|
1. Същност на правоприлагането (ПП):
Позитивното право (държавните повели, правни предписания) се създава от държавата за да се регулират обществените отношения, като те се претворят (изпълнят) в социалното поведение на правните субекти.
Изпълнението (осъществяването, трансформирането, претворяването в социално поведение, преминаването от общо и абстрактно правило за поведение в конкретно правило за поведение за конкретния правен субект) е винаги правомерна дейност и се осъществява по два основни начина:
а) чрез правоприлагане - това е изпълнение на правото от страна на властнически правни субекти, т. е. от държавни органи, като довършват процеса на конкретизация на общото правило за поведение чрез създаване на конкретно индивидуално правило за поведение, важимо за други, подчинени правни субекти. Това е властническа държавна дейност, при която чрез създаване на правоприложни юридически актове се предопределя поведението на трети лица.
б) чрез реализация на правото - това е изпълнение на правото от страна на невластнически правни субекти, които могат също да създадат конкретно правило за поведение, което ще обвърже само и самите тях. Реализацията на правото завършва с реализационен юридически акт, с който се предопределя поведението на самите създали го правни субекти. Тази реализация на свой ред се извършва по три основни начина:
- използуване на общото правило за поведение;
- изпълнение на общото правило за поведение;
- съблюдаване на общото правило за поведение.
Държавна повеля (предписание) е родово понятие, което включва в себе си:
а) общо правило за поведение (нормативен акт, правна норма), и
б) индивидуално правоприложно предписание (правоприложен индивидуален акт) на държавата за дължимо поведение от конкретни правни субекти в даден конкретен случай.
2. Белези на правоприлагането:
а) това е дейност на държавни (и общински) органи;
б) това е вид държавна (общинска) дейност, а именно - властническа дейност, при която се използува императивния метод за създаване на правило за поведение;
в) резултатът от ПП е формиране на индивидуално правило за поведение, изразено в правоприложен акт. Това правило е държавновластническа повеля също толкова задължителна, колкото и тази, съдържаща се в правната норма;
г) дейност, осъществявана по специален предвиден от позитивното право ред (огромна е ролята на процесуалното право за това), доколкото правоприлагането като властническа дейност е проявление на държавната принуда, а използуването на принуда следва да бъде стриктно регламентирано.
Главното в ПП е неговия социално-политически аспект, който го характеризира като най-важен компонент на правното регулиране. ПП допълва властността на правната норма със своята властност. Той осигурява реализацията на правото. ПП завършва по индивидуалноправен, поднормативен ред регулирането на обществените отношения.
3. Необходимост от ПП:
а) създават се необходимите условия и предпоставки за държавновластно обезпечение на правните норми - чрез правоприложните актове се реализират принудителните и част от защитните охранителни мерки;
б) подобрява се държавното управление - чрез правоприложните актове държавата внася допълнителна преценка и създава предпоставки за осъществяването на субективните юридически права и задължения; регулира по-оперативно, по-гъвкаво, по-точно, по-динамично обществените отношения; създава индивидуални правила за поведение, които допълват и изразяват нормативността на правото;
в) охраняват (защитават) се правните норми, реализират се санкциите, предвидени в тях - чрез правоприложните актове се реализират санкционните охранителни мерки, налага се държавната принуда;
г) решават се т. нар. \"правни спорове\" - различни са вижданията за това, какво е правен спор. Най общо това е резултат от различията в интересите на правните субекти, както и от разминаванията между правна разпоредба и правна норма, водещи до различните тълкувания за смисъла на правната разпоредба, а оттам и до различните виждания на различните правни субекти за дължимото правно поведение в конкретна житейска ситуация. Държавата, като организация защитаваща общите интереси, притежава монопол върху социалната принуда. Именно затова държавата насочва поведението на правните субекти чрез правните норми и чрез правоприложните актове. Затова тя трябва да може и да решава правните спорове във връзка с изпълнението на тези норма. Съдията (съдебната власт) играе ролята на трето независимо лице в процеса на правоприлагането (съдебното) и справедливостта, разглеждащо житейския казус от позициите на общия интерес. Затова правосъдието е монопол, право и задължение на държавата. Други държавни и недържавни органи могат да правораздават (да извършват, да речем, арбитраж) само при условията и в случаите, допустими от позитивното право и държавата.
