Joomla Software solutions Template

Payday loan

Българският национален въпрос от Берлинския конгрес до Балканските войни

!!! Възможна е и формулировка “Македонският въпрос 1878-192 година”   или.

“Илинденско-Преображенско въстание”

УВОД – от темата за Съединението

В резултат на възрожденските борби на българската нация и на Руско-турската война (1877-1878 г.) се възобновява българската държавност след почти 500-годишно прекъсване. Създаването на третото българско царство, обаче, е съпътствано от първото крушение на националните идеали посредством разпокъсването на българската нация, извършено на Берлинския конгрес ( 1(13) юни – 1(13) юли 1878 г.). Берлинският договор прекроява драстично границите на България, очертани от Санстефанския договор. Северна България и Софийският санджак оформят територията на българското трибутарно княжество. На юг от Стара планина се образува “една провинция под име Източна Румелия, която остава под пряката военна и административна власт на султана, при условия на административна автономия”. Източна Тракия, Беломорието и Македония се връщат на султана.

Берлинският договор довежда до разпокъсването на българската нация и същевременно й отнема кратковременните придобивки от Сан Стефано, което превръща въпроса за българското национално обединение в център, който фокусира всички аспекти на политиката на освободената българска държава. Създаването и последвалото унищожаване на Санстефанска България довежда до пораждането на комплекс за историческа несправедливост, за национално унижение у младата българска държава, което оказва крайно негативно въздействие върху нейното развитие. Този комплекс до голяма степен лишава българската външна политика от така необходимата доза прагматизъм и я подчинява на стремежа за цялостно и незабавно национално обединение. По този начин българската външна политика се оказва обвързана с един колкото справедлив, толкова и нереализуем идеал, което я обрича на поражения и катастрофи.

Берлинският договор поставя пред българския народ проблема за осъществяване на националното обединение, включващо съединение на Княжество България с Източна Румелия и освобождение и присъединяване на Македония и Одринско. Решенията на Берлинския конгрес предизвикват масово съпротивително движение в страната. То започва спонтанно и почти едновременно във всички краища на българските земи. Първи изразяват недоволството си българите от Македония и Източна Румелия. Те адресират до Великите сили множество изложения, петиции и мемоари, в които се настоява за запазване на националното единство. Постепенно протестната акция се разраства и приема други форми. В Южна България се организират митинги и демонстрации, които се засилват след като в Източна Румелия пристига Европейската комисия за изработване на Органическия устав.

Българите не се ограничават само с мирни действия, но и започват подготовка за въоръжена съпротива срещу прилагане на решенията на Берлинския конгрес. С тази задача се заема основаният на 16 август 1878 година в Пловдив таен комитет. Негови създатели са бивши активни участници в национално-освободителните борби. Малко по-късно на 29 август 1878 година в Търново е основан комитетът “Единство”, в който влизат известни революционни дейци като Стефан Стамболов, Георги и Никола Живкови, Христо Иванов – Големия, Христо Караминков и др. Комитетът си поставя за цел да се бори за запазване на българското национално единство. Под негово ръководство се организират комитети в Русе, Габрово, Горна Оряховица, Ловеч, Севлиево, Плевен, Видин, Враца, Шумен и др. По политически причини тези комитети имат статут на благотворителни дружества. Търновският комитет влиза във връзка с комитета в Пловдив, който също приема названието “Единство”.

Комитетите в Северна България насочват усилията си главно към подпомагане на българите в Македония, оставени под османско владичество. Те се свързват със Софийския комитет и поемат грижата за снабдяване с боеприпаси и храни, както и за набиране на доброволци. В София, Кюстендил, Горна Джумая, Дупница, Радомир и други селища от региона се основават комитети, които ръководят непосредствено движението в Македония. На 5 октомври 1878 година избухва Кресненско-Разложкото въстание за освобождаването на Македония и присъединяването й към Княжеството. Упоритата и героична борба на българите, продължила до средата на 1879 година, е слабо подготвена и лишена от подкрепата на Русия. При острото противодействие на Австро-Унгария Кресненско-Разложкото въстание претърпява разгром.

Превратът в Княжеството от 27 април 1881 година има тежки последици за княжеската политика по националния въпрос. Острите вътрешнопартийни борби около конституцията и правата на Княза отклоняват за известно време вниманието на българските правителства от проблемите около Македония и Източна Румелия. Намален е и престижът на страната както пред Европа, така и пред българите от неприсъединените области. И Либералната, и Народната партия се отнасят резервирано към опитите на княз Батемберг да увеличи прерогативите си, което намалява желанието им за обединение с Княжеството. В Източнорумелийските политически среди и най-вече сред либералите се ползва с популярност идеята за обединение на Източна Румелия с Македония, което да превърне областта в център на националното обединение. Заслуга за създаването на тези настроения имат намиращите се в Пловдив непримирими либерали Петко Каравелов и Петко Рачов Славейков. Те се обявяват против пропагандирането на Съединението в момента, тъй като то би закрепило режима на пълномощията.

Движението в подкрепа на българите от Македония в началото на 1885 година се превръща в движение за съединение. Заслуга за това има създаденият в Пловдив Комитет за борба за освобождение на Македония от османско робство. На 10 февруари 1885 година е основан таен комитет, който в началото носи различни наименования: “Българо-македонский революционерен комитет”, “Таен централен българо-македонски комитет”, “Тайний централен македонски комитет” и т.н. Главна фигура в комитета е Захари Стоянов. През април 1885 година комитетът е наречен Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Изработени са програма и устав, които наподобяват програмата и устава на БРЦК в Букурещ. Вероятно тези документи са създадени от Захари Стоянов, като тяхната цел е да покажат, че БТЦРК е приемник на БРЦК. Уставът определя като цел на комитета “окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие”. Макар че се създава като тайна организация, БТЦРК не остава изолиран от различните политически среди. Преди всичко създателите на комитета поддържат тесни връзки с най-дейните ръководители на македонските дружества в Княжеството – Димитър Ризов, Коста Паница, Димитър Петков и т.н.

Въпреки че си поставя за цел пълното национално освобождение и обединение на българския народ, БТЦРК насочва вниманието си към разрешаването на проблема за Съединението. Неговите лидери съзнават, че едновременното разрешаване на задачите за съединението и за освобождение и присъединяване на Македония и Одринско е практически нереализуемо и съсредоточават вниманието си към по-реалната цел – съединението на Източна Румелия с Княжество България. Те преценяват, че успешното съединение би улеснило борбата за правата на българите от европейска Турция. Същевременно те имат предвид и тактиката на постепенното разрешаване на националния въпрос, която се оказва успешна в Сърбия, Гърция и Румъния.

Започнала като движение в защита на българите от Македония и Одринско, борбата за национално обединение през 1885 година придобива по-прагматичните измерения на борба за обединението на Източна Румелия с Княжество България. Съединението, реализирано на 6 септември 1885 година е първата сериозна заявка на българската нация за отхвърляне на Берлинския договор. Като следващи етапи се приемат освобождението на Македония и Одринско или поне извоюването на тяхната автономия. Северна Добруджа, Поморавието и Нишкия санджак, които са откъснати от България още със Санстефанския договор, се разглеждат по-скоро като хипотетични задачи на националното обединение, отколкото като прагматична реалност. От осъществяването на Съединението на Княжество България с Източна Румелия националният въпрос придобива две основни измерения: борба с васалния статут на Княжеството и Македонски въпрос.

Именно Македонският въпрос до голяма степен олицетворява българския национален въпрос през целия изследван период. Сред двумилионното население на Македония българите съставляват около 1,2 милиона и са най-многобройната група сред останалото население, съставено от турци, гърци, албанци, куцовласи и др. Масовото изселване на българите след освободителната война силно намалява българското етническо присъствие в Одринска Тракия – там българите са около 350 хиляди. За разлика от абсолютното мнозинство, което българите имат в Македония, тяхното мнозинство в Одринска Тракия е само относително.

Военните неуспехи и отслабването на Османската империя са съпроводени с икономически хаос и терор над населението. Македония и Одринска Тракия са сред най-слабо развитите области на империята. В края на XIX век турската власт заселва в Македония мюсюлмански селяни, като им дава земя и работен инвентар, което засилва противоречията между християни и мюсюлмани. Тези противоречия се засилват от факта, че главно мюсюлмани са собственици на едрите чифлици, а християните са или дребни собственици, или обработват земи в чифлиците. Местните занаяти и търговията са подложени на ударите на чуждата конкуренция, което води до тяхното разоряване.

Въпреки реформите, системата за събиране на данъци в Османската империя остава непроменена, а от това най-силно страда селското население. За посрещане на непредвидени разходи турското правителство преминава към системата на предварително събиране на данъците или към събиране на извънредни. Особено тежко е откупуването на данъците, тъй като откупчиците са предимно турци и албанци, които извършват множество злоупотреби.

Българите в Македония и Одринско поставят като основно свое искане прилагането на чл.23 и чл.62 от Берлинския договор.

Съгласно чл.23 на договора Високата порта се задължава да прокара реформи в ония от европейските си владения, за които в договора не се предвижда особено устройство. За пример се сочи Органическият устав на о-в Крит от 1868 година с последвалите промени. Островът се ползва с политическа и административна автономия, с главен управител християнин. Въпросите от местно значение се обсъждат от Областно събрание. В районите, където преобладава християнско население, местните управители се назначават от неговите среди.

Вместо да изпълнят постановленията от Берлинския конгрес, османските власти възприемат тактиката на отлагане и протакане с цел да провалят всички опити за реформи. Препоръките на Великите сили се наричат от тях “външен натиск и посегателство на турския суверенитет”. И тъй като инициативата за въвеждане на реформи е предоставена на Високата порта, реформите си остават само на книга.

Българското население е подложено на терор, който в края на века взема невиждани размери. Целта на турската политика е да принуди българите да напуснат родните си места. В районите, които са близо до българо-турската граница, се настаняват мюсюлмани, за да се създаде зона с лоялни поданици на империята.

За българите от Македония и Одринско особено значение има и чл.62 от Берлинския договор. Този член гарантира религиозна свобода на християнските поданици на империята. Приложението на този член от договора има важно значение за бъдещето на Екзархията, която в този период играе огромна роля в българския национален въпрос.

След Съединението на Княжество България с Източна Ромелия външната политика на българските правителства (на Стефан Стамболов и Константин Стоилов) е концентрирана около два проблема – националния въпрос и признаването на княз Фердинанд. В голяма степен националният въпрос се олицетворява от македонския въпрос. Разрешаването на македонския въпрос Стамболов вижда в залагането на неделимостта на Македония и консолидирането на българския етнически елемент. Поради това той отхвърля предложенията на сръбския премиер Никола Пашич през 1889 година и на гръцкия премиер Трикупис през 1891 година за подялба на Македония. Ето защо по македонския въпрос усилията на Стамболов са насочени главно към издействане на берати за български владици в Македония и Одринско. През 1890 година той издейства берати за български владици в Скопска, Охридска и Битолска епархии. През 1892 година на аудиенция при султана той успява да договори промяна в статута на Българската екзархия, която получава привилегията българските училища в Македония и Одринско да се ползват със същите права като гръцките. Същевременно той издейства два нови берата за български владици – за Неврокоп и Велес.

След успешното приключване на действията за възобновяване на отношенията с Русия и признаването на Фердинанд основните насоки на българската външна политика се концентрират около македонския въпрос. В края на 90-те години избухва поредната криза около източния въпрос, свързана с Критското въстание и Гръцко-турската война. Привличането на вниманието на Великите сили към Балканите дава възможност на България да направи опит да издейства прилагането на чл.23 от Берлинския договор за Македония. През декември 1896 година българските дипломатически представители в Белград и Атина предлагат на Сърбия и Гърция да излязат със съвместно предложение пред Великите сили и Високата порта европейските провинции на империята да образуват една привилегирована провинция с административна автономия. Сръбската и гръцката страна, обаче, отхвърлят българското предложение, страхувайки се, че автономията ще укрепи положението на българите.

На 17 февруари 1897 година на посещение в София пристигат сръбският крал Александър и министър-председателят Джордже Симич. Те се срещат с княз Фердинанд и Константин Стоилов и им предлагат подялба на Македония. Тяхното предложение е отхвърлено, тъй като България продължава да залага на неделимостта на Македония. Двете страни сключват спогодба за съхраняване на статуквото на Балканите и се споразумяват да не си пречат по църковните и училищни въпроси в Македония.

По време на Гръцко-турската война Високата порта, за да спечели България на своя страна, издава берати за български владици за Дебър и Струмица.

- политиката на българските правителства по Македонския въпрос – от темата за Стефан Стамболов и Константин Стоилов

В борбата за освобождение на българите от Македония и Одринско се очертават две паралелни тенденции, които много често се преплитат – линията, следвана от Българската екзархия, и тази на революционните организации (ВМОРО и ВМОК). Българската Екзархия след Берлинския конгрес остава единствената институция – представител на българското население от земите, останали извън пределите на Княжеството. Тя е единствената институция – духовен обединител на всички българи. Нейна основна задача след Освобождението става възобновяването и разширяването на нейното влияние в Македония и Одринско. Борбата за издействане на берати за нови български владици се превръща в приоритетна и за повечето български правителства. След Берлинския конгрес Българската Екзархия е принудена да води борба срещу стремежа на Цариградската патриаршия да я отстрани от турската столица и да издейства нейното преместване в София. Патриаршията се мотивира със старото каноническо правило, че в една държава не може да има повече от една църква от едно и също вероизповедание. Преместването на Екзархията в София би означавало българите от Македония и Одринско да попаднат под духовното влияние на Патриаршията и да бъдат подложени на последователна елинизация. Предвид деликатното положение на Българската Екзархия, която всеки момент би могла да бъде отстранена от Цариград, тя е принудена да следва една по-гъвкава и дипломатична линия по отношение на националния въпрос. Тя се обявява за неговото разрешаване в рамките на закона и предписанията на Берлинския договор с легални, дипломатически средства.

По силата на традицията в Османската империя Българската Екзархия представлява българската национална група пред официалните турски власти, ръководи местните църковни общини и се грижи за просветното дело. Въпреки пречките от турските власти и противодействията на чуждите пропаганди Екзархията полага големи усилия за развитието на църковното и училищното дело в Македония и Одринско. До 1911-1912 година благодарение на действията на Екзархията българите от Македония и Одринско разполагат с 1373 учебни заведения, от които 13 гимназии, 87 прогимназии и 1273 основни училища. Те се посещават от над 78 хиляди ученици.

Българската Екзархия непрекъснато укрепва позициите си и към края на XIX век тя вече притежава 7 епархии в Македония, утвърдени със султански берати: Охрид и Скопие (1890 г.), Неврокоп и Велес (1894 г.) и Битоля, Струмица и Дебър (1897 г.). В останалите епархии на Македония и Одринско тя разполага също със свои представители. В двете области повече от три четвърти от християнското население преминава под нейно ведомство.

Екзархията издава свой печатен орган – вестник “Новини”, по-късно наречен “Вести”, който отразява нейните виждания по българския национален въпрос. Общо взето тя се придържа към идеите на просветителите от епохата на Възраждането, които смятат, че българският народ може да се освободи с мирни средства, по пътя на културата и пропагандата. Екзархията не само отстоява интересите на българите от Македония и Одринско, но води и успешна борба срещу чуждите пропаганди – гръцка, сръбска и румънска.

Основният двигател на борбата за освобождение на Македония и Одринско става Македонската революционна организация. За нейното основаване няма точни документи. Приема се, че тя е създадена на 23 октомври 1893 година по инициатива на Дамян (Даме) Груев. В документите на това събрание е записано създаването на организация под името Български македоно-одрински революционен комитет. Начело на Централния комитет е избран д-р Христо Татрчев, Даме Груев става секретар на организацията. Названието Вътрешна македоноодринска революционна организация (ВМОРО) вероятно е прието на Ресенската среща през 1894 година. Първоначално ВМОРО декларира целите си съобразно чл.23 и чл.62 на Берлинския договор – тя се обявява за прилагането на предвидените  в тях реформи, които трябва да гарантират автономия на Македония по подобие на тази на остров Крит от 1869 година. С включването на Гоце Делчев в редовете на ВМОРО тя придобива облика на масова революционна организация. С неговото име е свързано изграждането на първите канали на организацията за връзка на комитетите помежду им и за връзка с пограничните пунктове в Княжеството. Гоце Делчев и Гьорче Петров стоят в основата на устава и програмата на ВМОРО, приети на Солунския конгрес от 1896 година. За своя цел организацията провъзгласява постигането на политическа автономия на Македония и Одринско. Очакваното противодействие от страна на Великите сили принуждава ВМОРО да не издига пряко идеята за присъединяването на Македония и Одринско към България. В тактически план уставът приема “едно повсеместно въстание” като най-кратък път за постигане на автономията. В тези програма и устав ВМОРО се декларира като чисто българска организация.

С името на Гоце Делчев се свързва и създаването на четническата институция през 1897 година.

Другата линия в движението за освобождението на Македония и Одринско се представлява от македонската емиграция в България. Тя включва множество групи и комитети – “Македонски глас”, “Македонска дружина”, “Млада македонска дружина” и т.н. Усилията за обединение на македонската емиграция довеждат до създаването през март 1895 година на македонски комитет начело с Трайко Китанчев. Комитетът е създаден въз основата предимно на две организации – Млада македонска дружина и Братски съюз. Младата македонска дружина се обявява за подобряване положението на населението на Македония чрез дипломатически усилия в рамките на предвиденото в чл.23 и чл.62 на Берлинския договор. За разлика от тази организация Братски съюз се обявява за разрешаването на македонския въпрос по революционен път. При обединението на двете организации в устава и програмата на Върховния македонски комитет се постига известен компромис между възгледите им. За цел на организацията се посочва постигането на политическа автономия на Македония и Одринско, приложена и гарантирана от Великите сили. Като средства за нейното постигане се посочват както взаимодействие между европейските и балканските правителства по дипломатически път, така и “чрез прилагане на мероприятия, диктувани по силата на необходимостта”. На практика надделяват революционните възгледи. Със съдействието на правителството през лятото на 1895 година комитетът организира четническа акция в района на Струмица, Доспат и Мелник, където се отправят три отряда. ВМОРО само следи движението на четите и не предприема никакви акции. Етническата акция завършва с тотален разгром. Малко по-късно умира и лидерът на ВМК Трайко Китанчев. На конгреса на организацията през декември 1895 година начело застават генералите Данаил Николаев и Йосиф Ковачев. Неуспехът на четническата акция довежда до разногласия в организацията относно тактиката. На декемврийския конгрес повечето делегати се обявяват за дейност в рамките на закона. Запасните офицери се противопоставят и се отделят в своя организация, която, лишена от подкрепа, просъществува съвсем кратко.

Важна проява на ВМК начело с Данаил Николаев е изработването на проект за реформи в Македония и Одринско. В него се поставя искането за политическа автономия. Според проекта тези области трябва да се отделят в административна единица с местно правителство и законодателно събрание. Управлението й трябва да произхожда от преобладаващата народност –  т.е. българската. Събранието да се избира непосредствено от населението и да решава всички въпроси на вътрешната уредба. Чиновниците и жандармерията също да са от преобладаващата народност. Освен турският, за официален да се признае и езикът на мнозинството, т.е. българският. Така изработеният проект явно следва примера на Източна Румелия, която преди да се обедини с Княжеството се изгражда като българска област. На 22 август 1896 година проектът е изпратен на ВМОРО и той се превръща в основа на програмата на организацията, приета на Солунския конгрес.

След разгласяването на проекта дейността на ВМК замира. Главната причина е политиката на българското правителство, което след възстановяването на отношенията с Русия и признаването на Фердинанд се съобразява с руската дипломация и се стреми да тушира активността на освободителното движение в Македония и Одринско. Ангажираността на Русия в Далечния изток й налага да не се обвързва с усложнения на Балканите, така че Източният въпрос замира.

Още от 1896 година започват преговори за единодействие на двете основни организации на македонското движение – ВМОРО и ВМОК. При все че и двете организации са обединени от една цел, между тях започва съперничество за върховенство. През 1896 година се установява задгранично правителство на ВМОРО в София – институция, която трябва да координира действията на двете македонски организации. С падането от власт на Константин Стоилов, който поддържа линията на следване на руската дипломация, и идването на власт на правителството на Васил Радославов във ВМОК надделяват революционните дейци. През 1899 година начело на комитета застава Борис Сарафов, който изповядва идеята за тясно единодействие между ВМОРО и ВМОК. През 1900 година представителите на ВМОРО Гоце Делчев и Гьорче Петров участват като равноправни членове на конгреса на ВМОК. Комитетът подпомага ВМОРО с пари и оръжие. Двете организации предприемат общи постъпки през Екзархията за назначаване на български учители в Македония и Одринско.

Именно тогава между двете организации започват разногласия по въпроса кога да започне въстанието в Македония. Според ВМОК предварителната работа е достатъчна и вече е време за въстание. Според ВМОРО подготовката все още не е достатъчна, а тъй като тази организация има непосредствен поглед върху обстановката в Македония, тя настоява да определи кога е възможно обявяването на въстанието. През май 1900 година настъпва и разривът между ВМОРО и ВМОК по въпроса за кореспонденцията – ВМОК настоява да контролира кореспонденцията на задграничните представители с ВМОРО. В знак на протест Гоце Делчев и Гьорче Петров напускат София.

През 1901 година ръководството на ВМОК преминава в ръцете на хора, близки до двореца. Княз Фердинанд отстранява Борис Сарафов. Начело на комитета застава Стоян Михайловски. Фактическото ръководство е в ръцете на близкия до Фердинанд генерал Цончев. По негово време се изострят до крайност отношенията между двете македонски организации. Конгресът на ВМОК от 28 юли 1902 година довежда до разцепване на организацията на две крила – едното начело с Пейо Яворов, което е за единодействие с ВМОРО, и второто – на генерал Цончев – за върховенство на ВМОК. Именно крилото на генерал Цончев се обявява за въстание, уверено, че князът и Русия ще го подкрепят. Важна стъпка към осъществяване на въоръженото въстание е опитът за прехвърляне в Македония на четата на Анастас Янков. Четата се отправя към Костурско, откъдети А.Янков е родом. Според плана на 7 септември 1902 година четата трябва да провъзгласи началото на въстанието в родния му край, след което да навлязат и други чети на ВМОК в Македония и да увлекат населението в едно масово въстание. Прониквайки в Македония, четата първоначално предприема обиколка на селата на Петричко, Струмишко и Радовишко. Местното население е призовано да не се подчинява на решенията на ВМОРО и да се вдигне на въстание. Ръководството на Костурския район на ВМОРО начело с Васил Чекаларов първоначално прави опит да привлече четата на А.Янков, но без резултат. Тогава ВМОРО успява да го изолира, с което акцията на ВМОК в Костурско се проваля. Въпреки провала на акцията генерал Цончев продължава да следва идеята за въстание, макар и в ограничен мащаб. За център на въстанието се определя Горноджумайския район. Горноджумайската околия е една от основните бази на върховистите. Същевременно тя е един от най-добре въоръжените и организирани райони, близо е до границата с Княжеството, а може и да служи като база за проникване на ВМОК и в съседните околии.

След съвещание на ВМОК в Рила на 18 септември 1902 година населението е призовано да формира чети и да изпраща апели до Великите сили за автономията на Македония. На 23 септември започват въстанически действия. От Горна Джумая те се разпростират към Мелнишко, Петричко, Струмишко и Разложко. В края на октомври сраженията се подновяват с нова сила. Във въстанието, според Любомир Панайотов, вземат участие около 3 000 души. Най-кръвопролитни са сраженията при селата Сърбиново и Градево. Въстанието е потушено с изключителна жестокост, в резултат на което над 2 000 души емигрират в Княжеството. В резултат на въстанието ВМОРО също търпи удари – силно е разстроена комитетската мрежа в околиите, взели участие във въстанието.

Горноджумайското въстание довежда до известно раздвижване на европейската дипломация. Т.нар. “реформена акция” на Великите сили има за цел да приложи на практика автономията, предвидена от Берлинския договор. В крайна сметка като единствен резултат от тази акция се очертава назначаването на пъдари – християни в християнските села, заради което тази акция придобива подигравателното название “пъдарските реформи”.

Въпреки разгрома на Горноджумайското въстание, ВМОК възприема курс към ново въстание. Тези промени налагат ВМОРО да преосмисли своята стратегия. През 1902 година е свикан конгрес на организацията. На него се приема нов устав, в който ВМОРО се декларира като организация не само на българите, но и на всички недоволни от османската власт в Македония. За своя цел тя поставя автономията на Македония.

Конгресът взема решение през пролетта на 1903 година да се обяви повсеместно въстание. Веднага след конгреса Иван Гарванов и Велко Думев заминават за София, за да обосноват и защитят взетите от конгреса решения. По повод на това споровете избухват отново, но постепенно войводите заминават за определените им райони, а в средите на противниците на въстанието няма единство и не се изработва друга приемлива тактика. Така, въпреки че е силно оспорвано, решението за въстание не е отменено.

Гоце Делчев и други ръководители на ВМОРО, които по-късно образуват ядрото на лявото течение на Организацията, не са принципни противници на идеята за масово въоръжено въстание. Нещо повече, те вземат активно участие в неговата подготовка, но преценяват, че в момента съотношението на силите не е в полза на една революционна акция. Като главен ръководител и ревизор на четите Гоце Делчев преценява, че въоръжението на населението не е достатъчно и въоръжената борба може да обхване само някои от районите, които са по-добре подготвени, а това би довело до неуспех. Гоце Делчев подчертава, че Великите сили имат свои собствени интереси в Македония и няма да се застъпят за нейното население, както не са се застъпили за арменците след страшните кланета над тях. А взетото на конгреса решение за въстание почива върху надеждата за ефикасна външна намеса в полза на българите.

Гоце Делчев и неговите привърженици, обаче, разбират, че при възникналите настроения в Македония и Одринско не е възможно да се отхвърли цялостно решението на конгреса за масово стратегическо въстание, че това би предизвикало дълбоко разцепление в Организацията. Ето защо той препоръчва четите да преминат към активни нападателни действия срещу турските войскови части и башибозука. Заедно с това нарежда да се пристъпи към извършване на редица терористични акции.

Гьорче Петров опитва да формулира тактическа линия, по-различна от тази, която предлага конгресът. Тази тактика той нарича “перманентно въстание”. Според него при положение, че обстановката в Македония и Одринско се усложнява, ВМОРО трябва да прекрати пасивната съпротива и да активизира дейността на четите и да поощрява индивидуалната терористична дейност, което да изтощава Високата порта.

В Солун към средата на април 1903 година Гоце Делчев се среща с Даме Груев, който току-що се е върнал от заточение. Липсват данни за техните становища, но от последвалите събития се прави заключение, че те се съгласяват масово да въстанат само районите, които са по-добре подготвени, а в останалите райони да се засилят действията на четите, без да се увлича населението. Според тях въстанието не трябва да избухва едновременно във всички райони, а постепенно, за да продължи по-дълго време. Всеки е оставен сам да реши датата на въстанието и да определи неговия характер.

Така се постига компромис между двете крайни становища. Планът е изработен от задграничното представителство с помощта на военни специалисти.

Непосредствената подготовка на въстанието започва веднага след решението на конгреса в Солун. Привържениците на Борис Сарафов във ВМОК веднага се поставят на разположение на ВМОРО и заминават с чети за вътрешността на Македония. Желание за разбирателство и единство проявява и групата на генерал Цончев.

С преминаването на четите от България започва и пряката подготовка за въоръженото въстание. Те пренасят оръжие и снаряжение, материали за атентати и т.н. Най-тежък остава въпросът за снабдяването с оръжие. ВМОРО не разполага с достатъчно средства, а и не може да бъде осигурен непрекъснат поток от муниции и оръжие.

С активизиране на подготовката за въстание се засилва и терорът на турските власти. Сблъсъците с четите зачестяват и често прерастват в истински сражения. Те, обаче, са последвани от масови арести и разбиване на комитетската мрежа. Застрашени са и каналите за пренасяне на оръжие. Затова ВМОРО, преминавайки твърдо към въоръжено въстание, отново възприема тактиката за избягване на открити стълкновения с турската жандармерия и войскови поделения.

Като прелюдия към кървавата драма, която ще се разиграе по цялата територия на Македония и Одринско, се явяват т.нар. “солунски атентати”, организирани от групата на Йордан Попйорданов. Тази група се състои предимно от младежи, ученици или току-що завършили Солунската българска гимназия. Групата действа самостоятелно и независимо от ВМОРО. Тя се намира в тесни връзки с Борис Сарафов, от когото получават материални средства и оръжие. Нейните членове са повлияни от анархистичните идеи за индивидуален терор и атентати като средство за извоюване на свободата. Според тях терористичните атентати биха довели до намесата на Великите сили и до въвеждане на реформи, които да превърнат Македония и Одринско в независима република с еднакви права за всички народности, които я населяват.

На 15 април 1903 година в Солунското пристанище е взривен френският параход “Гуадалкивир”, без да се дадат жертви. След това е поставен динамит на ж.п. линията в покрайнините на Солун на влака, идващ от Дедеагач. Взривена е и “Банк Отоман”. Почти всички членове на групата загиват. Властите и тълпи от фанатизирано мюсюлманско население се нахвърлят върху българите от Солун, Битоля и други градове. Мнозина стават жертви на репресиите, а правителственият терор взема неимоверни размери.

Особено тежки са последиците от атентатите за ВМОРО. Сред многобройните арестувани са и членове на ЦК начело с Иван Гарванов. Набързо новосформираният Централен комитет не се оказва в състояние да изпълни ръководната си и обединяваща роля. Ето защо тази роля пада изцяло върху Задграничното представителство.

Вторият удар, който ВМОРО получава, е смъртта на Гоце Делчев. След срещата си с Даме Груев в Солун той се разпорежда да се съберат в местността Алиботуш представителите на околийските комитети и на четите от Серския революционен окръг. Там е предвиден окръжен конгрес, който да обсъди плана на бойните действия. На път за конгреса при село Баница Гоце Делчев е убит от турска засада (21 април 1903 година).

За организиране на въстаническите действия и за определяне на техния характер се предвижда всеки революционен окръг да свика свой конгрес. От огромно значение се явява конгресът на Битолски окръг, защото ръководството на ВМОРО решава, че само там ще се организира масово въстание. Конгресът е свикан в село Смилево, родното място на Даме Груев. Обсъждат се редица въпроси за военната подготовка на въстанието. След оживени спорове се решава всички райони в окръга да въстанат. Приема се с турската армия да воюват четите, но без да се въвлича невъоръженото население. В деня на въстанието да се превземат правителствените учреждения, да се нападнат армията и башибозука и да се обезоръжи мюсюлманското население. Конгресът приема изготвения от Борис Сарафов и Никола Дечев “Въстанически устав”. Избран е Главен щаб на въстанието в състав Даме Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев. Конгресът предоставя право на Главния щаб да определи деня на въстанието. Това трябва да стане в съгласие с ЦК на ВМОРО и с ръководствата на другите революционни окръзи. Замислената въоръжена акция, обаче, не трябва да избухне преди 1 юли, за да се даде възможност на останалите райони да се подготвят.

Замяната на правителството на Стоян Данев с това на Рачо Петров се тълкува от ВМОРО като активизиране на българската политика и готовност на България да окаже помощ. Новото правителство продължава политиката на старото, търсейки разрешаване на македонския въпрос чрез преговори с Високата порта. То изпраща Григор Начович да води преговори в Цариград за подобряване положението на българите в Македония и Одринско. Въпреки това, увереността на щаба за българска помощ се затвърждава и с оглед на това се взема решение въстанието да започне на Илинден (20 юли/2 август).

На този ден населението на Битолски окръг масово се вдига на въстание. Въстават всички 5 кази на окръга – Кичево, Охрид, Битоля, Прилеп, Лерин. Въоръжено въстание е обявено и в село Смилево, където е щабът на въстанието. Активните действия в Битолски, Ресенски, Демирхисарски и Преспански район привличат огромни сили на турската армия. Четите използват планинските райони, за да продължат съпротивта по-дълго. С превземането на град Крушево е обявена т.нар. “Крушевска република”, която просъществува 10 дни.

В Охридски окръг въстанически действия се обявяват предимно в планинските местности. Турските власти привличат значителни сили от Албания, което затруднява изключително въоръжената борба.

При същите трудни условия действат въстаниците от Кичевско, Прилепско, Леринско и Костурско.

Главният щаб, обаче, се придържа главно към четническите сражения в планинските райони, но не пристъпва към овладяване на по-важните градски центрове.

До края на август въстанието в Битолски революционен окръг е потушено. На 19 август 1903 година е обявено въстанието и в Одринско. Решението за това въстание е взето на конгреса в местността Петрова нива (28 юли/1 август), Малкотърновско. Конгресът се съгласява с решенията на конгресите в Солун и Смилево, но всички делегати единодушно посочват, че дори и най-здравите в организационно отношение райони са слабо въоръжени. Изтъква се и обстоятелството, че въстаническите действия в Одринско ще са пред стените на турската столица, което означава сблъсък с елитни турски войски. Недоволство предизвиква и фактът, че ръководството на ВМОК подценява извършената подготовка в окръга и не доставя оръжие и снаряжение срещу внесените средства.

Подобно на Смилевския конгрес и тук се вземат решения всички райони да участват в акцията, включително и най-слабо подготвените, а там, където е възможно, да й се придаде масов характер. Окръгът е разделен на 5 въстанически района: първи обхваща Малко Търново, Лозенград и Бунархисар; втори – Одринско; трети – Мустафпаша; четвърти – Дедеагач и Гюмюрджина; пети – Ахъчелеби и Скеча.

Всеки въстанически район е разделен на няколко участъка, като на всеки участък е назначен войвода. И в Одрински, както и в Битолски, революционен окръг четите служат за основа при изграждане на въстаническата армия. За ръководители на въстанието са избрани Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов, които обединяват военното и политическото ръководство.

На 6 (19) август 1903 година е обявено въстанието в Одринско. Освободен е целият район на Странджа с черноморския бряг. Разбитите турски части се укрепяват в Малко Търново. Под ръководството на Михаил Герджиков четите завземат Василико и Ахтопол. Сражения между чети и турски части се водят във всички останали райони. Около Дедеагач и Гюмюрджина се предприемат и терористични атентати.

Въстанието в Странджанско продължава около двадесет дни. Турските власти вземат решителни мерки, като струпват огромни войскови части в Лозенград. Те установяват връзка с изолирания гарнизон в Малко Търново. За да се изгради обръч около въстаниците, войски са струпани при Бунархисар, Инджекьой, Ви… и Мидия. След десант при Василико турската армия настъпва в три насоки – от Лозенград към Малко Търново; от Бунархисар към Ви… и Малък Самоков и от черноморските пристанища Ахтопол и Василико на запад и север.

Въпреки съпротивата, въстаниците не успяват да издържат на масирания военен натиск. Те не получават очакваната помощ от България, която след предупреждението на Русия не се намесва. Домовете на въстаниците са опожарени, стотици – избити, а над 15 000 души търсят убежище в Княжество България.

Поради смъртта на Гоце Делчев последно избухва въстанието в Серски революционен окръг – 15 (28) септември 1903 година – в деня на празника Кръстовден. Тук въстанието избухва, когато в останалите райони то е почти потушено. Това дава възможност на турските власти да концентрират силите си срещу въстаниците. В останалите три революционни окръга – Солунски, Скопски и Струмишки, поради слабата подготовка избухват само отделни въстанически акции. До края на октомври въстаническите акции са потушени.

ВМОРО не съумява да избере такъв подходящ момент, в който съотношението на силите да бъде в полза на замислената въстаническа акция, което води до поражението на въстанието. Същевременно нито една от Великите сили не се ангажира с подкрепа за българската кауза. Въстанието не получава и така очакваната подкрепа от България, което от своя страна нанася удар на българската кауза в Македония. Неговото поражение довежда и до тежка криза и разцепление във ВМОРО, които не са преодоляни чак до Балканските войни (1912 г.).

!!! Ако темата е “Националният въпрос…”, да се включи и обявяване на независимостта от темата за 1900-1912 г.