Home История Управление на княз Борис I

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Управление на княз Борис I ПДФ Печат Е-мейл

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ УПРАВЛЕНИЕТО НА КНЯЗ БОРИС /852-889 г./

1. Предпоставки за покръстването

През 9 в. се наблюдават интензивни социални процеси, които са определяни от някои изследователи като процес на феодализация в България. При хан Крум и неговите наследници тя се превърнала в обширна и могъща държава. Формирала се силна служебна аристокрация от прабългарски и славянски произход, обединена около хана. Основната маса от населението били свободните селяни, организирани в общини, обложени с държавни данъци и повинности. Общините имали съседско-териториален характер, развивала се частна поземлена собственост, макар и да имало все още силни остатъци от родова и задругарска организация. Налице били и обеднели общинници, превърнали се в зависими селяни. Увеличавал се броят на арендаторите, които били свободни, но безимотни хора. Паралелно с това се появили едри земевладелци, разполагащи със значителни количества земя, добитък и роби. Зависимото население се състояло главно от длъжници и изплащало определени данъци не само на държавата, но и на своите кредитори-земевладелци. През 9 в. в България съществувало и патриархалното робство, което обаче играело второстепенна роля в икономическия и социалния живот. Езическите вярвания на славяни и прабългари отразявали една по-стара социална действителност, свързана с родовото общество. Всъщност през 9 в. по-голямата част от европейските народи били християнизирани или в процес на християнизация. България била обкръжена от силни християнски държави в лицето на Византия и  Източнофранкското /Немското/ кралство. Като езическа страна тя била разглеждана като второстепенен партньор, въпреки военната и политическата мощ, която притежавала. Във вътрешнополитически план населението на страната било разделено на езичници и християни, а между вярванията на прабългари и славяни съществували значителни различия. Това обстоятелство създавало пречки пред интегрирането на тези елементи в единна славянобългарска народност, въпреки че етногенетичните процеси били в ход.

Християнството не било непознато сред прабългарите и славяните. В земите на Балканския полуостров християнството проникнало още през І в., като лично апостол Павел проповядвал в земите на Македония и Елада, а апостол Андрей достигнал до земите на Малка Скития /Добруджа/ и основал църковната община във Византион /по-късно Константинопол/. През 343 г. в Сердика / дн. София/ бил проведен един от най-важните събори на Вселенската църква, а св Никита от Ремесиана проповядвал сред бесите на родния им тракийски език и превел Светото писание на “езика на бесите”. Славянските заселници от VІ и VІІ в. били изложени на активна мисионерска дейност от страна на Византия и в средата на VІІІ в. един славянин на име Никита станал дори патриарх в Константинопол.

Християнството било познато и сред прабългарите. Още през 528 г. в Константинопол бил покръстен “хунският” вожд Грод, който е свързван с причерноморските и приазовски прабългари. Вероятно покръстени били и хан Кубрат и хан Тервел, поради тесните им връзки с Византия. В първата половина на 9 в. за християнската вяра пострадал и най-големият от синовете на хан Омуртаг - Енравота /Воин, Боян/ - първият мъченик за вярата на Българската църква./ Същевременно по времето на хановете Омултаг и Маламир християните в България били обект на сурови гонения.

През 852 г. на българския престол застанал хан Борис /852-889 г./, наследник на Пресиан. В този период България се намирала в изострени отношения с Великоморавия и Немското кралство заради териториите в Панония. През 853 г. България влязла в съюз с Великоморавия, насочен срещу немците. Българите обаче били разбити и властта им по Средния Дунав била силно разклатена. Понесено било поражение и от хърватите. Същевременно през 855-56 г. войските на византийския император Михаил III и неговата регентка майка му императрица Теодора, завзели отново земите между Странджа и Марица, което Борис признал с договори от 856 и 860 г.

/Според Г. Бакалов по това време /853-854 г./ се състояла и неуспешната война със сърбите на княз Мутимир/

През 862 г. хан Борис се съюзил с крал Лудвиг /Людовик/ Немски срещу коалиция, съставена от великоморавския княз Ростислав и разбунтувалия се немски престолонаследник Карломан. През 863 г. княз Ростислав на свой ред влязъл в съюз с Византия за да неутрализира българо-немската коалиция. България пострадала и от силно земетресение, последвано от епидемии и глад. Хан Борис не бил в състояние да спре нахлулите в Тракия ромеи и през есента на 863 г. бил сключен мир. Българският владетел обещал да приеме християнството с народа си и да развали съюза с Немското кралство. В замяна на това Византия върнала областта Загоре и Пловдив, завзети от нея през 856 г.

