Joomla Software solutions Template

Payday loan

ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

(Помагало)

от

проф. Владимир Захаров

24. 1 Политическо представителство

Политическото представителство е свързано с участието на гражданите в управлението на държавата, в решаването на общи държавни дела. Те засягат не отделни, единични,частни интереси на отделни лица, а публични, всеобщи интереси на членовете на държавната общност или на цялата държавна общност (например, дипломатическото представителство) Още тук проличава принципната, съществената разлика между политическото и гражданскоправното представителство. Едното е свързано с публичното, а другото с частното право. Това деление познават още римските юристи.

Историческото развитие на представителния институт и в публичното, и в частното право има обаче някои общи и сходни елементи. Тези черти се дължат преди всичко на техния общ произход.

Институтът на гражданскоправното представителство се среща в римското право само в зародиш, в ембрионалния стадий на развитие, като се допуска само по изключение при някои юридически действия от вещноправен характер(1)Бързото

(1)     Вж. по-подробно М. Андреев, Римско частно право, с. 257-259

развитие на института на гражданскоправното представителство започва само през късното Средновековие със зараждането и развитието на капиталистическите обществени отношения, особено след буржоазните революции.

Политическото представителство също така не съществува или почти не е познато в древността. Това се дължи на факта, че демокрацията в Древността ( в Гърция, в Рим ) се различава принципно от съвременната. Тя по същество не познава политическото представителство, или го познава само като изключение, съвсем в друга, различна от съвременната форма. Древното народовластие поради полисния характер на първите държавни общности е преимуществено пряка, непосредствена демокрация.,докато съвременната й форма по-начало е представително управление - нещо твърде различно от гръцката или римската форми на демокрацията (2).

(2)Върху това принципно различие се спира подробно за пръв път френският мислител и политически деец Бенжамен Констан в забележителния си труд за свободата на древните народи. (“За свободата на древните, сравнена със свободата в модерните времена”,Панорама,година ХIII, бр. 1-2,1992).

Представителната демокрация, или представителното упранвление има своя собствена история, която започва още през Средновековието, когато се появяват (възникват) първите близки до съвременни изборни (представителни) учреждения, изградени върху съсловния принцип. Съсловно-представителните учреждения са познати в почти всички европейски държави: кортеси в Испания, Генерални Щати във Франция, риксдаг и стортинг в скандинавските страни, ландтаг в германските държави, парламент в Англия,(1) сейм в Полша и Литва, скупщина в Сърбия, Земски събор в Русия и т. н.

(1)От английския парламент идва и общото понятие за парламента като висш представителен орган, което се наложи в държавноправната и политологическата наука.

От тези съсловно-представителни учреждения - първообраз на днешния парламент - израстват съвременните представителни учреждения. Политическото представителство в съвременния му вид като един от правните институти е следователно продукт на буржоазните революции от ХVII век насам.

Политическото (държавно, конституционно, народно ) представителство в публичното право има редица общи черти с гражданско-правното представителство в частното право. Най-напред ги сближава (в миналото) актът на предоставяне на пълномощието, или представителната власт във вид на мандат. По типа на частното представителство е изградено и съсловното политическо представителство. Представителството в частното право по самата си същност, по природата си има императивен характер. Упълномощителят може по всяко време да прекрати представителството, да прекъсне мандата. На съсловните представители в политическото съсловно-представително учреждение мандатьорите - избиратели връчват също така императивен мандат. Те предоставят на своите упълномощени депутати подробни и задължителни инструкции. Депутатите нямат право да излизат зад пределите, установени в императивния мандат (в инструкцията). (1).

(1). ”Императивният мандат почива на частноправната институция на пълномощието. Избирателното тяло е упълномощителят, а депутат е упълномощеният”. “Отношенията са като мандат и мандатьор, а основното правоотношение е мандатът. ” (……………………. ).

С императивния мандат е свързано правото на отзоваване. Когато упълномощеният депутат нарушава волята на избирателите и действува в разрез с предоставените му инструкции, те могат да оттеглят своето пълномощие и да отзоват предсрочно своя избраник(1)

(1)Правото на отзоваване бе закрепено изрично в социалистическото конституционно право, но за целия период на социалистическото развитие твърде малко са случаите, когато то е било приложенено на практика. Теоретическото доктринерство бе опровергано от практиката на реалния политически живот.

На пръв поглед подобно право на избирателите изглежда много демократично, тъй като поставя представителя в пълна зависимост от тях, но на практика то сковава инициатива на народните представители и превръща представителния орган в непълноценно, тромаво учреждение,което не може бързо и ефективно да създава закони, а те са най-важното правно средство за управление на обществото. Волята на населението ( на избирателите) в мащабите на страната изразява не отделният представител, а представително учреждение, съставено от съвокупността на всички представители на страната. Държавната воля е обща воля на целия народ, а не на отделен негов представител. Тук проличава съществената, принципна разлика между представителството в частното и в публичното право.

Понататък. Избирателното тяло не е хомогенно с оглед на различни и многопосочни интереси, които са основа за социалните противоречия и политически борби в него, рефлектиращи пряко и непосредствено върху политическите представители на народа Императивният мандат се превръща в оръдие за политическия натиск върху тях от страна на борющите се политически партииПостоянната промяна в съотношението на силите поставя под непрекъсната заплаха депутатите да пострадат от задължителния мандат и да бъдат предсрочно отзовани. Това положение се отразява пряко и върху дейността на самия представителен орган . Именно практическите потребности на управлението налагат надигащата се буржоазна класа да преминава навсякъде към изборни органи, основани върху представителен, а не императивен мандат. В хода на буржоазните революции се изгражда нов тип социално управление, който по принципно друг начин решава въпроса за политическото представителство.

Политическите борби намират съответно отражение в сферата на идеологията,в държавноправната теория. В навечерието на Великата френска революция избухва голям теоретическки спор по въпроса, който придобива веднага остър политически характер. Най-видните участници в този спор са прочутите френски мислители Шарл Луи Монтескьо и Жан-Жак Русо.

Русо, един от най. видните теоретици на народния суверенитет и непримирим противник на монархията, отстоява тезата за “обща воля” на народа и пряка демокрация, като се обявява решително против представителното управление. Представителната система за него е нещо недостойно и унизително за свободния гражданин. Народните представители според него винаги ще извращават общата народна воля и ще гледат само своите лични користни интерси. Общата воля на народа, счита той, не може да се представлява. Оправданието на изборите и на представителните учреждения той вижда в ограничен мандат на Националното събрание и свежда неговите правомощия само до правото да предлага на народа проекти на законите, които избирателите приемат чрез пряко гласуване или референдум (предпочитана и основна за Русо форма на пряката демокрация).

Като изхожда от тези основни постановки, Ж. Ж. Русо се изказва категорично за императивен мандат и право на предсрочно отзоваване на народните представители, които не оправдават народното доверие. Императивният мандат и правото на отзоваване той разглежда като задължителна и съществена гаранция за избирателите против евентуалния произвол на депутатите.

