Joomla Software solutions Template

Payday loan

Българският консерватизъм през Възраждането

Употребата на термина „консерватизъм” в историографията на Българското възраждане е недостатъчно прецизирана, а в редица случаи се характеризира и с безпринципност. Тези слабости рефлектират в квалификациите на политическите направления в българското националноосвободително движение в заключителния етап от Възраждането. Под въздействието на сведенията във възрожденския периодичен печат за борбите между „стари” и „млади”, изследователите отъждествяват позициите на „старите” с идеите на някакъв неизяснен български консерватизъм. Дейците на нашето освободително движение след Кримската война традиционно са групирани в консерватори, либерали и революционери. Най – същественият недостатък в тази схема е необоснованото пренебрежение към основната цел на българските политически организации – възстановяването на българската държава, което реално е революционен акт. Опитите да се вмъкне по – дълбоко в проблематиката са спорадични и засега нямат необходимото продължение.

Българският консерватизъм през Възраждането не може да се изясни в пълнота без адекватен анализ на особеностите в развитието на нашето общество и без аналогия с европейските консервативни идеи. За пръв път терминът „консерватизъм” е популяризиран от френския писател Франсоа Рене дьо Шатобриан, основател и редактор на появилото се през 1818г. списание „Консерватор”. В Англия тази термин се появява през 30-те години на XIX век, когато „торите” приемат названието Консервативна партия. По същото време терминът „консерватизъм” прониква в германските държави и в Хабсбургската империя. По този начин той заема важно място в политическата лексика в Западна и Централна Европа, а впоследствие намира прием и в Русия. Според традиционното определение консерватизмът е интелектуално и политическо движение, възникнало в Модерната епоха и насочено срещу нея. Консерваторската доктрина е създадена за защита на традиционния политически и обществен ред на европейските нации. В дълбоката си същност „чистият консерватизъм е традиционализъм”. За предтеча на консервативната идеология се счита английският мислител Едмънд Бърк, публикуван през 1790г. прочутите „Размисли за революцията във Франция”. Според Е. Бърк Френската революция от 1789г. е драстично нарушаване на установения от традицията ред в държавата. Неговите идеи, насочени срещу радикализма, са логично следствие от английския политически реформизъм. Всъщност употребата на термина „консерватизъм” в универсален смисъл е неуместна. Различните традиции при отделните общества, нации и държави водят до оформянето на множество консерватизми – английски, френски, германски, австро-унгарски, руски и пр. В отличие от английския „либерален консерватизъм”, френската консерваторска мисъл, възникнала при Реставрацията, е реакционерска. Апелите за реванш на аристокрацията са в основата на консервативните идеи на Жозеф дьо Местр и Луи дьо Боналд. Тази тенденция се запазва при Шарл Морис и при възникналото в началото на XX век движение „Акцион Франсез”. Същевременно еволюцията на английския консерватизъм задълбочава реформисткия му характер, а заедно с това и различията му с френския консерватизъм.

Буржоазните революции в Централна Европа завършват с поражение. Това оформя специфичния централно-европейски преход към модерна политическа система. Централноевропейският консерватизъм се свързва както с установените консервативни управления в Прусия (Германия) и Австрия (Австро-Унгария), така и с политическите идеи и действия на Клеменс Метерних и Ото фон Бисмарк.

Други са измеренията на руския консерватизъм. Негови опорни точки са самодържавието, православието и панславизмът. Руският консерватизъм идеологически обособява особената мисия на Руската империя като православно-славянска държава, исторически призвана да продължи византийската традиция. Смисълът на руския консерватизъм се идентифицира чрез знаменитото определение на К. Победоносцев: „Вдясно от мен има само стена!” И все пак този символен израз не задоволява антипрогресисткия дух на Константин Леонтиев. Неговото естетическо реакционерство е с други измерения: „Победоносцев е като студа – препятства от по-нататъшно гниене, но при него нищо няма да расте. Той не само че не е творец, той дори не е реакционер, не е възстановител, той е консерватор в най-тесния смисъл на думата”.