4. Видове ПП:
а) според вида на държавните органи, които го извършват:
- ПП, осъществявано от органите на изпълнителната власт (административни, данъчни, митнически и пр. производства);
- ПП, осъществявано от органите на съдебната власт (нарича се още \"правораздаване\") - ролята на подведомствеността и компетентността на отделните държавни органи за определяне на правомощията им при осъществяването на правоприлагането (в т. ч. решаването на правни спорове).
б) според наличието на правен спор:
- спорно правоприлагане;
- безспорно правоприлагане.
5. Аспекти (начини на трактовка, на разглеждане) на ПП:
а) социалнополитически (от тази ПП е държавен управленски процес, а правоприложният акт е управленско решение) - неюридически подход, на преден план се поставя въпроса за целесъобразността и ефективността на ПП и ПП-те решения;
б) юридически (от тази гледна точка ПП се проявява като държавна властническа дейност, осъществявана в рамките, условията и по реда, посочени в позитивното право, а правоприложният акт е държавновластен акт) - тук на преден план се поставя въпроса за законосъобразността на ПП и ПП-те решения.
6. Същност на юридическия аспект на ПП:
Той се изразява в разработването и фактическото осъществяване на организационни мерки, насочени към това да се осигуряви претворяването на предписанията на правните норми в живота. ПП е властническа дейност, поради което тя следва и се осъществява в специални, установени от закона процедурно-процесуални форми, осигуряващи разкриването на истината при реализацията на юридическите норми, защитата на правата и на законните интереси на заинтересованите правни субекти, защитата от възможни закононарушения, както и предотвратяване на възможния властнически произвол.
7. ПП и юридическа техника:
В процеса на ПП се използува юридическата техника, която представлява съвкупност от способи, похвати, прийоми за изработване на правни повели, правни разпоредби. Юридическата техника се разделя на следните видове:
а) нормотворческа;
б) правоприложна (в т. ч. техника на юриспруденцията и техника на административните актове);
в) реализационна техника (техника на актовете по реализация на правото);
г) тълкувателна техника (техника на тълкувателните актове).
ПП дейност е дейност по използуването на т. нар. правоприложна юридическа техника, нейни части са техниката на юриспруденцията и техниката на административните актове. Правоприложната юридическа техника е съвкупност от способи, похвати и прийоми за създаване на правоприложни юридически актове.
8. Съдържание на правоприложната дейност:
В ПП различаваме познавателна (интелектуална) и волева страни (характеристики):
а) волевата страна на правоприложната дейност изразява нейната насоченост към създаване на чрез правоприложния акт на индивидуална държавновластна повеля. ПП е изразяване и налага на държавна воля;
б) познавателната страна на правоприложната дейност изразява нейната насоченост към опознаване на:
- конкретните жизнени обстоятелства (жизнен казус, житейски случай), спрямо които се осъществява правоприлагането;
- приложимите за тези жизнени обстоятелства правни разпоредби (правни норми).
9. Познавателна страна на ПП:
В процеса на ПП от страна на правоприложния орган се осъществява т. нар. юридическо познание. То е вид (специално) познание, което е един от видовете човешка дейност.
Юридическото познание има следните характерни черти:
- то е ограничено;
- то е целенасочено;
- има локален предмет;
- има ограничени задачи и цели;
- извършва се чрез специфични начини, похвати и форми, посочени от позитивното право.
9.1. Видове юридическо познание - два основни вида според начина на своето осъществяване:
а) непосредствено (осъществява се пряко, чрез сетивата на длъжностните лица на правоприложните държавни органи) - такова е например на приложимите правни разпоредби (чрез критика на закона и чрез тълкуване);
б) опосредено (то е водещото по отношение на жизнените обстоятелства, спрямо които се извършва правоприлагане) - тук познанието се извършва с помощта на (чрез) опосредстващи фактически данни (явления от обективната действителност), наричани доказателства.
9.2. Цел на юридическото познание - да се разкрие обективната истина по отношение на жизнените обстоятелства и по отношение на смисъла на правната норма. Същност на принципа на обективната истина:
а) изисква правоприложният акт на правоприлагащия орган да съответства напълно и точно на обективната действителност по отношение на жизнените обстоятелства и приложимите правни разпоредби;
б) изисква да се направи от страна на правоприложните органи в рамките на закона всичко необходимо за да се изясни обективната истина по отношение на жизнените обстоятелства и приложимите правни разпоредби.
