Joomla Software solutions Template

Payday loan

ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ

НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

СЛАВЯНИ

1. Произход и прародина

Славяните спадат към индоевропейската езикова и етническа общност, която се формира в древни времена и към която принадлежат други народи като траки, гърци, германи, илири. Те се обособяват в първото хилядолетие пр. Хр., когато населяват обширни пространства между Балтийско море, Карпатите и реките Днестър, Днепър и Одер – днешни територии на Източна Полша и Западна Русия. Под натиска на започналото Велико преселение на народите от хунските племена през ІІІ в. славяните също започнали да изоставят прародината си и се насочили главно в три посоки:

• ·На ИЗТОК поели славяните, наречени АНТИ
• ·На ЗАПАД се насочили част от славяните, известни с името ВЕНЕДИ
• ·На ЮГ се отправили славяни, назовавани от византийските автори с името СЛАВИНИ.

До края на V в. южната група славяни се разположила в земите северно от р. Дунав, където се намирали бившите римски провинции Панония и Дакия (днешни Унгария и Румъния). Славините влезли в пряк контакт с Византийската империя, което изиграло положителна роля за тяхното политическо, социално и културно развитие. Постепенно, през първата половина на VІ в. южните славяни започнали системни набези на юг от р. Дунав. Проникването им на византийска територия преминало в два етапа:

Първи етап, при който те нахлуват южно от р. Дунав, грабят, плячкосват и опожаряват византийски крепости, след което отново се оттеглят в поселенията си на север от Дунав.

Втори етап, при който, прониквайки на юг от Дунав, славяните започват трайно да усядат на византийска територия. Усилията на Византийската империя да ги спре се оказват безуспешни. Така в края на VІ и началото на VІІ в. славяните започват масово да се заселват по цялата територия на Балканския полуостров. В крайна сметка южната група достига в заселването си чак Пелопонес и о. Крит.

1. Социално-икономическо развитие на славяните

Славяните водят уседнал начин на живот в селища, разположени най-често на реки, езера и блата, и използват жилища от типа на землянката – с няколко изхода, за случаите на нападение.

Основен техен поминък е земеделието. Според някои византийски автори обаче те познавали и скотовъдството. Този етнос се занимавал и с различни занаяти. В резултат на контактите с Византия натрупали нови умения за изработването на земеделски сечива и опит в обработването на земята.

Основна обществена единица на славяните е РОДОВО-ТЕРИТОРИАЛНАТА ОБЩИНА, в която хората са свързани с кръвно родство и която е възглавявана от СТАРЕЙШИНА.  Обединението на няколко рода образува ПЛЕМЕ, начело на което стоял КНЯЗ. Сред славяните била разпространена практиката да свикват народни събрания, на които да решават важни въпроси от съдбата на племето. Основната маса на славянското общество са СВОБОДНИТЕ СЕЛЯНИ – ОБЩИННИЦИ, а господстващият слой в него е РОДОВОПЛЕМЕННАТА АРИСТОКРАЦИЯ (князе, старейшини, жреци).

В края на VІ и първите десетилетия на VІІ в. славяните създават няколко военноплеменни съюза – в земите на север от Дунав, в Македония и на север от Стара планина. Тези обединения възникват във връзка с военни акции и при заплаха от завладяване и бързо се разпадат.

1. Религиозни вярвания на славяните

Езическата религия на славяните се характеризира с политеизъм – вяра в много богове. Митологичен образ на вселената за тях е Световното дърво. Короната му представя небесните селения и техен върховен бог е Сварог. Стволът му изобразява земния свят на човека и негов господар е бог Перун, който се смята за гръмовержец и единствен господар на всичко от видимия свят. Корените изобразяват подземния свят на мъртвите и злото, негов господар е бог Чернобог; там е мястото и на богиня Морена (Морана, Мора, Мара) – богиня на суровата зима, на студа, на страданието, на смъртта. Вярвали още в Дажбог - прекрасният бог на слънцето, което дава небесната светлина и топлина и дарява живот и плодородие; в бог Вълос (Волос, Велес, Влас) - покровител на стадата и оттам - на богатството (колкото по-голямо стадо има човек - толкова е по-богат!); в Лада - богиня на красотата, любовта, брака, семейния живот; човешката майка, защитница на човешкия живот и закрилница на жените.

Славяните били и фетишисти, зяащото почитали различни предмети – амулети, вярвайки, че в тях се крие свръхсила.

Славяните вярвали и в задгробния живот. Разпространена е легендата, че плачели, когато се раждал човек, и се радвали, когато умирал. Сред техните ритуали важно място заемали погребалните. Ще споменем измежду тях “тризна” – ден на мъртвия, в който погребалните танци на войните, също наречени “тризна”, припомняли земните дела на мъртвия и за това, че човек принадлежи еднакво на три свята – небесния, земния и подземния (откъдето и свещеното число 3); и “страва” – ден за поменаване на мъртвия.

Славяните вярвали и в съществуването на митични същества (славянските духове) като вили, самовили, русалки и др., които обитавали най-често реки и гори и влияели върху съдбата на хората.

Календарът на славяните (коловрат) е ориентиран по слънцето, като се разделя според равноденствията и слънцестоенето. Така в него е важен цикълът на сезоните, а не годишният цикъл. Имената на 12-те месеца в 4-те сезона са взети от природните явления и земеделските дейности, характерни за даденото време – липен, листен, тревен, сърпен, студен, сечен и т. н.

ПРАБЪЛГАРИ

1. Произход и прародина

(Понятието прабългари не обозначава собственото название на тази етническа група. Те самите са се наричали българи, така ги наричат и византийците, и всички народи, които ги познават в онази епоха. Названието прабългари има научно-оперативен характер и е въведено, за да оразличи древните българи от българския народ, формиран през ІХ-Х в. на славянска езикова основа.)

Българите принадлежат към най-древните народи в човешката история. Според една легенда техният родоначалник Болгар произхожда от рода на библейския Ной.

За разлика от славяните установяването на точната прародина и произход на българите е затруднено от факта, че те са номадски народ и постоянно са сменяли поселенията си (което не означава, че не са усядали и не са строили селища – номадството им се изразява в търсене на пасбища за стадата). Поради това в историята съществуват различни теории за техния произход. Най-разпространена доскоро беше тезата за тюркско-алтайския произход на българите и за Западен Сибир като тяхна прородина, което ги сродяваше езиково и етнически с хуни, авари, печенеги, кумани – народи, части от които се вливат в българската народност между VІІ и ХІV век.

В наши дни се прокарва и тезата, според която прародината на древните българи е средноазиатският район на реките Амударя и Сърдаря, Памир и Бактирия, а техният език има ирански корени и принадлежи към памирската група езици.

Първото писмено известие, в което се среща името “българи”, се съдържа в т. нар. АНОНИМЕН РИМСКИ ХРОНОГРАФ от 354 г. Различни са версиите и за етимологията на това име. Според една теория този етноним произлиза от древното название на р. Волга плюс наставката –ер, която значи “мъж”, “юнак”. Така “българи” трябва да се преведе като “мъже, живеещи покрай Волга”. Според втора теория етнонимът произлиза от тюркския глагол “булг” = “смесвам”, “размесвам”. Следователно “българи” трябва да се преведе като “смесен, разнолик народ”. В последно време се налага схващането, че името “българи” има тотемен произход, т. е. свързва се с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни варианти като булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. “белка, златка, самур”. Или казано по друг начин, българи означава „ловци на самури".

1. Социално-икономическо развитие на прабългарите

Те били номади и постоянно търсели нови земи за паша на своите стада. Основният им поминък бил скотовъдството. Отглеждали предимно коне, които използвали по време на битки, но и за прехрана. Но познавали също земеделието, занаятите, металургията и строителството. Притежавали завидни бойни умения, а основната им бойна сила била бързоподвижната и маневрена конница. Войската на българите (само конна!) до голяма степен съвпадала с целия въоръжен народ. Леката и тежката конница били въоръжени с копия, саби, бойни брадви, кинжали, аркани и носели защитни ризници и шлемове.

Основен тип жилище при тях била юртата, направена от кожа. Няколко такива жилища, събрани на едно място, образували “аул”, т. е. селище.

Основната социална единица сред българите била номадската РОДОВА ОБЩИНА, която осигурявала общото ползване на пасищата и становете, а основното ядро в социалната и политическата структура било ПЛЕМЕТО, образувано от обединение на няколко родови общини. Начело на племето стоял племенен вожд – хан. През VІ-VІІ век сред българското общество се забелязвало напреднало имушествено разслоение и се формирала военно-племенната аристокрация. Българите познавали робството, като набирали роби от средата на своите военопленници. Макар че съществували множество племена сред българите, те се отличавали с по-силна централизация за разлика от славяните.

1. Религиозни вярвания на прабългарите

Религията на древните българи е монотеистична. Те вярвали в една свръхестествена сила и почитали едно върховно божество – бог Тангра (на тюркски ез. “небе”), създател на земята и небето.

Сред тях е разпространен и тотемизмът – родовете имали свои тотеми – свещени животни (заек, куче, вол, мишка и др.), като вярвали, че имат общи прародители със съответните родове.

Календарната им система се основава на 12-годишен лунен цикъл, като всяка година носела името на свещено животно.

Сред древните българи е разпространен и ОРЕНДИЗМЪТ – вярване, че в определени части на човешкото тяло и в тялото на определени животни се крие свръхсила (оренда): такива части са главата на човека, кръвта, както и конската опашка. Вярвали, че тази сила може да преминава от един човек в друг – така се появил и ритуалът с чашата, направена от човешки череп: когато победителят пиел вино от нея, той поемал орендата на победения си враг (ето защо хан Крум пие от черепа на победения император Никифор).

Те извършвали и свещено жертвоприношение на хана, когото в неуспешни години принасяли в жертва на бог Тангра, за да възвърнат благоволението му. При ритуала божествената сила трябвало да премине у наследника на хана.

1. Политическа история на прабългарите

Първите сведения за държавността на древните българи датират от средата на ІІ в. Между 377 и 453 г. те се намират в хунския племенен съюз, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от Великото преселение на народите. В най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в. ) „Именик на българските ханове” за пръв техен владетел се споменава хунският вожд Атила (в „Именика” - Авитохол). Тъкмо тази връзка - на социално, политическо и държавно ниво - отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име само тогава, когато действуват самостоятелно.)

Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие на всички българи), но неговите резултати са безспорни - докато една част от българите се установява в Северен Кавказ, друга - в Северното Черноморие, трета следва хуните чак до Централна и 3ападна Европа. След смъртта на Атила (453 г.) и разпадането на хунския съюз започва поредното разселване на прабългарите, като една група влязла в непосредствен контакт с Византийската империя. Първите заселвания на българи на Балканския полуостров датират от края на V и началото на VІ век. За разлика от славяните обаче те не нападали земите на империята, а станали съюзници на Византия срещу враговете й. По-късно, към края на VІ в., те също започнали набези срещу имперските територии.

VІІ век заварва прабългарската общност като изключително разпокъсана и разделена. Българите, които останали в земите на северен Кавказ, били завладяни от западните тюрки в края на VІ век. Преди това част от тях е увлечена от придвижванията на аварите на запад и се заселва в Панония (днешни Унгария и Румъния). От своя страна, тези, които станали непосредствени съседи на Византия, били включени в новообразувания Аварски хаганат. Към 631 г. там избухнала междуособна война за престола, в която като претендент се явил и българският вожд Алцек. Тъй като не успял в борбата за престола, бил принуден да потърси убежище на запад – в земите на франкския крал Дагоберт. Там съдбата на българите била твърде нерадостна: крал Дагоберт наредил на своите поданици в една нощ да се разправят с пришълците. От безмилостното клане се спасили само 700 души, сред които и Алцек, които се отправили към Равенския екзархат (Италия).

Друга част от панонските българи, водени от Кубер, заедно с бивши византийски пленници, въстават срещу аварите и се преселват в началото на 80-те години на VІІ век в земите на днешна Македония, около Битоля. Кубер установява мирни отношения с Византия и част от заселниците се преместват в гр. Солун.

Прабългарите, които останали в северен Кавказ, през 632 (или 635 г.) успели да отхвърлят властта на тюрките. Те били предвождани от водача на племето УНОГОНДУРИ Кубрат. Създали свой голям военноплеменен съюз, наричан от византийските автори СТАРАТА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ.

Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на Кубрат (от рода Дуло). Кубрат за пръв път в българската история успял да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона (източен и западен). Съюзът обхващал земите на север от р. Кубан, Азовско и Черно море. Негова столица бил град Фанагория – на Таманския полуостров. Хан Кубрат, който на младини е прекарал години в императорския двор в Константинопол и там е приел християнството, укрепва съюза и води успешна дипломатическа дейност. През 635 г. той сключва мирен договор с Византия, чийто император Ираклий го удостоява с почетната титла патриций (знатен човек).

Главна заплаха за българите по това време остават хазарите от изток. Според по-късно създадена легенда преди смъртта си хан Кубрат завещава на своите синове да не се разделят. Спорна е годината на смъртта на Кубрат, но разкритото през 1912 г. негово погребение край с. Малая Перешчепина (днешна Украйна) го определя категорично след 647 година – от тази година са най-късно сечените монети, намерени при разкопките, - от времето на византийския император Константин ІІ.

След смъртта на хан Кубрат (средата на VІІ век) Стара Велика България се разпада под ударите на хазарите, като българите се разделят на три части. Най-големият син на хана – Батбаян (Баян) остава в земите на баща си и е принуден да се подчини на хазарите. Вторият син Кутраг, заедно с част от прабългарите, се изтегля към средното течение на Волга и Кама. Там, към края на VІІ век, се създава т. нар. Волжка България, със столица гр. Болгар, която през Х век приема исляма и просъществува до ХІІІ век. Днешните наследници на волжките българи населяват териториите на Татарстан, Чувашия и др. в границите на Руската федерация.

Третият син Аспарух повежда племето уногондури на запад, преминава реките Днепър и Днестър и се заселва в областта Онгъл в днешна Бесарабия (между реките Дунав, Прут и Днестър – в дн. Украйна). От тази област започват съдбоносните събития, които довеждат до създаването на българската държава на Балканския полуостров.