Joomla Software solutions Template

Payday loan

Начало > Самопомощ > Обща теория на правото

Система на правото

СИСТЕМА НА ПРАВОТО

Богдан Русев, фак. № 56278,

студент ІІ курс специалност "Право" на Юридически

факултет на СУ "Св. Климент Охридски"

ПОНЯТИЕ ЗА СИСТЕМАТА НА ПРАВОТО.

Правото в най-разпространеното схващане има две

характерни черти.

Първо – правото се отличава със специфична принуда, чрез

която обществото осигурява практическата реализация на

правните норми.

Второ - втората специфична черта е неговият систематичен

характер. Правото представлява разгърната система, в

която освен правни норми съществуват и други компоненти

– субективни права, юридическо задължение, публични

органи, компетентни да решават правни спорове. В

заключение нито моралът, нито религията, нито обичаят

притежават тези две характеристики: специфична правна

принуда и систематичен характер.

Система на правото – относително ново понятие. Използва

се по-често от средата на миналия век. Заедно с този

термин се използват и синонимите правна система, правен

ред и правопорядък.

Терминът “правен ред” има по утвърдена употреба, но в

наши дни бива изместван повече от “система на правото”.

Когато говорим за система на правото имаме предвид, че е

нещо, притежаващо определени граници. Следователно

терминът “система на правото” предполага, че една

конкретна система на правото притежава строго определени

териториални, персонални и времеви граници.

Съществуват национални системи на правото, които

притежават точно такива характеристики: действие на

определена територия спрямо определени субекти и

действие в определени времеви граници.

СТРУКТУРА НА СИСТЕМАТА НА ПРАВОТО

Понятие за система – понятието “система” и “системния

подход” като метод на научно изследване на природната и

социалната действителност се утвърждава в науката през

2-та ? на 20 в. Системният подход намира приложение в

правната наука и този подход е твърде ползотворен поради

естеството на правото и факта, че правото е твърде

сложно социално явление.

Под понятието система ще разбираме едно цялостно

явление, което има 3 съществени характеристики:

- Първо - всяка система представлява набор или сума от

съставни елементи. Всеки елемент притежава

самостоятелност и собствена качествена определеност.

Системата обединява в едно точно количество елементи,

които могат да се установят. Съставящите системата

елементи могат да са еднородни – тогава говорим за

хомогенни системи. Компонентите могат да бъдат

разнородни – тогава говорим за хетерогенни системи.

Възможно е компонентите в рамките на една система да се

обединяват в подсистеми като група еднородни елементи да

образува подсистема. Системата на правото е хетерогенна,

в рамките на която съществуват подсистеми.

- Второ – в рамките на системата компонентите са

организирани в строго определени специфични отношения. В

зависимост от своето естество отношенията между

компонентите на системата могат да бъдат различни –

взаимна зависимост, взаимодействие, различни форми на

подчиненост. Тук основната идея е, че всяка система

притежава характерния за нея ред и организация, които

представляват тези стабилни отношения между

компонентите. От тази гледна точка системата на правото

се отличава с много ясно установени отношения както

между отделните подсистеми, така и вътре между

компонентите в рамките на една подсистема.

- Трето – системата образува едно цяло. Единството на

системата има два аспекта – позитивен – идентичността на

системата, какви са собствените й характеристики, и

негативен – ясното различие на системата от

заобикалящата я среда.

ЕЛЕМЕНТИ И ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА СИСТЕМАТА НА ПРАВОТО

Системата на правото представлява хетерогенна система,

защото в нейния състав влизат различни по своето

същество компоненти.

а) Най-важният компонент са правните норми – правила за

поведение с общ и абстрактен характер.

б) Освен тези правила за поведение системата на правото

включва и две други разновидности – субективни права и

юридически задължения. Те в сравнение с правните норми

имат конкретен и индивидуален характер. Правните норми и

субективните права и задължения са насочени към

поведението на всички правни субекти.

в) Третият компонент са така наречените правни догми. Те

са правила за поведение, които са задължителни и са

адресирани към професионалните юристи и които

установяват принципи и норми на поведение при

прилагането на правните норми. Правните догми не

съществуват във всяка правна система, а само в правни

системи, които са достатъчно развити. Основната им роля

е да направят възможно действието и прилагането на

правото. Пример за правна догма е тезата, че “незнанието

на правото не извинява”.

г) Четвъртият компонент е системата на юрисдикциите. Тя

е част от системата на правото, защото правните норми не

действат автоматично в обществото. Юрисдикциите

(съдилища и др.) са тази сила, която осигурява

ефективността на системата. Една от най-важните

характеристики е неговият принудителен характер,

определящ се от съда. Поради тази причина юрисдикциите

трябва да се включат в системата на правото.

Характерни черти на системата на правото са:

а) тя представлява идеална система. Тя се материализира

в действието на законите и другите нормативни актове.

Субективните права се материализират в документа. Както

правните норми, така и останалите компоненти

представляват една идеална система, която се изгражда по

пътя на абстракцията.

б) системата на правото е езиково и логически изразена.

