическа и в редица аспекти политическа наука. Тя изучава правото и по-специално правните норми - една от много важните разновидности на социалните норми изобщо. Нормата е общо (не единично) правило за поведение, което регулира една или друга конкретна дейност на хората. Социалните норми са твърде разнообразни, като обхващат цялостния живот на обществото, всички жизнени прояви на човека. Те биват нравствени (морални, етически), технически, религиозни, политически и мн. др. Измежду тях особено значение имат правните (юридически) норми, защото регулират най-важните, жизнено необходими социални отношения и са гарантирани от принудителната сила на държавата. Това (последното) обяснява защо правото е най-ефективен регулатор на поведението на хората.

Съвокупността от всички видове социални норми, включително юридически, образува нормативна регулативна система (НРС) на обществото. Централно място в нея заемат правните норпми.

По принцип всяко обществено отношение може да се постави под закрила на държавата, т. е. да му се придаде официална - юридическа - форма. Общата теория на правото изучава определен кръг обществени отношения и правните норми, които ги регулират. В своята съвокупност обществените отношения между хората образуват предмет на правното регулиране, който и е обект на Общата теория на правото. Всички юридически науки изучават определен кръг обществени отношения, регулирани от правото, а предметът на отделната правна наука е онази специална съвокупност от правни норми, която регулира дадена обособена сфера на обществените отношения.

Общата теория на правото като наука и учебна дисциплина изучава и обяснява най-общите закономерности, свързани с произхода на правото, етапите на неговото развитие, същността и формите, целите и неговите задачи. Тя анализира също така взаимодействието между правото и другите обществени явления. На първо място тя се интересува от връзката и взаимодействието между правото и държавата, защото те са генетично и функционално взаимосвързани. Генетично - поради общия си произход, функционално - предвид иманентната действена взаимозависимост. Нито държавата, нито правото не могат да функционират отделно и самостоятелно, независимо една от друго.

Така правото не може да съществува без подкрепа на държавния апарат, който осъществява и следи спазването на правните норми. Правото без държавна сила е само една сянка, както се изразява един от немските юристи през ХIХ век. От друга страна и държавата не може да съществува без правото, тъй като тя е правно организирана институция (учруждение) и всички действия на нейните органи са облечени във формата на юридически актове.

Спецификата на държавната принуда е в това, че тя се осъществява от специализиран професионален апарат и на основа на нормите, създадени за тази цел. . Държавните органи от своя страна са или правотворчески, които създават правото, или правоприлагащи, които реализират правните норми, или правозащитни (правоохранителни), които осигуряват прилагането, защитата или охраната на правото.

Общата теория на правото изучава вътрешните отношения между държавата и правото. Шо се касае до външното взаимодействие между правото и другите - метаправните - обществени явления, то последното се изучава от Философията на правото и другите обществени науки. . В исторически план Общата теория на правото се развива дълго време в своеобразно съперничество с Философията на правото, тъй като и двете дисциплини (науки) дават най-широки и всеобхватни обобщения за правото .

Разликата обаче е в предмета на изучаването. Ако Общата теория на правото се ограничава в пределите на чисто правните явления, изучава вътрешния живот на правото, дава най-широки обобщения, но само в сферата на правото и нейните взаимоотношения с държавата, то Философията на правото намира своя научен терен в изучаването на външните (за правото) взаимодействия между правото и метоправните явления (морал, наука, религия,политика, икономика, военно дело и т. н. ).

2. МЕТОДОЛОГИЯ НА ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО.

За да определим предмета на дадена наука поставяме общия въпрос какво изучава тя, но за да разберем нейните методи трябва да отговорим на друг въпрос - как, по какъв начин, с какви средства се извършва изследването. Методът е своеобразен път, по който върви изследването.

Всяка наука се стреми преди всичко да обясни изучаваното явление. Но всеки предмет, всяко обществено отношение могат да бъдат обяснени по различен и даже противоположен начин, в зависимост от метода на дадена наука. Ето защо методите се отнасят до същността на науката, те са съществени.

Методите на всяка наука имат за цел да дават научно знание за нейния предмет. В науката на всяка категория може да се придаде методологически характер.

Методите, най-общо казано, могат да се разделят поне на две одновни групи. Едната група образуват общи, или универсални, а другата са частни, или специални методи. Общите (или универсалните) методи се използват във всички науки, докато частните - само в специални области.

Историческият метод е един от най-разпространените и има всеобщо приложение. Всички науки в широк смисъл на думата са исторически. Те изучават история на развитие на природата или на обществото. При ползването на историческия метод явлението се изследва в своето зараждане и развитие. Той се противопоставя обикновено на метафизическия ( догматичен) метод

Другият универсален метод, който се използва от всички науки, е сравнителен, или компаративен. Без него също не може да се формулира една или друга обща закономерност на явлението. Понякога (често) историческият и сравнителният методи се обединяват в един общ сравнително-исторически метод.

Третият общ метод, който се използва от всички науки, е логическият. Той има най-голямо значение за правото поради самата му (на правото) природа. Всички науки без изключение боравят с такива логически категории като анализ, синтез, силогизми, индукция, дедукция и т. н., но за правото те са особено важни, тъй като правото трябва да бъде логически хармонична и непротиворечива система.

Втората голяма група са частните методи, които важат за отделни конкретни науки. По-специално в правото се използва нормативният, или както често, но не съвсем точно, го наричат формално-логически юридически метод. Това се обяснява, както вече казахме, с хармоничната природа на правото, с неговата вътрешна съгласуваност и логическа непротиворечивост. Одновременното действие на две противоречиви правни норми е логически невъэможно, едната изключва другата при нейното приложение. В правото се използват все по-широко и други частни методи: кибернетически, структурно-функционален, на конкретни социологически изследвания и други. Функционалният метод е един от най-модерните.

Научните знания съществуват на две равнища - емпиричното, което се опира върху опита и експеримента, и теоретичното, което ползва логическите операции. Според това деление общата теория на правото е теоретическа, а не експериментална наука. Знанията, които тя придобива, са абстрактно-теоретически и се нуждаят от от проверка в практиката, в живота.

3. ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО В СИСТЕМАТА НА ЮРИДИЧЕСКИТЕ НАУКИ

Мястото на Обща теория на правото в системата на юридическите науки е в раздела на теоретико-исторически знания за правото. Всички юридически науки могат да се разпределят условно най-малко в три основни групи.

Първата група образуват правните науки, които дават теоретико-исторически знания. Това са общотеоретическите и исторически науки за правото и държавата. Към тях спадат Обща теория на правото (науката, с която ние се занимаваме), Обща теория на държавата, История на общата и българската държава и право, Политически и правни учения и др.

Втората група е на юридическите (правните) отраслови науки. Те изучават правните норми, систематизирани по предмета на правното регулиране, или кръга на обществените отношения, които уреждат: гражданско право, конституционно право, наказателно право, процесуално и др. По-късно от тези основни отрасли се отделят и стават самостоятелни други отраслови правни науки: трудово право, семейно и наследствено право, административно право, финансово право и т. н.

Третата група са приложните правни науки, чията характерна особеност е в това, че тяхното научно съдържание не е юридическо, а е от друга наука извън правото. Юридическата практика обаче не може да се развива нормално без да се опира на тези науки. В тази група влизат съдебна медицина, криминалистика, съдебна статистика, съдебна психиатрия и др. подобни науки.

Значението на Обща теория на правото като общотеоретическа научна дисциплина е голямо. Тя изработва общи понятия и методологически категории, които намират широко приложение във всички, особено в отрасловите правни науки.

4. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ОБЩАТА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

Правото като наука започва да се изучава още в дълбока древност, когато се появяват първите държави, дълго преди да се появи Законникът (Кодексът) на Хамурапи през ХVII век пр. н. е. във Вавилон. Съвременните научни данни сочат, че закони са изучавали още учениците в първата месопотамска държава Ур- Наму. (ХХV пр. н. е. ).

В основата на гръцко-римската представа за правото стоят и го определят етически, т. е. нравствени понятия.

В европейските страни идеята за правото като израз на справедливост се изгражда постепенно като в хода на историческото развитие преминава през различни етапи.

Първият период започва от появата на ранните държави на европейския ковнтинент. В древногръцката митология богинята Темида е олицетворение на всеобщия и естествен ред в природата и обществото. От брака й със Зевс се раждат Евномия (равенство) и Дике (справедливост). Редът се охранява от Сила и Власт, слугите на Зевс, които той изпраща за да въдворят ред и спокойствие между хората и боговете когато този ред се нарушава. Така към Равенство и Справедливост се прибавя Сила. Човешкият закон в своята същност е съчетание на право и сила.

През ранния период на държавността първият гръцки поет Хесиод свързва по вече сложила се традиция обичайното право с понятието “темис” и като израз на сраведливостта - с понятието “дике”.

Прочутият Питагор прибавя към определението на право” математическото понятие “равенство”.

Аристотел задълбочава определението на правото и го разглежда вече като историческо и политическо явление. Правото за него е политическа справедливост, т. е. справедливост, установена от държавата. Както и другите прочути гърци той свързва правото и с морала. Обичайното право се изгражда спонтанно и стихийно върху наследените обичаи, които в своята същност са нравствени норми

Особено забележителен е римският период от историческото развитие на правото и юридическата теория за него. Римляните създават безсмъртното и величествено частно право, което урежда предимно гражданскоправните отношения и определя правата и задълженията на римските граждани. Римските юристи повдигат фундаменталния въпрос за предназначението на правото. Дългът на юристите, според тях, е да се грижат за правосъдието, да величаят доброто и истината, да различават справедливо от несправедливо, позволено от непозволено.

Правото според римляните се дели на няколко групи норми. Първата група образува публичното право, което включва също религиозни норми (т. нар. сакра). Правните норми не са диференцирани още от религиозните.

Особено е разработено от римляните обаче вече споменатото частно право. Неговите норми образуват втората и основна група. Частното право се състои от jus naturale, т. е. природно, или естествено право. Нормите на jus naturale притяжават не само хората, но и всички живи същества. В частното право се включва също така jus gentium, или общо право на народите”, което се отнася обаче само до хората, независимо от тяхната държавна принадлежност. По-късно то ще послужи за основа на международното право. Третата част на частното право образуват нормите на jus civile, или собствено право на древните римляне - квирити.

Правната наука разцъфтява през класическия период в римската държава. Към първата правна компилация при император Юстиниан през VI век (следкласическия период в римското право) вече са написани хиляди съчинения на правна тематика, включително и трудове за самата Юстинианова кодификация. Постепенно нейните текстове се редактират, преписват и предават от поколение на поколение, а също се рецепират (се заимствуват, се включват) в правото на европейските страни.

