Joomla Software solutions Template

Payday loan

І. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА:

1. Същност.

То обхваща националните правни системи, в които

основният принцип на правното регулиране е от частното

към общото, от конкретното към абстрактното, от

индивидуалното правно предписание (правоприложно или

реализационно) към общата правна норма.

То е творение на практиката. Въплъщение е на прагматизма

и утилитаризма като идейни течения. То се създава и

развива в пряка връзка с държавната власт. То не се

създава с оглед на логиката, с оглед на разума, а с

оглед на интереса.

То е изразител на естественоправната философия.

В него съдебната практика е истинският създател на

правните норми. Съдебният прецедент е най-важен източник

на правото.

То предполага и изисква децентрализация на позитивното

право и на предимство на правораздаването спрямо другите

държавни функции.

Семейството на общото право е от типа на т. нар.

“открити системи”, защото правото в него се явява метод,

който позволява разрешаването на всеки въпрос, но не

съдържа норми, подлежащи на изпълнение при всякакви

обстоятелства. Семейството на континенталното право пък

е от типа на т. нар. “закрити системи”, защото според

правото в него всеки въпрос може да бъде разрешен по

пътя на тълкуването на съществуващите правни норми. В

семейството на общото право не се тълкува, а на базата

на съществуващите вече норми се създава нова норма,

приложима за новия казус. Семейството на общото право

набляга на различията между казусите и на изискването за

всеки от тях да има норма, докато семейството на

континенталното право набляга на общото между казусите и

на възможността чрез тълкуване вече съществуваща правна

норма да обхване повече казуси. В континенталното правно

семейство празнотите в правото се признават трудно, като

те се запълват по пътя на аналогията и тълкуването на

съществуващите правни норми. В семейството на общото

право празнотите в правото са нещо неизбежно с оглед на

казуистичния му характер. Те се преодоляват чрез

създаването на нови норми на базата на разума чрез т.

нар. техника на изключенията.

Има три основни схващания за същността на общото право.

Те са, че то е:

а) юридическа система (commune ley по нормандски),

създадена от английските крале за утвърждаване на

кралската власт и наложена от кралските съдилища над

местните, религиозните и феодалните обичаи;

б) самата история на английската правна цивилизация,

включваща формиране и изменение на старото общото право

и допълването му с Правото на справедливостта;

в) настоящите правни системи на Великобритания, САЩ и

други бивши британски колонии.

2. Социално-икономически предпоставки за възникване.

Отмирането на кастовата държава и появата на съсловната

държава, появата на феодалното общество. Английският

феодализъм се различава от континенталния. В Англия няма

толкова силни и големи феодали, както в Европа. Самият

феодализъм е много по организиран, по-военизиран,

по-дисциплиниран от европейския.

3. Идейно-политически предпоставки за възникване.

То се базира на базата на нормативните достижения и

юридическите ценности на обичайното право на древните

германки племена и на базата на древноримското частно

право. Изразител е на идеите на естественото право.

Свързано е с идеята за господството на правото,

създавано от всички и обвързващо всички. Изгражда се

върху съчетаването на централизираната и могъща държава

с естествените и неотменими права на всеки. То е за

общество, основано на правото, разбирано като зачитане

на естествените и неотменими права на човека, а не за

общество, основано просто на закона.

Строгостта на процедурите на общото право не е допускала

използване на римското право. Познаването на римското

право може да помогне за справедливото решение на спора,

но не и за спазване на процедурите. Затова обучението по

право там набляга на изучаването на твърде казуистичните

процедури, а не на общите правила на римското право. Там

юристите до ХХ не са имали юридическо образование, но за

сметка на това са били добре запознати с практиката на

процедурите. Дори сега няма формално изискване за

юридическо образование за да станеш съдия или адвокат.

4. Институционални предпоставки за възникване.

То се утвърждава на база на развитието на разделението

на държавните власти в Англия и в САЩ. Свързано е с

утвърждаването на този принцип като принцип на държавно

устройство. За неговото формиране от особено значение е

силната централизирана държавна власт и в частност

правораздавателната власт.

