Joomla Software solutions Template

Payday loan

22. ЮРИДИЧЕСКИ ФИКЦИИ

Латинската дума “фикция” означава буквално измислица, нещо не съществуващото в реалния свят. Правната конструкция, наречена “юридическа фикция” (fictio juris), е известна още в римското право, а още по-точно и в древното вавилонско право. В римското право тази юридическа фигура придобива сравнително завършен вид. Днес юридическите фикции се разглеждат като квазиюридически факти, или мними, неистински, несъществуващи юридически факти.

В математиката съществува понятието имагинерна, или въображаема величина, коята наподобява в определен смисъл юридическата фикция. Имагинерната величина означава нещо, което е възможно само в мислите, във въображението. В този смисъл и юридическата фикция е мним, несъществуващ, имагинерен факт, който съществува само в правната представа, или въображението.,но се приема, че той съществува в реалната действителност. От друга страна е възможно фактът или правата, които съществуват в живота да се обявяват за несъществуващи.

Тук веднага проличава отликата на фикцията от презумпцията, за която е характерно по-начало съществуването на предполагаемия факт, и като изключение - неговото несуществуване.(1)

(1) вж. Проф. К. С. Юдельсон. Проблема доказьiвания в советском гражданском процессе, гл. V Презумпции как основание освобождения от доказьiвания. М., 1951, с. 248 и сл.

Юридическата фикция е правнотехническо средство, или приьом, който се използва в правото, за да се подведе нещо реално, действително към някаква условна формула, която има правно значение. Типичен пример на юридическа фикция, известен още на римските юристи е да се разглеждат заченатите деца като родени, ако след раждането това ще бъде в тяхната полза. Целта на тази правна конструкция е чисто житейска и същевременно справедлива, разумна и хуманна: да се признаят и заченатите деца за правоспособни (т. е. за субекти на правото), които имат законно право на част от откритото вече (в случая на неочакваната смърт на бащата) наследство.(1)

(1)Политическият спор в края на ХХ в. между католическата църква (в Италия, в Полша) и светските партии по въпроса за законността и хуманността на абортите има и своя юридическа страна, а именно дали заченатите, но още не родили се деца следва да се признаят за субекти на правото. Този спор е спор между глухите, защото страните си служат с мирогледни аргументи, които са логически несъвместими. За католическите противници на аборта извършването му е дръзко противопоставяне на волята на бога и е фактически убийство на детето, тъй като жвотът на всеко живо същество е даден от бога . Светските застъпниците на аборта, напротив, не признават в ембриона правния субект и считат, че биологическият живот на детето се дава от родителите, и преди всичко от майка на детето, и следователно тя, а не бог се разпорежда с правото на майчинство. В този случай мълчаливо се предполага, че субектът на правото, а заедно с него и качеството правосубектност, се появява само след раждането,

Юридическите фикции не се разделят на законови и фактически, тъй като трябва да бъдат предвидени задължително в правната норма, т. е. те винаги са законови. Поради това, че са записани в закона и приемат задължително някакъв несъществуващ факт за съществуващ, те придобиват качеството необоримост. Правните фикции са необорими квазиюридически факти.(1)

(1). Латинска дума“квази” означава буквално като че ли”, т. е. нещо мнимо, неистинско, лъжовно.

Понякога е трудно да се разграничат юридическите фикции и презумпции. Например, може да се твърди с основание, че вече посочената презумпция за познаване на закона, с нейната максима, че “правните норми са известни на всички” е фактически “fictio juris”, която приема всички юристи, да не говорим за гражданите-неюристи, за енциклопедисти в областта на правото.

Като правнотехническо средство фикциите се използуват днес както във вътрешнодържавното, така и в международното право.

За илюстрация може да си послужи, например,спогодбата между правителството на Република България и правителството на република Индонезия за избягване на двойното данъчно облагане (вж. ДВ, бр. 37 от 30. 1v. 1993 г.), която прибягва към фикция при тълкуването на термина “граждани”. Чл. 23, ал. 2 пояснява: Терминът “граждани” означава: всички физическси лица, притежаващи гражданство на една от договорящите държави, а също така всички юридически лица, сдружения и асоциации, чийто статус като такива произтича от действуващото законодателство на една от договарящите държави. Казано другояче, спогодбата обявява за граждани не само физически, но и юридически лица и други колективни субекти.

Юридическата фикция се използва също така в Правилника за прилагане на Закона за данък върху общия доход (Д.в.”, бр. 100/94 от 6.12.94 г.), който в чл. 3 ал. 3 предвижда: ”Доходите на българските граждани, изпратени на работа в чужбина от българските работодатели, се считат за придобити в Република България”, и на това основание се облагат с данък върху общия доход. Юридическата фикция твърди в случая, че българският гражданин, изпратен на работа в чужбина от българските работодатели, например в Германия, в Либия или Сибирска Русия, придобива своите доходи не в тези стрпани, а в България.

Най-после юридическата фикция стои в основа на института на осиновяването, който регулира съответните отношения в семейното и наследствено право. Нашият закон не прави разлика между децата, родили се в дадено семейство и децата, осиновени от същите родители.

Обикновено считат, особено в европейската юридическа литература, че понятието “fictio juris”е формулирано за пръв път в римското право. В действителност тази институция римляните възприемат от Изтока. Като юридически технически прийом тя е известна още във вавилонското законодателство. В Древния Вавилон юридическата фикция се е използвала в случаите, когато не е било възможно да се приложи“принципът на талиона” (равно за равно”,”око за око, зъб за зъб”). В такива случаи съдията е прибягвал до фикция, без да има понятие, разбира се, че използва юридически прийом, който впоследствие ще се нарича фикция. Така, на лекаря, който е направил несполучлива операция, отрязвали пръсти, на опърничавия роб откъсвали ухото и т. н.(1). Считало се, че за несполучливата операция са виновни пръстите, а ушите са дадени на човека за да слуша. Такава фикция се е наричала

(1). В ж. З. М. Черниловский, Всеобщая история государства и права, М.,1983, с. 34-35).

по-късно“символичен талион”.

Понятието юридическа фикция се разработва и от средновековните юристи с оглед на понятието юридическо лице. Римското право използва това правнотехническо средство, но не стига до правната фигура юридическо лице като самостоятелен субект на правото, наред с физическото лице. Римското право създава необходимите предпоставки за конструиране на новото понятие “юридическо лице”, като признава за носители на права и задължения някои корпорации като държавата, общините и т. н. Римляните обаче не са стигнали до там, да приемат, че тези обединения са нов правен субект,различен от физическите лица, които ги образуват.(1)

(1)     М. Андреев, Римско право, с. 143.

Един от първите, които се опитват да разкрият същността на юридическото лице е папа Инокенти 1V, който счита, и с основание, че юридическото лице е абстрактно правно понятие, на което се приписва качеството на физическо лице. С помощтта на фикцията съюзът на лицата се разбира изкуствено като едно лице. Теорията на фикциите се разработва най-вече от цивилистите през ХIХвек. (1)

(1). Общая теория государства и права. Том 2, с. 354. Издателство на Ленинградския университет, 1974 г.

По-късно представата за юридическо лице се свързва с вид имущество, обособено за постигане на определени цели и се приема като особен субект на правото, наред с физическите лица. Обособеното имущество е необходимо на юридическото лице като субект на правото и с оглед на качеството правосубектност, което по необходимост притяжава правният субект,по-конкретно с оглед на деликтоспособност на юридическото лице. Естествено е, че спецификата на юридическото лице като изкуствено образувание, създадено от хората, като нов и специален субект на правото е тази, че юридическото лице не може да носи лична юридическеа отговорност и, следователно, тя може да бъде само имуществена. Това означава, че субектът трябва да притяжава обособено имущество, за да носи юридическа отговорност за своите действия.

