Joomla Software solutions Template

Payday loan

Националех революционер, пръв идеолог на националното революционно движение, писател. Роден през 1821г.  в град  Котел в будно търговско-занаятчийско семейство. Племенник на Г. Мамарчов (Раковски. даже сменя кръщелното си име Съби - Сава с името на вуйчо си-Георги). Учи в родния си град, в Карлово и в гръцко училище  край Цариград. Там се свързва с дейци на движението за църковна свобода.

През 1841 в Браила подготвя масово въоръжено нахлуване в България (Браилски бунтове 1841-1843). На 10 февруари 1842 бунтът е разкрит от румънската полиция, другарите му са арестувани, а той успява да се укрие. След като научава за арестите, той се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт, но понеже е гръцки поданик, трябвало да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград вместо за Атина тайно го изпраща във Франция - Марсилия. Тук престоява година и половина. След като, лишен от средства, разбира, че не може да замине да учи в Париж, се връща в Котел (1844) под името Георги Раковски.Но през януари 1845 той и баща му са наклеветени, че готвят бунт, и са откарани в Цариград, където прекарват 3 г. в затвора. По време на Кримската война 1853-1856 си издейства назначение в турската главна квартира в Шумен като преводач с тайното намерение да предпазва българското население от безчинствата на турските войски и, от друга страна - да изпраща военни сведения на руснаците. Планът му е разкрит и той е арестуван в Калафат, но по пътя за Цариград успява да избяга. Организира чета от 12 души, с която се отправя към Балкана с намерение да се срещне с настъпващата руска армия. Около Преслав обаче узнава за неблагоприятния за русите обрат във войната и за тяхното изтегляне от България и той разпуска четата и се прибира в Котел. Там се укрива 4 месеца и в навечерието на 1855 тайно се прехвърля във Влашко. Посреща с разочарование сключването на Парижкия мирен договор 1856. Заминава за Нови Сад, където започва да издава в. "Българска дневница", книгата "Предвестник Горскаго пътника", първия брой на в. "Дунавски лебед" и поемата "Горски пътник". През 1857 е изгонен от Нови Сад по искане на турските власти. През 1860 се премества в Белград. Там съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили (ръководният му принцип е: "Наша свобода от нас зависи"). Според плана в България трябва да бъдат създадеени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото ще бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море. Появата му според Раковски. ще разбуни народа. Въстанието трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Върховният организационен център също ще бъде изграден извън България. Основната слабост на плана е убедеността, че народът е подготвен за въстание и че въоръженото му ядро трябва да са емигрантските среди.

Четническата тактика в българското освободително движение е обосновано най-пълно от Г. С. Раковски, но тя е позната и преди това. По същество тази тактика предвижда освобождение чрез навлизане на чети отвън, чиито действия да бъдат подкрепени от въоръжено въстание във вътрешността на страната. Тази тактика Раковски излага обстойно във втория си план, разработен в Белград. Като резултат е формирана Първата българска легия, но поради известни причини тя не съумява да осъществи вложения в нея замисъл. През 1867 г. Л. Каравелов създава Български комитет в Белград, който също изповядва четничеството, но някакъв конкретен успех не се постига.

Първите реални проявления на издигнатата от Раковски четническа тактика са свързани с преминаването в България на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през пролетта на 1867 г. Появата на Закона за народните горски чети съвпада с активизирането на руската политика, с българо-сръбските преговори за създаване на федерация и с желанието на Сърбия да се покаже от българската страна готовност за решително действие. Двете чети са въоръжени със средствата на Добродетелната дружина. Създава се впечатление, че това е начало в изпълнението на предвиденото от Раковски. Всъщност двете чети нямат за цел вдигане на въстание. Те получават указание от ръководството на „старите“ да избягват сраженията и изобщо срещите с турските въоръжени части. С една дума, те трябвало да осъществят един демонстративен марш с определена цел.

Четата на П. Хитов, брояща 30 души, преминава на българска територия на 28 април при Тутракан. Достига безпрепятствено до Балкана и престоява известно време в района на Котел и Сливен. В проведеното на 28 май събрание в Сливенския балкан е разработен и приет нов „Закон за българското народно въстание, по който ще се управлява българската народна войска в 1867 година“. Този закон общо взето преповтаря закона на Раковски, но въпросът за въстанието вече се поставя като близка цел. След престоя си в споменатия район четата се отправя към Сърбия по билото на Стара планина. Опитът на четата да премине на българска територия се оказва неудачен поради намесата на сръбските власти. Така пропада идеята за реализация на предвидената от Раковски масова четническа акция, придружена от вътрешно надигане на народа. Сходството обаче в действията на Букурещкия организационен център и на този в Белград предполага възможността за предварителна координация на предприетите действия.

Замислената и недотам успешно проведена четническа кампания все пак има резултат. Една част от участниците в нея се включва в състава на Втора българска легия, организирана през есента на 1867 г. в резултат на споразумение между Добродетелната дружина и Сърбия, подкрепено от Русия. През лятото на 1868 г. се подготвя поредната чета под предводителството на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Средствата за подготовката й са осигурени от Българското общество, а главна заслуга за нейната организация имат двамата войводи. Въпреки многобройните опити да бъдат отклонени от започнатото дело, въпреки намесата на П. Хитов и предупреждението на руското и френското консулство от Добродетелната дружина за преминаването на четата, на 6 юли 1868 г. 129 души стъпват на българския бряг при устието на р. Янтра. Разкрита още в самото начало, четата води тежки сражения при с. Кара-исен, Патреш и Вишовград. В битката при Канлъдере загиват 28 души, а Ст. Караджа е ранен и пленен. Останалите четници, предвождани от X. Димитър, достигат връх Бузлуджа, където на 18 юли водят последното сражение, в което четата е унищожена окончателно.

Макар да приключва трагично бойния си път, четата на X. Димитър и Ст. Караджа ознаменува една от най-героичните страници в историята на българското освободително движение. Героизмът и дързостта да се въстане срещу една вековна империя имат своето значение най-малко в три направления. Преди всичко се повдига самочувствието на българския народ и дълго време след разгрома на четата се говори за продължаващи сражения и за успеха на X. Димитър в борбата срещу поробителя. На второ място, представителите на Великите сили са изненадани и възхитени от проявите на българските бунтовници. Както и да представяли събитията пред своите правителства, за тях самите става ясно, че подобен масов героизъм не предвещава спокойно бъдеще за османската власт в българските земи. На трето място, самата Висока порта била стресната от революционното надигане на българите, което по време съвпада с продължаващото Критско въстание. Ето защо тя става по-благосклонна към българските искания по църковния въпрос.

В края на краищата четническата тактика на Г. Раковски претърпява неуспех, но тя се оказва един задължителен етап в българското националноосвободително движение. Това налага търсене на нещо ново, на нещо по-рационално в организиране на борбата за политическа свобода.