Home История Източният въпрос в европейската политика

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Източният въпрос в европейската политика ПДФ Печат Е-мейл

Това е условен термин, използван в науката, литературата и публицистиката, с който се обозначават международните противоречия от ХVІІІ до началото на ХХ в. , свързани с разпадането на Османската империя и съперничеството на великите сили за подялба на нейните владения. В по- широк план Източният въпрос може да се разглежда и като въпрос за борбата между великите сили за надмощие на Изток ( Ориента) , В  този случай понятието Ориент обхваща доста по-широк периметър извън територията на Османската империя, като засяга и страни, намиращи се твърде далеч от нея. Но същността на проблема се корени в самата империя, понеже именно от нейното състояние и международно положение зависело налагането на влиянието на една или друга велика сила и в земите на изток (в Иран, Афганистан и др. ) или на юг (в Северна Африка и Арабския полуостров) от османската държава.

Източният въпрос възникнал през втората половина на ХVІІІ в. , когато империята се намирала в състояние на дълбока вътрешнополитическа криза, която се отразила и на международното положение. Тази криза стимулирала зараждането на балканското националноосвободително движение и активизирала политиката на държавите, заинтересовани от отслабването и дори изтласкването на османците от Европа. Въпросът за османското наследство бил от изключителна важност за многонационалната православна Руска империя, която от началото на ХVІІІ в. била в непрекъсната възход и разширявала територията си неведнъж за сметка на османските владения. Ето защо Русия станала най-значим фактор, от който до голяма степен  зависело развитието на Източния въпрос. Това превърнало руско-турските войни от втората половина на ХVІІІ в. и ХІХ в. в основни събития, маркиращи това развитие. Това са войните от 1768- 1774г.( Кючуккайнарджийския мир), войната от 1787 – 1791г.(Яшки договор), войната от 1806 -1812г.(Букурущки мир), от 1828 -1829г. (Одрински мир) Кримската война от 1853-1856г. (Парижки договор) и Руско- турската война от 1877- 1878г.( Санстефански предварителен договор) .

В резултат на успешните си войни от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Русия придобила все по- нарастващо влияние на Балканите и Близкият изток, като осъществявала непрекъснат натиск върху Османската империя. До началото на ХІХ в. западните сили, ангажирани с развитието на революционните процеси в Европа, свързани с Френската революция, не обърнали сериозно влияние на руската политика по отношение на  Високата порта. След началото на  ХІХ в. обаче Великобритания, Франция, Австрия, а и други европейски държави предприели сериозна търговска експанзия в империята. Нарастването на руското влияние на Изток застрашавало не само икономическите интереси на западните сили, но и комуникациите на Великобритания с най-значимата и колония Индия, както и френско- английската  експанзия в Близкия изток и Северна Африка. Руското влияние на Балканите сериозно застрашавало  и австрийските апетити към редица балкански територии, а това от  своя страна в различните етапи на Източния въпрос определяло и   сложните взаимоотношения между Австрия и Русия, които понякога действали като съюзници (през ХVІІ и ХVІІІ в.) , а в други случай се превръщали в противници, както по време на Кримската война. Всичко това обуславяло и негативното отношение на западните сили към балканските националноосвободителни движения, както и политиката на покровителство над Османската империя и стремежа за запазване на целостта й.

За първи път Източния въпрос като политическо понятие в сферата на международните отношения бил споменат на конгреса на великите сили във Верона (1822г.) по повод на Гръцкото освободително въстание (1821- 1829г.). В своето развитие той преминал през няколко етапа. Източният въпрос обхваща периода от края на XVIII в. до образуването на Турската република (1923). Първият период достига до Кримската война (1853-1856) и се характеризира с изключителното влияние на Русия, с признаването на независимостта на Гърция (1830), автономията на Сърбия (1829), ограничаването властта на султана в Дунавските княжества Влашко и Молдова. Връх на руската хегемония е подписаният на 26 юни 1833г. Ункярискелесийски мирен договор с Османската империя, постулиращ вечен мир, дружба и отбранителен съюз между двете държави. Напористата руска експанзия срещу Османската империя неизбежно поражда силно противодействие от страна на някой западни държави- главно от Великобритания, Франция и Австрия (по-късно Австро-Унгария).Въпросните държави също имат свои интереси на Балканите и Близкия изток, поради което остро се противопоставят срещу руското проникване в този район. Те решително се обявяват в защита на Османската империя и статуквото в европейския югоизток. Ожесточената борба на международната арена за наследството на т.нар. болен човек край Босфора пряко рефлектира върху балканските освободителни движения.