Краткият обзор на европейските консерватизми налага не само корекции в произволните аналогии, но и прецизиране на самия термин „български консерватизъм”. Сред най-тежките удари, нанесени от османо-турските завоеватели върху българския народ, е ликвидирането на средновековната българска аристокрация. Наред с катастрофалните количествени загуби, българската общност претърпява и драстичен качествен срив. Нашият народ прекрачва прага на Модерната епоха без политически и интелектуален елит, без необходимата кръвна приемственост със средновековната ни държавна традиция. Същевременно отсъствието на собствена аристокрация е съпроводено и от отсъствие собствен църковен клир почти до края на Възраждането. Поради и тези съществени особености в нашето развитие аналогиите между българския консерватизъм и европейските консерватизми са теоретични конструктори, игнориращи задължителната консервативна база – аристокрация като елитарна част от социалната йерархия, непрекъсната държавна и църковна традиция, конфликт или взаимодействие между собствена аристокрация и национална буржоазия. Въпреки своите социални и идейни различия, българските националноосвободителни организации през Възраждането се стремят към отхвърляне на османотурската власт. Нюансите в преследването на тази цел при всички случаи те са свързани с осъществяването на някакъв тип национална революция. Консерватизмън на тези организации традиционно се търси в две направления – в идеите за възстановяване на българската държава (с минимални жертви и с решаваща чужда помощ) и в идеите за устройство на националната държава. В този контекст като консервативни формации се определят Добродетелната дружина, Одеското българско настоятелство, Цариградският политически кръг и Българското човеколюбиво настоятелство. Редно е да се отбележи, че идеите за устройството на евентуално възстановената българска държава са аморфни и лишени от конкретика, поради което не могат да се приемат като определящи политическата физиономия на организациите. Централен момент при тяхната квалификация остават идеите за възстановяване на нашата държава. Определените като консервативни формации Добродетелна дружина и Одеско настоятелство всъщност не изключват революционните действия в своите ходове. Това се потвърждава от техните акции по време на Източната криза (1866-1869) и от действието, оказвано от дейци на ОБН на революционерите. Българският таен централен комитет (БТЦК), традиционно считан за организация, лавираща между либерализма и революционния радикализъм, има безспорен принос в практическото изграждане на тайни комитети и конспиративни канали за връзки между емиграцията и българите в България. Заедно с това БТЦК предлага консервативен преход към възстановяване на българската държава чрез идеята за турско-български дуализъм. С прословутия Мемоар до султана от 1867г. тази организация съчетава турския стремеж за оцеляване на империята с необходимостта българите да се противопоставят на териториалните аспирации на Сърбия и Гърция към български земи: „Мислите и намеренията на другите народи от Османската империя не са вече за никого тайна. Ний са не боим, че ще бъдем обвинени за клеветници, като кажем онова, което и те сами не крият. Едните работят за възстановяването на Византийската империя, а другите за разширението на земята си. Ний не осъждаме наклонностите нито на едните, нито на другите, но длъжни ще бъдем да им ся упреем. И едните, и другите може да ся ласкаят с надеждата, че ще добият съдействието на българския народ в плановете си, като му обещават ползите, които ще има от свободата. И наистина обещанието за свобода, отдето и да иди то, възбужда народното чувство на българина и го прави да му тупа сърцето, но той би бил по.благодарен да ся ползува от своята самостоятелност под покровителството на султаните, които биха носили титлата на негови царе”. Консервативният подход на ТЦБК е следствие от основната цел на възрожденското българско общество – възстановяването на българската държава да не бъде в противоречие с идеята за запазване на единството на националната територия. В по-общ план този тип консерватизъм е стратегически опит българите да предприемат национална акция, различна от реализираните национални революции в Сърбия и Гърция, създали държави само върху части от съответните национални територии.

Консервативните идеи за възстановяване на българската държава в известна степен са резултат от консервативната същност на нашия национализъм. В отличие от някои опити за анализ на българския национализъм, западноцентристки представящи го като отражение на западните национализми, следва да се отбележи неговата древна същност. Ярък пример за древната ни национална символика са възрожденските идеи за мястото на българите в световната цивилизация. Националните ни символи се съчетават с отбранителната същност на българския национализъм, идеологически обоснована от Паисий Хилендарски и намерила продължение в максимата „чуждото не щем, но и своето не даваме”. В този смисъл, при противоречивите оценки за възрожденските национално-освободителни организации като консервативни, либерални или революционни, много по-логично е да се потърси обединителното им начало, тъй като те са институционни структури на българския национализъм.