23. ПРАВНИ ОТНОШЕНИЯ (ПРАВООТНОШЕНИЯ)

Правоотношението е третият основен компонент (елемент) на правната система.

Да припомним, че първият компонент на правото разгледано като система е правосъзнанието, или интелектуалният компонент в двете негови основни форми (може да се каже също, че на двете стъпала на развитието), а именно - масово правосъзнание (на първото стъпало) и теоретико-идеологическо (на второто стъпало) съзнание за правото, включително и професионалното правосъзнание, или правосъзнанието на юристите,което се изработва на основата на теоритически знания и юридическа практика.

Вторият компонент е обективното право, или нормативният компонент,който се състои от правнити институции. По-горе ги разгледахме заедно със субективното право от методологически съображения, въпреки че неговото (на субективното право) истинско място е тук, в раздела за правоотношенията., защото без субективни права и юридически задължения няма и правно отношение. Тези субективни права и юридически задължения образуват юридическо съдържание на правоотношението.

В реалната действителност съществува безкрайно разнообразие на обществени отношения и връзки (семейно-битови,приятелски, служебни,делови, производствени, трудови, икономически, политически,културологически,нравствени, юридически и т. н.) във всички сфери на обществения живот. Още древните гърци определят човека като “зоополитикон”, т. е. политическо, или обществено същество. Римляните го разглеждат и като юридическо същество.

Отделният индивид живее в изключително сложна система от най-различни обществени отношения . Всъщност целият обществен живот е огромна динамична система от най-разнообразни връзки и отношения, които изразяват взаимодействие между отделни хора и колективи (съдружества, организации, обединения и пр.) в гражданското и политическото общество. Именно в този смисъл човекът се определя понякога като “съвокупност от обществените отношения” (Маркс).

Обществените отношения между хората и техните обединения се изграждат върху обективна основа, която не зависи от волята и желанието на отделните индивиди. Тази обективна основа са техните материални и духовни потребности и интереси, които постоянно се развиват, умножават и практически са безгранични.

Богатството и неизчерпаемостта на тези потребности и интереси се определя преди всичко от такъв обективен фактор като съществуващото разделение на труда в обществото и свързаните с него различни форми на собственост, пазар и пазарните отнощения, чрез които се задоволяват материалните и духовните потребности и интереси на членовете на обществото.

От целия този многообразен комплекс на обществените отношения нас ни интересуват най-вече юридическите, или правните отношения, и по-конкретно тяхната спецификата, т. е. по какво те се различават от другите обществени отношения. С други думи кога, или в какви случаи обществените отношения придобиват правно качество и съответна юридическа форма.

Правоотношенията са вид обществени отношения, разгледани от правна гледна точка. Те са, както бе отбелязано, една от разновидностите на обществените отношения, при това са особено значими за отделния индивид, държавата и обществото. Това са такива обществени отношения, които са преминали, пречупени чрез правото., т. е. признати от държавата и предвидени в някаква правна норма.

Обичайното и кратко определение на правоотношението е: правоотношението е обществено отношение между хората, урегулирано от правото, т. е. обществено отношение, получило санкция от правото, от държавата. Това е обществено отношение, което е признато и утвърдено от държавата. Но държавата говори само на юридически език,т. е. нейното утвърждаване придобива правна форма във вид на някакъв юридически акт и по такъв начин пряко или косвено е свързано със съответната правна норма. Правоотношението е юридическа форма на съответните обществени отношения. Неговото фактическо съдържание може да бъде от най-различен характер: икономическо, политическо, нравствено, семейно-битово, техническо и т. н. Правните норми имат за цел да регулират по един или друг начин отношенията между хората в обществото. В това е техният истински смисъл и обществено предназначение.

Казахме вече, че правните отношения са икономически,трудово-производствени, търговски, семейни и други отношения, урегулирани от правото (от правната норма), които поради тяхната важност и значение за обществото, за хората държавата взема под своя защита и охрана. Не е трудно да се предположи, че по принцип всички обществени отношения биха могли да получат държавноправната закрила, т. е. да бъдат урегулирани от правото. В действителност в обществото нещата не стоят точно така. Не всички обществени отношения се нуждаят в държавноправна защита и не всички от тях се поддават на правно регулиране. В някои случаи държавната намеса в обществените отношения на хората изобщо не е уместна и не е желателна. Нещо повече много често те се противопоставят решително против намесата на държавата в техния граждански бит и особено в личните взаимоотношения.

Правоотношения са онези обществени отношения, които се включват в сферата на правното регулиране. Под сфера на правно регулиране се разбира онзи кръг от обществените отношения, които се подлагат и поддават на правното регулиране, т. е. могат да се регулират от правото. Когато общественото отношение е урегулирано от правото, то се превръща в правоотношение . Поведението на неговите участници се определя вече от предписанията на правната норма във вид, желателен за законодателя, за правотворческия орган изобщо, а в социално-политически план - за управляващата класа. Участниците в правоотношението придобиват специално качество, като се превръщат в носители на субективни права и юридически задължения.

Какъв смисъл се влага обаче в твърдението, че не всички обществени отношения се поддават на правното регулиране? Отговорът на този въпрос трябва да се търси в самата природа на обществените отношения. Съществуват определени области от човешките взаимоотношения и интереси, които не могат или не би трявало да се регулират от правните норми и където правото е безсилно да задължи индивида или да му гарантира определено субективно право. Това нещо разбират още представителите на естественоправното направление. Свободата на мисълта, разсъждава Барух Спиноза,е естествено право на човека. Това право не може да се промени от никой. Държавата не може да забрани на хората да мислят, да преценяват действията на правителството. Тя може да затвори устата на хората, но е безсилна да ги задължи да не мислят, да обсъждат, да преценяват неговата политика.

Всеки опит правото да навлезе в сферите, които не са му подвластни, е обречен на неуспех. Правото и държавата не са всесилни. Затова най-добре свидетелства практиката на авторитарните, и особено на тоталитарните режими, които се стремяха да одържавят всички сфери на обществото от горе до долу. Оказа се обаче, че и при тоталитарните режими не е възможно всичко да се рагламентира със средствата на правото. Законодателят се оказва безпомощен, когато навлиза в областта на личните интимни отношения между хората и неговите разпоредби стават чисто декларативни, без да предизвикват необходимия юридически ефект. Така чл. 16 от Семейния кодекс, приет през май 1985 г. постановяваше: ”Съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделно”. Назидателният характер на подобна правна разпоредба не се нуждае от коментар. На всеки здравомислящ човек е ясно, че хората се женят не да четат съвместно романи пред камината. Правото не може да нарежда как те ще живеят, да се намесва и да определя кога те ще живеят съвместно и кога разделно,да бъдат щастливи или нещастни и пр.(1)

