Joomla Software solutions Template

Payday loan

ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО

(Помагало)

от

проф. Владимир Захаров

25. 4. 1. Наказателноправна отговорност.

Вече отбелязахме, че един от основните видове юридическа отговорност, който се среща в различни класификационни групи е наказателно-правната отговорност. Да припомним, че по степен на обществената опасност правонарушенията се разделят на престъпления и деликти. Престъпленията са наказателно-правните, или углавни правонарушения, докато към деликтите причисляват често всички други правонарушения. Изключение правят главно цивилистите, които считат традиционно, че деликтите са област изключително на гражданскправните правонарушения.

Определението на престъплението в нашата правна теория е взето от Наказателния кодекс и е дадено от наказателноправниците. Чл. 9 ал. 1 от НК дефинира престъплението като общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Общественоопасно е деянието,- според чл. 10 от НК,- което уврежда или застрашава обществения или държавния строй на републиката, личността, политическите, трудовите, имуществените и други права на гражданите, стопанската система, собствеността или други интереси, защитени от установения правов ред.

Наказателно-правната е отговорност за правонарушения с най-висока степен на обществена опасност( по отношение, например,на административната) и, следователно, се съпътства с налагането на най-тежкия вид санкции, в сравнение с другите видове наказание, които (санкции) предвиждат най-значими неблагоприятни последици за личността или нейното имущество. Предвид на това тя може да се прилага само по съдебен ред. Това е конституционно изискване. (1)

(1). Чл. 31 (1) от Конституцията гласи:”Всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт в законно определен срок”. В наказателното право действува презумпцията за невинност (невиновност). Според ал. 3 от същия член “обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влезла в сила присъда. ”(подчертано от мен - В. З. )

За да да настъпи наказателно-правна отговорност е необходимо деянието да бъде изрично забранено от наказателния закон. Това е другото важно конституционно изискване. Чл. 5 ал. 3 от Конституцията постановява: никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. Следователно, деянието, ако не е предвидено от наказателния закон не е престъпление. Аналогията при прилагането на наказателноправния закон е категорически забранена.

Правоприлагащият орган трябва да има предвид също така, че наказателноправният закон няма обратна сила, освен в случаите когато той съдържа по-благоприятни санкции за правонарушителя.

Наказателната отговорност винаги е лична, което означава, че наказанието може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление (чл. 35 от НК). Задължението да се изтърпи наказанието не може да бъде прехвърлено върху друго лице, даже и с неговото желание или съгласие.

Отговорността в наказателното право може да носи по принцип само физическо лице, което е вменяемо (с нормална психика) (1) и е достигнало определена в

(1)             Под вменяемост се разбира способността на лицето да разбира свойство и обществено значение на своите действия и последици от тях, както и способността да ръководи постъпките си. ”Нормалната психика” предполага, че лицето притяжава необходимото социално съзнание и жизнен опит, достатъчни да направляват неговата воля за постигане на определени цели и задачи.

закона възраст, т. е. притяжава качеството деликтоспособност. Под физическо лице се разбира днес човешка личност, от която може да се търси наказателната отговорност, за разлика от миналото (Древния свят и Средновековието) когато е било възможно да се търси тази отговорност не само от хората, но и от животните и даже от неодушевени предмети.

Традиционната правна теория считаше до вчера, че наказателноправна отговорност може да се търси изключително от физическите, а не и от юридически лица, че тя има индивидуален, а не колективен характер. (1). Днес това гледище в първата

(1)Вж. Иван Ненов. Наказателно право на Република България. Обща част. Кн. 1, С.,1992, с. 16 и сл. Същото гледище е застъпено и в сега действуващия Наказателен кодекс на Република България.

си част основателно се оспорва, като се приема, че юридическите лица също могат да бъдат субекти на правната отговорност (т. н. корпоративна отговорност) не само в частното, но и в наказателното право. (1)

(1)Вж. аргументацията :Антон Гиргинов. Наказателно-отговорни лица. С., 1995, с. 168 и сл.

От друга страна, съвременното наказателно право не признава колективната обективна вина, като основание за търсенето на наказателната отговорност, за разлика от древното и средновековното законодателство, както и практиката на полицейско-тоталитарните държави, които търсят отговорност не само от отделния индивид, но и от общности от хора (от рода, семейството, роднините, общината, корпорациите и пр. ), включително по расов, национален, класово-политически и др. признаци ( холокост, апартайд, сегрегация и др. )

Наказателната отговорност е най-тежък вид юридическа отговорност, която се изразява съответно и в най-строгите санкции, предвидени в закона. Тяхното прилагане е свързано с най-неблагоприятни последици от личен или (и) имуществен характер за правонарушителя. Към тях се отнасят преди всичко такива наказания като доживотен затвор без право на помилване, който се налага за изключително тежки престъпления; лишаване от свобода, което може да бъде от три месеца до двадесет години, и по изключение - за срок от тридесет години ( при замяна на наказанието доживотен затвор, при някои особено тежки умишлени престъпления и др. ); конфискация на имущество, глоба, лишаване от правото да се заема определена държавна или обществена длъжност, да се упражнява определена професия или дейност и др. мерки, предвидени в чл. 37 от НК (1)

(1). До 1999 г. за най-тежките престъпления, които заплашваха основите на републиката, както и за някои други особено опасни умишлени престъпления като временна и изключителна мерка се предвиждаше смъртно ноказание. Със закон смъртното наказание бе отменено и заменено с доживотен затвор (без право на помилване ).