Обективната истина е диалектическо единство на абсолютна и относителна истина. В някои случаи са възможни отстъпления от обективната истина поради различни причини, предимно политически. Тази обективна истина следните особености:
а) тя има ограничен по предмет и съдържание характер, не е безгранична и всеобхватна,
б) изяснява се само по законоуставен ред,
в) извлича се само от събраните в рамките на правоприложния процес доказателства. Обективната истина е това, което доказателствата сочат. Всичко извън доказателствата е само предположение.
9.3. Гаранции за разкриване на обективната истина. Предимно процесуални са. Такива са, например, обжалването (съдебното обжалване се дели на въззивно и касационно и е в зависимост е от йерархията на юрисдикциите; същевременно могат да се обжалват и правоприложни актове на изпълнителната власт по административен ред пред горестоящия административен орган), наказателната отговорност за лъжесвидетелстване, за неверни заключения на вещи лица и за декларации с невярно съдържание, несменяемостта на съдиите, отводите на правоприлагащите органи.
10. Категорията \"юридическо дело\". Това е фрагмент (обособена част) от правоприлагането. Юридическото дело е конкретен жизнен случай, спрямо който се осъществяват правоприложни действия. ПП е дейност по водене на юридически дела, съвкупност от такива дела. Понякога ЮД означава и съвкупността от документите по този случай. Съществуват различни видове ЮД: гражданскоправни, наказателноправни, изпълнителни, семейни, административноправни, данъчни и пр. Среща се и синонимната категория \"юридическа преписка\". Тя се използува предимно за правоприлагането, осъществявано от органите на изпълнителната власт, докато органите на съдебната власт (без прокуратурата) използуват предимно категорията \"юридическо дело\".
11. Основни стадии на ПП. Всяка управленска дейност има следните стадии:
а) събиране и оценка на информацията;
б) вземане на решение и осигуряване на неговата реализация.
Самото ПП е стадий от сложния процес на изпълнение на юридическите норми. ПП във всички случаи обаче си остава единна дейност.
Специално ПП има три основни стадия:
а) установяване на конкретните жизнени обстоятелства (жизнен случай), по отношение на които се осъществява правоприлагането;
б) избор и анализ на приложимите спрямо тези жизнени обстоятелства правни предписания (разпоредби и норми);
в) постановяване на индивидуална държавновластна повеля по отношение на тези жизнени обстоятелства (решаване на юридическото дело), изразено в издаване на правоприложен акт.
Третият стадий е най-важен, другите два са подготвителни.
Според някои автори има и допълнителни стадии, като например правопопълващи действия на правоприлагащия орган при празноти в правото.
Изпълнението на правоприложния акт е извън ПП. Но може самото изпълнение да се превърне в самостоятелно ПП по отношение на друга норма.
12. Правоприложни действия при установяване на жизнените обстоятелства (жизнения случай), спрямо които се осъществява правоприлагането.
Тези жизнени обстоятелства се наричат \"фактически обстоятелства\". Установената обективна истина спрямо тях се нарича \"фактическа обстановка\". Тези жизнени обстоятелства са фактическата база на ПП. Наричат се още \"главен факт\". Те биват два вида:
а) обстоятелства, подлежащи на доказване - за тях следва да се събират доказателства и да се установи чрез тях съществуването им (респективно липсата им);
б) обстоятелства, неподлежащи на доказване - за тях не се събират доказателства, тъй като съществуването им, респективно липсата им, е несъмнена по юридическото дело. Такива са:
- общоизвестните (ноторно известните) - тези, които са известни на правоприлагащия орган, и
- безспорните обстоятелства - тези, за чието съществуване или липса, страните имат съгласие и нямат спор помежду си.
Фактическите обстоятелства са явление, различно от юридическите факти.
12.1. Юридически доказателства:
За опосредственото изясняване на фактическите обстоятелства по юридическото дело се използуват т. нар. \"юридически доказателства\". Това са явления от обективната действителност, които дават информация за фактическите обстоятелства по конкретното юридическо дело. Това са фактически данни (сведения), които се използуват за установяване на фактическите обстоятелства по делото в съответствие с принципа на обективната истина. Юридическите доказателства имат някои специфични черти:
а) предназначението им е да установят обстоятелствата по юридическото дело;
б) те са фактически данни, сведения за факти, те са самите факти или източници на сведения за фактическите обстоятелства или на информация за тези факти;
в) имат особена процесуална форма на тяхното допускане, събиране, оспорване и използуване.
12.2. Доказателствени средства:
Това са предвидените и уредени в позитивното право източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Това са основните групи, типове, видове доказателства. Всяко доказателствено средство има граници на своята употреба, посочени от позитивното право. Доказателствените средства трябва да са истинни, достоверни, допустими, относими. Видове доказателствени средства и пределите на тяхната допустимост. Например съгласно ГПК доказателствени средства са заключения на вещи лица, свидетелски показания, обяснения на страните, писмени доказателства, веществени доказателства и пр.
Открит стои въпроса за т. нар. специални доказателствени средства (видеозапис, аудиозапис). Те се използуват по изрично предвиден от позитивното право ред.
Новите технологии поставят и нови проблеми относно доказателствените средства. Така например каква е доказателствената стойност на файловете, след като те не са класически писмени доказателства.
12.3. Доказване:
Дейността по установяване с юридически доказателства на фактическите обстоятелства по делото се нарича \"доказване\". Доказването е съвкупността от процесуалните действия на правоприлагащия орган и на страните по делото, насочена за разкриване с помощта на доказателствени средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказва се истинността или неистинността на твърденията относно фактите, релевантни за спорното право. Извършва се в рамките на закона. Предмет на доказването са фактите и връзките между фактите. Доказването от логическа гледна точка е аргументиране. То има етапи:
а) определяне на кръга от факти, подлежащи на установяване и на доказване;
б) събиране и процесуално закрепване на доказателствата (доказателствата се посочват, представят, допускат и събират);
в) изследване на доказателствата, включително и тяхната проверка;
г) оценка на доказателствата.
Доказването има и видове:
а) според целта: пълно и непълно;
б) според доказателствената тежест: главно и насрещно;
в) според удостоверяването: пряко и косвено (улики, индиции).
12.4. Субект на доказването е правоприлагащия орган. Еднолични и колегиални правоприлагащи органи. Субекти на процеса на правоприлагането са и други субекти на правото. Те се наричат страни по делото. Това са субекти на правото, чиито законни интереси са пряко засегнати от юридическото дело и които по надлежния, определен от позитивното право ред, са конституирани да участвуват в юридическото дело.
12.5. Тежест на доказване - това е разпределението на задълженията по доказването между страните по делото. Носи се от тази страна относно тези фактически обстоятелства, от които тя извлича изгодни за себе си правни последици. Изключението в наказателните дела - там има презумпция за невиновност, задължен е да доказва е само обвинителя (прокурора).
13. Правоприложни действия относно избора и анализа на приложимите правни разпоредби:
а) избор на допустими (възможни, имащи отношение) за прилагане в конкретното юридическо дело правни разпоредби;
б) проверка на автентичността и на валидността на правните разпоредби (низша и висша критика);
в) изясняване на смисъла и на съдържанието на правните разпоредби (тълкуване на разпоредбите и извличане на правните норми);
г) извършване на правна квалификация - това е юридическа оценка на цялата съвкупност от фактически обстоятелства по делото чрез тяхното отнасяне към определена юридическа норма, след което се избира и прилага най-подходящата правна норма за конкретния случай.
В ПП се проверява само задължителността на правните норми, но не и тяхната справедливост или съответствие на някакви други извънправни критерии.
13.1. Юридическата квалификация:
Тя включва три основни действия:
а) определяне на правния отрасъл, който е регламентира по принцип типове случаи, като съответния;
б) определяне на вида на отрасловия институт, който регулира конкретния случай;
в) установяване на точната норма, която регулира конкретния случай.
Понякога се налага преквалификация, ако това е необходимо за обезпечаване на справедливостта.
14. Правоприложни действия при решаването на юридическото дело.
Тук с правоприложен акт се изразява държавновластната повеля на компетентния държавен орган.
Решаването на юридическото дело е вид управленско решение. Особеното тук е това, че с него се завършва процеса на ПП. След това следва процес на реализация на правната норма.
Решението на юридическото дело може да се охарактеризира от три страни:
а) като формалнологически процес - то е умозаключение, при което конкретната фактическа обстановка се подвежда под избраната правна норма;
б) като творчески процес - извършва се конкретизация на нормативните предписания;
в) като държавновластна дейност на компетентните държавни органи - появява се индивидуална държавновластна разпоредба, повеля. Тя има характер на юридически факт.
15. Правоприложен акт
Това е акт-документ, в който формално (и физически) се закрепва решението на правоприлагащия орган по юридическото дело. Тези актове съдържат и обективират индивидуализирани държавновластни предписания по прилагането на действуващите правни норми спрямо конкретния житейски случай (юридическо дело).
15.1. Видове правоприложни актове:
а) според задачите и органите, които ги постановяват - вътрешно-организационни, административни и юрисдикционни;
б) ПП актове в системата на съдебната власт (правообезпечителни):
- по осъществяването на надзор и контрол;
- следствени;
- юрисдикционни;
- изпълнителни;
в) ПП актове в системата на изпълнителната власт (правоприлагащи):
- с които се конкретизират юридически норми;
- с които се конкретизират юридически задължения;
- с които се решават правни спорове.
15.2. Правоприложният акт винаги е неделимо единство на съдържание и форма. Съществени, типични, обичайни в него са следните формални моменти (черти, части), които се променят в зависимост от конкретния вид правоприложен акт:
а) наименование на акта (присъда, решение, определение, заповед, указ, решение);
б) инаименование на правоприлагащия държавен или общински орган, който го издава, и име на конкретното длъжностно лице, което е овластено да го издаде и подпише;
в) дата и място на издаване, както и в някои случаи изх. номер на акта;
г) посочване вида и номера на конкретното юридическо дело (юридическа преписка);
д) мотиви на акта - в тях правоприлагащият орган излага своето становище относно:
- фактическата обстановка (обективната истина относно фактическите обстоятелства по юридическото дело), и
- направената от него правна квалификация (обективната истина относно приложимата за юридическото дело правна норма);
е) правно основание - тук правоприлагащият орган посочва:
- тези позитивно-правни разпоредби, които го овластяват именно него да се произнесе по конкретното юридическо дело;
- приложимите за конкретния житейски случай правни разпоредби.
ж) диспозитив - съдържа индивидуалното държавновластно предписание, повеля, посочва конкретните права и задължения на страните по делото, конкретното правило за поведение, важимо, задължително за страните по делото;
з) указания дали правоприложният акт може да се обжалва, в какъв срок и пред кого (Особената значимост на обжалването, особено при административните актове. Борбата на държавните чиновници да не им се обжалват актовете);
и) подпис на компетентното длъжност лице и печат на правоприлащия държавен или общински орган.
15.3. Недействителност (която се дели на нищожност и унищожаемост) на правоприложните актове. Спрямо тях позитивното право уставява презумпция за законност, тъй като те са властнически, официални, задължаващи актове. Тази презумпция изисква те първо да се изпълнят, а после да се провери законосъобразността им.
Нищожните правоприложни актове не пораждат никакво правно действие.
Унищожаемите правоприложни актове пораждат действие, но те са опорочени и това действие може да бъде премахнато, отстранено по инициатива на засегнатата от тях страна в предвидените от закона случаи и ред.
За съжаление, липсват ясни легални, нормативни критерии за недействителност и за нищожност. Тези критерии са преди всичко само доктринални.
Според тях един правоприложен акт ще бъде недействителен, ако:
а) е издаден от некомпетентен орган;
б) е издаден при превишаване на предоставенета компетентност;
в) е несъобразен с материалния закон;
г) е несъобразен с целта на закона (злоупотреба с право);
д) е несъобразен с предвидената от закона форма и процедура.
Нищожността ще е налице, ако:
а) тя е явна, очевидна;
б) липсва орган, който да издаде акта;
в) няма адресат;
г) няма предмет;
д) се нарежда нещо невъзможнос или противоестествено;
е) липсва съществена форма.
|