Общото право е свързано по своя произход с кралската

власт. То е получавало тласък за своето развитие тогава,

когато редът в държавата се е намирал по заплаха или

някакви други важни обстоятелства са налагали и

оправдавали намесата на кралската власт. В тези случаи

то е придобивало черти на публично право, тъй като

споровете от частен характер са интересували съдилищата

на общото право в тази степен, в които са засягали

интересите на Короната.

Семейството на общото право възниква като специфична

съдебна технология, по пътя на която се утвърждават

правомощията на кралската власт. Общото право се

утвърждава най-напред като "процедура за обосноваване на

допустимостта на едно решение", после като "ред за

гледане на делото" и едва накрая като "материален закон,

регулиращ отношенията между страните". Всеки статут и

всеки прецедент установяват собствен регулативен режим,

който задължително подлежи на стеснително тълкуване.

5. Създаване на семейството на общото право.

Развитието на общото право е преди всичко развитие на

правото в Англия, на английското право. То отразява

всички исторически перипетии на английската държава.

Неговото развитие минава през четири етапа:

а) първи етап – до ХІ (1066 год.) век. Това е периода на

т. нар. англо-саксонско право. Римското господство,

което е продължило 4 века (от І до V век), не е оставило

в Англия особено значително влияние. След неговото

преустановяване, в Англия започват да действат правните

обичаи на древните германски племена. Тогавашните закони

(на Етелберг, на Канут и пр.) са всъщност сборници с

обичаи на някои от племената;

б) втори етап – от ХІ (1066 год.) до ХV (1485 год. – до

установяването на династията на Тюдорите) век. Основна

роля през него имат кралските съдилища в Англия. То се

създава на базата на обичаите на старогерманските

племена. Процесът започва през 11 (1066 год.) век,

когато Нормандската династия (Вилхем Завоевателя)

установява феодално общество и централизирана монархия в

Англия. С цел утвърждаване на своето господство тя

създава система от кралски (нар. още Уестминстърски

според мястото си на създаване) съдилища, успоредна на

системата на заварените графски съдилища (County Court)

и техните подразделения, наречени “съдилища на

стотицата” (Hundred Court). Кралските съдилища възникват

на базата на т. нар. curia regis – органи, в който краля

заседава заедно със свои приближени. В тези курии

постепенно се формират подразделения, като Държавен

бюджетен съд, Съд на общогражданските искове и Съд на

кралската скамейка, наречени по-късно общо “кралски

съдилища”. Тези кралски съдилища са изключителни, те

първоначално не са се произнасяли по всички правни

спорове, а само по тези, свързани с кралските финанси,

недвижимите имоти, най-тежки престъпления срещу

държавата, те са органи на кралската власт, те се

произнасят директно от името на краля, те не са

обвързани от съществуващите заварени правни обичаи и

нормативни актове, те имат за цел да потвърдят или да

отхвърлят властта на краля да дава правна милост и

правна справедливост, те разглеждат само дела, в които е

присъствувал засилен кралски интерес. Всички решения на

другите (графските) съдилища им отстъпват по своята

юридическа сила. Неизпълнението на решенията на

кралските съдилища означавало бунт срещу краля, което се

е наказвало направо и единствено със смърт. Затова

постепенно всички започнали да се обръщат към тях за

решаване на своите правни проблеми и кралските съдилища

разширяват твърде много своята компетентност. Обръщането

към кралските съдилище обаче не е ставало директно, а с

разрешение (милостиня) на краля в лицето на неговите

чиновници, наречени канцлери. Те са давали правни

предписания (writ) на съдилищата за да разгледат спора.

Големият проблем е бил как да стигнеш до кралските

съдилища, до достъп до правораздавателната процедура.

Кралските съдилища в началото противопостоят на

графските съдилища, които правораздават на базата на

заварените стари местни обичаи (правото на

справедливостта), при това на базата на строго

формалистична процедура и на формални доказателства.

Кралят е искал на наложи на завоюваната Англия своята

власт, но за тази цел все още е нямал достатъчно

нормативни актове, издадени от него, а повечето от

заварените английски правни обичаи е считал за

неприложими. Ето защо му е оставало единствено да

използува съдебния прецедент като източник на правото,

при това основен, водещ. Към края на средновековието

кралските съдилища стават единствените съдебни органи;

в) трети етап – от ХVІ (1485 год.) до ХІХ (1832 год.)

