Joomla Software solutions Template

Payday loan

ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

(Помагало)

от

проф. Владимир Захаров

9.4.1. Публично и частно право

Както вече отбелязахме, първото историческо разделение на обективното право се извърши още при римляните, които го разделят на частно и публично. Улпиан, един от прочутите древноримски юристи, схващането на който е отразено в Юстиниановата компилация, разделя частното право на три части. Първата, наречена jus naturale, представлява естествено, или природно право, което според него притежават всички живи същества, вкл. и “птиците в небето, и рибите в морето”. Такова е напр. правото на живот, на потомство (норми на семейното право) и пр. Втората част включва т. нар. право на народите, или jus gentium, което е човешко право и се среща при всички народи, но се отнася само до хората. То включва напр. правото на война, институти на робството, нормите, свързани със създаването на държавите и т. н. Третата част образуват нормите, които се отнасят само до римските граждани, до квиритите (старото наименование на древнните римляни) и се обозначава с термина jus civile (цивилно, или гражданско право). Това е собственото, вътрешното право на римляните.

Така се обрзуват два крупни, относително самостоятелни правни блока (от системна гледна точка - подсистеми) от норми. Делението на обективното право на частно и публично се запазва до днес и това е неоспоримо свидетелство за неговата историческа необходимост, неопровержимо доказателство, че в основата му стоят важни обективни фактори.

Днешните представи за публичното и частно право са много по-сложни и се различават твърде съществено от възгледите на древните римляни. Тук не е мястото за разглеждане само на съвременната теория за тези две най-крупни комплексни групи на правото. е посочим обаче, че сеташното публично право се дели на вътрешно и международно. Същата класификация има и частното право, което бива вътрешно и международно. Вътрешното частно и вътрешното публично право в славянското и романо-германското правно семейство имат комплексен характер, като включват цяла поредица самостоятелни правни отрасли. Първото е обширна съвкупност от правните норми, които установяват и закрепват организацията на дадена държава, компетенцията на държавните органи и отношенията между тях; определят и охраняват (защитават) политическите права, свързани с участието в дейността на държавата, обема на гражданските права и свободи и т. н. Вътрешното публично право се образува предимно от правни норми на конституционното, административното, финансовото, наказателното и процесуалното право.

Вътрешното частно право е система от норми, които регулират отношенията между частни физически и юридически лица и защитават техните частни интереси. . Централно място в него заемат нормите на гражданското право (в миналото то включва и нормите на гражданското процесуално право).

Между нормите на публичното и частното право има съществени различия. Така напр. нормите на публичното право са императивни (заповядващи), докато тези на частното право са диспозитивни (допускащи избор, в противоположност на императивните).

Има съществени разлики и в санкциите, които се налагат при правонарушения в публичното и частното право. Достатъчно е да посочим, че в наказателното право напр. разпространена санкция е лишаването от свобода, докато в гражданското право санкцията има правовъзстановителен характер.

Посочената класификация се отнася в еднаква степен както до обективното, така и до субективното право. В този смисъл някои автори говорят за обективно и субективно частно и обективно и субективно публично право. Тази първична класификация в правото се е наложила и утвърдила по силата на положението, което правният субект е заемал в обществения живот. Човекът живее не само като отделен индивид, но и като член на множество организирани общности. Поради това правото урежда неговото положение и като отделно същество и като член на тези общности, на първо място - като гражданин на държавата. (1). С други думи, правото защитава неговите индивидуални, частни интереси,

(1)     Вж. също Цеко Торбов История и теория на правото, с. 246).

от една страна, и обществените интереси на колектива, на общността, в която той живее.

Във връзка с разграничаването на интересите на частни и обществени, индивидуални и колективни, е и разделението на правото на частно и публично. Частното право гарантира и задоволява отделни частни цели и интереси, докато публичното осигурява защита и реализация на обществените цели и интереси.

9.4.2. Материално и процесуално право

Другото съвременно разграничаване в обективното право е неговото разделение на материално и процесуално. Материалното право се състои от разпоредби, които съдържат самите субективни права и юридически задължения. Процесуалното право напротив е само форма на реализация на материалното право., т. е. на субективните права и задължения, предвидени в нормите на материалното право. Следователно процесуалното право регулира (регламентира) условията и реда за осъществяване на предписанията на материалното право, т. е процедурата по тяхната реализация. Процесуалното право е всъщност процедурно право. Да не забравяме, че правото в крайна сметка е формализирана система.

9.4.3. Вътрешнодържавно и международно право

Още в римското право срещаме в зародиш разграничаването на вътрешнодържавно и международното право, макар че като цяло те не познават такова деление, то се появява по-късно. Римляните обособяват обаче в частното право като относително самостоятелна част jus civile, правото на римските граждани - квирити. Но международното право като отделен автономен отрасъл не съществува.

Международното право като самостоятелна правна система (клон, отрасъл) се оформя окончателно през епохата на Средновековието. То съществува в две форми: първата, международно публично право, което регулира отношенията между държави и други публични международни правни субекти; и втората, международно частно право.

От ХIII в. насам правото на народите придобива черти на международно право като окончателното му обособяване в самостоятелна правна система се завършва по времето на Хуго Гроций (1583 - 1645 ).

Днес международното и вътрешното - националното право- представляват две обособени и взаимно свързани системи, които имат редица общи елементи и обща основа.

Международното право е особена правна система, която се отличава от вътрешното право, но има и сходни с него черти. Така нормите и в двете системи имат волеви характер, изразявайки волята на държавата. Субективните права и юридическите задължения, предвидени в тях се използват и от двата вида право. И международното, и вътрешното право разполагат с възможност да прибегнат до принудителното обезпечаване на своите норми.

Между тях (като две различни самостоятелнии системи) има и определени разлики. Напр. в предмета и метода на правното регулиране, в субектите и обектите на правото, а също и в техните правни източници.

Вътрешното публично и частно право регулира обществените отношения вътре в националните предели на териториалните граници на отделни държави.

Нормите на националното право не влизат в системата на международното право, докато обратното е възможно, но при спазване на определени, установени от националните конституции правила.

Общият принцип е, че всяка отделна държава е длъжна да съгласува националното си законодателство с общопризнатите изисквания на международното право. Нормите на вътрешнодържавното право не трябва да противоречат на общоприетите принципи и норми на международното право.

Една от връзките между вътрешното и международното право са колизионните норми.

В международната правна практика между държавите и други субекти на междунардното право може да въэникне колизия на законите. Колизията е противоречие, сблъсък на нормите на отделните национални правни системи, когато те по различен начин регулират едни и същи обществени отношения. Колизията се отстранява с помощта на т. н. колизионни норми. Самите тези норми не решават непосредствено спорните въпроси, но само посочват правото на страната, което може да се приложи към даден спорен случай.

Обикновено колизионната норма следва да се търси в договорите за правна помощ между страните.

В някои случаи нормите на международното право могат да влизат в националното вътрешнодържавно право, докато нормите на каквото и да е вътрешнодържавно право никога не се включват пряко в международното право. Нормите на международно право, когато са включени в националното право, придобиват приоритет пред нормите на вътрешнодържавно право. Този общ принцип се прилага обаче по различин начин в отделните страни. У нас, в България напр., той не е безусловен. Конституцията (чл. 8, ал. 1) предвижда три непременни условия за включване на отделни норми на международното право в националното ни законодателство.

Първото условие изисква международната норма да бъде ратифицирана от Народното събрание. Ратификацията е лат. дума, която означава буквално“преподтвърждаване” или утвърждаване”. Тя се извършва по предвидения в Конституцията ред и придава на нормата сила на закон. Това условие има за цел да не допусне накърняване суверенитета на държавата. Нормите на международното право не могат без ратификация да станат част от националната ни правна система

Второто условие предвижда международната норма да бъде обнародвана в Държавен вестник”.

Третото условие изисква нормата да е влязла в юридическа сила.

Нормативните актове според Конституцията влизат в сила три (3) дни след тяхното обнародване или на дата, посочена изрично в публикуемия нормативен акт, като денят на обнародването не влиза в този тридневен срок. Действието на тези три условия е кумулативно. Само при тяхното едновременно спазване международната норма става част от националното ни законодателство и получава приоритет пред вътрешната норма, ако е налице противоречие между тях.

10. Естествено и позитивно право. Съотношение

Въпросът за разграничаването на естественото и позитивното право не се отнася до проблема за системата на правото, а до кардиналния въпрос за същността на явлението и теорията на правото. Като проблем той е поставен още в древността и преминава редица етапи в своето развитие. Различните епохи обаче влагат в него нееднакъв смисъл. Днес той придоби особено важно значение с оглед на проблем от изключителна важност - този за правовата държава.

Забележително е, че понятието за естествено право се среща при всички държавноорганизирани народи. Така в Китай напр. естественото право е централна категория в учението на даосизма, основоположник на което е прочутият китайски мъдрец Лао Дзъ. Неговата категория “дао” (оттук идва и названието на учението - “даосизъм”) е всъщност природен, или естествен закон.

Платон и Аристотел в Древна Гърция, Цицерон в Римската република също говорят за естественото право като за нещо съвсем различно от действащия държавен позитивен закон. Така Аристотел смята, че естествените закони са неписаните природни закони, в които е отразен разумът на природата. Те имат обективен характер и следователно не зависят от волята и желанието на хората.

Гръцкото разбиране за естиствените закони преминава по-късно в ученията на римляните. Позитивните закони според тях, за разлика от естествените, са човешки писани закони, създадени от държавата. В Юстиниановата кодификация вече е записано делението на правото на публично и частно. В частното право римляните включват като негова органическа съставна част jus naturale, или естествено право на всички живи същества. Според прочутия римски юрист Улпиан jus naturale e притежание не само на човешкия род, а и на всички животни.

Още в древността е поставен също и кардиналният въпрос за съотношението между естественото и позитивното право. Общата изходна позиция е, че позитивният закон, създаден от хората, не бива да противоречи, но напротив, да отговаря на изискванията на природния (естествен) закон.

В зависимост от мирогледа си древните автори се разделят на две основни групи, като едните приемат, че естественото право е неписан божествен закон, който образува нравствено начало на позитивното право и на държавната дейност. Другите смятат, че естественият закон е обективен закон на природата. Той не зависи от ничия воля и желание.