Що се отнася до такава наказателна мярка като лишаване от свобода, в правната литература е изказано становището, което подлага на съмнение прецизност (точност) на самия термин “лишаване от свобода “ Макар че по-начало спорът е чисто терминологичен,той има известно основание, но това по-скоро е лингвистически и философски, а не юридически въпрос. . Всъщност става дума не за лишаване от свобода, а за нейното ограничаване, тъй като и най-опасният престъпник, осъэден на доживотен затвор не може да бъде лишен изцяло от свобода. (вж. Г. Бойчев, Юридическа отговорност, с. 48) Така, в Конституцията е записано изрично, че на лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата.

Още един съществен белег характеризира наказателната отговорност,а именно: тя изключва другите видове отговорност, преди всичко административна и дисциплинарна.,т. е. нейните наказателни видове . . По-сложен е въпросът с гражданско-правната отговорност. Често се приема, че наказателно-правната отговорност изключва и гражданско-правната такава. Обикновено не се взема предвид, че последната по своята природа е правовъзстановителна, а не наказателна отговорност, което променя съществено нещата. Общият принцип на юридическата отговорност е, че за едно и също правонарушение не може да се наложат две наказания, но гражданско-правната отговорност не е наказателна.

Другият аргумент е, че възстановяването на материални щети, причинени от престъплението, може да се търси по реда на гражданското съдопроизводство. Твърди се, че в случая няма гражданско-правната отговорност на престъпника, а само използване на гражданско-процесуални средства за възстановяване на имуществените вреди от престъплението. Съществено за проблема има обаче обстоятелство дали тези имуществени вреди са органическа част от състава на престъплението, или сами по себе си те не влизат в сложния юридически факт, който образува престъплението.

Принципът, че наказателната отговорност изключва други видове правна отговорност означава по-специално: за едно и също деяние не може да се търси едновременно, освен наказателна, и административна, и дисциплинарна отговорност.

По-различно е положението при деликтите. За едно деяние може да се потърси и административна, и гражданско-правна, а също така и административна, и дисциплинарна отговорност, освен в случаите, когато законът забранява изрично това. Така, ако се нарушават правилата за движение от притежателя на МПС, и от това нарушение ще последват имуществени вреди, от правонарушителя може да се търси и административна, и гражданско-правна отговорност. От друга страна, ако военнослужещият наруши обществения ред, без деянието да образува състав на престъпление, от него ще се търси само дисциплинарна отговорност.

Най-после санкционната мярка при наказателно-правната отговорност, колкото и да е тежка и сурова, не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достоинство. (чл. 36, ал. 2от НК ).

25. 4. 2. Административно-правна отговорност.

Административно-правната (административната) отговорност е разновидност на наказателна отговорност, която произтича от административното правонарушение, или деликта. Административното нарушение е неправомерно виновно деяние, забранено от закона, което се заключава в неспазване на административно-правните норми, и което съгласно закона се наказва, като правило, не от съда, а от органа на администрацията, т. е. от оправомощения орган на държавното управление и по административен ред (1).

(1)              Вж. П. Стайнов, А. Ангелов. Административно право на Народна република България. Обща част., С., 1957, с. 284 ).

Административните правонарушения имат по-малка обществена опасност от престъпленията и се наказват (санкционират) с по-леки наказания. Някои автори считат (включително авторите на учебника от 1973 г. ), че административните нарушения, за разлика от престъпленията, “ не са обществено опасни, макар че общественовредни” (1)

(1)                 Вж. Теория на социалистическото право., с. 288.,С., 1973. Срв. друга гледна точка:Д. Димитров,Административно право. С., 1993

Спорът за научния термин не е толкова важен, но въпросът не е само в терминологичните различия. По-съществена е разликата в органите, които налагат наказанието, и в неговата тежест. Административното правонарушение ( деликт) се наказва от административен орган и по административен (извънсъдебен) ред, докато престъпленията се наказват от съда. Престъпленията са предвидени в Наказателния кодекс, а административните деликти в другите източници на правото . Съществена е разликата в тежестта на наказанията, както и в тяхната юридическа последица във вид на съдимост, която е специфична само за наказателното право ( за престъпленията).

Административната отговорност се търси за правонарушения (деликти) предимно в сферата на държавното управление, на изпълнително-разпоредителната дейност на държавата и е свързана с нарушаване на нормите на административното, финансовото (включително данъчното и митническото), поземленото, екологическото, процесуалното, транспортното и др. отрасли на правото. Най-често това са нарушения на правилата на уличното движение, ветеринарните и санитарно-хигиенни правила, правилата на пожарна безопасност и т. н.