век. През този век общото право вече не е само и просто

английско право. То е утвърждава и в други държави.

Тогава започва истинското развитие на семейството на

общото право и неговия разцвет. Основна роля през този

период имат американските юристи и американската съдебна

практика. В този период се развива и съперничеството на

“общото право” с т. нар. “право на справедливостта”.

Общото право като твърде казуистично и формализирано не

може да следва с нужната динамика общественото развитие.

Същевременно ограничената и специфична компетентност на

кралските съдилища изискват нови правораздавателни

органи. Такова решение се явява обръщането лично към

краля (респективно към неговият лорд-канцлер, който в

началото е бил духовно лице и изповедник на краля) като

начин на обжалване на решенията на кралските съдилища,

за “търсене на милосърдие по съвест и същество”.

Постепенно от изключение, това след войната на Алената и

Бялата Рози се превърнало в правило за обжалване. Кралят

(лорд-канцлера решавал делата на базата на разбиранията

си за справедливост, извлечени от римското и

каноническото право. Тези правни системи го привличали с

това, че не познавали съдебните заседатели, както и с

това че изключвали владетеля от обхвата на правото.

Освен това спазвал и процедура, твърде различна от

публичната и гласната процедура на кралските съдилища, а

именно – тайна и писмена, което допускало произвол и

продажност. Кралят не се противопоставял по същество на

решенията на кралските съдилища. При създаването на

правото на справедливостта той е търсел не създаването

на нови правни норми, а преразглеждане на решенията на

кралските съдилища с оглед на съобразяването им с

морала; стараел се е да предотврати злоупотребата с

право. Например, общото право не познава само

физическото насилие като причина за опорочаването на

волята. Правото на справедливостта добавя към това и

моралното насилие. Канцлерът е правораздавал, като е

издавал конкретни разпореждания към конкретни лица,

изисквайки поведение, което да спаси тяхната душа. При

неизпълнение на предписанията му, канцлерът е нареждал

затвор или конфискация на имуществото на лицето. В

крайна сметка заплашените от изчезване общи (кралски)

съдилища се обединили с парламента срещу ограничаване на

кралския абсолютизъм и така се стигнало през 1875 год.

до компромис между общото право, като норми, създавани

от общите съдилища, и правото на справедливостта, като

норми, създавани от лорд-канцлера и създадените от него

канцлерски съдилища. Те формално са слети, но

практически остават. Днес правото на справедливостта

обхваща делата, които се разглеждат само по пътя на

писмената процедура, а общото право обхваща делата,

които се разглеждат по устна процедура;

г) четвърти етап – от ХІХ (от 1832 год.) век досега.

След бурно развитие, семейството на общото право започва

своя упадък. Нараства ролята на закона и намалява ролята

на прецедента като основен източник на правото. От 1875

год. с новия Акт за съдоустройството изчезва различието

между двете съдебни системи – на общите съдилища и на

канцлерските съдилища. Всички съдилища започнали да

прилагат както общото право, така и правото на

справедливостта. Извършен е процес на систематизация,

консолидация и прочистване от архаични правила на

действащото право. Появили се нови съдебни органи,

разглеждащи споровете, свързани с прилагането на

нормативни актове, тъй като старите общи съдилища не

могли да насмогнат на появата на все нови и нови

статути. С влизането на Англия в Европейския съюз рязко

се засилва въздействието на континенталното право в

английската правна система.

6. Разпространение.

Понастоящем то е разпространено предимно във Англия,

Уелс, Ирландия, Шотландия, Ейре, САЩ, Канада, Австралия,

Нова Зеландия и пр. Разпространява се в Северна Америка

и в Австралия след завладяването й от Англия. Има силно

влияние във всички англоезични страни, особено в Индия,

Пакистан и в други бивши английски и американски колонии

и протекторати.

7. История на наименованието.

То се нарича “семейство на общото право”, защото е

създадено на базата на т. нар. общо (обичайно) право на

древните германски племена. То се нарича още

“англо-саксонско”, защото по такъв начин се отдава почит

на древното английско право, на чиято идейна база

възниква то. Нарича се и “семейство на прецедентното

право”, защото така пък се подчертава изключително

важното значение на прецедента като негов основен

източник на правото.

