Home История Аспарух. Раждането на Дунавска България

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Аспарух. Раждането на Дунавска България ПДФ Печат Е-мейл

Аспарух. Раждането на Дунавска България

Византийските автори, които описват разпадането на Кубратова България и съдбата на петимата му синове, са доста обстоятелствени на места, но пропускат един твърде важен детайл: движението на Аспарух и неговите българи (уногундурите, кутригурите и др.) от крайбрежието на Азовско море до земите на север от дунавските устия. За щастие тази празнота е запълнена от едно писмо на хазарския владетел Йосиф (Х в.) до испанския сановник Хасдай ибн Шафрут. Ето какво четем там: „В страната, в която живея аз, преди живеели в.н.нт.р'ите (българите). Нашите предци, хазарите, воювали с тях, В. н. нт. р'ите били многобройни -така многобройни, както пясъкът в морето, - но не могли да устоят пред хазарите. Те изоставали своята страна и избягали, и те (хазарите) ги преследвали, докато не ги настигнали при реката на име Дуна (Дунав). Досега те са разположени на реката Дуна и в близост до Кустандина (Константинопол = Цариград), а хазарите заели тяхната страна и до днес."

Този текст съдържа може би някои преувеличения (дали хазарите наистина са преследвали Аспарух до Дунава?), но безспорно представи много точно българо-хазарския сблъсък и документира един твърде важен факт; Аспарух е повел на запад към Балканския полуостров най-значимата и най-многобройната част от българите. А че това наистина е била така, свидетелствува и неизвестният съставител на „Именник на българските владетели", който без колебание отбелязва, че Аспарухова Българин е единственият и пряк наследник на Кубратовата държава: „Тези пет князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих (Аспарух) княз също и досега. Исперих княз управлява 61 години. Родът му беше Дуло... " и т.н.

Може би придвижването на Аспарух не е било така стремително, както ни го представи канарският владетел Йосиф, но и едва ли е било много продължително. Вероятно на няколко етапа българите си успели да преодолеят разстоянието, което отделило Кримския полуостров от Балканския полуостров (пресичайки Днепър и Днестър, както пише Теофан Изповедник), и заели земите на север от Долни Дунав, Средището на Аспаруховата държава, която и български, и чужди летописци схващат като България, бил Онгълът, т. е. територията, разположена в най-южната част на междуречието Прут и Серет. Избраното място, което от три страни се опирало на реки (Дунав, Прут и Серет), било укрепено. От север, откъм единствената незащитена от природата страна, е бил издигнат т. нар. Галацки окоп, който започвал от р, Серет, на 12 км от нейното устие, и е достигал до северния бряг на езерото Братеш (15 км на север от Галац).

Веднъж настанили се сигурно в течи земи, българите започнали твърде често да преодоляват Дунава и да нападат византийските провинции Малка Скития (дн. Добруджа), Долна Мизия (част от територията на дн. Северна България), а може би и Тракия. Колко години са продължили тези походи на юг от голямата река е трудно да се каже, но към края на 70-те години на VII в. Византия, след като отстранила временно опасността от арабите, заплашващи източните й провинции, започнала да съсредоточава войски в Тракия.

През 680 г., вероятно през лятото, византийският василевс Константин IV, „като въоръжил флота, потеглил срещу тях (българите) но суша и море, с намерение да ги изгони с война"... Византийската флота навлязла в Дунава и дебаркирала край Онгъла. Византийските автори Теофан Изповедник и патриарх Никифор, макар да представят малко пристрастно тези събития, но в общи линии те се развиват така: нито българите (в самото начало) са имали желание да напуснат укрепленията си, нито пък византийците са имали сили да атакуват Онгъла. Нещата се променили, когато след няколко дни византийският император напуснал войските си и се отправил към Месемврия (под предлог, че ще се лекува). Това събитие породило много слухове сред ромейските войски, разколебало ги и немалка част от тях се впуснала в бягство. Българите не пропуснали да се възползват от този шанс и нанесли тежко поражение на ромеите, което се оказало решително за изхода на тази военна кампания. Нещо повече. Аспарух се проявил не само като добър тактик, но и като още по-добър стратег. Българските войски за пореден път преодолели р. Дунав и без особено усилие успели да овладеят трайно територията до Одесос (Варна). Това завоевание било предпоставка за следваща стъпка: нападения на юг от Стара планина в Тракия; нападения, които вероятно са били извършвани през 681 г. Византия трябвало да приеме поражението и да сключи унизителен мирен договор с Аспарухова България: „принуден от това (непрекъснатите нападения на българите в Тракия), императорът сключил мир с тях (българите), като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото им грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който с направил свои данъкоплатци всички - на Изток и на Запад, на Север и на Юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това СЕ е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски."