Административната отговорност изключва автоматически другата наказателна отговорност. Не може да се прилага същевременно и административно-правната и наказателно-правната отговорност за едно и също правонарушение.

По-съществената и по-трудна за разграничаване е разбликата между административна и дисциплинарна отговорност. За първата е характерно, че между правонарушителя (лицето извършило административно правонарушение) и административния орган, който е правомочен (управомощен) да търси административна отговорност, няма отношения на служебна зависимост. Тя се прилага само към гражданите, които не се намират в трудови и служебни отношения с административния орган, който налага наказанието. По това административната отговорност се отличава от трудово-правната или дисциплинарната отговорност, която не предвижда отговорност на трети лица, т. е. на лицата, не обвързани трудово-правно (които не се намират в отношения на служебна подчиненост). (1)

(1). Вж. Советское административное право. М., 1985, с. 215-216

Административната отговорност се отличава от наказателно-правната, дисциплинарната и гражданско-правната отговорност по своите цели, характер, степен на обществената опасност и причинена вреда. Прилаганото наказание трябва да отговаря на тези особености.

Най-типичните админастративни наказания са: глоба; конфискация на предмета (вещ); отнемане на специално право (например, право на управление на МПС, право на ловуване и пр. ), предупреждение и т. н.

Глобата в административното право е разновидност на парично наказание, което не бива да се смесва с глоба в наказателното право, а също така с гражданско-правната компенсация на имуществена вреда. Това е специална наказателна мярка, която има материален (имуществен) характер и не поставя за цел да компенсира причинената вреда. От друга страна тя не се съпровожда с такава последица като “съдимост” и се налага от административен орган по административен, а не по съдебен ред.

25. 4. 3. Дисциплинарна отговорност.

Дисциплинарната отговорност е отговорност за извършените правонарушения при трудовите и служебните правоотношения и по-специално на служебно-производствената дисциплина. По-конкретно, тя е свързана с нарушенията на трудовата, учебната, служебната или воинската дисциплина, с неспазването на правилниците на вътрешния ред в предприятията и учрежденията, на воинските устави в армията и военизираните служби (ортанизации) и т. н. С оглед реда на осъществяването някои подразделят дисциплиналната отговорност на три основни вида:а)в съответствие с правилата на вътрешния трудов ред; б)по реда на подчиненост; в)в съответствие с дисциплинарните устави и правилници, които действуват в някои специализирани ведомства. (1)

(1)Теория государства и права. Л., 1987, с. 523,524

Нарушението на трудовата дисциплина е виновно неизпълнение на трудовите или служебните задължения. В тези случаи съгласно Кодекса на труда нарушителят се наказва с дисциплинарни наказания независимо от имуществената, административно-наказателната или наказателно-правната отговорност, ако такава се предвижда според закона.

Трудовият кодекс посочва конкретните видове нарушения на трудовата дисциплина, за които се налагат съответните дисциплинарни наказания, като: бележка, предупреждение за уволнение и уволнение (чл. 188 на КТ). За едно и също нарушение на трудовата дисциплина може да се наложи само едно дисциплинарно наказание (чл. 189, ал. 2)

Дисциплинарната отговорност за разлика от административната има място само при отношения на непосредствена служебна или друга подчиненост на правонарушителя пред органа (длъжностно лице), който налага това (дисциплинарно) наказание. При админстративната отговорност, както вече стана дума, няма отношения на подчиненост.

Дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него лице или от друг орган, оправомощен със закон, а на ръководителя на предприятието, както и на работници или служители, назначени от по-горестоящ орган, - от този орган. (чл. 192, ал 1 и . 2). В миналото, през социалистическия период от развитието на страната, се е считало, че дисциплинарната отговорност може да бъде осъщетвена само от държавен орган. Днес надделява становището, че тя може да се реализира и от частни предприемачи, тъй като в трудовите правоотношения преобладаващият работодател става все повече частно лице. (1)

(1). Вж. С. Кючуков. За понятието частно-правна отговорност за имуществени вреди. Годишник на СУ “св. Климент Охридски”. -ЮФ., Т. 83/84, кн. 2, 1992 г. Г. Бойчев. Юридическа отговорност, с. 441. В. Мръчков. Трудово право, С.,1997

25. 4. 4. Гражданско-правна отговорност.

Този вид юридическа отговорност настъпва когато се извършват гражданско-правни нарушения. Към тях се отнасят противоправни деяния в областта на имуществени и лични неимуществени отношения, които нарушават нормите на вещното, облигационното, търговското, арарното, авторското, кооперативното, семейното и др. отрасли и подотрасли на правото. Гражданско-правните нарушения обикновено не се разглеждат като опасни за обществото. (1) Тяхната характерна

(1) Някои считат, че и гражданско-правните нарушения са обществено-опасни деяния, макар че тяхната обществена опасност е по-малко значителна (О. С. Иоффе, М. Д. Шаргородски., цит. соч.,с. 322 )

особеност е в това, че те са сфера на частното право, санкционната принуда тук няма карателен характер., тя е правовъзстановителна.