Българското църковно-национално движение през Възраждането е дълбоко пропито от смисъла на нашия консерватизъм. Това масово движение, обхванало целукупната българска нация в Мизия, Тракия и Македония, акцентира върху един от архетипните му символи – националната църква. В Османската империя населението е разграничавано не по национален, а по религиозен признак. За причислените към т. нар. рум-милет българи най-сигурният път към национално обособяване е отделянето в самостоятелна религиозна общност. Негов идеологически стълб са консервативните устои на нашето специфично място в структурата на православното християнство. Историческото право на традицията, а не стремежът към разкол в християнската ортодоксия, е в основата на българската позиция в спора с Цариградската вселенска патриаршия. Защото всички определящи националната ни същност възрожденски процеси протичат пезусловно в сферата на православно-християнското верую. И ако в Средновековието българската държава предапределя раждането на българската църква, то великата интуиция на възрожденските българи им посочва обратния път – от национална църква към национална държава. С метафизична сила отеква и фактът, че между вписването ни в православието на Осмия вселенски събор (28 февруари 870г.) и получаването на султанския ферман за учредяване на Екзархията (28 февруари 1870г.) стоят точно 1000 години. Но не само древната традиция харастеризира консервативната същност на нашето църковно движение през Възраждането като уникален порив на една възкръсваща нация. Съществена част от неговия стратегически арсенал е възприетият още от Неофит Бозвели тактически похват, гарантиращ неговата легитимност. Това е идеята да се осигури благоволението на Високата порта срещу неотстъпчивостта на Цариградската патриаршия. Този подход при най-масовото българско движение през Възраждането не остава без последствия за нашата национална революция. Демонстративното верноподаничество, независимо от тактическия му характер, отеква в обществената ни психика като прагматично недоверие и негативизъм към рискованите революционни акции. Вероятно в тази сфера следва да се търсят и истинските причини за онзи тип консерватизъм, който често и не съвсем основателно се заклеймява като „туркофилство”.

Важно въздействие върху психологическия консерватизъм на българската нация, определящ облика на нашата физиогномика, оказва развитието на Източния въпрос. Оформил се в истинския си вид през втората половина на XVIII век, този архисложен дипломатически казус сблъсква две основни тенденции в поведението на българската нация – нашата безпримерна воля за оцеляване и осветената от историческата традиция идея за национална държава. Българското освободително движение се развива в неблагоприятна геополитическа обстановка.Нашите земи са разположени в близост до османската столица и са надвиснали над Проливите. За Високата порта е ясно, че загубата на България означава изтласкване в Азия, а вероятно и ликвидиране на Османската империя. За великите сили целокупното разрешаване на българския национален въпрос е равносилно на окончателно решение по Източния въпрос. Това е една от съществените причини в „Гръцкия проект” на императрица Екатерина Велика от 1780г. България да е извън руските планове. Олицетворение на руското елинофилство с идеята за създаване на Гръцка империя на юг от Дунав, „Гръцкият проект” тласка българското освободително движение в руслото на бавно и мъчително развитие. В отличие на гърците и сърбите, българите са лишени от политически елит сред балканската емиграция в Русия. От 1768 до 1829г. Русия води четири войни срещу Турция. Авторитетът `и като разрушител на Османската империя, кръвните и религиозни връзки, обуславят обвързването на нашето освободително движение с руската политика по Източния въпрос. При руско-турските войни от 1768-1773г., 1806-1812г. и 1828-1829г. военните действия се водят в български земи. И ако те търсят масови въстанически акции на възрожденските българи, без съмнение ще се открият точно при тези походи на руските войски на Балканите. С Одринския мирен договор (1829г.) и решенията на великите сили в Лондон (1830г.) се възстановяват гръцката и сръбската държави, гарантира се политическата автономия на Влашко и Молдова. Върху българската земя и с българска кръв се подпомагат въстанията на нашите съседи и се възстановяват техните държави, а българите изабщо не са споменати в договореностите. Към този негативен момент се добавят и други негативни за българската кауза резултати от развитието на Източния въпрос в края на XVIII – началото на XIX век. Следствие от руско-турските войни е емиграцията на близо 400 000 българи, намерили спасение от османските репресии в Русия, Влашко и Молдова. Този количествен и качествен демографски срив в източнобългарските земи не остава без съответната психологическа реакция. Той засилва българския психологически консерватизъм чрез обществено настроение срещу авантюризма на революционните акции. Нашият възрожденски елит реагира с аналитична прагматика както на политиката на западните велики сили за съхраняване на Османската империя като антируски щит, така и на нюансите в руската политика, варираща от военно настъпление към Проливите до тезата за необходимия „слаб съсед”.

Позитивният анализ на българския консерватизъм през Възраждането е невъзможен без вникване в структурата на нашето възрожденско общество. В историографията приоритет има тезата, че българското общество в края на Възраждането има слаборазвита буржоазна структура. Посочена е икономическата и политическа анемичност на българската „буржоазия със селски калпаци”. Необяснимо пренебрегнат остава всеизвестният факт, че въпреки социалните промени до Освобождението близо 90% от българите живеят в селата. Селото е винаги крепост на традицията, на консервативния дух. Истинска институция на българския консерватизъм е селската община. Дълбок и здрав консерватизъм характеризира и градския живот, тъй като занаятчийството е целокупно свързано с консервативните еснафски организации. Отделен въпрос е проблемът за генезиса и ролята във възрожденските процеси на българското чорбаджийство. Тази особена институция, олицетворяваща важнонаправление от нашия консерватизъм, притежава авторитет и влияние в българското общество през Възраждането. Едва ли е случайност прозрението на Васил Левски, че за да се гарантира успеха на националната революция, чорбаджиите трябва да се привлекат към освободителната кауза.

След Априлското въстание през 1876г., когато българският въпрос заема централно място в Източната криза (1875-1878), за българската общественост перспективите на предстоящата руско-турска война стават все по-очевидни. В тази обстановка на радикализъм се лансират и консервативни идеи за ограничени реформи, близки до идеята за турско-български дуализъм. Издаваният в Браила от Тодор Пеев, Иван Драсов и Светослав Миларов в. „Възраждане”, въпреки изповядваната революционна идеология, заема „туркофилска” позиция. Светослав Миларов е срещу ново българско въстание, защото българите са неподготвени и недостатъчно консолидирани като нация. Той се опасява, че при руско-турската война Македония и Южна Тракия ще останат извън възстановената българска държава. Според него българският въпрос трябва да се реши съвместно от Англия и Русия без война, а център на евентуалната българска автономна област да бъде Цариград. Подобни консервативни идеи развива и Тодор Икономов, кйто апелира за съюз между българи и турци с цел да се избегнат външни вмешателства, които ще разпокъсат българската нация. Той изтъква обективния интерес на българите от обединение в рамките на Османската империя. Подобни „туркофилски” идеи по това време лансира Стоян Чомаков. Неговият проект, внушен веруятно както от английския посланик в Цариград Хенри Елиът, така и от Високата порта, подготвяща османската конституция, предвижда ограничени реформи в българските земи – Мизия, Тракия и Македония. Този т. нар. „Контрамемоар” е яростно критикуван от близките до руското посолство цариградски българи и от Българското човеколюбиво настоятелство в Букурещ, ангажирани с мисията на Марко Балабанов и Драган Цанков в Европа. Всъщност Стоян Чомаков в типично консервативен стил се опитва да препятства хода на събитията с дълбоко обеждение, че това е пътят, гарантиращ на българската нация бъдещото усвояване на османското наследство на Балканите. Това е своеобразен теоретичен конструкт на новобългарската имперска идея .

Реалиите на българския консерватизъм през Възраждането в нашата историография са обременени от негативно пристрастие. Без да се абсолютизира тяхната обективна стойност, те са част от сащността на българското възрожденско общество. Консервативните идеи са присъщи на древните нации. Българското възраждане не е само отражение на Ренесанса в Европа. Огъщ негов фактор са автентичните му измерения, в които определящо място заема срещата във времето със загиналата българска цивилизация. В този контекст нашият възрожденски консерватизъм не е само осъдителен конформизъм с соманската политическа система или обречен на неуспех двубой с прогреса и модерността. Той е и закономерен порив, изстрадал идеите си в хилядолетната българска голгота.