Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. ПРИХОДИ ОТ ДАНЪЦИ

Един от първите и постоянни приходи на Първата българска държава са били данъците.Ако се съди от едно известие на сирийския летописец Михаил, дошлите на Балканския полуостров славянски племенни вождове, още преди да се образува българската държава, изисквали от местното население да им плаща като данък половината от добива на техния имот, а другата част им оставяли. “Излезте е сейте, казвали те на жителите, в чиито земи навлизали, ние ще вземем от вас само половината.Ще рече, данъците, като израз на подчинение към определена власт,са били познато явление сред славянското общество още по времето на военно-племенната уредба, преди да е налице държавна организация.Предмет на данъчното облагане била обработваемата земя с нейните продукти.

Облагането с данъци, което може да се установи още при условията на военно-племенната уредба на славяните, става постоянно и редовно явление след изграждането на славянобългарската държава.Данъкът се превръща в едно от основните задължения на поданиците на държавата и в средство за набиране на приходи в полза на фиска.Предмет на облагането продължава да бъде земята, което е съвсем естествено, като се има пред вид, че тя била главна средство за производство, т.к. преобладаващата част от населението на страната се занимавало със земеделие и скотовъдство.

Всеки българин, който имал чифт волове, да дава на държавата една крина жито просо и по една стомна вино.Както се вижда, това е било данък в натура, свеждащ се в три от най-масово произвежданите в селското стопанство суровини и продукти-жито, просо, вино.Споменаването на “чифт волове’’ като данъчна единица при облагането би трябвало да се тълкува вероятно в смисъл, че се касае за впрегатна двойка добитък, необходима за обработването на определен дял земя.С други думи, касае за данъчно облагане на съответна поземлена площ, за чието обработване се използват воловете. Това е следователно по същество поземлен данък, при който имотът е основен предмет на облагането.

Освен жито, просо и вино, които съставлявали главния данък, от данъкоплатците са били изисквани вероятно и някои допълнителни натурални налози. Ако се съди от един пасаж в т.н. “ Български апокрифен летопис”, по време на царуването на Симеон населението плащало като данък годишна: едно повесмо, една лъжица масло и едно яйце. Независимо от идеализацията, която прозира в това сведение, то отразява по безспорен начин, че данъците през 10 век се били в натура и често се свеждали не само посочените три вида натурални налози, но и други селско стопански суровини и продукти.

В първата грамота на Василий ІІ, издадена през 1019 г., т.е. непосредствено след падането на  България под византийска власт, се спомена за някакъв данък икомидион. Отбелязано е, че този данък българите плащали по време на царуването на Самуил наред с някои други допълнителни задължения, наречени с общото название епирии. Какво е представлявал “икомодионът” не се казва, но най-вероятно е да се приеме, че това е именно основният натурален данък в жито, просо и вино. Що се отнася до “епириите”, те вероятно са обхващали някои допълнителни натурални налози, а сигурно и някои повинности.

За това, че българската държава е съществувал основен държавен данък, може да се съди по косвен път и от обстоятелството, че в нашата страна е бил възприет и се прилагал споменатия вече “земеделски закон”, който бил преведен на старобългарски език вероятно през 9 век.

Чрез събирането на натурални данъци държавата имала възможност да разполага с определен резерв от храни, които да ползва при различни случаи. Най-често тя пребягвала до този резерв по време на гладни години, характерни за епохата на Българското средновековие поради ниското равнище на производителните сили.

Хранителни припаси са били необходими не само при природни бедствия и гладни години, но и в случаи на война. Особено наложително било да бъдат снабдявани добре с храна укрепените центрове, които при средновековния начин за водене на военни действия са били често обект на обсада, които понякога са продължавали много месеци, а дори и цели години.

Като основно задължение спрямо централната власт плащането на данъци било изискано от жителите на всяка новоприсъединена област към територията на държавата. Така например, когато в резултат на успешни действия по време на цар Симеон в пределите на България или включени някои земи от Гърция, част от тяхното население, според едно известие в житието на Лука Нови, била отведена в пленничество, а друга- българският владетел превърнал данъкоплатци. Данъци наложил Симеон и на населението от други области, които по време на сполучливите войни срещу Византия, влезли в границите на България. Изглежда, че поради опустошителния характер на водените войни, на масовите бягства и пленничества получаването на данъци от новоприсъединените територии не е била в рамките на желания от Симеон размер.

Когато се разглежда данъчната система в Първата българска държава от втората половина 9 век насам не трябва да се забравя, че тя е била свързана с появата и утвърждаването на два нови съществени момента в нейното социално-икономическо и духовно развитие. Първият момент е възприемането на християнството като държавна религия и изграждането на един нов и влиятелен институт-църквата. Вторият момент е постепенното налагане на феодалните форми на производство и експлоатация, при което се издига и получава голяма власт една силна поземлена и служебна аристокрация, съставена от светски и църковни феодали. Следователно в резултат на това развитие на преден план освен централната власт в лицето на владетеля и подчинената пряко на него военно-гражданска администрация, излизат още два фактора, чиято роля в икономическия, политическия и идеологическия живот на страната е значителна. Единият фактор църквата, чиито най-главни представители са висшите духовници, другият фактор е новосъздадената феодална класа.

При така изградилата се обществено-политическа структура въпросът за приходите, извличани от населението, придобил по-сложен облик. Наред с приходите, които продължавала да взема централната власт под формата на данъци, приходи от населението започнала да изисква и да получава и църквата, която се утвърждавала все повече и повече като ръководна сила в сраната. Приходи започнали да изискват  и да получават едрите земевладелци от подвластните си люде.

Приходите, получавани в полза на църквата, придобили характер на редовен данък познат под името каноникон. Той също бил вземам в натура в съответствие с натуралния характер на стопанството през 9-11 век. За събирането на каноникон се споменава в една от грамотите на византийският император Василий ІІ.

Що се отнася до приходите, извличани от едрите земевладелци от подвластните им люде, те били вземани под формата на феодална рента поради обстоятелството, че феодалът ставал върховен собственик на имота на селянина. Един от главните приходи бил десятъкът, т.е. 1/10 част от добива от земята, който зависимият селянин бил длъжен да отделя за феодалния си господар. Първоначално, както може да се заключи от данните на “земеделският закон”, десятък бил натурално вземане, изискано от онези селско стопански работници, които арендували чужда земя по силата на сключен за тази цел договор. С течение на времето обаче десятъкът се превърнал в постоянно задължение, като материален израз на зависимостта на селяните спрямо едрия поземлен собственик.

Освен десятък феодалните собственици, в случай че притежавали финансов имунитет, започнали да получават от своите подвластни люде и държавния данък, т.е. споменатия вече икомодион заедно са различните допълнителни натурални даждия (епирии).

Усложнената система на натурални данъци, разгърнала се при условията на феодалния строй и на господството на една силна църква, допринасяла чувствително за утежняване положението на огромната част от населението в страната. Наред с редовните данъчни облагания в полза на централната власт се добавяли задължения в полза на църковния институт, а при подвластните люде- и в полза на преките им феодални господари. Осъществявала се, с други думи, двойно, а при някои случаи и тройно данъчно облагане на една и също лице. Това явление е типично не само за феодалното средновековно българско общество, но и за други феодални общества и държави в средновековна Европа.

Друг характерен момент, свързан пак с развитието на феодалните отношения и с господството на църковният институт, е съсловния подход при данъчното облагане. По начало в съответствие с принципа на „поданството” данъци е трябвало да плащат всички жители на страната – от обикновения селянин до знатния болярин. В действителност обаче при наличието на остри класи и съсловни различия, присъщи на феодалното общество, данъчните тежести се понасяли предимно от непривилегированите  поданици (селяни и граждани), докато представителите на болярското съсловие и духовенство били освободени от тях. С привилегии по отношение на данъчното облагане се ползвали следователно и духовниците. Има затова едно пряко известие в житието на Климент Охридски, съставено през 11в. от Теофилакт Охридски въз основа на един недостигнал до нас старобългарски оригинал, писан от неизвестен ученик на охридския просветител. Там се казва, че учениците на Климент в Кутмичевица на брой до 3500 души, който той подготвял за свещеници и дякони, т.к. както се отбелязва тези хора „служели на бога и били определени нему да плащат данък или по-скоро да му се отплащат”. Това известие сочи, че още през първия период след изграждането на Българската църква нейните служители били освободени от плащането на държавни данъци. Вероятно така е продължила практиката и след това.