Правовъзстановителните санкции имат за цел да принудят лицето (правния субект) чрез прилагането или под заплаха от прилагането на държавна принуда да изпълни (доброволно или принудително) поетото задължение, да възстанови причинената имуществена вреда или някакво друго накърнено субективно право, с други думи да възстанови положението, което е съществувало до правонарушението. Затова често казват че гражданско-правната отговорност има по-начало компенсационна природа, тя е свързана или с гражданско-правни деликти, или с неизпълнение на договорните задължения. В този смисъл теорията на гражданското право разделя гражданско-правната отговорност на два вида - деликтна и договорна.

Гражданско-правната отговорност е преди всичко имуществена, или материална (някои казват икономическа) отговорност., присъща на първо място (главно) на гражданското, както впрочем ( а също така) и на трудовото право.

Имуществената отговорност бива пълна или частична (ограничена) ако при трудово-правните отношения преобладава частична (ограничена) имуществена отговорност, то при гражданско-правните, напротив, пълна отговорност. Така,чл. 203 от Кодекса на труда постановява, че “работникът или служителят отговаря имуществено за вредата, която е причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите си задължения. (ал1). За вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон” (ал. 2). С други думи, за разлика от отговорността, предвидена в ал. 1 тази отговорност е гражданско-правна, а не и във връзка с трудово-правните отношения.

Според трудовото законодателство работникът или служителят отговаря за причинената вреда в размер на вредата, но не повече от месечното си трудово въэнаграждение. Ако вредата е причинена от ръководителя във връзка с упражняване на ръководните му функции, отговорността е в размер на причинената вреда, но не повече от трикратния размер на месечното му възнаграждение. Ограничената имуществена отговорност се осъществява от работодателя чрез издаване на заповед за удръжки от заплата на правонарушителя, а пълната имуществена отговорност само по съдебен ред. (вж. чл. чл. 210, 211, 212 от КТ ).

Основният принцип на гражданско-правната отговорност, както изтъкнахме по-горе, е пълното възстановяване на причинената вреда, а нейната специфика е правовъзстановителен характер. Пълното възстановяване на причинената вреда може да се допълва със санкции във вид на глоба (например, изплащане на неустойка). Същностната природа и целта на гражданско-правната отговорност е обаче не наказването на правонарушителя, а обезщетяването на претърпялото вреда лице или принудителното изпълнение на дължимото поведение и задоволяването на неговото субективно право. (1)

(1)              Вж. Теория на социалистическото право, С., 1973, с. 289. Теория государства и права,Л.,1987, с. 523. Р. О. Халфина. Общее учение о правоотношении, с. 322 и сл. Проф. Р. 0. Халфина не е съвсем последователна. . От една страна, тя твърди, че”принуждението да се изпълни задължението не може да се счита за отговорност, тъй като държавната принуда е насочена само към обезпечаването на съществуващото задължение” (с. 320). От друга страна, тя разграничава две разновидности отговорността, като вторият вид при нея е “отговорността за нарушаването на задължението в съществуващото правоотношение”(с. 322). Нелогичността в двете взаимоизключващите се твърдения идва от опита на авторката да ограничи юридическата отговорност “само с такива последици на правонарушението, които се изразяват във възникването на новите задължения или във видоизменението на задълженията, които са възникнали от съществуващото правоотношение. ”(с. 320 и сл. Курсив мой - В. З. ). ). Отговорността в гражданското право ще възникне обаче и при неизпълнение на съществуващото юридическо задължение, без да се появят нови задължения. В противния случай няма (изчезва) правно основание лицето да бъде принудено с държавни средства да изпълни поетото задължение.

25. 4. 5. Международноправна отговорност.

Международната отговорност се обособява в самостоятел вид юридическа отговорност по друг критерий, отколкото наказателно-правната, административната, дисциплинарната и гражданско-правната отговорности. Обективното право, както е известно, се разделя според различни критерии. Едно от тези деления е неговото разделение на вътрешно и международно право., които са комплексни отрасли. Вътрешното право на страните, които принадлежат към славянското и романо-германско правно семейство има отраслево деление, в основа на което стоят предмета и метода на правното регулиране. Според тези критерии са конституирани и разгледаните по-горе видове на юридическа отговорност (наказателно-правна, административна, дисциплинарна и гражданско-правна).

Международното право е също така комплексно право. То включва (в себе си) международно публично и международно частно право, нормите на които се различават принципно от нормите на вътрешното право. Това се отразява непосредствено и върху особеностите на международната правна отговорност, която се разглежда в теорията и практиката като един от основните принципи на международното право. Принципът на отговорността намира израз не само в задължението да се возстанови причинената на друга държава или на чужденците вреда ( както е в миналото), но и във възмжността към държавата-правонарушител да бъдат приложени различни международни санк;ии, включително и принудителните военни мерки. (1)

(1)По-подробно вж. Вж. Г. Бойчев, Юридическа отговорност, с. 140 и сл. ; Курс международного права, Т. V,М., 1969, с. 411 и сл. ; Международное право, М., 1987,с. 167 и сл. ; Г. И. Тункин. Теория международного права . М., 1970, с. 430 и сл.

