Joomla Software solutions Template

Payday loan

ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

(Помагало)

от

проф. Владимир Захаров

18. ПРАЗНОТИ В ПРАВОТО И ТЯХНОТО ПРЕОДОЛЯВАНЕ

В живота съществуват безкрайно много ситуации, с които се сблъсква правоприлагащия орган, като някои от тях би трябвало, но не са урегулирани от правото. Правотворческият орган, колкото и да е предвидлив, не може чрез правните норми да обхване всички възможни жизнени ситуации и така се получават празноти в правото. Следователно, те са обективно предопределени.

Празнотата в правото изправя държавния орган пред практическата трудност да реши по един или друг начин възникналия казус, защото липсва правната норма, която би трябвало да го регулира. Другата трудност на правоприлагането е незадоволителната формулировка на юридическите норми, която също може да смути правоприлагащия орган и да създаде в него мнима представа, че липсва норма предназначена да регулира даден вид обществени отношения.

Всичко това става източник на противоречия и в нормативната система се образуват действителни или мними празноти, наречени от някои “бели петна” в правото. При това правоприлагащият орган не може без правно основание да се откаже от попълването на възникналите празноти и да намери начин за тяхното преодоляване. Той е обвързан от принципа, формулиран още от римските юристи:”съдът не може да откаже в правосъдието”. Тази формула важи днес за всеки държавен орган - той е длъжен да отговори по някакъв начин и да реши въпроса, ако той влиза в неговата компетенция.

Празнотите в правото биват от два вида - истински (действителни) и мними. Те са от принципно разнородно естество и се преодоляват по различен начин. Празнотите са мними, когато в действителност нормата съществува, но по едни или други причини правоприлагащият орган смята, че такава норма отсъства. Възможни са няколко вида най-разпространени мними празноти.

Така празнотата е мнима, не е истинска, когато законодателят (въобще правотворческия орган) не е намерил за необходимо да регулира с правни средства общественото отношение, но правоприлагащият орган счита, че той е ”забравил”, или “изпуснал” да го регламентира. Законодателят просто смята, че дадено отношение би могло да се регурлира с неправни средства на гражданското общество, например, с някои други обществени (примерно морални) норми. В този случай важно е да се определи дали общественото отношение се намира (или не се намира) в сферата на правно регулиране. Какво точно означава това, ще стане дума по-нататък.

Мнима е празнотата, когато правоприлагащият орган смята, при това често с основание, че нормата е явно несправедлива и не би трябвало да се прилага към даден конкретен случай. И тук липсва обективен критерий за истинската празнота, а именно - отсъствие на регулираща норма. Правоприлагащият орган може да е напълно прав в своята оценка с оглед на господстващите критерии за нравствеността в обществото, но е длъжен да постъпи според правилото“”dura lex set lex” (лош закон, но закон”). Правоприлагащият орган няма право да преценява целесъобразността на закона, тъй като това право принадлежи само на законодателя.(1) В противен случай се губи обективният критерий на оценка на нормата,

(1) ”Судье легко и извинительно увлечься представлением о том новом, которому следовало бьi бьiть на месте существующего старого,- и в рамки настоящего постараться втиснуть предполагаемьiе веления желанного будущего. Этот прием приложения закона с точки зрения de lege ferenda вместо de lege lata, однако, грозит правосудию опасностью крайней неустойчивости и случайности,так как каждьiй судья будет склонен невольно вносить в толкование закона свои личньiе вкусьi, симпатии и антипатии - и равномерность приложения закона заменять произволом и неравномерностью усмотрения. ”(А. Ф. Кони, Нравственньiе начала в уголовном процессе, СС, т.  4, с.  44/

който поражда неизбежно проявите на субективизма и открива широк простор за политическото използване на правото.

Мнима е също празнотата, когато в правото се откриват ”излишни” норми с противоречиви диспозиции, т. е. когато за една и съща материя са издадени няколко правни норми, които я регулират по различен начин. В този случай правоприлагащият орган трябва да се съобразява с правилото: “в случай на колизия между нормите, се прилага нормата с по-висока юридическа сила”.

Най-после мнима е празнотата когато нормата е формулирана неясно и нейният смисъл е привидно многозначен. И тук нормата е налице, а противоречието може да се отстрани чрез разширително тълкуване на нормата.

Само когато в действащото законодателство липсва наистина необходимата норма, може да се говори за истинска (не мнима) празнота в правото. Обективният критерий в случая е налице - липсата на нужната норма.

За да има истинска празнота, в правото е необходимо казусът да се намира в сферата на правно регулиране. Това означава по-конкретно, че е уреден целият род на обществените отношения, но е изпуснат да се урегулира някакъв отделен вид на общественото отношение вътре в рода. Така напр. конституционното ни законодателство регулира въпроса със заместника на президента на случай, когато по едни или други причини президентът е възпрепятствуван да изпълнява своите задължения. Неговият заместник според чл. 97, ал. 4 от Конституцията е вицепрезидент, а при невъзможност той да встъпи в длъжност правомощията на президента се изпълняват от председателя на Народното събрание до избирането на президент и вицепрезидент. Теоретически е възможна обаче ситуация, когато и председателят на Народното събрание не може да изпълнява правомощията на президента. Кой ще замества президента в този случай Конституцията мълчи.

Празнотите в правото се отстраняват по специален начин. Най-естественото решение за отстраняване на празнотата е създаване на нова норма, но това не винаги е удачно от практическа гледна точка. Изработването на нова норма е продължителен процес във времето, а интересите на оперативно управление изискват най-често незабавно вземане на решение. Налага се да се търсят други начини на попълване на празнотата. Най-типичният прийом е да се отстрани празнотата чрез използване на аналогия, която е широко разпространена в прецедентното право.

Правната наука и практика познават два вида аналогии: аналогия на закона (analogia legis) и аналогия на правото (analogia juris). Първият вид (аналогия легис) е аналогия на конкретната норма, когато към даден случай, не предвиден в правото, се прилага най-близката норма, обикновено от същия отрасъл, която регулира родствени, сходни обществени отношения. Ако такава норма липсва и аналогия легис не може да се приложи, прибягва се към втория вид аналогия - аналогия юрис, която е аналогия на отделните принципи на правото и даже на цялата правна система. Известно е, че правните принципи могат да се разделят на три основни групи -отраслови, междуотраслови и общи принципи на правото. Първонамчално се търси някакъв близък отраслови принцип, който е валиден само за даден отрасъл на правото, (напр. моногамният принцип в христианското семейно право), ако такъв отсъства прибягва се към решаването на казуса на основа на междуотраслов принцип (например, публичност на процеса в процесуалното право), и накрая, ако липсва и междуотраслов принцип, към казуса могат да се приложат общи принципи на правото (например, принцип на справедливост, на хуманизма, на равенство на правните субекти,на приоритета на международното право пред националното и т. н. ).

По принцип аналогията в правото не е желателна. Тя се използва днес само в изключителни случаи, и то предимно в частното (гражданското, търговското и пр.) право. В публичното право аналогията почти не се прилага, а при наказателните санкции, особено в наказателното право е категорически забранена. Защото в наказателното право се спазва безусловно принципът: няма престъпление и няма наказание, ако не са посочени изрично в закона.

В заключение ще отбележим, че английската правна система е изградена върху родовия корен във вид на ”общо право” (common law), основният източник на което е съдебен прецедент. С други думи, както и всяко прецедентно право, тя се основава всъщност върху аналогията. В Римското право също така при липса на нормата, т. е. в случай на празнота в правото казусът се е разрешавал според обичая, като санкционираният от съдебния орган обичай се е превръщал по такъв начин в обичайно право, т. е. изпълнявал ролята на правна норма.

19. ТЪЛКУВАНЕ НА ПРАВОТО

В правната теория терминът ”тълкуване” се употребява като специално юридическо понятие, което означава изясняване и разясняване (интерпретация) на смисъла на правната норма, който е придал на нея законодателят. Целта на всякакво тълкуване е да се установи неговата автентична воля, или волята на управляващата класа.

По принцип правните норми могат да се тълкуват от всички, но особено важно правно значение има тълкуването на нормата от правоприлагащия орган, както и от специални създадени за тази цел държавни органи.

В понятията изясняване и разясняване (интерпретация) се влага често различен смисъл. Твърди се, че изясняването е мисловен акт, насочен към себе си (към тълкуващия, например правоприложния орган) а разясняването е насочено към другите, интерпретацията винаги е предназначена за някои извън нас. Така в правото трябва да се установи действителният смисъл на нормата, която се прилага.

Нуждата от тълкуването възниква винаги и естествено, защото законодателят, колкото и да е съвършен и изкусен в правотворчеството, никага не може да изрази съвършенно ясно и недвусмислено своята воля и желание не само поради постоянните промени в живота, но и поради езикови неточности, многозначността на термините, противоречивите интереси на участниците в правоотношенията и др. причини.

В нормата се тълкуват всички нейни елементи, които логически са взаимосвързани - хипотизата, диспозицията и санкцията. Последната (санкцията) по-рядко се подлага на тълкуването поради нейната очевидна безспорност. Тук изясняването засяга по-скоро размера, но не и характера, вида на санкцията, тъй като размерът на санкцията се определя от степепента на виновността на субектаы.

На тълкуване може да се подложи само един елемент на нормата, а именно този, който предизвиква спора, напр. диспозиция или хипотеза. Може да се тълкува също цялата норма с всички нейни елементи.

При тълкуването трябва да различаваме две основни понятия - начини и видове тълкуването. Под начини на тълкуването се разбират обикновено способите, или прийомите и средствата, които се използуват за да се разкрие истинският смисъл на нормата, съдържанието на държавната воля, закрепено в нея. Под видове тълкуване се разбира обикновено или субекта на тълкуването (кой тълкува правната норма) или обема на нормата, като се сравнява формулировката на нормата с действителния смисъл, вложен в нея.

19.1. НАЧИНИ НА ТЪЛКУВАНЕ

Начините на тълкуването са способи, прийоми, които се използват от тълкувателя, за да се изясни смисъла на едно или друго правило за поведение, закрепено в правната норма. С оглед на начините, тълкуването може да бъде граматическо, систематическо, историческо и логическо, при това в практиката всички посочени видове или някои от тях се използват обикновено едновременно.