Когато говорим, че правото е езиков феномен, трябва да

кажем, че езикът на правото е различен от съответни

говорим и естествен език. Езикът на правото съществува в

контекста, в средата на общоупотребявания език, но

притежава собствени правила. Между правния и говоримия

език съществуват смислови различия. Правните понятия са

градивен елемент на правния език, който действа в

рамките на съответната национална система. Правните

понятия притежават голяма съгласуваност. Те са

взаимообвързани с логически връзки помежду си. Това дава

основания през 19 в. в Германия да се сформира възгледа,

че действието на правото представлява по своята

логическа природа смятане с понятия. Юристите прилагат

правото така, както математиците задачи. Всяко едно

понятие се образува по пътя на наблюдението, като се

вземат съществените качества на наблюдаваните предмети.

Ролята на понятията е да опишат действителността.

Спецификата тук се изразява в това, че с помощта на

правните понятия се създава правна действителност. Чрез

правните понятия ние конструираме правната

действителност. Те изпълняват освен описателна и

конструктивна роля. Правните понятия трябва да се

разграничават от т. н. законови понятия. Вторите са

резултат на дефиниция, която законодателят дава на

определени думи. От тази гледна точка законовите понятия

имат по-условен характер и ограничено действие. Правните

понятия са резултат от многогодишна историческа еволюция

и притежават универсална роля. Те са с приблизително

еднаква роля в различните правни системи. Те изразяват

общите черти на функционирането на правото. Освен това

правните понятия могат да се обединят в юридически

конструкции. Например “непозволеното увреждане” е

юридическа конструкция, която изразява четири юридически

понятия, свързани помежду си по определен начин. За да

съществува непозволено увреждане необходими са вина,

противоправно поведение, връзка между вредата и

поведението и вина.

ВИДОВЕ СИСТЕМИ НА ПРАВОТО

Системите на правото се класифицират съобразно

определени критерии.

Критериите за разграничаване на правните системи могат

да са най-различни:

а) според сферата им на действие биват:

- национални;

- наднационални (наричат се още правни семейства);

б) според естеството на правните норми и техниките на

техните прилагане правните системи биват:

- отворени - При отворените правни системи правните

норми се създават по повод на водено дели и целта на

създаването на нормата е да се реши делото. Имат

по-конкретен характер, а появата и създаването им не е

предвидимо;

- затворени - При затворените правни системи равните

норми имат значително по-общ характер и предвидимост.

Това е така, защото правните норми са записани в закони

и кодекси. Създават се без оглед на определен казус.

в) според това дали системата на правото допуска

действието на правни норми от друга правна система:

- монистични - При монистичните правни системи се

допуска прилагането само на правни норми, създадени

вътре в системата от самата нея. Можем да кажем,

националните правни системи са почти изцяло монистични

до средата на 20 в.;

- плуралистични - Плуралистичните правни системи на една

и съща територия и едни и същи правни субекти е възможно

действието на норми, създадени от други правни системи.

По-голямата част от съвременните правни системи са

плуралистични.Българската правна система е изградена въз

основа на конституцията от 1991г. и е плуралистична,

защото допуска действието на територията на Република

България и на международни правни норми – ООН,

Европейски съюз.

ОСНОВНИ НАДНАЦИОНАЛНИ ПРАВНИ СИСТЕМИ

Съвременните наднационални правни системи са резултат от

многовековна историческа еволюция. Процесът на

формирането на съвременните правни системи трае от 11–12

в. вече 900 г.

В нашето съвремие съществуват три основни типа правни

системи, които определят облика на правото. Това са:

- романо-германската правна система, която се нарича и

континентална, и

- прецедентната правна система – англо-саксонската;

- система на религиозно-традиционното право.

Романо-германската възниква и се оформя по пътя на

дедукцията (възприемането) на римското частно право.

Наименованието романо-германска показва етническите

групи, които първи я възприемат. Можем да кажем, че в

наши дни романо-германската система е разпространена във

всички европейски страни, Латинска Америка, тези страни

от Азия и Африка, които са били колонии на европейските

държави. Континенталната правна система се формира чрез

рецепция на римското частно право. Римското частно право

е разгърната и развита правна система. То дава

многообразни и обосновани правни решения, съответни на

едно развито стоково общество. Римското вещно и

облигационно право използва понятия, които са в употреба

и днес. Римското право се съдържа в най-различни

източници, документи, мнения на юристи, императорски

постановления и т.н. Този многообразен материал през 7

век по нареждане на Юстиниян І бива кодифициран, като

правната материя е подредена по институти. Тази

кодификация носи името Корпус юрис цивилис. В него са

събрани най-добрите решения през многовековната история

на Рим. Целта е да се улеснят юристите. Тази задача не е

могла да се осъществи цялостно, защото след варварските

нашествия се забравя. Кодексът е много сложен и

неразбираем за тях. Варварите носят свое право.

През 13 век в Европа започва духовен процес – Ренесанс.

Възраждат се знанията, натрупани от гръцката и римската

цивилизации. В областта на правото възраждането се

изразява в засилен интерес към изучаване на римското

право, преди всичко на Юстинияновия кодекс. В Италия,

Чехия, Полша възникват първите университети през 13 век.