През Средновековието господства религиозната, в европейските страни по-специално христианската идеология. Един от най-бележите идеолози на Средновековието богословът Тома Аквински смята, че позитивният закон се разделя на два вида. Първият е вътрешнодържавен закон, или закон на отделната страна, а другият закон регулира отношенията между държавите. Същевременно съществуват закони на естественото право, които също се разделят на два вида. Първият е космически (вечен) закон, който той отъждествява с Бога, а вторият е органически естествен закон, в който е въплътен божественият разум, в крайна сметка той е отражение на космическия закон, на Бога. Да се пренебрегва естественият закон чрез издаването на несправедливи човешки закони означава да се действа против Бога и такива закони не бива да се изпълняват от гражданите (поданиците). Човекът трябва да се подчинява най-напред на волята на Бога, а не на другия човек. В религиозна форма Тома Аквински и неговите последователи изказват всъщност идеята за гражданско неподчинение. За правото това означава по-специално, че всички човешки, или позитивни закони трябва да бъдат формулирани в съответствие с императиви (повели) на божествения разум, тъй като Бог е олицетворение на справедливостта.

През епохата на Възраждането светските теоретици, за разлика от богословите, залагат на разума на човека, създаден от и в съгласие с естествените закони на природата. С други думи започва да се налага коренно раззлична представа - светски юридически мироглед. Въэраждането обръща своя поглед отново към античността. Но това връщане към античността се пречупва през призмата на християнското учение и ранните негови представи (принципи) за равенство и свобода.

Нормите на естественото право за разлика от тези на позитивното право, смятат естественоправниците, не са формулирани от никого. Те са природни неписани закони, които могат да се открият само от разума на човека. Следователно източникът на естественото право в тази епоха е природата, в крайна сметка разумът на самия човек

Областта на естественото право е сфера на действие само на Основния закон, който според теологическата доктрина е Бог. Неговата воля е отразена в Свещените книги на християните. Рационалистите (от ratio - разум) поставят на мястото на Бога Човека, което означава практически, че носителят на върховната власт е народът.

След естествената школа в правото идва историческата школа, коята критикува и отхвърля самото понятие естествено право. Както и позитивистите по-късно, през ХIХ - началото на ХХ в. те го обявяват за ненужно, излишно и бессъдържателно . Няма единни, вечни и неизменни права, твърдят те, както няма еднакви и абстрактни хора. Те живеят при различни исторически и национални условия, което определя хората да не бъдат еднакви. Нормите на позитивното право се създават от държавата, винаги по установен предварително ред и според определени изисквания. Те могат да изпълнят своята роля и предназначение само ако зад тях стои силата на държавата. Естественото право, напротив, е чиста измислица, то не се създава от никого, няма писмена форма, не е гарантирано от държавата и съществува само в съзнанието на човека.

Позитивистите подкрепят историците на правото в тяхната критика на учението за естествените права на човека. Те окончателно освобождават правото от теологическата и естественоправната му обвивка. Според тях понятието естествено право няма място в науката за правото. Правото е това, което законодателят или съдилищата обявяват за закон, а правоприлагащите органи се ръководят от него в своята практическа дейност.

През ХIХ в. започват да разграничават два вида източници на правото - право във формален и право в материален смисъл. Източниците на право в материален смисъл включват икономическите, политическите, културните, религиозните и др. обществени отношения, които определят необходимост в правото. Под източник във формален смисъл се разбират всички държавни актове, в които се съдържат норми на правото

В позитивистското направление се откроява нормативното учение, основоположник на което е Ханс Келзен, създателят на теория за “чистото право”. Той разглежда държавата като особен правов ред и фактичесик отъждествява, разтваря държавата в правто. Историческата школа и позитивистското направление отхвърлят изцяло даже положителните страни в учението за естественото право, каквито са общите човешки ценности провъзгласени в него.

Да се отричат ценностните моменти в правото, значи да се признае неограниченото право на държавата да създава всякакви норми, вкл. и такива, които оправдават или водят до държавен произвол. Държавата също се нуждае от ефективен контрол и е ограничена от правото в своята дейност. Принципите, провъзгласени от естественото право (свобода, равенство, демократизъм и др.) са ценности от огромно значение не само за държавата и правото, но и за цялото общество. Формулирани като основополагащи идеи, те стоят в основата на сегашното законодателство на всички демократически държави.

Съвременното естествено право не се тълкува вече в смисъла, влаган в него от авторите на класическата школа.(1). Неговите представители вярват обаче, че

(1)     Вж. Цеко Торбов, Философия на правото и юриспруденцията, С., 1992

съществуват някакви идеални норми и принципи, които трябва да се отразяват в позитивното право. Днес естественото право се разбира като съвкупност от идеални правни норми, които произтичат от разума на човека и заемат по-високо положение в сравнение с позитивното право. То се гради преди всичко върху защита на правата на човека.

Съвременното позитивно право е националното действащо законодателство, т. е. правото, което се прилага от правораздавателните и изпълнителните органи, и е обезпечено от държавата с нейната принудителна сила. Това право представлява система от правни норми, които регулират обществените отношения в дадена държава. Неговите норми са предписания, които са задължителни за всички физически (индивиди) или колективни лица и държавни органи.

11. НАЦИОНАЛНИ ПРАВНИ СИСТЕМИ. ВИДОВЕ

Националните правни системи се разделят на правни семейства, които имат общ произход и някакъв общ родов корен. Така в правните системи на държавите на европейския континент (условно, но не точно, казано в европейското континентално право”) този общ родов корен е римското право.

След създаването си могъщата Римска империя е подложена на непрекъснати набези от страна на варварите, които се намират на родовоплеменния стадий на развитие. Но родовото общество у тях, основано върху кръвнородствения принцип, започва вече да се разрушава. Варварите, стигнали до стадий“военна демокрация”, след който идва вече държавната цивилизация, оказват постоянен натиск върху Римската империя. Северозападната част от страната се напада от германските племена. Славяните нахлуват и постепенно се настаняват в североизточната част на империята.

Процесът на изграждането на държавата при тези народи е ускорен значително от завладяването на големи територии в Римската империя. Дотогава те са били организирани във военни съюзи, и се намираха на преддържавен стадий на развитието. . За да управляват големи територии, които завземат, германските и славянските племена използват заварените форми на държавната организация и римското (славяните във византийската му разновидност) право, като го съчетават със своето обичайно право.

Военните завоевания не са главната причина за възникването на държавата при германците и славяните, те играят обаче ролята на своеобразен катализатор, който ускорява значително този стихиен процес. Правната система в европейските континентални страни се формира от структурните елементи на обичайното и на римското право. Тази съвкупност от елементи е един общ могъщ родов корен за всички континентални държави.

В Германия, Древна Русия, Швеция, Австрия и др. голямо значение за възникването на техните правни системи има обичайното право, което е описано по-късно с римската понятийна терминология и външно изглежда като Римското право, но вътрешното му съдържание е народностно или национално, ако може да се използва този термин за онова време.

Националните правни системи в европейските страни притяжават редица характерни особености. Тук те се формират главно под влияние на римското право. Тяхното право се дели на частно и публично. Най-развитото теоретически, а и като законодателна техника, е частното (гражданско) право. Правните норми в тези страни са абстрактни и са формулирани като безлично, неперсонифицирано общо правило за поведение. Това е безспорно предимство,тъй като дава възможност правото да се раздели по отрасли, да бъде кодифицирано и да се създадат специални кодекси по отрасли (по предмета на правното регулиране).

Кодификацията е вид систематизация на правните норми в единен класификационен акт (закон) в съответствие с определени принципи.

Върху правните системи на европейските страни оказа определено влияние и църковното право (в западноевропейските страни - католическо, а в източните - ортодоксалното, или православното църковно право).

Поради множество национални правни системи се налага те да се групират по определен критерий. Класификационните критерии са различни, но съвременното (преобладаващо) разделяне е по правни семейства. Тук за критерий, както вече бе отбелязано по-горе, се използва наличието (присъствието) на общ родов корен. За всички европейски страни (без Англия) такъв корен е римското право с неговия основен правов източник - закон в широкия смисъл на думата (нормативен акт). Затова всички правни системи в тези страни се отнасят към романо-германско и славянско правно семейство. Под тяхно въздействие се формират правните системи в много страни и на други континенти - в Азия, в Латинска Америка и т. н. Така романо-германското и славянското правно семейство придобива световно значение.

Англия със своите бивши колонии образува второто голямо световно правно семейство. Неговата основна съставка (общият родов корен) е common law (комон лоу), или т. нар. общо право, което се основава върху такъв източник като съдебен прецедент. Това е т. нар. съдебно или ”прецедентно право”, наричано от някои автори “съдебно-нормативна система”.

Следващото крупно правно семейство е това на социалистическото право. В него влизат правните системи на КНДР, Китай, Куба и Виетнам. В значителна степен това право е запазено още и в някои бивши съветски републики.

В отделен тип може да се обособи, поради специфичния си облик, религиозното и религиозно-общинското право, което действа частично в Индия, в мюсюлманските и някои други страни.

В едно семейство се включват често африканските страни и Мадагаскар.

(1)     Вж. Рене Давид, Основньiе правовьiе системьi современности, М., 1988

В исторически план може да се говори и за семейството на далекоизточните страни.

Големите семейства и особено първите две се разделят на правни подсемейства. Така вътре в романо-германското и славянското правно семейство се обособяват романското, скандинавското, германското и др. подсемейства, а също така правните системи на Русия, Беларус, Украйна и др. бивши съветски републики, които са много близки и сходни поради историческото си развитие.

11.1. Романо-германско и славянско правно семейство

Романо-германското и славянско правно семейство е най-крупното правно семейство от световен мащаб. Освен цялата континентална Европа (без Великобритания) в него влизат правните системи на Латинска Америка (Южна и Централна) и националните правни системи на много бивши колонии на европейските континентални метрополии (Италия, Франция, Португалия и др.). Романо-германското и славянското правно семейство (напр. правото на Русия) оказаха определено влияние и на правните системи на съвременните Китай и Япония. Това огромно семейство се характеризира с редица специфични белези.

Правните системи в тези страни се формират под силното влияние на Римското право и преди всичко на Юстиниановата кодификация от VI в. Основният източник на правото в това семейство е законът в широкия смисъл, или нормативният акт. Такива правни системи се наричат понякога законодателно-нормативни.(1) Нормите в това семейство имат най-висока степен на абстракция, те нямат казуален характер, технически

(1)     Вж. С. С. Алексеев . Общая теория права, Т. I, М., 1981, с. 112 и сл.

това са най-развитите правни системи. Високата степен на абстракция позволява законодателството в тези страни да се кодифицира. Главната особеност е отраслово деление на правото и на тази основа наличието на кодекси (ГК, ГПК, НК, НПК, ТК, ОК и др.).

Отраслите в правната система се определят според предмета и метода на правното регулиране.

Правото е разделено на публично и частно, като най-разработените клонове на правото се отнасят до частното право.