Под граматическо тълкуване (някои го наричат също езиково, филологическо) се разбира прилагането на правилата на граматиката (на морфологията и синтаксиса, на правилата на словоупотреба) при изяснявяне на точния смисъл на думите и, следователно, на волята на законодателя или друг правотворчески орган, създал правната норма. При граматическото тълкуване се използват не само правилата на граматиката, както смятат погрешно някои, но и правилата на етимологията (т. е. науката, която изследва произхода на думите във връзка с родствените думи от същия език или думите от другия език), проверява се всяка дума, използвана в текста на нормата, значението на разделителните знаци, на членуването, смисъла на термина, на връзките между думите, предлозите, съюзите и пр., тъй като тяхното наличие или отсъствие може да промени съществено (а понякога и коренно) смисъла на нормата(1).

(1)Така чл. 22, ал. 2, т. 1 от Закона за кооперациите забранява в Управителния съвет на кооперацията да се избират лица, които са под 18 години, с изключение на учащите се в ученическите кооперации, и поставените под запрещение. Ако се изпусне запетая пред ”и”, смисълът се променя до абсурда, излиза че в Управителния съвет могат да се избират не само членове на ученическите кооперации, но и поставените под запрещение, т. е. душевноболните, слабоумните, изобщо недееспособните. Посоченият текст има обаче съвсем друг смисъл. Тъй като учениците могат да се избират за членове на кооперацията от 15-годишна възраст (чл. 8 ал. 1 на същия закон),  съответно могат да се избират и в Управителния съвет. Истинският смисъл на чл. 22, ал. 2, т. 1 е следния: “В Управителния съвет не могат да бъдат избрани лица, които са под 18 години… и поставените под запрещение.”

При граматическия вид тълкуване се използват обикновено различни справочници, енциклопедии, речници, специална литература и т. н.

При втория начин на тълкуването - систематичния - смисълът на нормата се установява като се взема предвид нейното систематично място в нормативния акт или тя се сравнява с норми в други отрасли на правото и даже в цялата система на законодателството. При този начин на тълкуване се вземат предвид логическите връзки на тълкуемите норми с други норми в структурата на правната система, напр. връзките между обща и особена части на такива нормативни актове като кодекси и пр. Систематичният начин на тълкуването може да се познае лесно чрез специалния юридически израз ”съгласно чл. Х във връзка с чл. У”.(1)

(1) За да се изясни смисълът на правната норма на вече цитирания Закон за кооперациите,в която наличие или отсъствие на запетая променя коренно смисъла на нормата, необходимо да се използва и систематиччния начин на тълкуване, в частност съпоставянето на чл. 22, ал. 2 на посочения закон с чл. 8, ал. 1 на същия, който постановява, че ученикът кооператор може да бъде избран за член на кооператива от 15-годишна въэраст (съгласно чл. 22 във връзка с чл. 8”).

Систематичното тълкуване бе приложено в парламента и използвано като аргумент в спора за бюджета на Конституционния съд през 1991 г. дали той има самостоятелно място в бюджета или може да бъде включен в раздела на бюджета за съдебната власт. С основание бе изтъкнато, че Конституционният съд според нашата Конституция не е част от съдебната власт и конституционните норми, които регулират неговото положение са обособени в самостоятелна глава в Конституцията.

На тълкуването бе подложен и чл. 126 на Закона за съдебната власт, който постановява: ”За съдия, прокурор или следовател може да бъде назначено лице, което има само българско гражданство и отговаря на следните изисквания…” Този текст е пример и на грамотическо, и на систематическо тълкуване. Граматическото има за цел да установи значението на дума ”само”, а систематическото изисква сравнение на текста с чл. 65, ал. 1 от Конституцията. Разпоредбата на ал. 1 е по-ясна и категорична: ”За народен представител може да бъде избиран български гражданин, който няма друго гражданство”. В същото време чл. 132, ал. 1 от Конституцията гласи: ”Съдиите, прокурорите и следователите се ползват с имунитета на народните представители.” Текстът на чл. 132, ал. 1 има бланкетен характер. Той изисква съпоставка с чл. 70 от Конституцията, в който се разкрива съдържанието на имунитета на народния представител.

Историческото тълкуване (някои го наричат историко-политическо) има за цел да изясни смисъла на нормата, като се взема предвид историята на нейното приемане и обществените (преди всичко политическите) условия, в които тя се е създавала. При този начин на тълкуване се разглеждат и сравняват различни варианти на проекта на нормативния акт, които са били представени по време на изготвянето на нормативния акт, дискусиите, които са се водели по отделни текстове в парламента и в средствата за масова информация, взема се предвид политическата обстановка по време на приемането на акта, в по-широк смисъл - изобщо социалните условия, които са съществували по това време и др. Историческото (историко-политическото) тълкуване е типичен пример на използването в правото на сравнително-историческия метод на изследване и отчитане на политическата обстановка в страната.

Логическото тълкуване в шрок смисъл може да се определи като използване на логическите правила, или законите на формалната логика при тълкуването: логически анализ на понятията, силогизми, аналогия, теза и антитеза, дедукция и индукция, доказателство от противното и пр. Следва да се има предвид, че обособяването на логическото тълкувануе, разбрано в широкия му смисъл в самостоятелен начин на тълкуване предизвиква сериозна и убедителна критика(1), тъй като правилата на логиката се използват при всички начини на

1) Вж. Социалистическое право. В: Марксистско-ленинская общая теория права, М.,1973, гл. 13.

тълкуването - и при граматическото, и при систематическото, и при историческото. Нещо повече, не само научните, но и обикновените разсъждения изискват да се използват правилата на формалната логика. В такъв случай защо е нужно обособяването на логическия начин в самостоятелен начин на тълкуването в правото ? Особено като се има предвид,че при тълкуването, както вече бе споменато по-горе, се използва не един или друг начин, който изключва другите, а се прилагат едновременно няколко или всички прийоми .

Обособяването на логическото тълкуване в самостоятелен вид е необходимо обаче с оглед на специалния смисъл, който се влага в неговото съдържание. Исторически теорията на тълкуването се заражда в римското право. Специалните логически прийоми, които позволяват да се разкрие истинския смисъл на закона, се използват още в предкласическото (до края на I век пр. н. е.) и особено в класическото (от I в. н. е. до III век н. е.) римско право. Тези специални прийоми са два: аргумент на по-голямото (по-силното) основание и доказателство от противното.

Аргументът на по-голямото основание (argumentum a fortiori -“още повече”) се използва в случаите, когато от правото на субекта да се извърши нещо по-голямо (нещо повече”) се извежда, че той има право и на нещо по-малко. Така, прочутият римски юрист Улпиан формулира правилото, според което “който може да отчуждава против волята на някого, още повече може да отчуждава и без неговото знание, и в неговото отсъствие”. Това наистина е така, тъй като присъствието на задълженото лице или неговото отсъствие няма никакво значение за окончателното решение, тъй като онзи, който има право да отчуждава против волята на някого, още повече може да отуждава и без неговото знание или в неговото отсъствие.

Доказателството от противното (argumentum a contrario) е вид доказателство, което, ако съществува, изключва въэможност от съществуването на другото. С други думи, това е хипотеза, обратна на предвидената в закона. (1)

(1)Вж. М. Андреев, Римско право, с. 32.

Типичният пример в наказателнопроцесуалното право е доказателство чрез “алиби”, което ако е доказано че съществува, изключва автоматически лицето от непосредствените извършители на престъплението.

19.2 ВИДОВЕ ТЪЛКУВАНЕ

От начина на тълкуването следва да различаваме видовете на тълкуване. Ако начинът на тълкуването отговаря на въпроса как, по какъв начин, с помощта на какви средства или приьоми се изяснява точния смисъл на нормата, то видът на тълкуването определя или субекта на тълкуването или обема на съдържанието на нормата, т. е. резултата на тълкуемата норма.

19.2.1. Видове тълкуване според обема ( или резултата)

Тълкуването според обема има за цел да установи съотношението между буквалния смисъл на текста на правната норма и нейното фактическо съдържание. Тълкуването според обема може да бъде буквално (или адекватно), разширително (или разпространително) и стеснително (или ограничително).

Буквалното (адекватното) тълкуване е точно тълкуване на съдържанието на нормата, както тя е формулирана в разпоредбата. То установява дали съдържанието на правилото за поведението отговаря стриктно, буквално на текста на нормата, нито по-тясно, нито по-широко от неговия буквален смисъл. При този вид тълкуване истинският смисъл на нормата, или “духът на закона” съвпада изцяло с нейната “буква”.

Буквалното тълкуване не бива да се смесва с граматическото. Едното е вид, а другото е средство, прийом, начин на тълкуването, при който нормата се подлага на анализ чрез исползването на правилата на граматиката, когато в частност (по-специално) се установява връзка между отделните думи, взема се предвид употребата на знаците, членуването и т. н. Буквалното тълкуване, напротив, се извършва като се използват всякакви начини на тълкуването (граматически, логически, исторически, систематически ), за да се изясни и установи автентичната воля на правотворческия орган. При тълкуването се установява само дали съдържанието на нормата отговаря точно на нейния текст.

При разширителното (разпространителното) тълкуване на нормата се установява, че действителното съдържание на разпоредбата е по-широко от нейния буквален смисъл. Тук истинският смисъл на нормата и нейната буква не съвпадат. Така, според чл. 58 ал. 1 от Конституцията гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите на страната Чл. 67 (2) посочва, че народните представители действуват въэ основа на Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения. Под “закон” тук се разбира цялото законодателство, всички видове нормативни актове, а не само законите в тесния смисъл на думата, като актове на парламента и една от разновидностите на нормативния акт(1)

(1)Разширителното тълкуване може да се сравни по значение с обичайните надписи, които срещаме всеки ден по магазините и други заведения за услугите: ”Влизането с кучета е забранено”, “Тук не влизат с кучета”, “С кучета - до тук!” и др. подобни. Действителният смисъл на подобни забранителни надписи е по-широк. Не се влиза не само с кучета, но и с опитомени мечки,вълци, лисици и др. животни, които могат да създават основателно безпокойство за гражданите или пък по хигиенни съображения.