25. 5. Ред за осъществяване на юридическата отговорност.

Наказателната отговорност по причини посочени горе се осъществява само по съдебен ред. . Това е конституционен принцип . Всеки обвинен в престъпление, - постановява чл. 31,ал. 1 от Конституцията, - следва да бъде преданен на съдебната власт в законно определения срок. Разпоредбата на ал. 4 от чл. 35 на Наказателния кодекс конкретизира това конституционно изискване: наказанието за престъпление се налага само от установените съдилища. Съдебният ред дава (обезпечава) максимални гаранции за установяване на истината по делото, като осигурява равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес, публичност при разглеждането на делата във всички съдилища ; предвижда цяла система от процесуални правила, гарантиращи правата на обвиняемия и подсъдимия. Той се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда и не е длъжен да доказва своята невинност.

Административната отговорност се осъществява по извънсъдебен административен ред, при който наказанията се налагат от специално упълномощени длъжностни лица. Те не се намират в служебни отношения с правонарушителя, т. е. не са им подчинени по служба.

Дисциплинарната отговорност, напротив, се осъществява по служебен ред. Дисциплинарните наказания се налагат от длъжностно лице ( работодателя), на което правонарушителят е подчинен по служба (ръководител на предприятието или учреждението, командир на воинското поделение, ректор на висше училище или декан на факултета и т. н. )

Гражданско-правната отговорност може да се осъществява както по съдебен (като правило), така и административен ред.

Тъй като гражданско-правната отговорност няма за цел да наказва лицето за правонарушението,, а се стреми чрез принудителна мерка от страна на държавата да възстанови причинената вреда, то тази особеност определя реда на защита на засегнатия интерес и осъществяване на юридическата отговорност. Тя не се търси служебно от компетентния орган, а се извършва по съдебен ред, като инициативата принадлежи на пострадалата страна. В отделни случаи, като изключение, тя може да се осъществи и по административен ред. В някои страни е предвидена възможност тя да се реализира също така по реда на арбитражното производство.

25. 6. Структура ( и основания) на юридическата отговорност.

За да настъпи юридическата отговорност, в правонарушението е необходимо да присъствуват следните елементи: обективна страна на правонарушението; субективна страна (на правонарушението); субект и обект на правонарушението. Липсата на един от тези елементи изключва правоотношението .

Обективната страна се образува от деянието на субекта, престъпния резултат от деянието и необходимата причинна връзка между деянието ( действията) на субекта и настъпилия вредоносен резултат.

Деянието представлява определено действие (или бездействие) на субекта, на дееца. Вече стана дума, че юридическата отговорност се търси само за конкретните външни действия (конкретни постъпки) на лицето, а не и за намерение (“гол умисъл”)да се действува, което няма съответната проекция във външния свят. Съвременното право не се занимава, не се интересува от мислите и начина на мисленето на хората. То търси юридическата отговорност само за поведението на субекта, което намира външен израз в неговите конкретни постъпки, в действията му.

За да задействува юридическата отговорност деянието трябва да бъде противоправно, т. е. да нарушава изискванията на някоя правна норма, на правилото за поведение, записано в нея и с това да причинява вреда, да накърнява субективно право (субективни права) на другите, предвидени и защитени от правната норма. Противоправността е следователно обективно качество, което не зависи от дееца, от волята му, тъй като нормите се установят от външната по отношение към него сила - от държавата, от законодателята.

Субективната страна на правонарушението намира израз във вината на дееца (на лицето, на правонарушителя) . За да настъпи юридическата отговорност деянието трябва да е извършено виновно, т. е. действията или бездействие на лицето да съдържат в себе си качеството вина., която е свързана органически със съзнанието на дееца.

Под вина в правото се разбира психическото отношение на субекта (дееца) към деянието, към своите действия и последици (резултати) от тях. Тя се образува от два компонента на съзнанието: интелектуален и волеви

. Интелектуалният компонент на вината представлява разумна способност на лицето ( на дееца, на правонарушителя) да разбира свойството и значението на своите действия и обществените последици от тях, да ги преценява от социалната (обществената) им страна, от позицията на обикновения разум на човека, относно тяхната допустимост или недопустимост от гледна точка на общоприетите норми за поведение на човека в обществото . В деянието този компонент изразява различни степени на интеллигентността на правонарушителя. (1)

(1). Великолепната художествена илюстрация за липсата на интелектуалния компонент във вината е разказа на А. П. Чехов “Злоумишленик”.

Съдебният следовател разпитва босокрако мъничко, слабо и мършаво селянче, облечено в шарена риза и пълни с кръпки пантолони. Обвинява го в това, че железопътният пазач го е заварил да отвинтва гайки от релсите. Селянчето (“мужичонка”) обяснява, че гайките му са нужни за риболова, че те са по-удобни от гвоздеите, защото имали дупки, а без тежести риба не се лови и това разбирал всеки. .

