Joomla Software solutions Template

Payday loan

СРЕЩА С РОДА НА АПОСТОЛА

Петър В. Караиванов

По спомени на Васил Караиванов

РОДОВИ КОРЕНИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Васил Левски е потомък на двата карловски рода – Караивановия и Кунчевия. КАРАИВАНОВИЯТ е един от старите състоятелни големи и известни родове в града. Началото му датира в първата половина на ХVІІІ в. и е свързано с името на Иван Т. (Тинков, сиреч Христов) Тахчиев (Тахчиоолу), майстор на чешми и калдъръми.

Преданието говори, че на младини се събрали приятели на другарска веселба и решили да си нагласят прякори. На Иван Тахчиев Рекли: „Ти, Иване, си черен, ще ти викаме „Чер Иван”, т.е. Кара Иван. Така и станало. От Кара Иван впоследствие целият род се нарекъл Караиванови.

Разказва се още, че Кара Иван е бил много трудолюбив занаятчия. Със собствен труд успява да си изгради хубава къща.(днес тя се намира на ул. „Гина Кунчева” № 2, но не в днешния ú архитектурен вид). Един от поробителите на града завидял на хубавата къща и решил да я присвои. Изпратил той на Кара Иван магаре и куршум, та да си избере от двете. Или магарето, т.е. живот срещу къщата, или куршум, т.е. смъртта и къщата. Благоразумието на Кара Иван надделяло, предпочел магарето, запазил си живота и отстъпил къщата на турчина. (Виж схемата на Караивановия род.)

Нашите проучвания през последните години установяват, че Иван Т. Тахчиев не е родният баща на Гина Караиванова – майката на Васил Левски и на нейните братя и сестри, както се приемаше досега, а е Васил Генчев Караиванов, внук на Иван Т. Тахчиев от сина му Генчо. Колко братя, сестри и какви деца е имал Кара Иван не е известно. Засега известни са само двама внуци – Христо и Васил. За Христо нямаме никакви семейни и потомствени данни. От по-малкия брат Васил, златар, започва разклонението на клона на старите Караиванови фамилии. Той е имал четирима синове: Генчо, Христо (по-късно архимандрит хаджи Василий), Атанас и хаджи Пею и четири дъщери: Гана, Гина (майката на Васил Левски), Дона и Мария.

1. Генчо от съпругата си Ана Генчева Пеева е имал седем деца, от тях пет живи: Евдокия, Еленка (Ненка), Васил, Мария и Христина. Генчо е бил абаджия, а по-късно ханджия на известния в предосвобожденската история Караиванов хан.
2. Гана по мъж Мито Фъргова. Гайтанджийско семейство. Има пет деца: Вида – умира мома, Гаврил, Мария, Георги – възрожденски учител, един от първите, който въвежда звуковата метода на обучение, и Гина.
3. Христо. Това е мирското му име. Приел монашеството, той е познат с името архимандрит хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Благодарение на грижите му по Дякон Васил Левски той свърза името си с неговата съдба и влезе в историята на левскознанието. През 1874 година трагично завършва живота си в с. Синджирлий (днес с. Веригово, квартал на Хисаря, Пловдивско), зверски убит и ограбен.
4. Гина – майката на Васил Левски.
5. Атанас – единственият от братята, който е продължил бащиния занаят златарство. Буден българин, но за турците е бил „опасен комита”. Загива по време на Страшното, заклан от башибозуци в дома си. От съпругата си Стойка Добрева е имал 7 деца, от които са останали живи Васил, служащ, преселен в гр. Сопот, където се оженва, живее и умира; Георги, доброволец в Българското опълчение през Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. В последните години от живота си се преселва в Пловдив, където умира. Дъщерите на Атанас са Мария, Христина и Евдокия. След смъртта на съпруга си Христина завършва първото сестринско училище в София и работи като медицинска сестра в пловдивската държавна болница. Умира през 1922 година. Преди смъртта си завещава наследената от съпруга си къща в Карлово на безплатните ученически трапезарии „Ана и Тодор Пулеви”.
6. Дона, по мъж Тодор Чардаклиева, има шест деца: Стойна, Георги – умира дете, Христо – самарджия, емигрира в гр. Тулча, където умира; Мария – умира мома, Гина – умира мома. Само последното дете Васил – медицински фелдшер, оставя потомство.
7. Хаджи Пею в Карлово е бил кръчмар. След емигрирането си в гр. Олтеница, Румъния, става търговец. Със съпругата си Екатерина Гургулова имали четири деца. От тях остават живи Васил и Мария. Васил продължава бащината си професия в Олтеница. Доброволец в Българското опълчение през Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Живее в Румъния, където се оженва и умира.
8. Мария, по мъж Иван Хр. Фурнаджиева. Съпругът ú е гайтанджия абаджия, за времето крупен производител и търговец. Докато Мария активно е участвала в женското дружество „Възпитание”, основано през 1869 г., съпругът ú не е бил благосклонен към делото на Васил Левски. Имали пет деца: Христина, Георги, Григор, Никола и Васил – умира дете.

КУНЧЕВИЯТ РОД. По това време в Карлово е имало две фамилии Кунчеви: Горните, наричани още Попският род Кунчеви, по професия бояджии, живели в дома, днес къща музей „Васил Левски”, и Долните – по професия басмаджии, живели в долната част на града (днес ул. „Полковник Бочев” № 15).Тези два рода Кунчеви нямат никакво кръвно родство помежду си.

Попският род Кунчеви, от който е бащата на Васил Левски, са били хора средна ръка. Родоначалник на рода е бил Кунчо Иванов. Той е имал само двама синове: Иван(бащата на Левски) и Въльо – единственият чичо на Левски. (Фамилията Въльо Кунчев е била позната в околията още и под прякора Въльоците или Въльовците).

Семейство Гина и Иван Кунчеви са имали пет деца: Ана (Яна), Васил, Христо, Петър и Марийка, която умира в детство. Потомство оставя единствено дъщеря им Яна, омъжена за Андрея Начев, занаятчия по платнарство. Бай Андрея е бил сговорен и услужлив, съчувствувал е на шурея си Васил Левски и му е помагал.

Семейството на Яна и Андрея Начеви имало девет деца, от които доживяват Освобождението: Начо, Гина, Мария, София, Иван и Елена.

Въльо Кунчев и съпругата му Гина са били клисари на църквата „Св. Богородица” в града. Те са имали шест деца. Иван – касапин. Кунчо – търговец ахтарин, бил е женен за София Ив. Бояджова, сестра на известната възрожденска учителка-монахиня Евгения, през 1877 г. Кунчо е диарбекирски заточеник и там умира. Тинко (Христо) – също търговец. Подгонен от властта, през 1874 г. побягва за Румъния, но по пътя се разболява и умира в Свищов. Павел и Георги помагат на брата си Кунчо в търговията. През 1874 г. емигрират в Румъния, където живеят до Освобождението. Павел се завръща в Карлово и се опопва за свещеник в с. Арапово (днес Черничево), умира през 1888 г. Георги също се завръща на родна земя, но се установява в Русе, където служи. Умира през 1892 г. Последното, шестото дете в семейството на Въльо Кунчев е дъщеря им Ана (Яна).

