Joomla Software solutions Template

Payday loan

Начало > Лекции > Въведение в правото

Право, нравственост, равенство, справедливост.

Право, нравственост, равенство, справедливост.

І. МОРАЛ, НРАВСТВЕНОСТ И ЕТИКА.

1. Моралът в тесен смисъл на думата е признаваната от

определена социална група съвкупност от правила за

поведение, изработени в съответствие с определяните в

крайна сметка от икономическите условия на живот

възгледи за добро и зло, дълг и справедливост, съвест и

чест, похвално и срамно и пр. Моралът в широк смисъл

включва в себе си и нравствеността. Моралните норми се

явяват вид социални норми.

2. Нравствеността е съвкупност от възгледи за добро и

зло, дълг и справедливост.

3. Етиката е наука за нравствеността и морала.

4. Развитие на морала и на нравствеността - те са

конкретноисторическо и естественоисторическо явление

(напр. за Ленин "нравствено е всичко, което руши старото

експлоататорско общество и обединява трудещите се около

пролетариата"). Християнският морал и общочовешките

морални възгледи.

5. Характеристика на моралните норми:

5.1. Общи черти с другите социални норми:

а) общи правила за поведение;

б) социален регулатор.

5.2. Специфични черти на моралните норми:

а) опосредяват поведението на хората "отвътре";

б) не се нуждаят от формално закрепване;

в) не се нуждаят от организирана (държавна принуда)

принуда;

г) действуват чрез оценяване, чрез механизма на

общественото мнение;

д) те са едновременно и социален регулатор, и духовен

фактор;

е) регулират отношения, които не се поддават на външен

контрол;

ж) имат духовно битие като емоционални представи и

чувства.

6. Морални, обичайни и религиозни норми - съпоставка,

прилики и разлики:

а) обичайните норми регулират поведението "отвън", не се

изработват от прилагащия ги, действуват като привички,

като навик, като традиции, като суеверие...

б) религиозните норми:

- в една своя част регулират поведението на прилагащия

ги "отвътре", но само отношението му към бог, а не към

другите хора;

- в друга своя част се явяват корпоративни, вътрешно

организационни норми и регулират дейността на

религиозните учреждения.

7. Позитивноправни и морални норми:

7.1. Прилики:

а) и двете са видове социални норми;

б) и двете са "етически" норми според делението на Н.

Коркунов.

7.2. Разлики:

а) по източниците си - моралните норми произхождат от

религиозните, социални или биологични съображения;

б) по начин на действие - моралните норми действуват

чрез оценка на прилагащия ги;

в) по цели - моралните норми се стремят да

усъвършенствуват човека;

г) по обезпечаването им - изпълнението на моралните

норми се обезпечава от съвестта на индивида и от

общественото мнение;

д) по своето определяне - моралните норми са субективни,

несигурни, колебливи, непрецизни, нереалистични.

е) по определянето на правата и задълженията - моралните

норми определят само задължения, те са едностранни;

ж) по своята задължителност - моралните норми са

задължителни само за лицата, споделящи съответните

морални възгледи;

з) по своята системност - моралните норми не са системно

изградени, нямат логически непротиворечива система,

структура, йерархия;

и) по своята сфера на действие - моралните норми са за

вътрешните чувства и мисли на хората, за вътрешния свят

на човека;

й) по своята детайлизация - моралните норми са

норми-принципи (не убивай, не кради, не лъжи...);

к) по начина си на създаване - моралните норми всеки си

ги изгражда сам в съответствие със своите нравствени

възгледи;

л) по срока си на действие- за нарушенията на моралните

норми няма давност;

м) по начина на преодоляване на последиците от

нарушаване - за нарушенията на моралните норми има

прошка;

н) по санкциите си - санкциите за моралните норми са

угризенията на съвестта и негодуванието на общественото

мнение;

о) по своята институционалност - моралните норми не се

нуждаят от специални органи, организации за своето

създаване, прилагане и защита.

ІІ. МОРАЛЪТ И ПОЗИТИВНОТО ПРАВО.

8. Основни възгледи за връзката "право-морал"

(съществуват две крайни и една компромисна тези)

(интересува ни не толкова цялостната връзка между

правото, моралът и нравствеността, а връзката между

позитивното право като съществено проявление на правото

и моралът в широкия смисъл на думата):

а) "правото и моралът са едно и също социално явление".

Правото е "позитивен морал" (нямало разлика между

правото и морала, тъй като правото е моралът в тази

мяра, в която се възприема от хората прилагането на

принудата; правото е съвкупност от морални норми,

обезпечени от държавната принуда). Ранните и модерните

естественоправни теории за това, базирани на учението на

Конфуций за правото като норми, произтичащи от моралните

добродетели. От тясната връзка между правото и морала

произтича легитимността и моралното оправдание на

необоримата законова презумпция, че "гражданите знаят

законите" и "незнанието на закона не извинява".

Държавата наказва гражданите за нарушението на

позитивното право дори и те да не знаят, че са го

нарушили, защото позитивното право е "добро", а е

непростимо гражданите да не знаят какво е "добро" и да

вършат "добро". Правото е добро, позволеното от правото

е добро, доброто е позволеното от правото. Злото е

забраненото от правото, злото е неправо. (Лена Джелепова

за "честните и законни избори");

б) "правото и моралът са две различни социални явления,

които нямат нищо общо помежду си" (И. Кант - моралът

произтича от вътрешния глас на всеки, а правото е норма,

произлизаща и прилагана под силата на държавната

принуда), (Х. Келзен - правото е особен свят на

дължимото, който няма нищо общо с другите социални

явления, каквото е морала);

в) "правото и моралът са две различни, но

взаимодействуващи си социални явления". Това е

компромисната теза. Тя е и преобладаващата.

9. Взаимодействие на морала и правото (позитивното

право):

9.1. Въздействие (значение, влияние) на морала върху

позитивното право (тезата, че силата и авторитетът на

позитивното право се определят от съответствието на

нормите му с тези на морала):

а) при създаването на позитивното право;

- моралът (най-често този на господстващата социална

група, на притежаващата държавната власт) е определител

на позитивноправните норми (възгледите за праведно и

справедливо са в основата на позитивноправните норми),

ограничител на законодателния произвол, рамкира

границите на нормативните разрешения. Позитивноправните

норми изземват и инкорпорират в себе си най-сполучливите

нормативни разрешения на социалните проблеми от

обичайните и от моралните норми;

- моралът създава легитимност на правните норми, служи

за фундамент на позитивното право, прибавя нравствено и

обогатява оценъчното съдържание на позитивното право,

определя техният етически минимум.

б) при изпълнението (прилагането) на позитивното право.

- моралът създава, допълва, уточнява правилото за

поведение, установявано чрез позитивно-правните норми (в

случаите, когато тези норми изрично препращат към

"добрите нрави") или чрез правоприложните актове, като

по този начин обезпечава необходимата гъвкавост,

адаптивност, точност и справедливост на правното

регулиране в отделните конкретни случаи (изгонването от

общинско или държавно жилище поради нарушаване на

"добрите нрави" - хвърляне на боклук през прозореца?

пиянски компании през нощта? гей в блока? гледане на

животни в апартамента? неизхвърляне на боклук?). Това

обаче може да се окаже нож с две остриета - в някои

случаи да създаде възможност за злоупотреби;

- моралът е коректив на евентуалната несъвършеност,

непълнота, недомисленост, несправедливост на правните

норми и на правоприложните актове (затова не може да има

компютър-съдия, защото не може да се отчете човешкия

фактор, не може да се моделира човешката преценка, не

може да се научи на човещина).

9.2. Въздействие (значение, влияние) на позитивното

право върху морала (правото и моралът като социални

явления имат самостоятелно развитие, като развитието на

едното може да изпревари другото и да го предопредели):

а) при запазването, консервирането, възпроизвеждането на

съществуващите (най-често тези на господстващата

социална група) морални ценности (чрез своето оценъчно

съдържание);

б) при утвърждаването на моралните ценности от ценности

на определена социална група към ценности на цялото

общество (чрез всеобщозадължителния характер на

позитивноправните норми се унифицира морала, налагат се

добрите нрави);

в) за защита на утвърждаваните морални ценности (косвено

- чрез защитата на позитивноправните норми, базирани на

моралните ценности);

г) за формирането (възпитаването) на нови,

несъществуващи до този момент, морални ценности (като

морална допустимост на конкубината, на хомосексуални

бракове, генната инженерия, "майка под наем", абортите,

смъртното наказание и пр., забраната на смъртното

наказание, задължителното задържане под стража при две и

повече висящи следствени дела, отмирането на талиона и

на членовредителните наказания, проституцията и

хомосексуализма).

10. Видове морал. Разграничаването им е ключовият

проблем за разграничаването и взаимодействието

(диалектика, тенденции, генетични връзки, функционални

връзки и пр.) между петте вида морал: "общочовешкия

морал", "официалния морал" (с легално име "добрите

нрави"), "господстващия морал", "колективния морал" и

"субективния морал":

а) "общочовешки морал" - съвкупност от общоприети в

световен мащаб нравствени възгледи и ценности, морални

норми, създадени на базата на християнския морал, и

закрепени в международните стандарти за правата на

човека и общоприетите принципи на правото;

б) "официален морал" - съвкупност от нравствени възгледи

и ценности, морални норми, произтичащи, изразени,

следващи, въплътени, съдържащи се в позитивното право на

дадена държава, предопределящи оценъчното съдържание на

позитивноправните норми. Това е най-важният вид морал.

Неговото легално наименование е "добрите нрави". Той е

компромисен вид морал. Той балансира, лавира между

общочовешкия, господстващия и колективния морал на

притежаващата държавната власт социална група. Той се

опознава на базата на житейския опит и мъдрост чрез

задълбоченото проучване на действуващото законодателство

и на съдебната практика. Той не се изучава в специална

учебна дисциплина. Ключово за неговото опознаване е

признаването на връзката между правото и морала;

приемането на възгледа, че добро е всичко позволено от

правото, а зло - всичко забранено от правото. Този вид

морал е с приоритет при изпълнението и при прилагането

на правото;

в) "господстващ морал" - съвкупност от нравствени

възгледи и ценности, морални норми, типични, общоприети,

преобладаващи за дадено общество, признати от неговото

обществено мнение;

г) "колективен морал" - съвкупността от нравствени

възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделна

социална група;

д) "субективен морал" - съвкупността от нравствени

възгледи и ценности, морални норми, присъщи за отделния

човек, индивид, личност.

11. Законност, целесъобразност и моралност. Може ли да

има безнравствени, неморални позитивноправни норми? Може

да има неморалност от гледна точка на общочовешкия,

господстващия, колективния и субективния морал, но не и

от гледна точка на официалния морал. От гледна точка на

официалния морал правото винаги е нравствено, морално,

добро. При противоречие между морала на изпълняващия

(прилагащия) правото и официалния морал, приоритет има

официалния морал. Именно последния следва да бъде

установен и осъществен чрез изпълнението (прилагането)

на правото. Правото трябва да бъде равен мащаб за

поведение спрямо всички, да бъде еднакво приложимо,

важимо спрямо всички, а не да зависи от морална

прилагащия (изпълнияващия) правото (съдията).

ІІІ. СПРАВЕДЛИВОСТ И РАВЕНСТВО.

12. Понятие за справедливост:

а) справедливостта като фундаментална (наред "добро" и

"зло") етическа (нравствена, морална) категория, като

нравствен възглед, нравствена идея, нравствена ценнност.

Справедливостта като обществен идеал. Копнежът към

справедливост изразява вечния човешки стремеж към

щастието. Общественото щастие се нарича справедливост.

Справедливостта като абсолютна ценност;

б) няма юридическо съдържание, не е юридическа категория

и не може да се дефинира юридически, няма и не може да

има легално определение, като не може да има такова за

всички останали нравствени категории;

в) справедливостта е ценностна представа и критична

оценка за обществото и за отношенията в него от гл. т.

на тяхната правилност, оправданост и съразмерност.

Справедливостта е наше субективно изискване и наша

субективна оценка, съпоставка за съществуването на

хармония, пропорционалност, между две и повече обективни

социални явления. С другите нравствени категории, като

"добро" и "зло", ние преценяваме едно явление с оглед

полезността му за нас, а с категорията справедливост ние

преценяваме взоимодействието между две социални явления.

Справедливостта е нашата преценка за съществуването на

съразмерност, за съответствие, за съответствие между

най-често за такива обективни социални явления като

даване и получаване, между възможности условия за

тяхното реализиране, между заслуги и признание, между

права и отговорности, между деяние и възмездие.

Постигането на справедливост в обществените отношения,

във функционирането на социалните явления е идеал, цел,

модел;

г) справедливостта е самостоятелно обществено явление,

различно от морала, нравствеността и от правото.

13. Характеристики на справедливостта:

а) битие - то е преди всичко духовно, като идея, като

възглед, като ценност, като оценка. То не е нормативно,

макар и от нея да произтичат понякога (морални) норми,

както при другите нравствени възгледи. Справедливостта

по начало не е мяра, а признак на мярата. Проблемът с

непосредственото регулативно действие на

справедливостта, което съществува понякога и превръща

справедливостта в косвен източник на правото (например

съда на справедливостта в Англия); в съвкупност от

морални норми, произтичащи от справедливостта;

б) необходимост - обществото би рухнало без обективна

справедливост, без хармония (съответствие) между даване

и получаване. Без справедливост (съразмерност) между

даване и получаване не би могло да се изградят сложни

социални структури. На свой ред погледнато

психологически хората биха загубили душевния си покой

без вярата и упованието в справедливостта;

б) произход - те са социално-икономически, те са в

материалните условия, в общественото разделение на

труда, в свързаната с него размяна, в стоково-паричните

отношения;

в) характер - той е естественоисторически и

конкретноисторически както на всички останали нравствени

възгледи (социалистическата справедливост -

уравниловката);

г) степен на справедливост (на съответствие между две

явления) - оценката ни за наличие на справедливост в

дадено общество зависи от това, доколко в него се

отразяват и гарантират естествените и неотменими права

на човека.

14. Видове справедливост:

14.1. Според Аристотел:

а) дистрибутивна;

б) компенсаторна;

в) реститутивна;

г) възмездяваща.

14.2. Според Ц. Торбов - абсолютна (човешка,

естественоправна) и позитивна (законова).

14.3. Общочовешка, официална, господстваща, колективна и

субективна (лична) - (също както съответните видове

морал. Всичко казано там е приложимо и тук, доколкото

справедливостта е един от нравствените възгледи.

Компромисният характер на официалната справедливост.

Противоречията между общочовешката, господстващата и

колективната справедливост). Примерите с

животоспасяващата операция на смъртник в САЩ и отмяната

на смъртното наказание в България.

ІV. СПРАВЕДЛИВОСТТА И ПРАВОТО.

15. Справедливост и позитивно право - съществуват три

основни становища (тези, концепции) за тяхното

съотношение:

а) първа крайна теза - справедливостта е дух, душа,

основание, цел, основен принцип, същност на позитивното

право (Ц. Торбов, Дж. дел Векио - правото е

задължително, защото е справедливо). Правото като

позитивна (институционална) справедливост. Справедливост

и естествено право (Аристотел и другите

естественоправници за това). (Английската дума

"justice", обозначаваща и "право", и "справедливост".

Славянската дума "право" също произтича от "правилен",

"праведен");

б) втора крайна теза - позитивното право няма нищо общо

със справедливостта (Х. Келзен - невъзможно е да се каже

какво е справедливостта, всички опити са се свеждали в

крайна сметка до нищо не значещото "всекиму своето",

поради което справедливостта е само един ирационален

идеал);

в) трета компромисна теза - справедливостта като

двуликия Янус според М. Михайлова - понякога е в

позитивното право, понякога е против позитивното право,

ту съвпада със закона, ту се разграничава от него...

Справедливостта е дължимо, но не винаги налично свойство

на правото. Присъствието на справедливостта в правото е

променливо. Справедливостта е по-висша ценност от

правото. Тя предписва свойства и предявява изисквания

към правото. Щом правото е длъжно да бъде справедливо,

но в него няма справедливост, то престава да бъде право.

Това е вярно само донякъде. М. Михайлова обаче не отчита

делението на справедливостта на общочовешка, официална,

господстваща, колективна и лична справедливост. В

позитивното право обаче винаги има официална

справедливост. Но официалната справедливост понякога се

разминава с общочовешката, с господстващата, с

колективната и със субективната (личната)

справедливост... В позитивното право винаги има

официална справедливост, която може и трябва да бъде

критикувана от гледна точка на "общочовешката",

"колективната" и "субективната" справедливост. При

конфликт трябва да приложим "официалната" справедливост.

16. Влияние на справедливостта върху позитивното право

(както при морала):

а) при формирането на позитивното право (като мяра, като

начин за определяне на правата и задълженията, за

уреждане на правните последици) - справедливостта

програмира и контролира свойствата на правото,

справедливостта е идеал, цел, модел, критерий,

определител, лимитатор на правото. Тя създава

легитимност на правото, нравствено основание е за

неговата задължителност;

б) при изпълнението (прилагането) на позитивното право -

контролира мярата на правото, като му предписва

свойствата оправданост, правилност, съразмерност,

придава му гъвкавост и точност при намиране на

позитивноправните решения за отделните житейски случаи

(чл. 52 от ЗЗД - "размерът на неимуществените вреди се

определя от съда по справедливост", чл. 325, т. 5 от НПК

- "присъдата подлежи на отменяване или изменяване, ако

наложеното с нея наказание е явно несправедливо", чл.

307 от ТЗ - договорът може да се измени и отмени от

съда, ако са настъпили такива обстоятелства, които

страните не са могли и не са били длъжни да предвидят и

при които запазването на договора противоречи на

справедливостта).

17. Влияние на позитивното право върху справедливостта

(както при морала):

а) запазване, институционализиране, материализиране;

б) утвърждаване (унифицира, уеднаквява възгледите за

справедливост);

в) развитие;

г) формиране.

V. РАВЕНСТВОТО И ПРАВОТО.

18. Равенството - то вече е нравствена и юридическа

категория, подлежи на легална дефиниция:

а) същност (то е различно от "еднаквост" и от "отсъствие

на различия" спрямо социалното положение, физическите

качества, духовните качества и пр. на хората) - то е

равнопоставяне, поставяне в еднаква обвързаност, при

едно положение, при равни изходни начала относно, спрямо

някакъв значим обществен критерий (фактор), някакво

значимо обществено явление;

б) видове - основните са "социално" (спрямо някакъв

социален критерий) и "юридическо" (спрямо позитивното

право). В съвременните цивилизовани общества

единственото възможно и достижимо е юридическото (т. е.

равенството пред позитивното право, а не просто и не

само пред закона, защото закона е само един от

източниците на позитивното право). То произтича от две

неща. Първо, от признаването на естествените и

неотменими права на всеки. След като всеки ги има и тези

права на всички са с еднакво значение, то всички са

равни. Второ, от общозадължителния характер на правото,

който го превръща в равна спрямо всички мяра.

Равенството пред позитивното право като най-значим

обществен нормативен регулатор, като общочовешка

ценност, допринася за признаването (защитата) на

естествените и неотменими права на всеки. Според

българския КС юридическото равенство представлява

равнопоставеност на всички граждани пред закона

(позитивното право) и задължение за еднаквото им

третиране от държавната власт - р. 14 от 10. 11. 1992

год. на КС по к. д. 14/1992 год. за тълкуване на чл. 6,

ал. 2 от КРБ (другите примери от практиката на КС за

тълкуване на равенството пред закона;

в) произход - материалните корени са в общественото

разделение на труда, в размяната, в стоково-паричните

отношения. За да обменят справедливо, хората трябва да

се договарят, за да се договарят, хората трябва да са

равни;

г) връзка със справедливостта. Равенството като

самостоятелно явление е по-малко по обем от социалното

явление справедливост. То е един от нейните елементи,

едно от нейните проявления, едно от изискванията на

справедливостта. Съразмерно е, хармонично е, всички да

са в еднакво положение спрямо позитивното право. Ако

всички всички са равни спрямо позитивното право, то това

би било справедливо;

д) "равенство" и "неравенство" - социално и юридическо

неравенство. Социалното неравенство е неизбежно. Хората

не са и не могат да бъдат изравнени и да се примирят с

такова изравняване по отношение на всички други

критерии, освен позитивното право. Юридическото

неравенство представлява ограничаване на права и даване

на привилегии на отделни социални групи (индивиди) с цел

да се тушират, преодолеят най-крещящите противоречия в

социалното неравенство и така да се постигне

справедливост по отношение на други критерии (а не

позитивното право) като признаване на фундаментални

естествени и неотменими човешки права. Социалното

неравенство е проява на различия, които се изразяват в

социална неравноценност по повод на фундаментални

критерии. Неравенството е различно от "различието" - и

двете са същност, съдържание и свойство на правото.

Правното неравенство е необходимо за да се постигне

справедливост, защото равната правна мяра игнорира

фактическите различия. Важно е да се отбележи, че

равенството пред позитивното право (закона) всъщност

остава, защото ограничаването на правата и даването на

привилегии се извършва от самия закон, при условията,

предвидени в самия закон. Законът си остава всеобща

равна мяра за социалните групи, но някои от тях по

силата на самия закон имат по-малки или по-големи

конкретни права и задължения. Правоспособността остава

на всички еднаква, но конкретното правно положение се

променя, тъй като отделните правни субекти имат различие

в правата и в задълженията си. (примерите с "ергенския

данък", със семейните надбавки за "самотните" майки).