Home Право Парламентарната република като форма на държавно устройство

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Парламентарната република като форма на държавно устройство ПДФ Печат Е-мейл

ПАРЛАМЕНТАРНАТА РЕПУБЛИКА КАТО ФОРМА НА ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО

1. Въведение –исторически произход на парламентарната република като вид  държавно  устройство

За  същински парламентаризъм може да се говори от момента на зараждане на английския парламент, като за начална дата може да се посочи средата на XIII век. През 1265 г.,  в Англия се създава съсловно събрание, получило по-късно названието парламент.

Един век по-късно, през XIV в. английският представителен орган се разделя на две камари - камара на лордовете и камара на общините, където заседавали благородниците и представителите на градовете. Не са малко и метаморфозите, през които преминава английският съвещателен орган, особено през 1649 г., когато войната между него и краля се изостря до крайност. Този конфликт завършва с триумф на представителното тяло. Впечатляващ факт в дългогодишната история на английския парламент е, че политическият език в него е доведен до съвършенство. Би могло да се отбележи, че във Великобритания парламентарното общуване има определени формули, които спазва стриктно. От Великобритания, зародилият се в нея парламентаризъм намира почва и в САЩ, където след войната за независимост в американската конституция се отделя специално място на Конгреса.

При краля като абсолютен сузерен е бил създаден Висш болярски съвет (consilium) като съвещателен орган. Сто години по-късно крал Хенрих ІІ привлича към своя съвет висши благородници - барони. Образува се Велик кралски съвет (Magnum Consilium Regni). Той се явява висша съдебна инстанция. Заедно с това той гласува извънредни данъци, обсъжда кралски законопроекти и дава мнения по тях.

Благородниците постепенно завоюват обществени позиции и предявяват претенции за повече права. Те извличат отстъпки от краля чрез законодателни актове (харти, билове и пр.), които имат характер на конституционни закони. С тях кралете ограничават своята власт. Най-важният акт в тази насока е “Magna Carta Libertatum” (1215 г.). Той съставлява публично- правен договор между краля и бароните, който урежда взаимоотношенията им и утвърждава основните начала на държавното управление.

Политическото поведение на бароните отговаря на интересите на обикновените граждани на държавата и дава основание за съюзяването им с тях. Израз на този съюз е формирането на едно събрание с лично и представително участие - Commune consilium regni, който след това е наречен Parlamentum. Този орган упражнявал отстъпените на бароните и народа политически права. Той се е състоял от висши духовници (прелати), барони, определени от краля и нисши барони, избрани като представители на общините. С това се е създал зачатъкът на долната камара на английския парламент.

Кралят е отбягвал да свиква това събрание. Но през 1254 г. Хенрих ІІІ го свикал, за да одобри нови данъци. Освен бароните, той поканил за участие и по двама рицари от всяко графство, като изборни органи, а в следващите събрания се прибавили и по двама представители на всеки свободен град. Съставът на това събрание -парламент е бил утвърден със събранието от 1295 г. при крал Едуард І, което се състояло от едри феодали, прелати, представители по избор на графствата, градовете, бургите (големи селски селища) и се наричало “парламент- образец”.

В             средата на ХІV век висшите светски и духовни благородници се обособили в отделно събрание- Камара на лордовете (горна камара), а другите, заедно с по един-двама представители на университетите на Оксфорд, Кембридж и Дублин, образували Камарата на общините (долната камара). Макар и обособени, двете камари запазил връзките си.

Приело се, че законите могат да бъдат приемани или променяни с просто мнозинство в парламента. Не са необходими особени мнозинства за промяна на конституцията, защото не съществува конституционен документ. "Конституционната реалност", както се е наложило като понятие, се поддава на бързи и гъвкави промени.

Практиката на гъвкавото конституционно развитие е опростена от английската правна традиция. Тя почива на обичайното право (common law).         Благодарение на английската правна и конституционна традиция приспособяването на законите и институциите в страната през вековете можеше да протича без особени външни промени. Разпространеното мнение, че Великобритания е страна, която е свързана в голяма степен с историческите си традиции често почива на повърхностни наблюдения на това формално постоянство. Ролята на монархията в британската политика или в парламента, ако посочим два важни примера, въпреки това постоянство се промени драматично през последните четири столетия.