Докато съсловния подход, присъщ на държави с феодална обществена структура, се прилагал неизменно при данъчно облагане, етническите различия нямали значение. Данъци плащали еднакво и българи, и гърци, и власи, и изобщо всички поданици на страната, независимо от тяхната принадлежност. Затова че етническите различия нямали значение, свидетелстват и посочените действия на Цар Симеон, който облагал с данъци населението от всички новоприсъединени към държавата области.

2. ПОВИННОСТИ (АНГАРИИ)

Наред с данъците присъщи на феодалната система на Първата българска държава, населението било задължено да изпълнява и разнообразни повинности (ангарии). Жителите трябвало да се грижат за подслон и храна на преминаващи през селищата им чиновници и войници, да работят по строежи на сгради, крепости и мостове, да участват в пренасянето на царската поща и др. Повинностите са известни под названието „властелска работа” или „работа за земните властели”. Както при облагането с данъци, така и при изпълнение на ангариите се отразявала съсловната неравноправност. Ангариите били задължителни за селяните и за обикновеното население от града, а болярите, духовниците и монасите били освободени от тях.

Докато селяните, подчинени пряко на централната власт, изпълнявали повинности, предназначени за нуждите на държавата, зависимите селяни работели в полза на непосредствения си феодален господар. Не е уточнено в какво се свеждала тази „работа”, но би могло да се предположи че се имало в предвид главно селскостопански труд (оран, копан, жътва и др.). Към задълженията спадали и грижите за храна и подслон на висшия духовник, за осигуряване на пътуванията по различни краища на епархията му. Задължения, пак предимно от селскостопански характер имали и зависимите селяни по манастирските имения, както и по именията на едрите светски земевладелци.

Разнообразните ангарии изпълнявани от населението в България през 9 и 10 в., допринасяли по косвен път за увеличаване приходите на държавната хазна, на църквата и на крупните земевладелци. Посредством такива повинности като даване на продовлствие и подслон на служители и войници, строеж на крепости, мостове и пътища, пренасяне на пощата, оран, копан, жътва и др. се спестявали средства за поддържане на чиновническия апарат, за изхранване на войски, за заплащане на държавни служители, за арендатори и ратай и др. С една дума ангарийната система, която обхващала редица сфери на материалното производство и обществената организация на труда, спомагала твърде чувствително за повишаване на икономическата и финансовата мощ както на централната власт, така и на едрата поземлена и служебна аристокрация. Ангариите били една от основните форми за експлоатация на непривилегированото население и срещу тях с особена ненавист се обявявали богомилите като изразители на протеста на трудовите хора срещу държавния и феодалния гнет.

3. ПРИХОДИ ОТ КОНФИСКАЦИЯ И ПРОДАЖБА НА ИМУЩЕСТВА

Наред с редовните приходи, получавани във вид на данъци и феодална рента, известни постъпления в полза на държавата идвали в резултат на наказателни разпоредби на закони и на извършване на постъпки от гражданско или углавно естество.

Една от тези наказателни разпоредби била пълната конфискация на имуществото в полза на фиска. За подобно наказание става дума в Крумовото законодателство. Един от Крумовите закони гласи, че не се разрешава никому да дава храна на крадеца и че на онзи който стори това, имотите му да бъдат отнети. Конфискация на имуществото се определя и за онзи, който не дава достатъчно помощ на нуждаещите се. Трябва да се предположи, че и двата вида постъпки са се хващали от гл.т. на тогавашния законодател като нарушение, заплашващо интересите на цялото общество, и поради това държавата е била тази в чиято полза е отивало имуществото на провинения.

Освен пълна конфискация на имуществото се предвиждала като наказателна мярка и частична конфискация. Може да се каже че финансовата система на Първата българска държава е познавала и митата. В такъв смисъл е наредбата от договора между Византия и България от 716г. Казано е, че всички, който вършат търговия, „трябва да бъдат снабдявани с грамоти и печати, а онези който нямат такива, да им се отнема това, което имат, и да се внесе в държавното съкровище”.