Още през есента на 863 г. били покръстени българските пратеници в Константинопол, а в Плиска пристигнали византийски мисионери. В началото на 864 г./ според част от българските учени като П. Петров, Г. Бакалов и др./ се покръстил тайно и хан Борис, който приел кръстното име Михаил, тъй като негов кръстник бил император Михаил III. Тази хронология се опира предимно на надписа на княз Борис от Балши/ Главиница/ в Албания, в който на гръцки език се съобщава за събитието на покръстването. Според по-старата и по-популярна теза покръстването е извършено през 865 г. С въвеждането на славянския старобългарски език като официален старите титли хан и архонт/ от гръцки/ били заменени със славянската титла княз.

Съществуват редица легенди около покръстването на княз Борис. Така например според една от тези версии българският владетел се покръстил под влияние на сестра си, която вече била християнка. Друга легенда разказва, че за това допринесъл византийският монах Методий /понякога отъждествяван със свети Методий Солунски/ който изографисал в двореца в Плиска сцени от Страшния съд и така смутил хана, че той приел християнството. Според Чешката и Моравската легенди българите били покръстени от Константин-Кирил Философ още преди Моравската мисия. Според Пространното житие на Св. Климент това извършил Методий, а според традицията на Римската църква  княз Борис бил покръстен от римския презвитер Павел /очевиден отглас от мисията на Павел Популонски в България след 866 г./ Тези версии свидетелстват за широкия отглас от това събитие в Европа.

2. Налагане на християнството и реакцията срещу него.

Успоредно с византийските мисионери в България проникнали и много еретически проповедници /павликяни и др./, а също и юдеи и мохамедани. Това, заедно с присъствието на мощна византийска мисия в Плиска будело недоволство у част от представителите на аристокрацията. От друга страна и крал Лудвиг Немски явно показал недоволство и тревога от факта, че съюзната му доскоро България приела християнството от Константинопол и същевременно информирал папа Николай I /858-867 г./за хода на християнизацията. Княз Борис предприел от своя страна мерки за изкореняването на езичеството. Разрушени били капищата /езически храмове/, започва строителството на църкви. Патриарх Лъв Фотий изпратил обширно "Послание" до новопокръстения княз, съдържащо напътствия в различни области на християнството. Официалният акт на покръстването и последвалите го мерки за налагането на новата религия предизвикали остро недоволство у значителна част от болярите и населението. Те виждали в християнизацията не само разрушаване на езическите традиции, но и византийско проникване и заплаха за Българската държава.

През 865 г. въстанали болярите от десет комитата на страната. Многобройни  въстанически части обсадили Плиска с цел да премахнат Борис и да възстановят езичеството. Князът, подкрепен от част от аристокрацията, разгромил въстаниците и екзекутирал изцяло членовете на петдесет и два болярски рода, водещи във въстанието. Въпреки това в различни части на страната населението се бунтувало срещу християнизацията и византийското духовенство. В резултат на много сурови гонения срещу най-упоритите езичници в сравнително кратък период християнството било наложено като официална религия. Християнизацията създавала условия за приобщаването на България към християнска Европа и за окончателната консолидация на българската народност. Разбира се старите вярвания не били изкоренени и много от езическите обреди оцелели под формата на -нар. народно християнство чак до наши дни.

3. Борба за създаване на независима Българска църква.

Приемането на християнството от Византия криело известна опасност за самостоятелността на България. Византия се стремяла да извлече максимални политически изгоди от този факт. Българският владетел бил възприеман вече като "духовен син" на василевса и като негов верен съюзник. Княз Борис, отчитайки непопулярността на подобна политика, обаче възнамерявал да отдалечи България от орбитата на византийското влияние.

Следващ етап в неговата християнизаторска политика било възобновяване на политическия съюз с Немското кралство и контактите с Папството. Ханът ловко използвал задълбочаващите се противоречия между Рим и Константинопол, свързани, както с датиращи от векове противоречия между тези два водещи центъра на Вселенската църква, така и с личния конфликт между папа Николай І и амбициозния византийски патриарх Фотий. През 866 г. в Рим била изпратена делегация начело с болярите Петър, Йоан и Мартин, които носели въпросите /106 на брой/ на княз Борис I до папа Николай I. Тези въпроси обхващали почти всички сфери на духовния и обществен живот и третирали , както теоретични, така и чисто практически проблеми, които възникнали в новопокръстеното българско общество. Папата приел много радушно българските пратеници. Подновени били политическите и църковните преговори с Лудвиг Немски.