В противоположност на Ж. Ж. Русо Шарл Луи Монтескьо е убеден противник на императивния мандат и е последователен привърженик на свободнияен (представителен) мандат на народните избраници и на представителната демокрация. Голямото преимущество на свободния мандат той вижда в това, че депутатите получават пълна възможност да разискват и да приемат съответните решения в зависимост от промените в настроенията на народа. Народният избраник не представлява само своите избиратели, той е изразител на волята на целия народ, тъй като е съставна част от представителния орган, въплощаващ волята на всички, на цялата държава.

Основният недостатък на императивния мандат Монтескьо вижда в това, че депутатите са обвързани от задължителните поръчения на своите избиратели и в случая на въэможните промени в тяхните настроения трябва да чакат или нови инструкции от тях или да нарушават предписанията на мандата, а следователно да нарушават формално волята на избирателите. Представителният манадт, според него не пречел на принципа за териториалното представителство на депутатите, тъй като всеки по-добре познавал нуждите на своя град, отколкото на чуждите градове. (1)

(1)По-късно, вече в други исторически условия, когато буржоазната класа завладява държавата и се утвърждава здраво до кормилото на властта, други либерателен идеолог, изтъкнатият публицист, юрист и политически деец Бенжамен Констан (1767-1830) в прочутото си произведение “За свободата на древните…” изказва забележителната мисъл, че политическите режими и форми на демокрация трябва да се преценяват с оглед на историческите условия, в които те се проявяват, че свободата и демокрацията на древните се различават принципно от съвременната демокрация. Той твърди, че пряката демокрация не е ефективна, когато населението на държавата е многобройно. Пряката демокрация в Гърция бе възможна поради полисния характер и малобройното население на древногръцките държави, но такава демокрация е невъзможна при съвременните мащаби на урбанизацията. Достатъчно е да си представим такива мегаполиси, като Токио, Мексико, Ню-Йорк, Москва и др. които наброяват днес по повече от десетина милиона жители, за да разберем основателността на твърденията на Б. Констан. Освен това пряката демокрация не е приспособена към решаване на сложни въпроси, които изискват една или друга степен на професионална подготовка на народните избраници.

Същността на представителния мандат днес се състои в това, че народният представител (депутат) представлява не само интересите на своите избиратели, но и на цялата нация в съответното изборно учреждение. Депутатът обаче не отговаря за своите действия пред избирателите. Техните поръчения (инструкции) не са задължителни за него и избирателите от съответния избирателен окръг не могат предсрочно да прекъснат неговия мандат поради неизпълнението им. . Инструкциите имат само препоръчителен характер. Отговорността на народните избраници е не правна, а политическа, т. е. те рискуват само да загубят довереието на своите избиратели и те няма да ги преизберат за нов мандат през следващите избори.

Основният недостатък на представителния мандат, както виждаме, е в липсата на юридическа отговорност на депутатите пред своите избиратели. Правната връзка между мандатьора и депутата е прекъсната, което създава предпоставки за тяхното политически безотговорно поведение след приключване на избирателния процес. Това обстоятелство е главна причина за острите нападки на представителния мандат от страна на неговите противници. Те считат, че депутатът само един път през 4-5 години “заиграва със своите избиратели”. Само един път през този срок те могат да потърсят сметка на своя избраник. . В резултат на всичко това практическата неотговорност на депутатите прераства в тяхната безотговорност. На практика депутатът се оказва зависим изключително от своята партия (от партията, която го е предложила), а още по-конкретно и по-точно - от нейното ръководство.

Политическото представителство, както и в частното право, може да бъде законово, или конституционно. Такова е представителството, например, в английската палата на лордовете, които до скоро бяха наследствени представители по закона (1),

(1). През октомври 1999 година във Великобритания със закон бе премахнато политическото представителство, основано върху наследствен принцип, но остана представителството в палата на лордовете на онези депутати, които са получили благородническата титла пожизнено за своите заслуги пред държавата .

или пожизненото представителство във втората палата на някои държавни дейци, предвидено в конституциите на отделни държави. При този вид представителство (конституционно, законово) депутатът губи окончателно всякаква правна връзка със своите избиратели. Те не могат вече да го избират изобщо, даже и един път през 4 или повече години и да влияят върху него не само юридически, но даже и политически.

Защитниците на подобен род представителство се позовават обикновено на факта, че то има почетен характер, но забравят да добавят, че почетните представители се ползват със същите права, както и изборните представители в парламента. Към законовите представители се отнасят също назначаеми ( от държавния глава, например президента) членове на горната палата. В този случай също няма упълномощаване, и този белег също сближава политическото представителство с частноправното - законово представителство: на родителите, на частноправни общности (колективи) и други частни юридически лица., при които изборният орган е законен представител на юридическото лице ( на неговите членове).

С тези кратки бележки ще се ограничим в разглеждането на политическото (публичното) представителство, което се изучава значително по-подробно в курсове по Конституционно (държавно) право, а дипломатическото представителство - в Международно публично и Дипломатическо и консулско право. (1)

(1)Дипломатическото представителство е вид публично (политическо) представителство, свързан с държавата като субект на международното публично право и съответно с нейното представителство в други страни и международни организации от публичен характер. Същността му е защита на интересите на държавата ( като колективна общност на гражданите) и на отделните нейни граждани.

24. 2. Гражданскоправно представителство.

Сега да видим (също накратко) какво представлява институт на представителството в частното право,т. е. гражданскоправното представителство.

Гражданскоправното представителство е налице когато юридическите действия в интерес на едно лице извършва друго лице. Представителството е специфичен вид юридическа дейност на едно лице (представител) от името и за сметката на друго лице (представляемия), което поражда за него (представляемия) права и задължения в отношенията с трети лица. Представителят действува на основание на пълномощието, дадено от представляемия или на основа на закона . Пълномощието е право на съответното лице да бъде представител и защитник на интересите на друго лице. Юридическите действия, които той има право да извършва от името на представляемия по отношение на други лица се определят предварително или в споразумението на представителя с представляемия или от (в) закона. (1).

(1). Например, чл. 3 ал. 1 от Закона за патентите постановява:”Заявителят, патентопритяжателят и всяко лице, което съгласно този закон има право да извършва действия пред Патентното ведомство, може да направи това лично или чрез местен представител по индустриална собственост. Министерският съвет издава наредба относно реда за допускане на такива представители и изискванията, на които те следва да отговарят. ” Ал. 3 от същия текст гласи:”Представителството по съдебни спорове,основани на този закон, се осъществява по реда на Гражданския процесуален кодекс. ” (ДВ, бр. 27, 2. 04. 1993 г. ).

Границите или пределите на пълномощията не могат да се променят произволно, по еднолично решение на представителя. Гражданскоправното представителство може да бъде както законово, което наричат също задължително,така и договорно, или доброволно. (1)

(1)                                                                                                                                                                                                   Вж. по-подробно, В. Таджер, Гражданско право, с. 318-319, и др. Проф. Таджер обръща внимание на неточностите в утвърдила се в гражданското право терминология. Според него в т. н договорно правоотношението няма договор, а само упълномощаване. Законовото представителство, казва той, се основава върху закона, както и договорното представителство. Разграничителният критерий между два вида представителство е волята на участниците в правоотношението.

Ако представителството възниква независимо от волята на представляемия, само по силата на закона, то такова представителство се нарича законово, или задължително. Напротив, ако то се установява в резултат на съвместната воля на представляемия и преставителя, то в този случай се нарича доброволно, или договорно.

При договорното представителство представляемият сам, доброволно, по своя воля и желание избира представителя и определя обема на неговите пълномощия. Действията на представляемия по избора на представителя и установяването на пределите на неговата представителна власт се наричат упълномощаване. Упълномощаването намира документален израз във вид на пълномощно.

Доброволното представителство не само възниква, но и се прекратява също така доброволно, по волеизявлението на една от страните. (1)

(1). Вж. по-подробно, В. Таджер, Гражданско право, с. 318-319 и др.

Законовото или задължителното представителство винаги е регламентирано нормативно, по своя характер е много разнородно и обхваща случаите, когато представляемият сам, със своите действия не е в състояние (не може ) да реализира субективните си права или да изпълнява съответните юридически задължения. Най-често това е представителството на малолетните и непълнолетните, които нямат необходимия житейски опит и не могат сами, без чужда помощ да разберат свойството и значението на юридическите действия и техните правни последици. Това е също така представителството на пълнолетните, които поради слабоумие или душевно заболяване не могат да се грижат за себе си и своите интереси, представителството на непълнолетните, получили разрешение за брак от съответните съдебни органи, или казано обощено, на всички лица поставени под пълно или частично запрещение. (1)

(1). Така, според чл. 3 от ЗЛС “Вместо малолетните и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници”. Същият закон постановява, че законните представители на непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, са родителите или настойниците. В съответствие с чл. 97 от ЗЛС “Малолетните деца, които са настанени в обществено-възпитателно заведение имат за настойник управителя на същото. “На встъпилия в брак непълнолетен попечител по право е неговият пълнолетен съпруг” (чл. 105 от ЗЛС). ”На лица, поставени под пълно запрещение, органът по настойничеството назначава настойник и заместник-настойник и двама съветници, а на поставените под ограничено запрещение - попечител…Настойник или попечител по право на такова лице е неговият дееспособен съпруг; а ако няма такъв, родителите на лицето упражняват родителски права и задължения, освен ако те са лишени от тези права или са в невъзможност да ги упражняват.

“Настойникът е длъжен да се грижи за поставения под настойничество, да управлява имуществото му и да го представлява пред трети лица…(чл. 117 ал. 2). “Настойникът на поставения под пълно запрещение или попечител на поставения под ограничено запрещение съпруг е неговият дееспособен съпруг. Ако няма такъв, родителските права и задължения се упражняват от неговите родители, освен ако те са неизвестни, починали, лишени от тези права или са в невъзможност да ги упражняват. ”

Другият вид специално законово представителство е представителството на колективни юридически лица. Те се представляват от техните органи - директори, председатели на управителни, изпълнителни и т. н съвети. (1).

(1)Някои считат (например, проф. В. Таджер), че органът на юридическото лице не е нито доброволен, нито задължителен представител (вж. Гражданско право, с. 319). Той изобщо не е представител, тъй като е част от юридическото лице. Между юридическото лице и органа му няма никакво правоотношение. На друго мнение е проф. Л. Василев (вж. Гражданско право ) и повечето автори, които са писали по въпроса за гражданскоправното представителство. Самият законодател смята също така, че органите на юридическите лица ги представляват. Така, чл. 144 от ЗЛС постановява:Управителният съвет на сдружението управлява работите на сдружението и го представлява съгласно устава (курсив мой -В. З. )

24. 2. 1. Структура на гражданскоправното представителство.

Представителството като специален вид правоотношение има осложнена структура, тъй като се образува от два разцепени и паралелни клона на правоотношението: вътрешно и външно. Вътрешното правоотношение е правоотношението между представителя и представляемия, съдържанието на което е упълномощаване, т. е. предоставяне на упълномощения на представителна власт. В такова правоотношение има само две страни, които участвуват в представителство. Второто - външното - правоотношение е отношението между представителя и заинтересувано трето лице. В този случай има винаги най-малко три страни: представляван, представител и трето лице (трети лица). Съединителното звено (съединяващият мост) в двата вида правоотношения е представителят, който е страна и в двете правоотношения - във вътрешното и във външното.

Същественото в случая е, че представителят няма собствен интерес в правоотношението (ако изключим заплащането и естествената заинтересуваност в крайния положителен резултат в делото), той действува в интерес на представляемия, извършва правни действия не от свое, а от негово име, за негова сметка и т. н. Последиците от правните действия на представителя възникват не за него, а за представляемия. (1).

(1). Вж. В. Таджер, цитир. Съч., стр. 304

24. 2. 2. Отграничаване на гражданскоправното представителство.

Представителството има външни прилики с някои други гражданскоправни фигури, с които не бива да се смесва. Така, то (представителството) има сходство с посредничеството. Съществената разлика обаче е в това, че посредникът не участвува пряко, не е страна в правоотношението, той е само връзка между неговите участници, докато представителят е страна и във вътрешното, и във външното правоотношение. По същият начин той се отличава и от пратеника, който носи определена информация за неговите участници. Пратеникът, за разлика от представителя не изявява своята воля, но само съобщава чужди волеизявления, илиза в ролята на своеобразен информатор и като такъв не е задължително да бъде даже дееспособен (например, може да е непълнолетен или даже малолетен, поставен под запрещение поради болест и пр. ), достатъчно е той да притяжава способност правилно да предава чуждата информация. В случая той изпълнява, както сполучливо се изразява проф. В. Таджер, ролята на пощенска кутия. (1).

(1). пак там, с. 310. В гражданското право се посочват и други отграничения на представителството от различни правни фигури.

24. 2. 3. Забрана на гражданскоправното представителство.

Съществуват случаи, когато законът забранява изрично юридическото представителство. Така, не се допуска представителството при съставянето на завещание в гражданското (вещното) право Забраняваща норма се съдържа в чл. 109 от ЗЛС и в редица други закони. (1)

(1). “Не могат да бъдат настойници и попечители: 1) Недееспособните 2) Лишените от родителски или настойнически права; 3) Лицата, които поради физическа или душевна болест, алкохолизъм, безчестен живот …(чл. 109 от ЗЛС). “Бракът се сключва по взаимно съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданското състояние” (чл. 7 от Семеен кодекс). “В общото събрание (на сдружението - В. З. ) всеки член или делегат има право на един глас. Не се допуска гласуване с пълномощие. ” (от чл. 141 от ЗЛС ).

. В конституционното право подобна забрана е предвидена за гласуването на законите и другите актове на Народното събрание (чл. 81 ал. 3 от Конституцията), при това гласуването трябва да се извършва само лично. (1)

. (1)”Гласуването е лично. Гласува се “за”, “против” и “въздържал се”. (чл. 51 ал. 1 от Правлника за организацията и дейността на Народното Събрание. (ДВ, бр. 105 от 1991 г. ) В ал. 3 на същия текст се казва изрично:”При компютиризираната система гласуването става със специална карта. Никой не може да гласува с чужда карта. ” В Народното събрание у нас, въпреки изричната забрана да се гласува с чужда карта, твърде често това безусловно изискване не се спазва от народните представители, при това безотговорно и безнаказано.