Ще завърша с думите на Андрея Начев, казани наскоро след Освобождението ни пред посетилите го роднини, близки и познати да честват именния му ден: „Не зная какъв сме род, ама кумът ми го обесиха на черницата на площада”. Днес на това място признателните съграждани и съотечественици издигнаха паметника на безсмъртието – на Апостола Васил Левски.

Надежда Петрова

ТРЕТО СТОЛЕТИЕ КРЪВТА НА АПОСТОЛА ПУЛСИРА

Обръщайки поглед назад във времето на игото, ще срещнем сред предците на Апостола не сломени и приведени роби, а непокорните, горди и свободолюбиви Драгой, Видул, Кръстил, Върли Грую, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Тяхното чувство за справедливост и непреклонност ще приемат и Иван, и Гина, за да предадат на децата и внуците си онези нравствени устои, съхранили българщината през вековете.

Иван Кунчев е един от редките за времето си мъже: високо справедлив, пожертвувателен, крайно състрадателен и отзивчив към човешките страдания. Знаейки неговата справедлива дума и чудна безпристрастност, съседи и по-далечни хора прибягват до услугите му при разрешаване на възникнали спорове от най-различен характер. И неговото решение е имало силата на закон, изпълнявано е доброволно, защото страните са били дълбоко убедени, че решението е дело на един честен и справедлив съдия.

Иван Кунчев е роден около 1808 г. Като малък се върти около бояджийницата на баща си и обиква занаята му – бояджийството. Учи в килийното училище и за времето си е грамотен и безмерно ученолюбив. На 26 години се жени за Гина Караиванова. Любовта му към просветата и желанието на жена му се насочват към първородния им син Васил с твърдото решение да го изучат. Иван Кунчев обича българската книжовност, затова го виждаме подкрепящ народните просветители като спомоществовател на „Христоитията”, превод от даскал Райно Попович, и на „Александрията” – история на великия Александър Македонски, превод на Христо поп Василев.

Основната професия на Иван Кунчев е бояджийството, но в първите години след смъртта на баща си той произвежда и ръчен гайтан на вулия. Има и няколко помощници работници. Но основното му професионално занятие, което определя социалното му положение в сферата на еснафството, е бояджийството – той се числи към бояджийския, а не към гайтанджийския еснаф. С помощта на съпругата си с голяма любов и упорит труд превъзмогва беднотията, става известен занаятчия в града и околията.

Бащата на Апостола е среден на ръст, рус, със сини очи, здравеняк. Облича се с граждански дрехи – панталони, сако, балтон или кюрк, т.е. с френски дрехи. Той е справедлив, отзивчив, честен, дружелюбен, скромен, тих. Винаги е имал сърдечно отношение към хората, безпределно обича народа си.

Работата върви добре. Едно по едно идват децата. За коледните празници и Ивановден коли две прасета – едното за нуждите на семейството през зимата, а второто – специално за гостите – роднини, приятели, познати и клиенти, дошли да го поздравят за празниците и именния му ден.

Но след радостите идват и тъжните дни. Умират родителите на Гина. Останалите движими вещи трябва да се поделят между наследниците. Всички Караивановци се събират в бащината си къща. Вещите са разделени на купчинки. Пристига Иван Кунчев и му показват купчинката, падаща се на съпругата му. Той благодари на всички и започва да раздава съдовете. Не че е недоволен от делбата, а затова, че се чувства в добро материално състояние и семейството му няма нужда от полагащите се бакърени съдове. Генчо Караиванов, най-възрастният, се обръща към него с думите: „Какво правиш бе, зетко? Ти трябва да оставиш нещо и за твоите деца, та и те да знаят, че някога са имали дядо и баба!” Иван се вслушва в съвета на бачо си Генчо и взема три сахана – по един за родените вече деца.

От 1847 г. Иван Кунчев заболява, зрението му започва да отслабва, което се отразява зле на работата му. Семейството изпада в сиромашия. На сватбата на най-голямата си дъщеря през 1850 г. вече ходи с патерици и е подкрепян от човек. Съдружникът му използва болестното му състояние и го ощетява. Тази наглост честният Иван преживява твърде тежко. Не успява да прибере вересиите си. Често казва: „Защо ли живея, да ям хляба на децата си!” През 1851 г. Иван Кунчев умира.

Гина Василева Караиванова по мъж Кунчева не само дава живот на най-свидния син на България, с майчиното си мляко тя закърмя в него непреодолимата жажда за свобода, изключителната вътрешна сила, безкрайна доброта, решителност, волята на човек, който знае да мълчи. Родена около 1817 година в прочутия и заможен род на Караивановци, 15-годишна се омъжва за състоятелния занаятчия вапцарин Иван Кунчев.

Свикнала с безкрайната „женска” работа още в бащиния си дом, трудолюбивата Гина поема не само грижите по къщата, но редовно помага на мъжа си в занаята му. След сполетялото това сговорно семейство нещастие – смъртта на Иван Кунчев – младата вдовица удвоява усилията си, за да осигури препитанието на тримата си синове и най-важното – да ги направи хора. Особено настойчива е в грижата да изучи на всяка цена Васил.

Гина Кунчева е човекът, който безрезервно подкрепя волнодумството му, дръзките му постъпки. Лицето ú не познава израза на страх, мъка, отчаяние. Безстрашието, смелостта и самообладанието, развити в нея до краен предел, тя предава на сина си.

С чудно търпение понася страданията, причинени ú от турци и от свои. Окриляна от светлата вяра на своя син, тя прегръща делото му не само с инстинкта на любяща майка, но и по свое убеждение. Тази вътрешна близост свързва още по-здраво майка и син. Но все по-редки стават срещите между тях, и по-опасни. При слизането на Левски от Балкана като знаменосец успяват да се видят в Сопотския женски манастир при монахиня Христина. С нито едно движение, с нито една дума не укорява тя сина си, не се оплаква от своята самотност, грижи, разпити в конака. Сега повече от всякога вярва, че синът ú е роден да служи на народната свобода.

При идванията на българския Апостол по революционни дела в родния град се среща с майка си извън него, в тайните къщи, където отсяда. Получила сведение, че той е в Карлово, турската полиция не се посвенява да арестува и измъчва вдовицата, за да изкаже сина си. А тя, с присъщия си кураж, иска сина си от властите. Мюдюринът прибягва и до по-суров начин за разправа. Завързана за кофата, Гина Кунчева е спускана в герана на Иван Фурнаджиев. Един от стражарите е с изваден ятаган, опрян на въжето, готов всеки момент да го пререже, ако тя не издаде сина си. Но коравата майка продължава да мълчи.

Тя има най-тежката участ за един човек – да надживее три от децата си. В навечерието на Априлското въстание, преместила се да живее при зет си Андрей и дъщеря си Яна, с разклатено здраве, Гина Кунчева не забравя дълга си към тези, които ще продължат борбата на синовете ú. Заедно със сестра си Гана, Тина поп Христова, монахинята учителка Ефросиния Цочева, Яна и Андрей правят мехлеми и превързочни материали в къщата му.

Тази наистина достойна за своя велик син майка доживява да види свободата, за която са дали живота си двама от синовете ú, а за третия нищо не знае. С думите ”Децата ми, децата ми!” на 27 януари/8 февруари 1878 г. тя склопва очи. Една богата душевност и прекрасни добродетели се разкриват в тази неука жена, които я нареждат в редиците на българските майки героини.

В семейството на Гина и Иван Кунчеви се раждат пет деца: /Ана/ Яна /около 1835 г./, Васил /1837 г./, Христо /около 1840 г./, Петър /около 1844 г./ и Марийка /около 1847 г./ . Голямата, покоряваща с обаянието си личност на Апостола на българската свобода Васил Левски сякаш е засенила спомена за братята и сестрите му. Макар че не са се издигнали до величината на Левски, те са искрени родолюбци и революционери, посветили живота си на освобождението на отечеството.

Христо Иванов Кунчев е третото дете в семейството. За разлика от своите братя той е с тъмни очи и коса. Такива са роднините на майка му – Караивановите. За това свидетелства единствената негова фотография, направена в края на 1867 или началото на 1868 г. Учи във взаимното училище в Карлово, но не го завършва и майка му го дава да учи занаят. В Сопот учи басмаджийство при майстор Кольо Минин. Христо расте буйно и немирно дете. По-късно постъпва на работа в хана на вуйчо си Генчо Караиванов. Веднъж се спречква с един турчин, който не иска да заплати питието си, и едва не го пребива. След този инцидент оставането му в Карлово е немислимо.

Става панталонджия в Пловдив. Сдружава се с Христо Иванов Големия – Книговезеца, другар на брат му от Първата българска легия в Белград. Но и тук Христо не се задържа дълго. Подирен от турската полиция заради брат му Васил, той емигрира в Цариград, а оттам – в Галац и Букурещ. През есента на 1867 г. със свои другари се отправя пеш към Сърбия, за да намери брат си Васил и да постъпи в редовете на Втората българска легия. Но Христо не е приет в нея, за голямо негово огорчение, защото има херния. Принуждава се да се залови за абаджийството при сръбски майстор. При заболяването на брат му Васил Христо със скромните си доходи го издържа - плаща за лекар, лекарства, квартира.

След разпускането на легията от сръбското правителство през 1868 г. Христо отново емигрира в Румъния. В Букурещ той води несретния живот на български хъш, участва в политически инициативи още през първите преломни за революционно-освободителното движение години от самостоятелната дейност на Левски. Христо Иванов Кунчев е сред основателите на Българското книжовно дружество, предшественик на Българска академия на науките. В „Списък на личния състав на Българското книжовно дружество от основаването му 1869” срещаме името му на 20-то място наред с видни български емигранти и обществени дейци в Букурещ. В списъка на дарителите на парични помощи за дружеството на 19-то място стои оригиналният личен подпис на Христо Кунчев.

Той е близък приятел с Христо Ботев. Между октомври 1868 и февруари 1869 г. те живеят заедно в запустялата воденица край града, където става известната единствена среща между Левски и Ботев. Христо Кунчев заболява от туберкулоза и не навършил 30 години, умира на 9 април 1870 г. Това Апостола сам отбелязва в джобния си бележник на стр. 116: „В Букурещ – 1870 – почина брат ми Христо на 9-ий апр. часа по 11 ½ по европейски през денят...”

На Христо Кунчев Величко Ангелов Попов посвещава стихосбирката си „Счастлива среща. Съвременна горско-хъшовска спев”. На страница 2 той пише: „Тая книжка се издава за спомен на Христа Иванов, родом из Карлово, който преди един месец почина в Букурещ. Христо беше един от българските беглеци, които са побегнали из Турско в Румъния, за да търсят мир и свобода”.

Петър Иванов Кунчев е четвъртото дете в семейството. Той е с руси коси и сини очи. На петгодишна възраст се разболява от едра шарка и лицето му остава сипаничаво. Учи във взаимното карловско училище. Обича игрите с бачо си Христо из двора, с братовчед си Васил в градината на хана. Пъргав, с подкупваща усмивка, общителен, разговорлив, разсъдлив, с буден ум. Но... учението не му върви: „Не можахме да са поизучим, както требува” – с известна скръб пише Петър до Тодор Пеев. Помага на майка си за изхранване на семейството. Едва навършил 20 години, турците искат и от него военния данък „бедел”, дължим от всички българи мъже на възраст от 20 до 40 години. Петър посреща служителите на властта с думите: „От мене данък ще вземе онази държава, която ще израстне върху избитите пашови прислужници”. След това предизвикателство оставането му в града става невъзможно и той забягва в Румъния.

Като научава за предателството към брат му Васил Левски и за неговото обесване в София, Петър се заклева в себе си да отмъсти на предателя и да се бори срещу поробителите на народа. През 1874 г. идва в родния си град и с моралната и материална подкрепа на братовчед си Васил Караиванов минава Балкана да убие предателя, но членовете на революционния комитет в Ловеч се възпротивяват на решението му да отмъсти.

Желанието на Петър Кунчев да посвети живота си на освобождението на България го прави един от първите доброволци на Ботевата чета. На 17 май 1876 г. параходът „Радецки” акостира на козлодуйския бряг и сред 205-имата четници е Петър Иванов Кунчев – Левски. На 20 май войводата е убит, а четата е разпръсната из Балкана да търси спасение. Петър заедно с хаджи Костадин Димитров от София на 30 май се отделят от групата на Никола Войновски и след дълго скитане намират спасителен подслон в София у хаджи Стояна Цокова, която в продължение на три месеца и половина се грижи за двамата като майка с помощта на още петима софиянци. Движейки се из тогавашните тесни и криви улици на софийския пазар, Петър е заловен от полицията, но преди да го отведат в конака, успява да избяга. След султанската амнистия на заловените четници от 1 август Петър заминава за Цариград и оттам - за Кишинев.

Постъпва в редиците на Българското опълчение. Записан е като редник в І опълченска дружина на 19 април 1877 г. На 12 юни е преведен в 3 рота на ІІІ опълченска дружина под командването на подп. Павел Калитин и след гибелта му в боя при Стара Загора – под командването на майор Константин Чиляев. При тежките боеве на Шипка на 11 август е сериозно ранен десният му крак. Петър Кунчев е награден с военен орден, получава и георгиевски кръст за храброст. Безсилни да му помогнат, лекарите от Търново го изпращат в Харков. Голяма е мъката на Гина Кунчева по тримата ú синове Васил, Христо и Петър, които оставят костите си далече по чужди краища. ”По думите на баба ми Яна – разказва Андрей Красев, - майка ú не знаела, че Петър е жив. Тя починала една година преди той да се върне от Русия в освободеното отечество.”

Мъчнотиите на Петър не свършват дотук. Майка му е починала, бащината къща е негодна за живеене, а той, професионалният революционер, търси подходяща работа в разорено Карлово. Не награда, не пенсия, Петър Иванов Левски от Карлово, както сам се подписва, иска работа. Трогателно е писмото му до Найден Геров: „Молим ви, защото ми стана кракът повреден от Шипченските битки. Затова ви моля, като защитник на българските страдалци, наредете и нази на някаква работа...” Настанен е в къщата на починалия Асанаа Каръася, която от 1920 г. собственост на Афъз Ибриам, и е назначен за старши стражар. Отслабнал е, чувствително накуцва – ходи с бастун, лесно се уморява и кашля. Коварната болест в белите дробове осезателно се засилва и той е принуден да се премести да живее при сестра си Яна, където прекарва последните дни от живота си. През есента на 1881 година умира от туберкулоза. Погребан е в гробищата, намиращи се тогава край източната част на града в местността „Тосуновото” в нивата на Георги Мраченика, изпратен от близки и роднини.