Следващият период в развитието на правната наука е Въэраждането - Ренесанса (Франция) и Реформацията (предимно Германия). През този период европейските страни извършват масова рецепция (заимствуване) на римското частно право и формират собствените национални правни системи.

Времето на заимстване (рецепцията) на Римското право е свързано с неговата усилена теоретическа разработка. Ранната рецепция започва още през ХII век в бързо възникващите и развиващи се през Средновековието феодални търговски градове. Старите текстове на римското право се приспособяват към новите исторически условия, а успоредно с това продължава развитието на научно-теоретическата правна мисъл. Особено голяма заслуга за нейния напредък през този период имат университетските школи на глосаторите и постглосаторите (от “глоса” - “коментар”, бележка).

По-късно се заражда, развива и обосновава естественоправната представа, че правото се корени в природата, в същността на човека, плод е на неговия разум (ratio). Рационалистите от естественоправната школа се занимават главно с теоретично решаване на проблема за справедливост и равенство в правото. Великите географски открития доказват, че държавата е продукт на историческото развитие, а преди нея е съществувало първобитно, природно, естествено състояние, за което е характерно, считат естественоправниците, вродено право на живот, лична неприкосновеност, семейство и собственост.

Другата характерна черта на естественото право, според тях, е неговата неизменност и постоянство, въпреки че то е неписано право. Естественото право, а още по-точно неговите изисквания, трябва задължително да се отразяват в писаното човешко право, което създава държавата. Следователно, право за тях е дуалистично по своята природа, при това водеща роля изпълнява естественото право. Ако писаното човешко право противоречи на императивите на естественото право, то такова право не бива да се изпълнява, да се спазва. Естественоправниците развиват по-нататък учението за гражданското неподчинение, основите на което в ожесточените борби със светската власт е заложила още църквата и нейните видни теоретици начело с прочутия Тома Аквински.

Под лозунгите на естественоправниците за свобода, равенство, братство и справедливост се извършват буржоазните революции. Естествените права се закрепват в политическите декларации и се превръщат в позитивно право. Като такива те намират място в първите конституционни актове. Американската конституция (1787), Френската Декларация за правата на човека и гражданина (1789) и Конституцията от 1791 г.

След буржоазните революции в Европа идва епохата на Реставрацията. По това време настъпва разцвет на аналитическата (историческа) юриспруденция, която е консервативна и реставраторска само в политическо отношение.

Историческата школа, една от най-авторитетните представителки на научната мисъл през тази епоха, критикува ненаучните, слабите пунктове в естественоправното учение. Нейните идеолози убедително доказват, че не съществуват някакви абстрактни, вечни и неизменни права, които не са записани никъде, но присъстват само в съзнанието на човека. Те твърдят с основание, че първоначално правото възниква стихийно, спонтанно, закрепва се в паметта на много поколения като обичайно право, а по-късно се санкционира (утвърждава, признава) от държавата. Идеолозите на историческата школа отхвърлят обаче (главно по политически мотиви) тезата за естественото право изцяло, без да приемат и признават ценните идеи на естественоправниците за равенство и свобода като основни принципи на демокрацията.

Представителите на немската класическа школа във философията (и преди всичко Хегел и Шелинг) приемат (считат) обаче, че задачата на новата философия на правото е друга - да даде научно философско обяснение на позитивното действуващо право, като се отрази в него всичко положително и ценно от миналото, включително и от естественоправната школа. Утвърждава се постепенно позитивистската представа, че правото е особена съвокупност от норми, които регулират по определен начин обществените отношения. Те са създадени от държавата и обезпечени от санкциониращата й принудителна сила. Между съдържанието и формата на правото може да съществува определено, понякога антагонистическо противоречие. Същността на правото е справедливост, но законът (формата) понякога не е такъв. Неговото съдържание не винаги съвпада с формата му.

Именно през този период от историческото развитие на правото се оформя окончателно една нова наука, позитивистска по своя характер - Обща теория на правото. Нейните основни юридически научни източници са Юридическата енциклопедия, която се преподава в правните учебни заведения и позитивистските представи за правото. Тази наука се развива в борба с новата Философия на правото, като битката се води главно за научния терен (предмет) на изследването. В крайна сметка съперничеството между двете науки завършва с окончателното разграничаване на техните научни предмети, което не е въпрос на нашето разглеждане.

Що се отнася до Юридическата енциклопедия, от Уводната част на която израства Общата теория на правото, тя е учебна правна дисциплина, която се преподава по това време в юридическите факултети. В Уводната си част тя включва най-общи юридически (правни) понятия, а в другите си части разглежда различни видове конкретни права и задължения, които се отнасят по своето съдържание до наказателното право, частното право, процесуалните науки и пр.

През ХIХ век се обособяват като самостоятелни и съответно бързо се развиват различни отрасли на правото - семейно, търговско, вещно, конституционно, административно, наказателно и др. Общият предмет на Юридическата енциклопедия като учебна дисциплина се разделя на редица отделни частни предмети, които започват да образуват конкретни отраслови предмети на множество правни науки. Общите понятия от Увода на Юридическата енциклопедия се развиват в основни научни категории на Обща теория на правото. Тя от своя страна извежда общи абстрактни понятия от всички правни дисциплини като изтласква Философия на правото в периферията, която има обаче огромно значение за правото - в сферата на метаправни явления (морал, политика, икономика, религия и др. ), които въздействуват на правото, а често и определят неговото съдържание.

5. ВЪЗНИКВАНЕ НА ПРАВОТО

Първите най-древни памятници на правото са открити на територията на сегашния Ирак, в Месопотамия след Втората световна война - законите на Ур-Наму (ХХV в. пр. н. е.), Ешнуна и Билалама, които са с няколко века “по-стари” от Законника на Хамурапи (ХVII в. пр. н. е.), който е прието традиционно да считат за най-древен юридически памятник. Дълго време правните норми не са диференцирани от култовите, или религиозните.

Според древната митология в първите исторически известни за нас държави (Египет, Шумер и Акад, Индия и др.) законите се дават на хората от боговете или техните пророци. Древноиндийската митология твърди, че Бог Ману сътворява от устата си брамините (жреците); от ръцете и раменете - чиновниците (кшатрии) в цивилния и военния държавен апарат; от бедрата - свободните занаятчии, земеделците, моряците и др. ; най-после от долната и мръсна част на тялото си - от стъпалата - създава бедните и онеправдани хора, т. н “шудра”. Като обособява тези социални групи в касти той дава на всяка от тях съответна “карма”, или закон за живота. Евреите получават първите закони от пророка Мойсей, шумерите, акадците, египтяните - от боговете, мюсюлманите - от пророка на Аллаха Мухамед и т. н. По такъв начин на първите правни норми на младите държави е придаден божественият ореол, което улеснява тяхното изпълнение. Понататък науката постепенно натрупава частици от истинското знание за произхода на първите държави и съответно на техните правни закони.

През 1877 американският етнограф, археолог и историк Люис Морган издава своя прочут труд ”Първобитното общество”, който за държавноправната история изиграва същата роля като трудовете на Чарлз Дарвин за естествознанието. Морган твърди, че държавата е исторически продукт от вътрешното развитие на самото общество. Като описва някои характерни черти в индианските общества на Америка и ги сравнява с обществата на Древна Гърция и Рим, той открива някои важни научни истини. Според него всички народи без изключение преживяват додържавен стадий на родовоплеменното общество.

Морган разделя живота на всяко първобитно общество на три задължителни периода: дивачество, варварство и цивилизация. Държавата възниква чак на третото - последно стъпало на варварството, наречено също “”военна демокрация”. Така обществата навлизат в епохата на цивилизациите. Държавата е цивилизационен белег на новия тип социални общности на хората.

Първите малки държави градове (полисите”) се появяват на базата на териториална принадлежност на хората, а не на основата на тяхната кръвна връзка, която споява древното додържавно родово общество. Кръвнородствените връзки на населението, характерни за предисторията на обществото се разпадат и отиват на по-заден план под влияние на много и най-разнообразни социални фактори. Решаващи са развитието на материалното човешко производство, появата на пазарните отношения, свързани с разделението на труда, възникването на частната собственост, както и демографският фактор на непрекъснато увеличаване на населението.

В социалната организация на родовото общество управлението е просто и примитивно. Общото събрание на всички пълнолетни членове на рода избира старейшина, племето има вожд (цар, хан, княз, крал и т. н.) и съвет на старейшините, които ръководят общите работи на рода и племето, решават конфликтите между своите членове, изпълняват култови функции, оглавяват рода или племето по време на война и изпълняват спорадически други функции, които се появяват от време на време в тази застинала във вековете консервативна родова организация.

С възникването на държавата се появява още една много важна нова, непозната преди надстройка, която постепенно подкопава и разрушава древната социална органидзация на обществото - постоянен професионален апарат на управлението (военен и цивилен). Разделението на труда, включително и в сферата на управлението, има решаващо значение за образуването на държавата.

С разделението на труда е свързано зараждането на частната собственост, пазарните отношения и икономическото неравенство между хората, появата на богати и бедни, пропастта между които непрекъснато се разраства, а заедно с нея се задълбочават и социалните противоречия в обществото. Възниква обективна потребност и в съответното тяхно регулиране.

Когато скотовъдството се отделя от земеделието се създава възможност и необходимост за размяна продуктите на труда, появява се частната собственост и пазарните отношения. Семейството в повече случаи става моногамно и патриархално, като жените подпадат под властта на мъжете, загубват равноправието си и заемат трайно подчинено положение в обществото.

Другото крупно разделение на труда е свързано с развитие на занаятите. Укрепват и стават все по-стабилни пазарните отношения, като се разраства и задълбочава противоположността между бедни и богати. Кръвнородствените родовоплеменни връзки не изчезват, но отстъпват на заден план.

Със следващото крупно обществено разделение на труда се появява и бързо увеличава новото революционизиращо обществото съсловие на търговците, а заедно с него кредиторите, лихварите, длъжниците и мн. др. По това време се образуват първите държавни формирования, а именно полисите, или градове държави. От миналото се запазват общите народни събрания, но се променя същественно тяхното социално съдържание. Обособява се специална постоянна група хора, занимаващи се единствено с военно и цивилно управление и съответните професионални органи, които образуват първичен държавен апарат.

Държавата се появява, когато племенните съюзи, включително с племена от различен етнически произход, достигат определено равнище (етап) на икономическо, политическо, културно, религиозно и под. развитие.

Този рязко осложнен социален живот изисква и принципно нова нормативна система за регулиране дейността на хората. Социалните норми в своята съвокупност образуват цялостна нормативно-регулативна система, чиято цел е да организира по определен начин новите обществени отношения между хората. Нормата служи като образец, еталон, или общо правило за поведение. Тя се утвърждава и налага в резултат на безкрайно повторение на едни и същи действия, които в последна степен се превръщат в траен навик и се изпълняват доброволно от основната маса на хората.