Както се вижда, в случая наказанието е значително по-малко, като се свежда само до отнемането на онези стоки,който се продават от едната или другата страна без необходимия държавен контрол.

Освен чрез конфискация на имущества – пълна или частична – държавата е могла да увеличава имуществения си фонд, т.е. приходите си, по силата на някой наказателноправни разпоредби, предвиждащи продажба на имотите на виновника.

Трябва да се отбележи, че освен държавата по силата на наказателните разпоредби от подобен род, свързани с отнемане имуществото на виновника е могла да увеличава своите притежания и църквата. Докато за феодалните господари се предвижда имуществото им да бъде продадено, а те да се превърнат в роби, за обикновените селяни се казва направо, че те трябва да се предават на „божия храм заедно с всичките си имоти”. Така наред с фиска при подобни случаи печелел и църковния институт като един от най-важните фактори в Първата българска държава след приемането на христянството като официална религия.

Заслужава да се отбележи, че наред с придобиване на имущества чрез преки конфискации или по пътя на закупуване по силата на съществуващи наказателноправни разпоредби, държавата е могла да придобива, пак по силата на тогавашното наказателно право, и безплатна работна ръка, т.е. роби, който да използва за свой нужди.

Без да е свързано пряко с увеличаване на приходите на фиска, превръщането на провинени лица в роби, подчинени на централната власт, допринасяло за увеличаване на икономическата и финансова мощ на държавата, доколкото намалявало разходите за заплащане на работници и занаятчии при строеж на обществени сгради, крепости, пътища, мостове и др. Доставена била на разположение на административния и военния апарат безплатна работна ръка и само по себе си това означавало придобивка за държавните финанси. В такъв смисъл полезни за фиска били не само онези лица, който били превръщани в държавни роби по силата на съществуващите наказателноправни разпоредби а и многобройните военно пленници, който също придобивали, докато бъдат освободени чрез размяна или откуп, статут на роби и могат да бъдат използвани за разни строителни и други мероприятия.

4. ПРИХОДИ ОТ ГОДИШЕН ТРИБУТ

Главен приход на Първата българска държава от чужди страни е бил трибутът, вземан след сполучливи войни срещу различни народи и преди всичко – срещу Византийската империя. Съгласно господстващата през средновековния период международна практика, обичайно било при победа над противника и при сключване на мирен договор да се налага на победената страна да плаща годишен данък. Такъв данък византийците се задължили да плащат на хан Аспарух, както се знае, още в самото начало на изграждането на славянобългарската държава по силата на договора сключен между Константин IV Погонат и прабългарският хан през лятото на 681г. Вероятно е да се приеме че той бил плащан във вид на златни и сребърни монети, който се считали за най-ценно и желано притежание.

Известно е още, че през 705г., когато българския хан Тервел помогнал на Юстиниан II да си върне престола, той бил приет тържествено в Цариград и получил в знак на благодарност голямо количество копринени дрехи, пари, злато и сребро, част от който раздал на войниците. Касае се вероятно за обичайния годишен трибут, предвиден по силата на договора между двамата владетели. Възможно е при това в дадения случай неговият размер да е бил увеличен поради голямата мощ оказана на византийския василевс. Така или иначе богатствата, които Тервел получил били твърде значителни и той, бил „на върха на благополучието си”.