(1)Често се твърди, че първите антитоталитарни романи са “1984” и “Фермата” на Джордж Оруел, написани скоро след Втората световна война . Не се знае от мнозина обаче, че първият роман, насочен против тоталитаризма се появи в Съветска Русия в края на опустошителната кървава гражданска война (1921 г. ) и е написан от руски писател Евгений Замятин. Повече от красноречиво е неговото наименование : “НИЕ” (“МЬI”). Авторът рисува фантастичната Единна държава, от която е изгонено всичко лично, индивидуално; изчезна даже понятието “Аз” и остава само колективното “Ние”. Няма нужда и от имена, всичко е заменено с номера. . Начело на Единната държава стои “Върховният Благодетел”, на него му е подчинено всичко. В Единната държава е постигнато, най-после, всеобщо колективно щастие, изграден е най-съвършенният мравуняк от хора. Тъй като всички проблеми със щастието на хората в държавата са решени, Върховният благодетел поставя пред ощастливената Маса грандиозна задача- да се изгради космическата свърхмашина Интеграл”. Нейното предназначение е да разпространи със сила безусловното щастие в цялата Вселенна. Неочаквано грандиозната космическа задача срещна непреодолима пречка. Тоталитарният “Интеграл” се оказва безсилен пред чувствата и емоциите на хората, пред вътрешното чувство на любовта. Единната държава контролира всяка крачка от външното поведение на хората. Всеки индивид, независимо мъжки или женски, може да установи по всяко време интимен регламентиран контакт с който и да е представител на другия пол, но не може държавната машина да вдъхне чувството на любов на един индивид към другия. И грандиозният експеримент с всеобщого щастие във Вселенната се проваля.

По-същество литературно-художествената фантазия на Е. Замятин не се различава от философските разсъждения на Барух Спиноза: държавата може да затвори устата на гражданите, да сложи им катинар, но е безсилна да им забрани да чувствуват, да преживяват, да мислят и да оценяват действията на нейните органи.

23.1. БЕЛЕЗИ (ПРИЗНАЦИ) НА ПРАВООТНОШЕНИЕТ

Правоотношението, както вече отбелязахме, е вид, разновидност на обществените отношения между хората, т. е. винаги двустранна, конкретна връзка най-малко между двама и повече правни субекти. Ако използваме класическия пример на любителите на Робинзонадата през ХIХ в., общественото отношение на необитаемия остров, където корабокрушението захвърля Робинзон Крузо, въэниква само тогава, когато се появява Петкан Отношението между тях не е обаче правно, защото липсват обществото, правото и държавата.

Правоотношението въэниква в обществото на основата на правната норма, която предвижда съответните субективни права и юридически задължения на правните субекти. Всяка правна норма съдържа някои общи изисквания, които не са персонифицирани. Те са адресирани към хипотетичния правен субект въобще. В правоотношението тези абстрактни изисквания се конкретизират, с оглед на възникналата фактическа ситуация, на характера на юридическите факти. Следователно, правоотношението е винаги индивидуализирана, персонифицирана двустранна (или многостранна) обществена връзка.

Следващата особеност на правоотношението е в това, че участниците в общественото отношение, урегулирано от правната норма, притяжават субуективни права и юридически задължения, които ги свързват в едно противоречиво единство. Чрез субективното право се реализират интересите и се задоволяват потребностите на субекта в правоотношението.

Специфичната особеност на правоотношението - и това е неговата отлика от всички други видове обществени отношения - се състои в това, че осъществяването на субективни права и юридически задължения е обезпечено и гарантирано от държавата чрез възможното исползване на правната (държавната) принуда.

23.2. ВИДОВЕ (КЛАСИФИКАЦИЯ) НА ПРАВООТНОШЕНИЯТА

Правоотношенията могат да се групират по най-различни основания. . Най-често те се класифицират като се използват следните критерии.

. На първо място правоотношенията могат да се обособят в специални групи с оглед на отраслевото деление на правото, т. е. според предмета на правното регулиране. В зависимост от този критерий разграничават конституционноправни (държавноправни), гражданскоправни, наказателноправни, наказателнопроцесуални, административно-правни, трудовоправни, семейнобрачни, наследствени и др. правоотношения.

Второто деление е в зависимост от метода на правното регулиране. Според този критерий правоотношенията се разделят на императивни и диспозитивни.

Третото деление се извършва като за критерий се вземат функциите на правото. Според този критерий правоотношенията се разделят на регулативни и охранителни. Това е много важно разграничение, което често се среща в правната литература. . Регулативните правоотношения са свързани с нормална и позволена дейност на правните субукти, с тяхното правомерно поведение, а охранителните правоотношения - с неправомерно, правонарушаващо поведение на един или повече от участниците в правоотношенията, с тяхната дейност, която нарушава предписанията на правните норми, и съответно с прилагането (използването) на държавната принуда. С други думи, реализацията на правото тук е във форма на правоприлагане,а това е държавна дейност.

Следователно в правоохранителните правоотношения една от страните винаги е държавен орган, който прилага едни или други санкции, предвидени в правната норма, а другиата страна е правонарушителят (или правонарушители). Охранителните правоотношения са свързани със защита, охрана на нечие субективно право, което противозаконно се нарушава. Типичен случай тук, например, е нарушаването на забранителните (забраняващите) норми.

На четвърто място, правните отношения се групират често с оглед конкретизация на правните субекти в съответното правоотношение. В зависимост от характера и степента на конкретизация те биват общи (абстрактни) и конкретни. На своя ред общите (абстрактните) се разделят на общорегулативни и общоохранителни, а конкретните правоотношения - на относителни и абсолютни.

При абсолютните правоотношения е определена поимено (индивидуализирана, персонифицирана) само оправомощената страна, докато при относителните са определени, конкретизирани поименно и двете страни на правоотношението.

Общорегулативните правни отношения по своя характер са типови правоотношения, тъй като представляват някакъв общ “типов” модел или вид на отношението, при който съществува връзка на всеки участник в правоотношението с всеки. Всички лица попадат в сферата на действието на правната норма (конституционните права на гражданите, например).

Пето. С оглед на разпределението на субективните права и юридическите задължения между участниците в правоотношението, те (участниците) биват активни и пасивни.

23.3. СТРУКТУРА НА ПРАВООТНОШЕНИЕТО

Всяко обществено отношение, включително и правното, предполага няколко задължителни елементи, които образуват неговата структура. Тези необходими елементи са: субектите, които взаимодействуват помежду си и образуват противоположно единство: единство от субективни права и юридически задължения на страните в правоотношението; обектите, по повод на които се установяват тези взаимоотношения;взаимодействието,което образува съдържанието на общественото отношение. От външната му страна то се изразява в действията (респективно във въздържане от действието, когато правната норма забранява едни или други действия (например, в правоохранителните отношения) на правните субекти.

Участниците (страни, субекти) на правоотношението заедно с неговия обект и съдържанието (взаимодействието) образувт структурата или състава на правоотношението. Съдържанието на правоотношението не е еднородно. Следва да разграничаваме юридическо (правно) и фактическо съдържание в него. Така, в стоката икономистште различават две стойности - потребителната и разменна, като първата служи за задоволямавето на някакви материални или духовни потребности на човека (от храна, облекло, жилище, зрелища, музика и т. н.), а другата намира израз в паричния еквивалент на вложения в стоката обществено-необходим труд. Правистите, от своя страна различават фактическо и юридическо съдържание на правоотношението, като под фактическо съдържание се разбират определени действия, чрез които се реализират субективните права и юридическите задължения на гражданите, а п. од юридическо съдържание - самите субективни права и юридически задължения, т. е. от една страна право на избор, или възможност от определени действия на притяжателя на субективното право (оправомощения),и от друга страна необходимост от съответни дължими действия на лицето по задоволяване субективното право на неговия притежател.