В разширителния смисъл следва да се разбира и разпоредбата, която се съдържа в чл. 149, ал. 1, т. 1, според която Конституционният съд дава задължителни тълкувания на Конституцията. Това съвсем не означава, че само Конституционният съд тълкува Конституцията, а Великото Народно събрание примерно не би могло по принцип да даде едно или друго тълкуване на конституционния закон.

Ограничителното тълкуване предполага, че действителното съдържание на правната норма трябва да се разбира в по-тесен смисъл, отколкото следва от нейния буквален словесен израз, т. е. истинският смисъл и буквата на закона също не съвпадат. Формулировката на нормата е дадена по-широко в сравнение с действителния смисъл на разпоредбата. Мисълта на закона е по-ограничена, отколкото произлиза буквално от нейния писмен текст. Например, семейното законодателство предвижда, че децата дължат издръжка на своите нетрудоспособни родители, но това съвсем не означава, че всички деца могат да издържат родителите си, например, малолетните и непълнолетните, инвалиди, безработни и т. н. Следователно истинската мисъл на законодателя е по-ограничена, отколкото буквалната формулировка на закона.

19.2.2. Видове тълкуване според субекта

По принцип всеки може да тълкува правните норми. И така е във всекидневния живот на обществото. Огромното мнозинство от гражданите независимо от равнището на правната им култура сами се опитват да разберат смисъла на правните норми, когато те засягат техните интереси и всеки по свой начин ги тълкува, т. е. разбира смисъла на нормата. Различнно е само равнището на тълкуването. Обикновено гражданите обясняват правните норми емпириччно, т. е. дават всекидневно, делниччно, ненаучно тълкуване на основа на своята обща култура и придобития социален опит в живота. Това са житейски представи за правото, които отразяват масовото правосъзнание в обществото. От гледна точка на структурата на общественото правосъзнание това са несистематизирани, нетеоретически, ненаучни представи за правото.

Качествено различно е тълкуването на правото на теоретическо равнище, което се дава от специалистите в областта на правото и което включва професионалното правосъзнание на юристите. Това е систематизирано и в определен смисъл научно правно съзнание, независимо от нивото на научността, което то притяжава.

Тълкуването на правните норми може да изхожда както от физическите лица, от гражданите, така и от държавните органи, при това както от органа, който е издал правната норма (автентично тълкуване), така и от някакъв друг държавен орган (легално или делегирано тълкуване).

Според субектите тълкуването бива официално и неофициално. . Официалното тълкуване се дава от държавните органи, т. е. от органите, които са упълномощени за тази цел от държавата Такова тълкуване е задължително за тези, върху които то разпространява своето действие.

С оглед на държавния орган, който е създал правната норма, официалното тълкуване бива от два вида - автентично и легално (законово, делегирано).

Автентичното тълкуване (1) дава органът, който е издал нормативен акт,

(1)Автентичен (от . гр. authentikos) означава истински, който изхожда от първоизточника.

подложен на тълкуването. Такова тълкуване по принцип е желателно защото изхожда от автентичния орган, който най-добре знае какъв смисъл той е вложил в издадената от него норма . Тук държавната воля и в двата акта - и тълкуемия и тълкователен -по принцип е една и съща.

Автентично тълкуване може да даде всеки орган, който е издал съответната правна норма. Горе по друг повод бе отбелязано вече, че фактът на тълкуването на конституционните норми от Конституционния съд съвсем не означава, че например законодателят (у нас - Народното събрание) не може сам да издаде тълкувателен акт.(2)

(2)В тълкувателното си решение N 3 от 199? г. (ДВ,бр. 30) Конституционният съд отбеляза изрично, че Народното събрание може да дава автентично тълкуване на закони. Като пример на такова тълкуване той посочи Закона за допълнение на Закона за допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 61 от 1993 г. ), който според Конституционния съд може да бъде характеризиран като тълкувателен закон (вж. Тълкувателно решение N 2 от 7 април 1994 г. ДВ. бр. 36/94 от 29 април). Решението на Конституционния съд е напълно логично. Автентичното тълкуване е най-авторитетно, защото е истинско, тъй като изхожда от органа, който сам е издал правната норма и най-добре знае “какво е мислил законодателят”, т. е. самия той когато е създавал правната норма.

Легалното или делегираното тълкуване се основава на закона, който предоставя на съответния държавен орган правомощие да дава тълкуването на правните норми. Такова тълкуване, както се посочи по-горе, е задължително за правните субекти, до които то се отнася. Така чл. 149 ал. 1 т. 1 от Конституцията постановява: “Конституционния съд: 1. дава задължителни тълкувания на Конституцията.”

Тълкуването може да се различава и с оглед на неговата нормативност и казуалност.

Казуалното тълкуване има индивидуално-определен характер и се отнася до определени, конкретни правоотношения. То е задължително само за дадено конкретно делоНе може да се отрече обаче неговото значение и за правоприлагащата практика изобщо. По своя същност таково тълкуване е своеобразен прецедент за долустоящите правоприлагащи инстанции. Съдебното тълкуване (1) е разновидност на казуалното тълкуване, което се

(1)Някои обособяват съдебно тълкуване, т. е. тълкуването което дават съдилища по конкретното дело в присъдата или решението в самостоятелен вид тълкуване, което едва ли има някакво основание, тъй като, от една страна, е типичен пример на казуалното тълкуване. От друга страна, размива се границата и се смесват фактически две правни понятия - тълкуването на правото, като условие за прилагането на правото, и самото правоприлагане. Същият аргумент може да се изтъкне и против разглеждането на аналогия като начин и част от тълкуването на правото. (вж. Цеко Торбов. История и теория на правото, Изд. На БАН, С., 1992, с. 381 и сл.). Чрез тълкуването се констатира само празнота в правото, установява се по логически път, че липсва съответната норма и е необходимо да се използва аналогията, за да се попълни празнота в правото.

съдържа в присъдата по наказателното или в решението по гражданското дело. Такова тълкуване е задължително само за дадено наказателно или гражданско дело, т. е. само за дадено дело присъдата (респективно решението) има сила на закон.

За разлика от казуалното нормативното тълкуване има общо, абстрактно значение и е задължително за всеки казус от подобен род. По своята природа то представлява определено разяснение на смисъла на една или друга правна норма Такива са, например, тълкувателните решения на Пленума на Върховния съд в миналото, днес - тълкувателните решения на Конституционния съд.

19.2.3. Особености на тълкувателните актове

Тълкувателните актове са особен и самостоятелен вид правни актове(1). Тяхната характерна особеност се състои в това,че те не установяват нови правни норми, но

(1)Някои считат, че тълкувателните актове са разновидност на индивидуалните юридически актове и не ги обособяват в самостоятелна група юридически актове. По същата логика може да се твърди, че тълкувателните актове от нормативен характер са особена разновидност на нормативните актове. Становището, че тълкувателните актове са разновидност на индивидуалните актове е оборено фактически със създаването на Конституционния съд на Република България.

съдържат само общи предписания (тълкувателни актове с нормативен характер) относно това, как трябва да се разбират и прилагат съответните правни норми. Понякога такива актове ги наричат интерпретационни норми.

Държавните органи в своята тълкувателна дейност като правило не издават специални интерпретационни актове, но включват тълкувателните разяснения в други свои нормативни актове, издавани по някакъв друг повод (постановления на правителството, наредби и инструкции на министрите и т. н.). По такъв начин се постигат определени икономии в управленската дейност на държавните органи и се намалява броят на съответните юридически актове.

Неофициалното тълкуване формално не е задължително за правните субекти. То се разделя на емпирично (всекидневно, делнично, житейско) тълкуване от хората без специална професионална, напр. юридическа подготовка и теоретическо, доктринално тълкуване, което се дава от професионално подготвени лица, най-вече от учените в областта на правото. Особена разновидност на подобно тълкуване представлява професионалното тълкуване от практици - юристи, което в строгия смисъл на думата не е научно, но все пак професионално тълкуване, което се дава от специалистите познавачи на правото в една или друга отраслева сфера на правото. Макар че доктриналното тълкуване няма задължителна сила, все пак то има силата на личния авторитет на тълкувателя, с което се съобразяват правоприлагащите органи.

Доктриналното тълкуване в тесния смисъл на думата се дава от учени- юристи в техните трудове.

В миналото доктрината (юридическа, философска, религиозна, етическа и пр.) в много страни, включително в европейските държави, се е признавала за източник на правото и е била задължителна за правоприлагащите органи. (напр. Дигести или Институции в Юстиниановата компилация, коментарии на глосаторите и постглосаторите ). Днес тя има задължителното значение само в мюсюлманското право (шариат, иджмаа), а в страните с развита правна система - запазва своето значение само в практиката на тълкуването на правоприлагащите органи, без да има официален характер. Разновидност на доктриналното тълкуване представляват днес сборници-коментари на законодателните и подзаконови актове, а също монографии, научни статии, учебници по право и др., които съдържат интерпретация на едни или други нормативни актове.

20. ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ

Юридическите факти са всевъзможни и най-разнообразни жизнени ситуации, с които правната норма свързва настъпването, изменението или прекратяването на правните отношения, то-ест възникването, изменението или прекратяването на някакви субективни права и юридически задължения.

Жизнените ситуации или факти от живота са безкрайно разнообразни, но не всички от тях имат юридическо значение. Има множесто факти, от които правото не се интересува, те са безразлични за него и не пораждат никакви правни отношения, то-ест с тяхната поява нито възникват, нито се прекратяват субективните права и юридическите задължения. Фактите, от които правото не се интересува се наричат ирелевантни, докато другите факти, които имат значение за правото и предизвикват съответно поява, изменение или прекратяване на правните отношения носят наименованието релевантни за правото факти.