В древното общество нормативно-регулативната система се характеризира с някои принципни особености. В додържавното общество тя представлява първоначално съвокупност от неписани синкретични (слети, единни, недиференцирани) норми, които регулират тези недиференцирани още (на нравствени, религиозни, битови и др. ) обществени отношения. Социалните норми тук по своята природа са забрани, норми -“табу”. Те са устни (тъй като писменост още не съществува) и се предават словесно от поколение на поколение. От правна гледна точка в тях липсва разделението на права и задължения. Там където няма още право, няма личност и разделение на субективно право и юридическо задължение .

Тъй като отсъства още такава социална организация като държава, нормите са гарантирани само със силата на колективното убеждение и обществената принуда. Липсват специализирани професионални органи, които да осъществяват организирано систематическо насилие. Наказанията, макар и обществени по своя природа, все пак са много ефективни (като крайна мярка, изгонване от рода, което в древното общество означава, че изгнаникът се лишава от защита и покроветелство на общността, т. е. се обрича на сигурна смърт). Принудата в крайна сметка няма политически характер.

С появата на държавата израства качествено нов тип регулативна система, чието ядро се образува от правните норми. Както новият вид обществени отношения се основава върху качествено друг вид социални предпоставки (частна собственост, пазарни отношения, икономическо неравенство, кредитно-финансови лостове и т. н.), така и регулиращата ги нормативна система се базира върху нов вид социални норми - правото. То се ражда от трансформираните и признати от младата държава обичайни норми (обичаи), и по такъв начин новороденото право е преди всичко и преимуществено обичайно право.

Нововъзникналата политическа организация на обществото - държавата - взема под своя закрила най-напред жизнено важните интереси на гражданите: техния живот, личната безопасност, собствеността, сакрата (свещеното ) и т. н.

В самата норма се извършват дълбоки структурни промени - в нея се диференцират субективно право и юридическо задължение. От сега нататък те ще бъдат гарантирани не само от силата на общественото мнение и колективното въздействие, но преди всичко от властническата сила на специализиран професионален държавен апарат за принудата. Той ще решава на какви права и задължения да се придаде официален характер.

Процесът на ранното правотворчество протича в две основни форми, които условно могат да се обозначат като народно и държавно нормотворчество. Техните особености се състоят в следното.

При народното нормотворчество държавата не участвува пряко в създаването на самите норми, или общи правила за поведение. Източникът на правото тук е юридическият обичай Въобще всеки обичай е исторически наложила се норма на поведение, която се превръща в неоспорим задължителен навик и се изпълнява по традиция, доброволно в продължение на много години и даже поколения. Обичаите се превръщат в правни актове когато държавата (в лицето на съответните компетентни органи) ги обявява за закон и с това им придава качество общозадължителност., т. е. осигурява тяхното изпълнение. Трансформацията на обикновените обичаи в закон, в право, се съпровожда с промени в тяхното съдържание, с оглед интересите на управляващите.

При държавното правотворчество държавата сама непосредствено създава нови правила за поведение от общ характер (норми), които не са съществували преди това. Този процес протича на свой ред в две основни форми, принципно различни с оглед на създаващите ги държавни органи. Ще отбележим, че посочените исторически различия се отразяват и оставят своята следа до днес върху националните правни системи. Какви са тези различия ?

От една страна държавата създава нови правни норми чрез решения на съдебните (държавни) органи. В тези случаи източник на правото, който изпълнява ролята на норма е съдебен прецедент, а правото, създадено от съдебните органи, е по същество съдебно прецедентно право. В националните правни системи от този род практиката на върховните съдилища днес се обявява официално (като правило чрез конституцията) за източник на правото. Подобни национални правни системи наричат също съдебно-нормативни системи. Типичен пример е правото на Великобритания.

В преобладаващите случаи новите норми се създават по друг път - чрез актове или решения на други, несъдебни (административни, законодателни) държавни органи. Източникът на правото тук е закон или някакъв друг нормативен акт. Така се формират правните системи на страните от континентална Европа.

6. ПРИЗНАЦИ НА ПРАВОТО

Правото е институционално образувание, феномен (както и държавата) с най-висока степет на институциализация, т. е. на социалната сложност, формална организираност и определеност. Институт в социологически смисъл е съответната устройствена организация на обществената дейност, която придава една или друга форма на обществените отношения. Това означава по-конкретно, че държавните органи и правните норми се създават по строго определен от закона (формализиран) начин.

Правото е формализирана система и като институционно образувание е външно обективирана в някаква норма във вид на юридически обичаи, съдебни или (по-рядко) административни прецеденти, нормативни договори, закони или други нормативни актове. В резултат на това правните норми придобиват формална определеност във вид на писмен документ.

Формалната определеност като качество е специфичен белег на правото. Това означава по-конкретно, че съдържанито на нормата се закрепва точно и формално в текста на споменатия писмен документ .

Историческите форми на външното обективиране на правото са твърде разнообразни. Първите правни паметници са изписани на глинени плочи, изсечени върху камък, пирографирани върху дърво, даже просто записани на дървени кори (т. нар. берестяньiе грамотьi” в Русия) или по някакъв друг начин обективирани във външния свят. Каменните стели са поставени често на публични места в ранните полиси. За правото е от огромно, същностно значение неговия формализъм.

Друг важен белег и иманентно качество на правото е нормативността, което означава, че правото съществува във вид на нормите, а нормата е общо правило за поведение, което действува по отношение на неопределен кръг от хора в обществото. Ако са налице едни и същи обстоятелства, то за субектите се предписва едно и също поведение.

Правните норми имат специфичен механизъм за гарантиране. Те са обезпечени от принудителната сила на дърлжавата, на нейния специализиран апарат за принуда. Нормите, ако е извършено правонарушението, въздействат чрез юридически санкции, които се прилагат когато има нарушение на техните разпоредби.

Важно свойство на правото е и неговата общозадължителност и безусловност. Разпоредбите на правната норма са безусловни и еднакво задължителни за всички - и за управляваните, и за управляващите.

Правото притяжава волеви характер. В нормата е записана волята на държавата. И тази воля е обявена от държавата за безусловен закон за всички. В субективното право е изразена също така волята на субектите на правото.

Проблемът за волята е разработен подробно през Средновековието, главно в теологията, във връзка с т. нар. проблем за теодицеята (божествена справедливост”).

Друго важно свойство на правото е неговата систематичност, тъй като правото по своята природа е вътрешно съгласувана и хармонична система от норми, които не бива да си противоречат. Ако в правото има две норми, които взаимно си противоречат, те логически взаимно се изключват и не могат да се приложат. В тази връзка в правната наука е изработена система от правила, които се прилагат, за да се изключи противоречивото действие на една от нормите.

Следващо важно свойство на правото е неговата иерархичност. В правната система нормите са подредени в строга последователност и подчиненост. Същото важи и за организацията на държавния апарат, в който действуват принципи на субординация и координация. Демократическата държава се изгражда също върху принипа на разделение на властите на три относително самостоятелни и независими подсистеми на държавните органи:законодателна, изпълнителна и съдебна власти. Вътре в отделните подсистеми органите, като правило, са подредени върху принципа на иерархията. Този принцип позволява да се определи юридическата сила и на отделните правни норми. Общият принцип е нормата с по-висока юридическа сила отменя действието на нормата с по-малка юридическа сила.

Много от авторите считат, че специфичният признак на правото е неговата нормативност. Но нормативността не е специфичен, а родов признак на правото, тъй като качеството нормативност притяжава не само правото, но и други обществени явления -политиката, етиката, религията и др. метаправни явления, даже идеологиите. Може да се отбележи обаче, че нормативността е присъща за правото в най-голяма степен, тъй като един от неговите основни компоненти, ядрото на правната система, е обективното право, или съвокупност от правните норми, които регулират обществените отношения.

7. ПРИНЦИПИ НА ПРАВОТО

Принципът е основополагащо начало на всяко обществено явление. Разгледано от системна гледна точка то се изгражда и функционира върху определени принципи. Правото като обществено явление също се основава върху съответните принципи, които могат да се разделят условно на три големи групи.

Първата група образуват общи принципи на правото, които са валидни за цялото право и за всяка отделна норма в частност. Това са принципите справедливост, хуманност, демократичност и други подобни.

Втората група са междуотрасловите принципи, които важат само за няколко правни отрасъла, но не и за цялото право. Такива са например някои процесуални принципи (да речем публичност на процеса), които са действителни еднакво и за наказателния, и за гражданския, и за административния и др. процеси.

Третата група се състои от отрасловите принципи, които са валидни само за даден отрасъл и съответно за нормите, които образуват този отрасъл. Те нямат значение за останалите отрасли на правото (напр., принцип на моногамия в брака в христианските и някои други страни).

Въпросът за принципите на правото е философски, а още по-конкретно правнофилософски проблем. Неговото значение се определя от факта, че той засяга непосредствено коренния въпрос за същността на правото и открива възможност да се обясни смисълът и предназначението на правото, неговата социална функция и множество други общи и по-конкретни проблеми, напр. за съотношение между закона и правото, за т. нар. правонарушаващо законодателство, за правовата държава, в областта на правоприлагането (празноти в правото, начини на тяхното попълване), на тълкуването на правото и т. н. Най-после проблематиката на принципите е свързана органически и с теоретическите постановки за системата на правото въобще и систематиката на обективното право по-специално.

Съвременната дума “принцип” е образувана от лат. “principium, което означава основа, или начало на нещо, на някакъв предмет или явление, неговото основание, т. е. онова, което образува фундаментът на нещо реално или фактическо в живота. Правните принципи са основополагащи идеи на правото, разгледано като определена разновидност на социалните идеи и нормативни системи, които (идеи) са отразени по някакъв начин в правните норми, т. е. преминали, пречупени чрез правото. Те се извеждат от правните норми на различни клонове на правото - от нормите на конституционното, гражданското, наказателно-процесуалното, трудовото, административното, екологическото и други отрасли на правото и са валидни (общозадължителни) или за цялото право, или за няколко отрасъла, или за отделен клон на правото.

Принципите на правото са неговите основни начала, които отразяват най-същественото в правното явление. Чрез тях се проявява същността на всяко национално право. Те са теоретичен израз на закономерното, обективно необходимото, или ако си послужим с езика на Хегел, “разумното и действитгелното” в правото.