Следователят му обявява, че наказателният закон предвижда за умишлената повреда на железницата, която може да доведе до катастрофа и гибел на хората, осъждането на каторга . Мужичонката търпеливо обяснява на следователя, че вече много години цялото село отвинтва гайките и с това се препитава, но не са чули за никаква катострофа; да отвинтиш гайката “ум трябвало да имаш”, “ние,казва той,това разбираме, не без ум правим; нали, не всички гайки отвинтваме, оставяме, които трябва”.

Накрая, когато следователят го арестува, той остава като гръмнат и по пътя към килията мърмори, че те били три брата и не е честно той да отговаря за брат си, който не е платил данъка. Преди да влезе в затвора философски заключава:” За да съдиш, трябва да разбираш от работата, а тук, на, за нищо… Ти с пръчки ме набий, но по съвест, да зная, че съм заслужил…”.

”. Мужичонка” не разбира значението на своите действия и възможните последици от тях. Той, според мене, не би трябвало да бъде наказателно отговорен и съден, защото в поведението му липсва интелектуалният компонент на вината . В подкрепа на това становище може да се посочи Примерния НК на САЩ, който изрично поставя въпроса за невменяемост на дееца в занисимост от това дали той може “да разбере значението на възбуденото против него наказателно преследване и да съдействува за собствената си защита”, дали може да се говори “за способността обвиняемият да си дава сметка за престъпния характер (укоримостта) на своето поведение”. (Вж. Примерньiй Уголовньiй кодекс (США), под ред. Б. Никифоров. М., 1969. Цитир. по:Антон Гиргинов. Наказателно-отговорни лица. С., 1995 с. 58-59 ).

Волевият компонент съдържа в себе си целенасоченост на действията на човека, той е свързан с целевата установка (ориентираност) на субекта, с неговата способност да поставя пред себе си едни или други цели и да ги осъществява. В деянието той намира израз на желанието или нежеланието на дееца да настъпят определени резултати от неговите действия, в стремежа към определени противоправни цели или, напротив, в нежеланието те да се постигнат.

За да настъпи юридическа отговорност трябва да са налице и двата компонента -интелектуален и волеви -които образуват състава на вината.

Най-после, непременно условие (или предпоставка) за юридическата отговорност е деликтоспособност на субекта на правонарушението. За да се търси отговорност от дееця, той трябва да е деликтоспособен, качество, което в много отношения е сходно с дееспособност на правния субект. Деликтоспособността е способност на правонарушителя да отговаря, да носи юридическа отговорност за своите действия. При физическите лица тя се свързва обикновено с настъпването на определена възраст и с нормално психическо състояние на дееца. Лицето трябва да бъде психически здраво и да достигне определена възраст, да придобие определен социален опит, за да разбира социалното значение на своите постъпки и възможни следствия от тях. Така, не са деликтоспособни малолетните, душевноболните и др. поставени под запрещение (т. е. под закрила на държавата) лица.

25. 6. 1. Вина и нейните форми

Вината, както вече посочихме, е необходимо основание за юридическа отговорност на правния субеккт. Тя съществува и се проявява в две основни форми: като умишлена и непредпазлива вина. Умишлената вина на свой ред може да бъде във формата на пряк и косвен (евентуален) умисъл. . Умишлената вина е налице, когато правонарушителят се стреми съзнателно към вредоносния резултат, желае да настъпят съответните последици от неговите действия,към тях са насочени неговата воля и желание. В наказателното право някои правонарушения (престъпления) могат да се извършват само във формата на пряк умисъл. Така, не е възможно “по непредпазливост” да бъдат извършени такива престъпни деяния като грабеж, кражба, присвояване, изнасилване и т. н.

При косвения (евентуалния) умисъл съзнанието и волята на правонарушителя са насочени към някаква друга цел, но наред с това настъпват и други вредни, обществено-опасни последици, които деецът съзнателно допуска, и е длъжен и би могъл да ги предотврати. Той се отнася обаче безразлично към този страничен престъпен резултат от своята дейност и не желае да го предотврати. В такъв случай за деянието и съзнателно допуснатата вреда правонарушителят ще отговаря като за извършени с косвен умисъл.

Непредпазливостта също има две форми : небрежност и самонадеяност. При небрежността недостатъкът засяга интелектуалния компонент на вината, а именно правонарушителят не желае и не предвижда вредните последици от своите действия, но би могъл и би трябвало да ги предвиди. В същност той носи отговорност именно затова, че не е предвидел вредните или обществено-опасните последици от своите действия, докато законът го е задължавал да предвиди и да не допусне настъпването на този вредоносен резултат.

Небрежността има черти (признаци), които я оприличават на “казус”, който изключва юридическа отговорност за извършеното. Както и при казуса деецът при небрежността не желае да настъпят вредни последици и не предвижда, че те могат да настъпят. Но ако при казуса той изобщо не би могъл и не е бил длъжен да ги предвиди, то при небрежността деецът не само би могъл, но и е бил длъжен да предвиди неправомерните резултати от своите действия. Юридическата отговорност на правонарушителя при небрежността настъпва именно затова, че той е нарушил закона, който го е задължавал да прояви необходимата внимателност, за да не допусне вредните последици от своите действия.

