Joomla Software solutions Template

Payday loan

Теорията за конституционното разделение на властите.

Увод

Идеята за разделението на властите се заражда още в Древността, но получава реално развитие едва  след Средните векове.

Според Макс Вебер,  наченки на разделение има и в късното Средновековие. Става въпрос за вертикалното разделение на властта, а в хоризонтален план всеки, който притежава власт, я притежава във всичките й измерения.

През  Средновековието,  разделението на властите във вертикален аспект е следното – върховна власт има  монархът, следват го феодалите, чиито взаимоотношения с монарха са скрепени с договори и клетви за вярност, и на най-долното стъпало са разположени селяните, закрепостени към феодалните владения.                 Техните права са силно ограничени, най-често властта на феодала се е простирала далеч отвъд границите на личното човешко пространство.  Принципът за разделение на властите се появява с идеята за демокрацията.

В съвременните правови държави, властта е разделена на законодателна, изпълнителна и съдебна, като Конституциите на съвременните държави гарантират това разделение. Разбира се, някои автори говорят и за медиите като четвърта власт, но целта на настоящия проект  е да разгледа конституционните принципи на разделение на властта, които посочват разделението й на посочените три дяла.

1. 1. Същност на държавната власт

Един от елементите на държавата е властта. Тя се явява като волева сила, която има за обект човешка воля, т.е. която определя поведението на попадащите в нейния кръг на действие лица.

В строгия смисъл на понятието,  държавната власт е само производна. Веднъж създадена, по пътя на парламентарни избори или чрез насилие, в лицето на Народното събрание или нечия еднолична власт, тя слага началото на формиране на цикъла на държавното управление, чрез което осъществява пълнотата на властта.

По този начин трябва да се разбира идеята, че държавата има своята власт сама по себе си, напълно самостоятелно. Явно е, че самопроизводството на властта изисква един първоначален тласък, един правен (избори) или друг акт, който създава основния орган и служи за основание за формиране на държавната власт.      От този акт започва самоорганизацията на държавата, нейното самоуправление, посредством правото.

На второ място, държавната власт е правно-принудителна. Принудата на държавните органи е правно-определена. Но тя е "монопол" само на държавата и не се равнява на обществените норми на принуда, осъществявани чрез другите социални норми.

Правната принуда стои като възможност, тя не е задължителен елемент в реализацията на държавната власт. Тя се използва в една или друга степен съобразно създадените глобални или конкретни отношения в държавата, характера на политическия режим и пр.

На трето място, държавната власт е единна. Принципът за разделението на властите всъщност разпределя различни функции на държавата за изпълнение от отделни нейни органи. Освен това,  това разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, не отразява пълнотата на посоченото разпределение на функциите. То е достатъчно широко, но не е всеобхватно. Извън системата на разделение на "властите", съществуват функции и органи със своите правомощия и със свои възможности за въздействие, възпиране и контролиране върху другите държавни органи. Принципът за единство на властта дава възможност на държавата да действа еднопосочно, целенасочено, да маневрира с функциите и органите си, да концентрира вниманието и усилията на обществото за изпълнение на определените от нея конкретни цели.

Държавната власт е неограничена и неотговорна. Тя е неограничена от друга власт, от други сили. Но тя не е безпределна. Разумните отношения с гражданите налага тя да се самоограничава, да поставя определени предели на действията на държавните органи.

Във връзка с характера на държавната власт има различни разбирания. Едно от тях, което вече преживя своето време, е разглеждането на държавната власт като индивидуална воля. Това е монархическата идея, която определяше волята на монарха като воля на държавата. Общо взето, в съвременните монархически системи, които по правило са конституционни, тази теория няма покритие.

Държавната власт се определя като генерална директивна власт, която й дава възможност да създава правила за поведение и да взема всички мерки по делата на общността. Тя има монопола на принудата. Авторът приема, че държавата има способността да представлява нацията в правния мир и да осигурява нейните трайни интереси. Тя е субект на права и власт, надарена с един собствен и независим живот. С това държавата се формира като колективна личност, персонифицира се. Характерна черта на държавната власт е, че тя е перманентна, непрекъснато действаща.

2. Конституционна теория за разделение на властите

Широко прилаган в съвременните държави е принципът на разделение на властите. Първото системно излагане на тази идея принадлежи на Джон Лок и Монтескьо.

През 1688 г. в съчинението си "Есе за гражданско управление", Лок разделя властта на законодателна, изпълнителна и федеративна (отношения с други държави). Шестдесет години по-късно идеята се развива от Монтескьо в книга единадесета на труда му "За духа на законите" (1748 г.) и тя трайно се свързва с неговото име.

Той разглежда въпроса от гледна точка на политическата свобода, която може да съществува само когато не се злоупотребява с властта. "За да няма възможност от злоупотреба с властта, е необходима такава обществена уредба, че едната власт да възпира другата. Възможно е да се установи такъв ред, че никой да не може да те принуждава да вършиш това, което законите не те задължават да вършиш; и да не вършиш това, което законите ти позволяват" - пише той.

Според Монтескьо във всяка държава има три вида власт - законодателна, изпълнителна, която е част от международното право, и изпълнителна, която е част на гражданското право. "Чрез първата суверенът (или върховният служител) създава закони - временни или постоянни и поправя или отменя досега съществуващите закони. Чрез втората той сключва мир или обявява война, изпраща или приема посланици, осигурява безопасността на държавата, предотвратява нашествия. Чрез третата той наказва престъпления и разрешава споровете между частни лица. Последната власт може да се нарече съдебна, втората просто изпълнителна власт нa държавата".

Заедно с това Монтескьо намира, че простото разделение на властите не е достатъчно. Въпросът е отделните власти да не се осъществяват от едно лице или учреждение.

Монтескьо обобщава идеята за разделение на властите по следния начин: "И така, ето основните начала на управлението, за което говорим. Двете части, от които се състои законодателното събрание си оказват чрез естественото си право на отмяна задържащо въздействие една на друга. Двете са свързани с изпълнителната власт, която от своя страна е свързана със законодателната. Тези три власти би трябвало да останат в състояние на покой и бездействие. Но понеже необходимото движение на нещата привежда в движение и тях, те са принудени да действат съгласувано".

Този извод произтича от разбирането му, че представителното събрание (парламента) трябва да се състои от две части (т.е. две камари): събрание на благородниците, което е наследствено и на народни представители, "всяка от които би имала отделни свои съвещания, цели и интереси". Благородниците имат право на отменяване решенията на народните представители. Авторът предава изпълнителната власт в ръцете на монарха, с правото му да възпира чрез отмяна на действията на законодателното събрание, за да не стане то "деспотично".

Същевременно той отрича правото на законодателната власт да възпира изпълнителната (като има предвид фигурата на монарха) с изключение на правомощието й "да разглежда по какъв начин се привеждат в изпълнение създадените от нея закони". Той отрича и правото на законодателното тяло да съди поведението на лицето, което осъществява изпълнителната власт. "Неговата личност трябва бъде свещена, защото тя е необходима на държавата да не допуска законодателния орган да се превръща в тирания".

Между позициите на двамата мислители - Лок и Монтескьо има явна близост, но и конкретни различия. Според Лок,  кралят е обединител и на трите власти, а Монтескьо му придава качеството на ръководител на изпълнителната власт с право на вето в законодателната дейност. Лок приема върховенството на законодателната власт, а Монтескьо се произнася за равенството, независимостта, автономността на всяка от трите власти. Но и двамата не възприемат абсолютното обособяване на властите. Не се координират, взаимно контролират и възпират.

Приведен към съвременната терминология, механизмът на възпиране на властите, предложен от Монтескьо се изразява в правото на втората камара на парламента да отменява актовете на долната камара; правото на държавния глава да отменя актове на парламента; да го свиква и разпуска и да определя времетраенето на заседанията му; правото на втората камара да осъществява съдебна дейност в законоопределени случаи; правото на парламента да осъществява парламентарен контрол върху изпълнителната власт по изпълнение на законите.

Конституциите на много държави показват, че те са възприели не само общия дух на идеята на Монтескьо за разделение на властите, но и предложения от него механизъм в един осъвременен и модулиран вид. Между характерните прояви на разделението на властите са контролът на парламента над изпълнителната власт, осъществяван главно чрез задаване на въпроси, отправяне на питания, гласуване на недоверие на министър-председателя или на правителството; съдебният контрол за законност над актове на правителството и на отделните министри, както и на цялата администрация; президентското вето спрямо закони или части от тях, приети от парламента и президентското право на разпускане на парламента; правото на парламента да повдига обвинение срещу президента при определени нарушения; контролът за конституционност на законите и другите актове на парламента, упражняван от съдебната система (САЩ, Япония) или от специален орган с различно наименование в отделните страни (Конституционен съд - в България, Италия, Испания, Португалия, Германия и др., Конституционен съвет - във Франция, Висш специален съд - в Гърция и пр.); правото на правителството да поиска от парламента да му гласува доверие; съвместната компетентност на държавния глава и правителството при осъществяване на различни функции и пр.

3. Развитие на идеята за разделение на властите

Както е известно, модерната държава е по-късна фаза от еволюцията на абсолютните монархии. И освен това представлява институционализиране на политическата власт в съвременните европейски общества.

Всеизвестно е, че през различните етапи можем да открием най-различни модели-абсолютна държава, либерална държава, демократична държава и на края, социалната и демократична правова държава. Във всеки случай двигателят на всички тези редуващи се преобразования имат един общ знаменател- стремежът за установяване на контрол, граници, правила за властта в полза на гражданите и при признаване, упражняване и гаранции за основните им права. Централизирането на политическата власт, струпването й в ръцете на краля, объркването на правомощията, правата и функциите не само са нетърпими поради нарастващата сложност на държавите и нациите (териториална, демографска, икономическа, социална и т.н.), но и противоречи на идеите, които ще преобладават във Века на просвещението, където мисълта се съсредоточава върху човека, разума и свободата. Точно в този контекст, успоредно с въвеждането на либералната държава, възниква теорията за деленето или разделението на властите- като противодействие на вековете натрупване на абсолютна политическа власт е необходимо да се установи система на равенства, противотежести и контрол.