Правото в това семейство се формира исторически не само на основа на римското, но и на обичайното право, макар и преработено в духа на римската правна доктрина, т. е. описано е с категориите (понятията) на римското право.

В правните системи от континентарлен тип, за разлика от английското “kommon law” (общо право”) приоритетно значение се придава на нормите на материалното право.

В националните правни системи на Западна Европа се усеща също силно влияние на каноническото право, докато върху правото в Източна Европа оказа въздействие православното църковно право. Най-силно това влияние се усеща в сферата на семейното и наследственото право. В правото на скандинавските страни значително място заемат нормите, израснали от обичайното право, което е характерно и за други страни в периферията на Римската империя или извън нея.

11.2. Семейство на общото право (Kommon law)

Второто най-крупно световно правно семейство е семейство на английското “общо право” (kommon law). Влиянието му се усеща в бившите английски колонии - САЩ (без щат Луизиана), Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия и др.

Основна съставка и родов корен на това правно семейство е “комон лоу” или т. нар.“общо право”. В него няма деление на частно и публично право. В англо-саксонското правно семейство правото се е разделяло исторически на “общо право” на кралските съдилища и  право на справедливостта, или правото на канцлерски съдилища, нормите на което са с по-висока юридическа сила. Днес в Обединеното кралство на Великобритания има също така статутно право (от статут - закон), което не се различава принципно от правото, основаващо се върху нормативни актове.

Общото право, или комон лоу има редица характерни особености. То не действа на цялата територия на Великобритания, а само в географска Англия и Уелс. За разлика от континенталните европейски правни системи може сравнително точно да се посочи времето на негово зараждане - 1066 г., годината на нормандското завоевание на Острова. Нормандците в противовес на англо-саксонските обичаи се стремят да наложат своето право . За тази цел те създават система от кралски съдълища, които налагат общо право за всички поданици в страната независимо от действието на местните обичаи. (Оттук идва и неговото наименование“Общо право”, или Комон лоу.)

Общото право е продукт не на законодателя, а на съдебната практика. Основният източник на правото тук е съдебен прецедент, т. е. произнесено от Върховния съд решение по някакъв конкретен казус, а не нормативен акт, както е на континента.

Съдебните прецеденти изпълняват роля на норма, имат казуален характер и не могат да бъдат кодифицирани, а само инкорпорирани, т. е. систематизацията на правото тук е на равнище на сборници от съдебни прецеденти. Приоритетно значение в комон лоу има процесуалното право.

В английското право, както отбелязахме по-горе, вместо разделяне на частно и публично право, както на континента, основното деление в миналото е правото на кралските и концлерските съдилища (право на справедливостта), причините за което се крият в историята на Великобритания. Така след въвеждане и утвърждаване на общото право съдилищата често са изпадали в ситуация, когато липсват съдебни прецеденти, на основа на които са се вземали съдебни решения. С други думи, появяват се празноти в правото. В тези случаи кралските съдилища се обръщат към върховната институция - краля.

Второто основание (причина) за създаването на специалните канцлерски съдилища е от друго естество. Когато се разглежда едно или друго съдебно дело, една от страните почти винаги е недоволна от решението на съда и се стреми към преразглеждане на делото. Възниква потребност от функционирането на някаква корегираща система. От друга страна, осъдената страна в повечето случаи се моли за помилване., но източникът за милосърдие в Средновековието е пак кралската институция. В крайна сметка липсата на специална апелативно-контролна институция води до създаването на канцлерските съдилища, или съдилища наречени “съдилища на справедливостта”, раздавана от името на краля. По-конкретно, кралят е възлагал делото на лордканцлера, който от своя страна е създал система от специални съдилища, наречени на неговото име  канцлерски съдилища.” За да преразгледат делото те използват като юридическо основание за вземането на решенията, каноническото, или римското право.

Така римското право косвено, по околен път е прониквало във Великобритания и оказва определено въздействие върху английското право. Освен това самото каноническо право има за основа Римското право. Римските правни норми в него (в каноническото право) са подкрепени с цитати от Библията или съчинения на отците на цълквата. След съдебната реформа в последната третина на ХIХ в. канцлерските съдилища се сливат с кралските.

Ако за случая има противоречиви норми на “общото право” и на “правото на справедливостта”, казусът се решава по нормите на съда на справедливостта, тъй като те имат по-висока юридическа сила. В заключение може да се отбележи, че в английското право има правни фигури, които липсват в континенталните правни системи, и обратното. Ако има колизия между статутното право и комон лоу, действа нормата на статутното право, която има по-висока юридическа сила в сравнение с нормата на “общото право”.

Може да се добави също, че правната система на САЩ по-рано се е разглеждала като особена разновидност на английската система. През последните години обаче най-крупният авторитет в областта на сравнителното право френският компаративист Рене Давид разглежда вече правната система на САЩ като самостоятелен тип право, различен от английското право. Няма спор обаче, че правната система на САЩ се е формирала под силното влияние на английското право. Така до 1776 г. (провъзгласяване на независимостта на САЩ) там действа комон лоу. След това двата вида правни системи се развиват паралелно, като взаимното влияние не е пряко, а косвено.

При характеристика на правната система на САЩ трябва да се взема предвид също и държавното устройство на САЩ, които са федерация, или съюзна държава. Наред с федералното право съществуват и правните системи на отделните щати, т. е. правната система на САЩ е комплексна. Наред със самостоятелни щатски правни системи действа също федералното право, което представлява съвкупност от законодателни актове, които се основават върху Конституцията. Следователно основният източник на правото тук е нормативен акт.

Щатските съдилища се ръководят в своята дейност от съдебните прецеденти. В отделни щати съществува (има) кодифицирано право във вид на Кодекси.

12. ИЗТОЧНИЦИ (ФОРМИ) НА ПРАВОТО

Източник на правото като термин се употребява в теорията в две значения: в материален и във формален смисъл.

Източниците в материален смисъл се изучават в Обща социология и Философия на правото. В тях се изследват различни икономически, политически, религиозни, нравствени и др. предпоставки, които пораждат необходимост от правното регулиране на обществените отношения.

Общата теория на правото се занимава с източниците на правото във формален смисъл.

Окончателното разделяне на източниците на правото в материален и във формален смисъл се извършва в правната наука през ХIХ в. По време на античността се счита от мнозина, че първичният източник са законите на природата. През Ренесанса представителите на естественоправната школа приемат, че източникът на правото се корени в природата на човека, в неговия разум (ratio). В края на ХVIII и началото на ХIХ в. този възглед на рационалистите е разкритикуван от представителите на историческата школа в правото, която на свой ред бе заместена през ХIХ в. от позитивистите. Според позитивистската школа трябва да се разграничават източници на правото в юридическия и в материален смисъл, защото последните се определят от обществените условия и от други външни причини, които пряко или косвено им въздействат.

Всеки отрасъл на правото включва и се ръководи от основните изтъчници на правото във формален смисъл, но има също и свои частни, собствени източници на правото.

Първият основен източник по значение днес е нормативният юридически акт. В недалечното минало вместо това понятие се е използвала думата “закон”, после добавят към нея словосъчетание “закон в широкия смисъл на думата”, а днес се утвърди окончателно понятието нормативен акт”.

Вторият основен източник е юридическият обичай, който е най-древен източник по своя произход и заема централно място в Древния свят и Средновековието. Днес той се използва само в частното право. Юридическият обичай е разновидност на обичая. Обичаят придобива юридическо значение, когато е признат и утвърден от държавата и е превърнат по такъв начин в закон, в право. В някои страни съществуват и до днес правни системи, които са създадени главно върху обичая и се наричат обичайноправни системи. За европейските страни днес и въобще за страните с развити правни системи юридическият обичай има само историческо значение, докато в младите африкански страни той намира по-широко практическо приложение.

Третият основен източник на правото във формален смисъл е съдебен прецедент или юридически прецедент изобщо, защото се срещат също, макар и по-рядко, административни прецеденти. Съдебните прецеденти се създават в практиката на съдебните органи, на техните висши съдилища. Те имат казуална природа и представляват съдебно решение на висш съдебен орган във връзка с някакъв конкретен случай. Тези решения се обявяват за задължителни за долустоящи съдилища и по такъв начин стават общо правило за поведение, своеобразна “норма” за по-низши съдилища.

Четвъртият източник е нормативният договор, който има значение главно за международното право.

Петият и последен основен източник на правото е доктрината (философска, политическа, етическа, религиозна и юридическа), която за европейските страни и други страни с развита правна система има само историческо значение. Юридическо значение на доктрината е придавала в миналото, както и на обичая, държавата, като е обявявала някаква доктрина за задължителна за всички, т. е. за правото. Днес доктрината се използва само при тълкуването на правото, т. е. може да се вземе предвид от правоприлагащия орган, но това не е задължително за него. Доктрината (религиозна и юридическа) има практическо значение днес само в мюсюлманското право.

Да разгледаме посочените основни източници на правото по-подробно.

Юридически обичай. Формите на правото се развиват в хода на историческия процес. Юридическите обичаи, както отбелязахме по-горе, са господстващ източник на правото в Древния свят и Средновековието. Тяхната естествена предпоставка е наличието на обичая като родово понятие. Всеки обичай е общо правило за поведение, утвърдено исторически във фактическите жизнени отношения между хората, което се превръща в траен навик в резултат на постоянно повтарящи се техни еднотипни действия. Но за да се превърне обичаят в юридически обичай, необходимо е официалното му признание от страна на държавата (държавен орган) за общо задължение. В този случай от него ще произтичат правни последици.

Следователно обичаят сам по себе си не е източник на правото. За да стане такъв, е необходима още утвърдителна санкция от страна на държавата. За повечето съвременни държави, особено с развити правни системи той е архаична форма на правото, но не е изчезнал окончателно, макар че в практиката се прилага много рядко и само в частното право. В някои страни е разрешено още официалното му използване. В исторически план при формирането на държавите и техните правни системи централната власт е провеждала дълга и упорита борба с местните обичаи, които тя се е отказвала да включи в правото. От друга страна признатите от държавата обичаи, илли юридическите обичаи са една от основните съставки на ранните правни системи.

Съдебен прецедент. Прецедентът е решение на висш държавен орган (обикновено съдебен) по конкретно дело (казус), което се приема по-нататък за общо правило при решаване на аналогични дела от долустоящи органи и придобива по този начин характер на нормата. С други думи, изведеният от прецедента принцип започва да играе роля на норма, става задължителен за съдебните органи от по-низките инстанции. Съдебната практика, създала прецедентното право е изиграла важна роля при формирането на някои национални правни системи (например английската).

Доктрина. Думата “доктрина” означава буквално някакво учение (философско, религиозно, юридическо и др. ), на което се придава от държавата всеобщо правно значение. Исторически доктрината е била източник на правото в много страни през различните епохи. Когато й се придаде официалното (т. е. правното) значение, тя се превръща в общозадължителна, т. е. държавата я обявява за закон, за право и всички правоприлагащи органи следва да се съобразяват с този факт.

Религиозната доктрина днес е един от основните източници на правото в някои мюсюлмански държави., предимно в страните, където са на власт фундаменталистски ислямски партии. На практика това означава, че от Корана и Сунна, священите книги на мюсюлманите, се извличат норми, които образуват т. н. “шариатно право”, или просто шариат. Има също така и мюсюлманска правна доктрина в собствения смисъл на думата - иджма. Тя представлява съвкупност от мнения на мюсюлманските юристи, добри познавачи на Корана и Сунна, формулирани в правна форма. Религиозната доктрина е идеологизиран източник на правото.

Нормативен договор. Нормативният договор е вид споразумение от общ характер на две или повече държави (или други субекти на международното право) относно техните взаимни права и задължения в различни обществени сфери (икономическа, политическа, научно-техническа и др.). Нрмативният договор е родово понятие, тъй като обхваща всички споразумения на правните субекти (договор, конвенция, пакт и т. н.). В споразуменията се отразява съгласуваната воля на страните, която се основава върху принципите на суверенитет, равенство и доброволност .

Предимствата на нормативния договор, както и предимствата на нормативния акт във вътрешното право, се основават на неговия динамизъм и точност. Той е динамичен защото може бързо да се сключва и да се променя, и е точен, тъй като в него се формулират изчерпателно и сравнително определено общите правила за поведение, а още по-точно субективните права и юридическите задължения на страните.

Нормативен акт. Нормативният акт е главен, по същество господствуващ източник на правото в правните системи, формирани на основа на римското право ( континенталните европейски страни и др.). Съществуват множество и най-различни видове нормативните актове (конституции, други закони, кодекси, постановления, нормативни укази, наредби, правилници, инструкции и т. н.). Всички те могат да се разделят на глобално равнище на две основни групи. Към първата група спадат всички видове закони, или първични актове, тъй като съдържат първично право. Вторият вид включва подзаконови, или вторични актове,които се създават на основа на закона и за негово изпълнение.

Нормативните актове са известни още в Римското право (едикти, сенатус-консулти, императорски конституции и др.). След буржоазните революции нормативните актове се превръщат в основен източник на правото в романо-германското и слявянското правно семейство, а под тяхното влияние - и в редица други страни. По-късно започва тяхната кодификация. За пръв път във Франция се създават Граждански кодекс (Codex Civil), известен още като Кодекс на Наполеон (1804 г.), а по-късно - през 1811 г. - и Наказателен кодекс. Под тяхното влияние се извършва кодификацията в цяла континентална Европа. Днес законите са най-важната форма на правото, измежду тях върховният нормативен акт е Конституцията.

Въпросите за нормативен акт и негови видове се разглеждат по. подробно по-нататък в раздела “Нормативен правов акт . Видове.”

13. ПРАВНА НОРМА. ПОНЯТИЕ, СТРУКТУРА

Дефиницията на понятието“правна норма” произтича от определението на правото като съвкупност от правни норми, приети от овластените държавни органи по определен в закона ред. Тъй като те са издадени от държавата, правните норми имат задължителен характер за всички и са гарантирани съответно от нея.

В системата от общи правила за поведение нормата е единично общо правило, установено и гарантирано от държавата, която предписва как хората следва да постъпват в дадени ситуации.

За разлика от другите социални норми, които регулират отношенията между членовете на обществото, правната норма има качество общозадължителност. Нейното изпълнение се осигурява, ако определено лице не желае доброволно да се подчини на разпоредбите на нормата, принудителната сила на държавната власт от специални органи на държавата. Като общо правило за поведение тя е предназначена за неопределен брой еднотипни случаи и е свързана с условията, в които те се проявяват. Нормата разпространява своето действие върху всички правни субекти в държавата, към които тя е адресирана. Тя се прилага многократно, безброй пъти и притежвава качеството абстрактност, т. е. не е създадена за определен конкретен случай, а за всички еднакви ситуации, които ще се проявяват при сходни условия. Правото е съвкупност от множество норми, които образуват определена система, имат вътрешна връзка по между си, но се различават в зависимост от случаите, за които са предназначени.

Общото за всички правни норми е еднаквата държавна задължителност за всички . Те се различават по това, че са предназначени да регулират различни видове обществени отношения.

Юридическото съдържание на правната норма като общо правило за поведение дава възможност тя да действува по определен начин, като възлага определени правни задължения или предоставя субективни права на правните субекти. С това овластяване тя гарантира осъществяване на техните субективни права, включително чрез прилагане на държавната принуда. Това съвсем не означава, че във всяка норма се съдържат задължително съответните субективни права и задължения на правния субект.

Правните норми се подлагат на систематизация в зависимост от спецификата на обществените отношения, които те регулират. Така правните норми на Наказателния кодекс са категорично императивни, като предписват безусловно юридическите задължения както за физическите лица, така и за специализираните органи на държавата. Гражданскоправните норми уреждат частноправните отношения и се различават от наказателноправните по това, че предоставят възможност на правния субект сам да решава дали да влиза в правни отношения с други субекти и при какви условия. Ето защо при гражданскоправните отношения говорим за автономност, равнопоставеност на страните.

Правната норма е задължително правило за поведение, а не препоръка, нейното изпълнение е осигурено от държавата. По своя характер тя е абстрактно правило за поведение от общ характер и е предназначена да регулира само определен вид обществени отношения, като се прилага еднакво към всички правни субекти.

Структурата. Правната норма има сложна структура, в която се отразяват особености на нейното съдържание и начина на изграждането й. Елементите, които я образуват се разкриват последователно като се изследва логически юридическата й структура. Тази структура отговаря на три основни въпроса: кога и при какви обстоятелства правната норма изисква съответните действия (респ. бездействие), кои лица са участници в регулираното от нея обществено отношение, най-после, какви ще са последиците за лицата, нарушили предписанията на правната норма. С оглед на тези въпроси се открояват три логически свързани структурни елемента на нормата - хипотеза, диспозиция и санкция.

Хипотезата е първата част от правната норма, в която се съдържа юридически факт (или факти, образуващи юридически състав), т. е. се посочват фактическите обстоятелства или условия, при които се реализира предписаното правило за поведение. Съответно възникват определени правни (юридически) последици във вид на субективни права и юридически задължения на страните в правоотношението. В някои случаи хипотезата не е формулирана изрично, а се извлича логически от диспозицията на нормата. В зависимост от формулировката на нормата хихотезите биват определени точно или относително. В този случай те се наричат абсолютно определени или оттносително определени хипотези. Няма обаче норма без хипотеза, както считат някои автори, които смесват хипотезата с нейната формулировка в текста на закона, тъй като без юридическия факт, който е настъпил няма да възникнат никакви юридически последици.

Диспозицията е тази структурна част от правната норма, в която е формулирано самото правило за поведение (субективно право и юридическо задължение), т. е. се съдържа позволение, задължение или забрана. Диспозицията е централен елемент в структурата на правната норма, тъй като тя посочва конкретното поведение на участниците в правоотношението, когато е настъпил юридическият факт, формулиран в хипотезата. Диспозицията, както посочихме, е ядрото и свързващото звено между отделните части на нормата, вкл. и санкцията. Ако тя се нарушава и не се изпълнява, в действие влиза санкцията, третата част от правната норма.

С оглед степента на своята конкретност диспозицията се разделя на два вида. Тя може да бъде относително или абсолютно определена. Когато субективното право или юридическото задължение е определено точно и безусловно, диспозицията се счита за абсолютно определена с оглед на дължимото поведение. Тя предписва на правния субект, на страните в правоотношението точно определени действия (или забрана да се действува). Абсолютно неопределени диспозиции не са възможни. Диспозицията може да бъде описателна когато в нея се дават пояснения за някои обстоятелства относно нейното приложение. Диспозицията също така е задължителен елемент на правната норма. Без нея нормата е безсмислена и е лишена от своето юридическо съдържание.

Санкцията е тази структурна съставка на правната норма, в която са посочени правните последици, които произтичат от неизпълнението на предписанията на нормата, т. е. от нарушаването на диспозицията. Тя не е задължителен елемент в структурата на правната норма. Когато в нормата отсъства санкцията, тя се нарича двуелементна. Такива са нормите на международното право, на конституционното право, най-различни устройствени норми и т. н. Това съвсем не означава, че нормите в тези отрасли не се охраняват с принудителната сила на държавата. Но принудата е предвидена в други норми, често и от други отрасли на правото.

Санкцията е задължителен елемент само в триелементните правоохранителни норми, които забраняват да се извършват общественоопасни действия (бездействие) и са свързани с правонарушенията. Когато се изпълняват задълженията от правния субект, посочени в диспозицията, санкцията не действува, не се прилага. Тя се проявява в случай на нарушение на правната норма, т. е. накърняване на нечие субективно право или неизпълнение на задължение.

Санкциите също се разделят на два вида в зависимост от тяхната конкретност: абсолютно определени и относително определени санкции. Абсолютно определени санкции преобладават в древното право и през Средновековието, те не предоставят избор на правоприлагащия орган при налагане на наказанията и не дават възможност да се отчита степен на вина при правонарушението (смъртно наказание, глоба в точно определен размер, лишаване от свобода на точно определен срок и т. н.). Съвременните санкции са относително определени и предоставят определен простор на правоприлагащия орган да отчита степента на вината на дееца при налагането на наказанията.

Санкциите биват също наказателни и правовъзстановителни. Наказателните санкции са специфични за публичното право, а правовъзстановителните се прилагат в частното право. На свой ред наказателните санкции се разделят на три вида: а) наказателно-правни, или углавни, които се налагат за извършени правонарушения във вид на престъпления; б) административно-правни, които обслужват административното право и се налагат за административно-правни нарушения, т. е. правонарушения с по-малка степен на обществена опасност в сравнение с престъпленията, и в) дисциплинарни наказания, налагаеми в трудовото право за трудовоправни нарушения, а също така за правонарушения предвидени в специални Устави и Правилници (напр. в армията).

Най-тежките наказания са предвидени в Наказателния закон, който предвижда възможност да се налага наказание във вид на лишаване от свобода. В миналото най-тежкото бе смъртното наказание, което е заменено днес с доживотен затвор без право на помилване. Най-разпространеното наказание за административното правонарушение е глоба или отнемането на някакви специални права (на управление на МПС, на ловуване и т. н.)