Въпросът за юридическите факти има непосредствено практическо значение. Той е свързан пряко с прилагането на правото, а в по-широк смисъл - с реализацията на правото изобщо. Необходимото условие за правоприлагането е всестранен анализ на всички фактически обстоятелства по делото, и по-специално установяването от правоприлагащия орган дали са настъпили факти, предвидени в нормата. С други думи юридическите факти трябва да се анализират, преди да се вземе съответното решение.

Закономерно възниква въпросът, при какви обстоятелства и кога едни или други факти от живота, или жизнени обстоятелства придобиват правно значение, т. е. с тях се свързват определени юридически последици - възникват, променят се или се прекратяват субективни права и юридически задължения. Същият въпрос може да се формулира и по друг начин, а именно кой придава на фактите “юридическо” качество?

Най-напред ще отбележим, че не всички факти - явления, събития, действия на хората имат правно значение. Така, природните янвления във вид на наводнения, земетресения, лунно или слънчево затемнение, северно сияние, озонови дупkи и т. н., или емоции на хората, чувство на приятелството, симпатии или антипатии и пр. могат да имат или напротив нямат никакво правно значение. Правото започва да се интересува от фактите само тогава, когато те придобиват обществено значение и засягат интересите на голям брой хора.(1)

(1)Така считат още римляните. Целс казва:”Правата не възникват от това, което може да стане в единичен случай.” И пояснява:“Защото правото следва да бъде приспособено главно към това, което се случва често и лесно, а не към това, което е твърде рядко” (ДигестиI,Титул III, 4, 5). На същото мнение е прочутият Улпиан:”Правата се установяват не за отделни лица,а за общото” (пак там, 8) Същото твърди и Павел, като се позовава на Теофраст: ”Законодателите, както каза Теофраст, заобикалят това,което става само в един или два случая” (пак там, 6).

Правното значение на фактите придава законодателят Волята на законодателя е субективен фактор, който придобива обективно значение за правните субекти след като се материализира във вид на правни норми. Тъй като законодателят изразява волята на държавата, може да се каже в крайна сметка, че правното значение на юридическите факти придава държавата в лицето на нейните компетентни органи.(1)

(1). ”Кои факти, събития и обществени отношения са юридически и кои ирелевантни за правото, решава законодателят чрез установяване на съответни правни норми. ” (Венелин Ганев,Учебник по Обща теория на правото. Част първа. С., 1944, с. 25).

Едни и същи факти при определени условия нямат или могат да придобият юридическо значение, което зависи в последна сметка от преценката и решението на правотворческия орган. Така, градушката, уничтожила реколтата, или мълнията, причинила пожар в по-далечно минало са нямали юридическо значение, но по-късно с развитието на застрахователно дело те започват да имат правно значение, тъй като с тях се свързват застрахователните правоотношения. В Русия по времето на Александър I и войната с Наполеон французите се учудват, че в кръчмите и хановете не се сервират т. нар. дворянски ястия на хората със селски дрехи, тъй като и тази сфера от гражданския живот в епохата на крепостничество бе правно регламентирана.(1)

(1)              Сами по себе си такива природни явления като слънчевото затъмнение или земетресението нямат юридическо значение и са ирелевантни за правото природни факти. Обаче и с тях днес могат да се свързват определени юридически последици, т. е. тези природни явления, които не зависят в никаква степен от волята на човека да се превърнат в юридически събития, ако държавата (правотворческият орган) предвиди за тях едни или други юридически последици. Така, през 1999 г- Турция е разтърсена от няколко последователни опустошителни земетресения, от кото загиват няколко десетки хиляди души и са разрушени хиляди жилищни, стпански и др. сгради. Не само турското правителство, но и много от международните организации предприемат редица спешни мерки, за да окажат помощ на бедствуващото население. Управленческите решения по оказване на помощ на населението са облечени в юридическа форма и от тях произтича цяла верига съответни юридически последици

Същата (1999) година се случва пълното слънчево затъмнение, което се вижда най-добре в Югоизточна част на Европа, и по-специално в България. Българската национална телевизия се възползва от това уникално природно явление и сключва редица споразумения с национални и частни телевизионни компании от други страни, за да го отразяват за своите зрители чрез предаванията на българската телевизия. Поради немарливостта и нехайство на българските технически оператори от националната телевизия, които трябвало да осъществят това предаване, милиони зрители в България и други страни са наблюдаваха само черните екрани. Избухна крупен национален скандал с международни измерения. Уникалното природно явление предизвика цяла поредица не само юридически, но и политически последици.

В наказателното право добре е известно понятието “декриминализация”, което означава,че обществено-опасните деяния, посочени в наказателния кодекс като престъпления,по волята на законодателя се обявява, че губят обществено-опасния си характер и не се третират вече като престъпления. Напротив други факти, които по-рано не са представлявали обществена опасност могат да се обявят от законодателя за престъпления.

От тук следва, че фактите сами по себе си не пораждат юридически последици и съответните правоотношения. За да възникнат такива е необходимо те да бъдат записани в правната норма, или в обективното право. Нормите сами по себе си също не създават правоотношения. Необходимо е да се появят определени факти, предвидени в правната норма, за да възникне едно или друго правно отношение. Неговата цел или предназначение е да бъдат задоволени някакви материални или духовни потребности и интереси на хората.

Жизнените ситуации, наречени също юридически факти, често не зависят от хората, от тяхната воля и желание, а в някои случаи те възникват и въпреки волята и намеренията на човека. Техния външен, или материален израз са винаги действия или бездействие на хората, от една страна, и събития, от друга, които, както казахме, не зависят от желанието и волята на хората. За да имат юридически ефект действията или събитията трябва, следователно,да бъдат предвидени в обективното право, в правната норма, а от структурна гледна точка - в нейната хипотеза.

Резюмирайки гореизложеното, можем да посочим, че юридическите факти са необходимо основание, или предпоставка за възникване на правните отношения, за появата или промяната, или прекратяването на субективните права и юридическите задължения. . Примерната общоприета дефиниция на юридическия факт гласи: юридическият факт е конкретно жизнено обстоятелство, с което правната норма свързва възникването, запазването, изменението или прекратяването на правното отношение. Казано с други думи, тези факти са юридически защото, първо, са предвидени в обективното право и второ, предизвикват съответните правни последици, т. е. определят конкретно, заедно с правните норми тяхното юридическото съдържание, т. е. взаимните субективни права и задължения. С оглед на структурата на правната норма юридическите факти, както вече бе споменато, са предвидени в нейната хипотеза.

20. 1. Юридически (фактически) състав.

За да възникнат, да се променят, или да се прекратят правните отношения са нужни често два или повече юридически факти. Съвокупността от юридически факти, с които обективното право свързва настъпването, изменението или прекратяването на юридическите последици (във вид на субективно право или юридическо задължение) се нарича юридически или фактически състав. Така, например, за да възникнат студентските права и задължения необходимо е наличието на няколко юридически факта: абитурентът да има успешно завършено средно образование, подтвърдено със зрелостно свидетелсто, да е взел успешно конкурсния изпит, да се е класирал задоволително в конкурса, да е платил учебна такса, ако образованието е платено и т. н. Юридическите последици ще възникнат, ако всички тези правни факти бъдат допълнени с юридическия акт във вид на съответната заповед на ректора на висшето училище.

Правото на безработния да получи паричната помощ по безработица може да се реализира, ако присъствуват комулативно няколко разнородни юридически факти: че лицето е в трудоспособна възраст, че то е останало без работа принудително, без негова вина, че то е регистрирано в бюрото по труда, че лицето е поставено на разположение на бюрото по труда и т. н. (1)

(1)     Вж. Красимира Средкова,Трудови и осигурителни права на безработния. С.,1995 г.

Фактическият състав много от авторите отъждестяват със сложен юридически факт. Има обаче учени-юристи, които считат, че сложният юридически факт и фактически състав са различни юридически понятия, всеки от които има специфически особености и изпълнява своя определена роля в правоотношението. (1)

(1)Вж. С. С. Алексеев. Общая теория права. Том 2, с. 179., М; 1981 .

Накрая же отбележим само, че един и същи юридически факт може да предизвика няколко правни последици. Например, смъртта на човека може да прекрати неговите трудови,пенсионни, наемни и др. лични отношения и да породи в същото време наследствени правоотношения за други лица.

20. 2. Класификация на юридическите факти. Видове.

Всяка множественост изисква съответната класификация, която е необходимо условие за изследването на явленията. Юридическите факти са също така изключително разнообразни и се подлагат на групиране както по отрасли на правото, така и в рамките на цялата правна система. Основанията за класификация са различни и се определят от целите, които си поставя изследователят. Безкрайното многообразие на юридическите факти предоопределя и разнообразието на класификационните критерии. Тук ще посочим само най-разпространените от тях.

Юридическите факти се групират най-напред в зависимост от юридическите последици, които те предизвикват. В този случай те се разделят на правопораждащи (правообразуващи), правопроменящи и правопрекратяващи юридически факти. Като особен вид юридически факти, които не могат да се включат нито в една от тези групи, Венелин Ганев посочва също така правосъхраняващи (правозапазващи) факти. Тази класификация обаче не е общоприета, макар и да представлява несъмнен интерес за Обща теория на правото.

Правообразуващите юридически факти са онези жизненни ситуации и обстоятелства, които обуславят възникването на правоотношенията и появата (“раждането”) на съответните субективни права и юридически задължения.

Най-напред ще напомним, за което казахме по-горе, че не всички факти - природни явления, събития, действия на хората имат правно значение. Юридическото значение на фактите придава законодателят Волята на законодателя е субективен фактор, който придобива обективно значение за правните субекти след като се материализира във вид на правни норми. Тъй като законодателят изразява волята на държавата, може да се каже в крайна сметка, че правното значение на юридическите факти придава законодателят, или държавата в лицето на нейните компетентни органи.                Едни и същи факти при определени условия нямат или могат да придобият юридическо значение, което зависи в последна сметка от преценката и решението на правотворческия орган. Такива правопораждащи факти ще бъдат, например, раждане на детето, сключването на брака, на сделките и т. н.