Всеки вид власт и следователно и онази, която съставлява съдебната  като цяло, е неизбежен плод на еволюцията на обществото, в което се вписва. В този смисъл, за да се достигне до оформянето на съдебната власт,  в чистия й си вид може да се асоциира с модерната държава и по-конкретно с правовата държава, ще направим кратък преглед на еволюцията на обществото от момента, в който с по-голяма или по-малка яснота може да се говори за официалното съществуване на фигурата на раздаващите правосъдие.

Произхода на  властта се открива доста преди Средновековието  -още в Античността,  но следва да се подчертае, че върховенството на монархията над всяка друга форма на политическа система, божественият произход на властта, абсолютната власт на монарха, и следователно, основната му (почти изключителна) власт над всеки акт на правителството, са вдъхновявали основно схващането за власт в началото на ХVІІ век.

През този период и  съдебната власт, и всяка проява на власт, съответстваща изключително и само на Краля, и която се делегира само в онези случаи, когато не е възможно прякото й упражняване от страна на монарха, на определените за целта лица, каквито са висши съдии или губернатори на погранични райони, независимо че на по-ниските нива те от своя страна поверявали съдебните правомощия на местни фигури- кметове и низши съдии. Но тази институция по никакъв начин не прави по-малко ценно стриктното понятие за функцията за отсъждане, отговарящо само на опита за териториална организация и вземайки предвид това, че монархът си запазва правото на последното решение по пътя на обжалването. Изключителното съсредоточаване (или по-скоро упражняване) на властите следователно е съпътстващ основен елемент на идеята за обществото от онова време.

Това неоспорвано схващане започва да се пропуква през ХVІІ век, когато (в най-големите европейски страни) принципите, на които почива абсолютизмът навлизат във фазата си на спад и в същото време възникват философски и политически развития в търсене на свободата.

Теорията за разделение на властите е формулирана от Шарл дьо Монтескьо през 1748 г, който доразвива идеите на Лок.

Разделението  на властите е  основен политически принцип за организация на държавната власт, според който законодателната, изпълнителната и съдебната власт в държавата са различни, независими и взаимноуравновесяващи се, т.е. те си взаимодействат, но не припокриват функциите си. Принципът на разделение на властите е възприет от всички съвременни демократични конституции. Всяко държавно базирано общество се разделя на 3 власти: законодателна, изпълнителна и съдебна.

Обобщение

Властта, сама по себе си, не бива да се идеализира. Тя е уязвима в редица насоки. Това произтича от обстоятелството, че тя се осъществява от хора, които не могат да бъдат програмирани. Преди всичко, тя бързо може да се бюрократизира, да се откъсне от нуждите на гражданите, да образува една прослойка от нейни длъжностни лица със свой кръг интереси и живот, открояващ се от обектите на властта. За това допринася характерът на изпълняваните функции от органите на властта. Повторяемостта на едни и същи действия от администрацията, съприкосновението й с едни и същи проблеми, много често - труднорешими, срещата й с неоснователни искания, подкрепени с неверни факти и неточни обосновки, с човешка нетолерантност и неблагодарност, проявите на неразбиране на необходимостта да се съчетават лични с групови и национални интереси от администрацията - това е обективната и психологическа основа на явлението "административна бюрокрация". Второ, властта има свойството да развращава - както субектите, така и обектите си. Потенциално, тя търпи към себе си ласкателства, раболепие, откази от права, компромиси със съвестта. Такива качества могат да се създават и вътре в административната система - и всичко това като плод на конкретна зависимост между отделните обекти и субекти на властта.

От значение е и това, че властта трудно, а понякога - мъчително се вмества в рамките на законността. В ежедневието на държавното управление често се поставят въпроси на съотношение между законност и целесъобразност. Отделният казус, с който се сблъсква органът на властта, изглежда справедливо решим при напускане на руслото на закона. Това е така, защото законът е общо правило за поведение. Той рамкира определени отношения с определена, преди всичко - национална цел и с обща мярка за справедливост. В общото, един отделен случай може да се окаже невместим. Затова, органът на властта, прилагайки принципа на целесъобразността, поставя на изпитание не просто законността, а осъществяването на конкретната цел, която законът преследва и в който е вложена цялата политико- държавна целесъобразност.

Разбира се, могат да се приведат и други уязвими точки на властта, като изразена държавна воля. За да се предпазва от тях и да намалява силата на тяхното проявление и степента на отрицателното им въздействие, държавата, самата държавна власт създава система от предупредители и корективи. Те са от правно, кадрово, организационно и друго естество:

- изборност и мандатност на държавни органи;

- предсрочно прекратяване на пълномощия;

- нормиране на правомощия;

- системи на политически и административен контрол;

- системи на отговорност;

- системи за рекрутиране на кадри, за тяхното издигане и пр.
Освен тях и извън държавната организация, в разглежданата област играят роля формите на обществен контрол и на обществено мнение, будността на гражданското общество.