Така годината 681 станала повратен момент в историята на българската държава. Българите успели да овладеят големи територии на юг от Дунав (или „отсам Дунава" според „Именника") и което е по-важно, да изтръгнат със силата на оръжието си признанието на Византия да ги владеят. Така границите на държавата били значително разширени. Макар и с известни колебания те могат да бъдат определени по следния начин: България си запазвала териториите на север от Дунава (части от Влашката равнина, дн. Мунтения и Молдова), като североизточната граница вероятно преминавала по р. Днестьр, на юг от Дунава източната граница била естествена - черноморското крайбрежие, южната граница без съмнение е преминала по Стара планина, а западната трупно би могла да бъде определена, макар и с известна точност, Важен акт, извършен вероятно още през 681 г., бил преместването на държавния център от Онгъла в Плиска.

Преобладаващата чист от населението на земите, завладени от Аспаруховите българи, било славянски. Този извод може да се направи от византийските извори, които почти не говорят за присъствието на ромеи в двете бивши имперски провинции. Може да се допусне, че до събитията от 680-681 г. ромейското присъствие там се е ограничавало със служители в гражданската, църковната и военната администрация, които са се изтеглили на юг след поражението на империята (разбира се, това не изключва наличието на отделни групи византийци, главно в големите крайморски градове).

Положението на славяните се променило. До 681 г, те били поданици на Византийската империя или по-точно нейни федерати. Събитията променили техния статут, но само в един основен пункт. Славяните не били противници на Аспарух, не понесли тежестите и несгодите на войната, до голяма степен се намирали встрани от вихъра на военните кампании през 680-681 година. След окончателната победа на българите и сключването на мирния договор от поданици на Византия те станали поданици на Българя. Те продължили да изпълняват част от функциите си на федерати и преди всичко поели службата по охрана на границите на българската държава (седемте племена на запад срещу аварите, а племето севери на югоизток, около старопланинските проходи - Върбишкия или Ришкия). Наред с това те били принудени да се настанят в нови територии, за да освободят земи за онази част от българите, които се настанили трайно в областта между Стара планина и Дунав. Почти по същото време, между 682-684 г.) на Балканския полуостров се установила още една група българи. Това били българите, предводителствувани от Аспаруховия брат Кубер. След като прекарали петнадесетина години в Паноиия като поданици на аварския хаган, Кубер и негови-те сънародници заедно с голяма група потомци на ромеи -пленени и отведени в Панония преди няколко десетилетия, напуснали аварската държава, преминали Дунав и се спуснали на юг. Първоначално Кубер се настанил в Керамисийското поле (в близост до Битоля), а след това се придвижил още по на юг към Солун и направил опит с помощта на своя приближен Мавър да овладее този голям византийски град. След несполуката на този опит и преди всичко на опита да се създаде втора България, паралелна на Аспарухова България (някои откъслечни извори говорят за неясни връзки с Плиска), Куберовите българи се пръснали по територията на Македония и отчасти на Тракия, заживели на изолирани групи, които постепенно, в продължение на няколко столетия, били асимилирани от ромеите.

Краят на седмото столетие заварил на Балканския полуостров сериозна промяна - демографска, етническа, държавно-политическа. За пръв път от столетия хегемонията на Византия била нарушена и на полуострова се появила още една държава. Пробивът бил направен от България, която обхващала територии на север от Дунав, Добруджа н темите между Дунав и Стара планина. В продължение на две десетилетия, прекарани в мир, българската държава успяла да стъпи здраво на новите земи и да пусне корени. Изтичането на тези две десетилетия съвпаднало не само с края на едно столетие и началото на друго, но и със смъртта на първостроителя на държавата хан Аспарух. Ето как я представя неизвестният автор на „Български апокрифен летопис" (XI в.): „Цар Испор (Исперих - Аспарух) царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. " Историческата наука отдавна е освободила този текст от легендарните елементи и неясноти и е доказала, че хан Аспарух загинал в сражение с хазарите, на североизток от дунавските устия към 700-701 година.

 

WWW.POCHIVKA.ORG