През първата половина на ХІХ в. Русия почти напълно доминира в Източния въпрос. След разгрома на Наполеонова Франция тя добива явно надмощие в политическия живот на Европа. По нейна инициатива през 1815г. се създава т. нар. Свещен съюз на европейските короновани особи.

Главните руски съперници на Балканите – Великобритания, Франция и Австрия, ангажирани със своите вътрешни проблеми , нямат  възможност да й се противопоставят. Това развързва ръцете на руския цар, който чака само удобен повод да нанесе своя удар срещу Турция. Така се стига до Одринския мир(1829 г.) и Гърция получава статут на автономно княжество. Такъв статут по същия договор получава и Сърбия. Почти по аналогичен начин завоюват своята автономия и двете румънски княжества Влашко и Молдова. В края на периода се засилва влиянието на западните държави и през 1840 и 1841г. вследствие от подписаните Лондонски конвенции Русия се отказва от някои от привилегиите, получени с договора от Ункяр Искелеси.

Вторият период обхваща годините 1856-1882 и се характеризира с нарастване влиянието на Англия, Франция и Австро-Унгария за сметка на това на Русия.

През 1853г. царското правителство по силата на навика самонадеяно предприема поредната военна кампания срещу Османската империя – Кримската война (1853-1856г.) Поради своето финансово –икономическо и материално превъзходство коалицията на западните държави получава явно надмощие в хода на военните действия. Русия е принудена да капитулира.

На Парижката конференция през 1856г. страните победителки диктуват на Русия много тежки и дори унизителни условия за мир, а договора е тежък удар за Русия. Държавите – победителки установяват пълно надмощие в международните отношения. Те създават ефикасна бариера за предотвратяване на евентуални по нататъшни опити на Русия за едностранно вмешателство на Балканите. Това според тях може да се постигне чрез реформиране и модернизиране на Османската империя, като по този начин се запази и укрепи нейната цялост. Затова и всяка проява на революционно начинание, насочено към промяна на статуквото в Турция се възприема с подозрението, че то е руско дело. Това е причината западните съюзници от Кримската коалиция са настроени отрицателно срещу всички бунтовни прояви в империята.

Русия преживява тежко поражението си в Кримската война. Скоро след това цар Николай І починал и новия цар Александър ІІ получава тежко наследство – вътрешна разруха и международна изолация. Всичко това принуждава царя и неговото правителство да набележат цялостна реформена програма за вътрешно преустройство на руската империя. Царуването на Александър ІІ е обременено от кошмара на Кримската война. Затова и неговия външнополитически курс се отличава с подчертана умереност и сдържаност. Главна цел на руското правителство през следващите години е да се преодолеят ограниченията на Парижкия договор, да преодолее международната изолация на Русия и да възстанови нейния престиж на велика сила. Тази цел се отразява и на руската политика по Източния въпрос.

Източният въпрос губи предишното си приоритетно значение и е подчинен на други по- значими глобални руски външнополитически интереси, ориентирани предимно към Средна Азия, Далечния изток и Централна Европа. във връзка с германския въпрос. Главният стратег на новата руска външна политика княз А. М. Горчаков формулира възприетата от правителството тактика със следните думи: „ Интересите на Русия повелително налагат в нашата политика по този въпрос ( Източния въпрос) да се стреми не към неговото ускорено решаване, а напротив – към спокойно изчакване на естествената развръзка на нещата.”