. Не се допуска представителство когато правните действия, свързани с осъществяване на субективните права и юридическите задължения имат личен характер и трябва да се извършват само лично (например, както вече бе посочено горе, регистрация на брака, реализация на активно и пасивно избирателно право, изтърпяване на наказание в наказателното право и т. н. ) Представителят не трябва да извършва юридически действия, ако те са в негов личен интерес или в интерес на други лица, които той също представлява . Едно лице може да бъде едновременно представител на две страни, които сключват помежду си сделка, само при условие ако е получил тяхното съгласие. (1)

(1). Представителят не може да извършва сделки от името на представляемия нито по отношение на себе си лично, нито по отношение на трето лице, ако също го представлява . Това е недопустимо защото при подобни хипотези представителят извършва сделки със самия себе си. (С. Н. Братусь,О. С. Иоффе. Гражданское право, М., 1967, с. 42 ) Договарянето сам със себе си е възможно само при изрично съгласие на двете страни при доброволно, но не и при задължително представителство.

25. Юридическа отговорност

25. 1. Юридическа отговорност: понятие и предпоставки.

Юридическата отговорност е разновидност на едно по-общо понятие - социална или обществена отговорност. Социалната отговорност е отговорност на човека за своите действия пред общността на хората където той живее: пред семейството, общината, колектива, държавата и обществото. Човекът е обществено същество и не може да живее извън определени колективни общности от хора. Като член на колектива и обществото той се ползва не само от неговата солидарна подкрепа и взаимна помощ, но носи също така определени задължения, отговаря за своето обществено поведение. (1)пред други хора: пред семейството, корпорацията, общината, държавата и други обединения

(1). Джавахарлал Неру в своя “Поглед върху световната история” въэпроизвежда текст от древноиндийската книга, написана на санскрит, който (текст) добре предава мирогледа на древните и тяхното отношение към обществените задължения на човека. ”Заради щастието на семейството -се пише в книгата - се жертва щастието на отделния човек; заради благото на общината - благото на семейството; заради благоденствието на страната - благоденствието на общината; а заради спасението на душата - целия свят” (вж. Дж. Неру. Взгляд на всемирную историю. Т. 1, с. 37. М., 1981)

Човекът е същевременно и биологическо, и социално (включително и юридическо) същество. Той се приспособява към обкръжаващата го среда, към природните и общетвените условията на своето съществуване, които му диктуват необходимото биологическо и социално поведение. Социалната адаптация на човека е приспособяване към обществото чрез спазване на определени социални норми.

Поведението на отделния човек (индивид) като съвокупност или система от отделните му действия намира израз в разнообразни обществени отношения, в които той встъпва с другите хора по най-различен повод, за да задоволи своите жизнени потребности и интреси. То се регулира от цял комплекс различни социални норми, в зависимост от вида на поведението на човека: етически (нравствени и морални),корпоративни, религиозни, политически, юридически и т. н. Социалната отговорност настъпва, когато индивидът нарушава една от тези норми.

Социалните норми са мярка за основните субективни права на човека - право на живот и на на свободата, т. е. правото сам да определя своето обществено поведение и да изгражда собствения си живот. Същевременно те установяват допустими от гледна точка на колектива граници, или рамки на неговото възможно и дължимо поведение в обществото.

Обществото на свой ред предявява съответните изисквания към своите членове като формулира и закрепва определени правила за тяхното поведение във вид на социални норми . Задължението на човека, неговият дълг пред обществото е да изпълнява, да се придържа към тези императивни (повелителни) изисквания. Той не може да живее в обществото и да бъде същевременно свободен от него, да не се съобразява с обществените настроения, изисквания, желания и интереси на другите.

Така, както съществуват разнообразните социални норми, има и съответните видове социална отговорност: етическа (морална, нравствена), политическа, професионална, корпоративна, религиозна и юридическа, т. е. отговорност пред другия човек, пред колектива, пред своята корпорация (отговорност на лекаря, на учителя,на свещенослужителя,на политическия деец, на юриста и т. н. ), пред Бога (религиозна отговорност) и държавата.

Отговорността е резултат и последица от неспазване на социалната норма. Всеки, който я нарушава, поема риск да предизвика, както изтъкнахме горе, съответната отрицателна реакция на обществото или колектива, която (реакция) се изразява в неблагоприятни последици за нормонарушителя от личен (физически или нравствен) или имуществен характер.

Проблемът за социалната отговорност е голям и сложен философски въпрос, който се разглежда и интерпретира по различен начин от Древността до днес и в етиката, и във философията, и в религията, и в юриспруденцията. Така, историята на политическите и правните учения (в миналото - история на философия на правото) проследява в исторически план как се преплитат и най-тясно се обвързват религиозната и светска етика и философия, правната теория не само в ученията на древните и средновековните мислители, но и в разнообразните съвременни учения и доктрини. Така, учението за свобода на волята и отговорността на човека за своите целенасочени действия, от една страна, и за вината, от друга, стои в основата и на христианската етика, и на теории за юридическата отговорност.

Правната отговорност има своя специфика и се отличава съществено от другите видове социална отговорност., макар да притяжава редица общи за тях родови белези.

Отговорността по-начало е свързана винаги със съответните права и задължения., с тяхното спазване, използване, изпълнение или неизпълнение. Юридическата отговорност по-специално е в пряка връзка със задълженията и правата, предвидени (записани) в правната норма, т. е. със субективните права и правните задължения. Тяхната качествена отлика е в това, че реализацията им се гарантира от принудителната сила на държавния апарат.

Всеки вид социална отговорност изпълнява интегративна (т. е. спояваща, сплотяваща ) функция спрямо обществото и по такъв начин способства за запазване на неговата цялостност. Юридическата отговорност като наай-важен, най-ефективен на съвременния етап вид социална отговорност изпълнява решаваща роля в запазването на обществото като единен и цялостен обществен организъм .

Специфичният белег на правната отговорност е в това, че тя е санкционна отговорност пред държавата и чрез държавата. Тя се реализира чрез прилагане на санкциите, предвидени в правната норма, които са юридически израз на държавната принуда, използвана от държавата против правонарушителя.

Другата особеност на юридическата отговорност е в това, че тя е отговорност само за външните виновни действия на дееца, които нарушават изискваниета на правната норма, т. е. причиняват вреда на нечие субективно право или са свързани с неизпълнение на предвиденото в нея (в нормата) някакво юридическо задължение. Отговорността именно за конкретното деяние ( действие или бездействие), за външно обективираните постъпки, а не за мисли и за идеи е съществената характеристика на правната отговорност, която я индивидуализира и отличава от другите видове социална отговорност. Човекът извън своите действия, извън въшните си постъпки не съществува за правото и за юридическата отговорност, по-специално. Важен белег на днешната правова държава и съществена черта на съвременното правно мислене е недопустимостта да се наказва начина на мисленето на хората.