23.3.1. Субективно право и юридическо задължение

Вече говорихме за субективно право и юридическо задължение в темата за обективното и субективното право. Ще напомним, че най-същественото в тяхното определение е констатацията, че субективното право има за цел да задоволи някакви интереси и потребности на оправомощеното лице, и в този смисъл то е мярка, мащаб на позволеното поведение на субекта. На него се предоставя свобода на избор на вариант на поведение. Субективното право, както видяхме, е обеспечено чрез юридическо задължение на другия субект на правоотношението и по такъв начин е гарантирано от държавата. Правното задължение може да бъде както правомерно действие, така и въздържание от него, предписано от правната норма.

Юридическото задължение е също така мярка, мащаб но не на възможното, а на необходимото, обезателното поведение на съответното задължено лице. Това негово поведение е предписано императивно от правната норма и има за цел да осигури реализацията на субективното право на другото лице, на оправомощения. Ако задължението не се изпълнява, държавата по искането на оправомощения е длъжна да приложи правната принуда, за да гарантира реализация на субективното право на неговия притежател. Задължението, като и субективното право винаги е регламентирано нормативно. То се установява не произволно, а в съответствие с изискванията на правната норма.

Субективното право и юридическото задължение образуват диалектическо (т. е. противоречиво) единство. Няма субективно право, което не би било обезпечено с юридическо задължение. Съответно няма юридическо задължение, на което да не кореспондира определено субективно право на друго лице. Това са корелативни понятия.,т. е. едното не може да съществува без друго.

23.3.2. ОБЕКТ НА ПРАВООТНОШЕНИЕТО

Под обект на правоотношението разбират обикновено онези реални блага, към използването или опазването (охрана, защита) на които са насочени субективното право и юридическото задължение (с. 359). Обектът е благо, с което се разпорежда оправомощеното лице (субект, страна) под закрила на държавата, т. е. благо,което се охранява от държавата.

Обектите могат да бъдат най-разнобразни предмети, които представляват определена ценност за страната в правоотношението (за субекта на правото): движими и недвижими вещи, трудови спестявания, предмети на домашното стопанство, на бита, на личното потребление и т. н.(1)

(1)Вещите в юридическия смисъл са изключително разнообразни и образуват предмета на специална правна дисциплина “Вещно право”. Те се определят (вж. Таджер;Л. Василев, Георги Стефанов, А. Джеров,Георги Боянов и др) като материални предмети, които имат самостоятелно съществуване. В миналото, в периода на робовладението към вещите са спадали и живите хора, които римското право определя като “говорещи оръдия” (роби). Законът за собствеността, като използва юридическата фикция, приравнява към движимите вещи също така енергията. Под понятието “вещи” се разбират също различни ценни книги (билети от лотария, фишове от “Тото”, облигации, акции, чекове и др). По-подробно вж. проф. д-р Любен Василев. Гражданско право. Варна, 1993 г.; Проф. Витали Е. Таджер. Гражданско право на НРБ. Обща част . Дял II. С., 1972.

Към обектите се отнасят също така предметите на духовно творчество, напр. литературни, музикални и др. произведения, а също така разнообразни нематериални блага, които са защитени от закона, като личен живот на гражданите, тайна на кореспонденцията, на телефонните разговори, име, чест и достоинство на личността и пр. В облигационното право под обект се разбират също действия и услуги (напр. договор за извършване на работа,за извършване на услуги и пр. ) (1)

(1)Вж. по-подробно В. Таджер,Гражданско право. С., 1972.

С оглед на субекта на правото обособяват често обектите, които представляват изключителна държавна собственост и са посочени в чл. 18 от Конституцията: подземните богатства, републиканските пътища, водите, горите и парковете с национално значение и др. .

Много от авторите, особено в наказателното право, разграничават понятията обект и предмет на правоотношението.

23.3.3. СУБЕКТ НА ПРАВОТО И НА ПРАВООТНОШЕНИЕТО

Участниците в правоотношението притяжават качеството на субекти на правото. В теорията съществуват различни становища по въпроса зя съотношението между двете понятия:“субект на правото” и“субект на правоотношенията”, като проблемът е дискусионен и не е решен до сега. Заслужава да се отбележат две основни гледища по въпроса. Най-напред някои автори отъждествяват тези две понятия. Другите ги разграничават, макар и да отбелязват тяхната блшзост. Всъщност това са различия между обективното и субектинвното право, а от логическа гледна точка става дума за различни степени на обобщенията, или за различията между общото и конкретното.

Субектът на правото е категория на обективното право, той не е индивидуализиран и персонифициран, докато субектът на правоотношението е конкретен участник, страна в правоотношението, която трябва да отговаря на определени условия. Тези условия фактически са качества, присъщи на субекта и са свързани с неговата правосубектност: въэраст, психическо състояние, специални и др. изисквания необходими за някои видове правоотношения, напр. трудови, семейно-брачни, здравословни и др. подобни.

Качеството “субект на правото” някои приемат за първиччно и определящо юридическо качество, общо и принципно, а качеството “субект на правоотношението” разглеждат като вторично, или своеобразна негова конкретизация.(1)

(1) вж. Теория на социалистическо право, 1973, с. 67. ”Отделна личност не престава да бъде субект на правото, когато не е субект на едно или друго конкретно правоотношение. Никой не може обаче да бъде субект на конкретно правно отношение,без да има принципното юридическо качество субект на правото…Индивидите са изравнени като субекти на правото, а не като субекти на конкретни правни отношения.” (с. 67)

Следователно субектът на правото е обобщен, абстрактен израз на способността на лицето да има права и задължения независимо от конкретните правоотношения. Субектът на правоотношението, напротив е персонифициран участник на отделните конкретни правоотношения, които се отнасят (принадлежат) към един или друг правен отрасъл. Този участник, или страната в правоотношението е индивидуален или колективен субект, който притяжава конкретно субективно право или носи конкретно юридическо задължение.

Субектите на правото са индивиди или колективнш общности от индивиди. Под индивиди се разбират отделни хора, или човек в юридическия смисъл на думата. Колективните общности са колективи от хората, организации от различен вид. Индивидите и колективите могат да бъдат, ако това е предвидено в правните норми, участници в правните отношения, и следователно, носители на субективни права и юридически задължения. Правният субект е всяко лице (физическо или юридическо), което притяжава правосубектност - юридическо качество от особено свойство.(1)

(1)Субектите на правото трябва да разграничаваме от друго юридическо понятие - адресати на правото, макар че тези понятия са близки и имат много общи белези. Адресатът на правото притяжава, естествено, качество на субект на правото. Но не всички субекти на правото са адресати на правото. Адресатите са лица, към които са насочени (в този смисъл “адресирани”) повелите на правните норми и които осъществяват тяхното изпълнение. Правните норми не винаги се адресират до всички. Например, те не се адресират до хората с увредена психика и поставени под пълно запрещение. Някои считат, че адресатите могат да бъдат само държавни органи. Аргументацията на това становище води логически до крайности, а именно, че правните норми са адресирани само до правоприлагащите, например, съдебните органи, и следователно само съдебните органи са адресати на правните норми. Но такова становище би било едностранчиво и погрешно. В крайна сметка, правните норми би могли да се адресират както до юридически, така и до физически лица, но от това още не следва, че всички субекти на правото са едновременно и адресати на правото.

23.3.3.1. Правосубектност

Правосубектността е способност на правния субект, предвидена в обективното право да бъде участник в правоотношението и да носи юридическа отговорност за своите действия (или бездействие когато е бил задължен от правната норма да действува).

