ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ

Понятие. Обща характеристика.

1.Общи бележки .

Oбщественоправният живот отбеляз­ва непрекъснато пораждане на нови права и изменение или погасяване на съществуващи вече права. Това пораждане, изменение и погасяване на права дава на обективното право онзи материал, без който то би изгубило всякакъв смисъл и значение. Но ако е вярно, че съществуването на обектив­ното право е тясно свързано с това на субективните права, също така е вярно, че и пораждането, изменението и пога­сяването на права не могат да надхвърлят рамките на обек­тивното право. Защото то е, което дава образа на субектив­ните права, което ги установява и санкционира. Наистина обективното право би станало ненужно, ако нямаше субек­тивни права, но и субективните права не биха били истин­ски  права,   биха  станали невъзможни, ако нямаше нор­ми на обективното право, които да ги установяват и санк­ционират.

2. Юридическите факти като фактори за живота на су­бективните права.

И все пак сами по себе си нормите на действащото право не са достатъчни, за да се стигне до по­раждане, изменение и погасяване на права;  животът на пра­вата се движи под въздействието на други фактори, макар и никога да не излиза извън рамките на тези норми. Тези други фактори, които са абсолютно необходими, за да мо­гат да се породят нови права или да се изменят и погасят съществуващи права, са дадени с редица факти из обще­ствения живот. И в действителност само при предпоставка­та на тези факти правният ред санкционира онези правни последици, които като субективни права и правни задълже­ния следват в своята корелативна връзка пораждането, из­менението и погасяването на правата.

Фактите, които предизвикват пораждането, изменение­то и погасяването на правата, се наричат юридически факти. Техният правен характер се определя също така от норми­те на действащото право, както и необходимостта им при изпълнението на правните последици, които настъпват след тяхното проявление. Като юридически те са релевантни за правото факти. Ирелевантни за правото факти са онези, кои­то нямат правно значение, за които правото не се интересува.

Юридическите факти се съдържат в хипотезата на прав­ната норма. Когато те настъпят в действителността, тогава се реализират правните последици, предвидени в диспозици­ята на правната норма. Следователно всеки юридически факт има двойствено проявление - веднъж съществува като една абстракция в правната норма и втори път реално се проявява в действителността. Когато е налице хармония между реал­ния юридически факт и абстрактния юридически факт, тога­ва се осъществяват желаните от правото и свързаните с този юридически факт правни последици.

Кой преценява кои точно факти от действителността имат значение за правото, т.е. кой определя кои факти да бъдат юридически? В специалноюридическия смисъл създател на юридическите факти е законодателят. Той преценява на база­та на желаните от него правни последици кои факти да бъдат причислени към кръга на релевантните за правото. В по-общ философски смисъл обаче създателят на юридическите фак­ти е човешкият разум, защото той движи всяко правилно от гледище на правото материализиране на метафизическите на­чала. Естественият разум сочи кои факти имат значение за пра­вото съобразно постигането на определени правилни за право­то правни последици. Разбира се, юридическите факти са част от обективното право, те са обективни правни дадености, уста­новени по един позитивен път. Но зад всяко конкретно разре­шение на позитивното право прозира естеството на нещата, вътрешната логика на събитията в правната действителност.

Кои конкретно факти могат да бъдат обявени за юриди­чески?

Това могат да бъдат факти от действителността, включи­телно и природни факти (земетресение, пожар, наводнение). Щом като от тях ще произтекат определени правни последи­ци, значи те могат да бъдат релевирани за правото. Например вследствие едно земетресение могат да настъпят застрахова­телни правоотношения и в този случай земетресението като един в основата си природен факт се превръща в релевантен за правото, т.е. юридически факт. Освен това юридическите факти могат да бъдат не само такива от обективната, от ма­териалната действителност. Могат да бъдат провъзгласени за юридически и факти на съзнанието - например вината в на­казателното право като субективно отношение на престъп­ника към извършеното от него престъпление е провъзгласе­на за един юридически факт, който в съвкупност с други фак­ти поражда определени правни последици. В определени слу­чаи знанието или незнанието за нещо също може да бъде тре­тирано като юридически факт. Така че не само материални факти могат да бъдат непременно юридически факти. Но по принцип материалните факти са преобладаващите юридичес­ки факти. Друг е въпросът, че всеки юридически факт трябва реално да съществува, да е налице, да е настъпил, за да се породят правните последици, с които той се свързва.