Юридическата отговорност е необходима последица от неправомерните действия на индивида във вид на правонарушение, което е решаващо основание (предпоставка) за нейното настъпване. Нека да припомним, че всички действия на правните субекти, които имат значението на юридически факти, т. е. жизнените обстоятелства или ситуации, с които нормата (законодателят) свързва възникване, изменение и прекратяване на правоотношения, се разделят на правомерни и неправомерни. Неправомерните действия на свой ред биват правни аномалии и правонарушения. Само правонарушенията предизвикват юридическа отговорност

Правонарушението е виновно противоправно действие (или бездействие, когато правната норма задължава изрично лицето да извърши определено действие, но той не го извършва) на правния субект, което накърнява субективното право на друго лице и поражда съответно неговата юридическа отговорност . Казано по-кратко, правонарешението е виновно неспазване (или нарушение) на правните норми, за което настъпва юридическа отговорност.

Юридическата отговорност е ретроспективна. Тя се търси за вече извършено противоправно деяние, за реализирано конкретно поведение, за действия на субекта в миналото, а не за намерение да се действува в бъдъще В правото няма и не може да има никаква друга отговорност, освен ретроспективнаТова е отговорност винаги, във всички случаи за нещо реално направено или неизвършено, но което, според изискванията на правната норма, е трябвало задължително да се извърши.

Необходимостта да се подчертае това очевидно на пръв поглед твърдение произтича от факта на появата в правната наука на възгледи и разсъждения за някаква “позитивно-перспективна” юридическа отговорност, която се опитваха да обосноват теоретически някои автори през последните години на социалистическото развитие в източноевропейските страни. (1)

(1). Дискуссионният проблем, поставен в социалистическата правна теория се свеждаше до следното. Някои автори се опитваха да разделят юридическата отговорност на два вида, или по-скоро да обосноват две значения на юридическата отговорност. : “позигивна” и “негативна”, или юридическа отговорност в “позитивна перспектива” и в “негативно-ретроспективен план”.

Под позитивна юридическа отговорност трябвало да се разбира надлежното, правилното или “отговорното” изпълнение на задълженията, добросъвестното отношение към своите обществени задължения. Отговорността, според тези автори, лежи върху гражданите, длъжностните лица, дружествата и т. н. през цялото време от момента на възлагането на задълженията на гражданите и юридическите лица (върху правните субукти) до тяхното прекратяване. Този вид отговорност намирал израз в одобрение на обществеността (разбирай, на управляващите), в награди за добросъвестно изпълнен дълг и пр.

Негативната юридическа отговорност, за разлика от “позитивно-перспективната” била свързана с неизпълнение, с нарушение на задължението, с недобросъвестно отношение към обществения дълг. Тя възниква от момента на нарушение на задължението и се изразява в осъждането, наказанието за неизпълненото задължение или принудителното изпълнение на задължението . Твърди се, че в първия случай става дума за отговорността (?!) за правилното изпълнение на задълженията, а във втория - за отговорността за неизпълнението или за ненадлежно, неправилно изпълнение на задължението

Против подобно изкуствено разделение на юридическата отговорност на “позитивна” и “негативна” с основание възразяваха редица автори още през социалистическия период на развитието на правната теория. . В своята критика те изтъкват няколко основни контрапункта.

Първо, юридическата отговорност винаги се е разглеждала в правната наука като ретроспективна, т. е. като отговорност за извършено противоправно деяние в миналото. Второ, ако приемем подобно разделение излиза, че лицето, което не е извършило противоправно деяние, например, престъпление, вече носи правна отговорност. Очевидно е, че насърчаването на подобни правилни действия чрез награди и пр. е нещо съвсем различно от правната отгворност на правонарушителя. Трето, разбирането за юридическата отговорност в двата горепосочени смисъла размива и заличава спецификата на юридическата отговорност, изравнява я с стическата, политическата, верската и др. отговорности. Към тази аргументация може да се добави още, че “позитивната юридическа отговорност” преполага логически, че всеки, който спазва елементарните библейски религиозно-нравствени заповеди, “не убивай”, “не укради” и пр., заслужава публично одобрение и специална награда за своето” правилно” “позитивно-перспективно” и отговорно поведение. (1).

(1). Проф. Р. О. Халфина правилно е забелязала навремето, че привържениците на “новаторското” схващане се опитват да тълкуват проблема и термина “отговорност” “от гледна точка на неговото филологическо значение”. В правото обаче терминът “отговорност”,справедливо сочи тя, “отдавна е придобил съвсем определено съдържание, което го отличава от общоупотребителното. ” (Р. О. Халфина. Общее учение о правоотношении, с. 316 ) .

И така, ще направим кратко резюме на гореизложеното. Юридическата отговорност се характеризира със следните белези.

Преди всичко тя е отговорност на правните субекти пред държавата за противоправно и виновно правонарушение. Към субекта на правонарушението се прилага принудителна държавна мярка, предвидена в санкцията на правната норма, във вид на лишения или ограничения от личен или имуществен характер.

Не трябва да се забравя също, че не всяка държавна принудителна мярка е непременно белег на правна отговорност. (1)

(1). ”Държавната принуда е присъща за мерките на юридическата отговорност въобще…Обаче не всяка принудителна мерка, която се прилага от органите на държавата може да бъде причислена към категория на мерките на юридическата отговорност. ” (О. С. Иоффе, М. Д. Шаргородский. Вопросьi теории права. М., 1961, с. 315. Вж. също: Братусь С. Н. Юридическая ответственность и законность. М., 1976, с . 85 ; В. Н. Кудрявцев. Юридическа отговорност. Във:Правната система на социализма, Т. 2 С., 1989,с. 153

Най-напред тя може дя се приложи в определени от закона случаи и без вина на правния субект, като превантивно средство (принудителни медицински мерки за лекуване на невменяемия, извършил обществено-опасно деяние, принудителен медицински оглед, карантина, реквизиция и др. ). За настъпването на юридическата отговорност обаче е необходима вина на правонарушителя. От друга страна юридическата отговорност не бива да се смесва със защитните мерки, които се прилагат за възстановяване на нарушените субективни права в гражданско-правните отношения Санкционните мерки се използват в тези случаи за да принудят неизправното лице да изпълни поетото юридическо задължение. (1)

(1)Вж. Теория государства и права. Ред. проф. С. С. Алексеев, М.,1985, с. 426

Юридическата отговорност е специфична разновидност на охранителното правоотношение, при което държавният орган има право да приложи наказателна мярка, а правонарушителят е длъжен да изтърпи наказанието, предвидено в санкцията на правната норма. За да възникне този вид правоотношение са необходими следователно, два вида основания: първо, фактическо основание във вид на правонарушението; и второ, юридическо, или правно основание, предвидено в съответната норма на правото.

Субекти на правоотношението юридическа отговорност са държавните органи от една страна и правонарушителят - от друга. Правонарушителите могат да бъдат както индивидуални, така и колективни субекти на правото, в зависимост от характера на правонарушението. В някои правоотношения субекктите на юридическата отговорност могат да бъдат само физически лица и съответно не могат да участвуват колективни субекти. В правоотношенията като субект може да бъде представено и лице, пострадало от правонарушението(1)

(1). Вж. Георги Ив. Бойчев. Юридическа отговорност, с. . 34

Оттук можем да направим извода, че за юридическата отговорност е характерно, че един от субектите, при това водещ, винаги е държавен орган, комуто са предоставени властнически правомощия. В този смисъл юридическата отговорност притяжава качеството общозадължителност, гарантирана с държавната принуда.