Първата дисциплина, която студентите изучават е

теология. Второто е право. Студентите по право изучават

римското право. След като завършат започват да прилагат

и обичайните правила, доминиращи в съответния регион. По

време на своите академични занятия студентите са

изучавали понятията, институциите и систематиката на

римското право. По време на своята практика те започват

да прилагат понятия, институти типични за римското

право. Съответно можем да заключим, че правната практика

от 14 в. насетне започва процес на синтез на обичайното

право и понятията и институтите на римското право. Можем

да заключим, че този процес протича в цяла Европа.

Всички обичайни системи възприемат влиянието на римското

частно право. През 17 – 18в. са налице първите опити да

бъде направена систематизация на обичайното право в

съответния регион. Решителната крачка е през 19 в. за

оформяне на континенталната система на правото.

Направена е кодификацията на правните системи на

европейските народи.

Предпоставките за кодификацията на континенталното право

са три:

- Политическа – изразява се в това, че през 19 в. се

извършва обособяването на много повече държави на

европейския континент. Това става по национален признак.

Това са централизирани държави, което е най-характерно

за периода. Това означава, че държавата взима в свои

ръце монопола върху правото като става единственият

авторитет, които има правото да създава правни норми и

да ги прилага.

- Юридическа – рязко нараства нуждата от юридическа

регламентация, която да уреди нарастващите нужди на

пазарната икономика. Правните обичаи са консервативни,

не могат да посрещнат необходимостта от динамична правна

аргументация.

- Научна – изразява се във формираното 17-18 в.

възприемане от хората на заобикалящия ги свят. През

17–18 в. духът на рационализма взима връх в човешкото

общество. Рационализмът означава вяра, че хората могат

да опознаят законите, съгласно които е устроен света и

че могат да ги формализират.така могат да подобрят своя

живот. Логично е в съзнанието на хората да се оформи

идеята, че юридическите закони също могат да се

формулират и поставят в служба на хората. Може да кажем,

че постиженията на науката и духът на рационализма също

са причина за кодификацията.

Кодификацията започва във Франция. В течение на 10

години в началото на ХІХ век се приемат няколко кодекса.

Пръв е гражданският кодекс – 1804 – Кодекс на Наполеон.

Кодификацията обхваща наказателното, семейното,

гражданското права. След Франция всички Европейски

страни приемат закони и кодекси. В края на 19 в.

правните системи на европейските страни са коренно

различни от положението в началото на века. Правният

обичай не е съществен източник на правото. Забранява се

прилагането на правните обичаи. Целта била да прилагат

само законите. Кодификацията ограничава права, защото

правните системи стават много по-организирани и без

противоречивост. Законите действат еднакво на

територията на цялата правна система. Уеднаквява се

терминологията. Създават се много нови правни норми.

Характерни черти на континенталната правна система могат

да се изброят като включват следните елементи.

- Първо - Законът се превръща в основен източник на

правото. През 19 в. до началото на 20 в. се прилага

принципът за върховенството на закона в правната

система, което означава, че законите са най-висшите

източници на правото и те уреждат всички основни

обществени отношения. От средата на 20 в. принципът за

върховенството отстъпва на принципа на

конституционализма. Конституцията на една страна

представлява основа на една система и върховен източник

на правото в нея.

- Второ - подчинение на съдията само на закона. Този

принцип има много различни аспекти. Означава, че

континенталният съдия няма право при решаване на

юридическия казус да създава правни норми. Съдията е

ограничен от закона. Първоначално през 19 в. този

принцип се спазва съвсем стриктно като на съдиите е

забранено да тълкуват законите. Те са били длъжни да ги

прилагат такива, каквито са създадени. От края на 19 в.

този принцип бива смекчен и тълкуването на закона е

разрешено, но съдията може само да го прилага.

- Трето – характерна е структурата на континенталната

правна система. Това е резултат от рецепцията на

римското право. Континенталната правна система се

разделя на обективно и субективно право, на материално и

процесуално, на публично и частно. Това не съществува в

прецедентните правни системи.

- Четвърто - начинът на обосноваване на присъдата.

Съдебното решение представлява дедуктивно заключение.

Континенталният съдия своето решение като логическо

следствие от текста на правната норма. В прецедентната

правна система обосноваването на съдебните решение се

извършва предимно по пътя на аналогическите съждения.

Прецедентната правна система – вторият основен тип

правна система, подчертава с наименованието си

най-важната характерна черта – признаването на съдебния

прецедент за източник на правото. Възниква в Англия и

източник за нейното развитие е наличието на сложна

съдебна система, наличието на конкуриращи се съдебни

юрисдикции, които могат да решат един правен спор. В

Англия по силата на историческите причини през 12 в. се

появяват конкуриращи се правни системи. Първо това са

локалните съдилища на англите и саксите. Те са прилагали

обичайното право. В същото време, след като през 11 в.

норманите завладяват островите установяват силна

централна власт и съответно система от централни

съдилища, която да прилага тяхното право. В резултат на

тази конкуренция се стига до положение, когато един съд

приема едно дело, то това означава в голяма степен, че

иска да бъде уважен. Излага съображения по съществото на

спора. Субективното право не съществува до момента,

когато стане обект на съдебен спор. В Англия спецификата

на процедиране на съдебната система прави възможно

съдът, когато няма обичайна правна норма да създаде

такава и да я използва. По своето същество новата норма,

която съдът създава представлява или развитие на

съществуващото обичайно право или отклонение от него.