Юридическите факти са част от правната практика, от това, което наричаме юриспруденция. В течение на времето са отпадали едни факти като юридически, за да бъдат замес­тени от други, за които опитът е преценил, че трябва да бъдат квалифицирани като такива. С развитието на нови правоот­ношения се достига до нуждата от установяването на нови позитивни установявания. Например в областта на гражданс­кото право се появиха нови форми на съдружие между субек­тите или нови правни връзки, непознати на по-старите прав­ни системи — банково дело, застраховане, нови видове сделки и договори. В областта на наказателното право като юриди­чески факти се въздигат и нови прояви на престъпна дейност и т.н.

В по-общ план можем да кажем, че всичко в позитивно­то право е юридически факти. Цялата правна действителност е съвкупност от юридически факти. Подредени по определен начин, те са част от правната система. Но тяхното място фун­кционално е повече в сферата на правоприлагането, отколко­то на правообразуването (правотворчеството, схванато като позитивен акт). Защото никоя правна норма не може да бъде реализирана, ако не настъпи юридическият факт, с който се свързват правните последици на тази правна норма. Иначе правно-логически юридическите факти спадат към правооб­разуването, защото се съдържат в правни норми, създадени от законодателя.

Непрекъснато около нас, вътре в нас се реализират най-раз­лични юридически факти. Но не всички имат значение за право­то. Фактите от реалната действителност, които нямат значение за правото, са ирелевантни по своята природа факти. Фактите, които имат значение за правото, са релевантни за правото факти или юридически факти.

Юридическите факти представляват конкретните обстоятел­ства от реалната действителност (природна или социална), с осъ­ществяването на които действащото право свързва настъпването на определени правни последици.

Правноквалифицираната преценка за това дали фактът от ре­алната действителност ще бъде релевантен или, не се прави пре­ди всичко въз основа на природата на самите факти и от тяхната значимост за индивида и обществото през съответния етап от со­циалната еволюция. Но върху плоскостта на Общата теория на правото се предпоставят определени изисквания по отношение на фактите от реалната действителност, за да се конституират те като юридически. Тези изисквания, които извежда Общата теория на правото, имат своето основание преди всичко в природата на самите факти. Те са:

а) юридическите факти следва реално да съществуват в дей­ствителността, а не да са илюзорни факти.

б) те следва да бъдат сетивно възприемаеми, и то

в) въз основа на сетивата на нормално развито човешко съз­нание.

г) те трябва да са значими за правото.

Но в крайна сметка Правноквалифицираната оценка, решението ви­наги следва да се вземе от действащото право и преди всичко от законодателя. Като изхожда от природата на самите факти, от всички факто­ри, които се наслагват през различните етапи на социалната и правна еволюция, и заедно с това от целите и задачите на законодателната политика, законодателят трябва да реши кои точно фактически об­стоятелства от цялото многообразие от факти на реалната действи­телност ще следва да се конституират като юридически. Ако той не се съобразява с природата на фактите, с тяхната реална значимост за индивида и обществото и се опита волунтаристически да направи сво­ята преценка, се достига до негативни тенденции в правното регули­ране, до формиране на фактори и тенденции в общественото разви­тие, които ще влязат в сериозен конфликт с позицията на законодате­ля и в крайна сметка ще го принудят да вземе правилно решение.

Дълбокият смисъл на признаването на определени факти за юридически, е целта те да доведат до възникването на определе­ни правни последици. Характерът на тези последици може да бъ­де най-различен, но в основни линии върху равнището на Общата теория на правото те се определят по следния начин. Юридичес­ките факти могат да доведат до възникването, изменението или прекратяването (погасяването) на правни отношения или до при­добиването или загубването на определени правни качества. Та­ка раждането на дете води до придобиването на качеството на субект на правото и до възникването на правоотношение родител - деца, а смъртта ще доведе до тяхното прекратяване, и т. н.

В основни линии предназначението на юридическите факти в механизма на правното регулиране е да обслужват динамиката на правното регулиране. Във връзка с това те могат да се определят като своеобразни двигатели, лостове, посредством които се привеж­дат в действие правните норми. По такъв начин юридическите фак­ти поставят и началото на  т.нар. индивидуализация в правното регу­лиране - те „придърпват", образно казано, правните норми към ре­алната действителност. Особено важно значение в механизма на-правното регулиране имат онези юридически факти, посредством които се осъществява т. нар. в литературата индивидуално правно регулиране (административни актове, съдебни актове, актове на ав­тономно правно регулиране - напр. договори).

3. Значение на законодателството.

За да имат правно значение, фактите трябва да бъдат превърнати в юридиче­ски от обективното право. Казва се, че обективното право може да превърне в юридически всеки факт и да свърже така с неговото проявление настъпването на определените правни последици. Това обаче не бива да се разбира в аб­солютен смисъл, защото правният ред, както казва Дернбург, не е deus ex machina, който може да въздигне в юриди­чески всички факти, които пожелае, без да държи сметка за каквото и да било, и значи произволно. Много и различ­ни са обстоятелствата, които ограничават правния ред в тази му работа и няма законодател, особено в модерната държава, който да не се е съобразявал с тях, когато е при­давал правен характер на някои факти. Такива ограничения се налагат от самия обществен живот, от многото и различ­ни фактори, които определят неговото правилно слагане и развитие. Тук влиза всичко, което има някакво отношение към духовната и материалната страна на обществения жи­вот, към отделната държава и отношенията й с другите дър­жави. Изброяването на всички обстоятелства, които повече или по-малко играят роля при въздигането на фактите в юридически, е невъзможно начинание. Затова, когато стане нужда, те се набелязват само в общи черти, като се използ­ват постиженията на науката, изкуството и културата, опи­тът и историята на обществото, особеностите на народа и държавата, в която фактите, които ни интересуват, се пре­връщат в юридически, и т. н. Никой законодател не е могъл безнаказано и за дълго време да законодателства в това отношение, без да се съобразява с тези обстоятелства, и само онзи законодател е оставял трайни следи в историята на своя народ, който е използвал в максимална степен това изискване на общественоправния живот.

Видове юридически факти

Юридическите факти са толкова много и така разнооб­разни, че изучаването им не би извело до задоволителни резултати, ако преди това не се подразделят и подредят в групи съобразно с някои общи белези или прилики и раз­личия.   Както навсякъде в науката, така и тук групиранетона юридическите факти е възможно, защото със своята пов­семестна даденост те се изтъкват и с повторението на ня­кои особености, които дават основание на теорията на пра­вото да ги изучава не поединично, а в групи.

Естествено е да се очаква, че за да се обхване огромното море от най-различни юридически факти, ще следва да се правят и различни класификации в зависимост от различните класифи­кационни критерии.

• Така с оглед различията в характера на прав­ните последици, които настъпват от тях, юридическите факти се подразделят на:

1) правопораждащи юридически факти, които имат за прав­ни последици пораждането на права или, ако мислим за правоотношението, което се създава при тяхната проява — пораждане на субективните права и правни задължения за страните на правоотношението (пораждащи правните после­дици)

2) правопроменящи юридически факти, които се свързват от такива правни последици, при които се установява из­менение на някакво съществуващо вече право. Изменението на това право показва във всички случаи само две възмож­ности: с настъпването на правните последици се променя или носителят на правото, или съдържанието на правото (изменят се правните последици - прех­върляне на вземане, опрощаване на част от дълг и т. н.)

3) правосъхраняващи юридически факти - запазват определено право на титуляря като зали­чават действието на други факти, застрашаващи това право - пре­късване на давност.

4)правопогасяващи юридически факти - характери­зират се с това, че при техните правни последици се погасява напълно някакво съществуващо вече право.

Ние пристъпваме към изучаването на юридическите факти във връзка с тяхното правно значение при пораждането на права и изменението или погасяването на породени вече права. Това тяхно зна­чение засяга в действителност правните последици, които нормите на действащото право свързват с появата на един юридически факт. Като имаме предвид тези последици, юридическите факти могат да се подредят в правопораждащи, правопроменящи и правопогасяващи, съобразно с то­ва, дали при настъпването на правните последици се отнасят до пораждане, изменение или погасяване на права.

• Пак с оглед на характера на правните последици,

което води до своеобразно вписване на фактите в различните правни отрасли, са типични юридически факти за:

1) конституционното пра­во,

2)гражданското право (сделки)

3) административното право (административни актове) и т. н.

• Друго деление на юридическите факти е на положителни и отрицателни.

1) Положителни са онези юридически факти, при кои­то фактическите обстоятелства трябва да са налице, за да настъпят правните последици.

2)Отрицателни юридически факти са онези, при които правните последици се свързват с липсата на тези факти - за да се сключи брак, необходимо условие е да липсва друг брак.

• Най-същественото разграничение на юридическите фак­ти, което традиционно се е вписало в юридическата наука и в практиката, е подразделянето им на юридически събития и юри­дически действия.

Това подразделяне на юридическите факти се прави с оглед на това дали тяхното възникване е резултат на про­ява на човешката воля и съзнание или не.

1) Юридическите събития са юридически факти, чието възник­ване не е резултат от проява на човешка воля и съзнание. Това по своята природа са преди всичко фактите от природната действи­телност - земетресения, градушки, наводнения и т. н. Това съв­сем не означава, че при тях човекът въобще не присъства. Участието на човека тук се изразява в това, че той или е пасивен обект на въздействие на природни сили, или пък участва, но като без­съзнателно или безпомощно оръдие на тези природни сили.

Юридическият факт е даден с цялото, така Юридическите събития са природни събития, придоби­ли правно значение въз основа на съответно разпореждане на действащото право. Те са такива юридически факти, при които това право е свързало настъпването на определени правни последици с действието на природни сили. При това си определение юридическите събития показват една харак­терна особеност, която съществено ги различава от юриди­ческите действия. Докато при юридическите действия тази особеност е дадена с проявата на човешка воля, при юриди­ческите събития тя се състои в проявата на природни сили. При тази същина на юридическите събития участието на чо­века при тях поначало е изключено или ако има някъде уча­стие на човека, то не може да има съществено значение при определянето на такива юридически факти като юридиче­ски събития. Защото това участие не включва проява на во­ля, то е несъзнателно отношение към елементите на юри­дическото събитие или когато отношението е все пак съз­нателно, то не е дейно, не е активно, а пасивно. Това пасив­но положение на човека при юридическите събития е доста­тъчно, за да се отделят тези юридически факти със сигур­ност от юридическите действия дори и тогава, когато може да се установи по-широко участие на човека. Защото, както може да се разбере, то никога няма да бъде проява на воля, няма да бъде някакво поведение на човека, което би могло да се нареди с еднакво значение до действието на природни­те сили или дори да заеме вместо тях средищно положение в състава на юридическия факт. С пасивното си участие в юридическото събитие човешкият елемент винаги ще играе второстепенна роля, ще има допълнително, а не съществено значение. Такова значение ще има само действието на сили­те на природата.

2) Юридическите действия са основният кръг юридически фак­ти. По своята дълбока същност те представляват резултат от про­ява на човешка воля и съзнание или най-малкото човешката воля и съзнание трябва да присъстват като централен техен елемент. Всъщност тук става дума за т. нар. деяние - външно проявление на съзнателни психически преживявания посредством съответни мускулни или телесни движения. Това означава, че става дума както за действия в същинския смисъл на думата, така и за без­действия. Юридическите действия в същинския смисъл на дума­та (комисивни юридически факти) са проява на активно човешко поведение. Бездействията (омисивни юридически факти) са проявни форми на пасивно поведение. Най-често те са резултат от обстоятелството, че преди това правните норми са задължили су­бекта на правото да действа активно, а той се е въздържал. Тога­ва неговото пасивно поведение вече представлява своеобразен юридически факт, който ще доведе до настъпването на съответ­ни правни последици.

На свой ред юридическите действия биват два основни вида:

1. Според това дали са в съгласие с изискванията на действащото право или не: правомерни и неправомерни.

*Правомерните юридически действия съответстват на прав­ните предписания. Те се подразделят на три основни групи:

а) индивидуални актове

б) юридически постъпки

в) действия, съз­даващи обективиран правен резултат.

Най-важните и най-многобройните от правомерните юриди­чески действия са индивидуалните актове. Това са правомерни юридически действия, при които е налице ясно изразена правно-релевантна воля и на субекта да постигне съответните правни пос­ледици. Субектът тук цели, желае настъпването на тези последи­ци. Самите индивидуални юридически актове са различни по сво­ята юридическа природа и се вписват по различен начин в раз­личните правни отрасли. Те се подразделят на: държавноправни актове, административноправни актове, сделки, процесуалноправ-ни актове, актове на трудовото право, на семейното право и т. н.

Юридическите постъпки са правомерни юридически дей­ствия, при които действащото право свързва настъпването на съ­ответните правни последици по силата на самия факт на волево­то действие, по силата на самото волеизявление, независимо да­ли субектът на действието е желал настъпването на тези правни последици. Например такова е заявлението за признаване на дълг. То поражда правни последици, които субектът може и да не е целял - достатъчен е самият факт на заявлението.

Резултативните юридически действия са тези, при които прав­ният резултат се обективира навън, той е относително самостоя­телен по отношение на правното поведение. Главното тук е, че действащото право свързва правните последици не толкова с во­левата насоченост на субекта, а с обективирания от неговата дей­ност резултат - авторската дейност, изобретателската дейност и т. н. При юридическите действия с необективиран правен резул­тат правните последици се съдържат в самото правно поведение, те не могат да се обособят от него.

Правомерните юридически действия са изключително слож­ни по своята структура. Те съдържат два основни елемента:

а) су­бективен - съзнателни волеви психически преживявания, които се извършват в съзнанието на субекта (воля) .

б) обективен елемент -манифестиране на­вън на тези вътрешнопсихологически процеси (волеизявление) .

В основни линии между волята и волеизявлението следва да има определена степен на съответствие. Тази определена степен на съответствие се преценява не от самия субект, а от позициите на нормално развито човешко съзнание. Това означава, че от по­зициите на нормално развито човешко съзнание ще се съди дали формата, в която се манифестира навън юридическото действие (волеизявлението), съответства на вътрешните психологически про­цеси (на волята). Особени правни проблеми тук не съществуват, когато става дума за т. нар. формални юридически актове - актове, които могат да се извършват само в точно определена форма, изрично фиксирана преди това в действащите правни норми. При тях примат има формата - ще настъпят правните последици, свързани със съответната норма. По-сложен е проблемът с неформалните юридически действия. Това са юридически действия, при които субектът сам избира формата, в която ще ги извърши. При тях най-често е възможно настъпването на несъответствие между волята (вътрешните волеви психологически процеси) и волеизявлението (формата, в която те се обективират навън) - .грешка, измама, насилие, шега и т. н. Неформалните юридически действия се вписват преди всичко в гражданското право и затова и различните хипотези на несъответствие между волята и волеизявлението се обсъждат именно там.

*Неправомерните юридически действия са тези, които не съответстват на изискванията на действащото право. На свой ред те също се подразделят на две основни групи:

а) обективно противоправни деяния (правни аномалии)

б) правонарушения

Основанието за това подразделяне е наличието или липсата на вина, т.е. на субективно отношение на дееца към извършеното от него деяние и настъпилите от това деяние противоправни последици.

Правните аномалии (обективно противоправни деяния) са неправомерни юридически действия, при които липсва вината -невиновно неизпълнение на юридически задължения, „обективни" нарушения на субективни права (неоснователно обогатяване), злоупотреба с право и т. н. Те по принцип предизвикват правни последици, които се ограничават с възстановяването на нарушеното правно положение, с изпълнението на юридическото задължение и т. н., т. е. така наречените мерки на защита.

Правонарушенията са виновно извършени противоправни юридически действия (бездействия). В зависимост от своя характер те се подразделят на:

- деликти (правонарушения в гражданското право)

- административни нарушения

- дисциплинарни правонарушения (правонарушения в трудовото право)

- престъпления (правонарушения в наказателното право, характеризиращи се с най-висока степен на обществена опасност). Правонарушенията се различават съществено по своята природа и обществена опасност. Те се вписват в различни правни отрасли с разли­чен юридически режим, а оттам и довеждат до настъпването на различни правни последици.

• Според характера на тяхното действие юридическите факти се подразделят на:

1) Факти с еднократно действие

2) Факти-състояния

Юридическите факти с еднократно действие същес­твуват само в момента или в кратък промеждутък от време. При тях правните норми свързват настъпването на юридическите пос­ледици само с даден конкретен случай (смърт, раждане, наводне­ние и т. н.).

Фактите-състояния са юридически факти, които се вписват продължително във времето, непрекъснато или перио­дично. Такива са например бракът, нетрудоспособността, граж­данството и т. н.

• Юридическите факти се подразделят също на:

1) прости -състоят се само от един факт

2) сложни - състоят се от повече от един факт - например фактическия състав.

В науката за правото се говори и за това подразделение на юридическите факти. То има пред­вид съдържанието на юридическите факти, което съдържа­ние се разглежда в количествено отношение. Редица юриди­чески факти се състоят само от един-единствен факт, има обаче и други, които се състоят от два или повече факти, свързани в единно цяло. Съобразно с тази особеност юриди­ческите факти се подразделят на прости и сложни. И както вече казахме, когато в състава на юридическия факт е включен са­мо един-единствен факт, тогава се говори за прост юриди­чески факт, а сложните юридически факти, които се наричат още фактически състави, включват в себе си редица единични факти. Тези единични факти обаче не образуват обикновен сбор, не са дадени без връзка помежду си, а като съставни части на едно единно цяло. Взети поотделно, тези части ня­мат никакво правно значение; те не са юридически, а обик­новени факти.

Фактически състав

1. Общи бележки.

Фактическият състав представлява система от относител­но обособени, самостоятелни юридически факти, със слагането на които действащото право свързва настъпването на определени правни последици.

Фактическият състав се състои от разнородни относително обособени жизнени обстоятелства, всяко от които представлява самостоятелен юридически факт. Важна характеристика на фак­тическия състав е, че влизащите в него юридически факти обра­зуват цялостна система - те са взаимосвързани и взаимозависи-ми. При това крайният резултат (окончателните правни последи­ци) ще настъпи, когато се сложат всички факти, фактическият със­тав като цяло.

Фактическият състав е едно усложнение в правния мир, кое­то има своите основания в сложността на самите регулирани от правото обществени отношения. В някои случаи обвързването на определени факти в системата се обосновава и в правнорелевантната воля на законодателя - когато той обвързва различни фак­ти в определена система, мотивиран от определени цели и зада­чи на законодателната политика.

Това означава, че в повечето случаи връзката между фактите се предопределя от тяхната собствена природа и мястото им в об­ществените отношения. Но в някои случаи тя може да бъде и чис­то нормативна - предопределена от волята на законодателя. Това е така, тъй като обвързването на фактите във фактическия сж;тав в крайна сметка се прави от законодателя - негова е крайната прав-ноквалифицирана преценка дали отделните юридически факти ще се обвържат във фактическия състав и по какъв начин.

2. Видове фактически състав.

1) Според характера на връзката между отделните факти фак­тическите състави се подразделят на:

а) прости

б) сложни

в) сме­сени

При простите фактически състави няма значение редът, по който ще се наслагват отделните факти - важното е в определен момент всички те да са налице.

При сложните фактически състави законодателят предварително определя реда на натрупването на отделните факти, те трябва да настъпват в точно определена пос­ледователност.

При смесените фактически състави наслагването на част от фактите може да стане „свободно" (без предварително определен ред), но наслагването на други факти може да стане са­мо в точно определена последователност. Така например при пен­сионирането без значение е дали най-напред ще настъпи необхо­димата пенсионна възраст или необходимият брой години трудов стаж. Но актът на пенсионирането може да се издаде само ако и двата посочени по-горе акта са налице.

2) От гледна точка на обема на фактическия състав фактичес­ките състави се подразделят на:

а) завършени

б) незавършени фактически състави.

Завършените фактически състави са тези, при които всички факти, които се включват в тях, са вече налице, т. е. процесът на натрупването е вече завършен. Това е неизбежно, тъй като в пове­чето случаи отделните факти, които се включват във фактическия състав, се разполагат в различно време. Затова и завършването на фактическия състав изисква разполагането му в определена продължителност във времето. С натрупването на всички факти (за­вършените фактически състави) настъпват и крайните правни пос­ледици - онези, които са свързани с фактическия състав като цяло.

Незавършените фактически състави са съставите, при които процесът на натрупването на фактите още не е приключил - сло­жили са се само част от тези факти, но друга част още ги няма. Очевидно незавършените фактически състави не могат да дове­дат до настъпването на окончателните правни последици. Но при тях се пораждат т. нар. междинни правни последици.

Междинните правни последици, т. е. правните последици, които настъпват при наличието на незавършен фактически със­тав, могат да бъдат най-различни - в зависимост от природата на фактите. Но върху плоскостта на Общата теория на правото те се определят по следния начин:

- поражда се състояние на правно очакване

- поражда се и определена правна обвързаност между субектите, изразяваща се в определени юридически права и за­дължения

- секундарно правомощие на собствени активни правни действия за заинтересования субект.

Състоянието на правно очакване е първата и естествена прав­на последица от незавършения фактически състав. Щом са се сло­жили част от юридическите факти, естествено е да се породи и очакването на правните субекти да се сложат и другите юриди­чески факти, включени във фактическия състав, а оттам и да нас­тъпят окончателните правни последици.

Състоянието на определена правна обвързаност между прав­ните субекти, изразяващо се в настъпването на междинни юриди­чески права и задължения, много често намира израз в юриди­ческото задължение за правните субекти да запазят статуквото, т. е. да осигурят по този начин нормалното и естествено развитие на фактическия състав и настъпването на крайните правни после­дици (напр. да поддържат вещта в нормално състояние с грижата на добър стопанин, за да могат после да я предадат, когато се сложи фактическият състав като цяло).

Секундарното правомощие на собствено активно поведение е правомощие, което позволява на заинтересования субект да прояви правна активност, за да настъпят окончателните правни пос­ледици, да окаже с едностранните си правни действия влияние върху развитието на фактическия състав. Във връзка с това на не­го (на правния субект) му се предоставя възможност да прояви инициатива, воля и активност, за да достигне реализирането на своите правно значими интереси (напр. приемане на наследство).

Презумпция и фикция в правото

1.Общи бележки.

В определен аспект свързани с проблематиката на юриди­ческите факти са т. нар. в правната литература, законодателство­то и практиката презумпции и фикции.

Презумпциите и фикциите се вписват в проблематиката на юри­дическите факти, доколкото те представляват особени правни фи­гури, посредством които става известно преработване на факти­ческата действителност. Това своеобразно преработване се осъ­ществява, като законодателят вкарва определени предположения.

И презумпциите, и фикциите по своята същност са израз на определено усложнение в правния свят. По своята правна приро­да те представляват предположения, но предположения, свърза­ни с действащите правни норми. Това вече прави тези предполо­жения феномени на правото, правни явления. Заедно с това пре­зумпциите и фикциите съществено се различават както по своята правна природа, така и по правните си последици.

2. Презумпции в правото.

Презумпциите в правото по своята правна същност са пред­положения, чието практическо приложение е свързано с процеса на доказването. По принцип в правото, с някои малки изключения, всичко се доказва. Но това в някои случаи създава особени затруд­нения, често мотивирани от невъзможност да се достигне ясно и категорично до определено обективно познание за действителнос­тта, имаща значение за правото. В тези случаи законодателят (по­някога и правоприлагащ орган) си позволява конструктивно и син­тетично да подходи към реалната действителност, като предпос­тави определени предположения. Всъщност и буквалният превод от латински на думата ргезитрйо означава предположение. И така, при презумпциите въз основа на съществуването или липсата на определени юридически факти се прави предположе­ние (най-често от законодателя) за наличието или липсата на други юридически факти, имащи значение за решаването на определе­ни проблеми на правното регулиране.

Характерно за презумпциите в правото е, че моментът на конструктивното въображение, съдържащо се в предположение­то, е насочено да се осъществи преминаването от обективно въз­приети и обективно доказани юридически факти към други юри­дически факти, необходими за правното регулиране, които нито са възприети, нито доказани. Характерно за презумпциите обаче е, че в повечето случаи в голямата си част онова, което се пред­полага, обикновено отговаря на обективната действителност. Щом има предположение, възможно е и несъвпадение с реалната дей­ствителност. Но това несъвпадение не е принципно наложител­но, не е иманентно присъщо, а напротив - съществува голяма степен на увереност, че предположението съответства на реална­та действителност, потвърдено е в повечето случаи от нормално­то развитие на живота, на цялостния опит на законодателя.

