Joomla Software solutions Template

Payday loan

СЪМНЕНИЕ

За да открием истината, нужно е поне веднъж в

живота си да подложим всичко на съмнение,

доколкото това е възможно

Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно

Скептиците са един вид номади,

които ненавиждат всяка трайна обработка на земята

Имануел Кант

1. Светът на мненията

Детето навлиза доверчиво в света, приема реалното и въл­шебното за еднакво истинни, защото доверието е първично човешко отношение. Чрез него светът става свой свят, чрез него чуждото и далечното биват опитомявани, както прави това Малкият Принц на Екзюпери. С времето обаче поредица от разочарования лишават този близък свят от уюта на доверчивостта и децата заделят онова, с което не искат да се разделят и за което в реалността вече няма място, за други, въобража­еми места - тези на игрите и мечтите.

Един ден човек научава, че според науката и най-солидната основа - Земята - също се движи, че вещите са само привидно непроницаеми и неподвижни, защото според физиката всеки техен елемент е гигантско струпване от недостъпни за човеш­ките сетива частици. Дори звездите не съществуват такива, каквито в момента ги виждаме, защото можем да наблюдава­ме само тяхното минало. Ние виждаме Слънцето, което прави нещата видими, поне от 8 минути вече в миналото, според теорията на Айнщайн, щом скоростта на светлината е макси­малната природна скорост и освен това е крайна величина. Ако продължим по същата логика, ще се окаже, че ние възп­риемаме само миналото на нещата, че живеем в един бивш свят.

Следователно във видимото има множество привидности. Много от нашите знания се оказват само мнения. Платон оп­ределя мнението като средина между знанието и незнанието, то е по-ясно от незнанието, но е по-неясно от знанието. В него има "съществуващо и несъществуващо". Мнението се отнася до променливите, до сетивните неща. То е "мисъл за онова, което може да бъде и друго" (Аристотел). Тогава много от нещата се оказват сенки на истинските неща.

Човек често съди за нещата без внимателно да ги е преце­нил чрез собствения си разум, без да ги изследва задълбочено. Тези непроверени "истини", тези взети наготово възгледи, Кант нарича предразсъдъци. Векът на Просвещението (XVIII век) е век на борба именно с предразсъдъците, със суеверията и необразоваността. "Имай мъжеството да ползваш собстве­ния си разум!". Това според Кант е девизът на Просвещението. Не мненията на древни или съвременни авторитети, не и мне­нието на болшинството, а собственият разум - образован и критичен - е последният съдник за нещата. Само той може да изведе човека от здрачния свят на мненията. Просвещението не е само историческа епоха от европейската история, то е необходима епоха и от личната биография на човека.

Ако искате да разколебаете нечий догматизъм, предложете му да се обзаложи за своите истини, за своите убеждения, съветва Кант. С нарастването на облога дори и най-очевидните неща започват да изглеждат съмнителни.

За да не останем в плен на мнимите истини, за да напуснем света на мненията, има една радикална максима: Съмнявай се във всичко!

2. Аргументите на скептиците

Думата скептицизъм идва от skepsis, което ще рече "съмне­ние". Скептицизмът е съмнение, което е станало светоглед. Той води началото си от Древна Гърция и негов родоначалник е Пирон. Ето неговите основни възражения срещу постижимостта на истината. Познанието е невъзможно поради:

1. Различията сред живите същества. "Кучето, рибите, лъвът и комарите" имат различни сетива (различни и от човешките) и затова по различен начин възприемат нещата. Те сякаш жи­веят в различни светове. "Светът на котката не е свят на мравояда", ще каже в XX век Албер Камю. Тогава истините, до които човек достига, са само човешки истини и са невалидни за другите светове.

2. Различията между хората. Пирон твърди, че някой си Демофонт зъзнел на слънце, а му било горещо на сянка, етиопците пък ядяли скорпиони. Омир също предупреждава, че "несходни са хората: един обича едно, друг - друго". Следо­вателно дори човешкият свят не е еднакъв за всички хора по­ради различия в индивидуалностите. От разликите в душата, а също и от разликите в тялото, следва различно възприятие на нещата.

3. Различия в сетивата. "Картината има дълбочина за очи­те, но за ръката е гладка". Ябълката е жълта за очите, за осезанието е кръгловата, за вкуса е сладка, а за обонянието е с хубав мирис. Но дали това е едно и също качество на ябъл­ката, което различните сетива но различен начин усещат, или на всяко сетиво отговаря съответното качество? Ако са различ­ни, го какво ги обединява в един предмет с общо име? Не следва ли, че броят и особеностите на сетивата определят броя и качествата на нещата? А как тогава ще познаем онова, за което нямаме сетива?

4. Различията в човешките състояния. За лудия нещата из­глеждат едни, за здравия разум - други. За болния храната има един вкус, за здравия - друг. Хладното време е неприятно студено за стареца, а приятно прохладно за юношата. Пияният често е по-смел от трезвия. При радост и при тъга светът също изглежда различно.

5. Влиянието на взаимното разположение на нещата и разс­тоянието, делящо ни от тях. Корабът отдалече изглежда малък и неподвижен, а отблизо виждаме, че е огромен и се движи бързо. Във водата веслото изглежда пречупено, а извън нея -здраво.

6. Влияние на примесите. Нещата никога не са ни дадени в чист вид. Един предмет във водата е лек, а извън нея - тежък. Човешките способности също взаимно си влияят. Така чувст­вата често подвеждат разума.

7. Влияние на количествата. Пясъчинките поотделно са твърди, а заедно - не. Виното в умерени количества укрепва тялото, а при неспазена мяра го съсипва. В една доза лекарс­твото лекува, а в друга - вреди.

8. Относителността на нещата. Тъй като нещата се намират извън нас, ние ги възприемаме така както те се "явяват", а не както те "са", както са сами по себе си. Те са ни дадени в ракурс, под някакъв ъгъл, в частичен изглед. Характеристики като "ля­во" и "дясно", "горе" и "долу" са очевидно относителни, а не безусловно истинни.

9. Въздействието на Нещата върху нас зависи от това дали те се срещат по-често или по-рядко. Ние виждаме Слънцето всеки ден и затова то е нещо обикновено, а кометата - по-ряд­ко, поради което можем да я изтълкуваме като божествено или друго знамение. Оттук рядкото изглежда ценно, а често сре­щаното и лесното за постигане - малоценно. Ако водата и въздухът не се срещат толкова често, те биха били по-ценни. Златото затова е ценно, защото се среща рядко. С това Пирон всъщност пита дали има обективни ценности, дали ценностите могат да бъдат "истински".

10. Различия в нравите, обичаите и законите. Едно облекло някъде е прилично, другаде - не. В една страна законът наказва нещо, което в друга е позволено. Различните религии също представят своите богове по различен начин.

Всеки свой аргумент Пирон завършва с думите: "Следова­телно познанието е невъзможно, затова трябва да се въздър­жаме от преценка кое е истинно и кое не"

По-късно други скептици добавят допълнителни аргумен­ти срещу познаваемостта на нещата. Най-важният от тях се свежда до това, че за да достигнем до някаква истина, ние вече трябва да притежаваме други истини. За да преценим дали "Чо­векът е мяра на всички неща", както твърди Протагор, ние вече трябва да притежаваме истинно знание за човека, за това, как­во е "мяра" и какво е "нещо". Така според скептиците се отива в безкрайността и никога не изказваме истини.

По-новата философия добавя свои аргументи в полза на съмнението. Така Декарт напомня за странната връзка между съня и будуването. Кой може да посочи строг критерий за различаване на сън от будуване? Според Кант разликата е само в по-голямата свързаност на нещата при будуването отколкото в съня. Но дали това "повече" е достатъчно? Още поетът Пиндар е казал, че "Човекът е само сън на една сянка", за Шекспир "Ние сме от същата материя, от която са изтъкани нашите сънища и краткият ни живот е обграден от съня", а испанският драматург Калдерон е написал драма със заглавие "Животът е сън". Според Шопенхауер сънят и будуването са две страници от един и същи лист, наречен човешки живот.

Щом дори аз преминавам през две така несвързани и не­разбираемо следващи състояния, тогава какво означава това

"Аз"? "Кой е моят аз?" пита Паскал. Ако се промени външ­ността ми, ако се промени характерът ми, ако умът ми вече не е същият, тогава какво е това, което наричам Аз?

А може би има един демон, едно злонамерено всемогъщо същество, което ни внушава всичките ни мисли и чувства и ние сме негови вечни марионетки? Това е пределният аргумент, с който Декарт предизвиква съмнение в човешките възможности за познание.      Може би не само предмети, растения и животни, не само хора и божества, може би всичко е само една демо­нична игра? Още Платон допуска, че ние сме може би само играчки в ръцете на боговете и за нас целта на тази игра вечно остава загадка.

Има ли тогава изход от скепсиса? Какви са последиците от съмнението?

3. Последици

Съмнението като светоглед

За скептиците - Пирон и неговите последователи - съмне­нието не е само път към истината, то остава вечен път без пристан. Скептикът никога не достига до нещо истинно. Не­говата истина е въздържане от съждения, от преценки. Пирон никога не казвал, че нещо е красиво или грозно, справедливо или несправедливо. Всеки, който изкаже определено твърде­ние, за Пирон е догматик. Така според Пирон основното де­ление между философите е на догматици и скептици. Скептикът не само в теорията бил нерешителен и оставал в съмнение. Когато негов ученик на име Анаксарх паднал в някакво блато, Пирон невъзмутимо преминал край него без да му подаде ръка. Людете наоколо упреквали Пирон, а потърпевшият Аристарх се възхищавал от скептическата невъзмутимост на своя учител. А когато веднъж го лекували, Пирон дори не трепнал. Навярно и в собствената си болка се съмнявал.