Трябва да добавим, че тези нови равни норми са

обосновани в мотивите на съдебното решение и в този

смисъл не представляват произволно решение, а са логично

следствие и продължение на съществуващото обичайно

право. Тази част от мотивите, в която съдията обосновано

излага своите съображения и формулира текста на новата

правна норма се нарича Рацио дециденди (разум на

решението). След като в съдебната практика възниква

подобен аналогичен казус при разглеждането му съдията се

позовава на именно тази част от вече постановеното

решение. Първоначално това позоваване не е задължително,

а е за удобство. В течение на многовековната практика

позоваването става задължително. Рацио дециденди се

превръща в правна норма. Разбира се в течение на

многовековното развитие се натрупват и други черти.

Например всяка година се издават специални сборници, в

които се събират тези съдебни решения, съдържащи рацио

дециденди. В прецедентната правна система 99% от

работата на съдиите е да прилагат правни норми. Малко са

решенията с Рацио... В този смисъл не всички съдебни

решения представляват източник на правото. В наше време

само определени съдилища могат да постановят съдебен

прецедент. През 2-та ? на 20 в. в прецедентните страни

се наблюдава стремеж към доближаване към континенталната

правна система. Различията са твърде значими. Те са не

само външни, засягат не се само източниците и

структурата, но и съществото на юридическата обосновка.

Религиозни правни системи са третият основен вид правни

системи на съвременността. При тях правото не е

обособено от религията, а е част от нея. В Европейската

правна традиция през средновековието е съществувало

значително влияние на религията върху правото. Църквата

е притежавала юрисдикция в някои области на социалния

живот, които по принцип са правни – семейство,

престъпления на вярата. Християнството еволюира

значително и днес позволява еманципация на правото. Това

става 17–18 в. Днес само в ислямските държави има

типично религиозни правни системи. В тях предмет на

регулиране от правото са не само отношенията между

хората, но и отношенията между отделния човек и Бог. Те

също са правни. Ислямското право е неразделна част от

исляма и много характерно за него е че не се е изменила

никак за 1000 г. Ислямското право използва типични равни

понятия – субект, престъпление, вина. Субектът реално на

правните норми са духовни лица.

Социалистическа правна система също е сред основните

правни системи на съвременността. Основното съотношение

между източниците на правото и хората, които го прилагат

е същото както в континенталната правна система. Тук

обаче се основава на една идеология, че ролята на

правото е да реши класовите противоречия. Основано е на

теориите на Маркс. Поради това е дефинирано като право,

което има временно съществуване. От тази гледна точка

има съществени характерни особености. Конституционното

право се изгражда на принципа на единството на властта.

Собствеността – отрича се правото на частна собственост,

има само лична. Наблюдава се значително ограничаване на

свободата на договаряне. Хората могат да се договорят

единствено по повод на вещите, които са тяхна лична

собственост. Търговско право не съществува.

ОБЕКТИВНО И СУБЕКТИВНО ПРАВО

“Обективно право” наричаме съвкупността от правни норми,

които се намират в юридическа сила в една конкретна

система на правото и регулират отношенията между

правните субекти в тази система. Правните норми са

установени по траен начин. Те са фиксирани писмено в

т.н. източници на правото. Поради това правните норми са

независими от правните субекти, а съвкупността им

наричаме обективно право.

Самият термин “субективно право” обозначава съвкупността

от субективните права и задължения, които принадлежат на

правните субекти от една конкретна система на правото и

имат приложение в рамките й. Възникването, същността и

упражняването на субективните права и юридическите

задължения изцяло зависят от действията и целите а

отделните субекти. Всеки конкретен субект придобива и

упражнява конкретни права и задължения. Поради това и

съвкупността и задължения се нарича субективно право.

Понятията субективно и обективно право се присъщи и се

използват само в континенталната юридическа традиция.

Възникват през 17–19 в., когато възниква и теорията за

т.н. субективни права на човека. Съгласно тази теория

всеки човек от раждането си притежава субективни права,

които са неотменимо свързани с личността му. Те са и

неотчуждими. Изводът е, че субективното право е първично

по начина на възникването си, че субективните права на

отделните хора съществуват като естествен природен факт.

Следователно, когато законодателят приема закони,

създава обективното право, той е длъжен да се съобразява

със субективните права на хората.

През 19 в. в политическата и юридическата теория връх

взима възгледът, че държавата е този субект, който

притежава властта и правото да създава правни норми. В

тази теория правните норми, създадени от държавата

представляват първичен факт. Обективното право е

първично. Отделните хора, субекти на правото, могат да

придобият субективни права само ако тези права са

записани в правните норми.

В съвременната теория на правото понятията субективно и

обективно право продължават да се употребяват. Правните

норми и субективните права и задължения са част от

компонентите на системата на правото, а отношенията

между тях в съвременните правни системи са значително

по-сложни.

Обективното и субективното са включени в структурата на

правото.Обективното право се разбира още като позитивно

право. По принцип тези две понятия се отъждествяват. Ако

търсим различия между тях, то основното различие е в

обема на двете понятия. Обективното право трябва да се

разбира в по-широк смисъл на думата, като в правото като

нормативна система се включват всички исторически

съществували правни системи. В този смисъл и римското

право е обективно право – право, което е обективирано в

определени източници на правото.

Позитивното право може да се разбира в по-тесен смисъл

като обективно право, което е действащо към даден

исторически момент, валидното право. Това е валидно за

определен исторически период. Това е условно

разграничение.

Причината за отъждествяването на двете понятия е, че

позитивното право се обективира във формално избрани

източници на правото – правни норми. Следователно

позитивното право не може да съществува без външната

форма, без външния израз, който то трябва да придобие.

Източниците на правото са свойства на позитивното право.

За да се превърне волята в общозадължителни правила за

поведение, трябва да се обективира, изрази в съответните

източници на правото. Това е писмената езикова форма

форма на изразяване на обективното право. Това е

отличителна черта на правото като нормативна система от

другите видове нормативни системи. За да придобие

правото общозадължителен характер, трябва да се

обективира в съответни източници. По този начин то се

превръща в универсална нормативна система. В позитивното

право се обективира част от съдържанието на другите

нормативни системи,т.е. получава нов външен израз.

Всичко това показва, че обективното право има

институционална характеристика. На първо място

обективното право получава външен израз чрез спазването

на процесуални изисквания, установени в

правото.Следователно начинът на институционализиране на

правото като нормативна система е установен правно.

Освен това в правото като нормативна система се

институционализира обективно съществуващи, независимо от

правото обществени отношения и други явления. От гл.т.

на формалния израз на обективното право е характерен

йерархичният строеж на неговите източници. Така се

осигурява вътрешната непротиворечивост в обективното

право.

Субективното право е предвиденото в обективното право,

установено възможно поведение на правните субекти и

възможност да се иска определено поведение от друг

правен субект. Тези възможности са гарантирани със

специфични правни средства. Субективното право не е

субективно в смисъл, че съществува в съзнанието на

праните субекти. То е свързано с волята на правния

субект. То е свързано с автономията на правния субект.

То е субективно в смисъл, че принадлежи на правния

субект, т.е. субективното право е право на субекта.

Връзката между субективното и обективното право се

изразява в това, че субективното право се съдържа

принципно в обективното право. На първо място то е

отразено в обективното право. На второ място

субективното право е система от предвидени в обективното

право производни от естествените права, субективни

права. На трето място връзката на субективното право с

обективното е в гарантирането на субективни права с

правни средства на обективното право, т.е. установени в

обективното право. Защитата е в обективното право

Всичко това означава, че субективните права са

институционализирани естествени права, чрез тяхното

отразяване в правото и защита със специфични правни

средства. Това показва, че връзката между субективно и

обективно право се включва в институционалната

характеристика на правото като нормативна система.

МАТЕРИАЛНО И ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО

Понятията материално и процесуално право са също така

понятия , които възникват и съществуват в рамките на

континенталната система.

Материалното право са тези правни норми и субективни

права, които непосредствено регулират хората,

поведението им в социалната действителност. Материалното

право носи условен характер.

Процесуалното право регламентира процедурите за защита

на материалните субективни права. Всяко едно материално

право може да се наруши и в тези случаи по този повод

започва процедура по установяване на истината. Всяко

действие на тази процедура е правно

регламентирано.съвкупността от действията наричаме

процес. В този смисъл процесуалното право представлява

правните норми и субективните права, които се реализират

в рамките на процеса.

Между материално и процесуално право съществува

функционална връзка. Изразява се в това, че спецификата

на материалното право определя и процесуалната форма на

неговата защита.

ПУБЛИЧНО И ЧАСТНО ПРАВО

Разграничаването иде още от римското право, където

юристите ясно са разграничавали тези правни норми, които

са регламентирали частните отношения и публичните

отношения от нормите. Тази разлика е била толкова

дълбока, че се оформили две системи на правото – частно

и публично.

През средновековието това разграничение изчезва поради

характера на самите системи. Правните системи са били

партикуларни, липсвала е единност. През 17–18 в.

интересът към римското публично и частно право се

възвръща. Системата на римското частно право се реципира

от конституционното направление. Съответно на римското

частно право се оформят националните системи на частното

право, които възприемат системата му.

През 19 в. след възприемането на принципите на модерната

демокрация и създаването на централизирани държави

изградени въз основата на тези принципи започва да се

формира и системата на публичното модерно право.

Изграждането й е резултат изцяло от усилията на учените

юристи през 19 в. Те дават първите определения на нови

понятия, специфични за публичното право, станали

централни за системата му – държавен орган, власт,

разделение на властите, компетентност. Системата на

публичното право се изгражда по подобие на

съществуващата систематика на частното право. През 20 в.

публичното право търпи значително развитие.

Съществуват два различни критерия за разграничаване на

частно и публично право.

- IMPERIUM – власт. Според този критерий публичното

право регламентира отношения, които или възникнали

едностранно, или по взаимно съгласие и правните субекти

в тези отношения не са равнопоставени. Частното право се

състои от правни норми, които уреждат възникването на

правоотношенията само при наличието на взаимно съгласие

на двете страни и при които двете страни са

равнопоставени. От тази гледна точка лесно се

класифицират публичните или частните отношения.

Правоотношението по заплащане на данъци, например,

възниква едностранно, следователно то е публично.

Правоотношението на гражданство също предполага

неравнопоставеност между гражданина и държавата, поради

което то е публично. Публични са и всички отношенията

между държавни органи.

- ИНТЕРЕС – според тази теория можем да намерим

действителната граница, основавайки се на интереса в

правоотношенията. Правото регламентира интереси.

Интересът не е строго правен. Въпреки че понятието е

извънправно, то е сигурен критерии и е не винаги свързан

с отделната човешка личност – групов интерес. Законът за

Юридическите лица с нестопанска цел, например,

регламентира два вида юридически лица с нестопанска цел

– работещи в обществена или частна полза.

ВЪТРЕШНО И МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО

Националните правни системи притежават строго определен

териториален и персонален обхват. Правните им норми

действат в рамките на определена държава и нейния

вътрешен суверенитет. Националните правни системи са

автономни. Те са независими една от друга и действат

равноправно. Никоя от националните правни системи няма

предимство над друга.

Успоредно с националните правни системи съществува и

правната система на международното право. Тя притежава

редица различия с националните правни системи и се

намира в отношение на надмощие и подчинение спрямо

националните правни системи.

Системата на международното право започва да се

организира като самостоятелна правна система през

средновековието, когато възниква идеята за външния

суверенитет на държавите. Суверенните държави са

независими едно от друга. Израз на тази самостоятелност

е, че отношенията между отделните държави могат да се

уреждат не по пътя на силата, а по пътя на взаимното

съгласие, т.е. по пътя на правото. В края на 19 в. се

наблюдава рязък скок в движението за развитие на

международното право. Тогава започва сключване на

множество международни договори между държавите и така

се създават правни норми. Целта е не да се уреди

конкретен въпрос между двете страни, а да се създадат

правила за поведение, които да са задължителни за

подписалите държави в бъдеще. През 20 в. засиленото

международно сътрудничество, процесите на интеграция и

глобализация водят до неимоверно увеличаване на броя на

сключваните международни договори и до относително

нарастване на ролята на международното право в сравнение

с вътрешното право на отделните държави.

Системата на международното право притежава ясно

изградена структура.

На първо място то се разделя на:

- международно публично право, и

- международно частно право.

Международното публично право урежда въпросите относно

отношенията между суверенните държави и образуваните от

тях международни организации. Субектите на

международното публично право са два вида – суверенните

държави (първични) и международните организации

(вторични), защото последните могат да възникнат само от

държави. Веднъж образувани те се превръщат в пълноценни

субекти на международното право и влизат в правни

отношения както със суверенните държави, така и с

другите международни организации Специфика на

международното публично право са източниците му. Начинът

на създаване на международното право е принципно

различен в сравнение с вътрешното право. В

международната общност липсва централизирана и единна

власт. Поради това авторът на правните норми не е един,

а много субекти. Освен това методът не може да бъде

методът на властовото налагане, както е във вътрешното

право. Методът може да е единствено съгласуването.

Затова източници на международното право са договорите,

международния обичай. Налице е също мълчаливо спазване

на определено поведение – общопризнатите принципи и

норми на международното право.

Международното частно право регламентира частни

отношения, при които не е намесена публичната власт на

отделните държави. Международното частно право

регламентира отношения с чуждестранен елемент. Това са

такива отношения, при които един от елементите

(страната, вещта) е чуждестранен и подчинен на друг

правен порядък – смесен брак и т.н. Нормите на

международното частно право имат за задача да решат кой

от двата правопорядъка да действа. От тази гледна точка

нормите на международното частно право не дават

регламентация на казуса, а определят приложимия правен

ред. Нормите му са ситуирани вътре в националните правни

системи.

СЪОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ НОРМИТЕ НА ВЪТРЕШНОТО И МЕЖДУНАРОДНОТО

ПРАВО

Системата на международното право няма собствена

територия. В исторически план системата на

международното право винаги е била разглеждана като

превъзхождаща националните системи, защото обхваща

отношения с глобално значение.

В съвременната теория на правото съществуват две

виждания относно съотношението международно – вътрешно

право. Тези две виждания са така наречените

- монистичен и

- дуалистичен възглед за съотношението.

Според монистичния възглед в света съществува само една

световна правна система. Националните прани системи

представляват само част от тази единна правна система.

Всяка една национална правна система със създаването си

определя границите на своето приложение, но това не

означава, че единното международно право губи приложение

на територията на националната правна система.

Суверенитетът на отделната държава не прегражда

действието на международното право. Практически

последици от монистичните възгледи са тези, че

международното право има автоматично действие на

територията на националната правна система Освен това

международното право има приоритет над вътрешното.

Голяма част от държавите в Европа са възприели този

принцип – Холандия, Франция

Дуалистичният възглед приема, че международното и

вътрешното право са две отделни системи, независими една

от друга. Суверенитетът на държавата представлява

бариера срещу всякакви външни фактори, включително и

международните правни норми.

Според конституцията от 1971 г. НР България възприема

дуалистичния подход и има херметически затворена правна

система. Конституцията от 1991 г. изхожда от принципа на

дуализма и разделя ясно системата на вътрешното и

международното право. В същото време е значително

по-отворена и съдържа в себе си възможности

международното право да има действие и на територията на

България.

Съществуват два основни механизма, гарантиращи

съответствието на вътрешното и международното право.

Първият е чл. 5, ал. 4 от КРБ, позволяващ на

международните договори да станат и част от вътрешното

право на България.

Вторият механизъм е в чл. 149, ал. 1 от КРБ където се

определя твърде специфичното поведение на българския

конституционен съд – може да се произнася относно

съответствието на законите с общозначимите норми на

международното право, по които България е страна.

Следователно конституционният съд е гарант за приоритета

на международното право по отношение на вътрешното

право.

Благодарение на това България внася съответствие между

международното право и вътрешното право. Този модел на

съотношение е уникален и достатъчно ефективен за да може

България да бъде пълноценен участник в създаването и

прилагането на международното право.

ПРАВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Правото на европейския съюз възниква през 50-те години

на миналия век като първоначално между 6 държави са

сключени международни договори и са създадени европейски

общности, чиято цел е чисто икономическа Политическата

мотивировка е на втори план – съгласувайки своите

икономики Франция и Германия да се контролират взаимно.

Това претърпява еволюция, която значително надминава

първоначалните планове. Европейският съюз се превръща в

притегателен център и днес членовете му са 15, а през

2004 г. ще станат 25.

Това, което е съществено за нас, е, че в течение на

засилващата се и разрастваща се интеграция Европейският

съюз еволюира от една типична международна организация в

една интегрираща се общност, която изземва част от

националния суверенитет на страните членки Този факт

води до възникване в рамките на тази интегрираща се

общност на самостоятелна система на правото.

В резултат европейското право представлява трета

самостоятелна система на правото, заедно с правните

системи на държавите членки и системата на

международното право. Има собствени източници –

учредителните договори, актовете, приемащи органите на

Европейския съюз.

Най-голямо значение за еволюцията му има съдебната

практика, установена чрез решенията на европейския съд в

Люксембург Те трасират пътя, по който правото на

Европейския съюз се превръща в самостоятелна система на

правото.

Съществуват два основни принципа на европейското право.

Първият е принципът за прякото действие на правото на

Европейския съюз в националните правни системи.

Формулиран е в дело № 26 от 1962г. на съда в Люксембург

– делото ван Гейд. По това дело съдът за пръв път

приема, че правната система на Европейския съюз

представлява нов международноправен ред. Когато създават

европейския съюз, държавите членки ограничават своите

суверенни право и именно суверенитетът, който даряват на

международните организации е предпоставка за създаването

на новия правен ред. От принципно значение е и

решението, че субекти на правото на ЕС са не само

държавите, но и гражданите им. Правото на ЕС има пряко

действие по отношение на тях. Правата и задълженията,

които правото на ЕС създава, представляват част от

правовия статус на гражданите на ЕС. Друго решение е за

т.н. пряко и непряко действие на правото на ЕС. Нормите,

които се съдържат в източниците на правото на ЕС са

различни по своите качества и цели. От тази гледна точка

не всички норми на правото на ЕС могат да имат пряко

отношение към гражданите и юридическите лица на ЕС.

Пряко могат само тези правни норми, за които съдът

определя три условия. – нормата да е ясна, да е

безусловна, да не зависи от мерки за последващо

прилагане. Тези норми имат пряко действие по отношение

на територията и гражданите на ЕС. Ако праните норми не

отговарят – имат непряко действие. Те са задължителни,

но само за органите на държавите членки, длъжни да ги

приложат.

Вторият принцип е принципът за приоритета на правото на

ЕС над вътрешното право на държавите членки. Този

проблем – дело № 6 от 1964г. на Европейския съд в

Люксембург – делото Фламинио Коста. По това дело съдът

приема, че за да се постигне целта на създаването на ЕС

е нужно правото му да действа еднакво и ефективно на

територията на всички държави членки. Поради това, ако е

налице конфликт между вътрешното и европейското право,

приоритет трябва да има европейското право. Националните

съдилища на държавите членки са длъжни да спазват

приоритета на правото на ЕС, което съдържа вече

уеднаквени правни текстове и не се различава от

вътрешното законодателство. Само по този начин целта и

задачите на тази интегрираща се международна общност

могат да се изпълнят

СИСТЕМА НА ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО

Терминът законодателство е легален термин и се използва

в действащото право и в текста на конституцията.

То има два смисъла.

На първо място имаме по-тесен смисъл и в него се

включват законите на народното събрание, и подзаконовите

актове, приемани от изпълнителната власт. Като синоним

на това по-тясно значение се използва нормативен акт.

Съществува и второ, по-широко значение на термина и в

него се включват освен актовете и конституцията и

международните договори, които представляват част от

вътрешното право на България. Можем да приравним това

по-широко понятие към източници на правото. Тук ще

използваме по-широкото значение на понятието,

представляващо всичка нормативни актове, които съдържат

правни норми. Те образуват система помежду си.

Ето защо в съвременните системи говорим за не само

система на правото, но и за система на

законодателството. Тя е система за външно изразяване на

правните норми. Следователно ако системата на правото по

своето естество е идеална логическа система, то

системата на законодателството е средството, чрез което

системата на правото се обективира в обществото.

Проблемът за системата на законодателството съществува

преди всичко през 19 в. в континенталната правна

система, когато тази материално система е създадена чрез

кодификацията. Наличието на ясно структурирана система

на законодателството е най-ясният белег на

романо-германската правна система.

Системата на законодателството възниква по пътя на

правотворчеството, осъществявано от различни

правотворчески органи. Тъй като се оформя от различни

органи, действащи в различен състав, то очевидно е, че

никога между правните норми, създадени пред различен

период от време от различен персонален състав на

органите, не ще съществува синхрон. Законодателството

съдържа в себе си множество празноти, противоречия,

несъгласуваност, което логически води до неефективност

на системата на правото. Всичко това показва, че

системата на законодателството, като една рационално, но

изкуствено създадена система, е желателно да се подлага

на допълнителна обработка, която ще повиши нейните

системни качества.

Можем да дефинираме система на законодателството като

дейност по подреждане, отстраняване на празноти и

противоречия в съществуващото законодателство, с цел

подобряване на неговото действие.

Според естеството и дълбочината на намеса съществуват

два вида на систематизация:

- инкорпорация, и

- кодификация.

Инкорпорацията представлява обединяване на различни

законодателни актове на базата на определен системен

признак. В юридическата практика инкорпорацията е

най-важното средство, чрез което практикуващите юристи

работят и са осведомени за състоянието на действащото

законодателство. Сборниците от закони са всъщност

инкорпорирани закони.

При тях законодателството е инкорпорирано на основата на

два критерия:

- предметен, и

- времеви.

Чрез предметния критерий законодателството се подрежда

по предмет на регулиране. Инкорпорираните сборници

обхващат един отделен правен отрасъл. Например

инкорпориран сборник - законодателство по семейно право.

Съществуват и инкорпорирани в по-ограничена сфера закони

– избирателни закони. Времевият критерий означава, че

подредените законови актове отразяват законодателството

в един точно определен момент.

От гледна точка на субекта разглеждаме:

- официална, и

- неофициална инкорпорация.

Неофициалната обхваща всички сборници на частни

издателства. Отговорността дали сборниците са съответни

на оригиналните закони е изцяло на авторите на сборника.

Официалната инкорпорация се извършва от специално

натоварен с тази функция държавен орган. Това означава,

че държавата стои и гарантира този орган на инкорпорация

– “Нормативни актове” – НС и МС. Допълнително удобство

е, че това издание може да се актуализира ежемесечно.

Втората форма на систематизация е кодификацията. Тя

представлява систематизиране на действащите в един

правен отрасъл правни норми в единен законодателен акт –

кодекс. По своята юридическа природа той е вид закон и

се приема от НС. Чл. 4, ал.1 от закона за нормативните

актове се установява, че кодекс НС приема, когато трябва

да се уредят обществени отношения, предмет на цял

отрасъл от правната система или на обособен негов дял.

Българската практика показва, че имаме кодификация в

различни отрасли – Процесуалното право –

Гражданско-процесуален кодекс, Наказателно-процесуален

кодекс; материално право – Наказателен кодекс, семеен

кодекс и др. Нямаме Граждански кодекс.

Има и закони, които носят заглавието “закон”, но са

кодекси – Търговския закон. Предимствата са в това, че

кодексите се изработват на базата на достатъчно

съществувала и развита правна регламентация При

създаването му авторите целенасочено премахват излишната

и дублираща се аргументация, изчистват терминологията,

дават дефиниции.

В континенталната правна система съществуват два вида

кодификация:

– институционална, и

- пандектна.

Институционалната кодификация представлява обособяване

на правни норми по правни институти така, както за пръв

път е извършено в институциите на Гай – лица, имущество,

способи за придобиване. Тази логика на подреждане е

възприета във френския граждански кодекс.

Пандектната система възниква през 19 в. в Германия.

Немските юристи я разработват и при нея имаме:

- обща част, където се разглеждат общите въпроси, след

което следват

- специалните части – вещно право, облигационно право,

семейно право и наследствено право. Немският граждански

законник е изграден по тази система. Българската правна

система не притежава граждански кодекс, но наподобява

пандектната система.

СИСТЕМАТИЗАЦИЯ НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА

Систематизацията на съдебната практика е ключово

необходимо продължение на системата на законодателството

Съдебната практика включва редица нови елементи,

породени от конкретни казуси, възникнали след приемането

на един законодателен акт.

Систематизацията на съдебната практика се извършва от

най квалифицираните юристи – съдии, които работят във

ВКС и ВАС. Систематизацията се извършва чрез подбор и

публикация на една част от решенията на върховните

съдилища, които поради своята принципна новост

представляват интерес за съдиите от цялата система, а

чрез тях и за правовия живот като цяло. Подборът и

публикуването се осъществяват със специални бюлетини,

както и чрез ежегодни сборници, също предметно

регулирани – съдебна практика по наказателни дела,

административни дела и т.н.

Системата на законодателството, на правото и съдебната

практика намират израз в правноинформационните системи –

информационен продукт, изграждащ се на основата на

информацията от вече съществуващото законодателство и

съдебна практика. Предимствата му са, че позволява

състоянието на законодателството да се връща произволно

време назад, връзките на конкретна алинея със съдебната

практика, лесно се търсят връзки между правните норми.