Вече говорихме по друг повод, че правото, и още по-конкретно необходимото, обективното в него, не зависи от желанието на отделни хора и даже от субективните намерения и представи (произвола”) на законодателя, доколкото той е принуден и длъжен да се съобразява със съществуващите (независимо от негово желание) обществени отношения, в които се проявяват интересите на хората, и с обективно дадената вече правна система. (1)

(1)Според авторите на многотомния фундаментален труд “Марксистско-ленинская общая теория государства и права”, който представлява гледна точка на марксическото направление в науката за правото,”икономическите отношения определят, какво трябва да бъде закрепено в правото”, а принципите на правото “обективно обусловени от характера на обществените отношения на даден социален строй, от неговата икономическа структура” (М-Л Общая теория государства и права. Социалистическое право. ”, М., 1973, с. 43 ). Тази теза страда от известна едностранчивост, тъй като преувеличава ролята на икономическия фактор и игнорира (или подценява) влиянието на други, понякога решаващи, социални фактори . По-пълно и по-точно е формулирана позицията от А. М. Васильев, който подчертава, че принципите на правото са обективно обусловени от икономическия, социален, политически строй на обществото, от социално-класовата природа на държавата и правото, от характера на установения в страната политически и държавен режим, от основните принципи на изграждането и функционирането на политическата система на едно или друго общество. (вж. Васильев А. М. Правовьiе категории. М., 1976, с. . 216 - 225 ). Броят на обективните социални фактори, които влияят върху правото, а следователно се отразяват и върху принципите на правото може да бъде значително увеличен.

Правните принципи, както и всички други принципи, не съществуват обаче извън възгледите и конкретната дейност на човека. В тях, както и в другите идеи и категории, се отразяват определени обществени отношения, в нашия случай по-специално правните отношения между хората.

Юридическите принципи са израз на идеалното в правото. В дейността на хората те изпълняват ролята на своеобразни ориентири, основни насоки, които определят поведението на участниците в обществените отношения. Практическо значение обаче има обстоятелство дали тези принципи са отразени само в правосъзнанието на правните субекти или са закрепени в нормите на обективното право, т. е. дали са формулирани de lege ferenda или de lege lata.

Ако те са записани във вид на правни норми, то предвидените в тях правила за поведение придобиват качеството общозадължителност. Записани в другите, неправни документи, например в програмите на политическите партии, в научните съчинения, в лозунгите и пр., те нямат това качество, което притяжават нормите на действуващото право. (1) Възниква с основание въпросът

(1) Някои от авторите са категорични. Един от видните теоретици на съветското трудово право А. Пашерстник още в края на петдесетте години застава последователно на становището, че принципите на правото имат универсално значение, че те са “правни норми от общ характер”, ч са “винаги идеи, които вече са реализирани и закрепени в правото”. (А. Е. Пашерстник. О сфере действия и принципах советского трудового права. “Советское государство и право”, 1957, N 10, с. 99 ). Този възглед развива по-нататък С. С. Алексеев, който счита, че ако принципите още не са закрепени в правните норми, те не са правни (юридически) . ”Те са само идеи (начала) на правосъзнанието, научни изводи, но не и принципи на правото. ” (С. С. Алексеев, Общая теория социалистического права, вьiпуск I. Свердловск, 1963, с, 151. ). Принципите на правото се формулират, според него, във вид на отделни правни норми. (С. С Алексеев, Общая теория права, Т. 2, с. 38, М.,1982, с. 38). “Ако принципите не намират израз в съдържанието на правото, те са елементи на правната идеология” (пак там, Т. I, с. 98 ).

В литературата получи широко разпространение възгледът, според който принципите на правото, както и цялото право притяжават основно свойство (качество) - нормативност. Този възглед се нуждае от уточняване. Качеството нормативност притяжават и други обществени явления, не само правото - върху него почива изобщо социалното управление, което е по-щироко понятие отколкото неговата разновидност - държавното управление. Качеството общозадължителност притяжават обаче само правните норми. Принципите на правото са също така общозадължителни, щом те са формулирани във вид на правна норма. В противен случай те могат да се разглеждат най-много като “идеи -принципи”, или идеи на правосъзнанието, според израза на Л. С. Явич (Л. С. Явич, Право развитого социалистического общества. Сущность и принципъi”, с. 196)

Общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации, са един от източниците на международното публично право.

дали тези принципи, които още не са формулирани в нормите на обективното право, са правни (юридически) принципи.

Цели (задачи) на правото и принципи на правото. Между правните принципи и цялостната правна система съществува, както казахме, неразривна жизнена връзка. Всяка правна система се изгражда върху определени принципи, които образуват нейната основа, своеобразен юридически фундамент (1) и проникват чрез нормите на

(1). Някои автори определят образно правните принципи като своеобразни “носещи конструкции”, върху които се издигат нормите на обективното право, неговите институти и цели отрасли. (Вж. М. Н. Марченко, Теория государства и права, М., 1996, с. 59. Р. З. Лившиц. Теория права. М., 1994, с. 195 ).

обективното право в цялото правно явление, изразявайки законите на неговото развитие, дълбоката му вътрешна природа, или същност.

Самото изграждане на правната система започва от установяване на нейните цели и задачи на базата на определени основополагащи и ръководни идеи, които се обозначават в теорията с понятието “принципи”. Целите на правото по начало не са различни от идеалните цели, задачи и функции, които стоят пред държавата и целокупното гражданско общество. Става дума именно за идеалните цели и задачи на тези социални образувания, като в практиката е напълно възможно (и като правило става така) частично и даже пълно разминаване между техните цели и действителността.

Ако редуцираме целите на правото във вътрешен план в най-общия им вид, те могат да се сведат до следното. Първо, правото има за цел и предназначение да обезпечи такова регулиране на обществените отношения, което осигурява охраната на основите на справедлив, демократичен и стабилен обществен и политически строй в страната, а това е решаващата обективна предпоставка за нормалното функциониране на гражданското общество. Втората основна задача се свежда до охрана и ефективна защита на живота, личната безопасност, неприкосновеност и социалната сигурност на гражданите, на техните субективни права и свободи и съответно до обезпечаване изпълнението на техните обществени задължения. Казано накратко, правото съществува за да пази обществото и гражданина.

Целите и задачите на правото предопределят характера и системата на неговите принципи. Така прогресивните цели и задачи изискват по необходимост и съответните демократически принципи на организация и функциониране на правната система. Целите на системата не трябва да противоречат на нейните основни принципи. Тези принципи на своя ред са изходни положения за формирането на правната система.

Поначало социалното управление, а по-точно неговата нормативно-регулативна система притяжава качеството нормативност. Следователно нормативността не е специфичен признак на правото, тъй като нормативни са и другите социални регулатори - етически, религиозни, политически и т. н. Правото притяжава само най-висока степен на нормативност, включително и неговите юридически принципи. В това си качество те определят съдържанието не само на действуващите, но в известна степен и на бъдъщите правни норми. Принципите като ръководни начала на правната система посочват целите на правото, дават обща насока на правното регулиране на обществените отношения, на правомерното поведение на хората. (1)

(1). Вж. Ю. Тихомиров. СГП, Правовая система…, N 7, 1979, с. 33. Смирнов О. В. Соотношение норм и принципов в советском праве. ”СГП”, 1977, N 2

Принципът съдържа синтеза на общите признаци, на главните качествени свойства, присъщи на всички правни норми в цялото право, в няколко от неговите отрасли или на отделния му клон.

Всеки принцип е ръководно начало, главна идея, основно положение, които определят съдържанието и същността на явлението или предмета. Принципите на правото обаче не не са просто “ръководни идеи”, но са ръководните идеи, които ппритяжават правно качество и имат нормативен характер. Може да се каже даже, че те са най-важните, основни и най-общи норми, които изразяват качествените особености и ръководно-направляващите идеи както на цялото право, така и на един или друг правен отрасъл или негов институт. Принципите, както считат някои, са концентрирано отражение на водещите закономерности в развитието на съответните сфери на обществените отношения. (1)

(1). Манукян К. А. Принцип равноправия государств в международном праве. Ереван, 1975, с. 77

Оттук следва важният извод, че правните норми не бива да противоречат на принципите на правото. Това се отнася не само до правоприлагането, но най-вече и преди всичко до правотворческата форма на държавната дейност. От факта, че правните норми трябва да са в съгласие с принципите на правото произтича преди всичко недопустимост на правонарушаващото законодателство”. Правотворческият процес може (и трябва) да се извършва само от легитимните държавни органи, а новосъздаваните правни норми не бива да противоречат, т. е. следва да бъдат в пълно съответствие с основните и други принципи, и преди всичко с принципите на конституционосъобразност и законосъобразност на нормативните актове като основополагащи принципи на правовата държава.

Приоритетът на правните принципи пред отделните норми на обективното право обезпечава и е необходимо условие за непротиворечивост и хармоничност, логическа стройност и последователност на цялата правна система (на цялата система на действуващото законодателство). В случаи на вътрешна противоречивост на нормите, когато те се разминават с определени правни принципи, закрепени в конституцията, са валидни по-общите норми, т. е. правните принципи. Това е конституционно изискване. Разпоредбите на чл. 5 ал. 1 и 2 на Основния законо на страната постановяват: Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат; нейните разпоредби имат непосредствено действие. . Това означава, че ако се констатира възможното противоречие между нормите на действуващото законодателство и принципите на правото, открива се възможност за атакуване на незаконосъобразните норми пред съответните компетентни органи на държавата, а в случай на тяхната неконституционност - пред Конституционния съд на Републиката.

Класификация (групиране ) на правните принципи. В юридичесата литература се дават различни класификации на принципите на правото в зависимост от критериите, които се полагат в основата на класификациите. Не всички от тези групирания принципиално са приемливи поради това, че някои от тях разширяват неоснователно кръга от принципите, които могат да се причислят и да се наричат правни. Така в обширната литература от социалистическия период на развитието на източноевропейските страни, посветена на принципите на правото към тях причисляват често и принципите, които не са предвидени изрично (не са закрепени) в правните норми, но съществуват като правни идеи в правосъзнанието на участници в обществените отношения. Както бе споменато по-горе, някои ги наричат идеи-принципи, които съществуват само в правното съзнание и представляват елементи на правната идеология. Други автори разделят принципите на общосоциални и юридически в тесния смисъл на думата, или специални юридически принципи. Към общосоциалните се отнасят такива принципи като справедливост, демократичност, хуманизъм и т. н., които характеризират една или друга правна система.

Подобно разделение на принципите на правото не може да бъде споделено преди всичко с оглед на практиката на правоприлагането. В случаите когато се констатират празноти в правото се използва, макар и твърде рядко, аналогия на правото (analogia juris ), например, под формата на т. нар. революционно правосъзнание, “съвест”, “справедливост” и т. н. Ако такива категории (понятия) не са предвидени изрично в правните норми, получава се, че юридическите решения се вземат на основа на ирелевантните за право понятия. Открива се необозримо широко поле за прояви на субективизъма и произвол в правосъдната дейност. Ето защо днес правоприлагащите органи се придържат към твърдото правило, че принципите, които не са закрепени изрично в обективното (действуващото) право, не могат да се прилагат в практиката на правораздаването. Те не са юридически принципи и са ирелевантни, безразлични за правото.