Презумпциите в правото биват два основни вида:

а) оборими

б) необорими

Оборимите презумпции (juris faktrum) могат да се атакуват и оборват по съответния, предвиден от действащо­то право ред (напр. общоизвестната презумпция за бащинство, която гласи, че родените по време на брака деца или триста дни след прекратяването на брака се считат за деца на съпруга - бив­шия съпруг).

Необоримите презумпции не могат да се атакуват и оборват по правен път (напр. презумпцията, че незнанието на правото никога не извинява).

Познавателното значение на презумпциите в правото е твър­де своеобразно - не пряко, а косвено. Това е всъщност познавател­но значение на доказателствените средства в процеса на правното регулиране. Практическото им значение в механизма на правното регулиране се свежда до прехвърлянето на тежестта на доказването.

3. Фикциите в правото.

Те имат своя корен в латинския гла­гол йп§еге, означаващ измислям, въобразявам си.

При фикциите в правото са налице два основни елемента, които трябва да съществуват едновременно (кумулативно):

а) субективен елемент, който по определен начин засяга ре­ално съществуващите факти. Той се определя още като гносео­логически елемент

б) телеологически (целеви)

Гносеологическият (познавателният) елемент, който се състои в съз­нателното обективно отклонение от реалната действителност. То­ва означава, че в случая не е налице незнание от предполагащия субект, не е налице и погрешно познание. Напротив, субектът съз­нателно се отклонява от реалната действителност, което означа­ва, че той е наясно каква е тя, но приема нещо, което въобще не съответства на тази реално съществуваща действителност.

Телеологическият елемент е онова, което оправдава това съз­нателно отклонение от реалната действителност. А то трябва да е нещо много значимо, за да подтикне законодателя към такова от­клонение. Телеологическият елемент се свежда до някаква особе­но значима цел на правното регулиране, някаква особено значима ценност, която е особено важна за законодателя и затова той е мо­тивиран да приеме нещо, за което всъщност знае, че не е така.

Тази особено значима цел позволява да се обхване синте­тично и творчески реалната действителност и въпреки отклоне­нието си от нея крайните правни последици все пак много повече съответстват на логиката и идеалите на правното регулиране, от­колкото ако законодателят би се съобразил с действителността такава, каквато е.

Така например стоят нещата с фикцията при осиновяването. Отношенията родител - деца и правата и задълженията между тях имат своето основание в кръвния произход. При осиновява­нето обаче законодателят знае, че кръвната връзка не е налице. Въпреки това той урежда отношенията осиновител - осиновен така, все едно че тази кръвна връзка е налице.

Или друг пример. Качеството субект на правото се свързва с наличието на жизнеспособен човешки индивид и затова се свързва с момента на раж­дането. Но в някои правни отрасли (наследственото право) моментът на признаването на субект на правото се свързва не с раж­дането, а със зачеването, макар законодателят да знае, че зароди­шът в утробата на майката не е човешки индивид.

Но следва изрично да се подчертае, че отклонението от ре­алната действителност не е неограничено - границите му се пре­допределят от телеологическия момент (от целта). Така към за­ченатите тук се отнасят не всички, а само онези, които се нами­рат в утробата на жената - представител на човешкия род.Това означава, че при правните фикции конструктивното творческо познание на законодателя (мотивирано от телеологи­ческия момент) толкова решително се наслагва, че моделира и преработва по определен начин самата действителност, с цел оба­че тя да се осмисли много по-цялостно и синтетично. Това пре­работване на реалната действителност посредством правните нор­ми (най-често мотивирано от съображения за справедливост) до­вежда до преобразяване на самите факти - те да изглеждат таки­ва, каквито са необходими на законодателя, за да може той да осъществи в крайна сметка справедливо и много по-ефективно правно регулиране, отколкото ако би приел действителността та­кава, каквато е.

Юридическите факти имат своя логика, те не се създават хаотично. Дори такъв изявен представител на позитивизма като проф. Венелин Ганев посочва, че "ако законодателят не се съобрази с тия фактори и, възползвай от формално неогра­ничената си правна власт, въздигне в юридически един факт, чиято правна квалификация не се оправдава социално ети­чески и не е съобразна с необходимостите на общественото развитие, оформят се обществени и етически сили, които се стремят да дисквалифицират тия факти от правни в ирелевантни за правото и да установят отново едно по-пълно рав­новесие между правно квалифицираните факти и обществено-етическите двигатели на социалното развитие".