5.ВОЕННА ПЛЯЧКА

Наред с годишния трибут, който българските владетели получавали в течение на дълги години от Византийската империя и който представлявал по същество един от редовните й и твърде съществени външни приходи, значителен приток на вещи, пари, дрехи и други материални ценности били извличани придобивала българската държава в резултат на честите войни и победоносни походи в земите на различни противници. Особено много богатства били извличани при войните с Византийската империя, които в повече случаи се водели на вражеска територия. Обилен материал в това отношение ни предлагат описанията на съвременници на събитията – византийски историографи и летописци. Така например, според разказа на Теофан, при едно нахлуване на български войски през 712 г., които стигнали чак до Златните врати, в ръцете им паднали “твърде голямо количество сребро и немалко вещи”. При един сполучлив подход на хан Кардам през 792 г. българите, по думите на Теофан, “пари,  коне и императорската палатка с цялата нейна прислуга”. Особено крупна военна плячка придобил един български отряд изпратен от хан Крум през 809 г. по долината на река Струма. Нападната с изненада била тамошната византийска войскова част по време, когато се разпределяла заплатата между войниците, и българите отнели и отнесли със себе си огромната сума от 1100 литра злато (т.е. 79 200 златни жълтици). Значителна военна плячка паднала в ръцете на Крумовите войници по време на подходите в Източна Тракия през 813 – 814 г. В България били откарани, както разказва т.н. ”неизвестен автор”, голям брой пленници и добитък и различни материали ценности като например одежди, статуи, оловни предмети, медни съдове, постилки за легла и пр. Богата плячка била придобивана несъмнено и при други победоносни войни срещу Византия през 9 – 10 век и особено по време на войните на цар Симеон, когато българските войски действали в много направления и навлизали дълбоко в територията на противника.

Когато става дума за военната плячка като един от съществените външни приходи, получавана в резултат на успешни войни, трябва да се има предвид и обстоятелството, че при разпределението на тази плячка не всичко отивало в полза на държавата. Това личи от член 3 от ЗСЛ, който засяга специално този въпрос. Друга шеста част, пак според този текст, получава жупанът, т.е. един от главните военни сътрудници на княза. А останалите четири шести трябвало да бъдат разпределени между “всички люде”, т.е. между войниците, като при това се разделят по равно между тях, без да се вземат предвид ранговите различия. В такъв смисъл трябва да се тълкува изразът “а всичко останало да се вземе от всички люде, като се дели на равни части между големи и малки”.

До такава степен така отбелязаните правила за разпределението на военната плячка били спазвани, е въпросът, на който трудно може да се отговори. Но дори да приемем, че на простите войници били осигурени действително четири шести от придобитите блага, а на жупана една шеста, то все пак за владетеля е оставала значителна част, която му се предоставяла в личното притежание. При всеки сполучлив подход в негови ръце били предавани не малък брой пленници, пари, одежди, оръжие, скъпоценности и други вещи, с които той могъл да разполага както пожелае.

Интересно е във връзка с това да се обърне внимание на обстоятелството, че по силата на господствуващото през ранната фаза на историята на Първата българска държава схващане, това, което е придобивал владетелят, все едно, че го е придобивала държавата. Между държавна хазна и владетелско съкровище разлика не била правена и личността на “владетеля” на практика олицетворявала “държавата” и “ държавната власт”. Изводът е очевиден – между понятието “държавата” и “владетел”, респективно държавна хазна и владетелска хазна, разграничение не е било правено.

С течение на времето това положение, както изглежда, се променило и постепенно започва да се прави разлика между държавни и владетелски финанси, между държавна хазна и лична хазна. Това е нов момент в развитието на финансовата система, който приближава средновековна България до устройството на Византийската империя, където съществували две различни хазни – една на императора, друга – за държавата. Към военната плячка трябва да отнесе и откупите в пари или в натура за освобождаването на пленници.

Един от начините за получаване на приходи от чужбина са били откупите в пари или натура, вземани за освобождаване военнопленници. Както вече бе посочено, по време на войните, водени срещу разни противници и особено срещу Византийската империя, наред с плячката във вид на оръжия, дрехи, скъпоценности, пари и пр. са били отвеждани в страната и голям брой пленници. Някои от тях са оставали за по дълго време в плен и техния труд бил използван било за нуждите на държавата, било за нуждите на отделни лица, които ги придобили като свои частни роби. Давало се при това право на военнопленника, като поработи известно време при господаря си, да се освободи сам чрез плащане на определена сума. Наред с този индивидуален начин за освобождаване съществувала и практиката за освобождаване на пленници по официален път чрез договаряне между съответните държави. Това могло да стане или чрез пряка размяна на пленници (човек за човек), или чрез уговорката едната страна да даде срещу свой пленени поданици определен откуп (в натура или в пари). В мирния договор между България и Византия, сключен през 815 г. между хан Омуртаг и Лъв V Арменец. Там се определя обикновените войници да се разменят човек срещу човек, докато за освобождаване на пленените по време на войните с Крум византийски офицери цариградските управници се задължавали да дават два вола за всеки един пленник.