Същевременно римският първосвещеник възложил на Анастасий Библиотекар / папски секретар и игумен на манастира Санта Мария Трастевере / да преведе от гръцки на латински въпросите на княз Борис и да редактира на латински език "Отговорите на папа Николай на запитванията на българите". Това са над сто отговора на въпроси от разнообразното естество. Те са много ценен извор с много по-конкретен характер от посланието на патриарх Фотий. На основния въпрос относно ръкополагането на български архиепископ или дори патриарх, обаче не бил даден конкретен отговор. Същевременно и непрекъснато се внушавало, че само Римската църква е носител на истинското апостолическо християнство. През есента на 866 г. за Плиска и Константинопол потеглила папска църковна делегация начело с епископи Формоза Портуенски, Павел Популонски и Донат Остийски. Тя била приета радушно в Плиска. Същевременно от  Източнофранското/Немското/ и Западнофранкското /Френското/ кралство пристигнали църковни книги и утвар /църковни принадлежности/. В началото на 867 г. на българска земя стъпило и немско пратеничество, оглавено от епископа на Пасау Херманарих, но след среща с папските легати се завърнало обратно в Германия.

След известен престой в Плиска Донат Остийски с част от папската мисия и български пратеници заминал за Константинопол, но не бил пропуснат от византийската гранична стража, която разрешила само на българите достъп до имперската столица. На българските пратеници било връчено остро писмо от император Михаил III, в което той обсипвал с хули Римската църква и изказвал категорично недоволство от промените в България. Княз Борис обаче предал това писмо на папските легати, които били изпратени с почести обратно за Рим.

Така връзките на България с Рим и Западна Европа укрепнали, а център на спора между Римската църква и Константинополската патриаршия станал Българският църковен въпрос. Още през лятото на 867 г. на църковен събор в Константинопол,четиримата източни патриарси /константинополският Фотий и патриарсите на Антиохия, Йерусалим и Александрия/ анатемосали папа Николай І и обявили неговите действия на Балканския полуостров за незаконни.

Междувременно княз Борис избрал като най-подходящ за български архиепископ Формоза Портуенски. В Рим била изпратена втора делегация, начело с болярите Петър, Сондоке, Георги и Стасис. Папа Николай I не бил съгласен с кандидатурата на Формоза и изпратил нова мисия, начело с епископите Доминик и Гримуалд. Между тях и Павел Популонски, княз Борис трябвало да избере новия български архиепископ.

Междувременно папа Николай I умрял и приемникът му папа Адриан II /867-872 г./ още по-категорично отхвърлил кандидатурата на Формоза - очевидно твърде силна личност, която можела да прояви стремеж към самостоятелни действия, несъгласувани със Светия престол. Българската делегация отпътувала от Рим, придружена от ново папско пратеничество. В град Аквилея /край Венеция/ българите получили правото да запишат имената си в свещеното Чивидалско евангелие от 5 в., благодарение на което знаем и точния състав на българското пратеничество в папския двор.

През зимата на 868 г. Формоза и Павел Популонски придружени от българския пратеник Петър се завръщат в Рим. Папа Адриан II получил писмо от княз Борис с искане за архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някои от познатите на княз Борис прелати. Папата се стремял от своя страна да наложи за български архиепископ поддякон Силвестър, който с папски легати бил изпратен в България. Силвестър и легатите обаче били върнати обратно, придружени с остро писмо, в което княз Борис искал за архиепископ или дякон Марин или епископ Формоза. Папа Адриан II разбрал, че е необходим компромис, но вече било твърде късно.

По това време император в Константинопол вече бил Василий I Македонец /867-886 г./. Патриарх Фотий бил отстранен и заменен със стария си противник Игнатий, който възобновил контактите с Рим и България, макар че низвергнатият Фотий все още имал поддръжници сред духовенството. Папата бил поканен да изпрати свои представители на примирителен Вселенски събор. От 5 октомври 869 до 28 февруари 870 г. в църквата Света София в Константинопол се провел Осмият Вселенски събор, в който взела участие и българска делегация, водена от Петър и Стасис. На 4 март 870 г. на аудиенция в двореца, българските делегати повдигнали въпроса за юрисдикцията на Българската църква. Разгорял се отново старият спор между римските и константинополските представители относно управлението на църковния диоцез Илирик, към който се смятало, че спада и България. В крайна сметка мнозинството от делегатите подкрепило идеята България да бъде свързана с Константинополската църква, въпреки острия протест на папските легати. Римското духовенство било отстранено от България, а в Плиска пристигнала нова византийска мисия, начело с Йосиф /Стефан/. Той бил ръкоположен от патриарх Игнатий за български архиепископ. Така България получила своя самостоятелна църква чрез санкция на Осмия Вселенски събор, а не чрез самостоятелен акт на Константинополската или Римската църква /870/.

