Joomla Software solutions Template

Payday loan

Българите в Османската държава (15-17в.)

От 15 до края на 19 в. населението на тогавашните ни земи продължило да носи българското съзнание и да изповядва православието. Между християните и османците съществували реални взаимотношения. Османците поделили поданиците си на „джеемати”, тоест общности по религиозен признак. Така контрола върху държавата имали само „правоверните”, а полето на дейност на друговерецът се ограничавало в производството. Тази политика дала нежелан резултат. Тя допринесла за съхраняването на християните като единен обществен организъм.

Социално-икономическа структура

Османската империя имала за свое основно начало – централизма. Първоначално османският централизъм доказал известни сполуки, но последствие тази идея за централизиран строй не успяла да се въплъти.

ЗАВОЮВАНАТА ЗЕМЯ - През ранния период на империята цялата завоювана земя била обявена за собственост на фиска (хазната). Територията била поделена на три големи категории:

1)       1/3 принадлежала на султана (султански хасове)

2)       2/3 била предназначена за издръжка на спахийската конница, „военноленна или тимарска система”

3)       Последната част се полагала на религиозни и културни фондаменции, „вакъфите”, със задача да осигурят строителство, благоустройството, социалните грижи, образованието, религията.

ЖИТЕЛИТЕ – Селяните (мюсюлмани и християни) подлежали на регистрация. Те се смятали за владелци на земята си, докато я обработват и плащат данъци към спахията. Основен данък е бил поголовният – равен по размер на почти всички останали (него прибирала държавата). Друг данък (за християни и мюсюлмани) бил десятъкът (1/10 от всяко производство). Добитъкът бил облаган отделно. Селянинът дължал три дни годишно ангария на спахията. Тя стоварвала върху българите много тежки задължения – строене на пътища и укрепления, отнасяне на провизии до фронта, грижа за конете на армията. Още повече, че държавата изземвала огромно количество от храната, дърва за огрев, добитък, за да задоволява нуждите на своята армия. Така дребния търговец не виждал интерес да увеличава добивите си, тъй като те били изземвани от държавата.

КАТЕГОРИИ СЪС СПЕЦИАЛНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ – В тази категория влизали селяни:

1. „Войнуци” – обслужват султановите и пашовски коне в Инстанбул и Одрин.
2. „Дервенджии” – охранявали проходите.
3. „Мартолоси” – пазели реда из граничните райони.
4. „Доганджии” – отглеждали и обучавали птици за султановия лов.
5. Други категории – селяните натоварени с важното за държавата производство- соларите, оризарите, кашкавалджиите, производителите на селитра за барут.

Българската община – Българската селска или махленска община водела началото си от средновековната ни държава и служела като връзка между власт и поданици. Тя решавала разни дела въз основа на обичайното право. В Османската империя това се постигнало чрез двустранно съгласие – селяните държали на своите традиции, на християнските си представи за ред и справедливост. Османците от своя страна нямало как да осъществят своето управление до най-ниското равнище на обществото. И така те трябвало да признаят българските кнезове, примикюри, мухтари, коджабашии (различни наименования за кмет). Българските кметове упражнявали длъжността си съгласувано със съвет от първенци. Кметът също така представлявал жителите пред властта и им предавал нейните нареждания. Той бил принуден и да следи и за тяхното изпълнение. И така кметът и съветът разисквали делата от семеен и имуществен характер, възниквали между съселяните им. Ако някоя от страните обаче се почувства онеправдана, прибягвала до турския кадия, а той съдел по шериата (мюсюлмански духовен закон). Труден дял било разпределението на гори, води, пасища. Тук и бездруго трябвало да се постигне всеобщо съгласие. Най-опасната функция била при разхвърлянето на данъците. Редно било размерът на наказанието да бъде съобразен със семейното и имотното състояние на жителите. Те се налагали по лесната система – „кесим” – глобална сума или бройка. Тя не държала сметка за възможностите или за числото на раята. Възниквали и спорове с ощетените, а и с кадията, който впоследствие твърдял, че населението „се е разорило и разпръснало”, та данъкът остава несъбираем, а ангарията – неосъществима.

Ако пък било извършено престъпление, властта не го разследвала, а събирала „кръвнина” – всичките жители плащат глоба, която трябвало да обезщети пострадалите.

Общинарите трябвало да взимат и сума от жителите, с които те подпомагали бедстващи свои членове – вдовици, сираци, сакати, престарели. Тези пари отивали и за изграждане на чешми, водопроводи, мостове. Например доста време е трябвало да се съберат пари за построяването на църква, а одобрението от Османците било чрез подкупи.

Българите в административната система

Първата османска регистрация през 1421г. отбелязала, че българско присъствие имало най-вече из Дунавската равнина и Маришката низина. В градовете също имало немалко българи. Това е белег, че въпреки силата на поробителя, българина не смятал да отстъпва своята земя. Възниква въпроса: Дали положението на народа ни се е влошило под османска власт? Например за някой наплашен селянин от 15-16 век проблемът за личната свобода е била различна от днес. Тогава човекът бил вярващ, треперел за хляба и челядта си и за мира наоколо. През 17 век българинът не бил същият. Но все пак положението не било чак толкова лошо, след преминаването на османците по нашите земи. Да вземем например, че селянинът можел да се жалва пред кадията, ако техният спахия им надвземал данък. Разбира се, ако беззаконието било извършено от пашата до съд не се е стигало. Друго положително нещо било това, че християни не могат да служат във войската – така те изцяло принадлежали на семейството и стопанството си. Нямало и бойни жертви християни. И въпреки това, най-големия недостатък била централизацията. Така гражданинът си остава задължен, ако не към спахията, то към държавата.

АДМИНИСТРАТИВНО ДЕЛЕНИЕ НА ЗАВЛАДЕНИТЕ ЗЕМИ: Османците разделили територията си н две големи бейлербейства: Анадола (Мала Азия) и Румелия (Балкански полуостров без Босна). От своя страна те се делели на „санджаци” (знамена). Санджакът се състоял от кази и кадилъци, управлявани от кадиите. Органите, които оглавявали тези единици, обединявали административни, военни и съдебни функции.

Антиосманска съпротива на българите през 15-17 век

Момчил – Началото на борба срещу анадолските турци се свързва с името на Момчил. Той е бил главатар на наемна дружина и се поставял в услуга на един или друг тукашен владетел в борбата му против някой съперник. Например той воювал за сметка на Андроник III, крал Душан, Йоан V. Момчил бил възпят като бранител на българите.

През 1344-1345 г. Момчил се обявил за независим, като владенията му били част от Беломорска Тракия и Южните Родопи. Бойците му унищожили корабите, с които Умур бег щял да унищожи Беломорието. Независимостта на момчиловата държава със столица Ксанти траяла една година. Кантакузин и Умур пак разорили крайбрежието на тракия, при което загинал и войводата.

При по-нататъшните османски действия на Балканите, османците срещали отпора в редица градове от различни военачалници и владетели: Ямбол и Цепина, Ихтиман и София, Ниш, Венчан, Черепиш и т.н. Техен бранител е Иван Шишман, който бива пленен и екзекутиран в Никопол през 1395.

Въстание на Константин и Фружин – Десетилетната кавга между синовете на Баязид през 1402-1413 година довале Балканите до пълно безвластие. По това време княз Константин, син на Иван Срацимир, се намирал във Влашко, а княз Фружин, син на Иван Шишман – в Унгария. И двамата потърсили подкрепа от тамошните владетели. С всеобщи усилия османците били изтласкани от Северна България, а сърбите си възвърнали свои области. През 1408 година бил образуван съюз между маджари, сърби и венецианци. Константин и Фружин действали в покрепа на християнския съюз. И така наказателния поход започнал, но Сюлейман го разбил при Темска. Единствената положителна страна на това въстание било това, че след него османците срещнали отпора от власи, сърби и унгарци. Константин починал в Сърбия през 1422 г.

В по-нататъшните боеве изпъкнал Баязидовият син Муса. Той дебаркирал в Румелия и се заел заедно с брат си Сюлейман да увеличава войската си, привличайки подвластните християни. Той назначил дори за румелийски кадъаскер мюсюлманския еретик Симави, който проповядвал братство с християните. Така Муса станал популярен. През 1410 година обаче Муса бил разбит от брат си Мехмед, а разнородната му армия се впуснала в опустошителни набези над България. Впоследствие всички се отдръпнали от Муса. Разбунтували се против него много градове. Ордите на Мехмед продължили да вилнеят до 1413 година – тогава, когато той, покрепян от населението и от Константин и Фружин разбил войската на Муса край София.

Походите на Унгарско-полската коалиция и българите

През 1425г. унгарският крал Сигизмунд започнал да организира нов съюз срещу османците с участието на сърби и власи. Той се обърнал и към Фружин, когото вече са наричали „Господаря на Загора”. Съюзниците заели Видин и Оряхово, но за кратко. След успешната съпротива на албанците, Сигизмунд изпратил пратеник до султана с предложение да му бъде отстъпена властта над Влахия, Босна и България до София. Предложението не било изслушано. Сигизмунд настоял за осъществяване на християнска коалиция срещу Османците. Той използвал отново Фружин за преговори с албанците. Когато коалицията се осъществила, в нея участвали полско-унгарския крал Владислав III Ягело и трансилванският войвода Янош Хуниади. Едва в късна есен армията, към която се присъединили сърби и босненци, се отправила към балканските владения на османците. На 3 ноември тя завладяла Ниш. Навлизайки в България, кръстоносците били посрещнати радушно от местното население. Хуниади приел във войската си един значителен отряд от бълграски конници. Така войската нараснала и влязла в София. Там начело застанал един уважаван местен владика. Задаващата се зима обаче й попречила да продължи похода си към Тракия. Османците побързали да сключат мир, а Султан Мурад II, се върнал отново на престола. Сръбският деспот Георги Бранкович, задоволен от победите на съюзниците си, отслабил техния тил при повторения им поход през есента на 1444 г. Междувременно Мурад вече бил прехвърлил в Румелия големи сили от Анадола. Войската на Хуниади този път поела по Дунав до Видин по вода. Неговата цел била Варна, за да се спусне по вода до Цариград. Българи, сърби и власи се разбирали прекрасно. Но войниците на католишките владетели ги гледали с презрение. Именно заради това настъпил отлив на българите от похода. Решаващата битка се състояла в полето пред Варна. Кръстоносците понесли жестоко поражение. Полският крал, който получил прозвището Варненчик, загинал. Така османците окончателно затвърдили господството си над значителна част от Балканите и се приготвили за ново настъпление към Западна Европа. Предстояло времето на Мехмед Завоевателя и Сюлейман Великолепни. Неговата слава се дължи на отсъствието на единна стратегия у европейските владетели, неравнопоставеността между военната организация на османците и на Европа и затова, че на европейските държави предстояли дълготрайни вътрешни войни.

Някои форми на съпротива против Османската империя

От втората половина на 15 век до към края на 16 век настъпило затишие във вътрешността на Османската империя. Фронтовите линии тогава минавали далече, а административният режим се стабилизирал. Тази стабилизация позволила на християнското население да сформират форми на невъоражена съпротива против нея.

Най-често производителите укривали своя добив и печалба, размера на имота си, за да намалят данъчната тежест. Наистина за дребния скотовъдец не е било трудно да скрие своя добитък от бирниците. При земеделското производство спахиите държали надзорници (субашии) , които трябвало да гарантират издължаването на десятъка. Но при отсъствието на самоте спахии, субашията не се стараел особено много или пък бивал подкупен от раята. Просто нямало достатъчно контрол над производителите, а и несъвършената съдебна система.

Когато бирникът не смогвал или не желаел да прибере полагаемите се според регистъра пари, достатъчно било да завери пред кадията, че насетелението от района „се е пръснало” или „било разорено”, за да бъде данъкът отнесен към графата „недобор”. Неслучайно Османската империя прибягвала до заеми от много европейски страни. Така тя ужасно задлъжняла.

Наред с това раята се отклонявала от налаганите й начесто държавни ангарии по строежа и поддържането на укрепления, пътища, пощенски станции и т.н. Просто принудителният труд бил нерезултатен, а и никакъв надзор не може да накара хиляди хора да присъстват насила. Селяните намирали всякакъв начин да се измъкват: потулване в гори и планини, заселвали се другаде заради данъчните облекчения на „новодошлите”.

Също така самите спахии взели да се отклоняват от изпълняване на служба. Те дори се вдигнали на въстание. Султанът също така трябвало да издържа предимно платена войска.

Съществували и други форми на съпротива срещу османския ред. Палежът например на господарски конаци или на реколтата. У османците имало закон за колективната отговорност. Според него жителите на съответното село трябвало да съберат немалка парична сума, за да обезщетят пострадалия.

Хайдутството

Хайдутството представлявало форма на съпротива във всички граждански общества, като не цялото население било равно пред закона, ами съществували различни норми и санкции за отделните социални слоеве. Представата за успяващия и славния борец срещу османския гнет си остава Хайдутинът. Най-ранните сведения за хайдути през турското робство датират от времето на Мехмед Завоевателя (средата на 15 век). Няма как да разберем дали е имало и по-рано. Важното е, че не само българи са били хайдути – имало е и турски хайдути, само че те не биват възпяти като герои от родния епос. Властта се стараела да ги изтреби, но тази борба против хайдутството била без перспектива. Първо, хайдушките дружини били съставени от малина бойци; второ, те се криели из планините или горите; трето, тъй като произтичали от мирното население, хайдутите разчитали на съдействието му. И така то не само ги осведомявало, криело, снабдявало, но и подслонявало например за през зимата. Тази връзка между хайдутите и раята ги правела неуязвими. И затова ако някой от войводите бива заловен, то бивало заради предателство, а не от войските на Османците. Хайдутството било неизтребима сила. Първоначално хайдутите се подвизавали в планините на страната, особено по проходите. Брой нямат техните нападения, не се знаят нито и имената на хайдушките главатари и редници. Знае се, че на места тези въоръжени мъже държели властта над цели райони. Все по-дръзки ставали хайдутите. Например през 15 век те често се появявали на кон, облечени разкошно и богато въоръжени. Те носели дори и байрак на чело

Населението приветствало подвизите на хайдутите, тъй като те имали за цел богати чифлици и конаци, охолни домове на лихвари и търговци. Така хайдутството се превръщало в коректив на злото, което понасяла раята.

Хайдутите понякога дори се включвала в битки на страната на опонентите на османците, понякога и на страната на някои съседски християнски държави.

Български въстания, свързани с Австро-турските войни

В течение на 15-17 век се състояли девет войни между Османската и Хабсбургската империя. Австрия се оказала онази европейска държава, която спряла османското настъпление в западна посока.

През 1571 г. голям османски флот претърпял поражение от венецианския в залива на Лепанто. Той възбудил духа на българина, тъй като това бил първи провал на завоевателите.

През 1593 г. османците отново се впуснали към Средна Европа, а Хабсбургите се обърнали за помощ към всички християнски държави. На призива им се озовали само князете на Влашко, Молдова и Трансилвания. Именно по това време у нас хайдутите са взимали превез. У някои се създало убеждението, че трябвало да бъдат оглавени многобройните размирици, за да се достигне до освободителен резултат. Възникнал заговор, оглавяван от Павел Джорджич, братя Соркочевичи, Тодор Балина и др. Заговорът се разрастнал. Много граждани от Северна България се притекли на помощ. Представителите на този заговор били Балина и Джорджич, които постоянно излизали извън България да търсят подкрепа. Когато през 1958 г. влашкият княз Михаил Храбри преминал Дунава и опожарил немалко градове, заговорниците решили, че е време. Те обявили въстание в Търново. Сведения за хода му почти няма, но важното е, че след жестокия му край хиляди българи потърсили спасение във Влашко. И така Първото търновско въстание си остава най-значителният освободителен опит на нашия народ през 16 в.

След разгрома на Търновското въстание, султаните продължили към Средна Европа, въпреки това, че силите им вече били наравно. През 1683 г. османците се впуснали в поход срещу Унгария и стигнали до Виена. Обсадата траела от юли до септември и градът започнал да изнемогва под натисна на турците. Тогава на помощ се притекъл полският крал Ян Собйески. Османците се отеглили, гонени от армията на Хабсбургите. През 1684 г. била създадена т.н. „Свещената лига”, в която влезли Венеция и Русия. Османските войски отстъпили Буда, Източна Унгария, Славония, Белград, а противникът им продължил към българските земи. Войната траела до 1699 г., до подписването на договора в Карловац.

Католическата пропаганда в България

Условията за католическата пропаганда били подготвени от австрийската политика. След средата на 17 век Папството решило да разшири влиянието си над Европейския югоизток, за да осуети дейността на протестанските мисионери там. С австро-турския мирен договор от Ситваторок (1606г.) Хабсбургите гарантирали минимални привилиегии за католиците под турско робство. У нас те били малобройни. Сега папата възложил на Францисканския орден да пропагандира католичеството на Балканите. Водени от Петър Солинат, център бил Чипровци със съседните села – Копиловци, Железна и Клисура.

Папските пратеници успели да покатоличат общо около 8000 души. Солинат починал и на негово място се възкачил Богдан Бакшев. Последвалите успехи на католическата пропаганда е била благодарение на него. Той също така съставил кратка история на народа ни. Впоследствие били създадени много от начални училища, в които преподавателите били образовани монаси. С тяхна препоръка по-будните им ученици били изпращани към Италия да следват духовни науки. И така можем да говорим за нашата „католическа интелигенция”, която бързо се разрастнала в Европа.

Освободителни движения в края на 17 век

След отстъплението на османците след провала във Виена, българите чакали с нетърпение християнската армия, за да могат да се присъединят към нея. И така през 1686 година избухнало Второто търновско въстание – или поне опит за такова. Ростислав Стратимирович се озовал ненадейно в Москва. Той си осигурил подкрепата на Савелий Дубровски и двамата заминали за Търново. Там те създали заговор, който обаче бил издаден на турците. Последвала кървава разправа над търновци и заради нея, предводителите и хиляди въстанали се изтеглили в Балкана. След това те се отправили към София, която също въстанала. След жестоки битки ранените Ростислав и Савелий се укрили в Рилския манастир. Едва през 1699 г. те се добрали до Москва. Въпреки, че се твърдяло, че тези въстания са измислица, те са доказани. Започнали с това, че чипровски дружини избързали да се срещнат с австрийската войска още преди тя да стъпи на земята им и се впуснали в борба заедно с нея. Петър Пеячевич и Богдан Маринов водели тези дружините, които изпреварили флота и вдигнали въстание в турския тил, искащи да го отслабнат. То било обявено в Чипровец. Жители от Копиловци и от ред други български села се включили. Макар срещу въстаналите да се нахвърлил и султановия съюзник, унгарският феодал Имре Тьокили, българите нееднократно ги отбивали. Най-накрая укреплението паднало, а турци и унгарци унищожили непокорните села. Бежанци се отправили към Дунава и били настанени от Хабсбургите в Банат, където и до днес живеят. Областите Видинско, Ломско и Берковско също имали нелека съдба.

Въпреки разорението оцелелите чипровски дружини се включили отново в християнската войска и заели Северозападна България. Те разбили турците край София.

През есента на 1689 г. западните области от Кюстендил до Разлог също се вдигнали. Там хайдушките дружини били използвани от австрийското командване. Тези дружини били водени от войводите Страхил и Карпош. Въстаниците овладели Крива паланка и се присъединили с австрийците при Прищина.
Българите изцяло разчитали на австрийското напредване. Обаче султанът поставил за велик везир и главен командващ  Кьопрюлю Мустафа паша. Той разбил въстаниците, укрепени в Крива паланка, а Карпош бил набит на кол. Сподвижниците му и мирното население понесли свирепи репресии.

През 1690 г. Кьопрюлю Мустафа отблъснал австрийците от Западна България и Македония. В края на 17 век българите разбрали, че целта на австрийците не била да им помогне, а просто да си разширят земите. След това никоя война между Хабсбургите и турците не предизвикала въстание сред българите.