Другият субект на правоотношението като правило е самият правонарушител. При гражданско-правната отговорност е възможно изключение, когато субектът на юридическата отговорност е друго лице, а не самият правонарушител. Така, в някои случаи отговорността може да се търси от наследници на правонарушителя, от неговите родители и т. н. (1)

(1). Вж. Теория на социалистическото право, с. 278

Държавният орган, който търси юридическа отговорност, не може да откаже да реализира правомощието си. Неговото субективно право е същевременно и юридическото му задължение. Той може да освободи правонарушителя от юридическата отговорност само в изрично предвидените от закона случаи и няма право да го осводи от тази отговорност по собствена преценка.

При осъществяване на правомощията си във връзка с търсенето на юридическа отговорност дъпжавният орган спазва точно определени процесуални форми,установени нормативно. Той може да налага санкциите само във вид и размер, определени от закона иотговарящи на извършеното правонарушение. С други думи за него са валидни изискванията за справедливост. . като основен принцип на правото. Неговото задължение е също така да осигури на правонарушителя възможност той да исползва пълноценно предоставените му субективни права. Правонарушителят не е само обект на държавно-принудителното въздействие, но и пълноценен субект на правото. Като участник, страна в конкретното правоотношение на юридическата отговорност,той притяжава редица субективни права, предвидени в закона и държавният орган се съобразява с тях. (1)

(1)Вж. по този въпрос фундаменталния труд на академик Стефан Павлов : “Осигуряване на гражданите право на защита в наказателния процес на НРБ. ” БАН,1986

От своя страна носителят на юридическа отговорност е длъжен да понесе неблагоприятните последици от извършеното правонарушение, предвидини в санкцията на правоохранителната норма.

В правната наука, особено в миналото,поради недостатъчната теоретическа разработка на въпросите на юридическата отговорност често се допускаше отъждествяване на юридическата санкция и правната отговорност. Днес вече няма спор, че юридическата отговорност не е равнозначна на правната санкция. Санкцията е елемент на правната норма, която регулира определено обществено отношение., докато юридическата отговорност е специфичеин вид правоотношение, в който се реализира съответната санкция.

25. 2. Функции и принципи на юридическата отговорност

Функции на юридическата отговорност. Функциите, както вече изтъквахме,изразяват съдържателната и същностната страна в предмета. От тази гледна точка, да се изяснят функциите на юридическата отговорност, означава да се разкрият нейните цели и задачи, а също така основните начала (принципи), от които се ръководи обществото, държавата, законадателят, когато търсят юридическа отговорност от правонарушителите.

Една от основните цели и задачи на правната отговорност е охрана и защита както на цялото общество,така и на отделната личност. По-конкретно това означава охрана и защита на съществуващия обществен и държавен строй, неговия правопорядък, или на съвокупните общи интереси на всички граждани. От друга страна това означава същевременно защита и охрана на всеки отделен индивид (или член на обществото), на неговата лична безопасност и субективните му права и свободи.

Казано другояче,посредством юридическата отговорност се осъществява най-вече охранителната функция на държавата и на цялата политическа система. Да се осъществи юридическата отговорност означава да се реализират в крайна сметка правните санкции, които имат държавнопринудителен характер. В правоотношението юридическа отговорност намира израз и се реализира принудителната сила на държавата .

Наказването на правонарушителя е форма и средство за самозащита на обществото от вътрешните (предимно) разрушителни антисоциални и други недисциплинирани елементи, които заплашват неговото единство и стабилност. В този смисъл предназначението на юридическа отговорност е да осигури жизниспособност на обществото като цялостен социален организъм, който интегрира в себе си най-разнородни обществени интереси. По такъв начин тя подпомага да се обезпечат необходимите условия за възходящо, прогресивно развитие на цялото общество и на всяка отделна личност Тази функция на юридическата отговорност се обозначава в правната теория като защитна, или охранителна. В някои случаи тя е формулирана директно от законодателя. (1)

(1). Разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от НК гласи: “НК има за задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и целостния установен в страната правов ред. ”.

Освен охранителна (защитна) функция юридическата отговорност осъществява също така превантивна, или предупредителна (1)и възпитателна функции. В теорията

(1)Лат. дума “превенция” означава буквално предпазване, предупрежзение

различават обща и частна, или специална превенция (някои казват обща и конкретна превенция,което е едно и също). Когато се прилага юридическата отговорност, т. е. се налага една или друга принудителна мярка във вид на санкция, от нея произтичат винаги неблагоприятни последици от личен или имуществен характер за правонарушителя. Преследва се целта чрез страх или заплаха от санкция (от принудителната мярка) да се предотврати извършването на нови, повторни (рецидив) правонарушения както от същото, така и от другите лица. В този смисъл превенцията изпълнява ролята на предупреждение на правонарушенията. (1)

(1). Човекът се наказва, казва Сенека, не за това, че е извършил престъплението, а за да не го извършва занапред. Колкото и да е спорна първата част от неговото твърдение, сентенцията изразява великолепно същността на превенцията.

Под частна превенция се разбира предупреждаване на повторни правонарушения от същото лице, например, чрез неговта изолация от обществото (лишаване от свобода). Общата превенция има друга насоченостНейната задача е да предупреди правонарушенията от всички други потенциални правонарушители. Страхът от юридическа отговорност, негативната оценка на правонарушението от страна на обществото, атмосферата на обществено осъждане и т. н. имат за цел да окажат възпитателно (възпиращо) въздействие върху социално неустойчиви елементи, да осигурят правомерното им поведение,съзнателното и доброволно изпълнение на изискванията на закона. Юридическата отговорност и по-специално назателната не поставя за цел само възмедие по отношение на правонарушителя от страна на обществото (1)Още по-важна и по-трудна задача е ресоциализацията на личността на

(1)Някои въобще отричат въэмездния характер на юридическата отговорност., като абсолютизират правовъзстановителното начало в правните санкции. Такава оценка е неприемлива за наказателно-правната отговорност, която съдържа иманентно в себе си елементи на репресия и възмездие. Под репресията (лат. ) се разбира потискане (подавление) чрез наказание . За репресивната и въэмездна същност на наказателно-правната отговорност вж. М. Гунева. Състояние и тенденции в развитието на наказателната политика. Сп. ПМ, кн1,1991 г.

правонарушителя, или неговото превъзпитание в духа на уважение към субективните права и интереси на другите членове на обществото, на признание на общочовешкия характер на такива ценности като дълг и справедливост, собственост, лична неприкосновеност, солидарност и взаимна помощ и др., или казано обобщено,на необходимост от спазването на общоприетите морални и правни норми в обществото. Ресоциализацията на правонарушителя има за задача да го приобщи отново към обществото в качеството му на пълноценен и пълноправен негов член, който съзнателно и доброволно изпълнява обществени задължения и се отнася с уважение към правата, честта и достоинството на другите хора.

Крайната цел на юридическа отговорност, както на държавата и правото изобщо, е да осигури правомерното поведение на всички членове на обществото, да изкорени максимално правонарушенията, и преди всичко престъплениета в обществото.