Марийка 3-4 годишна заболява заедно с брат си Петър от едра шарка и умира малко след баща си през 1851 година.

Яна /Ана/ Иванова Кунчева по мъж Начова – най-голямата – единствена от децата на Гина и Иван Кунчеви създава свое семейство. Тя приема характерните черти на своята майка – със среден ръст е, черноока, трудолюбива, разговорлива, с весел нрав, и тя, като майка си, ще пее бунтовни песни на рожбите си. Расте и се възпитава в семейство със здрави нрави и морал. Умее да плете, да шие, да готви, да точи. Помага на майка си в къщната работа и на баща си в занаята.

През 1850 г. се омъжва за Андрей Начов – средно заможен търговец, добър и трудолюбив човек. На сватбата им Иван Кунчев присъства, но вече напълно ослепял, с патерица в ръка. Младите живеят в къщата на Андрея на площад „Свети Никола” /сега „Васил Левски”/. Раждат им се девет деца: Начо, Тота, Гина, Мария, София, Елена, Христо, Иван, Елена.

По-голямата сестра носи всички грижи по революционните дела на Апостола. От нейния дом поема той пътя за Белград и участието си в Първата българска легия, при нея се връща след дългия път. Без да е член на тайния комитет в града, тя е една от ярките му съмишленички. Яна разбира от билки и приготвя мехлеми за ранените по време на предстоящата революция. При всяко идване или минаване през Карлово Левски прави всичко възможно да се свърже и види със сестра си, зет си и техните деца. Техният дом е последният в Карлово, от който той поема към своята Голгота.

Към 1902 г. Яна получава удар и умира през 1913 г. Дарява къщата и двора си на Общината за разширяване на площада пред паметника на великия си брат. На това място на 15 май 2003 г. е поставен паметен знак.

Начо /1852-1895 г./ - първородният син на Яна и Андрей, е член на родовия комитет, основан през 1885 г., участва при търсенето на гроба на В. Левски, съорганизатор е на всенародната подписка за издигане паметника на Апостола в столицата. Женен е за Магдалена. Синът им Андрей умира няколко месеца след раждането.

Тота се ражда през 1853 г. и умира след година.

Гина /1857-1939 г./ се омъжва за Христо Загорски, верен съратник на Апостола, член на революционния комитет в Карлово. След Освобождението е държавен чиновник в София, деен участник в инициативите на родовия комитет. Гина и Христо имат двама синове и една дъщеря. Бочо Загорски е военен, стига до чин полковник. Съпругата му Мария е дъщеря на ген Иван Соколов. Синът им Христо е стоматолог. С първата си съпруга  Маргарита Вагнер имат две дъщери: Жанина, която живее в София, омъжена за Димитър Христов; Мария е медицинска сестра, живее в Стара Загора, със съпруга си Христо Петров имат дъщеря Силвия. Тя и съпругът ú Динко Тенев имат син Тихомир и дъщеря Мария-Хесуса. Живеят в Испания. Христо Загорски с втората си съпруга Карамфила Кузева имат дъщеря Албена, инженер, компютърен специалист. Тя и съпругът ú Теодор Саказли се радват на две дъщери – Десислава /банков служител/ и Кристина. Живеят в Гърция. Христина Загорска – второто дете на Гина и Христо – е учителка по френски език, а съпругът ú Славчо Паскалев – известен за времето си философ. Нямат деца. Никола Загорски - най-малкият син на Гина и Христо – учи в Брюксел, чиновник е в БДЖ. Със Савка Червенкова имат син Христо, който умира 35-годишен без да остави потомство.

Мария /1860-1896 г./ е четвъртото дете на Яна и Андрей Начови. Едва 12-годишна тя спасява вуйчо си Васил. При надвиснала над него опасност тя пренася пълните му револвери, завързани под фустичката ú, от техния дом до къщата на Неда Тачева. Малко преди да прекрачи с облекчение прага единият револвер се изхлузва на калдъръма и гръмва, но Мина не губи самообладание, грабва го и се втурва към вуйчо си. Тя е и добра рисувачка. Двамата с него очертават лъва върху карловското знаме, а после със сестра си Гина помага на Мария Ганева при извезването му. След Освобождението се омъжва за Васил Платнарев – основател и председател на карловския революционен комитет, околийски управител в града. Имат пет деца: Ана, Иван, Иванка, Вера и Андрей. От тях само Иванка създава семейство, но няма поколение. Андрей оставя костите си край Одрин през Балканската война /1912-1913 г/.

София /1863-1941 г./ се омъжва за Никола Зидаров, член на революционния комитет в Карлово, след Освобождението висш държавен чиновник в столицата. София е председател на женското дружество „Възпитание” в родния си град. Имат три деца. Елена умира на две години, Ана живее и умира в София без да създаде семейство. Рода продължава само най-голямата – Стефана, която завършва немска филология в Германия. Съпругът ú Наню Пачауров е виден пловдивски адвокат, репресиран през 1948 г. като участник в петицията на българските адвокати по повод нарушаването на човешките права в страната. Синът им Георги продължава професията на баща си. Със съпругата му Мария Грудева нямат поколение. Второто дете на Стефана Божана и съпругът ú Добри Василев имат две дъщери – Мария и Стефана. Мария е педиатър, със съпруга си д-р Петко Касабов се радват на двама синове. Койчо е юрист, женен за Антонина Сотирова, с която имат дъщеричка  Мария.  Божидар е лекар, в момента специализира в Германия. Стефана е инженер-химик, със съпруга си инж. Андрей Ветренски имат дъщеря Мария, инженер.

Елена /1865-1867г./ умира на две години.

Христо и Иван /1867-1867г./, близнаци, умират веднага след раждането си.

Елена /1871-1943 г./ се омъжва за Стефан Красев – директор на Народната банка до 1916 г. и на банка „Напредък”, най-дългогодишният председател на родовия комитет и почетен председател на дружеството на карловци, живеещи в София. Раждат им се пет деца. Петър е банков чиновник. Със съпругата му Кина Илиева имат дъщеря Елена, инженер-химик. Екатерина завършва висшето си образование в Берлин и дълги години е музикален педагог. Мъжът ú Светослав Икономов е също педагог. По-големият им син Васил умира на 10 години, а вторият Христо е строителен инженер, дългогодишен председател на родовия комитет. Със съпругата му Стоянка Стойчева имат дъщеря Екатерина – агроном, работи в Министерството на земеделието. Със съпруга си Иван Томев се радват на двама синове Борислав е инженер, работи в системата на БТК и Христо. Донка умира на 15 години. Андрей е женен за Маргарита Големанова, но нямат потомство. Той е банков чиновник и дългогодишен сътрудник на Военноисторическия музей. Последният внук на сестрата на Левски Петко е журналист на частна практика. Женен е за Донка Таслакова. Дъщеря им Маргит работи в системата на здравеопазването. Със съпруга ú Божидар Богданов /журналист/ имат две деца. Христина е специалист по реклама, омъжена за Найден Ангелов, радват се на малките Михаил и Яна. Петко, графичен дизайнер, и съпругата му Аглика Величкова имат син Божидар.