Правовъзстановителните санкции нямат наказателен характер и имат за цел да възстановят положението, съществувало до правонарушението. Те се прилагат в отраслите на частното право и имат предимно имуществен характер.

13.1. ВИДОВЕ ПРАВНИ НОРМИ

Правните норми се създават за регулиране на различни по своя характер обществени отношения. В правната теория ги разделят според предмета на правното регулиране. Така първото най-крупно разделение на правните норми според предмета на регулирането е разделението им на публични и частноправни. Това разделение се запазва до днес.

Публичноправните норми уреждат устройството, задачите и функциите на държавните органи, техните права и задължения (правомощия), отношенията между тях и гражданите и т. н. Тяхната специфична черта е властническия характер, тъй като те са свързани със суверенитета на държавата. Такива са напр. нормите на конституционно, административно, наказателно и др. отрасли на публичното право, изобщо всички норми, които уреждат устройството, компетенциите, задачите и функциите на държавните органи от трите (четирите) вида власти. Властнически норми се наричат също така императивните или заповедническите (от лат. imperativus - повелителен, заповеднически, не допускащ избор в противоположност на диспозитивен). Те съдържат в себе си безусловна, императивна заповед да се извърши или да не се извършват определени действия.

Частноправните норми регулират отношенията между правните субекти в частния живот на гражданите, т. е. отношенията главно между физически и юридически лица. Тези норми предоставят на правните субекти определен простор за действие, определят само най-общите параметри (рамки) на тяхната дейност, дават свобода на избор дали да влизат или не в отделни правоотношения помежду си, да действат по свое усмотрение. Те не съдържат императивна заповед, на която трябва да се подчиняват правните субекти, те сами определят своето поведение, сами се разпореждат с предоставеното им субективно право. Такива норми се наричат диспозитивни (от лат. dispositivus - този, който се разпорежда, на който е предоставено право на избор в противоположност на imperativus). Това са нормите на частното, и преди всичко на гражданското, на търговското и др. подобно право, т. е. нормите, които предоставят възможност на правните субекти (на страните) свободно, доброволно да влизат в правоотношения на основа на равенство и автономност.

Правните норми, които пораждат, променят или прекратяват (погасяват) субективните права за участника в правоотношението, се наричат съответно правопораждащи, правопроменящи или правопрекратяващи. Нормите, които установяват задължения, са правозадължаващи, а тези които забраняват да се извършват определени действия (респ. да се проявява бездействие), се наричат забранителни. Дефинитивните правни норми съдържат определение на някакво правно понятие или разкриват смисъла на някакъв термин. Компетенционните норми установяват кръга на правомощията на съответен държавен орган. Регулативните правни норми регулират обществените отношения, а в санкционните се съдържа една или друга санкция за извършеното правонарушение.

13.2. ПРАВНА НОРМА И ЧЛЕН (ТЕКСТ) НА НОРМАТИВНИЯ АКТ

Трябва да се прави разлика между правните норми и членовете (текстовете) на нормативния акт. Възможно е несъвпадение между текста на нормативния акт и правната норма. В един текст могат да се съдържат няколко правни норми и обратно, една норма може да се формулира в няколко, обикновено в два текста.

По своите формулировки правните нрми понякога се различават твърде съществено. Обикновено се използуват три начина на формулиране на правните норми.

Прекият начин, който се нарича още изчерпателен е най-удобен, ясен и сравнително точен способ на формулиране на правната норма. При него в текста се посочват всички елементи на правната норма, т. е. хипотеза, диспозиция и, ако е предвидена, санкция. Този начин на формулирането на правните норми е преобладаващ.

Препращащият и бланкетен начини на изразяване на правните норми се използват в интерес на максималната икономия на текста с оглед икономичност, пестеливост на изразите и за да се избегнат повторенията.

В препращащия начин текстът не съдържа всички елементи от структурата на нормата, а само препраща към текста на друг член в същия нормативен акт, където ги има. Такива са напр. текстовете на чл. 72, ал. 2, чл. 96, чл. 97, ал., т. 3, същия член ал. 2 и 3, чл. 101, ал. 1, чл. 109, чл. 131, чл. 158 т. 4 от Конституцията и мн. други.

При бланкетния начин на формулиране на нормата също е налице препращане към някакъв друг текст, което (препращане) обаче е от по-общ характер. В случая се препраща към текста на друг нормативен акт или даже към бъдъщ закон, който предстои да се приеме. Този начин на формулиране на правните текстове изпълнява по-скоро своеобразна сигнална функция, информира правоприлагащия орган или друг правен субект: внимавай, нормата още не е влязла в сила, предстои да се приеме нов нормативен акт, в който ще бъдат формулирани необходимите елементи на правната норма; или, внимавай, по този въпрос има специален закон и т. н. Тук препращането не е точно и определено, както в първия случай, но от по-общ характер. Такива са напр. текстове на чл. 33, ал. 1, чл. 36, ал. 3, чл. 41, ал. 2, чл. 42, ал. 2, чл. 44, ал. 3, чл. 46, ал. 3, чл. 47, ал. 5, чл. 59, ал. 2, чл. 60, ал. 2, чл. 61, чл. 149, ал. 2, чл. 152 от Конституцията и мн. др.

14. ЮРИДИЧЕСКИ АКТ. ПОНЯТИЕ, ВИДОВЕ

Юридическият акт е най-общо понятие за официална форма на дейността на държавните органи и други субекти на правото. Правният акт е документ, в който е изразена властническата воля на държавния орган, а според някои автори официалната воля на всеки правен субект.

Съществуват три основни разновидности на тези актове: нормативен, индивидуален и тълкувателен.

Нормативният акт е източник на правото и се използва от правоприлагащите органи. Той съдържа правни норми, на които се позовават субекти на правото и действа неопределено време, до изричната му отмяна.

Индивидуалният акт е, като правило, акт на оперативно управление на държавния орган. Той не съдържа правни норми и не е източник на правото. Този акт е конкретен, т. е. в него е записано някакво конкретно решение на правния субект - присъда, заповед и т. н. Индивидуалният акт е персонифициран и съдържа, но не общо, а индивидуално правило за поведение (конкретна разпоредба). Той е срочен и се издава на основата на нормативния акт и за неговото изпълнение. Следователно индивидуалният акт е вторичен, издаден на основата на вече съществуващ акт с по-висока юридическа сила.

В държавното управление индивидуалните актове се използват като актове на правоприлагане. Те изпълняват ролята на юридически факти, като с тях винаги е свързано или възникването, или изменението, или прекратяването на субективните права и юридически задължения.

За разлика от вторичните нормативни актове, които се наричат още конкретизиращи, индивидуалните актове са персонифицирани, т. е. се отнасят до точно определени личности или субекти. Най-важната им особеност е, че те не притяжават качеството нормативност и се характеризират с еднократност на действието, т. е. загубват юридическата си сила с тяхното изпълнение и по такъв начин прекратяват своето действие.

Тълкувателният акт също не съдържа правни норми и в това отношение прилича на индивидуален. Но той само разяснява и конкретизира, персонифицира смисъла на нормата. Тълкувателният акт е типичен за Конституционния съд, чиито решения, смятат някои, имат нормативен характер.

14.1. НОРМАТИВЕН ПРАВОВ АКТ. ВИДОВЕ

Нормативните актове, както вече отбелязахме, са източници на правото. Те са писмени юридически документи, съдържащи правни норми, от които се ръководят преди всичко правоприлагащите държавни органи.

Нормативният акт е специфичен за романо-германското и славянското правно семейство и се възприема още от Римското право, което познава вече такива правни актове като едикти, сенатус-консулти, императорски конституции и др. Днес нормативните актове са единствен или господстващ източник в континенталното право.

Нормативните актове притяжават важни предимства пред останалите източници на правото. Най-напред те са динамични и могат да се променят по-бързо от останалите източници.

Другото тяхно важно качество е гъвкавост и точност, в тях съвсем ясно и определено се записва субективното право и юридическото задължение.

По формата си нормативните актове са твърде разнообразни. Съществуват различни видове нормативни актове - конституции, кодекси, устройствени и текущи закони, постановления на Министерския съвет, правилници, наредби и инструкции на министрите и общинските съвети ( по въпроси от местно значение).

Според юридическата си сила всички те могат да се разделят на две оссновни групи. Първата група съдържа първични или законови актове, в които е записано първично, не съществувало преди право. Към втората се отнасят подзаконови, или вторични актове, създадени на основата на вече съществуващи закони. Някои от тях притяжават качеството нормативност. Вторичните нормативни актове детайлизират първичните и не бива да им противоречат. Те се наричат още конкретизиращи нормативни актове.

Нормативните актове притяжават характерни особености. Най-напред това е правотворчески акт на компетентния държавен орган. На системата на нормативните актове е присъщо качеството йерархичност или съподчиненост. Актовете се подреждат съобразно тяхната съподчиненост, която зависи от положението на държавния орган в системата на държавния апарат.

Нормативните актове могат да се подреждат и съобразно тяхната юридическа сила, която се обуславя от мястото на даден нормативен акт в иерархията на нормативните актове. Висша юридическа сила притежават конституционните закони. След тях в йерархията се нареждат другите закони и по-нататък подзаконовите., наречени също вторични актове.

С оглед на систематиката най-общото разделение на нормативните актове е на законови и подзаконови. Основният критерий на класификацията е предмет на правното регулиране. В зависимост от този критерий актовете се разделят съобразно отрасловото деление на правото на гражданскоправни, наказателноправни, административноправни, финансовоправни, конституционноправни и т. н. Нормативните актове могат да се класифицират и съобразно субекта на правотворчеството на правните актове на Народното събрание, на Министерския съвет, на Президента и др. Те могат да се групират и по територия на действието. В този случай биват общи или централни, и местни. Най-после могат да се обединят даже по юридическото наименование на акта - декрети, постановления, укази, правилници, инструкции и т. н.

14.1.1. ЗАКОН. ПОНЯТИЕ, ПРИЗНАЦИ, ВИДОВЕ

Частично този въпрос е засегнат в темата “Естествено и позитивно право”, когато се разглежда въпросът за съотношението между естествен и позитивен закон. По същество законът там се отъждествява с общото понятие “право”. Същевременно се подчертава, че от дълго време насам в теорията се разграничават понятията природен (или естествен) закон и законите в обществото, създадени от човека, включително и от държавата. Многовековният проблем е как да се разбира тяхното съотношение, ако обществените закони са обективни, не са произволни.

През ХIХ в. науката започва да разграничава право във формален и право в материален смисъл. Общата теория на правото се занимава, както бече бе отбелязано, само с въпроса за правото във формален смисъл, т. е. законът се разглежда като нещо различно от правото. Правото е по-широко понятие, а законът е само неговата форма, една от неговите разновидности. В правната теория това е акт на законодателната власт, на парламента.

Проф. Цеко Торбов в История и теория на правото” (БАН, С., 1992, с. 292 и сл.), издадена посмъртно, проследява подробно от времето на Римската държава до днес как се е развивало съвременното понятие за закона . Той също смята, че първоначално законът и правото се отъждествяват. С понятието закон правната наука означавала всички правни норми, които се съдържат в установените от държавата правила за поведение на хората, т. е. законът в широкия смисъл е обхващал не само законите в тесния смисъл на думата, издадени от законодателната власт, но и нормите на обичайното право и подзаконовите правни норми. Същевременно още в римската държава се заражда постепенно позитивистското понятие за закона. Събранията на римския народ са били първоначално единствените законодателни органи на страната. По-късно законодателната власт придобива и Сената, който постепенно поема изцяло законотворческите функции. По време на империята писмените заключения на именитите римски юристи, по делегация от императора, имат силата на закона. Силата на закона са имали също едиктите на преторите. По време на империята законодателната власт принадлежи на императора., действува принципът, формулиран от юристите: ”волята на принцепса е закон” . Законодателната власт на императора намира израз в едикти и мандати, декрети и рескрипти.

Законът в юридическия смисъл на думата е първичен правов акт, който регулира основните, най-важните жизнени отношения между правните субекти. Актът от първичен характер означава в частност, че в законите се съдържа изходно, и в този смисъл първично право, което не е съществувало по-рано. За разлика от първичните, законовите, другите правни актове са производни, или вторични и се основават върху закона, издават се в крайна сметка за неговото изпълнение.

Законът притяжава висша юридическа сила в сравнение с подзаконовите актове. Това означава по-специално, че всички други (вторични) правни актове не трябва да противоречат на закона, тъй като се издават за неговото по-нататъшно развитие и конкретизиране с цел да се реализира закона. Това изискване се разбира в смисъл, че всички вторични актове трябва да бъдат законосъобразни.

Висшата юридическа сила на закона в сравнение с вторичните актове означава също, че законът не подлежи на утвърждаване и не може да бъде отменен от никакъв друг държавен орган, освен Народното събрание у нас, което притяжава правото на законодателство като свой неотнимаем прерогатив. Законът може да бъде отменен или изменен само от законодателния орган с друг закон.

Всички закони на парламента (на Народното събрание у нас) трябва да отговарят днес на основното изискване - да бъдат конституционносъобразни, т. е. да бъдат в съответствие с Конституцията и да не й противоречат. От всички закони в страната само на конституционните закони принадлежи върховенство по отношение на всички други нормативни актове. Другите, неконституционните (устройствени, текущи и др. ) закони притежават фактически само качеството на приоритет по отношение на другите нормативни актове, т. е. висша юридическа сила само по отношение на подзаконови нормативни актове.

Законите, и това е също тяхната важна особеност, се приемат по специален ред, предвиден в Конституцията и Правилника на Народното събрание, което е предмет на специална научна и учебна дисциплина “Конституционно право на Република България”. Неговият предмет включва също подробна класификация на актове на Народното събрание, и на първо място на основния му акт - закона.

Тук ще отбележим само, че класификацията на законите може да се извърши според различни критерии в зависимост от целите и задачите, които се поставят пред нея. Тя може да бъде по предмета на правното регулиране (конституционни, наказателноправни, гражданскоправни, процесуални административноправни, търговски, финансови и под. закони), по неговия метод (императивни и диспозитивни ), по време на действие (срочни и безслочни), по териториално действие на закона (общонационални и регионални), по неговото наименование (конституции, кодекси, декрети и пр.), според органа, който издава закона (там, където законодателният орган може да действа в двойното си качество в зависимост от важността на компетенцията, напр. Народно събрание и Велико народно събрание) и т. н. Отделен вид образуват общите, специални и изключителни закони. От миналото остава също разделението на закони в тесния (собствения) и широкия смисъл, който включва всички форми на обективното право.

Основните закони (конституционните) съдържат норми от най-общ характер (някои ги наричат норми - принципи) и имат пряко действие. ако няма специален закон, създаден на основа и в съответствие с Конституцията. Те се отнасят до организацията на цялата държава и нейната форма, общественото устройство, конституционните права на човека и други основни обществени отношения.

Правните принципи закрепени в конституционните норми определят изискванията, на които трябва да отговаря законодателството.

15. ВЛИЗАНЕ В СИЛА И ПРЕКРАТЯВАНЕ ДЕЙСТВИЕТО НА ПРАВНАТА НОРМА

Под влизане в юридическа сила на правната норма се разбира моментът (именно моментът!), от който тя започва да действа, т. е. практически когато се пораждат, променят или се прекратяват субективните права и юридическите задължения на правните субекти. Влизането в сила на нормата е задължително условие тя да предизвиква правни последици, т. е. държавата да се ангажира с тяхнато осъществяване. Обикновено в сила влиза целият нормативен акт, който съдържа правните норми, ако няма специална оговорка за някои от тях. По-нататък ще се говори за целия нормативен акт, и по-специално за главния му вид - закона. Особеностите на влизането в сила на отделните правни актове (конституционноправни, административноправни, финансовоправни, гражданскоправни, наказателноправни и мн. др.) се разглежда подробно в отрасловите юридически дисциплини. Тук ще засегнем само общите въпроси на придобиването на юридическа сила от правната норма.

След приемането на нормативния акт той не влиза в сила веднага, необходимо е да измине определен период от време. Това време е нужно за обнародване на нормативния акт, за да се запознаят със съдържанието му неговите адресати - гражданите и правоприлагащите органи.

Обнародването е съществено условие за действието на законите в демократичната държава. Тяхната пълна гласност е безусловно изискване на правовата държава. Конституцията задължава съответните компетентни органи да публикуват всички нормативни актове в ”Държавен вестник” (чл. 5, ал. 5 от Конституцията). Те влизат в сила три дни след тяхното обнародване, ако няма друг срок, изрично посочен в самия закон. Денят на обнародването не влиза в този тридневен срок. Срокът изтича в 24 . 00 ч.

След приемането на нормативния акт има 15- дневен срок, в който той трябва да се обнародва от президента. Ако президентът не е съгласен със закона като цяло или неговите отделни разпоредби, той може да го върне за повторно гласуване, като това става с писмена мотивировка. Правото на държавния глава да върне спорния закон за повторно приемане се нарича често право му на ”отлагателно вето”.

Повторното приемане на закона се извършва при утежнени за Народното събрание условия. Новото гласуване на закона изисква вече квалифицирано мнозинтво от всички народни представители в парламента, т. е половина плюс един от 240 негови члена, тъй като в Основния закон на страната е предвиден постоянен брой на народните представители. Ако законът се приема за пръв път, той се гласува с мнозинство от присъствуващите при наличие на конституционно установен кворум, който се образува от обикновено мнозинство от общия брой на народните представители. След повторното приемане промулгацията (обнародването) на закона трябва да бъде извършена от президента в срок от 7 дни след получаването му. Общото правило за влизане в сила на законите у нас, както вече бе споменато, е изтичането на три дни след тяхното обнародване, ако в закона не е посочен друг срок. В този последен случай са възможни два варианта на влизането му в сила - от деня на неговото обнародване (така влезе в сила напр. действащата конституция от 1991 г.) или от датата, отбелязана изрично в нормативния акт. Най-после отделните текстове (членове, алинеи и даже точки) могат да влизат в сила в различно време, а също в различно време да прекратят своето действие. Прекратяването на действието на нормативния акт означава, че неговите норми губят юридическата си сила, т. е. държавата не гарантира вече защита на права и задължения, записани в нормите на този акт.

В националните законодателства на другите страни се предвиждат свои срокове за влизането на закона в сила, които са съобразени с конкретните условия на дадена страна.

15.1. Действие на нормативните актове по време (във времето)

Действието на закона по време (във времето) започва от момента на влизането му в юридическа сила и продължава до момента, когато той губи. своята задължителност. Нормативните актове като правило действат безсрочно,. т. е. за неопределен период от време. Те прекратяват своето действие при пряка (изрична) отмяна на нормативния акт с друг акт. Този случай е за предпочитане и най-често се използва от законодателя, тъй като е ясен и не предизвиква спорове при правоприлагането. Вторият възможен случай когато нормативния акт губи своята сила е при неговата не изрична, но фактическа( молчалива) отмяна. Тук са възможни няколко варианта.

Отмяната може да стане с нов акт по същите въпроси, издаден по-късно, без да се посочва изрично, че се отменя предишният акт. Смята се, че по-висока юридическа сила има актът, издаден по-късно, последен по времето, но само ако двата акта са еднакви по-ранг.

Прекратяване действието на акта може да стане и в резултат на коренни промени в характера на обществените отношения (при революции), когато могат да изгубят своето предишно значение цели отрасли, подотрасли или институти на правото.

Нормативните актове прекратяват действието си след изтичане на срока, за който са издадени. Това правило се отнася най-често до срочни нормативни актове и по-специално за международни нормативни договори, които продължават автоматично своето действие за срок от последващите 5 години, ако не са спазени известни условия за тяхното прекратяване. Първото условие е наличието на ясно изразено волеизявление на една от страните за разваляне на договора. Второто условие е то да бъде дадено не-покъсно от 1 година преди изтичане на срока на действие на договора. Третото условие е желанието за прекратяване на договора, т. е. волеизявлението трябва задължително да бъде в писмена форма.

Принцип на необратимост на закона. Правните норми регулират обществените отношения във връзка с юридическите факти, възникнали след приемането и влизането в сила на закона. Още римските юристи са формулирали през 440 г. принцип на необратимост на закона. През 440 г. при император Теодосий се приема т. нар. теодосианска норма, която гласи, че всеки закон действа само в бъдеще време, ако законодателят не му е придал изрично обратна сила.

Този проблем не съществува в деспотичните и абсолютните монархии., тъй като при тях действува принцип, формулиран още от римските юристи (Улпиан), че “волята на принцепса е закон” и не може да се ограничава във времето. През Средновековието източник на правото е главно обичая, времето на възникване на който не може да се определи. Принципът на необратимостта на закона не действува също така по време на революции.

Днес правните норми в демократическите държави се прилагат само към фактите, които възникват след влизането на нормата в сила. С други думи, правната норма действува по начало само в бъдъще и се прилага към юридически факти, които възникват след нейното приемане и влизане в сила. Това правило се затвърждава през ХIХ в., когато се създава теорията за придобитите права, формулираща следния принцип: ”който е придобил законно някакво право, не може да бъде лишен от него”. По-късно с оглед защита на обществените интереси в него се внся корекцията, че ако за обществена полза някой губи своето право, той е длъжен да получи справедливо обезщетение.

Нашето конституционно законодателство предвижда три условия, отнасящи се до действието на това правило. Първо, отчуждаването може да се направи само на основа на закона. Второ, то може да се извърши изключително в случаи когато обществените нужди не могат да се задоволят по друг начин. Третото необходимо условие е отчуждаването да стане при предварително и равностойно обезщетение.

15.1.1. Ретроактивна (обратна) сила на закона

Правилото, според което нормата няма обратно действие, е създадено с оглед да се защитят интересите на гражданите и да има стабилност в обществения ред. Принципът на необратимост на закона има обаче свое изключение, когато правната норма действува назад, т. е. се прилага към юридически факти, възникнали до влизането й в сила. Това и се нарича ретроактивна (обратна) сила на закона. Тя може да се приложи само в строго и точно определени случаи.

Първото и най-важното условие е обратната сила на закона да бъде предвидена изрично от законодателя в самия нормативен акт. Второто условие се отнася до наказателното право, което забранява категорично да се придава на закона обратна сила. Но именно в наказателното право е предвидено задължително и изключение от това правило, впрочем само в случаите, когато новият закон съдържа по-леки санкции или изобщо премахва наказанието. Обяснението е много просто. Законодателят няма за цел да отмъщава на правонарушителя и следователно абсурдно е да се запазва по-тежкото наказание, когато самият той е преценил, че правонарушението представлява вече по-малка обществена опасност или изобщо се декриминализира деянието.

Важно е да се помни също, че в наказателното право действа принцип: прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца.

Законът за нормативните актове предвижда също, че обратната сила на вторичния нормативен акт, издаден на основата на друг нормативен акт може да се придаде само ако такава сила има първичният акт, на основание на който е издаден този вторичен акт . Ретроактивната сила може да се придаде и на акта, ако той предвижда някакава допълнителна привилегия за физическите лица или техните организации. Най-после обратната сила може да се придаде на нормативен акт от служебен харакер, когато той не засяга субективните права и задължения на гражданите.

Принципът за необратимостта важи не само за материалните, но и за процесуалните закони.

15.2. Действие на нормативните актове по място (в пространство)

Под действие на нормативните актове по място (в пространство) се разбира най-вече тяхното териториално действие в определени държавни граници., т. е. в пределите на територията на дадена национална държава. Териториалното действие на националното право е свързано с такива юридически понятия като суверенитет и територия. Суверенитетът като неотнимаемо същностно качество на държавата означава състояние на върховенство на държавната власт вътре в страната по отношение на всички други видове власти и състояние на независимост на дадена държава от всички други държави. Само нормативните актове на дадена държава действуват в пределите на нейната територия.

За разлика от географското, геологическото, стопанското, етологическо и др. понятия за територията политико-юридическия й смисъл е друг и не съвпада изцяло с другите подобни понятия. Територията от една страна е съставна част, елемент на всякаква държава. Без територията няма държава. От друга страна, по силата на суверенитета върху нея разпространява своето действие само националното право на дадена страна. Територията в юридическия смисъл включва сухопътното пространство в пределите на политическите граници на държавата, вътрешните води (реки, езера, язовири), териториалните води с морския шелф, подземното пространство на страната, въздушния й стълб, всички кораби на държавата в открито море, нейните военни кораби и в чужди териториални води, територията на посолства в чужбина и др. Върху цялата тази територия се разпространява суверенитетът на дадена държава и действието на нейното национално право.

Действието на нормативните актове извън границите на държавата, по принцип само на взаимни начала, се нарича екстериториално действие на закона.

Отделните нормативни актове могат по едни или други причини да действат (или напротив, да не действуват) и върху част от територията на страната. Поради стопанско-икономически, политически, военни и др. съображения някои специални норми, които регулират данъчни, митнически, банкови, валутни, стопански и др. отношения могат да разпространяват своето действие само върху предварително определени части (зони) на стпраната.

15.3. Действие на нормативните актове по отношение на лицата

По принцип правните норми на дадена държава действуват по отношение на всички лица, които се намират на нейната територия. Суверенитетът на държавата се разпространява най-напред върху цялото население на страната, което се разделя политико-юридически на три основни групи. Към първата и най-голямата група се отнасят гражданите на дадена държава, чиято съвкупност образува понятието ”народ” в юридическия смисъл на думата. Така към българския народ, носител на суверенитета на държавата, конституцията причислява всички, които имат българско гражданство, независимо от тяхната етническа принадлежност (българи, турци, роми, унгарци, поляци, руси и др. ).

Втората група се състои от чужденците, които постоянно живеят в тази страна, независимо от причини, поради които запазват гражданство на друга държава.

Третата група, най-малобройна по количество, включва апатриди (аполиди), или лица без гражданство.

Правните норми разпространяват своето действие върху всички тези категории (групи) на населението. Изключение от правилото се отнася до лицата с дипломатически имунитет.

Дипломатическият имунитет е вид привилегия, която на взаимни начала се предоставя на дипломатическите представители на други страни в дадена държава и ги освобождава от наказателна отговорност за извършени в тази страна правонарушения по законите на страната където пребивават . За правонарушенията, извършени в тази страна, лицата с дипломатически имунитет отговарят по законите на своята страна, която представляват. Практически те се освобождават от наказателно-правна и административна отговорност (без дисциплинарна), тъй като не се намират в трудови правоотношения и не са задължени конституционно в страната на пребиваването. Дипломатическият имунитет не освобождава обаче от гражданскоправна отговорност, тъй като тя има правовъзстановителен и няма наказателен характер.

По принцип чужденците и апатридите имат еднаква правосубектност с българските граждани. Те се ограничават само в правата, свързани с осъществяване на суверенитета на българската държава (избирателни права, право да заемат определени длъжности, напр. да заемат висши държавни длъжности, да бъдат съдии, следователи, прокурори, военнослужащи, служители в полицията, държавни служители в администрацията и др.). Общото и безусловно правило е ограниченията в правата на субекта от какъвто и да е характер да бъдат изрично предвидени в закона.

Някои нормативни актове и отделни правни норми от специален характер разпространяват своето действие само върху лицата, към които те са непосредствено адресирани (лекари,учители, военнослужещи и др. социални групи) и не засягат другите категории на населението.

Наказателния кодекс постановява, че българските граждани, извършили престъпление в чужбина, отговарят и по българските закони.

15.4. Тестове и контролни въпроси към темата
Влизане в юридическа сила и действие на нормативните актове”

Правилните, според Вас, отговори да се обградят или да се подчертаят.

Може да се направи също кратко уточняване (допълнение).

1. Нормативният акт влиза в сила:

а) от момента на приемането (гласуването)му от компетентния орган - да, не

б) от деня на подписването му от президента - да, не

в) от деня на обнародването му - да, не

г) в срок от 3,5,7,15 дни след официалното му обнародване

2. Официалното обнародване на нормативния акт се извършва :

а) чрез радио и телевизия -да, не

б) във независими вестници и списания - да, не

в) във вестника на управляващата партия - да, не

г) в “Държавен вестник” - да, не

д) в Сборника за нормативни актове на НС и МС на Република България -да, не

3. Официалното обнародване (промулгация) на закона се извършва:

а) от Председателя на Народното събрание - да, не

б) от Президента на републиката - да, не

в) от вицепрезидента - да, не

г) от Председателя на Министерския съвет - да, не

4. Срокове за промулгация на закона. Законът трябва да се промулгира:

а) в деня на приемането му - да, не

б) на другия ден след приемането му - да, не

в) не по-късно от 3, 7,10, 14, 15, 16 дни след приемането му от Нар. Събрание

г) не по-късно от 3, 7, 10, 14, 15, 16 дни след получаването му от Президента

5. Ако законът е обнародван на 15 януари, той ще влезе в сила:

а) на 15 януари - да, не

б) на 16 януари - да, не

в) на 18 януари - да, не

г) на 19 януари -да, не

д) на 22, 23,25,26, 30,31 януари, 1,2,3 февруари - да, не

6. От каква юридическа отговорност по законите на страната на пребиваването се освобождават лицата, които имат дипломатически имунитет?

а) от всякаква - да, не

б) от административноправна - да, не

в) от правовъзстановителна - да, не

г) от наказателна - да, не

д) от дисциплинарна - да, не

е) от наказателноправна (углавна) - да, не

Контролни въпроси

1. Какви особености съществуват в международното право относно влизането в сила, действието и прекратяването на действие на нормативните договори?

2. Откога започва и кога се прекратява действието на нормативния акт? Да се посочи общото правило.

3. Как се изчислява срокът в публичното право? Да се посочи точно в колко часа и минути започва и изтича срокът.

4. Какви са трите типични случаи на прекратяване на действието на нормативния акт? Да се посочи общото правило.

5. Какво представлява фактическата отмяна на нормативния акт ? Какви правила действуват в случая на неговата фактическа отмяна?

6. Какво се включва в юридическото понятие “територия”?

7. Какви кораби се считат за подвижната територия на дадена държава: а) в открито море ; б) в чужди териториални води?

8. В какви случаи на закона (на нормативния акт) може да се придаде ретроактивна сила?

9. Защо е нужен и какъв е смисълът на принципа на необратимостта на закона?

10. Обвързан ли е законодателят от принципа на необратимостта на закона?

16. СИСТЕМАТИЗАЦИЯ НА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ. ВИДОВЕ

Систематизацията на нормативните актове е тяхното привеждане в определена система, разполагането на правните норми в определена последователност, в съответния ред. Критериите на систематизация са твърде различни, тъй като зависят от целите и задачите, които си поставят класификаторите. С нейните зачатъци се срещаме още в древността, в първите юридически документи - паметници на правото. И законите на Ур-Наму, на Ешнуна и Билалама, на вавилонското юридическо чудо - кодификацията на Хамурапи, и варварските “правди” на славяните и германците - всички те имат своя определена система, която постепенно се усложнява в хода на историческото развитие на държавата и правото. Най-съвършената и най-развита класификация срещаме при римляните, особено в прочутата компилация на Юстиниан през VI в.

Систематизацията на правната материя в съвременния смисъл на думата започва в хода и след европейските буржоазни революции, на първо място след Великата френска революция. Нейните предшественици и идеологическата основа са Декларация за независимост на САЩ, тяхната Конституция от 1787 г., и особено Декларация за правата на човека и гражданина 1789, както и френските конституции, приети в хода на революцията.

През 1804 г. се създава първият съвременен Codex Civil (Гражданският кодекс), известен още като Кодекс на Наполеон., с който той, по думите на неговите съвременици, се гордеел повече, отколкото всички спечелени от него сражения. През 1810 г. пак във Франция се изработва Наказателен кодекс, а след това кодификационната вълна обхваща и други европейски страни. Така започва епохата на кодификацията в европейските държави, а под тяхното влияние по-късно и в другите страни на света.

Общата цел на всяка систематизация е да подреди и усъдършенствува нормативните актове и содържащи се в тях правни норми, да отстрани установените противоречия в правото,, да попълни откритите празноти в него, ако е необходимо да обнови правната материя, като съдаде нови правни норми, а от чисто практическа гледна точка (с оглед на практически нужди) да улесни ползването от правоприлагащите органи на действуващите правните норми (на действащото законодателство).

Съществуват две основни форми на систематизация, изработени в хода на историческото развитие на правото. Най-вишата форма, до която е стигнала съвременна юридическа техника, е кодификация (някои я наричат вътрешната систематизация на правото). Тя е специфична само за добре развити правни системи, с висока степен на абстракция на правните норми, каквито са системи, основани върху римското право (славянско и романо-германско правно семейство ).

За кодификацията е характерно качественото преработване на действуващото законодателство. Отстраняват се проявилите се и съществуващи противоречия в правото, премахват се остарели норми и се попълват открити празноти в правната система, т. е. се приемат нови, не съществували преди това, норми. В резултат на това се постига вътрешна съгласуваност между тях и се създава обновена логически стройна система на правните предписания. Приема се нов законодателен акт, наречен кодекс, който систематезира правната материя, като правило, по отделни отрасли.

Кодификацията следователно е правотворческа (законодателна) систематезация на нормативния материал, извършена на висше държавно равнище - от парламента (у нас - от Народното събрание).

Кодексът е разновидност на нормативния акт, който обобщава и систематезира правните норми по един или друг критерий., обикновено, по правните отрасли. Изходното начало на кодификацията е предмет на правното регулиране, който се регулира от една или друга сходна (сродна) съвкупност от правните норми. Днешната тенденция е да се създават и комплексни кодекси, които включват в себе си правни норми от различни отрасли (например, транспортен кодекс, стопански кодекс в някои бивши социалистически страни и др. ).

Другта широко разпространена форма на систематизация, която съществува от древността е инкорпорация (от лат. inkorporatio - съединявам, присъединявам, включвам). Тя е вид систематизация на по-ниско от кодификация равнище, който се състои в обединяване в един сборник на различни по своя характер нормативни актове, при това без да се променя тяхното съдържание. Следователно инкорпорацията не е правотворчески процес и може да се осъществява от различни държавни органи, даже от частни лица и организации. С други думи, при нея не се внасят промени в действащото законодателство, не се отстраняват констатираните противоречия, не се попълват открити празноти в правото, се допускат изменения само от редакционно-техническо естество. Най-много може да се позволи изключване на текстове, които вече са отменени официално.

Инкорпорацията съществува в три вида: хронологическа, азбучнаа и систематическа. При хронологическата систематизация нормативните актове се подреждат по време на тяхното приемане (издаване). При азбучен ред подреждането става по първите букви от тяхното наименование. Систематическата инкорпорация се извършва по отрасли, към които принадлежат съответните норамативни актове.

Инкорпорацията бива официална и неофициална. Официалната инкорпорация се извършва от специално оправомощен държавен орган напр. у нас - от Народното събрание и Министерския съвет, които издават всяка година съответните сборници от нормативни актове. Неофициалната инкорпорация се извършва от библиотеки, от частни лица и др. Тя няма официално значение за правоприлагащите органи и служи главно за разнообразни практически нужди на техните сътрудници.

Най-простите форми на инкорпорацията се наричат консолидация и ревизия на законодателство. Консолидацията представлява обикновено обединяването на няколко нормативни актове в единен акт., докато ревизията на законодателството е издаване на списъци на нормативните актове, които са изгубили юридическата си сила или е изброяване на промени, внесени в нормативните актове след тяхното приемане.

17. ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВОТО. ПОНЯТИЕ И ОСНОВНИ ФАЗИ (СТАДИИ)

Най-общото понятие за действието на правните норми е тяхната реализация или осъществяване. Реализацията на правните норми се извършва в три основни форми, наречени исползване, изпълнение и прилагане на правото.

Под използване на правото се разбира реализацията на субективното право, записано в диспозицията на правната норма.

Изпълнението на правото е противоположно на използването му и представлява осъществяване на закрепени в нормата юридически задължения. Тези две основни форми на реализация на правото са господствуващи и представляват разновидности на правомерното поведение на правните субекти. Физическите и юридическите лица или използуват предоставените им от правните норми субективни права, или изпълняват съответните юридически задължения.

Третата основна форма на реализация на правото - правоприлагането - се осъществява от държавните органи и е израз на тяхната властническа функция. Тя е особена, самостоятелна и съществено различна от първите две форма. Нейният отличителен и характерен белег се състои в това, че тя се осъществява не от гражданите, а от компетентните държавни органи. Правоприлагането е изключителна компетенция на държавните органи Това е дейност в сферата на публичното право, тъй като решението за правоприлагането е резултат на едностранното волеизявление на държавния орган. Субектът на правоприлагането е длъжен да извърши някакви активни действия, за да изпълни предписаното в нормата поведение. За тази цел на държавните органи се предоставят специални властнически правомощия.

Тъй като при правоприлагането се използва държавната власт, е необходима засилена форма на контрол върху властническата дейност на държавните органи. По тази причина тяхната дейност е строго формализирана, регулира се от специални норми и придобива особена процесуална форма. Правоприлагането е най-формализирания начин на реализация на правото, който нормативно е регламентиран в ГПК, НПК или в административно процесуална право където в детайли е определена неговата процедура.

Важно е да се определят случаите, когато се осъществява правоприлагането.

Най-напред правото се реализира под формата на правоприлагане винаги, когато е налице извършено виновно правонарушение. Виновното правонарушение води задължително до юридическа отговорност, която се реализира чрез правоприлагащата дейност на държавните органи. Тази дейност, както посочихме, придобива форма на юридически процес и се регулира от процесуални норми.

Правоприлагането има място също в случай, когато дадено лице не желае да изпълни юридическите си задължения доброволно и за държавата възниква задължение да защити нечие субективно право. Ако такива пречки за използване на субективното право възникват, заинтересуваните участници в правоотношението могат да прибегнат до помощта на правоохраняващите органи,т. е. да поискат защита ирли възстановяване на нарушеното право. Тогава се налага към правонарушителя да бъде приложена принуда, а тя се осъществява само от съответните компетентни държавни органи. Защитата на накърненото субективно право ще придобие формата на правоприлагане.

Най-после правоприлагането е необходимо когато предвидените в нормата юридически последици във вид на субективно право или юридическо задължение не могат да възникнат без съответното решение на компетентния държавен орган (напр. без заповед за назначаване на пенсия, за предоставяне на социални помощи, за приемане на работа и др.).

Правоприлагането е сложна правна дейност, която придобива формата на юридически процес и преминава няколко последователни стадии.

Първият етап е установяване на фактическите обстоятелства по делото или на съответните юридически факти, които образуват състава на правоприлагането. Необходимо е не само да се констатира наличието на някакъв юридически факт (или факти), но и той да се анализира. При доказаност, че фактът не съществува се взема мотивирано решение за отказ да се прилага правото. Ако доказателствата пък са недостаточни, правоприлагащият орган отлага делото до тяхното набавяне и предоставяне.

Анализът на фактите има за цел да се установи тяхната неопровержима достоверност. Целта е да бъде установена обективната истина, като се използват определени за тази цел процесуални средства. Ако формата на доказателствата е установена нормативно, необходимо е тя да бъде спазена, за да възникнат правни последици. Неспазването на предписаната форма може да създаде сериозни, а понякога и непреодолими пречки за вземането на правилно решение по въпроса.

Вторият етап включва юридическа оценка на основата на съответната правна норма на установените юридически факти. Това е фазата на намирането на правната норма. След като се избере нормата е необходимо да се установи истинското съдържание на нейния текст, няма ли някакви промени в него и изобщо да се провери нейната идентичност изключително по официалните издания. Ако се констатира, че за случая има не само обща, но и специална норма, приоритет има специалната норма. Трябва да се провери също така има ли международна норма, която регулира даден казус и дали тя е включена в националното законодателство при спазване на конституционните изисквания за това (ратификация, обнародване и влизане в сила). Ако международната норма образува част от националното ни законодателство, тя има предимство пред националната, която регулира аналогичните обществени отношения. Изяснява се също въпросът за ретроактивната (обратната) сила на нормата и се проверява нейното действие по време, място и по отношение на лицата.

Третият, завършващ стадий обхваща вземането на решението по дадено дело и издаването на съответен юридически акт, който обикновено е индивидуален и следователно не е източник на правото.

17.1. Акт на правоприлагането. Реквизити на акта

Правоприлагането не е нормотворческа дейност, тя е свързана с издаването на индивидуални властнически актове, които са винаги точно персонализирани. Актовете на правоприлагането очертават рамките не на общото, а на индивидуалното поведение на правните субекти. Те изпълняват ролята на юридически факти, които преследват специална цел да породят, променят или прекратят някакво правоотношение, т. е. субективно право или юридическо задължение.

Правният акт се издава в името на държавата и към него се предявяват определени изисквания. Той е формализиран документ, което означава, че формата му е определена нормативно и съдържа задължителни данни (реквизити), без които правният акт не произвежда никакви правни последици и не може да послужи за предназначената цел.

В уводната му част се съдържа задължително наименованието на акта, на органа, който го е издал, дата на издаването на акта и до кого се отнася (неговия адресат).

В констатиращата му част се посочват фактическите обстоятелства по делото, установени с помощта на доказателства от правоприлагащия орган. В мотивировочната част на акта се дава обосноваване на взетото решение, т. е. приетите от правоприлагащия орган доказателства и правни основания за издаване на акта. За някои юридически актове мотивировочната част е конституционно задължителна. Така чл. 121, ал. 4 от действащата Конституция постановява: ”Актовете на правораздаването се мотивират”.

В резолютивната част на правораздавателния акт се съдържа взетото решение на държавния орган.

Към реквизитите на акта се отнасят също подписът на длъжностното лице, което представлява държавния орган, печат и изходящ номер. В съответния нормативен акт могат да се посочат и други задължителни данни, които трябва да присъствуват в акта на правоприлагането. Юридическият акт, в който липсват изискуемите от закона реквизити, е недействителен и не може да се използва.