През 60-те години на ХІХ в. в Европа стават важни събития, които разрушават напълно утвърдената Кримска коалиционно политическа конфигурация на силите в международните отношения и създават предпоставки за ново оживление на Източния въпрос. Радикалните изменения на политическата обстановка в стария континент са свързани с офанзивата на Прусия за обединение на Германия.  Главен стратег на това амбициозно начинание е Ото фон Бисмарк. Отношението на Бисмарк към Източния въпрос се основава на принципа на политическите компенсации. Според него Прусия, респективно Германия, няма преки делови и политически интереси в Ориента, което й дава благоприятна възможност да се възползва от балканския конфликт между силите – съперници в името на германската кауза. Бисмарк изхожда от презумцията, че за разлика от другите западни сили Германия в никаква степен не е заинтересована от запазване целостта на Османската империя и статуквото на Балканите. Напротив, прогнилата султанска държава е според него най-подходящата изкупителна жертва, за чиято сметка би могъл да се изгражда необходимата му ефективна съюзническа система.  Поради същите съображения Бисмарк проявява учудваща за онова време благосклонност към националноосвободителните движения на Балканите, виждайки в тях потенциален съюзник на германската политика в Централна Европа. Особено полезен е Източния въпрос за Бисмарк по време на офанзивата срещу Франция. Тъкмо чрез Източния въпрос, като поощрява по всевъзможен начин руските домогвания за ревизия на  Парижкия мирен договор от 1856г., той успява да привлече Русия на своя страна, което в края на краищата осигурява успеха на Прусия във войната.  Източният въпрос оправдава напълно възлаганите му надежди в Берлин. Осъщественото на тази основа руско-пруско сътрудничество помага на Прусия да победи срещу Франция, а на Русия – да се избави от сковаващите я клаузи на Парижкия мирен договор.

Войните на Прусия и появата в резултат на тях обединена Германия като велика сила в Централна Европа коренно променят съотношението на силите в международните отношения. Франция и Австрия – едни от главните руски съперници в Източния въпрос, са силно омаломощени и извън строя. Кримската коалиционна политическа конфигурация на силите фактически преустановява съществуването си. Създалата се нова политическа обстановка създава условия за ново динамизиране на Източния въпрос.

Франция понася болезнено последиците от поражението си във войната срещу Прусия. Още след подписването на  Франкфуртския мирен договор през май 1871г. тя започва усилено подготовка за реванш. Във връзка с това френската дипломация полага усилия да си осигури надеждни съюзници. В Париж най-много разчитат в това отношение на Англия, Русия и Австро- Унгария.

Плодотворните резултати от руско-германското сътрудничество до 1871г. чрез Източния въпрос дават основание на Бисмарк да се надява, че и занапред ще може да разчита на Русия като тилна опора и заслон, охраняващ Германия от враждебни коалиции в процеса на нейната консолидация като велика сила на континента.

Руската дипломация обаче в лицето на  нейния ръководител княз Горчаков вижда в прекомерното растяща мощ на обединена Германия сериозна опасност, която нарушава европейското равновесие на силите, а това крие потенциална заплаха за Русия. Запазването на силна Франция според него е многократно по-важно за Русия като контрабаланс на германската мощ в Централна Европа, отколкото всякакви съмнителни, рискови и ненужни придобивки на Балканите.

В съответствие с тези принципна външнополитическа позиция царското правителство най-старателно се пази от всякакви сблъсъци и усложнения по Източния въпрос. А относителното спокойствие на Балканите през първата половина на 70-те години на ХІХ в. му дава чудесна възможност успешно да се намесва като арбитър във френско-германските отношения, естествено в полза на Франция. От арбитражната си роля Русия извлича добри политически дивиденти. Напрежението във френско –германските отношения смекчава значително противоречията между силите-съперници по Източния въпрос. Дори нещо повече.  Очертава се явна тенденция на сближение и единодействие между Русия, Англия и Австо-Унгария на антигерманска основа.