Наследникът на папа Адриан ІІ, Йоан VIII /872-882 г./ продължил упоритите опити да поднови отношенията с княз Борис. Особено активизирал той тези свои усилия след смъртта на патриарх Игнатий, когато константинополски патриарх отново станал старият противник на Папството Лъв Фотий. През 878 г. в Плиска била изпратена специална мисия, която увещавала безуспешно княза отново да се обвърже с Рим. През 879 г. в Плиска пристигнал и постоянен папски представител, презвитер Йоан, а същевременно папа Йоан VIII се договорил за нов Вселенски събор в Константинопол с патриарх Фотий. В края на 879 г. и началото на 880 г.наистина се провел нов събор, на който българските делегати спечелили нови придобивки за своята църква, а Римската църква изгубила изцяло перспективите да включи България в сферата си на влияние. Решено било българските епископи да не се споменават в епархийските списъци на Константинополската църква, което укрепвало автономията на Българската архиепископия.

Папа Йоан VIII не желаел да се примири с неуспеха си. В България бил изпратен хърватският епископ Теодосий Нински, който трябвало да спечели отново княз Борис за папската кауза, а патриарх Фотий бил анатемосан. Малко преди смъртта си в 882 г. папата отново писал на Борис I, но без дори да получи отговор. След 882 г. тези опити били практически преустановени и Българската църква се свързала окончателно с християнския Изток, доминиран от Константинополската църква, но гарантиращ нейното самостоятелно духовно и църковно развитие.

Българската църква била самостоятелна архиепископия, чиито архиепископ се избирал от Св. Синод на българските епископи. Само първият архиепископ Йосиф /Стефан/ бил ръкоположен от константинополския патриарх Игнатий. Църковното устройство съответствало на византийския модел, а и първоначалното духовенство било византийско. През 880 г. българските епископи отпаднали от константинополските епархийски списъци, с което била направена нова крачка към пълна църковна независимост /автокефалност/. Българският архиепископ се изравнил с този на Кипър, който само формално зависел от Константинопол. Вътрешната и външна автономия на Българската църква била гарантирана от решенията на вселенските събори от 870 г. и 880 г. Към светската аристокрация се прибавил и висшият клир, разполагащ със значителна съдебна и административна власт. Отношенията с княза били изградени по византийски модел, наричан от някои изследователи цезаропапизъм, който предписвал единодействие между владетеля и църквата. Всъщност князът, подобно на византийският император, държал църквата под своя контрол.

4. Политически събития след покръстването.

След 870 г. отношенията с Византия се подобрили, но се влошили отношенията със сръбските племена. Те били християнизирали между 855-870 г.от Византия и били традиционни нейни сътрудници. През 870 г. /по В. Гюзелев - 880 г., по Бакалов 853-854 г./ княз Борис организирал голям поход срещу сърбите. Българската армия обаче претърпяла голямо поражение, а престолонаследника Владимир /Расате/ и дванадесетте велики боили били пленени. В крайна сметка конфликтът бил уреден, а пленниците освободени. Българските граници на запад били стабилизирани в зоната на гр. Раса / Нови пазар/. През 873 г. сръбският княз Мутимир, вероятно с българска помощ обединил под властта си сръбските племена и изпратил братята си като заложници в България. Тези сръбски князе по-късно били използвани умело от българската дипломация за намеса в сръбските дела.

България участвала активно и в политическите събития в Панония, където през 883-885 г. български и немски отряди съвместно опустошили гранични области на Великоморавия. Едва към 885 г. мирът в Панония бил възстановен.

През 885 г. в българските земи пристигнали учениците на свети Константин Кирил Философ и свети Методий - Климент, Сава, Наум и Ангеларий. Под опеката на княз Борис І те успели да положат основите на два книжовни и християнизаторски центъра в столицата Плиска и в Охрид, и организирали първите школи за обучение на български духовници и книжовници на славянската писменост -глаголица в рамките на целенасочена политика, провеждана от княза.

През 889 г. княз Борис абдикирал в полза на първородния си син Владимир и станал монах.