Нихилизмът

Щом според Платон мнението съдържа битие и небитие, щом според скептиците не можем да вземем страната на би­тието и да познаем истината за нещата, тогава остава възмож­ността въпреки очевидното присъствие на предмети и хора, на многообразие от съществуващи неща, да вземем страната на небитието. Тъкмо такава е позицията на нихилизма (от латин­ската дума nihil, което ще рече "нищо"). Въпреки че софистът Горгий живее преди скептика Пирон, нихилистичната позиция на Горгий и на неговите последователи може да се разглежда като възможна последица от нерешителността на скептиците. Липсата на истина може да прерасне до пълно безразличие и с това до изпадане в нищото.

Ако болшинството от първите философи са написали съ­чинения с традиционното заглавие "За природата", то Горгий предизвикателно озаглавява своето "За несъществуващото или за природата", като тук това "или" означава "тоест". Основни­те тези на нихилиста Горгий са три:

1. Нищо не съществува.

2. Дори и нещо да съществува, то е непознаваемо.

3. Дори и нещо да е познаваемо, то е несъобщимо на други и е необяснимо.

Това са тезите на онтологичния (I теза), познавателния (II теза) и комуникативния (III теза) нихилизъм.

Вярата

Когато разумът признае, че неговото знание има предели, тогава му остава или да бъде скептик, или нихилист, или да приеме, че най-съществените истини са отредени за вярата, а той трябва да заеме по-скромно място.

Още в самата дефиниция за философията Питагор указва за известна немощ на човешките способности. Той отрежда притежанието на мъдростта единствено за боговете. И наис­тина, какво ни показва историята на гръцката философия?

Множество възгледи, които не се съгласуват помежду си. Първите философи търсят абсолютното ту в природните сти­хии (вода, въздух, огън), ту в числото, ту в атома. Софистите превръщат силата на мисълта в игра, в спорт. Сократ само иронично подпитва своите събеседници, но не казва каква е истината. Платон и Аристотел оставят след себе си неприми­рими опоненти. Оригиналните философски школи след тях -скептици, стоици и епикурейци - се интересуват най-вече от оцеляването на индивида в света, а не толкова от проумяването на света.

Това дава основание на първите християнски философи да заключат, че историята на гръцката философия е история на едно лутане, предусещане на истини, но не и достигане до истини. Ако човек само търси истината, той рискува да пре­живее живота си само в търсене, т.е. в неистина. Истината не трябва да стои в края на човешкия път, тя трябва да е в нача­лото. Но да бъде истината дадена още в началото, още преди да е търсена, е възможно, само ако тя не е плод на човешки усилия, а идва от божествено откровение. Тогава човек не тряб­ва да търси истината, а да тръгва от нея и задачата му ще бъде да съобрази живота си с нея, да живее в истина, т.е. праведно. Това е мисия не толкова познавателна, колкото етическа.

Такава истина за света може да бъде дадена само от тво­реца на този свят.

"Вярвам, за да разбирам" е новият символ на една нова епоха. Това е епохата на Християнския Абсолют.

Несъмненото

Все пак тези три решения не са единствени. Освен боязли­вия скептицизъм, отчаянието на нихилизма и блаженството на вярата, има и друг път. Той е извървян от Декарт. Френският философ предприема едно радикално, т.е. отиващо до корени­те на нещата съмнение:

1. В съществуването на външни предмети, защото често сетивата са ни мамили.

2. В това, че притежава тяло, защото понякога на сън е бил убеден, че е наранен, или дори с ампутирана ръка, а след събуждане всичко се е оказвало илюзия.

3. Във всеки предмет на мисълта, защото е възможно да има зъл демон, който да ни внушава всичко, което мислим, и по този начин да ни заблуждава дори в такива елементарни неща като "2 + 2 = 4".

Декарт е героят, който открива "архимедовата точка" на сигурността, на несъмненото. Защото дори и да се съмнявам, несъмнено е, че се съмнявам и следователно съществувам.

"Мисля, следователно съществувам" (Cogito ergo sum) е ед­на абсолютна истина. Мислещото себе си мислене не допуска демона на измамата. Ако насочената към предметите мисъл е съзнание, то насоченото към самото себе си мислене е самосъз­нание. То е само-

съзнание. Това е минимумът знание, знание че аз съм, че аз съществувам, което обаче е максимум сигурно, е абсолютна истина. Абсолютна, защото не зависи от нищо друго - предмети, сетива, тяло, сън или демон.

Освен това, щом в тази точка на самосъзнанието аз съм дистанциран от вещи и хора, неприкосновен дори за демони, тогава това е точката на свободата. Тогава формулата на Де­карт може да бъде "Мисля, следователно съм свободен". Тази точка на уединение е защитена както от чужди въздействия, така и от чужда помощ. Тя означава, че "Никой не може да мисли вместо мен". Затова Сартр твърди, че "Човек е осъден да бъде свободен". Формулата на Русо "Човек се ражда свободен" в случая означава, че човек трябва да се роди като човек от свободната си мисъл, от своето самосъзнание.

Това има предвид Хегел, когато казва, че човек първо се ражда природно, по природна необходимост, а втори път ду­ховно, от свобода, и това всеки трябва да извърши сам - от и чрез собственото си мислене.

Тук човекът на Новото време е намерил своя Абсолют.