Целите и задачите на юридическата отговорност, нейните основни социшални функции намират своя нормативен израз и в действуващото законодателство на страната. Така, чл. 36,ал. 1 от Наказателния кодекс предвижда три основни насоки на въздействие на наказанието върху личността. Наказанието, според този член се налага с цел: първо, да се поправи и превъзпита правонарушителят към спазване законите и добри нрави; второ, да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме въэможността да върши други престъпления, и трето, да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

25. 3. Принципи на юридическата отговорност.

Юридическата отговорност се реализира на основата на общите и специалните (отраслевите) принципи на правото, и на първо място такива принципи, като: законност, справедливост, целесъобразност, хуманност на юридическата отговорност и неизбежност от наказанието .

Някои обособяват също и такъв принцип като бързина на правораздаването, т. е. навременност на юридическата отговорност. Други автори не го считат за самостоятелен принцип, но го свързват или с целесъобразността на юридическата отговорност, или с нейната неизбежност. Ако оставим на страна този спор, важно е юридическата отговорност да бъде не само законна, справедлива, хуманна и целесъобразна, но и да бъде навременна мярка.

Принцип на законността. Този принцип означава, че юридическата отговорност се търси само на правно, законово основание. Тя е недопустима без наличие на съответна правна норма, която забранява ( не позволява) да се извършва един или друг вид действие или бездействие. Видът на юридическата отговорност и нейните санкционни граници са предвидени също така в закона.

Същността на принципа на законност е в точното и безусловно спазване от органите, които реализират юридическата отговорност на всички изисквания на материалния и процесуалния закон при нейното осъществяване. От гледна точка на материалното право това значи, че правна отговорност може да се търси само за деяния,предвидени в закона и само в пределите, посочени в него. Материалният закон изисква също така тази отговорност да се прилага само за виновно деяние на правния субект. От позиции на процесуалното право принципът на законността задължава да се спазват точно всички процесуални норми, които регулират реда за търсене на отговорността. Вината на правонарушителя трябва да бъде всестранно обоснована и неопровержимо доказана. Сложният юридически фактна правонарушението следва да бъде установен като неопровержима обективна истина по делото.

Принципът на законността предполага пълно гарантиране на всички субективни права на правонарушителя, а също така ефективна защита на законните интереси на държавата, както и на другите индивидуални и колективни субекти на правото, засегнати от правонарушението.

Принцип на справедливостта. Принципът на справедливостта пизисква на правонарушителя да се налага наказание или да се определят принудителни мерки, които отговарят напълно на характера и тежестта на извършеното противоправно деяние, на степентта на неговата обществена опасност, на условията, при които то е извършено, на личните особености и качества на извършителя. Недопустимо е да се прилага закон, който установява отговорност или я засилва след извършване на деянието, т. е. забранява сена наказателния закон да се придава обратна (ретроактивна) сила. Това е императив на международното право.

Така, чл. 15, т. 1 на Международния пакт за гражданските и политическите права от 19. 12. 66 г. постановява, че никой не може да бъде признат за виновен в извършването на престъление за някакво действие или недоглеждане, което според действуващото в момента на извършването му вътрешнодържавно законодателство или международно право, не е престъпление. Съответно не може да се налага по-тежко наказание, отколкото онова наказание, което би могло да се наложи в момента на извършването на престъплението. С други думи,принципът на справедливостта забранява да се придава обратна сила на наказателния закон, освен в случаите когато новият законе в полза на правонарушителя (установява по-лека санкция отколкото стария закон).

Видът и размерът на наказанието трябва да бъдат справедливи, без да са неиоправдано леки или сурови, без да накърняват както общественото чувство за справедливост и хуманност, така и личните чест и достоинство на правонарушителя. Наказанието не бива да е само възмездие на обществото по отношение на правонарушителя, но и ефективно средство за превъзпитаването и приобщаването му към обществото като негов пълноправен и пълноценен член .

Принципът на справедливостта изисква правната отговорност да бъде лична и строго индивидуална, ако случаят се отнася до наказателен вид отговорност. За едно правонарушение не може да се налага повече от едно наказание. При всички видове юридическа отговорност действува правилото:”отговорността носи този, който е извършил правонарушението”.

Съвременното демократично законодателство отрича и отхвърля феодалния (средновековния)принцип за някаква “колективна вина” и съответно за колективна отговорност, в каквата и да е “модерна” интерпретация. (1)

(1) Тук се имат предвид схващанията в учебниците от социалистическия период на нашето развитие, че комунистическата нравственост уж внасяла в този принцип на лична отговорност “коректив”, който “се състои в това, че наред с нарушителя моралната отговорност за неговото деяние носи и онзи колектив, в който той живее, се труди и учи (вж. Теория государства и права, Изд. на Московския университет, 1967, с. 383 )

Когато субектът на юридическата отговорност е наистина колективно лице справедливостта изисква персонификация на отговорността, т. е. от какви точно конкретни лица е извършено правонарушението в колективния орган. Ако едни или други ръководни лица в него нарушават виновно съответните правни разпоредби, то именно те са длъжни да отговарят за извършеното (за направеното). (1)

(1)Вж. Теория государства и права, Ленинград, 1982, с. 360

Най-после, справедливостта изисква във всички случаи, ако вредата, причинена от правонарушението има обратим характер, юридическата отговорност следва да осигури нейното възстановяване. Напротив, ако причинената вреда е необратима, юридическата отговорност трябва да отговаря на тежестта на извършеното правонарушение.

Принцип на целесъобразността. Юридическата отговорност трябва да бъде целесъобразна, което означава, че принудителните санкционни мерки, които се налагат на правонарушителя не бива да противоречат на нейните цели. . Те трябва да отговарят на тежестта на правонарушението, на обстановката и обстоятелствата, при които то е извършено, на личностните особености и качества на правонарушителя, на състоянието на общественото мнение и редица други фактори. Ако целите на юридическата отговорност могат да се постигнат без нейната реализация, следва винаги да се преценява, дали изобщо е целесъобразно тя да се търси.

Принцип на неизбежност и навременност на юридическата отговорност. Този принцип изисква нито едно виновно правонарушение да не бъде изоставено без да последва отговорност . Особенна важност той има в наказателно-правната сфера, която се ръководи от максимата : нито едно престъпление да не остане неразкрито и ненаказано, нито един престъпник да не избегне своята отговорност. Непременното условие за ефективно действие на принципа е също така изискване наказателната или правовъзстановителната мярка да бъде не само законна, справедлива, целесъобразна, но и навременна.

Практиката и историческият опит свидетелствуват, че търсенето на юридическа отговорност дава максимално добри резултати и ней-висока ефективност, когато тя е неизбежна и навременна, т. е. следва веднага или колкото може по-бързо след извършването на правонарушението. Практическият еффект от действието на този принцип има психологическа основа. Тя произтича и е следствие на фактора на времето. Колкото повече са отдалечени във времето моментът на правонарушение и реализацията на правната отговорност, толкова е по-низка степента на нейната резултатност. Преведено на математическия език това означава, че те се намират в отношение на обратна пропорционална зависимост.