Тези наименования са познати едва от 30-те години на ХХ

век. До този момент в литературата то не е било

разпознавано и обозначавано като правно семейство.

Окончателно това наименование е наложено от прочутия

френски учен Рене Давид през втората половина на ХХ век.

8. Оценка и тенденции.

То е най-развитото от гледна точка на юридическата

процедура правно семейство. В това отношение служи за

еталон на останалите правни семейства. Съществува ясна

тенденция за изменението му под влияние на семейството

на континенталното право, особен с оглед засилването на

ролята на закона в него.

9. Подгрупи (подсемейства) на континенталното правно

семейство.

В специализираната литература се поставя въпроса за

обособяване на подгрупи (подсемейства) в рамките на

семейството на общото право. Причината за това е

необходимостта да бъдат по-детайлно групирани вътрешните

прилики и отлики на отделните национални правни системи

от това правно семейство.

Трудностите идват от критериите за тяхното обособяване.

Основно се използват географски критерии.

Така според този критерий се разграничават:

а) английско подсемейство – Великобритания, Ирландия,

Шотландия, Ейре;

б) американско подсемейство – САЩ, Канада;

в) австралийско подсемейство – Австралия, Нова Зеландия.

ІІ. ОСНОВНИ ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ:

1. Разграничаване на (обективното, позитивното) право и

закона.

По начало между тях се прави ясна разлика. Те никога не

се отъждествяват. То е създавано с оглед и като израз на

естественоправната философия.

Там се прогласява принципа “върховенство на правото”, а

не принципа “върховенство на закона”. Върховенството на

правото се счита за изискване всички субекти на правото,

включително и държавата, да действат съобразно повелите

на правото. На правото, а не просто на закона, защото

законът е само един, при това не най-важния източник на

правото. Освен това изискването за правовост в

действията е насочено към всички правни субекти, а не

само към държавата, както е при континенталната

концепция за “правовата държава”.

2. Структура и състав на източниците на правото.

Най-важен основен източник на правото е съдебния

прецедент (но не и административния). Той представлява

индивидуално правило за поведение, установено от съд,

което се прилага по аналогия за решаване от същия или от

други, по-долустоящи съдилища, за решаване на сходни

житейски случаи. Прецеденти се създават само от

най-висшите съдилища. В Англия това е Камарата на

лордовете, в САЩ – Върховния съд на САЩ и Върховните

съдилища на отделните щати.

Първите прецеденти съществуват от времето на Хенри ІІ

(12 век). Техни създатели са създаденото от Хенри ІІ в

рамките на кралските съдилища съдебни журита. Ключови

категории в разбирането на прецедента са т. нар. "stare

decisis" (това е задължението на съдилищата да се следва

логиката на предходни решения на горестоящите съдилища),

т. нар. "ratio decidendi" (това е правното основание,

въз основа на което е държана присъдата или съдебното

решение; онзи елемент от присъдата или решението, който

може да послужи за обосноваване на бъдещи присъди; това

е извличаното от съдебното решение и съдебната присъда

правило за поведение, валидно по аналогия за други

подобни случаи), т. нар. "obiter dictum" (това е

казаното между другото; това е конкретното правило за

поведение за конкретния случай, съдържащо се в съдебното

решение или присъда; това са конкретните съображения на

съдилищата за вземане на конкретното решение в

конкретния случай, които съображения са валидни само за

този случай). Постепенно в Англия основен създател на

прецеденти се оказва Камарата на лордовете като

най-висша съдебна инстанция, а в САЩ - върховните

съдилища на федерацията и на отделните щати.

Прецедентите се публикуват в годишни частни сборници

според органа, който ги е създал.

В последните десетилетия съществува ясна тенденция за

увеличаване на ролята на закона в широкия смисъл на

думата (т. е. като синоним на категорията “нормативен

акт”) като основен източник на правото. Законите там се

наричат най-често “статути”. От средата на ХІХ век се

наблюдава процес на законодателна интервенция, наричан

"статутификация на правото". Законите се делят на

"частни" (преимуществено са такива) и "публични"

статути. Противопоставянето на "статутното право" на

"общото право" в Англия се преустановява след Реформата

от 1875 год. Няма кодекси.

Правният обичай има символично теоретично значение.

Косвените източници на правото имат твърде ограничено

значение. Ролята им е да допълват и тълкуват правните

норми, установявани с основните източници на правото, а

не да установяват такива. Особена е ролята на

международния договор, която се явява понастоящем

основен източник на правото в континенталното правно

семейство. В него правната доктрина понастоящем

категорично не е източник на правото.

Законите (статутите) са общи, принципни. Те се

детайлизират най-вече с прецеденти. Няма кодекси. Те са

и невъзможни с оглед на спецификата на правните норми

там. Законите уреждат изключения, а не общи правила,

затова трябва да се тълкуват строго стеснително и

буквално.

Все още там нормите, създавани с нормативен акт, се

възприемат като нещо външно на правото, като нещо

привнесено отвън. Това става въпреки старанията на

законодателя да направи колкото се може по-конкретни

правните норми. За да се възприемат нормите на закона,

те трябва да бъдат потвърдени, използвани от съдебната

практика. Тя трябва да уточни по какви процедури следва

да се прилагат законите, за да може тези закони да

действат в пълна сила.

Законите по традиция играят роля на коректив или

допълнение на правото, създадено от съдебната практика.

Прецедентите играят роля на тълкуване на законите. Така

авторитета на законите се слива с авторитета на

прецедентите. Когато става дума за цитиране на закон се

цитират не неговите разпоредби, а съдебните решения,

свързани с прилагането на тези разпоредби.

Законите създават постепенно ново право, право на

държавната администрация, противостоящо на старото

право, създадено от съдиите. Новите комплексни отрасли

се регулират преди всичко от законовото право. Законите

се публикуват в частни сборници. Там няма издание от

типа на “Държавен вестник”.

2. Йерархия на източниците на правото.

Няма ясна легална йерархия на източниците на правото,

макар че доктринално не се отрича нейното съществуване.

Все пак се приема, че начело на йерархията стоят

прецедентите.

Самите закони (статути) също нямат ясна йерархия.

Единственото, което се признава, това е приоритета на

федералните пред щатските закони, както и върховенството

на Конституцията спрямо всички други източници на

правото.

По начало се признава и приоритета на международните

договори спрямо вътрешното право.

3. Основна сфера от обществени отношения на регулиране

Това са преди всичко обществените отношения между

държавата и гражданите. В тяхната уредба е силата на

семейството на общото право. В него най-развити са

конституционното, публичното и процесуалното право.

4. Отношение към структурата на правото.

Главните различия между континенталното правно семейство

и семейството на общото право са именно в областта на

структурата на правото.

Признава се единствено структурното деление на

позитивното право на вътрешно и международно. Не се

признава делението на правото на материално и

процесуално, на публично и частно. Счита се, че цялото

право е преди всичко процесуално и публично.

Още от самото начало общото право се свежда до

определени процесуални форми, в рамките на които може да

се получи решение, но никога не е ясно какво ще бъде.

Юристите там обръщали преди всичко внимание на

формализираната процедура, а не на крайния резултат, на

възложените права и задължения с правораздавателното

решение. Така общото право се явява конгломерат от

процесуални форми, призвани да обезпечат решение на

споровете. Там всички материалноправни институти се

премислят с оглед на процесуалната им форма на защита.

Там цялото право е публично, защото кралските съдилища,

за които съществува само един интерес, този на

кралството и Короната, са получили постепенно пълната

юрисдикция. Съдилищата, разглеждащи споровете от

областта на частното право, са изчезнали, а заедно с тях

и самото понятие частно право. Процесуалното право там

във всички случаи означава публично право.

Международното право има приоритет над вътрешното.

Там съществува и едно деление на позитивното право,

което е непознато на континенталното правно семейство.

Става дума за делението на правото на такива структурни

дялове като “общо право” (common law) и “право на

справедливостта” (law of equity). В общото право влизат

проблемите, свързани с наказателно право, деликти,

обезщетения за претърпени вреди, решавани с участие на

съдебно жури. В правото на справедливостта влизат

проблемите, свързани с обезщетения за пропуснати ползи,

доверителна собственост, завещания, разводи, решавани

без участието на съдебно жури.

Де юре тези два структурни дяла в Англия са слети още от

1875 год., но де факто разделението им съществува и до

днес.

Делението на материално и процесуално право в

семейството на общото право не се приема, защото не се

приема в необходимата степен римското право. В Древен

Рим са различавали юристите, които са се занимали с

материалното право (те са били наричани юрисконсулти), и

юристите, които са се занимавали с процесуалното право

(те са били наричани адвокати), които са били по-долу в

юридическата йерархия. По-късно изучаването на правото в

Европа става нещо като изучаване на морална теология.

Юристите, които са изучавали материалното право като

образец на разума, са се различавали от практиците,

които са познавали правилата на съдопроизводството, но

са нямали общи правна култура. В семейството на общото

право юристите, получили специално юридическо

университетско образование, са били рядкост. По важно е

да се намери формата на иска, да се познават формалните

процедури, да се умее започването на процес, отколкото

познаване на общи принципи на правото.

5. Отношение към системата на правото.

Признава се делението на позитивното право на правни

отрасли и правни институти. Но правните отрасли и

правните институти са различни от тези на

континенталното правно семейство.

В самите правни отрасли обикновено не се обособяват обща

и специална част.

Водещ правен отрасъл е конституционното право.

Търговското и гражданското право възникват постепенно на

базата на гражданския процес, на отделни искове от него.

В семейството на общото право съществуват редица правни

институти (понятия), непознати на континенталното правно

семейство, като "фелония" (тежко правонарушение),

"мисдиминиър" (леко правонарушение), "доверителна

собственост", "минс реа", "актус реус" и пр. В това

семейство по отношение на други институти, познати и

континенталното право, пък има коренни различия.

Например, не се свърза извъндоговорната (деликтна)

отговорност с вината.

Там липсват такива институти (понятия) като юридическо

лице, публично учреждение, непреодолима сила, родителска

власт и пр. Има и ред непреводими понятия от едното

семейство за другото. “Административно право” е нещо

съвсем различно за двете семейства. Същото е и с

“гражданско право”, и с “договор”.

Основно понятие на правото на справедливостта е “тръст”,

което е неизвестно на континенталното правно семейство.

Според него едно лице учредява доверителна собственост,

като уговоря, че това имущество ще се управлява от едни

лица в интерес на други лица.

6. Правораздавателна система:

а) съдебно производство – то в масовия случай е с повече

от 3 степени.

б) система на съдилищата – те се делят на много

йерархични звена. Така например във Великобритания

съществуват магистратски съдилища, местен съд на

короната, отделението на кралската скамейка, апелативен

съд, висш съд, камарата на лордовете. По начало

съдилищата са универсални, т. е. не се делят на отделни

съдебни системи: брачни, търговски, трудови, за

малолетни и пр. Най-висшите съдилища също не са

профилирани. Съществува единен върховен съд. В Англия,

например, има т. нар. висше правосъдие, осъществявано от

високи съдилища, и т. нар. низше правосъдие,

осъществявано от низши съдилища. Сред високите съдилища

са уестминстърските съдилища (на кралската скамейка, на

общите тъжби, на хазната), прилагащи общото право;

канцлерските съдилища, действащи на основата на

справедливостта; съдът на адмиралтейството; съдът по

разводите, работещ на основата на каноническото право;

съдът по наследството и др. След 1875 год. тези съдилища

са обединени от Върховен съд, който след последните

реформи през 1971 год. се състои от Висок съд, Съд на

Короната и Апелативен съд, в които има много различни

отделения. Отделно съществува като най-висша съдебна

инстанция апелативния комитет на палатата на лордовете.

Отделно съществува и т. нар. Съдебен комитет на Тайния

съвет, образуван от палатата на лордовете и от съдиите

от отвъдморските територии, който разглежда и спорове в

бившите английски колонии. Сред низшите съдилища

най-важни са графските съдилища и мировите съдии. Има и

много квазисъдебни органи, наричани управления, комисии

или трибунали, разглеждащи социални, бюджетни,

финансови, транспортни и пр. въпроси. Там няма отделна

система на административните съдилища. Съдилищата

обезпечават изпълнението на своите решения с правото да

налагат лишаване на свобода за неуважение към съда и

неговите решения;

в) прокуратура – по-скоро няма такъв държавен орган (в

Англия със сигурност), а ако го има, той е структуриран

по висши съдилища и най-често е в рамките на т. нар.

съдебна власт. Главният прокурор обикновено е министъра

на правосъдието. Прокурорите към отделните съдилища се

избират от населението;

г) определяне на магистратите – съдиите и прокурорите по

начало се избират от населението. Само най-висшите от

тях се назначават от главата на държавата;

д) съдебен състав – той не е единен, т. е. съдебните

заседатели са от т. нар. тип “жури”. Това означава, че

съдията и съдебните заседатели не са равноправни и не

решават всички въпроси по делата. Когато в съдебния

състав има жури, то се произнася по въпросите за

установяване на фактическата обстановка и вината.

Съдиите се произнасят единствено относно правната

квалификация. Съдебните заседатели имат равен глас и

решенията в съдебния състав се вземат с единодушие.

Съдебни заседатели в отделното жури са по 12 човека.

Съдебните заседатели по начало участвуват само по някои

тежките като наказание наказателни дела, както и в

сериозни с оглед на засегнатите интереси граждански

дела. Определят се за участие в конкретен състав по

дадено дело от страните по делото, а не от председателя

на самия съд. Съдебните заседатели към съответния съд се

избират пряко от населението;

е) съдебна процедура – там е добре развито

предварителното помирително производство. Има

предварително изслушване на страните, което да отсее

делата, които не следва да се водят поради

малозначителност или помирение на страните. Делата се

решават съобразно свободното съдийско убеждение в

рамките на закона, като няма задължително придържане към

мнението на други съдии. Съдебните решения не е

задължително да се мотивират, тъй като то би могло да

унижи достойнството на съдията. Особено мнение на член

на съдебния състав по начало се допуска.

7. Конституционен контрол.

Такъв се осъществява задължително. Това се счита за

съществена черта на демократичните държави. Той се

осъществява обикновено от Върховния съд на съответната

държава, който е начело и на системата на съдебната

власт.

8. Омбудсман.

По начало в семейството на общото право не се възприема

положително идеята за съществуването на специален

държавен орган, наричан омбудсман.

9. Правната норма.

Тя се възприема преди всичко като справедливо правило за

решаване на споровете.

Правната норма не е директива за съдията, а негово

творение. Тя е израз на свободата му да намери

оптималното решение за конкретния случай.

Правните норми са по-повече, отколкото в семейството на

континенталното право, защото те са конкретни,

казуистични правила за поведение, а не казуистични.

Съотношението между първичните (индивидуалните) и

вторичните (общите) норми в континенталното правно

семейство е в полза на ролята на първите. Вторичните

(общите правила за поведение) норми са винаги в рамките

на първичните, като не са самостоятелни, независими.

Нормите на общото право са по-малко абстрактни отколкото

нормите на континенталното правно семейство. Те не се

делят на императивни и диспозитивни, дори това деление е

непреводимо там, защото за тях всички норми са

диспозитивни. Нормите там нямат завършена логическа

структура: хипотеза, диспозиция, санкция. Те са насочени

към това да решат конкретен проблем, а не да дадат

формулировка на общо правило за поведение за в бъдеще.

Нормите, отнасящи се до правораздаването, съдебния

процес, доказателствата, съдебното и изпълнение и пр. в

очите на юристите от това семейство имат по-голямо

значение, отколкото нормите на материалното право.

Основна грижа на това правно семейство е възстановяване

на статуквото, а не установяване на социален строй.

В семейството на общото право правните норми се

разглеждат като норми за поведение, отговарящи на

справедливостта и морала. Какви следва да бъдат тези

норми е задача на правораздаването. Как следва да се

прилагат те е въпрос, с който трябва да се занимават

само юристите-практици.

В семейството на общото право нормите са тези, изведени

от основната част (ratio decidendi) на решенията,

произнесени от висшите съдилища на Англия. Нормите там

дават незабавно решение по даден спор, а нормите на

континенталното право дава решение по принцип. Нормите в

общото право са казуистични, а не общи.

Според семейството на общото право нормите на

континенталното право не са нищо друго, освен

доктринални разсъждения.