Общосоциалните принципи, ако са отразени (записани) по някакъв начин в обективното право, в правните норми придобиват правно качество и могат да се разглеждат като принципи на правото. Само такива принципи придобиват юридическото свойство общозадължителност. Само те образуват фундамент на правната система и представляват юридическа основа за правното регулиране на обществените отношения, тъй като придобиват специфичните черти на правно явление и се проявяват като юридически регулатор на отношенията между хората. Следователно, обособяването на специални юридически принципи, наред с някакви общи (или общосоциални) принципи, които имат също юридическо значение, не е приемливо. Съществуват само юридически и неюридически (етически, политически, икономически, религиозни и др.) принципи, които са безразлични за правото.

Юридическите принципи се подразделят на три основни групи. Към първата група се отнасят основни, или основополагащи принципи. Те стоят в основа на цялата правна система, представляват нейното ръководно начало, имат общо значение за цялата правна система и са валидни за всички отрасли и институти на правото, за всички норми на обективното право. Именно те образуват т. н. носещи конструкции” на цялата правна сграда на действуващото право, в тях живее общият дух на цялото право (на цялата правна система), неговата истинска природа.

Втората група включва междуотраслевите принципи, които са ръководни положения и са валидни за няколоко правни отрасъла едновременно (например,принципът за независимост на съдиите е валиден не само за наказателно-процесуалното, но и за гражданско-процесуалното право; също така гласност на съдопроизводството и т. н. )

Третата група образуват отраслевите принципи ( някои ги наричат специални). Те са изходни, основни положения само за отделен конкретен правов отрасъл. Такива са например принципите за моногамност на брака в семейното право на европейските страни, доброволност на брака, на лична отговорност в наказателното право и др.

Всяка система на правото се основава върху определена съвокупност от принципи, които обезпечават нейната цялостност и единство, придават й съответната качествена характеристика.

Да разгледаме по-подробно принципите на трите посочени групи.

Общите (основополагащите) принципи . Към общите принципи на правото причисляват обикновено такъв исторически признат и утвърден класически юридически принципи като справедливостта. Правната норма според представите на древните гърци и римляни е преди всичко мярка за социална справедливост. По своята природа правото е прилагане на равна мярка, на еднакъв мащаб към различни, неравни хора, към най-разнообразни и специфични жизнени ситуации. (1)

(1). Според Маркс правото по своето съдържание е . “ право на неравенство, като всяко право”. “Равенството е в това, че измерването се прави с еднаква мярка - с труда”. “Равното право е неравно право за неравен труд”. (К. Маркс и Ф. Энгельс. Соч., том 19, с. 19 . )

Принципът на справедливостта в правото е главен, водещ принцип. В древността гърците и римляните отъждествяват “правда” и “справедливост”. ”Неправда” се разглежда като несраведливост. Аристотел посавя фактически знак на равенство между право и справедливост, като определя правото чрез политическата (полисна, държавна - В. З. ) справедливост. (1)

(1)    В европейската правна литература се утвърди представата, че разбирането за правото като израз на справедливостта е характерно преди всичко за римското право, и оттам тази нраствена всъщност категория е образувала основата и на европейския (континеталния по-специално) тип на правото. Дълго преди римляните и гръците на Изток обаче правото се е свързвало с представите за сраведливостта. Така, в заключителната част на своя кодекс Хамурапи (ХVIII век преди н. е.) се позовава на справедливостта на законите, които той е създал и тяхната благословия от боговете. Аз, тържествено заявява Хамурапи, издадох законите с цел “силният да не тероризира слабия, за раздаване на справедливостта на сираците и вдовиците във Вавилон, за утвърждаване на законността, за справедливостта спрямо онеправданите. Написах моите ценни слова върху моята стела и я поставих пред моя паметник, аз, Царят на справедливостта,Царят на най-великите царе. Моите слова са избрани и мощта ми няма равна на себе си, управлявана от Бог Шамаш, великия правосъдник на небето и на земята. Нека се возцари моята справедливост в страната. ” В този натруфан и возвишен стил Хамурапи продължава цялото си заключение в Кодекса, изсечен на пет каменни колони на стелата, висока почти 3,5 метра и широка 2 метра.

В новото време прочутият представител на немската класическа философия Имануел Кант определя правото също чрез понятието справедливост . Тази традиция продължават учениците на Кант - кантианците и неокантианците. Така, например, в България ортодоксалният последовател на Кант - проф. Цеко Торбов в докторската си дисертация (1) подробно обосновава

(1)Цеко Торбов. Основен принцип на правото. Право и справедливост. ” С., 1940 г.

защо справедливостта трябва да се разглежда като основен принцип на правото.

Не всички мислители обаче определят правото чрез справедливостта. Така,другият забележителен представител на немската класическа философия Г. Ф. Хегел свързва правото с друг основополагащ принцип - този на свободата. Неговият обективен дух започва историческия си път към свободата от абстрактното (обективното) право. След Хегел вече е общоприето да считат, че свободата е също един от основните принципи на правото Днес основният принцип на правото формулират още по-широко - като принцип на демократизма с неговите качествени белези във вид на такива понятия като равенство (равноправие) и свобода.

Към основополагащите принципи на правото причисляват също хуманизма. Правото трябва да е проникнато от човечност. Човекът в правото е висша ценност, “мярка за всички неща”, ако припомним прочутата сентенция на великия софист Протагор.

Христианството наследява тази хуманистична традиция от римляните и гърците, като провъзгласява за висше предназначение на човека стремежа към Бога, т. е. към вечност и съвършенство. Най-прочутите христиански теолози причисляват човеколюбието към висши ценности и добродетели.

Същият хуманистичен заряд се съдържа и във философията на Кант, който поставя човека в центъра на своята етическа (която включва и правнофилософска) система.

Всеки човек, според Кант, притежава чест и достойнство. Той е абсолютна ценност. Човекът е цел, а не средство. Той не може да бъде оръдие (средство) за осъществяване и на най-благородните планове. В противоположност на Макиавели Кант провъзгласява: отнасяй се към човека като към абсолютна цел, неговите права са най-висшата ценност, която стои над всичко, включително и над принципа на политическата целесъобразност.

Следващият основополагащ принцип на правото е върховенство на Конституцията и произтичащата от него конституционносъобразност на законите и законосъобразност на всички други правни актове . В миналото теорията на правото борави предимно с понятието законност, разбрана като непременно изискване за точно и безусловно спазване и изпълнение на всички правни норми, до които те са адресирани.

Съвременната теория на правото използва вместо термина законност понятия с по-широко значение а именно конституционносъобразност и законосъобразност. Уязвимото място, или образно казано “ахилесовата пета” на принципа на законността е в това, че той не провежда различието и отъждествява фактически понятията “закон” и “право”. Но законът, както вече говорихме, е само форма на правото, а формата не винаги отговаря на своето съдържание. Законът може да бъде в противоречие с правото, да съдържа ве себе си “узаконен произвола” (правонарушаващо законодателство”), неправови и даже антиправови разпоредби, т. е. да бъде в противоречие с основните принципи на правото.

Принципът на конституционносъобразност на законите (на актовете на Народното събрание) предполага дейността на всички държавни органи да се извършва в пълно съответствие с конституцията, да бъде съобразена с нейните норми, на първо място с нормите, които закрепват правата, свободите и задълженията на човека. Това изискване включва не само точно и безусловно спазване и изпълнение на всички правни норми (т. е. изискване на законността), но и предполага задължително законосъобразност и конституционносъобразност на правотворческата дейност на всички държавни органи,включително на законодателната работа на Народното събрание по-специално. Законите и другите правни актови не трябва да противоречат на Конституцията. Неоходимо е те да бъдат съобразени с конституционните норми, които притяжават върховна юридическа сила.

Принципът на конституционносъобразност на законите е провъзгласен изрично в чл. 4, ал. 1, а също така в чл. 5 ал. 1 и 2 на Основния закон на страната. ”Република България, - постановява чл. 4 ал. 1, е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната. ”Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат” (чл. 5 ал. 1). Принципите на правото, изрично формулирани в Конституцията, в съответствие с разпоредбата на чл. 5 ал. 2 от Конституцията, имат непосредствено действие.

Към основните принципи на правото причисляват също, както бе отбелязано преди малко, и уважение към личността, нейните права, чест и достоинство. Нещо повече, в преамбюла на Конституцията правата на личността, нейното достоинство и сигурност се провъзгласяват за върховен принцип. От този върховен принцип се извежда и друг основен принцип на правото - единство на правата и задълженията. От равенство на хората в правата произтича и тяхното равенство в задълженията. Няма права без съответните задължения на личността.

В правото - и това е неговата специфична особеност - във всяко конкретно правоотношение на субективно право отговаря съответно и определено конкретно юридическо задължение. Няма субективно право без юридическо задължение. Правото и задължението са корелативни понятия, те се намират в състояние на корелация, т. е. в неразривна взаимовръзка и взаимозависимост. От философска гледна точка те представляват своего рода единство на противоположностите, което е вътрешен източник на борба и развитие на правото.

Някои автори включват в числото на фундаменталните принципи на правото също така уважение към собствеността. Юридическото основание за този извод дават съвременните конституции, които разглеждат обикновено собствеността като священна и неприкосновена, поставена под първостепенна закрила на правото. Така, нашата Конституция постановява: ”Правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона”, като разпоредбата на ал. 3 обобщава:”частната собственост е неприкосновена.” Въэражението срещу такава трактовка на въпроса за основните принципи на правото и съответно причисляване на правото на собственост към общите принципи на правото идва от факта, че не всички правни норми са свързани със собствеността. Обстоятелството, че правото на собственост стои в основа на всички права на човека не е решаващ аргумент да го причислим към общите основни принципи на правото, тъй като те характеризират цялата правна система, отнасят се в еднаква степен към всички нейни правни норми без изключение. Няма спор, че всички норми трябва да бъдат демократични, хуманни, справедливи и т. н., но не всички от тях са свързани със собствеността.

Основният принцип на най-новото време, особено от втората половина на ХХ в. е принцип на приоритета на международното право пред националното, т. е. примат на международното право пред националното, макар че в световната международна практика той се решава по различен начин, което дава основание да се говори, че не съществува еднозначно, безспорно и безусловно разбиране за господствуващото положение на международното право пред националното. Въпреки това не предизвиква спор въпросът за общия подход към проблема, макар че приоритетът на международното право се проявява при различни условия, установени от националното право и тези различия се свеждат до въпроса за степента на приоритета. Условията, издигнати от отделните национални законодателства, имат за цел да не допуснат накърняване на другия принцип на международното и националното право - принцип на държавния суверенитет на страните. (1)

(1). Така, в някои страни се допуска приоритетът на международното право само на общопризнатите принципи на международното право. В другите се признава приоритет и на нормите на международното право, т. е. степен на приоритета на международното право е значително по-висока. В трети страни приоритетът имат само международните договори, в които участва страната.

Интеграционните процеси в целия свят, и по-специално в европейските страни, в които този процес е в най-напредничавия стадий възникна нов проблем - този за изграждането на европейското право, което ще регулира обществените отношения в членките на Европейския съюз, наред с националното право. Общият принципза всички членки на Европейския съюз е приоритет на европейското право пред националното право на неговите членки.

Въпросът за европейското правно пространство поражда сложен проблем за запазването на националната независимост и суверенитета на европейските държави - членки на Европейския съюз - при едновремино осигуряване на приоритета на регионалното европейско право пред националното законодателство по въпросите, които влизат в общата компетенция на Съюза, особено в такива области като екология, стопанско законодателство и т. н. (1)

Приоритетът на международното право пред националното в Република България е прокламиран в чл. 5, ал. 4 на Конституцията на страната. Нейната разпоредба гласи, че Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. ” От тази конституционна разпоредба произтича важен извод за цялата правна система, за цялото право на страната: вътрешнодържавното право не бива да противоречи на международното право, то трябва да бъде винаги в съгласие с него.

Към основните принципи на правото някои причисляват презумпцията за невиновност и принципа на вината като необходимо условие за юридическата отговорност. Субектът на правото отговаря само за виновно действие или бездействие. Какво е юридическото съдържание на понятието вина ще говорим малко по-късно.

В заключение ще отбележим, че основните или общозначимите принципи на правото съдържат общочовешки ценности, изработени в хода на многохилядното развитие на правото. Българската конституция отъждествява с основание тези понятия. Така Конституцията провъзгласява в преамбюла верността на българския народ към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост .” Тези общочовешки ценности са принципи и на българското национално право.

Междуотраслеви принципи. Както изтъкнахме по-горе, под междуотраслевите принципи се разбират ръководни положения, които са валидни не за цялата правна система (не за цялото право), но само за няколко правни отрасли, или клона. Най-типичен пример са общопроцесуалните принципи, които са валидни не само за един процесуален отрасъл, напр. за наказателно-процесуалното право (наказателен процес), но и за граждански, и за административен и пр. процеси. Такива междуотраслеви принципи ще бъдат, например, публичност на процеса, равенство на страните пред съда, установяване на обективна истина в процеса, всестранност, пълнота и обективност на процеса, независимост на съдиите и тяхното подчинение само на закона и т. н. В конституционното и административното право това ще бъдат принципи на координация, на субординация и др. подобни. Междуотраслевите, както впрочем и отраслевите принципи на правото се включват в предмет на специалните (отраслеви) правни учебни дисциплини и там се разглеждат подробно.

Отраслеви принципи. Отраслевите принципи на правото са ръководни положения, или начала, които важат само за нормите на отделни правни отрасли (клонове). В наказателното право, например, един от най-важните конституционни хуманно-демократични принципи е презумпция за невиновност . ”Обвиняемият, гласи чл. 31, ал. 3 от Конституцията, се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.” С други думи, и след произнасянето на присъдата по наказателно дело, но до нейното влизане в законна сила се счита, че обвиняемият (подсъдимият) не е извършил инкриминируемото му престъпление. Това е безусловно изискване на закона, което няма и не може да има никакво изключение.

В наказателното право действа също така отраслевият принцип на индивидуализация на отговорността. Той е свързан и произтича от принципа на лична отговорност, който означава, че юридическата отговорност е лична отговорност на правонарушителя и не може да се прехвърля на друго лице, напр. на родители, попечители, съпрузи, деца и т. н. Принципът на индивидуализацията означава по-нататък, че наказанието трябва да бъде определено в съответствие с обществена опасност на правонарушението, с конкретните обстоятелства на неговото извършване и индивидуалните особености на личността на дееца. В наказателния процес действа такъв специфичен принцип като недопустимост от разгласяване на данните от предварителното следствие.

В административното право действат такива отраслеви принципи като функционалният принцип на управлението, отраслевият принцип на управлението, териториалният принцип на управлението и т. н.

В гражданското право типичен пример на отраслевите принципи е диспозитивността на субектите, т. е. свобода на гражданскоправните субекти при осъществяване на техните граждански права, а също така принцип на дъбросъвестността при изпълнение на гражданските задължения, принцип на равенство на субектите и т. н

По отношение на конституционното право следва да се отбележи, че неговите норми много от конституционалистите определят поначало като норми - принципи, които се отнасят както до общите начала на цялата правна система (напр. такива принципи като конституционносъобразност, законосъобразност, законност и др.) или до отделните му отрасли.

В семейното право като типичен пример на отраслевия принцип се сочи принципът на моногамия, характерен за правните системи на христианските страни.

8. ФУНКЦИИ НА ПРАВОТО

Проблемът за функциите на правото е недостатъчно разработен в общата теория на правото и не се среща често в правната литература. През социалистическия период в развитието на Източноевропейските страни и на първо място в бившия Съветски съюз той се изучава и неизменно присъствува в литературата във връзка с функциите на държавата. Основният недостатък на третирания през този период проблем е неговото подчинено положение по отношение на теория на държавата, тъй като правото се разглежда предимно позитивистски, само като продукт на държавната власт. Ролята на правото се свежда до юридическо оформяне на дейността на държавата, на нейните задачи и функции. При този подход към проблема функциите на правото следват функциите на държавата(1)

(1) Вж. напр. Теория государства и права, 1983, с. 241. Същият подход към въпроса и в други учебници по ОТГП.

Този проблем се засяга също във връзка с функциите на политическата система, доколкото правото се разглежда като структурен елемент в нейния нормативен компонент, но и в този случай правото играе подчинена роля по отношение на политиката, която се възприема преди всичко като продукт на държавната дейност.

Този факт се обяснява най-малко с две основни причини. Първата от тях има познавателен, гносеологически характер, а именно неизученост на правото от системна гледна точка. Правото не се разглежда като самостоятеле вид социална система, автономен и независим в определена степен от държавата. Изучаването на структурата на правото не се допълва с неговия функционален анализ.

Втората, и може би главна причина е явно подценяване на ролята на правото в предишния период, нихилистично, и даже пренебрежително отношение към правото, което е характерен белег на всички авторитарни, и особено тоталитарни политически режими. Правото се разглежда само от инструментална гледна точка, като един от лостовете, от инструментите на държавата (на управниците), като едно от главните средства за осъществяване на политиката на партията и на държавата. От тази страна на въпроса става ясно защо продължително време функциите на правото се разглеждат с оглед функции на държавата(1).

(1) В учебната литература през този период се утвърди гледището, че в социално-политическия план функциите на правото отговарят на функциите на държавата. Вж. учебници по ОТГП, издадени през посочения период. Така авторите на “Теория на социалистическото право” от 1973 г. разделят функциите на правото на два вида : а) специално юридически и б) социални (социално-политически) функции (с. 45). Ако се направи съпоставка между функциите на държавата и правото, се получава следната любопитна картина. Традиционната класификация на функциите на държавата в социалистическата правна теория включва: а) функция за потискане на класовия противник (политическа функция); б) стиопанско-организаторска (или икономическа) функция; в) културно-възпитателна функция; и г) функция на отбрана на страната от външна агресия (отбранителна функция). Същото деление се повтаря и в теорията на функциите на правото: “С оглед на социалното предназначение на социалистическото право, на задачите и целите, които то си поставя в различните области на живота, на него са присъщи следните социални функции: икономическа, политическа, възпитателна и отбранителна. ” (с. 47). На правото е отредена ролята на слугиня на политиката, в съотношението “държава - право” приоритетът принадлежи на държавата.

Въпреки че държавата и правото са корелативни понятия, правото (както и държавата) е относително автономно, самостоятелно и независимо обществено явление. Като такова правото е специфичен социален регулатор на обществените отношения, на живота и поведението на хората и притяжава (изпълнява) свои особени функции. В този смисъл правото е важен и необходим инструмент на държавното и социалното управление въобще.

Функциите на правото са основни насоки, главни направления на въздействие на правото върху гражданското общество, върху всички негови социални системи, вкл. и върху държавно-политическата сфера. Като въздейства и регулира държавно-политическата сфера правото определя основните параметри (рамки), в които се движи политиката на държавата. Когато някои автори твърдят, че държавата сама ограничава себе си (”самоограничение на държавата”), те не казват нищо повече, освен това, че правото ограничава свободната, произволна и неконтролируема дейност на държавните органи и техните длъжностни лица. Правото въздейства не само върху поведението на хората, като определя тяхната роля и положение в обществото, но също така и върху поведението на държавата, персонифицирана в нейните служители.

Във функциите на правото намира израз постоянното и същественото в правото, чрез тях се проявява неговата истинска социална (обществена) природа и предназначение.

В правната теория се отбелязват по-специално две основни функции на правото - регулативна и охранителна (или защитна). Подобно разграничение на правните функции е твърде относително, защото охранителната функция на правото е особена разновидност на неговата регулативна функция, така както и регулативната функция не може да се мисли извън защитната (охранителната) роля на правото. И все пак между тях съществува определена разлика, което оправдава тяхното обособяване.

Регулативната функция на правото е таково регулиране на обществените отношения, което ориентира правните субекти към определен вид поведение, желателно за законодателя. Тази ориентация се осъществява, като им се предоставят съответните субективни права и възлагат юридически задължения. Поведението на правните субекти трябва да е съобразено с предписанията на правото. Правните норми - чрез субективните права и юридическите задължения - сочат положителното, дължимото поведение на субектите на правото. Те забраняват, задължават или позволяват едни или други действия на правните субекти. Казано другояче, правните норми съдържат целенасочени ориентации на дължимото, възможното или желателното поведение на участниците (страните) в обществените отношения от най-различно естество (имуществени, семейни, управленчески, политически, търговски и пр., и пр. ).

Действието на правните норми от философска гледна точка е вътрешно противоречиво и двупосочно. От една страна, правото закрепва, консервира обществените отношения. В същото време правните норми осигуряват тяхното по-нататъшно развитие. По такъв начин правото включва, съединява в себе си и консервативен, и динамичен елемент. С оглед на тези особености на правото се различават статична и динамична регулативна функция.

Статичната функция е свързана обикновено със забраните. Тя забранява напр. да се извършват определен вид действия. Типичен пример са изискванията на нормите на наказателното, административното и на някои други отрасли на правото.

Правото, както отбелязахме, консервира или закрепва с юридически средства съществуващите обществени отношения. Така например по законодателен път се определят и закрепват основите на политическия строй, или държавно-политическото устройство на страната, системата на държавните органи, тяхната компетенция, процесуалните правила на дейността и т. н. Правните норми закрепват също така определен обществено-икономически строй в страната, неговите икономически, стопански и др. основи, формите на собственост и стопанисване, правния статут на гражданите и техните организации, субективните им права и задължения, правоспособност, дееспособност и деликтоспособност - накратко най-различни институти на гражданското, конституционното, търговското и др. отрасли на правото.

Динамичната функция, напротив, задължава или стимулира, насърчава правните субекти да извършват определени активни положителни действия. Типичен пример е диспозитивното правно регулиране на обществените отношения чрез нормите на гражданското или търговското право., които стимулират едни и ограничават (или даже забраняват) други обществени отношения, например, един или друг вид стопанска дейност на правните субекти.

В различни по тип обществени системи правото може да насърчава някакъв вид обществени отношения и обратно, да забранява този вид обществена дейност в другата по тип обществена система. Простото сравнение между феодалното и буржоазното, или буржоазното и социалистическото право подтвърждава категорично това твърдение. Така частноправната стопанска дейност получава широко развитие в условията на капиталистическата система и почти изцяло е изкоренена и забранена от правото в социалистическото общество. Известно е, че в икономически план буржоазните революции се противопоставят с всички средства, вкл. и държавноправни, на дребнавата регламентация на стопанските отношения от феодалната полицейска държава.

Следователно чрез правото, чрез действащото законодателство се определят параметри на поведението на правните субекти, техните взаимовръзки и отношения.  По такъв начин правото регулира, т. е. въвежда в определени рамки, съществуващите обществени отношения между правните субекти.

Охранителната (тя се нарича също “охранително-гарантийна” или “защитна” ) функция на правото се проявява там, където правото охранява, защитава правните субекти от правонарушенията. Тя намира израз в онези правни отношения, в които един от участниците е извършил виновно противоправно деяние, т. е. допуснал противоправно поведение и трябва да понесе юридическа отговорност за това. Неговите действията се преследват и подлежат на санкция от страна на държавата. Следователно, охраната (или защитата ) на обществените отношения се обезпечава чрез прилагане на санкционните (вредни за правонарушителя) последици, предвидени в правните норми за нарушаване на тяхната диспозиция.

От социологическата гледна точка, правото в такива случаи се използва като средство за социален контрол или което е същото, изпълнява функция на социален контрол върху поведението на хората. Юридическите санкции, които произтичат от правонарушението и се налагат на правонарушителя, могат да бъдат от различен вид: наказателноправни, административноправни, дисциплинарни или (и) гражданскоправни. Класификационното основание тук е отраслевото деление на правото.

Теоретико-практическото значение на класификацията на правните функции се състои в това, че техният характер оказва пряко влияние върху правната система и нейната структура по-специално. На първо място, това въздействие се отразява върху системата на обективното право, т. е. нейното разделение на отрасли, подотрасли и институти.

Регулативната и охранителна (защитна) функции имат свой специфичен юридически механизъм и съответно юридически инструментариум за регулирането на обществените отношения. Регулативната и защитна специфика се проявява преди всичко в различните по своя характер и свойства правни норми, т. е. чрез отличителните особености на правните норми.

От тази гледна точка правните норми, както вече бе изтъкнато по-горе, биват регулативни и охранителни. Регулативните норми на свой ред се разделят на забраняващи, задължаващи и оправомощаващи. Охранителната и регулативната статическа функция се осъществяват чрез забрани и позволения. Динамическата регулативна функция - чрез позитивни задължения. Съответно, на регулативната динамическа функция отговарят задължаващи норми, а на регулативната статическа функция - оправомощаващи и забраняващи. С охранителната функция са свързани забраняващите норми и произтичащата от тях юридическа отговорност със съпътстващата я санкционна правна принуда.

Функциите на правото (регулативно-статическа, регулативно-динамическа и охранително-защитна) в правната теория се разглеждат обикновено във връзка с обективното право и неговата система.

Други функции на правото. В най-новата литература, особено през последните две десятилетия, се сочат и други функции на правото. Тук се усеща влиянието на системния подход, на опитите да се анализира правото като единна система от правосъзнанието, обективното право (нормативен компонент, съвокупност на правните норми) и правоотношението с неговото юридическо съдържание във вид на субективно право и задължение.

Към другите функции, обособени с оглед на системния подход причисляват обикновено интегративна, аксеологическа, комуникативна, информационна, гносеологическа, социализираща (възпитателна) и др. подобни функции.

Счита се, че интегративната функция обединява всички правни институти в единно системно цяло, което въздейства върху обществото, върху неговите членове, като интегрира всички индивиди, социални групи, слоеве, съсловия, класи на основа на общите принципи на правото в рамките на държавата.

Аксиологическата функция има за цел да внедрява и да утвърждава в обществото определени социални ценности, да ориентира хората към социално-ценно поведение на основа на определенна мирогледна идеология.

Комуникативната функция на правната система някои привърженици на системния подход свързват с получаване, усвояване, преработване, запазване и използване на правната информация. Фактически комуникативната функция е редуцирана до информационната, която има за цел да обезпечи правната информираност на гражданите - да разпространява знания за правото, да повишава роля на юридическата култура и престижа на закона, на правото в обществото. (1)

(1) Вж. Правната система на обществото, Т. 2, с. 18 и сл. С.,Наука и изкуство, 1989.

Всъщност става дума за проблем, който образува един от елементите на правната култура въобще.

Някои автори включват в числото на специфичните функции на правото също така гносеологическа и социализираща (възпитателна). Ако съществуват основателни съмнения да се разглеждат като правни интеграционната, аксиологическата, информационната и комуникативната функции, то още по-голямо недоумение предизвиква включването в специфичните юридически функции на гносеологическата. Познавателната функция е характерна, макар и не специфична, за правната наука, но не и за правото, разгледано от нормативна гледна точка. Само ако прилагаме системен подход към правото и разглеждаме правното явление като цялостна система от психоидеологически (правосъзнание), нормативен (обективно право) и функционален (правоотношения) компоненти, би могло с някакво основание да се говори за подобна функция, по-специално и главно в професионалното и доктриналното правосъзнанието, но не и в обективното право. Що се касае до социализиращата функция, тя не може да бъде отнесена към специфичните правни функции на същото основание, както и другите политико-идеологически и социални функции, за които говрихме в началото на темата.

9. ПРАВОТО КАТО СИСТЕМА. СТРУКТУРА И ОСНОВНИ КОМПОНЕНТИ

Правото се разглежда днес и все по-често от системна гледна точка. Този научен подход позволява да се установи преди всичко структурата, т. е. елементите (съставните части) на дадена система, както и тяхното функциониране или взаимодействие по между им.

От структурна гледна точка цялостната правна система се образува от три основни компонента: правно съзнание (правосъзнание), или теоретико-психологически компонент; обективно право, или нормативен компонент; и правни отношения, т. е. онези обществени отношения, които се регулират от правните норми.

Правната система е полисистемен комплекс. Тя се образува от такива структурни елементи, всеки от които може да се разглежда като самостоятелна цялостна система (подсистема). Ще разгледаме тези подсистеми по-подробно.

9.1. Правно съзнание. Поняти и структура

Правното съзнание е една от форми на общественото съзнание, наред с философското, политическото, религиозното, нравственото и др. съзнание. Всички социални системи по вид (разновидност) са целеви, или целесъобразни (телеологически, от лат. ”телео”, или “цел) системи, което означава, че преди да бъде извършено човешкото действие се поставят съзнателно съответните цели, които се мотивират, а после се осъществяват. Телеологическият компонент включва задължително волеви момент. Ако волята не встъпи в сила, действието не се осъществява. Човешкото общество функционира винаги целесъобразно тъкмо поради наличието на общественото съзнание.

Правното съзнание е една от най-важните форми на общественото съзнание, която включва в себе си, както и всяка друга форма на обществено съзнание, два елемента: психологически и теоретически. Правното съзнание е съзнанието на хората за правото като цяло или отделните му страни, техните оценки и представи за правните институции (правните норми и учреждения), и по-специално за правните норми. Оценките на хората от най-простите представи за добро и зло, за лошото, за справедливото, за правда и неправда се влияят от различни фактори. Напр. за основа на нравствената оценка се взема етическото поведение на хората, тяхната етика. Политическата оценка като властова (властническа) се дава от класовопартийни, или групови позиции. За идеологическа оценка служи мирогледа на хората, а при собствено юридическа оценка те се ръководят от представите за субективни права и юридически задължения, отразени и закрепени в законите., в правните норми въобще.

Правното съзнание е сложна система от чувства, емоции, представи, възгледи, идеи и теории, изобщо знания, в които се изразява оценочно отношение към юридическите норми и практиката на юридическите учреждения, които ги прилагат. Общо взето това е оценочно отношение на хората главно към законодателството и практиката на неговата реализация.

В по-обобщен план правното съзнание е сложна компонента от психически и абстрактно-теоретически елементи, които съдържат оценка за правната действителност. То съществува във форма на масова правна психика (някои казват правна психология) и във форма на правна идеология и теория.

Първата форма отразява всекидневния практически опит на човека, изведени от него елементарни представи, които съдържат обаче отделни научни елементи, верни житейски наблюдения. Правната психика съществува на емпирично равнище. Психическият момент (елемент) тук се изразява в изживяване на чувства, емоции във връзка с правото и неговото прилагане. На това равнище се формират първични представи за правото. Правната психология включва в себе си всекидневните житейски представи за правото.

Масовата правна психика дава възможност да се разберат мотивите на човешкото поведение, като по този начин се формира масовото правосъзнание и се подпомага изучаването на социалната психология на масите. Правната психология има голямо значение за поддържането на обществена дисциплина, а също така за съдебната, прокурорската и следствената дейности.

Втората форма на правното съзнаие израства като надстройка върху емпирическата основа, намерила израз в правнопсихическия елемент. Правнотеоретическият компонент на правното съзнание съществува във вид на концепции и теории, като преобладава научното и научно-професионалното знание за правото, което образува и предмета на правните науки. Тази форма на правното съзнание е качествено различна от правната психология, защото тук се познават закономерностите на правото. Това е особено важно за неговото теоретично изучаване.

Ако разгледаме правосъзнанието в социологически план, можем да го разделим на няколко равнища.

Първото равнище включва глобалното обществено правно съзнание, което съществува на макроравнище, има сложна структура и обхваща практически цялото общество.