Правопроменящите юридически факти предизвикват изменения в правоотношенията и съответно в характера на субективните права и юридическите задължения, без да се променя по същество самото субективно право, респективно юридическо задължение. Така, повишаването в длъжност или прехвърлянето на част от имуществените права на субекта не изменя по същество трудовото или имущественото отношение.

С правопрекратяващите правни факти се свързва обикновено прекратяването на правоотношение и съответно на едни или други субективни права и юридически задължения. Така със смърта на човека се прекратява неговата правосубектност, с изпълнение на договора - съответното юридическо задължение, с издаването на заповед за уволнение - трудовото правоотношение, с унищожаването на вещ - правото на собственост върху нея и т. н.

Проф. Венелин Ганев, както вече беше посочено, обособява в самостоятелна група особен вид юридически факти, които той нарича правосъхраняващи, или правозапазващи факти. Тяхната особеност е в това, че при тях няма нито поява на новото субективно право, нито негова промяна, нито прекратяване на правото, респективно юридическо задължение, но се запазва едно вече породено право за дотогавашния му носител. Съответно нямат никакво правно значение други факти, които застрашават същото това право.(1)

(1)Вж. Венелин Ганев,Учебник по обща теория на правото, част I, С.,1990).

Така при прекъсването на давността се запазва правото, застрашено от течението на давността. Например при исковете по трудови спорове сроковете (един месец, шест месеца и три години) не се прекъсват, ако молбата е подадена до некомпетентния орган (примерно до друг съд). Правозапазващата норма според тази класификация ще е също разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от сегашния Семеен кодекс, която предвижда право на издръжка на невиновния за развода съпруг в продължение до три години след прекратяването на брака. Съдът може, гласи посочената разпоредба, да продължи този срок, ако бившият съпруг е в особено тежко състояние, а другият може да дава издръжката без особени затруднения.

20.3. Събития и действия

Другата широко разпространена класификация на юридическите факти е тяхното групиране в зависимост от волята на участниците в правоотношението. Класификационният критерий тук е, както виждаме, волеви, т. е. субективен фактор. В съответствие с този критерий юридическите факти се разделят на събития и действия.

Събитията са значителни явления в природата, в обществения живот, в личния живот на човека, т. е. природни, биологически, обществени и други явления, които не зависят от волята на учасгтници в правоотношенията (земетресение,мълния, причинила пожар,раждане, смърт, течение на времето, навършване на определена възраст, наводнение и др. подобни). Казано другояче, хората по необходимост са принудени да се съобразяват с нахлуващите в техния живот природни и обществени явления, като използват за целите на адаптацията най-различни средства, включително и тези на правото. Праворелевантните събития, например раждане, смърт, течение на времето и пр. не зависят от човека, но във връзка с тях винаги ще настъпят едни или други юридически последици.

В теорията разграничават абсолютни и относителни юридически събития. Абсолютните събития са юридически факти, които не са предизвикани от действия на участниците в правоотношението и не се намират в никаква връзка с волята на хората. Земетресението може да предизвика разрушения на сгради и човешки жертви, мълнията да причини пожар, наводнението или градушката да унищожи реколтата, но те ще се отразят и върху правния свят на човека, тъй като могат да възникнат застрахователни, наследствени и други правни отношения.

По-сложна е структурата на относителните юридически събития. Те са свързани с волевата дейност на човека. Това са юридически факти, предизвикани от действията на хората, но юридическите последици от тях ще се появят независимо от тези действия, само от крайния резултат, който ги съпровожда. Така, пожарът може да е следствие на умишления или непредпазливия палеж на някого, смъртта да е причинена от виновни или даже невиновни действия на хората и т. н. Юридическите последици в тези случаи ще произтичат независимо от причината, която ги е сътворила, тоест само от факта на смъртта или пожара. Ако абсолютните събития пораждат само един вид юридически последици, то относителните събития се съпровождат с два вида юридически последици, един от които ще е свързан непосредствено с действията на дееца, а другият - с факта на самото събитие. Така, в резултат на пожара, предизвикан от действията на хората, или от убийството едни последици ще възникнат в зависимост от самото събитие (застрахователни, наследствени и др. правоотношения, породени от пожара или смъртта), а други юридически последици - в зависимост от причината, която ги е породила: в случая юридическа отговорност, ако е извършено правонарушението.

Правните последици от един вид при относителното събитие могат да влияят върху веригата от последиците от друг вид. Например, деецът виновен в убийство на своя наследодател ще се изключи от наследниците на починалия.

.

20. 3. 1. Юридически събития, свързани с живота на човека.

Някои автори обособяват в специална група юридическите факти-събития, които се отнасят до живота на човека. (1). Такава класификация има определен

(1). (вж. напр. Л. Жюллио де ла Морандьер, Гражданское право Франции,М.,1958)

практически смисъл и е очевидно оправдана. С живота на човека е свързан иманентно преди всичко такъв юридически факт като раждането, а в наследствените правоотношения и зачеването. С раждането на детето възниква неговата правосубектност, която продължава през целия живот на човека. Нейният обем обаче се променя с течение на времето. С раждането се появяват лични, семейни, имуществени и др. субективни права и задължения.

Другото юридическо събитие, отнасящо се до живота на човека е навършването на определена възраст. Този факт води до задължителните промени в неговата дееспособност и деликтоспособност: от малолетие се преминава към непълнолетие и след това - към пълнолетие. Заедно с това автоматически се поражда качеството дееспособност при непълнолетните, първоначало в ограничен обем, а с навършването на пълнолетие - в пълен обем. С достигането на определенна възраст са свързани и други субективни права и задължения (воински задължения, право на пенсия и др. ).

С факта на смъртта се прекратяват лични, семейни, трудови и др. правоотношения на починалия. Същевременно се пораждат нови правоотношения за други лица: открива се наследство, имуществените права на починалия преминават към други лица и пр.

С наличието на такива юридически събития-факти като психически недостатъци на човека са свързани отношенията на настойничество или попечителство, както и някои други правни отношения.

Наой-после с раждането на човека възникват и отношенията на родство между определени лица.

20. 3. 2. Юридически факти - действия

Поради обширността на темата тук ще разгледаме само някои основни общи въпроси, които се отнасят до характеристиката на юридическите факти -действия и видове класификация на юридическите факти. Други, по-специални въпроси на темата ще бъдат засегнати (като продължение) на съответното място.

Съвокупността от човешките действия представлява израз, форма на общественото поведение на правните субекти. Правото се интересува от обществения характер на действията и тяхната целесъобразност. Действията са волеви актове на хората и техните социални организации,т. е. преди да действуват те поставят пред себе си определени цели и се стремят да ги реализират в обществения живот. Обществените системи по своята природа са телеологични, или целесъобразни.

Макар, че действията по своя същност са целесъобразни и имат волеви характер,то-ест се отнасят към субективната сфера, те притежават също така и обективна страна. Хората преследват винаги желателни за тях цели, но резултатите от тяхните действия могат да бъдат съвсем други от очакваните и даже нежеланни за тях. В това намира израз обективната страна в действията на правните субекти.

В крайна сметка, поведението на хората и крайните резултати от него представляват сложно съчетание на субективното и обективното . в техните действия. Субективни са целите, които те преследват, но обективнни са резултатите от тях, тъй като реализацията на целите среща съпротива от страна на другите хора, които се стремят към други цели и преследват съвсем други интереси. Крайният резултат от сблъскванията на най-различни интереси е обективен и може да бъде нежелан за всички участници в обществените отношения . Ето защо е необходимо да разграничаваме ясно и определено субективна и обективна страна в действията на хората. (Вж. . по-подробно по-нататък).

20. 3. 3. Прости и сложни юридически факти  (фактически състави).

Освен събития и действия юридическите факти се разделят също така на прости и сложни. Вече говорихме, че понякога за да възникне правоотношение и съответно субективно право и юридическо задължение, са необходими няколко юридически факта. Съвокупността от тези факти образува фактически или юридически състав. Повечето юристи отъждествяват с основание фактически състав със сложния юридически факт.

Сложният юридически факт може да се разглежда като своеобразна система от елементи във вид на прости юридически факти. Следователно класификационното основание за разделение на юридическите факти на прости и сложни е броят на фактите (количествен критерий ).

Простите юридически факти са елементарни, неделими по своята структура факти, които сами по себе си не образуват самостоятелна система. Един факт е достатъчен, за да настъпят предвидените в право юридически последици. Към такива неделими по своята природа юридически факти спадат като например събития: земетресение, раждане, смърт, бременост и т. н. а също такива действия като еднократни сделки и др.

Сложните юридически факти представлявават своеобразна система от юридически факти, които включват в себе си няколко единични факта и образуват единно цяло. Различните видове сложни факти, или юридически състави се изучават подробно в отделните отрасли на правото. Фактическите състави имат своя вътрешна класификация, но отделни автори исползват различни критерии за групирането на фактите и по тази причина няма единно меродавно мнение по въпроса за видовете на съставите. Все пак в повечето групировки се обособяват няколко типични видове фактически състави. Към тях се отнасят такива като свободни състави”, “сложни”, или свързани състави”, смесени състави”, “завършени” и незавършени” състави и др.

За “свободните” състави е без значение последователността в появлението на фактите, за да настъпят едни или други юридически последици, докато при сложните, или обвързаните състави фактите трябва да настъпват в строга последователност. Като пример може да се посочи чл. 99 от Конституцията, който регулира реда на образуването на правителството и в съответствие с който президентът на републиката не може да нарушава посочената в Конституцията последователност при възлагане на мандата на министър-председателя за формиране на правителството.

Смесените състави се разбират в литературата по различен начин. Едни от авторите вземат за критерий еднородност и разнородност на юридическите факти с оглед на тяхната отраслева принадлежност. Така ако във фъктическия състав влизат юридически факти от различни правни отрасли, например от наказателното, гражданското или някакъв друг отрасъл на правото, то такъв състав се определя като смесен. Другите автори приемат юридичиския състав за смесен, ако в него влизат едновременно събития и действия и те представляват тяхната комбинация .

Според обема си фактическите състави биват пълни (завършени) и непълни (незавършени). Под пълни състави се разбират онези, в които се проявяват всички единични, или прости юридически факти, докато в незавършените състави отсъствува един или друг единичен (прост) факт и настъпват съответно само частични или междинни правни последици.