Княз Владимир-Расате /889-893 г./ бил таен привърженик на езичеството и на антивизантийската ориентация. През 892 г., когато немският крал Арнулф започнал война срещу моравците, Владимир сключил с немците съюз насочен срещу Великоморавия и Византия.Той и част от болярите предприели открити действия срещу християните и християнския клир. През есента на 893 г. княз Борис с верните си боили извършил преврат. Владимир бил свален от престола и ослепен. В Преслав бил свикан църковно-народен събор, на който за княз бил избран третият Борисов син Симеон. Столицата била преместена от свързаната с езическите традиции Плиска в новопостроеният християнски център Преслав. Официален език на държавата и църквата станал славянските старобългарски език. Глаголицата вероятно била заменена с по-опростената кирилица, създадена от свети Климент Охридски и наречена с това име в чест на свети Кирил - създател на първата славянска азбука- глаголицата. Самият Борис се оттеглил отново в манастир, където починал на 2 май 907 г., отдаден на религиозна и книжовна дейност. След смъртта си той вероятно е бил канонизиран за светец на Българската църква, макар първите сигурни сведения за култа му да са твърде късни.

Тема трета: Покръстване на българите.

Гръцки извори:

1. Продължителят на Теофан.

2.  Леон Граматик /Leo Grammaticus/- Chronographia /Хронография/. Стига до 948 г. и до голяма степен се покрива с Продължителя на Теофан. Авторът е неясен.

3. Псевдосимеон- компилативна хроника до 963 г. Опира се на Георги Монах, Лъв Граматик, Scriptor incertus и др.

4. Хроника на Симеон Логотет / за 886-948 г./. Продължител на Георги Монах. Познати са няколко късни преписа.

5. Синаксар на Константинополската църква от 10 в.- за гоненията срещу християните в България и Тракия по времето на Крум и Омуртаг.

6.  Georgius Monachus Continuatus /Продължител на Георги Монах/- за периода 842-948 г. и 948-1078 г.

7. Писма  на патриарх Фотий до княз Борис- Михаил./ Послание и пр./.

8. Acta на 8 Вселенски събор /869-870 г./ и от Лъжливия Фотиев събор /879 г./.

Латински извори:

1. Responsa Nicolai I Papae ad consulta Bulgarorum /Отговорите на папа Николай на запитванията на българите/- на папа Николай I/ 858-867 г./. Датирани от 866 г. и са отговори на 115 въпроса на княз Борис.

2. Писма на папа Адриан II/867-872 г./- до император ВасилийI и патриарх Игнатий по Българския църковен въпрос.

3. Писма на папа Йоан VIII/872-882 г./ до княз Борис, българските сановници Петър Комит, Цербула и Сундика, до император Василий I и патриарсите Игнатий и Фотий.

4. Anastasius Bibliothecarius /Анастасий Библиотекар/-римски аристократ и духовник от ордена на Св. Бенедикт. През 885 г. за два месеца е антипапа. При папа Адриан II  е назначен за папски библиотекар. Взема лично участие в 8 Вселенски събор от 869-870 г. Автор на Liber pontificalis / Книга на папите/- биографии на папите от св. Петър до Николай I. Според някои изследователи тук влиза и Vita Hadriani/Житие на папа Адриан/..

5. Chronographia tripertita /Хронография/- латинска компилация по патриарх Никифор, Георги Синкел и Теофан.

6. Annales Bertiniani /Бертински анали/- от франкския манастир St.Bertin край Сен Омер. За периода 741-882 г. и се дели на три части. Последните две са дело на  Пруденций от Троа и епископът на Реймс Хинкмар. Данни за езическия бунт в България от 865 или 866 г.

7. Regino /Регинон/- абат на Прюм. Автор на Хроника до 906 г. Разказва за победата на Крум над Никифор, за покръстването на българите и за унгарското нашествие в Панония.

домашни извори:

1. Надпис от с. Балши /Главиница/ на княз Борис. Датира покръстването в 864 или 865 г. Надписът е на гръцки език.

2. Приписки към Чивидалското евангелие от 867 г.- княз Михаил т.е. Борис, брат му Докс и Гаврил другия брат, съпругата Мария, синове Расате / Владимир/, Гаврил, Симеон и Яков,.дъщери- Пракси и Анна, зергобула Стасис. Сондоке и двете му жени- Анна и Собеслава, Петър и съпругата му София.

3. Историкии- вероятно от Константин Преславски /893 г./. Възоснова на Пасхалната хроника и Бревиария на Никифор. Открити са в руска редакция от 13 в. Следи от среднобългарско влияние. От сътворението на света до края на 9 в. Добавки с оглед на българската история. Въвежда т.нар. българско летоброене.

4. Чудото на Св. Георги с българина- запазено в сръбска редакция от 13-15 в. Обхваща събития от времето на Борис, Владимир и войната с маджарите по времето на Симеон. Фон за чудесата на св. Георги с железния кръст.

5. Сказание за железния кръст- 100 чудеса на Св. Георги с известни исторически данни. Открито от Боню Ангелов в руски сборник от 15 в.

6. Разказ за покръстването на българите от 14 в., но с основа от 9-10 в.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG