Joomla Software solutions Template

Payday loan

Начало > Лекции > Общо учение за държавата

Властовият ред на буржоазната държава. Принципът на

разделение на властите.

РАЗДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТИТЕ В ДЪРЖАВАТА

РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ

12. Вторият определящ принцип на властовия ред на

модерната държава е установяването на разделянето на

властите.

Възстановяването на обществения характер на държавната

власт е пресечната точка между учението за народния

суверенитет на Русо и учението за разделение на

властите, изведено от Джон Лок и Шарл Монтескьо. Те имат

обща цел – ограничаване на монархическата власт и

включване на обществото в осъществяването на държавната

власт.

Държавната власт е единна, тя не може да се раздели.

Нейната единност произтича от народния суверенитет.

Разделението властите всъщност не е разделяне на

държавната власт.

13. Разделението на властите като теория и практика се

развива исторически и се проявява в два плана –

политически и организационен.

В епохата на буржоазните революции Лок и Монтескьо

виждат разделението на властите като политическо

разделение на властта между съсловията. Те за даване на

политическа власт на третото съсловие (гражданското

общество, гражданите). Това може да стане като се

обособят в рамките на управленската функция на държавата

няколко дейности (власти).

Лок и Монтескьо си приличат по:

а) и двамата са за ограничаване на кралската власт и

нейното поделяне с други субекти на властта. Лок говори

за законодателна и изпълнителна власт. Монтескьо – за

законодателна, изпълнителна и съдебна. Първоначално

става дума наистина за поделяне на властта, затова

остава израза “разделяне на властите”;

б) критерия, на основата на който се предлага

разделението на властите. Това са естествените права на

човека и обществения договор. Според Лок гражданите

запазват своята лична свобода чрез закона. Свобода и

закон са еднопорядкови понятия. За разлика от Хобс, Лок

приема, че законът няма за задача да ограничи личната

свобода, а да я запази и разшири. Няма ли закон, няма и

свобода. Затова трябва да има обособяване на

законодателната власт. Монтескьо е на същите позиции.

Според него законът е гаранция на свободата. Затова и

самата власт трябва да почива на закона, да действа

съобразно закона. Злоупотребата с власт е злоупотреба

със закона и е посегателство върху свободата. Върху

закона никой не бива да господство, защото той ще

господства и върху свободата. Критерият за разделяне на

властите е битието на закона. Той трябва да се създаде,

да се приложи и да бъде защитен. Тези три сфери от

битието на закона Монтескьо обособява в три власти. Ако

три власти се съсредоточат в едно лице или в една

институция, свободата ще се замени с тирания. Затова

властите трябва да се възпират, да не допускат

злоупотреба с власт от другите.

13.2. След победата на буржоазните революции на мястото

на вертикалната (съсловна) политическа организация се

установява хоризонтална (равнопоставена) организация,

основаваща се на политическите партии.

От друга страна установяването на един титуляр на

властта (народа, нацията) води и до единство на властта,

което изключва разделянето й и поделянето й на различни

власти по политически признак.

Затова идеите на Монтескьо се модернизират. Съчетава се

разделянето на властта с нейното единство и с единството

на нейния титуляр.

Разделението на властта става организационно като

разделение на управлението, разделение между

институциите, осъществяващи държавната власт.

14.1. Разделението на властите не е еднопластово. Първо,

има разделение между суверена и субекта. Второ, това е

класическото разделение на властите между различните

държавни органи.

Суверенът участвува по два начина в осъществяването на

властта – чрез избори и референдум.

Първия аспект на разделението на властите е всъщност

разделение на участието в управлението между суверена и

държавния апарат.

Вторият аспект на разделението на властите допълва

първия. При него държавната власт се разделя на

законодателна, изпълнителна и съдебна. Освен това

държавните органи се разделят на представителни и на

органи, които управляват без делегация. Това последно

деление е от значение за формите на държавно управление.

14.2. Съществува спор дали разделението на властите е

всъщност разделение на функциите. Някои автори считат,

че функциите са повече от т. нар. власти.

Конституционният съд и президентът в България, да речем,

не попадат в класическите власти, но имат държавни

функции.

Други считат, че всяка власт е функция, но не всяка

функция е власт. Властите се обособяват само според

битиетата на закона, доколкото съвременната държавна

власт е юридическа власт.

Всъщност функция и власт се дефинират, извеждат по

различен начин. Функциите са насоки в дейността. Формите

на дейност на държавния апарат са съдържание на

функциите. Функциите са рамки на управленската дейност.

Властите показват какво извършва държавния орган, каква

е неговата основна дейност. Затова всяка власт е и част

от функция на държавно управление.

Властите трябва да се разглеждат не като дейности на

държавни органи, а като правомощия. Държавният апарат

като субект на властта действа като представител на

суверена. Има държавни органи, които осъществяват

властта на суверена пряко по негова делегация. Те са

представителни органи. Има и държавни органи, които

действат по служба. Те не са представителни. Първите

осъществяват власт, те са власти. Вторите не са. Те

осъществяват само функции.

14.3. Учението за разделение на властите се развива

непрекъснато.

Всъщност разделение на законодателната от изпълнителната

власт е налице само в президентските републики и

донякъде при силни полупрезидентски режими.

При парламентарните републики има друг разделение.

Парламентът е “власт”, а “изпълнителната власт” –

осъществява само дейност. В този смисъл у нас в България

има само две “власти” – на парламента и на президента.

Всички останали държавни органи осъществяват ex officio

определени дейности.

Но суверенът по този начин губи контрола си върху

изпълнителната и съдебната “власти”. Това е недопустимо.

14.4. Спорен е и въпроса за характера на мандата на

народния представител. Диспозитивният мандат изключва

контрола върху дейностите. Той е приложим само там,

където суверенът може да упражнява контрол върху

изпълнителната и съдебната “власти”. Ако такъв контрол

не може да се упражнява от суверена, то мандатът трябва

да бъде императивен. Императивният мандат поддържа жива

връзката между суверена (избирателите от съответния

район) и представителното тяло, докато свободният мандат

по начало я прекъсва.

Различието между власти и дейности предпоставя и

неравенството между тях. Те не са равнопоставени нито по

основание (упълномощаване), нито по предмет на дейност.

Върховенството на закона означава и върховенство на

законодателния орган.

Властите трябва да се възпират, да се балансират. Но

парламентаризмът в много случаи обезсмисля разделението

на властите, тъй като парламентарното мнозинство приема

законите, избира правителството и участвува във

формирането на държавната власт. Когато парламентарното

мнозинство е еднопартийно, институционалното разделение

на властите се събира в партийното управление.