Второто е груповото правосъзнание, което е специфично за различните социални групи и съсловия.

Третото равнище е индивидуалното правосъзнание.

Що се касае до професионалното правосъзнание, то това е такава представа за правото, която се формира у юристите, получили професионални знания за правото чрез неговото теоретическо (във висшите училища) изучаване и в практическата си дейност. От социологическа гледна точка тук се преплита глобалтото, груповото и индивидуалното правосъзнание, като отделните групи юристи (съдии, прокурори, следователи, адвокати, юрискосулти) притяжават определена специфика на своето правно съзнание.

9.2. Обективно и субективно право

В общата теория на правото разграничават понятията обективно и субективно право, в които се влага различен смисъл. Под обективното право се разбира абстрактно право, право за всеки, от което се ползват всички субекти на правото, към които то е адресирано. Обективното право съществува независимо от волята и желанието на отделния субект. То е насочено до всеки, но нормата може да е ориентирана само към определена част от обществото. Тя е безлична и неопределена.

Обективното право образува институционалния (нормативен) компонент, който е централен елемент в правната система. Той включва цялата съвкупност на правните норми, които действат в дадена страна. Нейното законодателството, т. е. цялата съвкупност от нормативните актове във вид на конституции, кодекси, закони и др., както и съдебни прецеденти в прецедентното право, а също правни обичаи и други източници като предвиждат в абстрактна форма права и задължения, които нямат конкретен адресат, не са персонифицирани. С други думи, обективното право именно в този смисъл е безлично. Всички адресати на правото са длъжни да се съобразяват с общите правила за поведение, записани в нормата.

Субективното право, напротив, е елемент само на конкретното правоотношение. То съдържа точно определени (негови лични, собствени и в този смисъл субективни) права на гражданите или конкретните правомощия на държавните органи, т. е. правата, с които правният субект може да се разпорежда по своя воля и усмотрение.

За разлика от обективното субективното право е лично право на отделния персонифициран субект, което може да се прояви само в конкретни правоотношения. От субекта, от неговата воля зависи, дали той ще го използва или не. По този начин субективното право осигурява една или друга степен на свобода в обществените отношения между хората и определя нейните граници.

В конкретното правоотношение субективното право е мярка и вид на възможно поведение на правния субект, предвидено в правната норма (т. е. в обективното право) и по този начин е гарантирано от държавата. Напротив, поведението, което трябва да се осъществи, за да бъде реализирано субективно право на другия участник в правоотношението, образува юридическо (също субективно) задължение. Юридическото задължение също е вид и мярка, но не на възможното, а на дължимото поведение на субекта. Както и субективното право, то също задължително трябва да е предвидено (записано) в правна норма. И по този начин е гарантирано от държавата.

Субективното право и юридическото задължение са корелативни понятия, т. е. съществуват винаги в единство. Всички обществени отношения могат да се проявят като юридически отношения, т. е. да придобият правната форма. За това нещо е необходимо тяхното признание от страна на законодателя (на правотворческия орган изобщо). Като записват съответните права и задължения в правната норма, правотворческите органи по този начин изразяват волята на държавата.

Правоотношението е разновидност (вид) обществено отношение, урегулирано от правото (т. е. предвидено в правната норма), между две или повече страни, наречени субекти на правоотношението. Различават фактическо и юридическо съдържание в правоотношението. Фактическото съдържание на правоотношението като вид обществено отношение включва непосредствения интерес, или благо, по повод на което се установява общественото отношение между страните в правоотношението. Юридическото му съдържание са субективните права и юридическите задължения, предвидени в съответната норма.

Другият структурен елемент на правоотношението е обектът, който и образува фактическото му съдържание. Това са определени материални и духовни блага, към които е насочен интересът и волята на правния субект. (1)

(1) Вж. по-подробно Д. М. Чечот. Субективное право и формьi его защитьi. Л. -д, 1968; Янаки Стоилов. Дисертация за субективни права на гражданите.

9.3. Система на обективното право. Предмет и метод на правното регулиране

Ранната държава утвърждава (признава) главно обичайните норми. Първите законодатели ги събират в специални сборници на правото. Примери за такива сборници са Кодекс (Законник) на Хамурапи, Закон за ХII таблици, а по-късно Юстиниановата кодификация и Варварските Правди (Салическа, Бургундска, Руска, Законъ соудньiй людьмъ и др. ). Всички те в зачатъчно състояние имат своя определена система, систематизирани са по някакъв начин., но тази систематика има значение днес само за специалистите.

Най-развитото право в древността срещаме при римляните. Те са тези, които за пръв път разделят правото на публично и частно. В публичното право те включват всички онези норми, които защитават общия колективен интерес на цялата държава. Публичното право в миналото, при древните римляни съдържа също така нормите, които регулират дейността на магистратите и на култовите учреждения.

Частното право, напротив, охранява индивидуалните интереси на отделни лица. Тази първична класификация в правото е запазила в трансформиран вид своето значение чак до днес, макар и променила своето съдържание. Римското разделение в правото се различава съществено от съвременните представи, но оказва трайно историческо въздействие върху теоретическото развитие на правните представи.

Друго крупно деление на обективното право е неговото разграничение на вътрешно и международно право, които днес са самостоятелни и обособени правни системи. Те взаимно си влияят, имат много общи и сходни елементи, но съдържат също така някои съществени разлики, за което ще стане дума по-нататък.

Правото се разделя също така на материално и процесуално, които днес са комплексни отрасли.

Най-важното от всички подразделения на съвременното право в континенталните европейски страни е обаче неговото деление по правни отрасли (подотрасли, правни институти).

Съвременната система на обективното право е изградена върху определени критерии, които се наричат в правната наука предмет на правоното регулиране и метод на правното регулиране и представляват сложни понятия.

Под предмет на правното регулиране се разбира определен кръг обществени отношения, които се регулират от правните норми на даден отрасъл. Предметът е обективен критерий, тъй като обществените отношения не зависят от волята и желанието на определен субект и даже на законодателя. Предметът на правното регулиране определя и съответните правни отрасли, и метода на тяхното регулиране.

Обществените отношения, които влизат в предмета на съответния отрасъл, притежават някакво общо свойство (или качество), което дава основание за тяхното обособяване в специален раздел, или кръг. Напр. всички родители като юридическо понятие или децата, или военнослужещите, или наемните работници, или държавните органи и т. н. притежават някакво особено качество, което позволява те да бъдат обособени в отделна самостоятелна група, по-голяма или по-малка. Това качество има обективен характер и не зависи от волята на законодателя, напротив, той трябва да се съобразява с него.

Методът, а още по-точно методите на правното регулиране, напротив са субективни, защото зависят от волята и намеренията на законодателя. Методът се счита обикновено за вторичен, допълнителен (субсидарен) критерий, въпреки че без него не може да се изгради правната система и да се обособят правните отрасли. Той е необходим за правната система в същата степен, както и самите обществени отношения между хората, които образуват предмета на правното регулиране. . Методът на правното регулиране представлява съвокупност от многообразните юридически средства ( способи, приьоми или начини ) за регулиране на обществените отношения.

Всеки отрасъл на правото има свой специфичен метод на правното регулиране. Санкциите в тези отрасли понякога са твърде различни, или една или друга санкция заема в даден отрасъл на правото доминиращо място.

В правото се използват най-често два основни метода на регулирането. - императивен и диспозитивен.

. Императивният метод има заповедническа, властническа природа. За него е характерно неравноправие на участниците в правоотношението. Една от страните заповядва, а другата е длъжна да се подчини на тази заповед. Този метод се прилага в публично право.

Диспозитивният метод напротив е метод на равноправието на страните. . Той се нарича също метод на координация, на автономия и независимост на субектите. Неговата същност е доброволното споразумение и съгласуване на волите на участниците в правоотношението. Този метод се използва в частно право.

9. 4. Отрасли, подотрасли и институти на правото

Отрасловото деление на правото е характерно само за континенталните европейски и за такива неевропейски държави, в които правото се е формирало исторически под влияние на континенталното европейско право. По своя генетически произход обаче това е правото на страните, които спадат към славянското и романо-германското правно семейство, . е. на страните, разположени на европейския континент. Техният общ юридически корен е римското частно право.

Правните системи в тези страни се образуват от три основни крупни блока - правни отрасли, подотрасли на правото и правни институти. Отделните норми се включват в малки (качествено еднородни и хомогенни) съвокупности, наречени правни институти. Те от своя страна се обединяват в по-големи родови съвокупности ( родственото им начало се запазва, но отслабва ), наречени правни отрасли. Взети цялостно и в единство те образуват системата на обективното право.

Правните отрасли регулират обществените отношения, които се отнасят към някакъв определен близък род и притяжават някакво общо качество или свойство. Такова общо качество притяжават например родители, деца, военнослужащи, криминално проявени лица, чиновници в държавния апарат, наемни работници и пр. и пр.

Що се касае до подотраслите, те не са самостоятелни подразделения на правото и съществуват вътре в отрасъла, като регулират някакъв специален вид (разновидност) обществени отношения вътре в рода, в отрасъла. Например, наказателното право е отрасъл на правото, а военно наказателното право е негов подотрасъл. В гражданското право такива подотрасли са вещното право, облигационното право, във финансовото право - данъчното право, в административното - чиновническото право, полицейското право и т. н.

В хода на историческото развитие броят на правните норми непрекъснато се увеличава, подотраслите се разрастват, в тях се обособяват крупни самостоятелни блокове от норми и постепенно те се консолидират в самостоятелни правни отрасли. Така от гражданското право се отделят в самостоятелни правни отрасли семейно и наследствено право (някои досега ги разглеждат като подотрасъл на гражданското право), търговско право, трудово право; от държавното право - конституционно и административно и т. н.

Трябва да се отбележи накрая, че не всички правни отрасли имат съответни подотрасли. Делението на подотрасли е специфично само за “по-старите” правни отрасли. ”Младите” отрасли, които се образуваха сравнително неотдавно и съществуват само през последните десятилетия (напр. екологическо право), нямат подотраслево деление.

Правните институти регулират еднородни, близки по своята природа обществени отношения с висока степен на качествено единство. Такива са напр. институтите на представители (законови или договорни) в гражданско право, на политическо представителство - в конституционното право, на материална отговорност - в гражданско и трудово право и безброй други институти в отделни отрасли на правото. Всеки правен отрасъл се състои от най-различни правни институти.

И така, обективното право се образува от отделни правни норми, които са първични клетки на правния организъм. Нормите се обединяват в своеобразни малки вериги, наречени институти. Тези вериги се обединяват в по-големи съвокупности, наречени отрасли, а ако вътре в тях има подотрасли - в тези подотрасли. Крупните отраслеви вериги на правните норми се обединяват в система от вериги, наречена обективно право.