Така от деветте деца на Яна и Андрей Начови само Гина, София и Елена имат поколение в наши дни. Техният род дава 57 наследници на Апостола, от които сега са живи 23. Всеки, който е имал преки контакти с тях, е впечатлен от всеотдайността и професионализма в работата им, от достойната им гражданска позиция, от скромността и високата нравственост, която носят. Те даряват на Музей „Васил Левски” безценни семейни реликви за увековечаване паметта на Апостола: Бочо Загорски подарява оригинална снимка на Гина Кунчева и внука ú Начо; Екатерина Томева подарява кичурче от косите на Васил Левски, стар семеен албум с около 80 оригинални фотографии, родословно табло и други ценни документи; Божана Василева с дъщерите и внуците си подарява оригинална снимка на Васил Левски, брат му Христо и Христо Иванов – Големия. Яна предава през 1907 г. в Министерството на просвещението косите на Васил Левски, отрязани на Великден 1864 г., съхранявани от майка им, а в последствие от нея. На Националния военноисторически музей София Зидарова предоставя божигробското кръстче и тасче на Апостола. В Регионален исторически музей и ТД „Държавен архив” – Пазарджик постъпват множество ценни документи от архива на Бочо Загорски.

Ползвана литература:

Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография, С, 1993

Караиванов, Петър. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов, С, 1987

Йонков, Христо. Братята на Васил Левски, С. 1995

и др.

РЕДОВЕ, ПИСАНИ ОТ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА СЕМЕЙСТВОТО:

ПИСМО ОТ ПЕТЪР КУНЧЕВ ДО УЧИТЕЛЯ ТОДОР ПЕЕВ

Учител Тодор Пеев, във Ибраила, поздравявам та днес със настоящето си аз Петър Иванов от Карлово на Васил Дяконът брат имено Левски. Умолявам ти са нарочно за да ни изнамериш некой господар само за единият хлеб дургде да ся научим на тукашният народ защото със такъв един случай съм побегнал от отечеството ми посред нощ, пътувах право във Филибе при Найдена Геров та му ся примолих за да ми извади едно тескере за да ся избава от Туркия и благодариму на пристоянството и така във същият час имаше намерение за в Цариград та ма зима заедно със себе си та ми извади един руски пашапорт и така със всичка божа воля намерих мир и ся освободих но със парите съм много изгубен. Сега съм във Галац при бай Стефан тарновчинат на хотелът, но като един странен, не разбирам от нищо и сида като един вол, но ще да ви са мола много да ми изнамериш един господар, защото са научавам, че има много българи затова можем да ся научим по-скоро. И много здраве на всички едни благо народни приятели които филат зарад нази. Но и нарочно та поздравявам защото право за ващо благоразумно лице съм насочен от господину Найден Геров.

26.VІІ.1874 г.

ИЗ ПРЕПРОВОДИТЕЛНОТО ПИСМО НА ЯНА И РОДНИНИТЕ ЗА КОСИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ:

Косата, която Ви изпращам, е тая втората, остригана в Карлово и запазена от майка ми. След нейната смърт я запазих аз и сега я предавам Вам, Г-не Министре, за да ú определите подходящо място. Нека спомнюва на младото поколение за онзи герой-мъченик, който увисна на бесилката в този същия град, който днес е столица на оная България, за която той даде живота си, без да може да я види свободна.

СПОМЕНИ НА ЯНА  И АНДРЕЙ НАЧОВИ, ЗАПИСАНИ ОТ Д. КАЦЕВ – БУРСКИ:

Отправих се при баба Яна Андреева, дъщеря на Иван Кунчов и сестрата на Апостола Васил Левски. Тя е нещо боледувала, изкривена ú е устата и едното око. Зафелтува като говори. Но като е за брата ú, тя се съживи и сякаш доби сила да говори по-ясно. Тя знае добре роднините на майка си – Караиванови:

1)        Генчо Караиванов, умрял по Кримското морабе (1854) и сопругата му Ана Генчова Пеева, умр. 1877 г. Децата на Генчо били: Евдокия, Ненка, Васил, Мария, Христина. 2) Атанас Караиванов, когото обесили по време на въстанието 1876 г., жена му била Стойка хаджи Добрева, а техни деца: Иван, Нона, Васил, Георги, Мария, Христина и Евдокия; 3) Хаджи Пею, дето най-много се застъпвал за Левски заедно с Иконом поп Христо, особено като го предаде вуйчо архимандрит на турците, дето му бил откраднал коня. Вуйчо хаджи е женен за Катерина х. Лилова, па и тя стана хаджийка, води ги вуйчо архимандрит. Техни деца са: Гина, Иван, Васил, дето избяга заради наш Васил в Румъния, сега живее в Олтеница, Мария и Лала. 4) Мария се женила за калеко Иван Фурнаджиев, техни деца са:Христина, Григор, Георги, Никола, и Васил; 5) Леля Дона се ожени за калеко Тодор Чардаклиев. Децата им: Стойка, Георги, Христо и той забягна заради наш Васил в Тулча, беше самарджия, па го нарочиха турците – писмо хванали у него от Василя наш, Мария, Гина и Васил.

Вуйчо Васил архимандритът никак не се грижеше за Васил. Само го прикоткваше да му служи като слуга. Направи го и калугер, и дякон, но не го прати на учение, а Васил, Бог да го прости, много ламтеше за учение. Всички напираха и молиха вуйчо архимандрит да изпълни дадената си дума, но не биде. Бог така наредил да стане, та Васил да увисне на бесилото за народа.

От рода на татя зная леля Елка, леля Куна и чичо Вълю, дето опропасти татя, па и нас накара да мреме за корица хлебец. Чичо Вълюви деца са: бати Иван, той е от мене пет месеца по-голям, чичо Вълю се оженил преди татя, Кунчо, Христо, Георги и Яна. Бати Иван, като чичо Вълю, много пиеше, та продаде на Узунджовския панаир трийсе топа чужд вапцан шаек, та тогава стана зле на татя и му падна перде на очите, па умря преди чумата.

По чумено време, шест месеца подир татя умря най-малката ми сестра Марийка. Чичовите синове Георги и Христо и те не бяха много стока, сбиха се веднъж с турци на хорото за някаква циганка, па забягнаха една година след обесването на наш Василя и не се чуха ни видяха вече. Те не са влизали във въстанието, нито са помагали в нещо на Василя. Павел стана поп и умря три години след сръбската война. Той беше най-добрия от чичовите синове. Ех, какво има да се говори за тях... Бог да ги прости всичките. Сълзите, дето изплакахме, па и на Васил и Христо и на Петър стана много мъчно, че продадоха дюкяна на татя. Тоя дюкян беше купуван от тати с негови пари. Къщата, дето имахме, беше купена пак от тати, па като умря, чичо я раздели на две.

Дядо Кунча не помня; той търгувал с вълна, овни и добитък; казват, че го убили турци една година преди да се родя аз, като отивал към Войнягово. Чувала съм, че тати имал по-големи братя. Един чичо Видул бил голям хайдутин, борил се с кърджалиите, па ходил да се бие на Мора (Гърция) 1821. Чичо Тодор и друг един чичо бил в Киселери. Познавам само Спас Видулов и Илия Видулов; те са внуци на леля Елка от Баня, женена за х. Лало Банялията. Бати Спас води кака Христина – дъщерята на вуйчо Ганчо.

Така сме се пръснали, че отде да му знаем кой накъде живее. В турско не беше като сега свобода. Тогива, дето се рекло, през комшулук да прескочиш, трябва да се озърташ, на четири да ти бъдат очите, някой да те не види, да преиначи и наковлади. Васил ли е разправял, от други ли съм слушала, имали сме роднина в Аджар, викали му даскал Гено. А тоя Иван, дето ходеше с Василя наш, арабаджията от Каратопрак, е внук на дядовия Кунчов брат Кръстю. Той живее в Царацово, къде Пловдив.

*

Дядо Андрея Начов, съпругът на Яна, сестрата на Левски, е вече 101-годишен и все още изправен старец. Много работи е забравил. Казва, че времената били тежки па и такива, че не само роднините не се познавали, а бащи се отказвали децата си да познават. Той знаял един хайдут Видул, за когото после научил, че бил брат на дяда му Иван Кунчов. Видул бил много красив човек, рус със сиви очи, носил калпак и дълъг перчем и силях, натъпкан с пищови и ножове. Купил още преди гръцкото морабе от него платно за ризи на десетина момчета, бил тогава 19-годишен и го направил калфа. Шушукало се, че Иван Платнаря, Георги Шарлаганджията и някой от Пулевци записвали момчетата тайно, па ги пращали до някой си Хаджи Христо Филибелия.

Аз много не съм се месил в тия опасни работи, па и моят занаят, платнарството, не ми позволяваше да ходя и се срещам с хора. Преждите и платната ми вапцуваше дядо ми Иван Кунчов. Аз бях три години по-голям от него. Ортак му беше брат му Вълю, вълци главата му да бяха изяли, все за пусто плюскане мислеше. Изяде той и синовете му всичко, що имаше орташко, та и дюкяна на дяда продадоха, па като умря, къщата на две делиха, а аз зная, че дядо със своята пестеливост си я купи. Що тегли баба и шуретата – един Бог знае.

Времената лоши, хора лоши, все в мъки и тегло се живя. Моите шурета бяха добри и милозливи момчета, те за хората, дето се рекло, и душата и ризата от гърба си даваха, па и за хората се бориха и умряха. Бог да ги прости.

Васил – Дякончето и деня и нощя е жив пред очите ми. Засмян, весел и когато от мъка и от ядене вътре се пука като печен камък, той си песни тананикаше. Юнак момче беше. Казваше баба, че приличал на дяда си Кунча, па и на чича си Видула, само че беше по-голобрад, мустачките му бяха редки и като злато, а очите му сини, сиви и с тънко кръстче.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ВАСИЛ КАРАИВАНОВ:

Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено с черна забрадка, като в рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, състрадателна, сладкодумна. Знаеше много народни песни, които пееше сладкопойно, някои от които бе предала на сина си Васил, който също ги пееше при най-различни обстоятелства, особено по време и във връзка с неговата организационна революционна дейност. Владееше добре говоримия турски език, което ú даваше възможност да влиза в диалог, понякога и с доста остър тон с представителите на турската власт.

По въпроса за Дякон Игнатия, той се е задячил в Сопотския манастир „Св. Спас” през 1858 лето, 7 декември, в църквата, когато го въведоха, за да го покалугерят. Васил и вуйчо му архимандрит х. Василий бяха покрити двамата с една черна доста широка мантия през главите и като додоха до сред църквата, от царските врати на олтарят излезе дядо Кирил (калугер от Рилският манастир в Карлово) и дойде при тях и почна церемонията за калугероването. Присъстващите при извършването на обредът казаха, че дядо Кирил бил станал кръстник. След пристигането и като се свърши обрядът, тогава по обичаят го изправиха пред иконите, докато се даде отпуск на църквата, след това направи се едно хубаво угощение и през денят всички присъстващи от Карлово роднини, приятели, а също и Д. хаджи Василий, дядо Кирил и отчето Игнатий (тъй го нарекоха при калугеренето) се върнаха в Карлово. През 1859 лето Пловдивският митрополит Паисий при обиколката из епархията си дохожда в Карлово и при службата си в църквата „Св. Богородица” ръкоположи отче Игнатий за дякон Игнатий и х. Васил за архимандрит и така оттогава дякон Игнатий се обличаше със стихар и арар и служеше в църквата като дякон.

Последния път Левски замина през Карлово, видя се с Костадин Попов. Костадин разказал му подробно за случилото са по улавянето на Общи и откриването на всичко сторено, затова пътят за него през Балкана за Троян и Ловеч е затворен, затова трябва да замине през Цариград. На това Левски с един твърд тон отговорил: „Какво да правя, когато на всяка стъпка ме преследват, но аз трябва да мина от тука, за да прибера всичко и да го отнеса отсреща” (Румъния). След това Левски дойде у дома, за да се увери за пътя към Сопот и ме покани да го придружа по пътя за Сопотския манастир „Св. Спас”. Аз го молих да остане да пренощува в Карлово и да измени пътя си. Той отговори, че не може да измени предназначението си: „Тази вечер ще прекарам при дякона Богослов и дядо Рафаил(игуменът на манастира). Там е спокойно. Дядо Рафаил има в манастира ясакчия, Мустафа ага, той пази от опасност.” След това, като го придружих по пътя за Сопот, пристигнахме до реката Сопотница (Мурла). Той се обърна към мене и ми каза: „Сега си свободен, върнете се и носете много здраве на всички приятели, които са останали.” Това беше последното ни виждане.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА СОФИЯ НАЧОВА /ЗИДАРОВА/:

Баба беше сербез, сериозна и работлива жена. Тя никога не се окайваше, никога не се уплашваше. След смъртта на вуйчо Христо аз станах нейно момиче. При нея спях, при нея ядех. За училище баба ме изпращаше до орехите, а посрещаше до извън улицата. Помня много добре, че като си приготвя уроците, тя ме заведе да спя в горната стая. Къщата се състоеше от горна и долна стая, килер. В долната стая ú беше курдисан стана, на който тъчеше и ноще. На детската си възраст, как съм схващала всичко това, не знам, но и аз бях много неспокойна. Спи ми се, а не мога да спя. Слезна долу при нея, изправя се при стана и седя. Тя наново подмами и ме заведе да спя. Заспя и пак се събудя, и пак отида при нея. Това ставаше почти всяка вечер.

Често пъти я слушам, че пееше песните: „Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома” и „Вятър ечи, Балкан стене”. Аз я слушам, слушам и аз пея с нея. Кога съгледах – платът от тъканото мокър от сълзи. И аз си мълча и седя. Това ставаше често, сигур е намирала облекчение в песента. Баба обичаше много и цветята. Още като бях в нейната къща, закичи ме с едно хубаво цвете хортензия и така отивам на училище.

Помня и това. Приготовляваше по някое парче изтъкан плат и по коледните дни отиваше в Пловдивския затвор да подари тези платове на някой от затворените, на които тя намери за добре.

След смъртта на вуйчо баба се пренесе у нас да живее. По това време и къщата ú е разрушена.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА АНКА ЗИДАРОВА:

Баба Гина с цялото семейство на дъщеря си не е престанала да работи за благото на народа. Приготовлявали са лекарства (сладки мехлеми, кърпи и др. санитарни потреби) под ръководството на баба Гина и сестра ú Гана Караиванова по мъж Фъргова. Техни помощници са били Тина поп Христова и Ефросиния Цочева.

Във време на войната децата (Гина, Мария и София) с учителката им Евгения калугерицата и двете ú сестри Елена и Екатерина в деня на Св. Харитина избягват от Карлово поради Страшното в града, за да се спасят и през Балкана пристигат в Търново. След избягването на децата баба Гина и баба Яна са били много измъчени, понеже се страхували дали са живи и да не са попаднали в турски ръце. Баба Гина, измъчена от раздялата си с децата, не е имала спокойствие нито един ден. Тя се обърнала към дъщеря си и ú казала: „Аз един ден да се засиля, да тръгна, накъдето и да са, ще ги намеря”. С думите „Децата, децата!” тя издъхнала.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА Андрей Красев:

Много хубаво пеела прабаба ми Гина. Песните явно ú помагали да надвие мъката си, да понася несгодите твърдо и да намира колай на всички мъчнотии. Отрано останала вдовица. Голяма е мъката ú по тримата синове – Васил, Христо и Петър, които оставят костите си далече по чужди краища, без да знае тя къде са заспали вечния си сън. Много често споменаваше баба Яна своите братя. И винаги свързваше спомена си с голямата мъка на майка си. Старата жена най-дълбоко страдала от това, че не могла да оплаче най-големия си син Васил.

ИЗ ПИСМОТО НА СТЕФАН КРАСЕВ ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНИЯ КОМИТЕТ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ” ОТ 12.ХІІ.1933 Г.:

Външната украса на къщата, която е представлявала скромно жилище на бедни хора, не е имала някоя особена украса. Просто лицевата стена на къщата по цялото ú протежение е била измазана с бяла глина, а сайванта с жълта глина – нищо повече. Стените в стаята са били тоже с бяла глина, също и в другата стая. Обитаемата стая, в която родителите на Апостола са живели и в която последният се е родил, е имала следната уредба – мобелировка: както и по-рано се установи, пред входната врата на стаята е имало едно празно четвъртито място на пода на  стаята за изуване на обущата, а върху останалата част на пода е имало одър, подигнат 15-20 см., върху който одър са нощували обитателите на къщата, тоя одър е бил постлан с хубава черга върху разстланата под нея слама за топлина; околовръст до стените е имало възглавници, имало е и полици в стаята с наредени върху тях медни съдове – сахани от бакър. Надясно в стаята, влазяйки в нея, е имало килер без прозорец, в който е бил сандъкът на майката – баба Гина и в който килер съхранявали нощните завивки и постелки. Нещо повече от това не се установи. В другата стая мобилировката, вероятно, е била същата. Както се знае, в нея стая е живял чичото на Левски.

Зимникът под стаята е служил за обитаема работна стая на майката на Апостола. В центъра на западната стена е имало баджа, вляво е бил кътът, а вдясно главните, баджата – камината е била покрита с вълнено чердже, тя е имала верига, пиростия и дилаф – маша; в зимника е бил и станът на майката, поставен вляво влазяйки се в зимника до прозореца към южната стена; вляво на стълбата е имало килер, в който е имало сандък за брашно и нощвите и дъската за хляба; тоя килер е бил до стълбата за зимника и под сайванта; имало е още ведърник, два менци за вода, стомна и метла, имаше и ръжен; пропуснах да кажа – имало е за отопление на стаята старовременен мангал. Както в зимника, тъй и в стаята служили са си за осветление с едновременно циганско кандило с лой и фитилче и с дръжка за закачване. Горе, пропуснах да кажа, в стаята е имало иконостас с изображенията на Исус Христос и Св. Богородица с кандилце.

Показаната в плана стаичка до бояджийницата, за която в плана е отбелязано, че е била стаичка на баба Гина, това не е правдоподобно. Тая стаичка е служила за съхраняване и за работа на боядисаните материали – обработени и необработени.

Като става въпрос, че на първо време комитетът в Карлово възнамерява да се приберат в къщата музей запазените в читалището музей вещи и оръдия, свързани с живота на Левски, както и намерените при разкопките съдове и предмети, роднините на Апостола считат, че отрязаните коси на Левски, които преди няколко години подариха на Народния музей с обстойно писмено изложение посредством г. М/стра на народната просвета, щяха да намерят най-подходящото си място във възобновената къща музей на Апостола Левски. Те обаче намират случай да изкажат своите съжаления пред вас, че тяхното желание докато единствената сестра на Апостола бе жива, та и досега не се изпълни да видят препарирани косите – тая светиня – и изложени на подходящото им място в народния музей, а за голяма скръб и съжаление те стоят забравени в някой кът на музея като непотребна вещ. Нещо повече, сега е мястото му да Ви кажа, че след тоя жест на роднините да подарят косите на Народния музей, види се неоценен както подобава от управляющите фактори, не се получи никакво благодарствено писмо, нито от М/ството, нито от управл. на Народния музей. Роднините от това неоправдано незачитание, както и от проявеното безгрижие за косите да се поставят на публ. достояние в музея, са дълбоко наскърбени, защото ако беше въпрос да се държат косите да се пазят в музея, те щяха да бъдат по-добре пазени у тях, както бяха опазени в най-страшната епоха преди Освобождението, криени в пазвите, под керемидите на покривите и подземията, впоследствие и след Освобождението. Вследствие на това невнимание, най-вече да се изпълни тяхното желание да им се отреди заслуженото публично място в музея, за да бъдат най-широко достъпни на обществото, те са готови да оттеглят направеното дарование, като неизпълнено досега тяхното завещание, смятайки че сме напълно в правото си да искаме сторнирането му като ни се повърнат косите обратно. И сега, когато е вече възстановена къщата, в която се е родил Апостола, и се превръща в къща музей, мястото за изложбата и съхранението на косите е, те да бъдат именно в родната къща музей изложени.

СПОМЕНИ НА БОЧО ЗАГОРСКИ:

Веднъж, като млада булка, Гина Кунчева чакала пред фурната да се изпече хлябът ú. Улицата била пуста. Покрай нея минал млад турчин. Тя била снажна и хубава. Той посегнал и докоснал бузата ú. Вместо да побегне, смелата българка свила дясната си ръка в юмрук и ударила нахалника в лицето. Там пред нея той изплюл два избити зъба и побягнал засрамено. Не посмял да се оплаче в конака, защото се страхувал от подигравките, че една жена му е дала такъв урок.

Преди да тръгне за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. Неясно предчувствие свивало сърцето ú. За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София – най-малката дъщеря на Яна. Отговорът бил обмислен – отиват на гости при роднини. Когато се разделяла със сина си, силата ú изведнъж се прекършила и от очите ú потекли сълзи. Смутен, Левски я запитал защо. Тя успяла да се овладее и усмихне. Тихо му казала: „От радост, синко”. Това била последната среща на майката със сина.

Научила за залавянето на сина си, Гина отново победила човешката слабост. Втъкнала китка цвете в кърпата си, набрала и цветя от градината си и бавно тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не открил голямата ú мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: „Елате, деца да ви накича. Днес е голям празник...”

...За щастие художникът Георги Черкезов е рисувал Левски. Откупувам рисунката за 10 000 лева. Правя клишета, голямо и малко, и отпечатвам портрета. Пресата го препоръча като най-сполучлив. Снабдявам се с препоръки от министерствата на просветата, на войната, на вътрешните работи. Аз апостолски тръгнах из страната да го пласирам, като не оставих непосетено нито едно кътче от сегашните предели на страната ни, а така също и Беломорието, включително двата острова Тасос и Самотраки и цяла Македония до Охрид и отчасти Сърбия, когато бяха наши някои от градовете. През 1942/43 г. изминал съм пеша по груба моя сметка в продължение на 10-15 години с портрета на Левски разстояние, равно два пъти на екватора. Познавайки добре живота и делото на Апостола, аз като негов сестрин внук, обикаляйки България, изнесох над 1000 беседи, които навсякъде се слушаха с голямо внимание и жадно от малки и големи, от прости и интелигентни. Аудитория ми биваха най-често училища, казарми, а впоследствие предприятия и др. Тук, в Пазарджик, където живея, всяка година по време на годишнината от смъртта на Левски изнасям по 6-7 беседи, канен от самите тях. Като турист и до ден днешен на 93-годишна възраст всяко лято съм по върховете и планинските хижи, като на самите хижи и по пътищата изнасям беседи пред туристите за Васил Левски.

ЕКСПЕРТИЗА, НАПРАВЕНА В НАУЧНО-ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИЯ ИНСТИТУТ ПО КРИМИНАЛИСТИКА И КРИМИНОЛОГИЯ ПРИ МВР

По повод твърдение за тленни останки – зъб и част от бедрена кост, че са на Васил Левски, през 2003 г. е избрана технология и направено изследване от специалисти под ръководството на началник сектор „ДНК анализи” И. Иванов, научен сътрудник ІІІ ст. Н. Тюфекчиев и старши научен сътрудник ІІ ст. Й. Цанков, които бяха любезни да предоставят за отпечатване в настоящото издание своя окончателен доклад:

Започнахме работа за идентифициране на предоставените ни тленни останки, предполагаемо принадлежащи на Васил Левски, въпреки неубедителността на предварителните данни за техния произход с ясното съзнание и убеденост, че разработването на способ за идентификация на исторически личности е задача с национална значимост, възможен само с методите и средствата на молекулярната генетика. Освен това технологията е единствено възможният способ за идентификация на лица по оставен от тях безядрен биологичен материал (косми) или по силно разложени трупни останки, чието внедряване е и наше професионално предизвикателство и отговорност.

Изпълнението на поставената задача протече в следните насоки и последователност:

• Оценка на традиционните методи и новите съвременни възможности.

Избор и установяване на технология.

След обстоен преглед, анализ и изпитания категорично считаме, че в световната практика методът на мтДНК анализ, разработен на основата на последните достижения на молекулярната генетика, е най-сигурният и достоверен начин за идентификация на тленни останки на предполагаеми исторически личности (и на инкриминиран биологичен материал). Най-добрата модификация на технологията е усвоена и приложима при определени условия в ДНК лабораторията на МВР. По наша оценка това е най-значимото постижение на извършената работа. Необходими са известно подобряване и разгръщане на базата, своевременно обезпечаване на изследванията и осигуряване на стабилно сътрудничество с водещи центрове.

Същността на метода се състои в разчитане на последователността на структурните единици (нуклеотидни последователности, бази) на прицелен участък от над 600 bp (бази) и съпоставянето им спрямо общоприета стандартна подредба (секвенция на Андерсон). Последователността (мтДНК профил) се предава в потомството само от майката и е изключително висококонсервативна. По този начин се формира т.н. майчина родословна линия, т.е. индивидите от много поколения и много разклонения на родословното дърво по майчина линия имат еднакви нуклеотидни последователности. мтДНК профили на неродствените индивиди се различават в 600 bp прицелния участък от секвенцията на Андерсон средно в 5,28 ± 2,24 различно вариабилни позиции, при това промените са определен вид (1 от 3 възможности), в точни ред и дистанция помежду си. За сравнение: познаването на 6-те изтеглени числа при (само) 49 възможни (без каквито и да било други условия) е толкова рядко събитие. Следователно мтДНК профил е уникален за дадена майчина родословна линия. Евентуално съпоставяне в големи информационни масиви допълнително потвърждава този общоприет извод. Идентичност в подредбата на 600-те бази е категорично доказателство, че сравняваните биологични материали произхождат от едно лице или индивиди от едно родословно дърво по майчина линия.

• Изследване за идентифициране на предоставените тленни останки, предполагаемо принадлежащи на Васил Левски.

Първоначално определихме мтДНК профил на Божана Пачаурова, праправнучка на Яна Кунчева, сестра на Левски, представител на единствения клон от майчината родословна линия, индивидите от който са достоверен източник на референсен сравнителен материал (виж приложената таблица).

Тази нуклеотидна последователност сравнихме с по-късно определените мтДНК профили за:

- косъм от косите на Апостола, остриган през 1864 г. при оттеглянето му от църквата;

- косъм от кичура коси, отрязан от Митьо Сяров при арестуването на Левски (по достъпни исторически данни)

Трите мтДНК профила напълно съвпадат, което представлява категорично генетично доказателство за верността на историческите данни, че двата кичура коси, съхранявани и днес като реликва, принадлежат именно на Апостола, а определената нуклеотидна последователност е достоверен мтДНК профил на Левски и база за идентификация на неговите тленни останки. Определянето на мтДНК профил на Левски е вторият по важност принос от национално значение.

мтДНК профил (определен двукратно за зъб и част от бедрена кост) на тленните останки, предоставени с твърдението, че принадлежат на Левски, е различен (виж приложената таблица), следователно не могат да произхождат от него. Определените мтДНК профили, на които се базира заключението, са окончателни и непроменливи. Всяко независимо изследване би трябвало да ги потвърди (оттук и направеното заключение, че изследваните тленни останки не са на Апостола). Надлежно запечатен контролен материал от изследваните кости се съхранява в лабораторията.

Направените изводи се базират в известна степен на общоприети исторически данни. Според нас това не намалява тяхната достоверност и сила. Считаме, обаче, че те трябва да бъдат утвърдени (приети) от официалните исторически институции.

Извършената работа трябва да постави началото на сравнителни изследвания на известните ни и други тленни останки, предполагаемо принадлежащи на Васил Левски, както и за идентификация на други исторически личности. Изразяваме твърдото си убеждение, че тези бъдещи проучвания и генетични анализи са възможни и трябва да бъдат инициирани именно от историците.