Началата на играта

Подробният анализ на литературата показва, че почти всички известни теории за играта са едностранчиви и частични.Те – според своите водещи акценти - са или описателни /с очертаване на поведенческите прояви/, или изследват функционалното й предназначение, или разкриват мотивационната й природа.

И до сега остава нереализирана идеята /1/ за създаване на обща теория на играта, като тя се изведе от някакъв качествено друг процес.

Именно в този план - преди да се достигне до  анализа на обективната ситуация на детското развитие, в която възниква играта в онтогенезиса /със стимулиращата роля на конкретни възрастови предпоставки/, е необходимо да се разкрият онези особености - както на социалния свят, така и на отразяващата го психика - които закономерно водят до потребността от точно такъв вид дейност като играта.

Тяхното обсъждане трябва да се основава на няколко нови, все по-налагащи се общонаучни принципа: неопределеност, вероятностност и  допълнителност, характеризиращи същностни моменти от познанието както на съвременността / в по-общ план/, така и на нейните по-конкретни аспекти - като например двете страни в ситуациите на детското /човешкото/ развитие: предметната /материалната организация на обектите от средата и действията с културните предмети/ и социалната /системата от разгръщащите се взаимоотношения/. Приложението на тези принципи ще даде възможност да се очертаят определящи техни характеристики, водещи до появата на играта като специфична форма на човешка дейност.Същевременно, така по-ясно могат да се видят и постиженията в психичното развитие на детето, осигуряващи прехода към тази форма на дейност.

В този контекст могат да се обособят следните обективни предпоставки за възникването на играта:

1. Особеното в природата на културните предмети.
2. Характерното в същността на предметните действия.
3. Стохастичността на връзките между обектите.
4. Секторната организираност на всекидневието.
5. Многопластовата контекстуалност на общуването.
6. Типизацията, хабитуализацията и институционализацията на дейността и взаимодействията.
7. Цикличността на въздействията.
8. Полярността в значимостта на обективната реалност.

Особеното в природата на културните предмети. След раждането си детето попада в среда, състояща се изцяло или предимно от изкуствени /сътворени от човека/ предмети.Всички те са създадени с оглед някакво предназначение, за изпълнение на някаква функция, удовлетворяваща материални и/или духовни потребности.С оглед на това са подбрани както конструкцията, така и основните качества на тези вещи.Попаднали в полето на детската активност, те биват опознавани - чрез неспецифичните манипулации и овладяването на схемите за действие /способи за употреба, вложени, кодирани в тях /, и в този процес се пораждат  отразяващи ги образи. Те са динамични и във всеки момент са недостатъчно определени и вероятностни, защото отделянето на едно или друго свойство, качество и функция е съобразно нуждите на практическото решаване на задачи от типа: “Какво е това?” или “Как се действа с него?”.Многообразието от свойства води до сумарен, множествен образ от сходни и доста различни значения на предмета, към които винаги може да се добави още едно.При това се оказва, че едно свойство /и възможност за употреба/ не отрича другите, а ги допълва.Следователно, един и същи предмет е едновременно и Друг, и Трети , и N - ти - всичко зависи от ситуацията, актуалната потребност и нагласата. Какво е една чаша: като определение, и като възможност за употреба /като инструмент за пиене на течности; като произведение на изкуството; като археологическа находка; като преспапие; като помещение за затваряне на един щурец; като тежък предмет за хвърляне,. . ./, и като набор от изисквани свойства и качества?

Нова и особено перспективна насока за анализ на човешките културни предмети е тяхното разглеждане като “артефакти”/2/ и като “медиаторни протези”/3/. Постановките, свързани с тях, трябва да бъдат обект на отделен анализ, но засега е достатъчно да подчертая, че те обогатяват и в много аспекти прецизират възможните проявления на обектите от обкръжаващата детето /човека/ социална действителност - като оръдия, като материални и психически /семиотични/ инструменти, носещи в себе си вероятностни схеми за действие. Това е особено важно с оглед универсалното значение на тази обективна предпоставка за възникването на играта, доказваща перспективната й роля за цялостното осмисляне на динамичния, противоречив и многообразен значещ потенциал на обектната, материалната съставка на човешкия свят.

Аналогично е положението с характерното в същността на предметните действия. Известно е, че тези действия - за разлика от неспецифичните манипулации, са обществено изработени и закрепени към различните предмети начини, способи за тяхната употреба по предназначение /за реализиране на функцията, за която са създадени/.Те са съставени от два компонента: обща схема /рисунък, траектория/ - как се кара кола /като се върти волана/; как се използва лъжицата /като нещо се взема от съд и се поднася към устата/, как се пише /като се прави серия от вълнообразни движения в последователен ред/; и операционно- техническа страна /съобразяване с конкретните условия за осъществяване и свойствата на използвания предмет/.Важна особеност тук е, че много по-лесно и по-бързо се овладяват общите схеми, които - поради своята обобщеност - могат да се отделят от предмета, с който са овладени и действието - поне като външен ескиз - да се реализира с различни предмети, в нееднакви условия и с оглед постигането на разнообразни цели.

Този процес - наречен “пренос на действие” е облекчен от вече посочената множественост /и обективно, и субективно/ както в същността, така и в представата /образа/ и предпонятието за един или друг предмет.С преноса на действието възниква и феномена “предмет-заместител” – употребата на един предмет вместо друг , масово използван в различни всекидневни ситуации.

И при анализа на тази обективна предпоставка се появява нова линия, свързана с относително неотдавна /в исторически план/ възникналия клас от особени действия, породени от употребата на уреди /технически устройства/, които могат обобщено да бъдат назовани “дистанционно управление”.Те имат не просто все по-значима роля в технологичния свят на възрастните /най-ярко изразена чрез професията на “оператора”/, те стремително се превръщат /с помощта на компютрите/ в основно съдържание на разширяващата се “виртуална реалност” и тяхното влияние ще е с ключово значение в условията на информационното общество. Неизследван засега е тяхния развиващ ефект - както относно една очаквана трансформация на водещата за ранното детство предметно-манипулативната дейност, така и спрямо общото психично формиране на подрастващите.Важното тук е, че уредът - като максимално  абстрактен и затова универсален заместител, и действията с него - лишени от пряк оперативен смисъл и двукратно обособени от управлявания обект, носят нови и стимулиращи възможности за по-свободно “боравене” със схемите на действие в най-разнообразни ситуации.

Стохастичността на връзките между обектите се обуславя от предходните особености и се проявява в няколко закономерни тенденции.Първото следствие е, че една и съща цел може да се постига с прилагането на различни средства /предмети в ролята им на инструменти и действията с тях/: за забиването на един пирон може да използва специална машина, и/или - чук, почти  толкова специализиран инструмент, и/или - френски ключ, който, макар че е създаден с друга функция, притежава /благодарение на своята маса и тежест/ свойства да замести предходните средства, и/или - камък /неспецифичен природен предмет/, който по същата причина може успешно да се употреби.Вероятно е  ясно, че е налице и обратната множественост: едно и също средство да служи за постигането на различни цели /в случая това проличава от варианта с френския ключ/.

Второто следствие се изразява в постепенно разкриваната и овладявана възможност една постигната цел да се превръща в средство за нова цел.Както посочва К.Прибрам /4/, това съвсем не е случайно, защото поведението се изгражда йерархически: по-близките цели се формират в системата на по-отдалечените.

Третият феномен, произтичащ от стохастичността на връзките, е обективното разсъгласуване между целта и резултата.Въпреки че има частични еднозначни причинно-следствени зависимости, за всеки процес е присъщо получаването на допълнителни, странични резултати, които не са предвидени и не се вписват в предварителната цел /когато правя записки - с цел да запиша някакъв текст, и химикалът изведнъж свършва/.Различията между изпреварващия образ на очаквания резултат и неговите получени реални параметри, постепенно се осъзнава субективно от актуализираните в процеса на изпълнение нови потребности и възможности, които в потенциална форма са се съдържали в целевата система.

Неопределеността, допълнителността и стохастичността - като вътрешно присъщи и като обективно проявяващи се свойства, качества и характеристики на обектите и връзките между тях, се подсилват и/или могат да бъдат различно възприемани в рамките на секторната организираност на всекидневието. Така може да се обобщят идеите и изследванията на различни автори - като се почне от К.Левин /5/ с теорията за полето /за човека и неговото жизненото пространство/; перспективите към всекидневието на А.Мол /6/ - като поле на принудите и поле на свободата; разните видове фрагментарно съществуване на З.Бауман /7/ и се стигне до социалното структуриране на реалността - по П.Бъргър и Т.Лукман /8/. Всекидневието е обективната подредена реалност, в която обектите са обозначени преди появата на детето, затова тя е самоочевидна и се проявява с “непреодолима фактичност”. Тя -като социална среда- е интерсубектен свят, изграждан около ситуацията “Тук и Сега” и затова притежаващ пространствено- времева /темпорална/ структура.В нея съществуват /разделяни по все по-диференцирани критерии/ различни сектори /полета, зони, пластове/, в които детето /човекът/ може да се проявява по различен начин - в зависимост от тяхната достъпност и от вече определените правила на постоянното взаимодействие с другите хора.Най-близките сектори - като физическа протяжност, като времеви отрязъци и/или полета на признавана компетентност, се характеризират с “настоятелна необходимост” и затова са по- привични и непроблематични.С постепенното разширяване на сферата на опознатото и овладяното нарастват пресечните точки на зоните на собствените действия с тези на Другите, за които собственото “Тук” е тяхното “Там”. На фона на общите значения - без които е невъзможно съвместното съществуване, се появяват все нови и нови фрагменти от други Реалности - все още непознати /родителите ходят на работа, носят продукти от магазина, водят детето в лекарския кабинет/ и затова проблемни - пораждащи нов смисъл, обогатяващ всекидневието и задаващ нови възможности в него.

По думите на Бъргър и Лукман, в сравнение с всекидневния живот /като висша реалност/ другите реалности са “анклави”, крайни области на “характерни значения и възприятия”, от които съзнанието се връща “като от екскурзия” - за да ги интегрира в сферата на очевидното привично.Тези множествени преходи към и от, и/или - между, различните реалности, постепенно се осъзнават в координатите на принудителната темпорална последователност, където крайността на времето е ограничител за различните вече започнали действия и/или проекти.Също толкова постепенно реализираните неща и потенциалните възможности се ситуират в полетата на принудата и свободата, и/или в съществуванията “до”, “с” и “за” Другите /като обобщавам постановките на Мол и Бауман/.

Всички посочени дотук особености на материалния свят и на неговата социална организация се отразяват чрез също толкова обективно съществуващата знакова система /езика/ и пораждат многопластовата контекстуалност на общуването. Известно е, че значението на употребените думи в даден комуникативен /речеви/ акт се променя и може да се възприема различно в зависимост от типа връзка между тях в рамките на изречението и на по-големите езикови единици.И ако самата многозначност на езика /според У.Емпсън тя е поне седем вида - 9/ често се изразява чрез метафора, символизъм, парадокс и ирония, то към това - в условията на общуването - се прибавят различните контексти /тясно езикови, ситуативно-психологически, социални, исторически/.Върху тях - засилвайки нивото на неопределеност, допълнителност и стохастичност, се наслагват и притежаваните умения на участниците да съставят изречения, да ги свързват последователно с обсъжданите теми и да казват уместни неща в уместно време.

Използването /преди всичко от възрастните/ на една и съща дума за обозначаване на различни неща, на различни думи - за един и същи обект, преносът на значения, одушевяването и очовечаването на предмети, животни и явления - всичко това допълнително насочва детето към вероятностния характер на околния свят.Точно такава е и основната характеристика на всяко групово общуване - то най-често се развива по законите на Марковската верига: системата или помни, или не помни предходното си състояние, т.е.- настоящата ситуация е или във връзка, или не е във връзка с предходната и следващата. И тук - във всеки процес на общуване между детето и неговите близки възрастни се намесват т.нар. “индекси”: указания за определени взаимовръзки, придаващи на вещите един или друг смисъл, и то известен само на участниците, защото се основават на близост и доверие, на съвместен опит. Указанията често са устни, но преди всичко се реализират чрез тоналността на гласа и/или чрез съпровождащите диалога мимики и жестове.Чрез тях се обозначава собствения особен ситуативен свят, чийто “език” постепенно трябва да бъде “преведен”, съгласуван с обективната реалност - за да бъде разбираем и за другите /Х.Гарфънкъл - 10/.

Потвърждаваната и чрез най-мощните символно-знакови системи /езика и речевата комуникация/ сложна секторна организираност и множественост на всекидневната реалност, както и потребността от осигуряване на взаимноразбираемо съ-битие с Другите, налага употребата на специфични механизми и социални процедури, като типизацията, хабитуализацията и институционализацията на дейността и взаимодействията.

Бъргър и Лукман /8/ определят типизацията като способ на съотнасяне на околните хора и възникващите ситуации към по- обобщени прототипи /”възрастен”, “дете”, “продавач”, . . ./, чрез които става възможно “разбирането на другите и общуването с тях в ситуациите лице - в - лице”.Това е универсално присъщо на всеки комуникативен акт и социалната структура на обществото фактически е “сума от типизации и създадените с тяхна помощ повтарящи се образци на взаимодействие” - като “съществен елемент от реалността на всекидневния живот” и неговия порядък - продукт на човешката дейност.Всяка дейност от своя страна е подложена на хабитуализация: тя в една или друга степен става привична, превръща се в образец, който може да бъде възпроизведен с икономия на усилията и да достига с все по- голяма вероятност до един и същи очакван резултат.Заедно с това - като стабилна основа за всяка дейност, хабитуализацията отстранява нуждата от излишни избори и “освобождава енергия за вземане на решения в онези случаи, когато това действително е необходимо”.Така за всяка дейност се създава /в по-заден план/ привична основа, осигуряваща /в по-преден план, в точките на взаимодействие с новите реалности/ достатъчни възможности за “разсъждения и иновации”.Чрез хабитуализацията вече става незадължително дейността в една или друга често повтаряща се ситуация да се определя отново и отново, стъпка по стъпка; нейното развитие, съотнесено към обобщаващ прототип, може да се предвижда и тогава дори на “алтернативните варианти на поведение могат да се придадат стандартни значения”.

Като резултат от типизацията и хабитуализацията възниква институционализацията. Институт е всяка взаимна типизация на хабитуализираните действия и на техните извършители.Всяка продължаваща известно време ситуация, в която има някакви повтарящи се действия /които се съотнасят от участниците към някакви познати прототипи - чрез което те стават разбираеми/, носи в себе си началата на институционализацията.Тя типизира както действията, така и деятелите.За всеки от тях поведението на другия става по-понятно и все по-предсказуемо, като това придава устойчивост на самото взаимодействие - то постепенно става привично.Извършва се преход от “Той прави това отново” към “Ние правим това отново”, а после и към: “Ние правим това отново ето така”, т.е. - института, институционализацията имат своя предистория /те се изграждат във времето/ и придобиват функциите на контрол върху поведението.При появата на трети участник формулата “Ние правим това ето така” се превръща в “Това се прави ето така” - институтите се възприемат вече като притежаващи своя собствена реалност, с която индивидът се сблъсква като с външен и принудителен факт, като с набор от правила за поведение.

Всеки участник във взаимодействието - като действащ субект - е и се възприема като носител на очакван тип поведение, като то зависи от заеманото от него място в системата на отношения, и с помощта на неговата типизирана роля института се въплощава в индивидуалния опит.Взаимното конструиране на тези ролеви типологии е необходимия корелат на институционализацията на поведението, а именно чрез тяхното изпълнение индивидите стават участници в социалния свят.

В него съществува повторяемост на редица типови ситуации и действия, които в редица аспекти и/или сфери от реалността прерастват в цикличност на въздействията. Тя е отражение на обективно съществуващата периодичност на измененията в условията на средата.Ритмичен характер притежават огромно количество явления и процеси в природата и обществото: от пулса на сърдечната дейност и дишането, през денонощната и сезонна цикличност, фазовата повторяемост в организацията на редица социални дейности /всекидневното отиване на работа на родителите, смените на персонала в детските ясли/, та чак до синусоидалното пулсиране на активността, работоспособността, настроенията, общуването.Тези всеобщи, глобални тенденции и закономерности постепенно се овладяват от детето и са в основата на интуитивното или все по-осъзнато екстраполиране на предходното в бъдещото. Това означава, че с появата на дадени - характерни за  различни етапи - признаци, може с все по-висока предсказуемост да се прогнозира бъдещето, да се създават установки за очакваното развитие - като потенциална възможност /в дадени рамки/ с едновременната готовност за многовариативност на конкретното осъществяване /с оглед на изводите от предходния опит и белезите на забелязаната промяна в текущата ситуация/.

Към това се прибавя и влиянието на последната предпоставка: полярността в значимостта на обективната реалност. Преди да стане социален факт, тя има хилядолетна предистория - както в чисто биологичната плоскост /това се яде или е отровно; това е опасен за живота враг, или е нужна храна, или е безобидно друго същество/, така и в плоскостта на уравновесяването с различни изменения във факторите на средата: топлина, светлина, влага, шум, съпротивление.В сферата на социалните взаимоотношения всичко, което се случва /или вече е станало, или ще стане/ има различна ценност по отношение на актуалната потребност и създадените установки /нагласи/ и очаквания - то може /макар и в различна степен/ или не може да послужи за решаването на конкретната проблемна ситуация.Вариативността на тази оценка: между полюсите на положителните или отрицателните следствия, поражда диференцираност на възможното бъдеще и то е различно желано /всеки се стреми към поощрения, награди, одобрение и се старае да избягва наказанията и/или провалите на своите намерения/. Реализацията на един или друг вариант и степента на съвпадение/различие с прогнозираното водят до алтернативното “А ако. . .?”, което емоционално се обмисля в друг, въображаем план.

Въздействията на изброените обективни предпоставки /като характерни особености на природния и социалния свят/ в своя общ смисъл се подкрепят от специфичните характеристики на отразяващата ги психична дейност и самосъзнанието на детето /човека/. Общите субективни предпоставки за възникването на играта са:

1. Вероятностният и моделиращ характер на психичното.

2 .Универсалността на живото движение и неговото управление.

3. Необходимостта от осмисляне чрез подреждане и

структуриране.

4. Самоудовлетворяващата се потребност от функциониране.

1. 5.        Потребността от идентичност.
2. 6.        Потребността от свободна самоизява, самоутвърждаване и

самоусъвършенстване.

Първата от общите субективни предпоставки: вероятностният и моделиращ характер на психичното, на всички онези процеси, с които се отразява обективната действителност, произтича от вече анализираните й характеристики, както и от изискването за постигането на изоморфизъм /съответствие/ на това отражение. Изградена по образеца на външната предметна дейност /според основната идея на Л.Виготски - 11/, човешката психична дейност се обогатява с висшите си функции благодарение на оръдийната и знаково-символната си опосредстваност /чрез културните предмети, способите за действие с тях и езика/.С повишаването на обобщеността и абстрактността, с разширяването на обхвата на опознаваното пространствено-времево поле /по-подробно: 12/, се достига до тенденцията за “намаляване зависимостта от непосредствената сензорна стимулация и нарастване ролята на правилата”/13/, до създаването на “когнитивни карти” и модели на света.Както посочва П.Галперин /11/, от състава на околната среда в психичното отражение са представени само обектите, с чиито свойства индивидът трябва да се съобразява, като тези части от средата са представени чрез образи, възпроизвеждащи свойствата и отношенията между предметите - като елементи на вероятностно развиваща се ситуация.При разсъгласуване с вече наличния опит, тя се превръща в проблемна ситуация, в нея “предишното значение на обектите, техните свойства и техните отношения се променят, те придобиват ново значение”, което трябва да е адекватно на образа на ситуацията и съгласувано с образа и плана на поведение.По думите на А.Агафонов, “самото съществуване на човешката психика” е пряко зависимо от “необходимостта да се изградят модели на света” - като дълбока същност на неговото познание, инициирано от стремежа той да бъде разбран /14/ .Много са експерименталните доказателства, например от вече цитирания Т.Бауер /13/ за формирането в най-ранното детство на моделния характер на психиката, а в редица анализите на Жан Пиаже, Дж.Брунер, У.Найсер /15/, Л.Веккер, В.П.Зинченко /16/, на философи като М.К.Мамардашвили и А.М. Пятигорски /17/ този характер се признава за универсална и изначална характеристика на психичното.Действително, човекът непрекъснато изгражда модели на обкръжаващия свят и само на основата на разбирането на собствената “картина на света”/18/ е способен на осмислено взаимодействие с предметите, другите хора и себе си.

Всичко това е в тясна връзка с универсалността на живото движение и неговото управление. Позовавайки се на Спиноза, на Е.Илиенков, на Н.А. Бернщайн и в рамките на дейностния подход в психологията, В.Давидов и В.П.Зинченко  анализират “живото движение” като генетически изходната единица на психическата реалност.То не е толкова и не е само преместване на някакво тяло в пространството, колкото е овладяване и преодоляване на пространството и времето, т.е.- то е активен хронотоп, средство за превръщане на “бъдещето” в “минало-сегашното”.За разлика от механичното движение /като на един пергел/, хронотопът като активно действие на мислещото тяло се изгражда съобразно : 1/формата на всяко друго тяло - затова то е универсално /ръката на човека не може да направи точния кръг на пергела, но може да извършва и кръгови, и всякакви други движения/; 2/процеса на решаване на някаква двигателна задача /то не отговор на някакъв дразнител - реакция, а е  акция/, насочена към някаква цел - нещо, което го няма, но е възможно да се постигне - там, в бъдещето.

Затова живото движение е уникално средство за превръщане на времето в пространство и обратно. Но във всеки един отделен момент във времето пространствените характеристики  на това движение не могат да бъдат определени сами по себе си.Това може да стане в хода на тяхното последователно съотнасяне и сравнение.И понеже има детерминация от целта, това означава, че трябва да има някаква програма за разгръщане на живото движение, която да съществува - в някакви особени измерения на битието - въпреки че е предназначена за осъществяване в реалните пространствено-времеви форми.Изследванията сочат, че освен двигателния /изпълнителски/ компонент, движението има когнитивни и емоционално-оценъчни съставки, че освен изпълнението във външна, материална форма, то може да се осъществи и в идеална, вътрешна форма.От това става ясно, че живото движение е и средство за съгласуване на модела на ситуацията с образа, с плана на своето реализиране, затова - наред с отразяването на външното пространство и време, трябва да има механизъм и за отчитане на собственото, вътрешното време и пространство, които да имат различни от физическата реалност измерения /достатъчно е да си пропомним една остра, стресова ситуация и някое отегчително чакане/.Това не е просто странна особеност на нашия вътрешен свят, а факт с важен жизнен смисъл: вземането на всяко едно решение изисква - в една или друга степен - абстрахиране от реалната ситуация чрез съотнасянето й към желаното целево състояние, прогнозирането и изпробването в умствен план на различните следствия. Както точно посочват авторите, това откъсване от ситуацията не може да бъде продължително, защото може да се окаже гибелно /”ако не за субекта, то за работата”/, понеже самата ситуация се променя и развива.Следва, че е необходим такъв управляващ механизъм, който да координира реалното и субективното време и пространство.Той трябва да има двойно отчитане на времето, и осъществявайки контрол върху възможното абстрахиране от ситуацията, да определя момента, в който е задължително да се извърши включване в нея.Дотогава е нужно да се осъществи - за да бъде движението успешно - изпробване и премерване, които са изпълними само в плана на образите с неговата функция за регулиране на дейността.

Така се поражда и необходимостта от осмисляне на околния свят чрез неговото подреждане и структуриране. Обсъжданото по-горе типизиране на ситуациите и действията се преживява във вътрешен план като потребност от смисъл, на който - според думите на М.Мерло-Понти, ние сме осъдени, щом сме на света. Както посочва А.Агафонов, съзнателната регулация на всяка дейност - разбирана като функция на смисъла - предполага както знания за възможните резултати от действията, така и адекватна информация за средата.За да може да се осъзнае, тя трябва да се обхване в своята цялостност, да се подреди, да се структурира в зависимост от значимостта си: като възможен подпомагащ фактор, препятствие или безразлично условие - обективна част, обстоятелство от обстановката.Базовата роля на тази потребност се потвърждава и от експерименталните данни в контекста на теорията на Ж.Пиаже, разкриващи като функционален механизъм на развитието на поведението и интелекта процесите на асимилацията /включването на всеки нов обект в съществуващите схеми за действие/ и акомодацията /промяната, адаптирането на самите схеми към обектите/.Тези взаимосвързани процеси са в основата на конструирането на представите за ситуацията, а разбирането на нейния смисъл  - както сочат изследванията на М.Доналдсън - води до качествена промяна в мисленето на детето и неговите възможности за решаването на една или друга задача /19/.Необходимостта от подреждане и структуриране се потвърждава и от централното място на установката.Разкритият от Д.Узнадзе /20/ феномен - с неговата универсалност и системообразуваща роля при всяко взаимодействие на индивида със средата, изисква и налага, от една страна, цялостно отчитане особеностите на ситуацията, а от друга - предполага интуитивното или целенасоченото й структуриране съобразно потребностите на субекта и мястото, което той заема в нея.

Освен социогенните по произход и съдържание потребности, активността на субекта паралелно, а в много случаи - и съвсем самостоятелно - е породена от импулси, които от Д.Узнадзе са дефинирани като интрогенни /вътрешни/ и са израз, проява на самоудовлетворяващата се потребност от функциониране. Тя се свързва не с установки, изградени в текущия процес на самото поведение, а със фиксирани в миналото на субекта нагласи и вече овладени схеми за действие.Тази функционална тенденция е самоудовлетворяваща се в смисъл, че е независима от дадено конкретно съдържание на някаква практическа потребност, тук поведението е свободно от подбудата, идваща отвън; дейността се инициира от различни налични способности и умения, като  те се свързват с удоволствието от процеса на самото правене, на самата си изява, на “активността като такава”. При това, често достатъчното основание за решаването на една или друга задача е, че те са самостоятелно формулирани, а не наложени отвън.Разширяването на овладяното смислово-пространствено поле за дейност, нарастването на количеството на вече усвоени схеми за действие с различни предмети, превръщат активността в естествено състояние на детето, на човека, подбуждайки го към разнообразни прояви на деятелната му същност.

В процеса на това самоактивиращо се разгръщане, както и под влияние на стимулиращото взаимодействие с другите, все повече се засилва потребността от идентичност. Установяването на многократно потвърждавания факт, че предметите се владеят от хората - чрез действията с тях, подтиква детето към процеси на сравнение, на съпоставка, на наподобяване /идентификация/ и разграничаване /обособяване/.В контекста на прехода от опознаването на нещата към социалното познание - на хората, техните действия, намерения и емоционални прояви, нарастват “непрестанните последствия за Аза” и динамиката в нуждата от интерпретация: на социалните явление, на Другите хора и на себе си /21/.Въведеното от Е.Ериксън понятие за идентичност - като себетъждественост и непрекъснатост във времето и пространството, отразява потребността на всеки да постигне създаването на един достатъчно устойчив и гъвкав център, който да гарантира свързването на инидивидуалните избори в едно функционално единство и самоопределеност /22/. И понеже това е развиващ се процес /”идентичността никога не е “установена” като “постижение”/, разположен едновременно и в същността на индивида, и на неговата “общностна” култура, той се отличава с нарастваща обхватност и диференцираност.Осъществява се на “всички нива на умствено функциониране”, като “симултантно отразяване и наблюдение” - индивидът преценява себе си като отражение на начина, по който го оценяват другите, за да може да достигне до оценката на тяхната преценка - през образа за самия себе си.Тези многократни двупосочни и многопластови съпоставки се нуждаят от социално зададени еталони - било то под формата на абстрактни образци и/или значими за субекта хора, герои и персонажи.Личностният смисъл на потребността от идентичност не е само в установяването и относителното потвърждаване на отговорите на въпроса “Кой съм Аз?”, а и в постепенното откриване на перспективната линия “откъде започва и накъде продължава развитието” на собственото Аз.

Точно в този - първоначално потенциален, а след това все по - значим план, се разгръща потребността от свободна самоизява, самоутвърждаване и самоусъвършенстване. Разбирана както и в контекста на предходната потребност, така и вплетена в някои от базовите постановки на Е. Маслоу /23/ и тази потребност е по принцип ненасищаема /като функционалната/ и разрастваща се. Тя се разбира по точно определен начин: не само като субектно необходима и не само като условие за личностното формиране; тя не се схваща и само като разпространеното съзнателно подчиняване на изявата и утвърждаването на необходимостта /на вече приетите правила и норми/.Нейната същност се свързва с креативната природа на човека, със стремежа за сътворяване на възможното, на потенциалното по телеологичен, т.е. - според самостоятелно издигнатата цел, начин - съобразно проекцията на перспективите на бъдещето.Имаща своя социален аналог - като утвърждавана ценност в конкурентните условия на всяко пазарно стопанство и множествеността на културните различия, потребността от самоизява, утвърждаване и усъвършенстване в нарастваща степен се осъзнава и като право на всеки човек - за което той трябва да осигури съответното поле за реализация.

Като отговор на всички описани по-горе особености на обективния свят и отразяващата го психика по необходимост се появява играта – уникалният феномен в системата на човешките дейности, чиито основни характеристики и техните тълкувания трябва да бъдат предмет на нов анализ.