По-подробно фактическите състави се изучават в наказателното право и други отраслеви юридически дисциплини.

20.3.4. Юридическо състояние и факти на еднократно действие

Юридическите факти могат да се класифицират и според характера на своето действие. В този случай те се разделят на факти с еднократно действие и юридически факти “състояния”, които произвеждат юридически последици във всеки даден момент, докато трае периодът на състоянието. Така към юридическите състояния причисляват такива юридически факти като гражданство, трудов стаж, брак, дезертьорство и т. н.

20.3.5. Положителни и отрицателни юридически факти

Според формата на своето проявление юридическите факти биват положителни и отрицателни. Под положителни се разбират такива факти, които трябва да съществуват в обективна реалност, за да настъпят едни или други правни последици. Отрицателните са онези юридически факти, които, напротив, не трябва да съществуват, за да възникнат (или да се прекратят) субективните права и юридическите задължения. Така въпреки разпространената житейска представа под положителни факти в юридическия смисъл се разбират и такива социално-патологични явления като кражба, убийство, изнасилване и т. н., тъй като за настъпването на юридическата отговорност е необходимо да бъдат извърщени тези криминални действия в реална действителност.

Досежно отрицателните факти вече бе отбелязано, че те не трябва да съществуват, за да има правни последици. Така, няма да е действителен бракът, ако не са спазени всички предвидени в закона условия за неговото сключване. За да бъде действителен бракът и да произвежда съответните правни последици, необходимо е да отсъствуват пречки за неговото сключване, или юридическите факти, посочени в Семейния кодекс. Така не може да сключи брак лице, което вече е свързано с друг брак, поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие,които са основание за поставянето му под пълно запрещение; или страдащо от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг;което се намира в роднински връзки по права линия с другия съпруг и т. н.

20.3.6. Юридически факти -действия (продължение)

Действията като актове на съзнателното и волево поведение на хората се разделят на два основни вида: правомерни, или позволени от закона действия в рамките на правото,и неправомерни, непозволени, забранени от правото действия, с които е свързана юридическата отговорност на правонарушителя . В обществения живот преобладават безспорно правомерните действия на хората, а неправомерните се отасят по правило към областта на социалната патология, която се лекува с различни санкции, предвидени в социалните норми, в това число и с юридически средства.

Общият принцип на регулирането на поведението на хората, както е известно, е правилото: ”всичко е позволено, освен това, което е изрично забранено със закона.” Този принцип открива необозрим простор за действия на хората във всички области на обществения живот: в пазарните отношения, в политиката, в културата, в науката и други социални сфери на обществото. Преведен на езика на юридическите факти той гласи: “правомерни са всякакви действия, освен тези, които са забранени изрично в закона”. Правомерното действие е такова поведение на субекта, което отговаря на изискванията на правната норма и се извършва в рамките на съществуващия правов ред.

Правомерните действия се разделят в литературата на два основни вида: юридически актове от индивидуален характер и юридически постъпки. Критерият  на разделението е целенасоченост, или мотивите на действията. Така юридическите актове се извършват с пряка цел да предизвикат определени правни последици, докато юридическите постъпки са действия, които се извършват без специално намерение да създадат правни последици, но те настъпват по силата на закона, независимо от волята и желанието на лицето.

Юридическите актове от индивидуален характер са актове на правоприлагането и като такива са сфера на публичното право. Те са насочени към желаем, целеви юридически резултат. Органът, който ги издава изразява категорично своята воля, която има за пряка цел да предизвика точно определени юридически последици. Такива например са актовете, например, на съдебните или административните органи, чрез които се осъществяват управленческите или правораздавателните функции на държавата. В този смисъл те изпълняват ролята на юридически факти, които са предвидени в хипотезата на правната норма. Но за да изразява волята на държавата, държавният орган, който издава юридическия акт от индивидуален характер трябва да притяжава правосубектост в пълния й обем, т. е. правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.

Някои считат, че юридическите актове не са само актове на правоприлагането, но те включват също така гражданско-правни сделки, заявления, молби, договори между корпоративните организации и т. н., т. е. юридическите документи, свързани с използването и изпълнението на правото. С оглед характеристиката на юридическите действия между правните актове и юридическите документи няма съществена разлика, тъй като участниците в правоотношението и в двата случая следва да притяжават правосубектност в пълния й обем, т. е. не само правоспособност, но и дееспособност и деликтоспособност.

Друго е положението при юридическите постъпки. Съществената разлика е в това, че юридически постъпки могат да извършват само физическите лица, включително и тези, които не притяжават правосубектност в пълния й обем. С други думи, юридически постъпки могат да се извършват и от недееспособни, тъй като юридическите последици са предвидени изрично в закона. Така, творецът на художествено, музикално, научно, публицистично и друго произведение може да бъде недееспособен, в някои случаи даже изцяло (Моцарт започна да създава музикални произведения на 10 години, т. е. в период на малолетие), но от неговите действия в областта на духовното творчество ще произтичат юридически последици (например, авторско право на интелектуален продукт),независимо от намеренията, от които се е ръководил творецът.

Класификация на юридически актове и документи. Поради множеството и разнообразието на юридическите актове и документи те се нуждаят от класификация. В основа на групирането могат да се сложат различни класификационни критерии. Най-разпространено е делението на юридическите актове и документи на едностранни и двустранни. Едностранният юридически акт е волево действие на един от субектите на правоотношението, което поражда правни последици независимо от волята и желанието на другия участник в правоотношение. Такива актове са решенията на административните и съдебни органи,молби, жалби, едностранни сделки, признание на дълга и др. Когато един от участниците в правоотношението е държавен орган, който изпълнява властнически правомощия навлизаме в сферата на публичното право. Този вид правоотношения се регулира от императивни норми.

Двустранните актове са споразумения между два и повече правни субекти, в които е изразена тяхната съгласувана воля. Към тях се отнасят преди всичко договори в трудовото, в гражданското, в търговското, в международното частно право и т. н., т. е. сфера на частното право, която се регулира от диспозитивни норми.

20.3.6.1. Неправомерни действия и тяхната класификация

Неправомерно е такова поведение на субекта, което не отговаря на юридическите предписания на нормата и накърнява субективните права на други лица. Неправомерните действия са в противоречие с юридическите задължения и са израз на непозволеното, забранено от обективното право и, следователно, противоправно поведение на субекта. Ако такова поведение е виновно, то образува състав на правонарушението, за което се търси юридическа отговорност.

Неправомерните действия се разделят на обективно противоправни и виновни противоправни действия,или правонарушения.

Обективно-противоправни са действията, в които липсва субективният елемент на вина. Това е невиновно нарушение на нормите на обективното право и неизпълнение на юридическото задължение. Понякога такива действия наричат също правни аномалии, но това понятие още не се е утвърдило в юридическата литература.

Следователно, в основата на класификацията на неправомерните действия стои критерият на вината.

По-голям практически интерес представлява вътрешната класификация на правонарушенията . Ще разгледаме видовете на правонарушения.

Правонарушенията се разграничават често според критерия обществена опасност, или вредоносност, тоест в зависимост от размера и характера на вредата, която те причиняват на обществото, държавата или на другите правни субекти. Според този критерий (обществена опасност, или вредоностност) те се разделят на престъпления, или наказателно- правни (углавни) правонарушения и деликти, тоест всички други видове правонарушения. Според една друга класификация правонарушенията образуват не две, а три основни групи: престъпления, простъпки и деликти.

Престъпленията са наказателно-правни, или углавни правонарушения с най-висока степен на обществената опасност, за които се налагат съответно най-суровите санкции. За тях ще говорим по-подробно понататък, когато ще разглеждаме юридическата отговорност и нейните видове.

Всички други правонарушения - административноправни, трудовоправни, или дисциплинарни и гражданскоправни - се обозначават с общото понятие деликти, макар че по този въпрос няма общоприето в юридическата наука мнение, което обуслови тройното деление на правонарушения (на престъпления, простъпки и деликти). В теорията, особено в миналото, деликтите се разбират само като гражданскоправни правонарушения.

20.3.6.2. Структура на правонарушението

Правонарушението е сложен юридически факт, който в повечето случаи се отъждества с фактическия състав. От структурна гледна точка правонарушението представлява съвокупност от единични, или прости юридически факти, предвидени в правната норма и образуващи основание на юридическата отговорност. С други думи, съставът на правонарушението е съвокупност или малка система от неправомерни действия на правонарушителя. Тези неправомерни действия са единични юридически факти.

Съставът на правонарушението е разновидност на по-общо понятие, наречено юридически (фактически) състав. Той (фактическият състав ) може да се образува не само от неправомерните, но и от правомерните действия на субекта. При състава на правонарушението е възможно съчетание на няколко разнородни юридически факта, напр. юридическо действие и юридическо събитие, или на факти, които принадлежат към различни правни отрасли. Така за възникването на наказателнопроцесуалното отношение са необходими не само наказателноправен юридически факт (извършването на престъплението), но и правомерно наказателнопроцесуално действие, т. е. юридически факт във вид на постановление за образуването на наказателно дело.

Съставът на правонарушението представлява единство на обективната и субективната страна в правонарушението и е необходимо основание за юридическата отговорност на дееца. В цялата структура на правоотношението, от което се образува и произтича юридическата отговорност влизат четири конститутивни елементи: субект, обект, обективна страна и субективна страна на правонарушението.

Субектът на правонарушението може да бъде както физическо лице, така и колективна общност от хората. В миналото се е считало, че в наказателното право (наказателноправните отношения) субектът на престъплението е само физическо лице, или човекът. Днес това схващане е подложено на ревизия, като се твърди, че и в наказателното право субектът на правонарушението може да бъде също колективно лице(1). При всички условия обаче той трябва да притежава качествата деликтоспособност и вменяемост.

(1). Вж. Антон Гиргинов. Наказателно-отговорни лица. С., 1995.

Обектът на правонарушението са онези материални или нематериални (духовни) блага, които се охраняват от правото и на които посяга правонарушителят. По-подробно въпросът ще се разгледа в темата“Правоотношение”.

Обективната страна в правонарушението е самото противоправно деяние в съвокупност с неговите общественовредни последици и необходимата причинна връзка между тях. Общественновредните последици не трябва да бъдат случаен резултат (казус) от действието или бездействието (когато е бил длъжен да действува)на правонарушителя.

Субективната страна на правонарушението се изразява в такава психологическа категория като вина. Вината е психическо отношение на правонарушит,еля към своите действия и последици от тях. Тя се образува от два основни компонента : интелектуален и волеви.

Интелектуалният компонент намира израз в способността на дееца да преценява разумно и трезво както своите действия, така и последиците (резултати) от тях, да оценява обективната страна на правонарушенията на основа на придобитото възпитание, умствените способности, социалната зрялост и т. н. Волевият компонент характира целенасоченост в действията на субекта, неговия стремеж и воля да постигне определени цели, които той е поставил пред себе си или волята и желанието (респ. нежеланието) да предотврати вредните последици от своите действия

Вина и нейните форми

Вината е необходимо основание за юридическата отговорност на правния субеккт. Тя съществува и се проявява в две основни форми: като умишлена и непредпазлива вина. Умишлената вина на свой ред може да бъде във форма на пряк и косвен (евентуален) умисъл. Умишлената вина е налице когато правонарушителят се стреми съзнателно към вредоносния резултат, желае да настъпят съответните последици от неговите действия,към тях са насочени неговата воля и желание. В наказателното право някои правонарушения (престъпления) могат да се извършват само във формата на пряк умисъл. Така, не е възможно “по непредпазливост” да бъдат извършени такива престъпни деяния като грабеж, кражба, присвояване, изнасилване и т. н.

При косвения (евентуалния) умисъл съзнанието и волята на правонарушителя са насочени към някаква друга цел, но наред с това настъпват и други вредни, обществено-опасни последици, които деецът съзнателно допуска, и е длъжен и би могъл да ги предотврати. Той се отнася обаче безразлично към този страничен престъпен резултат от своята дейност и не желае да го предупреди . В такъв случай за деянието и съзнателно допуснатата вреда правонарушителят ще отговаря като за извършени с косвен умисъл.

Непредпазливостта също има две форми : небрежност и самонадеяност. При небрежността недостатъкът засяга интелектуалния компонент на вината, а именно правонарушителят не желае и не предвижда вредните последици от своите действия, но би могъл и би трябвало да ги предвиди. В същност той носи отговорност именно затова, че не е предвидел вредните или обществено-опасните последици от своите действия, докато законът го е задължавал да предвиди и да не допусне настъпването на този вредоносен резултат.

Небрежността има черти (признака), които я оприличават на“казус”, който изключва юридическа отговорност за извършеното. Както и при казусът деецът при небрежността не желае да настъпят вредни последици и не предвижда, че те могат да настъпят. Но ако при казуса той изобщо не би могъл и не е бил длъжен да ги предвиди, то при небрежността деецът не само би могъл, но и е бил длъжен да предвиди неправомерните резултати от своите действия. Юридическата отговорност на правонарушителя при небрежността настъпва именно затова, че той е нарушил закона, който го е задължавал да прояви необходимата внимателност, за да не допусне вредните последици от своите действия.

В случая на самонадеяността правонарушителят предвижда и допуска възможност от настъпването на вредните последици от своите действия, но не ги желае, като се надява лекомислено, че те няма да настъпят или пък самонадеянно е убеден, че може да ги предотврати. В действителност се оказва, че той не е в състояние да ги предупреди и вредните последици въпреки неговото нежелание настъпват. Самонадеяността привидно напомня евентуалния умисъл, съществената разлика обаче е в това, че при самонадеяността деецът не желае да причинява вреда на другите, докато при евентуалния умисъл той е престъпно безразличен към възможните вредни последици от своите действия и не желае да ги предупреди, въпреки че е длъжен да не ги допусне.

21. ПРЕЗУМПЦИИ

С юридическите факти, т. е. с възникването, изменението и прекратяването на правните отношения, или казано с други думи, с пораждането, промяната и прекратяването на субективните права и задължения е свързан най-тясно и непосредствено въпросът за такива юридически понятия като презумпции и фикции.

Презумпцията е латинска дума, която означава буквално“предположение”. В Обща теория на правото под презумпция се разбира логическо умозаключение за вероятност от съществуването на определени факти или права на субектите, ако са доказани безспорно някакви други факти или права на субектите. По-кратко, презумпцията е основателно предположение, че най-вероято е да съществува определен юридически факт, който предизвиква съответните правни последици.

Следователно, презумпцията изпълнява в правото роля на юридическия факт и има същото правно значение, както и самите юридически факти. Това обаче не дава основание да се мисли, че тя е особен род (вид) юридически факти, както смятат някои автори.(1)

(1). Вж. Димитър Радев, Обща теория на правото, С., 1995, с. 187.

Според проф. К. С Юдельсон презумпцията е факт, който се признава за съществуващ с определена степен на вероятност. Или, с други думи, презумпцията е признание на факта за съществуващ по вероятност, че той съществува.(1)

(1)Вж. ПроблемьI доказьIвания в советском гражданском процессе, гл. V. М.,1951, с. 248 и сл.)

Типичен пример за презумпцията са разпоредбите на чл. 17 и чл. 14 от Закона за лицата и семейството. Разпоредбата на чл. 17 гласи: Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици,които произтичат от действителната смърт на лицето”. Този текст е в систематическа връзка с чл. 14 от същия закон, според който съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересуван може да обяви смъртта на отсъствуващото лице, ако в продължение на пет (5) години от него няма никакво известие. Като обявява смъртта на отсъствуващия съдът изхожда от основателната презумпция (предположение), че ако лицето е изчезнало и в продължение на 5 години от него няма никакво известие, то вероятно лицето не е между живите.

Следователно презумпцията заменя или представлява, а още по-точно изпълнява в правото роля на юридически факт и има същото правно значение, както и самите юридически факти. Презумпцията обаче не е тъждествена на юридическия факт. Така, артистът, който изпълнява роля на сцената не е тъждествен на героя, когото той представлява. Прочутият английски философ от ХVII век Томас Хобс забелязва по този повод: маската на Агамемнон оприличава артиста с действителния герой, но той се изказва не от собствено име, а от името на този, чиято роля изпълнява.(1)

(1)     Томас Хобс, ИзбранньIе призведения в двух томах. Том 1, М., 1964, с. 274).

Т. Хобс свързва този пример не с правното понятие юридическия факт, а с правната фигура на представителството, но това не променя нещата по същество. Същото може да се каже и за юридическия факт. Това се вижда и от посочената разпоредба на чл. 17 от Закона за лицата и семейството, според която съдът обявява смърта на отсътствуващото лице. За всеки обаче е ясно, че обявяването на смърта и действителната смърт на лицето са твърде различни неща.

Въпреки че презумпцията заменя или се представя за юридическия факт и има същото правно значение, както и този факт, между тях има съществено различие.

Юридическият факт е обстоятелство, което съществува в обективната действителност. Това е действителният факт на живота. Презумпцията напротив е само предположение, че даден факт е настъпил (съществува).

По-нататък. Юридическият факт е неопровержим. Пред фактите, както е известно, мълчат и боговете. Презумпцията напротив, може да бъде опровергана, освен ако оборването й не е забранено изрично от закона. Така, в посочения вече случай с отсъствуващото лице решението на съда може да бъде опровергано с друг факт - появяването на лицето, обявено за починалия. Действителният факт на смърта се опровергава само в религиозната митология. (1)

(1) Казано между другото, това опровержение понякога струва доста време и нерви на возвърналия се, предвид на големи юридически формалности, които съпутствуват отмяна на съдебното решение. В печата (Литературная газета”) преди години е описана подробно една подобна одисея на един безвестно осъствувавщ гражданин, когото съдът е обявил за починал, но той се е върнал и почти година е доказвал пред съответните бюрократични органи, че е жив, здрав и невредим. Случаят е много добър пример за тезата, че човекът колкото е зоополитикон (политическо същество”), толкова е и същество юридическо.

21.1. Класификация, или видове презумпциите

.

В зависимост от класификационното основание презумпциите могат да се групират по различен начин. Ще посочим най-разпространените класификации.

Така, според сферата на тяхното прилагане и действие презумпциите се разделят на общи и конкретни (специални). Общите презумпции са валидни за всички видове правоотношения без изключение. Тяхното действие се разпространява върху всички случаи на реализация на правото. Такава е например презумпцията за познаване на закона. Незнанието не извинява. Никой не може да се позовава на незнанието на закона, ако е извършил някакво правонарушение. При прилагане на правото ( на правните норми), примерно, от съдебните органи действува безусловното правило: правните норми са известни за всички.

Конкретните, или специалните презумпции, за разлика от общите, имат значение не за всички,но само за определен вид правоотношения. Тяхната валидност зависи от конкретните фактически обстоятелства. Пример за подобна презумпция е предположението, че една и съща вещ, продадена на няколко лица, е продадена най-напред и принадлежи на този, който първи е предявил иск в съда. Това съвсем не изключва възможността презумпцията да се оборва с всички допустими от закона средства.

Според юридическата сила, или степента на своята задължителност презумпциите биват фактически и юридически, или законови (легални). Фактическите предположения не са предвидени в нормативния акт, но съществуват като общоизвестни (общоутвърдени) житейски истини, с които се съобразяват съдебните и други правоприлагащи органи. Те имат значение на доказателствен акт, който подлежи на свободна съдейска оценка, и следователно може да бъде признат за истина или отхвърлен от правоприлагащия орган. В хода на доказването се правят определени логически изводи. Така, в законодателството на една или друга страна може да не е записана презумпцията, според която притяжателят на вещта се счита за неин собственик, докато не е доказано обратното. В практическото съдопроизводство винаги ще се отчита обаче факта на притяжанието като доказателство, че тази вещ принадлежи на дадено лице като на собственик. Ако презумпцията не отговаря на истината, тя следва да се обори от заинтересуваното лице. Фактическите презумпции се наричат понякога прости, или обикновени, за разлика от юридическите или законови презумпции.