В случай на самонадеяност правонарушителят предвижда и допуска възможност от настъпването на вредните последици от своите действия, но не ги желае, като се надява лекомислено, че те няма да настъпят или пък самонадеянно е убеден, че може да ги предотврати. . В действителност се оказва, че той не е в състояние да ги предупреди и вредните последици, въпреки неговото нежелание настъпват. Самонадеяността привидно напомня евентуалния умисъл, съществената разлика обаче е в това, че при самонадеяността деецът не желае да причинява вреда на другите, докато при евентуалния умисъл той е престъпно безразличен към възможните вредните последици от своите действия и не желае да ги предупреди, въпреки че е длъжен да не ги допусне.

25. 7. Обстоятелства, изключващи юридическа отговорност.

В правната литература, особено в учебната, а понякога и в нормативни актове, се използва често изразът “освобождаване от юридическа отговорност”, който не е съвсем точен. Всъщност, когато се разглежда този въпрос става дума обикновено за две различни групи обстоятелства, а именно,първо, за обстоятелствата, свързани с освобождаване от изтърпяване на вече наложено наказание, т. е. когато юридическата отговорност вече е реализирана, и второ, за обстоятелства, които изключват юридическа отговорност за извършеното деяние . Да разгледаме отделно тези два варианта.

25. 7. 1. Освобождаване от изтърпяване на наказанието.

Има случаи, когато правонарушението е извършено и са налице всички негови елементи, които позволяват да се търси пълна юридическа отговорност, но нейната фактическа реализация е обществено нецелесъобразна. Прилагането на предвидените принудителни санкции може да доведе до обратни на очакваните резултати.

Същността на юридическата отговорност, разбрана в днешния й демократичен смисъл не е във възмездието, в отъмщаването, а във възстановяването на нарушените субективни права и причинените вреди, от една страна, и в ресоциализацията, в превъзпитанието на правонарушителя, от друга. По този начин получават пълноценна изява такива фундаментални принципи на правото като справедливост и хуманизъм. В крайна сметка, освобождаването от изтърпяване на наказанието може да се окаже социално много по-ефективно, отколкото нейната реализация.

Освобобождаването от изтърпяване на наложената санкция е свързано предимно с наказателна отговорност и главно при по-маловажни правонарушения, с по-малка степен на обществена опасност, а също така с личностните особености на правонарушителя, например, необходимост да се отчита специфика на непълнолетните правонарушители, както и други обстоятелства, с оглед на личността на правонарушителя. Такава хуманна проява е възможна само в случаите и при условията, изрично предвидени в закона.

Освобождаването от наказателната санкция може да бъде условно. При условното освобождение наказателният закон предвижда възможност да се възобнови юридическата отговорност, ако не са спазени условията на освобождаването.

Наказателното законодателство предвижда следните случаи на освобождаване от изтърпяването на наложеното наказание:

-давност (чл. 82, ал. 1 от НК)

- условно осъждане (чл. 66 -69 “а” от НК

- условно предсрочно освобождаване (чл. 70-73 от НК)

- помилване (чл. 74 от НК)

- амнистия (чл. 79, т. 3 )

В гл. VIII от НК се предвиждат и др. случаи на освобождаване от наказателната отговорност. (1)

(1)По-подробно вж. Хинова Т. Освобождаване от наказателна отговорност според българското наказателно право. С., 1992 . Каракашев В. Наказуемост, наказателна отговорност и лични основания за освобождаване от наказателна отговорност. С.,1966. Лютов К. Въпроси на освобождаването от наказателна отговорност. Във: Лекции за следдипломна специализация на юристи. Т. 16, С., 1978

При правовъзстановителната юридическа отговорност положението е друго. Тук съществува възможност една от страните (потърпевшият гражданин или лицето, което има право да търси онговорност) по всяко време да освободи другата страна, правонарушителя, от юридическата отговорност въобще. Това правило не действува по отношение на държавните организации и други колективни субекти, които могат да освободят другата страна от отговорност само със специално решение на компетентния орган, и ако това е предвидено в закона.

25. 7. 2. Обстоятелства, изключващи юридическа отговорност.

Ако в предишния случай (особождаване от юридическа отговорност) се разглеждат обстоятелства, които правят нецелесъобразно изтърпяване на наказанието при вече реализираната юридическа отговорност, то тук става дума за обстоятелства, които не дават никакво основание да се търси въобще каквата и да е правна отговорност. Правният субект не е извършил правонарушението, неговите действия законът признава за изцяло правомерни, или лицето не притяжава необходимо качество, което го прави способен да понесе отговорност. Това са следните обстоятелства.

1. Казус (случай). Казусът изключва юридическата отговорност, тъй като отсъствува необходимата причинна връзка между действията на субекта (на лицето) и настъпилия вредоносен резултат. Връзката между деянието и резултата е случайна . Юридическата отговорност не настъпва поради това, че лицето няма вина за настъпилия резултат. Чл. 15 от НК постановява:”Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние).