Качеството правосубектност принадлежи на първо място на човека, но не само на физически лица. Международните документи, посветени на правата на човека, пходчертават изрично и преди всичко това основно правно качество на човека.(1)

(1) “Всеки човек, независимо от местонахождението му, има право на признание на неговата правосубуктност”(чл. 6 от Всеобщата декларация за правата на човека). ”Всеки човек има право на признание на правосубектността и на гражданските права” (Американската декларация за правата и свободите от 1948 г. . ”Всяко лице има право на признание на неговата правосубектност” (чл. 3 от Американската конвенция от 1969 г.)

Правосубектността на физическите лица (на хората) е свързана с определени естествени и социални предпоставки. Към естествените предпоставки се отнасят преди всичко биологически, психически и др. свойства на човека,произтичащи от възрастта и здравословното му състояние, които характеризират (определят) качеството на неговата воля. Ако волята му е увредена, това ще се отрази пряко на неговата дееспособност и деликтоспособност (но не и правоспособността му). Социалните предпоставки са някои специални изисквания, които се предявяват към субекта на правото във връзка с неговата трудово-професионална дейност, семейно-брачно положение, здравословно състояние и т. н.

Следва да се има предвид, че обемът и съдържанието на правосубектността не зависят от индивидуалната воля и желание на човека. Никой не може да бъде ограничен в правосубектността освен в случаите и по реда, предвиден в закона. Тя не може да бъде променена даже със съгласието на техните носители. Сделките, които съдържат такова ограничение са недействителни. Лицето се разпорежда с правата, които му принадлежат, но не и със самата способност да има тези права.(1)

(1). Вж. С. Н. Братусь, О. С. Иоффе. Гражданское право, “Знание”, М., 1967, с. 29.

Структурата на правосубектността. Правосубектността е юридическо понятие със сложна вътрешна структура. Тя се образува от три елемента: правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.(1)

(1). Някои считат, че правосубектността се състои от два елемена - от правоспособност и дееспособност, като включват деликтоспособност в дееспособност и я разглеждат като разновидност на дееспособността (вж. Напр., Теория государства и права. Ред. проф. СС. Алексеев М.,”Юридическая литература”, 1985,с. 356 и др. ). Днес господствуващато становище е, че деликтоспособност представлява самостоятелно юридическо качество на правния субект, тъй като се отнася само до случаите, свързани с правоохранителните отношения и съпътствуващата им юридическа отговорност.

Правоспособността е основният, главният елемент на правосубуктността. Тя се определя като способност на субекта на правото да притяжава субективни права и да носи юридически задължения, предвидени в обективното право. За човека като юридическо същество тя възниква от момента на раждането на лицето, продължава през целия му живот и се прекратява със смъртта му. В наследствените правоотношения тя може да възникне в отделни случаи и до раждането на детето, от зачеването му, ако това е в интерес и полза на детето, което ще се роди здраво и жизнеспособно.

Правоспособността обаче не не е някакво естествено, вродено свойство на човека, както са мислели навремето представителите на естественоправната школа. Тя е юридическо качество, породено от обективното право. По своя обем и съдържание правоспособността се различава през историческите епохи и даже днес в различни страни. Така, различен е каталогът на правата на човека в Древния свят, Средновековието и Новото време. Някои права на човека, които днес се смятат за повече от очевидни, например правото на брак и семейството съществуват далеч не за всички в Средновековието и особено в най-старото време. Ако днес принципът за равенство на хората пред закона е един от основните принципи на правовата адържава, то господствуваващата представа в добуржоазните епохи е представата за неравенство между хората. Правата и юридическите задължения се разпределят в обществото в зависимост от мястото на правния субект в социалната иерархия на обществото.

Дееспособността е способност на субекта на правото не само да притяжава (да има) субективни права и юридически задължения, но и да упражнява (да осъществява) тези права и изпълнява задължения, да ги придобива лично със свои действия. Както и правоспособността, тя може да бъде обща и специална.

Ако правоспособността възниква от момента на раждането на индивида, то дееспособността възниква постепенно във времето, след навършването на определена възраст - първоначално частична или ограничена, и след това пълна. Това е лесно обяснимо, ако вземаме предвид, че за извършването на осмислени и отговорни действия субектът следва да притяжава необходимите социален опит, разум и воля, които се придобиват от човека с времето, в процеса на неговото обществено възпитание. В повечето страни днес се приема, че пълната дееспособност на физическите лица настъпва с навършването на пълнолетие, т. е. 18 годишна възраст. Възможни са изключения от това общо правило, то те задължително трябва да са предвидени в закона. Така, у нас ал. 3 от чл. 12 на Семейния кодекс постановява:”Непълнолетният с встъпването в брак става дееспособен, но той може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съд по местоживеенето му.”

Ограничаване на дееспособността. Поначало обемът  на дееспособността, както и на правоспособността на всеки гражданин на държавата е еднакъв. Това изисква принципът за равенство на всички граждани пред закона. Обемът на дееспособността може да се ограничи само по закон или от съда. Така, според закона изцяло са недееспособни малолетните, т. е. до 14-годишна възраст, от 14 до 18 години непълнолетните са частично дееспособни, т. е. притяжават дееспособност в ограничен обем. Те могат, например, да сключват дребни битови сделки за задоволяване на текущите си нужди, да се разпореждат със средствата, придобити от своя труд, да извършват покупки в магазина и т. н.

При легалните (т. е. предвидени в закона) ограничения на дееспособността са възможни различни решения на въпроса в отделни страни поради нацоналните, историческите, религиозните и др. особености в тяхното развитие.

Ограничението на дееспособността е възможно и след като лицето е навършило 18-годишна възраст и е придобило по закон пълна дееспособност. Пълното и частичното ограничение на дееспособността на пълнолетния е възможно поради психическо заболяване, слабоумие и др., когато лице изцяло или частично не може да се грижи за себе си ( вж. ЗЛС) и само по съдебен ред.

Само със закон може да бъде ограничена дееспособността на чужденците. Например, те не могат да се ползват с правата, свързани с осъществяване на суверенитета: да участвуват в изборите (избирателните права), да заемат някои, посочени в закона длъжности (съдии, прокурори, следователи, министри и др.), не могат да придобиват право на собственост върху земята (конституционното ограничаване у нас)(1) и във всички други,

(1) Тази конституционна разпоредба отдавно се оспорва и изглежза ще бъде променена с оглед на уеднаквяване на националното ни законодателство с това на Европейския съюз.

точно установени от закона случаи.

Поставяне под запрещение. Юридическото понятие “поставяне под запрещение” е свързано органически с правното качество дееспособност.

Поставянето под запрещение е обявяване на лицето за частично (ограничено) или изцяло (пълно) недееспособно (ограничено или пълно запрещение).

Целта на този правен институт е двуяка. От една страна, поставянето под запрещение цели да вземе под закрила на държавата физическите лица, които са неспособни ( изцяло или частично) сами да се грижат за себе си, не са в състояние със своите действия да осъществяват субективните си права и юридическите си задълженния, да поемат върху себе си юридическите отговорности. Казано накратко, целта на института е да защити с държавноправни средства интересите на индивида. Причината, която обуславя необходимостта от правната защита на такива физически лица е тяхният незрял или увреден разум, съзнание и воля. Това са малолетните и непълнолетните, а също така психически непълноценните хора, които са навършили пълнолетие. Тези категории лица или нямат нужния социален опит и интелектуална зрялост (при малолетни и непълнолетни), или им липсва изобщо необходимия разум и съзнание, за да разбират значението на своите действия и последиците от тях.

. При душевноболните, страдащи от слабоумие (идиотия, имбецилност, дебилност, т. е. различни проявни форми на олигофрения) необходимите нормални разум, съзнание и воля липсват и при навършване на пълнолетието. Следователно, те трябва да бъдат защитени от всякакви недобросъвестни лица, които биха могли в користния си интерес да се възползуват от тези интелектуални недостатъци на болните.

Втората цел на института “поставяне под запрещение” е да защити интересите на обществото, правата на другите лица, които биха могли да бъдат поставени в опасност от неразумните действия на малолетните, непълнолетните и пълнолетните, страдащи от тежки форми на психическо разстройство. В крайна сметка в интерес и на болния, и в обществен интерес е такива лица да бъдат изключени от участниците в гражданския оборот.

Според закона за лицата и семейството (ЗЛС) са необходими комулативно две непременни условия, за да бъде лицето поставено под пълно или частично запрещение. Първо, лицето не може само да се грижи за своите работи. Второ,то страда от слабоумие или от душевна болест.

Вместо лицата, поставени под пълно запрещение и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници. Пълното запрещение е свързано, следователно, с института настойничество.

Сделките, извършени от изцяло недееспособни са нищожни, т. е. не пораждат никакви юридически последици.

Лицата поставени под ограничено запрещение имат частична(ограничена) дееспособност. Те могат да извършват някои дейности сами, а други - със съгласието на техните родители или попечители.

Ограниченото запрещение се регулира с нормите на института на попечителство. Законът позволява на поставените под частично запрещение сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд. Другите сделки могат да се сключват само със съгласието на родителите или попечители.

Редът за поставяне под запрещение. Поставянето под запрещение, както видяхме, е лишаване или ограничаване на дееспособността на физическите лица. Общото правило е, че то е възможно само по закона или по съдебен ред в точно определени от закона случаи.

Деликтоспособността е предвидена от обективното право ( от действуващото законодателство) способност на правния субект да носи юридическа отговорност за извършените от него правонарушения. Обикновено тя съвпада по време с дееспособността и това е причината, поради която смесват (отъждествяват) често тези много близки, но все пак различни понятия. Тези различия се открояват ясно в наказателното право. Ако дееспособността е свързана и с правомерни действия на субекта, и в този смисъл е по-широко понятие отколкото деликтоспособност, то последната е характерна за правоохранителните правоотношения, свързани с юридическа отговорност на правонарушителя. За да бъде той, правонарушителят, субект на наказателтноправни и други охранителбни правоотношения, необходимо е наличие на точно определени изисквания, по-специално вина, която включва в себе си както интелектуален, така и волеви компонент, т. е. способност на лицето да разбира свойството и значение на своите действия и техните последици, както и желанието (или нежеланието) те да настъпят (умисъл или непредпазливост).

Правният статус. Юридическо равенство. Правното положение на гражданина в държавата и обществото образува неговия правен статус. В правният статус включват обикновено два основни елемента: правосубектност и конституционни права, свободи и задължения на гражданите.

С правосубектността е свързано непосредствено и понятието (принципът) за равенство на гражданите пред закона, или юридическо равенство. Правният принцип за равенство на гражданите означава по-специално: първо, еднаква правосубектност на всички граждани (правни субекти), освен случаите на ограничение, предвидени в закона; второ, еднакво притежание на конституционните права, свободи и юридически задължения, изключващо всякакви привилегии, изброени у нас в чл. 6 от Конституцията.

Следователно, равенство на гражданите пред закона е всъщност равенството им в техния правен статус. Конституцията провъзгласява неотменимост на основните права на гражданите (чл. 57, ал. 1).

Принципът на юридическото равенство на гражданите означава тяхната ед наква правосубектност. Всички граждани по начало (освен случаите на ограничения, предвидени в закона) притяжават еднакъв обем на права, свободи и юридически задължения,те са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на признаците, посочени изрично в ал. 2 на чл. 6 от Конституцията (на раса, народност, етническа принадлежностпол,произход,религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние).

Недопустими са ограничения в правата, освен в случаите посочените в чл. 57 ал. 3 от Конституцията. Упражняването на отделни права на гражданите може да бъде ограничено, първо, само временно, второ, само със закон, т. е. от парламента (защото законодателството е негова прерогатива), и трето, само при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение.

Някои от правата, посочени изрично в съответните текстове на Конституцията, не могат да бъдат ограничени никога и при никакви обстоятелства, включително и в условия на война, на военно или друго извънредно положение.(1)

(1)Тези права са: право на живот - чл. 28; забраната човекът да се подлага на мъчения, на жестоко, безчовечво или унижаващо отношение, както и на насилствена асимилация; на медицински, научни или други опити, без неговото доброволно и писмено съгласие -чл. 29, ал. 1 и 2 ; неприкосновеност на личния живот на гражданите - чл. 32 ал. 1; свобода на съвестта, свобода на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи - чл. 37; презумпцията за невиновност до установяване на противното с влязла в сила присъда, принуждаване на лицето да се признае за виновен или да бъде осъден само въз основа на неговото самопризнание, непредаването на всеки обвинен в престъпление на съдебна власт в законно определения срок - чл. 31 ал. 3,2 и 1.

23.3.3.2. Класификация на субектите на правото. Индивидуални и колективни субекти

Субектите на правото се групират според различни критерии, в зависимост от целите и задачите, които преследва една или друга класификация. От гледна точка на разпределение на правата и задълженията между страните в правоотношението те се разделят на активни и пасивни субекти. За някои от авторите това е основното деление на правните субекти (1) . Под активни субекти се разбират носителите (притежатели) на

(1)вж. Венелин Ганев, цит. съч .

субективното право, а под пасивни съответно - носителите на юридическите задължения, т. е. “субектите, които със своите дейсктвия и поведение създават благоприятни резултати в полза на носители на субективни права” (вж. Теория на социалистическото право, с. 69). Казано по-кратко едните са притежатели на субективни права, а другите са носители на юридически задължения.

Другото основно деление на правните субекти е тяхното разделение на индивидуални и колективни. В индивидуалните субекти се включва основният, главният юридически субект - човекът.

Правната и държавнополитическата теория влагат различен смисъл в понятията “човек”, “гражданин” и “личност”.

Юридическото понятие “гражданин” обозначава човека, който се намира в политико-юридическа връзка с определена държгва. Гражданството е принадлежност на човека към определена държава. Върху него се разпространява суверенитетът на дадена държава. От друга страна всеки законопослушен гражданин се ползува с всички права, които законите на страната предоставят на всички граждани. Конституцията провоъзгласява равенство на гражданите пред закона. В число на гражданите се включват и биполиди, т. е. лица с двойно гражданство. Техните права в някои отношения могат да се ограничават (например, заемане на определени длъжности), но това ограничение трябва да е предвидено изрично в закона.

Терминът “човек” в юридическия смисъл има по-широко значение в сравнение с гражданина. Под човек с оглед на държавата разбират не само гражданина на дадена държава, но и всеки чужденец, и всеки апатрид. Правосубектност притяжават всички хора: и гражданите, и чужденците, и апатридите. Те се различават само по обема на правосубектността, като единствено гражданите я притяжават в пълен обем, а за другеите категории (чужденци, апатриди, в някои случаи и биполиди) са възможни едни или други ограничения, главно във връзка с осъществяването на политическите права. Тези ограничения, както вече бе изтъкнато, трябва да бъдат предвидени задължително в закона.

Понятието “личност” в юридическия смисъл е по-тясно от понятието “човек”Когато човекът се ражда, той не става веднага личност и не притяжава правосубектност в пълния й обем, но само правоспособност. Личността се формира в процеса на т. н. “социализация” или обществено възпитание, като преминава последователно стадиите от малолетие до пълнолетие. Личността е психически нормален, зрял човек, който се е формирал постепенно под влияние на семейството и обществото.(1)

(1) За разграничаване понятията “гражданин”,“личност” вж. Н. И. Матузов. .Личност .   Права. Демокрация. Саратов, 1972, с. 66-73.

С оглед на гражданство населението на дадена държава се разделя на три основни групи: граждани, чужденци и апатриди. . Различието, както вече бе изтъкнато по-горе, не е в това дали те са субекти на правото или не са. Всички хора са субекти на правото. Те се различават обаче по обема на притяжаваните права (т. е. обема на правосубектността). Така,гражданите притяжават всички политически права, включително и тези, които са свързани с осъществяването на суверенитета., а също така носят някои допълнителни юридически задължения, които нямат чуждите граждани и апатриди (лица без гражданство), например, задължението за отбиване на военната служба.

Колективни субекти. Съвременното разбиране за правото и правните субекти дава възможност на законодателя да признае качеството субект на правото не само на индивидите, но и на колективните общности на хората. В сегашното общество членовете му задоволяват своите потребности и интереси не само индивидуално, но и колективно като се обединяват в най-разнообразни общности. Целта на тези общности на хората е обединение на силите в името и за постигането на някакви общи интереси - стопански, политически, културно-просветни, религиозни, търговски и др. подобни. За осъществяване на тези цели законодателят чрез правото им предоставя нужните субективни права и установява определени юридически задължения пред обществото и държавата, както и пред отделните индивиди. Днешното гражданско общество е съвокупност от най-различни организации и отделни индивиди.

Колективните субекти на правото имат определени особености в своята правосубектност. Така, при тях няма разрив във времето между правоспособност и деликтоспособност, който наблюдаваме при физическите лица. Правоспособността и дееспособността настъпват едновременно и практически не са различими. Това дава основание на някои да определят тяхната правоспособност и дееспособност с едно обобщено понятие “праводееспособност”. По-нататък, съществува специален режим на учредяването на колективните правни субекти. Общността след като е създадена не се превръща автоматически в правен субект. . За да придобие качеството на правен субект, тя се нуждае в официалното признание от страна на държавата. Моментът на такова признание, който не е еднакъв за различните общности, е акт на нейното “официално раждане” като субект на правото с присъщата му праводееспособност.

Следващата особеност се състои в това, че праводееспособността на колективните правни субекти е специална и следователно е ограничена по своя обем. На тях се предоставят само такива права и задължения, които са свързани с предмета на тяхната дейност. Принципиалната разлика е тази, че на индивидуалните субекти се предоставят всякакви права и задължения, освен изрично забранени със закон, докато на колективните субекти се определят само изрично, т. е. нормативно разрешени, или целеви права и задължения, необходими за осъществяване на определените за тях цели и задачи.

Държавата като субект на правото. Най-широкото, най-всеобхватно и в този смисъл универсално политическо и юридическо обединение на хората е държавата. Тя е най-голям колективен субект на правото, който притяжава редица специфични признаци. Тези признаци са толкова своеобразни, че обикновено в теорията държавата се обособява в самостоятелен правов субект, различен от другите колективни общности на хората. Фактът е обаче, че държавата също е колективна общност от хора, която отговаря на всички изисквания на правния субект. Трябва да се има предвид също, както бе посочено по-горе, че не всички обединения (колективи) от хората са субекти на правото, докато държавата е такъв субект, въпреки нейното голямо своеобразие.

Държавата като субект на правото притяжава субективни права и юридически задължения. Тя може да бъде субект не само на публично, но и на частното право, да встъпва не само в публични, но и в гражданските правоотношения: да притяжава собственост и най-разнообразни други граждански права и задължения, да поема върху себе си имуществена отговорност, например,. да отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица и пр.

Държавата е многоотраслев субект на правото, т. е. може да бъде участник в най-различни отраслеви правоотношения. Макар че тя създава правните норми, в същото време тя е ограничена от правото, което установява и действува само в рамките, определени в закона. С други думи, тя е не само правосъздаващата, но и правноограничена политическа организация на цялото общество. Държавата, както и други организирани общности на хора, може да бъде носител на субективни права и юридически задължения само във връзка с осъществяваните от нея функцшш.

Съвременната правова държава е изградена върху принципа на равнопоставеност в отношенията си с гражданите, ако въпросът се отнася до правата и законните интереси на гражданите и техните обединения. Тези права и законни интереси имат приоритет пред всякакви институции, включително и държавата, които са създадени с единствена цел да служат на човека.

Държавата като субект на правото се представя във външния свят в две качества. От една страна тя е равноправен участник (заедно с другите правни субекти) в частноправните отношения в гражданското общество и може да бъде страна не само в конституционноправните, административните, финансовоправните отношения, но и в облигационни, авторски, изобретателски, наследствени и др. правоотношения.

От друга страна, тя действува като публичноправна организация, която осъществява държавната власт, и следователно притяжава качеството суверенитет, т. е. представлява върховна власт, която стои над всички други видове социална власт в обществото. В това си качество държавата има изключителни права (прерогативи), свързани с монополното осъществяване на държавната власт., но точно определени в конституцията на страната. Така, държавата е изключителен собственик на някои обекти, посочени в чл. 18 ал. 1 на Основния закон: подземни богатства;републикански пътища; водите, горите, парковете с национално значение и т. н. Тя може със закон да установява държавен монопол върху железопътния транспорт, използването на ядрена енергия, производстнвото на радиоактивни продукти, оръжие, взривни вещества и т. н.

Юридическите лица като субекти на правото. Делението на правните субекти на физически и юридически лица е предвидено у нас в Закона за лицата и семейството (ЗЛС).

Ако физическото лице е човек, индивид,т. е. биологическо същество, комуто правото предоставя определени субективни права и юридически задължения и по такъв начин го превръща в същество юридическо, то под юридически лица в собствения смисъл на думата, като социални същества, различни от физическите лица се разбират онези правни субекти( сдружения, фирми, учреждения, държавни органи, предприятия и т. н.), които притяжават обособено имущество и могат да носят самостоятелна имуществена отговорност. Заедно с физически лица и имущество юридическото лице представлява единна съвокупност. На нея от държавата (от законодателя) са предоставени нормативно съответните права и задължения с оглед реализацията на едни или други социални интереси и цели.

Юридическото лице е самостоятелен носител на правата и задълженията, независимо от физическите лица, влизащи в неговия състав и притяжаващи собствени права и задължения. То представлява специална правна конструкция (фигура), създадена от правото (от законодателя) за колективно притежание на специалните права и задължения. В определен смисъл може да се твърди, че юридическите лица ( и така са мислили юристите в миналото) са своеобразна юридичесдка фикция (fictio juris).

Между физическото и юридическото лице като субекти на правото има съществена разлика. Ако физическото лице по своята природа е биологическо същество, на което законът придава юридическо качество, то юридическото лице е само социално същество, определено социално образувание, т. е. продукт на социалния живот на хората и на правото. С други думи юридическото лице е същевременно и социално и правно явление.

Юридическото лице придобива и осъществява субективни права и юридически задължения чрез своите ръководни органи, създадени по законоустановен ред. Органите са официални изразители на волята на юридическото лице и негови законни представители пред обществото.

От съдържателна страна юридическото лице по своята структура се образува от две съставки . Първата е личен състав на юридическото лице, съставен от физически лица. Това е разумът и волята, мозъкът, така да се каже, на юридическото лице. Втората съставка представлява материален субстрат във вид на имущество, което юридическото лице притяжава самостоятелно, като субект на правото,. Имуществото е негов неотменим атрибут, необходим за юридическото лице за да носи правна отговорност за своите действия и е израз и свидетелство за неговата деликтоспособност.

Имуществената отговорност на юридическото лице е самостоятелна и различна от отговорността на неговите физически лица. Те по принцип, освен ако другото не е предвидено в закона, не отговарят имуществено за действия, извършени от името на юридическото лице.

Начини на образуването на юридически лица Начините на образуване на юридическите лица имат пряко значение за определяне на момента, от който започва тяхната правоспособност (праводееспособност), а следователно и юридическата отговорност на новообразуваното лице като субект на правото за своите действия.

Съществуват три основни начина на образуването на юридическите лица, от които зависи техния правен режим.

Първият начин определят като императивен, или разпоредителен : юридическото лице се създава с властнически (разпоредителен) акт на съответния компетентен държавен орган. Така се образуват главно държавните юридически лица. От държавния орган (който говори от името на държавата) изхожда инициатива за създаването на юридическо лице и той преценява целесъобразността на неговото съществуване. Правоспособността (дееправоспособност) започва от момента на влизането в сила на разпоредителния акт на съответния държавен орган.

Другият начин на създаването на юридическите лица е разрешителен. В този случай инициативата изхожда от заинтересуваните физически лица (респективно от техните организации), които желаят да създадат такъв правен субект, но държавата преценява целесъобразност от неговото съществуването, и ако прецени положително дава съответното разрешение за създаване на юридическото лице. Праводееспособността на новосъздаденото юридическо лице започва от момента на получаването на разрешението, което практически става също с издаването на разрешителен акт.

Третият начин е съгласителен. Юридическото лице се образува единствено по инициатива и споразумение на учредителите, не е нужно позволение (разрешение) от страна на държавния орган. Държавата не се занимава с въпроса за целесъобразността от съществуването на юридическото лице. Преценката за неговата целесъобразност е дело на самите учредители. Ролята на държавата се ограничава само с контрола върху законосъобразността на юридическото лице. За да стане лицето праводееспособно е необходимо съдебно решение за неговата регистрация и моментът на неговото официално “раждане” се определя от деня на вписването на решението на съда в регистра при окръжния съд.

24. ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО

Субектите на правото, както вече отбелязохме, притяжават юридическото качество правосубектност, т. е. правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. По различни причини обаче те не винаги са в състояние сами, със своите действия (или въэздържане от действия) да реализират своята правосубектност. Например, физическите лица са равни по принцип в своята правоспособност, но тяхната дееспособност настъпва с течение на времето - ограничена дееспособност от 14 -годишна възраст и пълна дееспособност - с навършването на 18 години. До възникването на дееспособността си те не могат сами със своите действия да реализират субективните си права и да носят съответно юридическата отговорност за своите правнозначими действия или бездействие.

Така, правоспособността при хората възниква от момента на раждането ( а в наследствените правоотношения може да възникне и от момента на зачеването), но от себе си се разбира, че децата не могат да сключват сделки, да прехвърлят правото на собственост върху имуществото, да извършват всякакви други юридически действия, които изискват съответната биологическа и социална зрялост, разум и други интелектуални качества. Юридическите лица пък по своята природа като изцяло изкуствени социални същества и продукти на социалния разум на обществото могат да действуват само чрез съответните физически лица, които са тяхната персонификация.

Съществуват и много други причини, по които правните субекти не могат често сами да реализират собствените си субективни права и задължения - поради болест, физическа невъзможност да присъствуват в даден момент на мястото, където се извършват юридически действия (командировка, отпуск, отсъствие от страната и т. н. ), най-после поради липса на необходимите правни, политически и други специални познания, както и поради други възможни обстоятелства и пречки, свързани с участниците в правоотношенията. . Всичко това поражда нужда от специална правна фигура, наречена представител, който да извърши необходимите действия от името на притежателя на субективното право (респективно юридическо задължение) и в негов интерес. Съвокупността от правните норми, които регулират този вид обществени отношения, образува института на представителство.

Следва да разграничаваме две основни разновидности на института на представителството, които са твърде различни по своята форма и съдържание, и които принадлежат към различни отрасли на правото. С основание юристите, особено конституционалистите и специалистите в областта на частно право, говорят за два самостоятелни правни института на представителството - политическо и гражданскоправно. (1)

(1). Някои автори разграничават даже четири вида представителство : гражданско, търговско, процесуално и политическо народно представителство. В този случай би могло да се говори за два обобщени вида представителство - в публично (политическо и процесуално) и в частно (гражданско и търговско) право, тъй като представителството познават практически почти всички отрасли на правото. Следователно, ако приложим отраслеви критерий, който стои в основата на четиричленното деление на представителството, бихме могли да говорим не за четири, а за много повече вида представителства

Същността на представителството е в това, че юридическите действия от името и в интерес на едно лице се извършват от друго лице . Съвсем друг и е субсидарният въпросът за условията, при които един правен субект извършва тези действия в полза на друг субект и от негово име. Тяхното съдържание от правна гледна точка е реализация на някакви субективни права и юридически задължения., които принадлежат не на представителя, а на представляемия. Тук ясно се вижда разликата между тях . Прочутият английски мислител от ХVII век Томас Хобс в своя “Левиатан” сполучливо сравнява представителя и представляемия с артиста на сцената и героя от ролята, която той изпълнява(1)

( 1 ). . Артистът в театъра, казва той, представлява не собствена персона, изказва се не от собствено име, а от името на някой друг, чията роля той изпълнява. Маската на Агамемнон оприличава артиста с действителния герой. ”Подобни фикции,-продължава той - не са по-малко необходими в гражданския живот, отколкото в театъра, когато се сключват сделки и договори от името на отсъствуващия” (Томас Хобс,Избранньie произведения,М.,”Мьiсль”, 1964, Т. 1, с. 274 ). ”Ако на лицето се приписват неговите собствени думи или действия, то пред нас е физическо лице; ако на него се приписват чужди думи или действия, то пред нас е фиктивно лице. ” (пак там).

В представителството няма значение броят на представителите или представляемите, това не променя същността на нещата. Един човек, забелязва Т. Хобс, може да представлява не само едно, но множество лица, така, както множество хора могат да представляват едно лице. (1)

(1)     пак там,с. 275.

Представителството като юридическа дейност на едно лице (представител) от името и за сметка на друго лице (представляемия) поражда за него, а не за представителя, права и задължетния в отношения с трети лица.

Основното деление на института на представителството, както отбелязахме малко по-горе, е неговото разделение на политическо представителство, - предмет на разглеждането в конституционно и международно публично право - и гражданскоправно представителство, което се изучава главно в гражданското и търговското право. По традиция в Обща теория на правото се разглежда предимно гражданскоправно представителство. Тази традиция не изглежда съвсем безспорна, тъй като и двата вида представителство имат редица общи черти, особено в ранния период на своето развитие.