Следователно, за простите предположения са характерни две неща: първо, законът не задължава да се съобразяваме винаги с фактическите презумпции, и второ,те могат да се оборват чрез argumentum a contrario, т. е. чрез доказателство от противното(1).

(1)вж. Л. Жюллио де ла Морандьер, Гражданское право Франции, с. 200.

С други думи, простите презумпции винаги са оборими, т. е. законът не забранява те да се оборват.

Юридическите презумпции са предвидени в правната норма и по тази причина се наричат законови, или юридически предположения. Естествено е да възникне въпрос защо законодателят е формулирал едни или други ппрезумпции непосредствено в правото. Отговорът на въпроса следва да се търси в практическите цели на съдопроизводството. Вече изтъкнахме, че същината на презумпциите се крие в изводите, които се правят от известен и безспорен факт за неизвестен факт. Морандьер сочи с основание, че понякога доказването на юридически факт или сделка е крайно затруднено. Законът може да освободи една от страните от прякото доказване и да изведе истинността на предполагаемия факт от съществуването на друг факт, който се доказва по-лесно. Именно в такива случаи са необходими законовите, или юридическите презумпции(1).

(1)Вж. Ж. Морандьер, с. 200, 171.

Законовите презумпции се разделят на оборими, или условни (някои ги наричат относителни), и необорими, безусловни,или абсолютни. Критерият за класификация тук е юридическата сила на презумпциите.

Оборими, или относителни са презумпциите, когато юридическите факти или правата на субектите се предполагат за съществуващи, докато не е доказано обратното. В този случай тежестта на доказването преминава на противната страна. Така, чл. 32(1) и чл. 33 (1) от Семейния кодекс съдържат разпоредби, според които съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване. Съпругът на майката може да оспори, че е баща на детето, като докаже, че то не е могло да бъде заченато от него. Този иск може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаване на рождението.

Вече сочихме, че предположението относно смъртта на лицето, ако пет години от него не е получено никакво известие, е оборимо. Вж. чл14 ал1 от ЗЛС,който постановява:”След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъствуващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересуван обявява неговата смърт. ” Чл. 18 от ЗЛС урежда последиците, които настъпват, ако се окаже, че обявеният за умрял е жив, т. е. когато презумпцията пада. Не случайно законодателят употребява израза “обявява неговата смърт”, а не признава за починал. С други думи,съдът не констатира смъртта на отсъствуващия, но само предполага, макар и с голяма степен на вероятност, съществуването на факта на смъртта. Съдебната презумпция изпълнява ролята или функцията на юридически факт. Така, чл. 17 от ЗЛС постановява:”Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето. ”(1).

(1)Законодателството на отдели страни установява различни срокове за обявяване на смъртта на безвестноотсъствуващите. Например, според закона, който е действувал в Ливан до 1995 г. семействата на изчезналите нямали право да искат обявяването на тяхната смърт в продължение на …. 90 (деветдесет !) години. През този срок евентуалните наследници не биха могли да наследяват имотите на изчезналия, а съпрузите им да се омъжат повторно. Новият закон, приет през 1995 г. разрешава на мюсюлманите да искат обявяване на смъртта четири години след изчезването на лицето и да изчакат още шест години за получаване на наследството. За христианите срокът и за вземането на съдебното решение, и за наследяването е 10 години.

Трябваше да се случи жестоката гражданска война в Ливан и да изчезнат в хода на войната над 10 000 ливанци, за да се отмени един очевадно архаичен закон, защищаващ в продължение на деветдесет години наследстнвените права на изчезналия и унижаващ жената чрез фактическото унищожаване на нейното брачно право.

Оборими са презумпциите за невинност в наказателното право и виновност в гражданското право. Чл. 31 ал. 3 от Конституцията постановява:”Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. ”. Анологичната разпоредба се съдържа във Всеобщата декларация за правата на човека. Чл. 11 ал 1. Разпорежда:”Всеки човек, когото обвиняват в извършването на престъплението, се счита за невинен, докато неговата виновност се установи по законен ред чрез гласото съдопроизводство, при което ще му бъдът осигурени всички възможности за защита”.

В гражданското право, както отбелязохме, действува презумпцията за виновност, за разлика от противоположната презумпция в правоохранителните правоотношения, свързани с наказателната юридическа отговорност (наказателно-правна, административно-правна и в някои други отрасли на правото). Правонарушителят, който е причинил имуществена вреда, не е изпълнил юридическото задължение или по друг начин е нарушил чуждото право, се счита за виновен докато не е доказал, че той е действувал невиновно. (1)

(1). Вж. Советское гражданское право, том 1, М.,1985, с. 23 . Изрично е формулирана презумпцията за виновност в гражданското право във Френския граждански кодекс:”Който претендира да бъде освободен от юридическото задължение, трябва да докаже, че е платил цената или е извършил дължимото действие и е погасил задължението. ”

Презумпцията за виновност понякога се конкретизира изрично и в специалния граждански закон. Така, чл. 29 от закона за патентите гласи:”Когато са нарушени правата на патентопритяжателя по чл. 19 ал. 5 тежестта на доказване, че продуктът не е получен по патентования метод, лежи върху нарушителя на патента, ако продуктът е нов. ”(Д. В. бр. 27, 2. 04. 1993 г. )

При безусловните, или абсолютните презумпции (необорими) не се допуска нормативно ( забранява се от закона) доказването на противното, т. е . юридическите факти или правата се приемат за безусловно дадени. Необоримите, или абсолютните презумпции не познават изключение. Тяхното опровержение не се допуска от закона. (1)

(1)Срв. Теория государства и права, ЛГУ, 1987, с. 411.

Необорими са някои от презумпциите и когато те не са формулирани изрично в правната норма, но се разглеждат като своеобразни процесуални принципи на правото. Например, презумпцията, която се използва при прилагането на правните норми твърди, че правните норми са известни на всички. Вече говорихме за нея като за обща презумпция. Тя има непосредствено практическо значение. При прилагането на правните норми се изхожда от презумпцията, че ако законът влезе в юридическата си сила, то той е известен на всички. Правният субект трябва да знае законите, които засягт неговите интереси. Незнанието на закона не го оневинява и не освобождава от юридическа отговорност, ако той е извършил някакво правонарушение.

Изискването, че никой не може да се позовава на незнанието на закона е известно от древността, задълго даже до възникването на римското право. Първите ни известни най-древни закони (закони на Ур Наму, на Ешнуна, на Липит Ищар, на Хамурапи и др.) или са изсечени върху камък (базалтови стели) и поставени на най-видно място (при влизането в страната, на нейните граници, или на градските площади),или са записани върху глинени плочки,или са пирографирани върху дървени дъсчици (както при квиритите - древните римляни) и пр., за да бъдат доведени до знанието на всички свои адресати.

Презумпциите имат важно значение както за процесуалното, така и за материалното право. Тяхното значение за материалното право не е така очевидно, и по тази причина някои считат, че презумпциите са правни фигури, характерни само за процесуалното право. Още повече, че с тях е свързано обикновено такова процесуално понятие като тежестта на доказването. Старото римско процесуално правило гласи: задължението да се доказва пада върху онзи, който твърди, но не и върху този, който отрича. . Така, презумпцията за невиновност в наказателното (или административното) право, или обратно, презумпцията за виновност в гражданското право изискват обвинителят или ответникът да оборят презумпцията, т. е. обвинителят да докаже виновността на обвиняемия. Обвиняемият не е длъжен да доказва своята невинност. Съответно причинителят на имуществената вреда в гражданския процес е длъжен да докаже, че няма вина в причиняването на вреда.

Виновността (респективно невинността) се доказват по установения в закона ред.

Не може да се отрече, разбира се, голямото практическо значение на презумпциите преди всичко в процесуалното право, но те играят важна роля също така и в материалното право. В този случай презумпциите действуват като мълчаливо приемани предположения, защото са очевидни и не пораждат спорове. Например, при купуване на някаква вещ на пазара, купувачът не иска от продавача доказателства,че той има право да отчуждава дадена вещ. Мълчаливо се приема,че продавачът има право да се разпорежда с вещта. (1)

(1). (Вж. О. С. Иоффе,М. Д. Шаргородский. Вопрось1 теории права. М.,1961,стр. 262). Въпросът за презумпции в правната теория има своя драматична история в недалечно минало. В социалистическата теория той продължително време бе идеологизиран и политизиран. Открито се провъзгласяваше “голямото постижение” на социалистическия процес, “който се е отказал от презумпциите като от всякакви формалности, които затрудняват установяване на материалната истина”. (вж. В. И. Каминская. Учение о правовь1х презумпциях в уголовном процессе. М-Л, 1948, с. 89 ) . Нихилистичното отношение към презумпциите в наказателния процес намира своето обяснение в практическите потребности на репресивната машина по време на Големия терор в Съветския съюз през 30-те години. Автентичният теоретик и пропагандатор на подобни възгледи (по въпроса за презумпциите) е А. Я. Вишински, който в същото време е и Главният прокурор и обвинител в процесите през тези години. Той обяви направо презумпцията за невиновност за ненужна и вредна “буржоазна формалност”. Влиянието на тази политизирана и назадничава теза се усеща в учебниците по теория на социалистическото право чак до седемдесетте години (вж. учебник по ТСП от 1973 г. ).. В гражданското право по същото време се наложи презумпцията за приоритета на държавната собственост пред кооперативната, обществената и личната, според която презумпция “тежестта на доказването на правото на собственост върху имуществото при спор пада върху кооперативната и обществената организации и гражданите, но не и върху държавните организации”(вж. Гражданское право, М.,1944, т. 1, с. 250. Учебник под редакция на проф. Генкин). В теорията и практиката през този период се подчертава класовото значение на презумпцията за държавната собственост. Върховният съд на РСФСР посочва изрично, че “при споровете на държавата с частно лице, особено от средата на нетрудещите се, трябва да се установи презумпцията в полза на държавата” (Вж. проф. Юдельсон, с. 256).