2. Малозначителност на деянието. Отговорността не настъпва поради явна незначителност на обществената опасност на деянието. ”, т. е. отсъствува фундаменталното основание на наказателната отговорност - престъплението “Не е престъпно деянието, което, макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. ” (чл. 9, ал. 2 от НК ). Посоченият член не изключва юридическата отговорност въобще, а само един нейния вид - наказателната юридическа отговорност. Деянието по чл. 9, ал. 2 не е престъпление, то е малозначително в смисъл на наказателното право, но то може да бъде противоправно деяние от друг вид и да води само до гражданскоправна, административна или дисциплинарна юридическа отговорност или въобще да не предизвиква никаква отговорност.

3. Недееспособност. Недееспособността като обстоятелство, свързано с личността на правния субект изключва по принцип гражданско-правната юридическа отговорност ., разбрана в широкия й смисъл, т. е. включително отговорност в областта на семейното и наследствено, търговското и др. отрасли на частното право . Най-същественото в понятието дееспособност, както вече стана дума, е способността на лицата чрез своите действия да придобиват права и да се задължават ( чл. 2 от ЗЛС)., т. е. “със свои лични постъпки да извършват сами правомерни правни действия, чрез които по силата на правната норма да придобиват, да поемат, да изменят и да погасяват права и задължения” (подчертано от автора).

4. Невменяемост. Някои оприличават невменяемостта с юридическо качество дееспособност., което е напълно погрешно. Приликата е само външна, това са различни понятия, макар че между тях има много общи допирни точки. . Невменяемостта като юридическа категория е свързана повече с вина и деликтоспособност, но последната се разбира в по-широк смисъл. . В правната наука понятието невменяемост се използва почти изключително в наказателното право и съдебната психиатрия. От съдържателната й страна тя (невменяемостта) е биологически продукт на болестните процеси в организма на човека, които водят до психически разстройства в неговото съзнание и парализират способността му да оценява правилно от обществена гледна точка свойството и значението на действията си и обществените последици от тях., и да ръководи своите постъпки.

С други думи, в поведението на невменяемия липсват, като правило, и двата основни компоненти на вината - интелектуален и волеви . На това основание наказателният закон изключва юридическата отговорност на невменяемите. Според член 33, ал. 1 “не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост - когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството и значението на извършеното или да ръководи постъпките си”

5.    Неправомерна заповед. Неправомерната заповед освобождава от юридическа отговорност нейния изпълнител само в случаите когато тя е издадена по установения в нормативен акт ред, по отношение на служебно подчинено лице и не съдържа явно престъпление. Така, чл. 16 от НК разпорежда:”Не е виновно извършено деянието,което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление”

6.    Неизбежна отбрана. Чл. 12,ал. 1 от НК. :”Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели”. Ал. 3 допълва: “Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение. ”

7. Крайна необходимост. чл. 13, ал. 1 от НК ростановява:”Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост - за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените”.

8. Непреодолима сила (форс мажор). Форсмажорно обстоятелство освобождава от отговорност в гражданско право . Непреодолимата сила е неочаквано извънредно събитие, което не може да се предвиди и да се отсрани с никакви достъпни средства или възможни мероприятия. Това са, например,природни явления от стихиен характер - наводненеие, буря, земетресение, ураган, жесток студ и пр.

9. Оправдан стопански риск. . В съответствие с чл. 13-а от НК “не е общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопански риск -за да се постигне съществен общественополезен резултат или да се избягнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт, отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко, зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици. ( ал. 1 и. 2) При решаване на въпроса, дали рискът е оправдан, се взема предвид и съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното настъпване”.

10. . Давност . Давността заличава възможна, но не реализирана по едни или други причини юридическа отговорност, която с течение на времето става обществено нецелесъобразна. Правонарушението губи своята първоначална острота и търсенето на правна отговорност при тези условия може да има обратен ефект, с оглед стабилността на обществените отношения. Изключването на тази отговорност може напротив да мобилизира и дисциплинира правните субекти. Съответните давностни срокове за целесъобразната и ефективната юридическа отговорност са предвидени в наказателното, гражданското и други отрасли на правото.

11. Реабилитация. На пръв поглед това обстоятелство не би трябвало да се причислява към условията, които изключват юридическа отговорност, тъй като тя вече е реализирана. Актът на реабилитация зачертава обаче изцяло,особено ако осъждането има противоправен характер, предишната правна отговорност с всички нейни юридически последици. . Така, чл. 85, ал. 1 от НК постановява: “Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдъще последиците,които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното. ”(1)

(1). Вж. по-подробно Д. Михайлов. Реабилитация по НК на НРБ. Във:Лекции за следдипломна квалификация на юристи, т. 11., 1974 . ; В. Боянов. Развитие на института на реабилитацията в светлината на преустройството на правната система. Сп. Д и П, 1989, N 12