|
ПРАВЕН КОНТИНЮИТЕТ НА ИЗТОЧНАТА РИМСКА ИМПЕРИЯ.
1. Исторически бележки
Кризата в производството и обществените отношения, обхванала огромната империя от края на III век насетне, предизвикала упадъка и на юриспруденцията.В Източната римска империя, със столица Константинопол, някои от класическите традиции били запазени. Там продължили да съществуват известните и от класическия период юридически школи (Бейрут, Кесария, Александрия и др.), в които работели първокласни познавачи на правната теория.
Началото на Византийската империя се поставя след разделянето на единната Римска империя през 395 год. между синовете на Теодосий І. Трите основи, на които се крепи византийското общество, са римската държавна уредба, елинската култура и християнската религия. Следата, оставена от Рим във Византия, постепенно се заличава, за да може на нейно място да се утвърдят древногръцката култура и теократизацията на политическия живот. Но въпреки това византийските граждани не изоставят римските традиции, те до последно се наричат “ромеи”. А римското право продължава да бъде мяра за държавно и юридическо ръководство. Управленската държавна система на Византия се оформя след приемането на християнската религия. Формата на държавно управление е монархия, благословена от Бога. По този начин се осъществява обединението на императорска и църковна власт. А властта на василевса се възприема като подобие на небесната. Устройството на Византийската империя трябва да наподобява Божието Царство.
Византия формално смята за свои териториите, принадлежащи на Римската империя. Императорът се смята за върховен господар на християнския свят. Той е “Божи наместник”. Неговата власт е свещена. Той е не само съдия, законодател и военачалник, а и връзката между Бог и хората. Макар и в по-ранния византийски период властта му да е ограничавана от сената, армията и народа, с течение на времето, благодарение на бюрократизацията, василевсът се сдобива с повече правомощия.
2. Органи на държавно управление и техните функции
През V – VІ век функцията на сената е силно намалена. Той се свиква само, за да приема владетелските предложения, без да ги обсъжда. Все пак сенаторите имат възможност да правят и свои проекти – senatus consulta. Ако василевсът ги одобри, те придобиват тежестта на закон. Въпреки ограничената си власт, сенатът си остава важен имперски орган. Той е коректив на абсолютната власт на императора – самодържец. Ролята на сенаторите е голяма при избирането и провъзгласяването на нов император, както и при някои по – важни съдебни процеси, тъй като той представлява народа. Сенатът е консултативен орган и ако е поканен от императора взима участие в разрешаването на важни външно- и вътрешнополитически въпроси. Тогава, независимо с колко власт разполага, василевсът трябва да се съобразява с това знатно и немалобройно съсловие. Основната част от него се състои от граждани, военни сановници и едри земевладелци. Първоначално в сената влизат по право висши императорски служители – mustes, spectabiles и clarissimi. През 5 век броят на сенаторите се увеличава, тъй като в сената вече се приемат и забогатели граждани.
Голяма и величествена империя като Византийската трябва да разполага със силен ръководен център и да се контролира от него. Този център е столицата - Константинопол. Там се намира седалището на императора. Там са и най – важните държавни служители. Сред тези най-важни служители достойно място заема префектът на града – praefectus urbi или епархът (както е по-късното му, елинско наименование). Той стои малко по-ниско от василевса. Неговите задължения са да се грижи за благоустройството на града, да пази реда, да се информира за случващото се в него. Когато императорът отсъства, епархът го замества, а при криза получава неограничена власт. В неговите правомощия се включва и правото му да съди гражданите и да разполага със свободата им. Фактически той води всички съдебни дела за всяко извършено престъпление. Негова задача е не само да се интересува, но и да знае какво се случва в града.
Квесторът, също като епарха има и съдебна власт. Той е юрист и съставител на законите, под които императорът само се подписва. Занимава се и с назначаването на държавни чиновници, у него е списъкът с имената им и с длъжността, която заемат. Магистърът на официите – magister officiorum е нещо като премиер на държавата. Той е началник на отделните ресори, грижи се за външната политика и е най–авторитетния човек на централното управление. Контролира всички имперски официи, т.е. цялото имперско управление. Неговата официя е съставена от agentes in rebus, които са държавни разузнавачи и куриери. Magister officiorum отговаря за сигурността на императора. Ето защо под негово командване е охранителната гвардия – scholae palatinae. Негово задължение е да отговаря за всякакъв вид общуване с външните сили, да приема чуждестранни пратеници. А от края на 4 век се заема с пощенските връзки – cursus publicus, които първоначално са задължение на преторианските префекти.
Magister peditum и magister equitum са съответно главнокомандващите на пехотата и на конницата. Това разделение, което е от полза, скоро бива изоставено, тъй като в императорския двор се намират двама пълноправни пълководци, които се ползват едновременнно с титлата magister equitum et peditum praesentalis. Назначават се трима главнокомандващи, чиито териториален обхват е ограничен – за Ориента, Тракия и Илирия – magister militum per Orientem, per Thracias, per Illyricum. Подчинени на тях са и duces – оглавяват граничните подразделения в провинциите, докато magistri militum praesentales отговарят за дворцовите военни части. По този начин Византия се сдобива с петима военачалници, пряко подчинени на василевса, който обединява единството на военната сила.
Висши държавни сановници са comes sacrarum largitionum и comes rerum privatarum. Единият надзирава държавното съкровище - aerarium sacrum, а другият – личното състояние на императора - aerarium privatum, което до този момент е управлявано от magister rei private. Там постъпват приходите от държавните монополи и мита, от личните земи на владетеля, от рудниците и от ергастериите му, а също и сумите от конфискувани имоти – bona damnatorum и земи без собственик – bona caduca.
Всички изброени дотук сановници, с изключение на сената, образуват така наречения consistorium sacrum или "свещен консисториум". Това е прекият съвещателен орган на императора. Заседанията на този съвет се наричат silentium, от което стигаме до извода, че на съвещанията проблемите рядко се обсъждат, по–скоро императорът излага идеите си, а членовете на съвета просто се съгласяват с него. Понякога в състава на консисториума за някои заседания взима участие и сената.
Префектите на претория също продължават да присъстват сред държавните сановници и да играят немаловажна роля сред тях. Функциите им основно са от граждански характер. Императорите се стремят да омаловажат функциите на префектите на претория, за да могат да създават пряко подчинени на двореца служби. А за да се спре сдобиването с голяма власт от един човек, броят на префектите на претория се увеличава. Голямата еднолична власт в ръцете на василевса става причина за зачестилото назначаване на сановници, чиито задължения са пряко свързани с двореца и със самия него. Така например от голямо значение се оказва длъжността на началника на дворцовата спалня – praepositus sacri cubiculi, който най–често е евнух. На него императора има голямо доверие и понякога той участва в решаването на държавните дела. Според някои източници обаче praepositus sacri cubiculi не е началник на дворцовата спалня, а на целия дворец и не е евнух.
3. Законодателни актове
а) Теодосиев кодекс
През 438 г. е създадена първата официална сбирка на на следкласическото римско право в 16 книги – Теодосиев кодекс, съдържащ конституции от Константин I до Теодосий II. От Рим е възприет и законът за цитиранията.
б) Юриспруденцията през Юстиниановия период
528 г. бележи началото на Юстиниановия период. Този период е рожба както на специфичните условия, при които Източната римска империя преминава към феодализма, така и на личните амбиции на императора, стремящ се да възстанови величието на Рим от II-III век, в това число и класическото римско право. Трябва да се подчертае изключително високата квалификация на юристите от този период, както и свободата, дадена им от Юстиниан да интерполират класическите текстове.
Интерполациите представляват съзнателно внасяни изменения, с оглед да се приведат в единство мненията на различните правоведи и, от друга страна, да се отчетат максимално коренните промени в обществено-икономическата, политическа и културна ситуация.
В Константинопол бил създаден и монументалният сборник Corpus Iuris – обобщение на многовековното развитие главно на класическото римско право и юриспруденцията. Днес разглеждаме Юстиниановата компилация от три гледни точки: първо, като източник на правото – не само по Юстинианово време, но и през следващите векове; второ, за съвременната наука тя е ключов извор за изучаването на римското право; трето – тя е първият голям и успешен теоретически опит да се обобщи класическото наследство.
Във Византия Юстиниановата компилация останала източник на действащото право почти през цялото Средновековие (тя никога не е била отменяна), а чрез римо-византийското право е оказала значително влияние и върху българската средновековна юридическа култура.
в) Номоканон
От видния богослов и правовед Йоан Схоластик е съставена и първата редакция на Номоканона – правен сборник със смесено съдържание, включващ главно норми на действащото публично право (конституционно, административно и финансово) и църковното право (решения на църковни събори и на патриаршията по църковно-административни, църковно-наказателни и пр. въпроси). Този сборник по своеобразен начин съпоставя правната уредба на Източната империя и на Източно-правнославната църква.
4. Административно-територално деление
Поради премахването на привилегированото положение на Италия се премахва и делението на провинциите на императорски и сенаторски. Всички те вече, независимо от характера си, са подвластни на императора – самодържец. Италия също е разделена на провинции и обвързана с данъчно облагане. Техният брой непрекъснато се увеличава и ако при Диоклециан са около 100, то през 5 век са повече от 120. По времето на същия император диоцезите са 12, а по-късно 14.
След това при император Константин, Византия е разделена на префектури, като всяка префектура обхваща голям брой диоцези, а те – голям брой провинции. Т.е. провинциите са подразделения на диоцезите, а те – на префектурите. Самите префектури са четири на брой – Ориент, Илирия, Италия и Галия. Източната префектура – praefectura pretorio per Orientem се състои от следните диоцези : Египет, Ориент, Понт, Азия и Тракия, обхваща Египет и Либия, Предна Азия и Тракия. В илирийската префектура – praefectura praetorio per Illyricum влизат диоцезите Дакия и Македония, а тя съдържа Гърция и Централните Балкани. В италийската префектура – praefectura praetorio Italiae се включват освен Италия също и голяма част от латинска Африка, Далмация, Панония, Норик и Реция. Галската префектура – praefectura praetorio Galliarum обхваща Римска Британия, Галия, Иберийският полуостров, както и западната част на Мавритания. Всяка префектура се управлява от преториански префект. Преторианските префекти на Изтока (със седалище в Константинопол) и на Италия са най – важните служители на империята. След тях са другите двама – на Илирия (чието местожителство е в Солун) и на Галия. През годините Западната империя запада все повече. Претърпява тежки стопански и политически кризи, които оставят голям отпечатък и “помагат” за нейното падение.
В това време Източната империя - Византия процъфтява и се развива. Успешно преодолява проблема с бурното Велико преселение на народите и въпреки нередките политически разногласия, зачестили през 4 – 5 век, не се разпада. Византия остава единна дълго време и съществува още приблизително десет века.
|