Силно разтревожен от антигерманските проявления в проявите на царското правителство начело с Горчаков, германския канцлер решава своевременно да противодейства, като прибягва отново до „услугите” на  Източния въпрос. Освен като средство за политическа компенсация „ориенталската язва”, според него може да бъде и чудесно оръдие за политически натиск спрямо Русия с оглед дискредитиране на Горчаковия политически курс в очите на царя и пред руската общественост. Това е възможно обаче само при положение, че на Балканите отново избухне достатъчно мощна бунтовна експлозия, например като въстанието в Босна и Херцеговина, започнало малко по-късно. По този начин очаквания ефект е постигнат- вниманието на великите сили се пренасочва буквално мигновено от бреговете на Рейн към Балканите.

През лятото на 1875г. избухва въстание в Херцеговина, което веднага обхваща Босна. Въстанието възпламенява отдавна тлеещия Източен въпрос, който отново става централен проблем в международните отношения. На Балканите възниква извънредно сложна ситуация, известна в историята като Източна криза. Тук се концентрира вниманието на всички велики сили, които в една или друга степен участват в драматичните перипетии на нейната развръзка.

Въстанието в Босна и Херцеговина се посреща по различен начин от участниците в конфликта. В Берлин например то предизвиква едва сдържано задоволство, в Париж и Лондон- сериозно безпокойство, а в Петербург се посреща с голяма тревога. Руската дипломация незабавно предприема енергични действия за бързо мирно уреждане на конфликта. Целта е на всяка цена да се предотврати евентуален двустранен сблъсък с Турция. Руските дипломатически инициативи в това отношение се провалят една след друга.

Възникването на кризисна ситуация  във връзка с Източния въпрос създават благоприятни възможности за активизирането на националноосвободителното движение на балканските народи и особено българското. Пряк резултат е  Априлското въстание от 1876г.

От декември 1876г. нататък българският въпрос заема централно място не само в разгарящата се общобалканска криза, започнала с гръмването на една пушка в Невестино, но и в многовековния Източен въпрос.От нищо или почти нищо , България става „всичко” по отношение на противопоставяне, сближаване или компромис в дипломатическия свят преди, по време и след войната от 1877-1878г.

Между Одринското примирие(17 януари 1878г.) и Санстефанския мирен договор (17 февруари 1878г.) стават важни промени в баланса на политическите  и военностратегически сили  в източната част на Балканите.  На 17 януари 1878г. на турските пълномощници в преговорите е връчен ултиматум , че ако Турция не приеме руските условия, ще има атака над Цариград. В Санстефанския мирен договор почти изцяло влизат руските условия. С него се създава и регламентира държавата България. Усилията на руската дипломация да запази завоюваното с толкова много кръв в Сан Стефано среща  съпротива от другите велики сили , а също и от някои среди от руската дипломация като граф Шувалов, руски посланик в Лондон, който предупреждава , че Русия може да изпадне в изолация и да се доближи до обстановката да Кримската война от 1853г.  Най-ярък израз на намаленото руско влияние е незачитането от страна на Великите сили на Санстефанския мирен договор (3 март 1878) и фактът, че Русия, макар и победител във войната с Османската империя, трябва да приеме клаузите на Берлинския договор. Възползвайки се от упадъка на Османската империя Англия налага властта си над о. Кипър (1878) и окупира Египет (1882), Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина (1878), а Франция анексира Тунис (1882).           Решенията на Берлинският конгрес , независимо от несправедливия им характер, за период от 40 години стабилизирал международното положение в Европа и осигурили сравнително дълготраен мир от общоевропейска гледна точка, който бил заплашен единствено от Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 1885г. и от Сръбско-българската война (1885г.)

Последната фаза от развитието на Източния въпрос бележи края на съществуване на Османската империя започнала с анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и обявяването на независимостта на България през 1908г. Действията на Австро-Унгария изострили до крайност отношенията й с Русия и се превърнали в допълнителна причина за категоричното присъединяване на Русия към Антантата в Първата световна война. В крайна сметка Източният въпрос не бил разрешен в полза на Русия поради резултатите от Първата световна война, които коренно променили международната обстановка. Разгромът на Империята в Първата световна война и движението на Кемал Ататюрк слагат край на Източния въпрос с обявяването на Турската република (1923).  и го премахнали от дневния ред  на европейската дипломация.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG