Joomla Software solutions Template

Payday loan

Църковно – национална борба през

Възраждането

С унищожаването на българската държава през 1396 г. са ликвидирани и всички нейни институции, сред които особено важно място е заемала църковната. Със заточването на последния Търновски патриарх Евтимий в Бачковския манастир през 1393 г. на практика е сложен край на съществуването на българската самостоятелна църква, въпреки че Видинската архиепископия се задържа до 1396 г., а Охридската архиепископия, която обхваща българите в югозападните земи, успява да запази автономния си статут. Някъде към средата на ХV век българските епархии биват подчинени на Цариградската патриаршия. Още по – тежко в духовен план става положението на българите след средата на ХVІІІ век, когато са унищожени Ипекската патриаршия / 1766 г./ и Охридската  архиепископия – 1767 г. Българите губят напълно своята духовна самостоятелност, най – важния след държавата стожер за нейното историческо битие. Премахването на българската политическа и духовна независимост и налагането на османската държавна и гръцката църковна власт над българите се превръщат в източник на непрекъснато задълбочаващо се напрежение между българския народ от една страна, и органите та държавната власт и висшия клир, от друга. Данъчната политика на Цариградската патриаршия, както и честите злоупотреби с посредническата й функция, осъществяваща връзките с османските потисници, пораждат и непрекъснато поддържат народното недоволство и неприязън към представителите на Патриаршията. Двойният гнет неведнъж в българската история противопоставя българския народ на общите му угнетители – държавата и църквата. Плод на тези конфликти е и голямата вълна на насилствена ислямизация през 60 – те години на ХVІІ век.

Друга страна на постоянното противопоставяне е политиката на изтласкване на българския език от богослужението, унищожаването на българските книги и документи за нашата история и изолирането на българските свещеници от по – високите постове на църковната йерархия. Всичко това по един или друг начин в продължение на четири века изгражда негативното отношение на българите към висшия клир и Патриаршията като институция. Отрицателен резултат от попадането на българите в културно – духовната сфера на византинизма е и налагането на духовна безперспективност и липсата на нормално културно развитие повече от три века. Всички тези негативи са трупани с векове и рано или късно са щели да поставят на преден план въпроса за възстановяването на духовната независимост на българския народ. Той придобива още по – голяма актуалност през епохата на Българското възраждане, защото пряко е свързан с най – съществения й проблем – формирането на българската нация и нейното официално признаване.

Историографията на Българското възраждане и по – специално борбата за извоюване на църковно – национална независимост разполага с  различни архивни материали, пръснати на най – различни места. Изворите за борбата за независима църква, времето от 20 – те години на ХІХ век до Освобождението биват домашни и чужди, основни и второстепенни, писмени и материални / църквата “Св. Стефан” в Цариград/. На първо място от домашните извори са запазените архивни материали на българските духовници, обществени и политически водачи, архивите на политически и културни организации и учреждения. Възрожденската преса е от съществено значение за развитието на борбата за духовна независимост. От чуждата документална база основно значение имат документите на Вселенската патриаршия, архивите на големите европейски сили през ХІХ век, играещи ключова роля в Източния въпрос и отношението им към българското църковно движение.

Историческата наука отделя изключително голямо внимание на второто по големина движение през Възраждането – църковно – националното, чрез редица изследвания : Михаил Арнаудов – “Иларион Макариополски и българския черковен въпрос” и “Неофит Хилендарски Бозвели. Живот, дело, епоха”, Тодор Бурмов – “Българо – гръцката църковна разпра”, Петър Ников /?/ - “Възраждането на българския народ. Църковно – национални борби и постижения”, Николай Генчев – “Българското възраждане” и “Франция и българския църковен въпрос през 40 – те години на ХІХ в.”, Тончо Жечев – “Българският Великден или страстите български”, Зоя Маркова – “Българското църковно – национално движение до Кримската война”, Патриарх Кирил – “Католическата пропаганда сред българите през втората половина на ХІХ в.” и други колективни издания и трудове на българската историческа мисъл.

Един от основните източници на конфликти на българите с гръцкото духовенство е икономическият гнет, осъществяван от Патриаршията. Нейни поддръжници са остатъците от старата византийска аристокрация, съсредоточени в кв. “Фенер”. Повечето от тях пряко участват в управлението на империята, както и в нейната икономика. Едни се занимават с лихварство и финансови операции, а други активно се включват в системата на откупване на данъците. Техните интереси често влизат в конфликт с интересите на обикновеното българско население, което се явява източник на доходи на много то фанариотите. През ХVІІІ и началото на ХІХ век корупцията на църквата под формата на симония /църковен данък/ придобива невиждани  до тогава размери. Всички негативи от това явление се стоварват на гърба на българското население. Най – редовно Патриаршията, за да може да изплати нарасналите си дългове, налага събирането на всевъзможни допълнителни данъци под формата на доброволни вноски, такси и помощи за църквата. От средата на ХVІІІ век техният размер рязко нараства, както и редовния данък владичина – най – омразният на българите църковен данък. Показателен е фактът, че за около 400 години се сменят 140 вселенски патриарси като всеки от тях трябва да засвидетелства към султана своята почит с изключително голяма сума, която после бива събирана от представителите на Патриаршията надолу по йерархията. Друга основна причина за зараждането на антигръцкото църковно движение е духовния гнет от страна на патриаршията. Фанариотите – висши духовници, заможни търговци, османски сановници от гръцки произход са имали претенции, че произхождат от старата византийска аристокрация и били привърженици на велико – гръцката идея, т.нар. мегали идея, която предвиждала възстановяване на Византия в духовните и политически граници от епохата на най – голямото й могъщество. По тази логика всички православни християни в пределите на Османската империя трябвало да се елинизират. Тези възгледи са подкрепяни от успехите на фанариотството през ХVІІІ век, когато биват унищожени Ипекската и Охридската архиепископия. Макар и не официално и толкова мащабно провеждана, политиката на елинизация предизвиква и първите ответни прояви сред църковната интелигенция. Още Паисий пръв в своята история издига глас срещу гръцките архиерейски власти и развива идеята за възстановяване на църковната самостоятелност на българите. Така той се превръща и в пръв идеолог на българското църковно движение, която трябва да възстанови духовната независимост като елемент на националната идентичност през Възраждането. Тези идеи по – късно са подети от Софроний Врачански. Той влиза в конфликт с гръцкия – търновски митрополит и е принуден да напусне Котел. Този конфликт не е изолиран случай, понеже по това време Патриаршията започва да провежда целенасочена политика на елинизация. Така се създават условия за прерастване на отделните конфликти в масово и всеобхватно църковно движение на българите.

Първият сериозен сблъсък с гърцизма, който поставя началото на стихийния етап в развитието на църковното движение датира от 1824 г. Той остава в българската история като т. нар. Врачански събития. През 1824 г. във Враца е събран извънреден данък от 7 гроша по нареждане на гръцкия – търновски митрополит Иларион Критски. Те обаче предизвикват бурно недоволството на българите, които под ръководството на Димитраки Хаджитошев настояват местният епископ Методий да бъде заменен с българинът Гаврил Бистричанин. Българите се надяват в този момент на отрицателното отношение на турците към гърците, заради гръцкото въстание, и се позовават на султански ферман, който определя размера на църковните данъци. Въпреки изключителните си тесни връзки с местните османски власти Димитраки Хаджитошев и неговите съратници биват арестувани. През 1827 г. той е екзекутиран във Видин, но все пак гръцкия владика Методий е отстранен от заемания пост. Този начин на поведение става емблематичен за политиката на османската власт спрямо българо – гръцкия църковен спор през следващите десетилетия.

През следващата 1825 г. в Скопската епархия възниква нов конфликт. Там недоволното население е водено от местния първенец Хаджи Трайко Рекали. Българите поставят искане за владика в Скопие да се назначи протосингелът Димитър, който бил “част от старите българи българин”. Конфликта затихва чак през 1832 г., когато новия владика Гаврил, макар и грък обещава да се съобразява с волята и желанието на местното население. Подобни събития се разиграват в Търновската и Самоковската епархии. През 1827 г. Иларион Критски влиза в конфликт с Търновските чорбаджии, а през 1829 г. срещу Самоковския владика Игнатий се надигат Самоковските първенци.

Тези случаи не могат да се разглеждат като начало на българско църковно национално движение, защото те имат изолиран, стихиен и не координиран характер. В тях често се преплитат чисто личностни интереси, които не могат да им придадат характер на общонародно движение.

Началните събития са показателни за обстановката в българското общество, изискваща по – гъвкава позиция от страна на Патриаршията, която обаче не е в състояние да я осъществи. Сред българите назряват тенденции, които се развиват в посока на по – твърдо противопоставяне на политиката на Вселенската патриаршия, а това неминуемо щяло да доведе и до възникването и на масово организирано движение за независима българска църква.

За поставянето на църковното движение на организирана основа важно значение има и влиянието и на гръцкото църковно движение, тъй като по ред политически и духовни причини и гръцкия народ след създаването на Гръцкото кралство повежда борба за самостоятелна, независима от Патриаршията църква. Въпреки постоянните конфликти и междуособни борби в самото гръцко общество през 1833 г. гръцкия народ получава своята автокефална църква с ранг Архиепископия.

Към края на 30 – те години църковното движение навлиза в етапа на своята организираност и истинското му начало се отнася към събитията в Търновската епархия от 1838 г. По това време Епархията включва цяла Мизия и част от Югоизточните български земи, което съвпадало почти с бившата Търновска патриаршия.

Повод за началото на борбата става смъртта на Търновския митрополит Иларион Критски през 1838 г. Вселенската патриаршия на този пост поставя Малоазиатския грък Панарет, привърженик на мегали идеята, който като духовник не се отличавал с особено висок морал. За неговите светски изкушения се носели легенди. Българи от 16 каази в Епархията единодушно издигат кандидатурата на придобилия голяма популярност със своята просветителска и духовна дейност монарх Неофит Хилендарски. Панарет обвинява българските първенци в бунтовничество. Тогава от името на населението на споменатите 16 каази е написано прошение до Високата порта и Патриаршията с настояване за назначаването на Неофит Хилендарски на мястото на Панарет. За да урегулира конфликта Вселенската патриаршия назначава Неофит Хилендарски за протосингел на митрополита и обещава, ако помогне за преодоляването на противоречията, да му даде и епископски сан. Той отказва и заминава за Цариград, за да организира и там подкрепа за българските искания. На следващата година в столицата пристига официална делегация, изпратена от Търновци, която връчва молбата на 16 – те каази на Високата порта. Правителството първоначално заема благосклонна позиция спрямо българските искания, но Патриаршията, имайки солиден опит в противодействието срещу подобен род оплаквания, успява да подкупи търновските пратеници и акцията завършва с неуспех. Патриаршията все пак сменя Панарет, като на негово място поставя друг грък – Неофит Византиос, разчитайки, че сходството в първите имена на Хилендарски и Византиос ще заблуди поне от части българската общественост. Неофит Хилендарски обаче продължава борбата, поддържайки българските искания. Тогава Патриаршията го обявява за “бозвелия” – бунтовник и по нейно настояване Османската власт го заточава в Хилендарския манастир в Света гора, където той остава до лятото на 1844 г.

Търновските събития бързо намират отзвук във всички краища на българските земи. Движението в Търновската епархия е по – масово и носи белезите на известна организираност и съгласуваност. За пръв път са избрани народни представители, които да представят пред Портата исканията на населението. Първата акция не постигнала целта си, но въпроса за изгонването на гръцките владици не заглъхнал, а се разпространил в Свищов, Габрово, Трявна, Стара Загора и други центрове. Все по – голяма част от българската буржоазия и младата българска интелигенция застават начело на това движение. През 1844 г. търновци изпращат още едно прошение до Високата порта, като подновяват искането си за български архиереи.

Надигат се и българите от Македонските епархии и най – вече в Охридската и Серската. В началото на 50 – те години в една от големите крепости на гърцизма – гр. Пловдив, българщината също се пробужда и се оформя движение срещу местния митрополит, начело на което застават богатия род Чалъковци, учителят Найден Геров и др. Разрастването и усложняването на конфликта с Патриаршията налагат и създаването на ръководен център, който да осъществи обща организация, единна идеология и координация на църковната борба. В същото време той трябвало да контактува с Портата, българите в него да са със сериозни икономически възможности и с будно народностно съзнание. Като такъв се оформя Цариград, където според някои данни още през 40 – те години на ХІХ век съществува над 30 000 – на българска колония с много стабилни стопански и политически позиции. Хиляди български занаятчии обслужват изцяло български еснафи – абаджийския, табакчийския и др. Внукът на Софроний – Стефан Богориди се ползвал с изключително влияние пред султана и заемал важни длъжностни постове. В Османската столица живеели едно ит най – богатите и влиятелни български търговци – братя Тъпчилещови, братя Гешови и др. В най – голямата манифактура “Хамбарът” работели занаятчии шивачи предимно от Калофер. Те се ползвали с благословията и симпатиите на султана, тъй като шиели униформите на армията. По това време там се намират и видните представители на българската интелигенция – Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, Александър Екзарх и др. От всичко това следва да се заключи, че Цариградската – българска колония разполага с достатъчно сили, за да оглави едно толкова всеобхватно движение като Църковно – националното. Като лидери, обаче се налагат двама българи от вътрешността – Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

Задачите които вълнуват Иларион Макариополски са възпитанието на българите в родолюбие, културното им издигане посредством родния език, национално – духовно самоопределение и утвърждаване. Част от тази програма е и борбата за откъсване от властта и влиянието на Цариградската патриаршия и заедно с Неофит Бозвели той насочва цялата си енергия за решаването на исторически назрялата задача на българската национална революция.

В Цариград двамата си осигуряват подкрепата на полската политическа емиграция /Михаил Чайковски, който впоследствие става офицер в турската армия – Мехмед Садък паша/ и с тяхна помощ изготвят и подават до Високата порта по един меморандум. Основните искания в тях са: за назначаване на български епископи в българските епархии, изборност и заплащане на владиците, формиране на четиричленно българско представителство при Портата, независимо от Патриаршията, разрешение за построяване на българска църква в Цариград, за издаване на български вестник, за откриване на български училища и създаване на смесени турско – български съдилища.

Основните искания на църковните дейци до средата на ХІХ век все още не включват идеята за пълна църковна независимост на българите, а и обществено – политическите условия през този период не позволяват това. Всъщност тези искания са почти цялостна програма за културно – национална автономия на българите, а изпълнението й е щяло да означава официално признаване на формиращата се българска нация. Дори изпълняването и на само едно от тях би било прецедент, който ще открие пътя към официалното признаване. Независимо от помощта на полската емиграция и на френски мисионери и дипломати, програмата е дело и израз на политическата зрелост и култура на един от най – забележителните дейци на Българското възраждане – Неофит Бозвели. В началото на 1845 г. османските власти свикват църковен събор, който да ги обсъди. Патриаршията се опитва да спечели на своя страна Бозвели и Макариополски, но след като не успява, урежда двамата духовници на заточение в Света гора. Въпреки лишенията и несгодите Неофит Хилендарски Бозвели и от там продължава да ръководи и направлява национално – църковните борби. През 1848 г. вследствие на изнурителния труд и претърпените преследвания, лишения и несгоди той починал. С цялостната си книжовна, просветителска и политическа дейност, Бозвели се налага като пръв идеолог, организатор и водач на църковното движение. Той се очертава като първият общонароден водач, който изиграва изключително важна роля за пробуждането и духовно – политическото активизиране на българския народ от 40 – те години на ХІХ век нататък.

След заточаването на двамата духовни водачи усилията на техните последователи в Цариград се насочват към изграждането на български храм в столицата и тази идея е подета от Александър Екзарх. Той обаче не успява да издейства разрешение за построяване на църква. Тогава се намесва Стефан Богориди, изключително влиятелен и ползващ се с доверието и симпатиите на султана, внук на Софроний Врачански, и неговата молба е удовлетворена със султански ферман. Богориди дарява една своя къща в квартала “Фенер”, която е преустроена в българска църква и на 9 октомври 1849 г. е открит параклисът “Св. Стефан” в чест на дарителя Стефан Богориди. Цариградската българска колония избира двайсетчленно църковно настоятелство за управлението й, което се явява на практика и ръководство на църковното движение. Значителна роля в него играе и Георги Раковски. От 1848 г. започва да излиза “Цариградски вестник”, издаван до 1850 г. от Иван Богоров, а след това от Александър Екзарх. Така Цариградската българска община реализира идеята на Бозвели и Макариополски, като се изгражда като културна и политическа общност със свой ръководен център, със своя църква и печатен орган.

Високата порта осъзнава, че българският църковен въпрос съставлява неделима част от големия Източен въпрос. Затова независимо от благосклонното си отношение към българите в някои моменти, за да не предизвиква негативната реакция на мощната като институция Патриаршия, то избягва да заема определена позиция в полза на една или друга страна. Това става причина българският църковен въпрос повече от 30 години да не достигне до своето решаване. Пряко отношение към проблема има Русия. Руската политика на Балканите още от ХVІІІ век се опира на постулата за единство на православието под егидата на Вселенската патриаршия. Вследствие на това Патриаршията се превръща в основен инструмент за разпространение на руското влияние в ОИ, за което пък Русия дава пълната си подкрепа на Патриаршията за запазване на нейното единство. Затова и руският посланик в Цариград оказва енергична подкрепа на Патриаршията за заточването на Бозвели и Макариополски в Света гора през 1845 г.

Франция е другата велика сила, която като католическа държава иска да разшири влиянието си на Изток чрез своите католически мисии. Особено активна дейност в областта на просветата развиват французите. Католическата пропаганда обаче не намира по – широка почва за разпространение през този период и това кара френската дипломация и ръководената от нея полска емиграция в Цариград да се свържат с лидерите на църковното ни движение и да  им внушат съставянето на програмата  от 1844 – 1845 г., което в перспектива неминуемо е щяло да доведе до отслабване на позициите на руския съюзник – Патриаршията. Затова може да се каже, че до Кримската война френската политика подкрепя българските искания.

Отношението на Австрия е двузначно. От една страна самата империя има апетити към някои балкански територии и разчита на своите католически мисии в българските земи. Тя полага големи усилия да ги съхрани и предпази от засилващото се френско влияние. До кримската война Австрия не заема определена позиция по отношение българския църковен въпрос, разчитайки на разширяване на собственото си влияние.

Въпреки че разширява мисионерската дейност на своите протестантски мисии в българските земи, Великобритания до Кримската война също няма изяснено отношение към българския църковен въпрос.

По време на самата Кримска война църковното движение в повечето епархии затихва, тъй като вниманието на българското общество е насочено към военните действия и най – вече възможността за освобождение при евентуална победа на Русия. След нейния неуспех обаче Великите сили победителки гарантиран независимостта и неделимостта на Османската империя. Затова и църковното движение се възражда с невиждана до този момент сила. В Цариградската българска община се оформя едно крайно течение, което настоява за по – рязка конфронтация с Патриаршията и руската дипломация. Българската община подава ново искане до Портата българският народ да си избере един духовен и един светски началник, независими от Патриаршията, в българските провинции да се назначават българи като подуправители и помощници на османските управители и се въведе българско съдебно самоуправление. В тази нова програма се предвижда постигането на църковна автономия и нейната основна цел е признаването на българите като отделен народ в империята. Цариградската община призовава всички български области да изпратят петиции до Портата в духа на новата програма и да изберат представители които да защитават българските искания. През 1857 г. 20 представители от българските земи, подкрепени от 40 общественици, живеещи в Цариград подават до Високата порта над 60 молби. Така в процеса на подаване на тези молби се оформя първото българско народно представителство, избрано от общините. Независимо, че правителството не одобрява нито една от тях, акцията има голям политически и психологически ефект. Във всички български земи народа се надига за извоюване на независима национална по своя характер църква. След мощни протестни акции биват прогонени Търновският и Пловдивският владици. Подема се акция навсякъде за прогонване на гръцките духовници и за признаване на ръкоположения през 1858 г. български владика Иларион Макариополски за водач на българската църква. В края на 1859 г. се достига в Пловдив до открит сблъсък между българи и гърци, гръцките духовници са прогонени и е въведено църковно – славянско богослужение. Владиката Паисий, по произход албанец, взима страната на българите и дори по – късно е деец на Екзархията. Така в Търновската и Пловдивската епархии властта на Патриаршията е фактически отхвърлена, а в началото на 1860 г., в повечето български градове населението отказва да приеме дори българи, назначени от Патриаршията, което се явява нов момент в развитието на движението след Кримската война. През това време в рамките на църковното движение се оформят две течения – на “младите” и на “Умерените”. Първите са привърженици на пълното откъсване на Патриаршията с цената на всичко, докато вторите са настроени по – компромисно и настояват за канонично разрешаване на въпроса без да се късат отношенията с Вселенската патриаршия. И двете течения виждат, че са необходими решителни действия, които да накарат Патриаршията да направи отстъпки в полза на българите. През март 1860 г. Цариградската българска община подава нова петиция до Портата с искане за църковна автономия и вземат решение за официално скъсване  и отделяне от Патриаршията.

На 3 април 1860 г. по време на тържествената Великденска литургия в църквата “Св. Стефан” водещият службата епископ Иларион Макариополски не споменава името на Цариградския патриарх, което според църковните канони означава, че българите отхвърлят патриаршеската власт, а признават само властта на султана, с чието име е заменено патриаршеското. Многобройната българска колония, присъстваща на службата бурно одобрява този акт и бързо разнася вестта за него по всички български земи. Навсякъде българите се надигат дори и там, където гъркоманията има своите позиции. Остри конфликти избухват в Скопие, Охрид, Варна, като практически картата на конфликтите очертава българските граници. Българските общини масово признават Иларион Макариополски за свой духовен глава.

В началото на 1861 г. Вселенската патриаршия започва голяма кампания срещу българското църковно движение. Успява да отлъчи и заточи българските духовни водачи , начело с Иларион Макариополски и подготвя свой проект за реформи, изцяло в антибългарски дух, наречен “15- те точки”. Този проект е отхвърлен от учреденото Постоянно българско църковно представителство, начело с д-р Стоян Чомаков. Българските дейци подготвят свой проект, известен като “/ - те точки”, един компромисен вариант, който обаче фанариотите не приемат. През 1862 г. е свикана българо – гръцка смесена комисия, която да обсъди българските проекти, но до решение не се стига. През 1869 г. под натиска на Портата и Русия се провежда смесен Патриаршески събор, на който присъстват петима българи, но той също се оказва безрезултатен. През 1867 г. със съдействието на руския посланик в Цариград ген. Игнатиев е обнародван проект в рамките на Дунавския вилает да има църковна автономия на българите. Българските представители го отхвърлят. На практика не само в Дунавския вилает, но и в северните епархии на Тракия и Македония властта на Патриаршията е отхвърлена. Особено остър е сблъсъка в Битолската и Охридската епархии, където начело на борбата са братята Димитър и Константин Миладинови. В резултат на гръцките патриаршески интереси те са затворени и в затвора умират. Борбата в тези епархии продължава.

В развитието на църковния спор особено внимание предизвиква отношението на Русия, което до средата на 60 – те години не се променя – подкрепа за Цариградската патриаршия като основен крепител на православието. Такава позиция не допуска отделни и независими от Патриаршията православни църкви в европейската Турция. След Великденската акция част от управляващите кръгове и обществеността в Русия осъзнават вредата от консерватизма на тази позиция и да се ориентират към по – компромисно становище. Промяната е предизвикана и от заплахата за присъединяване на голяма част от българите към католическата църква чрез уния. От слабостите на руската политика се възползват останалите велики сили. Те се надяват българо – гръцкия църковен спор да създаде условие за откъсване на българите от сферата на руското влияние. Австро – унгарският външен министър граф Андраши смята, че с приобщаването на българите към католицизма коренно ще се променят аспектите на Източния въпрос. Франция и Папството обединяват усилията си за покатоличване на българите. Голяма дейност в ОИ и българските земи развива католическата Лазаристка мисия. Лазаристите още от времето на Кримската война започват да подготвят бъдеща уния. Част от българите в Цариград сформират кръг, който се стреми към приемане на униатството. Начело е Драган Цанков, който е завършил колежа в Бебек, след това преподавал в него. Там Цанков се свързва с лазаристите и под тяхно влияние приема католицизма и униатската идея. Той издава вестник “България”, в който остро напада Патриаршията и руската политика по българския църковен въпрос, а след Великденската акция  открито пропагандира униатската идея. Увлича значителен брой цариградски българи след себе си.

В края на 1860 г. в Цариград е основана Българска униатска църква. Начело, на която застава Йосиф Соколски. Соколски заедно с Драган Цанков посещава Рим и бива ръкоположен за архиепископ. Портата официално признава съществуването на български католически народ. В същото време православните водачи на църковното движение са заточени. Униатското движение обхваща доста градове в българските земи, но неговите успехи са временни, тъй като срещу тях се обединяват всички водачи на православното църковно движение групирани около “Цариградски вестник”. Големи нападки срещу униатите отправя и Раковски чрез вестник “Дунавски лебед”. Срещу униатите се включва в борбата и руската дипломация, силно обезпокоена от разпространението на движението. Йосиф Соколски е отвлечен, качен на руски кораб и в манастир край Киев заточен, където умира. Броят на българските униати изключително бързо запада. Вожда се, че католицизма в българските земи отново претърпява голям неуспех.

В българската историческа наука няма еднозначна оценка по отношение на униатството. За някой то е естествен резултат от активната католическа пропаганда на Балканите, за други учени голямото участие на Драган Цанков в него смятат като начин да се накара Русия да промени отношението си към Българския църковен въпрос и да помогне за неговото разрешаване в полза на българите.

Разчитайки на това движение Франция и Австрия не оказват подкрепа на българското църковно движение до средата на 60 – те години, стараейки се да привлекат по – голям брой привърженици на униатството. Сериозна подкрепа идва единствено от страна на Великобритания. Нейният посланик в Цариград категорично поисква от Портата да удовлетвори българските искания.

Не е случаен факта, че именно в рамките на мощно църковно движение се заражда българската национална политика и се оформят първите общо признати нейни представители. Както сполучливо обяснява Симеон Радев в “Строители на съвременна България” именно в рамките на църковното движение се очертават контурите на бъдещите политически течения и партии. Така чрез църковната си борба българите за първи път се докосват до голямата европейска политика, която определя за десетилетия напред възгледите на много от тях.

Групата на “младите” след началото на 60 – те години става мнозинство. Техните възгледи защитават изцяло българските интереси.  Тази най – масова и влиятелна група от българското църковно движение е оглавена от д-р Стоян Чомаков и Иларион Макариополски. За тях най – важното и движението да се развива напълно независимо и те отхвърлят компромисния вариант за запазване на единството в Патриаршията. Страстен привърженик на тази позиция е и Георги Раковски, който на страниците на “Дунавски лебед” излага възгледите си за една независима българска църква в рамките на бъдеща свободна България. Друга група е на “умерените” начело, на които стоят Найден Геров и Тодор Бурмов. Те заемат по – конформистка позиция и се съобразяват с руската политика, като са против за пълното и окончателно скъсване с Патриаршията. Заради русофилските си настроения те били подкрепяни от Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина.

Най – влиятелните българи, обвързани с османската политика или стопанската система съставляват групата на т.нар. туркофили. Изпъкват имената на Иванчо Хаджипенчович, Никола Генович и др. Те смятат, че само с легални средства може да се постигне независима българска църква и то защото българите като верни поданици на султана имат право да я получат. Техните възгледи в голяма степен послужват за основа на разпространилите се през 60 – те и 70 – те години на ХІХ лек идеи за турско – българска дуалистична монархия, които намират сравнително широко разпространение сред политическата общественост. Сред дейците на движението е имало и прозападно ориентирани, привърженици на униатството и протестантизма. За тях е характерна честа смяна на привързаност към един или друг вид църква. Това важи и за Драган Цанков, Тодор Икономов и много други.

Независимо от своите виждания за пътищата, задачите и целите на движението представителите на всички тези групи се изявяват като искрени патриоти, които търсят по един или друг начин пътя за разрешаването на българския църковен въпрос в полза на българската кауза. Формирането на тези течения говори, че българинът вече е узрял политически, натрупал е опит, който става основа за развитие на разнообразни политически идеи в българското общество. В сравнително по – отрицателен план трябва да се отбележи, че зараждането на тези течения довежда до появата на различните “фили” и “фоби” в българския политически живот. По това време обаче различията нямат още краен израз, както това ще се случи в началото на развитието на Третата българска държава. До този момент обаче те са обединени от стремежа за разрешаването на българския църковен въпрос. Това става факт в началото на 1870 г. Султан Абдул Азис на 28 февруари 1870 г. със специален ферман узаконява духовната самостоятелност на българския народ в рамките на собствена екзархия, обхващаща 13 епархии в по – голямата част от българските територии в Мизия, Тракия и Македония. Екзархията трябвало да се управлява от Свети синод, изборен екзарх, който да е утвърден от Портата. Българската нация за първи път се споменава като “булгар милет” – български народ. Против Фермана се обявява висшия гръцки клир и отново много се изострят българо – гръцките отношения. Патриархът заплашва със свикването на църковен събор, на който да обяви екзархистите за схизматици. Това не уплашва българите, които решават един, в по – голямата си част национално – политически, отколкото църковно – каноничен въпрос. В началото на март 1870 г. се създава Временен смесен съвет, който трябва да подготви Устава на Екзархията. На 14 май 1871 г. се провежда църковно – народен събор, който се явява първо официално българско представителство, а някои учени го разглеждат и като първи български парламент, действал преди Освобождението. Съборът определя основните принципи и правила, върху които да залегне устройството на българската църква. Патриаршията и тогавашния велик везир Митхад паша се опитват да саботират работата на Учредителния събор. В началото на 1872 г. тримата най – видни български владици Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански са арестувани. Това предизвиква спонтанна многохилядна демонстрация на цариградските българи, която кара Портата да освободи арестуваните. На 16 февруари 1872 г. за първи  български екзарх е избран видинският митрополит Антим І. Високата порта се намесва и не допуска най – видната фигура в църковното движение от 50 – те и 60 – те години Иларион Макариополски, съратника на Бозвели, да заеме първия ръководен пост на независимата българска църква. През есента на същата 1872 г. патриарха свиква църковен събор, който обявява българската църква за схизматична, следователно всички българи биват отлъчени от църквата, което продължава по църковните канони близо 80 години. Това не уплашва никого и борбата между екзархисти и патриаршисти пламва с нова сила, особено в смесените епархии в Македония и Тракия. През 1874 г. в Скопската и Охридската епархии съгласно фермана се провежда допитване до народа за принадлежността му към една от двете църкви. Изключително масово там населението желае да мине под духовната юрисдикция на Българската екзархия. Резултатите от допитването категорично подчертават българския характер на населението в тези области и карат Портата да издаде берати за владици и в двете епархии.

Създаването на Българска екзархия е най – значимото постижение на българския народ в  епохата преди Освобождението. То е резултат от всенародните усилия в продължение на близо половин век и довежда до духовно обособяване и еманципиране на българите. През целия период църковната борба носи смисъла на борба за национално признаване на формираната българска нация. С акта на учредяване на Екзархията българската нация получава признание не само в рамките на Османската империя, но и в международен план – българският екзарх представлява нацията пред чуждите дипломации. От тази гледна точка Екзархията е първата международна призната институция на българите в условията на чуждото владичество, което определя и многостранните й духовни, политически и просветни функции. Всичко това дава пълно основание на много изследователи да разглеждат учредяването на Екзархията като естествен завършек на процеса на формиране на българската нация през Възраждането. Признаването на духовната самостоятелност може да се разглежда и като признание на съответните исторически права на българската нация, което се потвърждава и от обхвата на Екзархията.