Времето заличава първоначалната острота на деянието. По тази причина националните законодателства установяват навсякъде давностни срокове, след изтичане на които се прекратява търсенето и реализацията на юридическа отговорност (наказателно преследване на правонарушителя, изпълнение на взетото по дело решение ).

Макар и да не е формулирано изрично, действието на тази закономерност е забелязано от мислителите още в Древността Очевидно съвсем не е случайно, че всички религии без изключение проповядват фатална неизбежност от наказанието за вината, за “греха”, за неправедните постъпки на човека. (1)

(1)Брахманистската “карма” (“дхарма”) на древните индийци предвижда наказанието не само за престъпника, но и за последващите му поколения, ако по някаква причина той самият е избегнал наказанието. ”Беззаконието, което е причинено в този свят, не носи веднага своите плодове…, но като се увеличава постепенно, то подрязва под корен онзи, който го е извършил. ” (текст 172). “Ако наказанието не сразява самия престъпник, то пада на неговите синове, ако не на синовее, то на неговите внуци; но веднъж извършеното беззаконие никога не остава без последици за онзи, който го е извършил”. (текст 173). ”Чрез беззаконито той (престъпникът - В. З. ) благоденствува известно време, получава различни блага, тържествува над своите врагове, но (в крайна сметка) той загива с цялото разклонение на своя корен”. (текст 174 ). Вж. Хрестоматия по всеобщей истории государства и права. Том 1,М., 1996, с. 29. В Библията нереализираното наказание тегне върху целия род на престъпника чак до девето коляно. По-късно Бог казва на Моисей, когато му предава божиите заповеди :”Не си прави кумири…Защото аз Господ, твоя Богъ, съм Бог ревнив, който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до трето и четвърто поколение…”(Стария завет, Изход, гл. 20, стих 4 ).

Същите мотиви звучат и в “Теогония” (“За произхода на боговете”) на най-ранния гръцки поет Хесиод (VII в. пр. н. е. ). Той разказва, как Крон (Кронос), син на Гея (Земята) и Уран (Небето) убива по подбуда на своята майка баща си с огромен сърп, . приготвен от нея специално за тази цел. Причината за това била, че Уран многократно зазидал в утробата на Земята-Гея своите деца, които се раждали чудовища-уроди. Гея пък била крайно обезпокоена от необичайната плодовитост на Уран. И не виждала друг изход освен убийстото му. . Вярно е,твърди Хесиод, злодеянието на Уран било ужасно, и той, Хесиод, не осъжда в поемата си самия факт на неговото убийство. Но това не е било обикновено убийство, а убийство на бащата от сина му., едно грозно и “нечестиво дело”, още по-голямо злодейство. И затова Кронос също заслужава ужасно наказание . ……. Мойрата (съдбата) при гърците наказва безжалостно всички - жени, мъже, герои и даже богове. ., от нея никой няма спасение.

Чезаре Беккария, един от най-големите италиански юристи, формулира в средата на ХVIII век забележителна ръководна идея за криминолозите: не жестокостта на наказанието, а неговата неизбежност е най-ефективното средство в борба с престъпленията. Същата теза защитават прочутият Марат в своя “План на углавното законодателство” и Александър Радищев в Русия през втората половина на ХVIII век. Когато наказанието е жестоко и несоразмепно, твърди Марат, то води до обратни резултати.

Днес вече е общоприето положението, че принципът за неизбежността и навременността на юридическата отговорност е главно и най-важно условие за ефективността на прилаганата принудителна мярка въобще, и на наказанието по-специално. (1)

(1). Джулиан Саймънс, съвременният английски белетрист и литературен критик, в своя разказ “Някой друг” показва, как един от неговите герои, писател-фантаст решава да направи експеримент по оценка на личността, основан върху мотивите на анонимност и безотговорност. Между участниците в играта се премахват всякакви външни отлики. И жените, и мъжете се обличат в еднакви каучукови “космически” скафандри. Условието на експеримента е те да не говорят помежду си, за да не се познаят по гласа. Следва “купонът” в огромния дом на писателя с безброй стаи, коридори и други помещения. В края на забавата хазяинът обявява “резултатите” : “Няколко чинии и купи счупени, едно бюро разбито, една баня полунаводнена. Три стола и една масичка са изхвърлени от прозореца. Изпочупени разни дреболии. Една двойка е свалила облеклото си за извънпрограмни занимания…. Един припадък, предполагам, от горещина (в действителност от немотивирана с нищо агресия на една млада жена, едва не довела до убийство -В. З. ). Кой от вас би извършил такива неща, ако не бяхте анонимни ?” - пита риторично писателят участниците в играта, всички интелигентни хора. И отговаря сам : “Никой, разбира се”

Джулиан Саймънс засяга един важен и голям проблем - за съвременното високо урбанистично общество, което прави хората анонимни и безотговорни.

25. 4. Видове юридическа отговорност.

Юридическата отговорност като специален вид правоотношение се проявява в различни форми. Класификацията на нейните различни видове може да се извърши по няколко основни критерии.

Групирането може да се направи най-напред според органа и реда, по който се осъществява юридическа отговорност. Съобразно този критерий тя се разделя обикновено на отговорност по административен, служебен и по съдебен ред., т. е. административна, служебна (или дисциплинарна) и съдебна отговорност.

Според предмета на правното регулиране,т. е. в зависимост от принадлежността към един или друг правов отрасъл (клон) юридическата отговорност бива наказателно-правна (углавна), административно-правна, дисциплинарна ( преимуществено трудово-правна) и гражданско-правна отговорност

В зависимост от характера (вида) на санкциите юридическата отговорност. се разделя обикновено на наказателна и правовъзстановителна ( главно имуществена, или материална). Наказателната отговорност включва на свой ред три вида правни отговорности : наказателно-правна, административна и дисциплинарна. Правовъзстановителната е предимно гражданско-правна отговорност.

Класификацията на видовете правна отговорност може да се извърши и с оглед на субектите на правоотношението . В този случай тя се разделя на отговорност на колективни и индивидуални субекти (някои казват на колективни субекти и физически лица). В миналото най-разпространен вид на тази класификация е разделението на правните субекти на физически и юридически лица, който днес се нуждае от съществени уговорки. Основното съображение тук е фактът, че не всички колективни субекти са юридически лица и не всички юридически лица са колективни образувания (формации).

Правната отговорност на физическите лица се разглежда също като лична отговорност. При тази класификация на свой ред има много неясности и нерешени въпроси. Така, някои автори разбират под лична само такава отговорност, която е лишена от икономическо съдържание, за разлика от имуществена, или материална отговорност (1)

(1)Вж. Правната система на социализма. Том 2, с. 157 С., 1989.

Относно голямото разнообразие на класификациите и безкрайните спорове по този въпрос може да се изкаже едно общо съображение, а именно, че то се дължи на факта,че във всеки отрасъл се разработват свои собствени групировки, често независимо от разработките в други клонове на правото, като се използват при това различни класификационни критерии. В резултат на това се появяват несъвпадения и противоречия, които се осложняват още повече от използването на различни научни термини за характеристика (често) на едно и също явление (понятие).