2. Същност  на парламентарното управление

Парламентарното управление е представително управление, в което водеща роля има парламента. Тя се проявява в контрола върху правителството, което осъществява изпълнителната власт. Парламентът избира министрите като членове на колективен орган (Министерски съвет, Правителство) и ги отзовава. Правителството е отговорно пред парламента и това е политико- правното основание то да се сформира от парламентарното партийно мнозинство.
Интересно  място при парламентарното управление заема държавния глава. В конституционната монархия монархът е едновременно и държавен глава, и титуляр на изпълнителната власт, която той делегира на министрите. При това той е политически неотговорен, а отговорността се носи от тях. Този компромис между абсолютната еднолична власт и абсолютното народовластие отдавна е изчерпан от съдържание. Затова монархът в парламентарните републики и президентът в парламентарните републики остават извън държавната власт и осъществяват основно прерогативите на държавен глава.   Разликата между тях е в това, че президентът се избира, участието му в управлението е ограничено с мандат и е политически отговорен, докато монархът се наследява и е политически неотговорен. Президентът при парламентарното управление се избира обикновено от парламента.
Основните  принципи в основата на функциониране на Парламента са:

Þ      Дуализъм на изпълнителната власт

Þ      Принцип на двойното въздействие, което се обяснява по следния начин:

-          от страна на парламента срещу правителството (процедурата вот на недоверие, като центъра на тежестта е изместен в полза на парламента)

-          върху парламента от президента - възможност за предсрочно разпускане на парламента, което става при невъзможност на парламента да избере правителство или ако парламента системно нарушава конституцията

Признаците  на парламентарната  република са:

-          Наличие на министър-председател

-          Политическа отговорност на правителството пред парламента

-          Формално участие на държавния глава при съставяне на правителството

-          Неотговорност на държавния глава пред парламента (невъзможност парламента да прекрати мандата на държавния глава предсрочно)

-          Избор на държавен глава от парламента или с участието му.

3. Видове парламентарни режими. Силни и слаби черти

Към видовете парламентарни режими  се отнасят парламентарната монархия и парламентарната република.  И при двата режима има тясно свързана законодателна и изпълнителна власт, които се реализират от дейността на парламента и правителството. Правителството се избира от парламента и е отговорно пред него. Тук липсва реална власт на държавния глава, чийто функции са главно представителни. Парламентът гласува законите и бюджета.   Депутатите държат в ръцете си правителството, тъй като могат да го накарат да си подаде оставката, но това има двояко значение. То позволява на парламентаристите да оказват натиск върху министър- председателя, заплашвайки го с “вот на недоверие”, но и той от своя страна може да оказва натиск върху тях, като по всяко време може да постави въпроса за доверие към своя кабинет ( те не могат всеки път да свалят правителството, особено ако има риск от разпускане на парламента и разрастване на политическа криза).                 Ефикасността на парламентарния режим зависи от по-високата степен на съотношение между парламентарните сили и фракции, отколкото от юридическата им регламентация.

При липсата на стабилно мнозинство никое правителство не може да бъде трайно и да действа ефективно. При тази ситуация,  парламента е слаб и изтощен от безсмислени комбинации, а правителството е неефективно.

Ситуацията може да се измени когато се създаде дисциплинирано (кохерентно) мнозинство и неговият лидер стане министър -председател.       Властта върху партията му позволява да контролира правителството и парламента.

За да се предотврати обезличаването на правителството от парламента и да се постигне приблизително равновесие между двете институции (което е най-важно условие за функциониране на парламентарната система), на министър-председателя в някои държави се дава конституционното правомощие да предлага разпускането на парламента. Такива права имат канцлерът на Германия и премиерът на Великобритания.

Една от слабостите на парламентарните системи за управление е, че малки партии понякога могат да играят решаваща роля като балансьори между по-големите политически сили. При липсата на стабилно парламентарно мнозинство такива партии могат да предизвикат политическа криза със своето оттегляне, да поемат сами или с партньорство властта на правителството.    Президентът в повечето парламентарни републики се избира не чрез всеобщо       гласуване, а от парламента.  Днес,  в Европа има десетина държави, които могат да се отнесат към категорията на парламентарна монархия: Великобритания, Испания, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Норвегия, Люксембург и др. Към типичните парламентарни републики се отнасят Германия, Италия, Гърция, Израел и др. България според конституцията се определя като република с парламентарно управление.

Въпреки слабостите на парламентарното управление,  в модерния свят, практически няма алтернатива на представителната, парламентарна демокрация.

Наличието на парламент или провеждането на референдуми обаче не е достатъчно, за да говорим за пряка и парламентарна демокрация. В тоталитарните и диктаторски режими формалното им съществуване не произвежда ефект, като тук следва да се посочи, че българската история има над половин вековен пример  за това.

Тук следва да се посочи, че развитието на политическата отговорност на министрите,  като една от характеристиките на парламентарната демокрация намира своя първоначален вид в две конституции – френската и българската. С този факт Търновската конституция наистина се нарежда сред напредничавите основни закони в Европа към момента на приемането си. В нейния чл.153 се е предвижда “Министрите са отговорни пред Княза и Народното събрание съвкупно за всичките общи мерки, които те вземат, и лично всекой един за всичко, което той е извършил по управлението на поверената нему част.”

4. Структура на съвременните Парламенти

В повечето съвременни държави, правната уредба на организацията и дейността на Парламента се съдържа в Конституцията, правилника или процедурни правила на съответния парламент.

Законодателният подход, използван при регламентацията на организацията и дейността на парламентите в повечето европейски  държави е аналогичен. Общите разпоредби за избор на депутати, устройство и организация на работата на парламентите се съдържат в Конституцията, докато процедурните правила или правилниците за дейността на парламентите дават детайлна уредба на осъществяваните от законодателните органи функции.

Различна е практиката във Великобритания. Там има постоянно действащ правилник, който се променя от новия Парламент само при необходимост.

Ръководството на Парламентите се осъществява от еднолични органи (Председател или негов заместник) и колективни органи (Бюра, Президиуми). Тези органи, като правило, се избират от състава на Парламента или от състава на съответната камара, когато той е двукамарен. По-особена практика има в Парламента на Великобритания, където за председател се преизбира председателят на предходния Парламент, в случай, че той е спечелил изборите в своя избирателен район.

Парламентът има председател, като в повечето случаи функциите на председателя се свеждат до свикване и ръководство на пленарните заседания и обявяване дневния ред на пленарните заседания. Той следи и за спазването на Правилника, а също и за осигуряването на реда в пленарната зала. Обикновено председателят представлява Парламента пред други държавни органи и организира връзките и взаимодействието с тях.

Парламентарните групи не са вътрешни органи на Парламента. Те изразяват интересите на определена партия.

Основната предпоставка за създаването на парламентарна група е наличието на определен брой членове.

Част от дейността на всеки национален парламент се осъществява в рамките на специални вътрешни структури - парламентарни комисии. Парламентите на отделните държави формират различни по статут, начин на конституиране, състав и дейност комисии.

Правилниците на европейските  държави предвиждат създаването на следните видове комисии:

-          постоянни;

-          специални;

-          временни.

Съществуващите в Парламента комисии избират свое ръководство, което най-често се състои от председател, заместник-председатели и секретар. В разгледаните държави не се откриват съществени специфики във връзка с функциите на тези органи. Те ръководят заседанията на комисиите и определят дневния им ред.

Заседанията на комисиите могат да бъдат публични и закрити. В отделните държави се възприема различен подход относно публичността на заседанията на комисиите. В случаите, когато заседанията са закрити (независимо дали това е правило или изключение), информация за разискваните на тях въпроси се дава от определени от комисията членове с нейно разрешение.

Ръководството на заседанията се осъществява от председателя на съответната Камара или на еднокамарния парламент.

Всеки Парламент работи по предварително определена програма. Пленарните заседания протичат по дневен ред, като за изработването и утвърждаването му правилниците на европейските  държави посочват различни процедури.

Парламентарният контрол е една от основните форми на институционален контрол, упражняван преимуществено върху висшите органи на изпълнителната власт.

С оглед на своята значимост, за парламентарния контрол се отделя специално време от заседанията, провеждани в пленарна зала. В зависимост от конкретната форма на контрол (актуално питане, писмен въпрос и т.н.), той може да се провежда в конкретно определен ден от седмицата или по време на всяко едно заседание.

Парламентарният контрол се осъществява по отношение на правителството като цяло и по отношение на отделните негови министри. Наред с тях, на контрол в отделни държави подлежат и други органи.

Основните форми на парламентарен контрол могат да бъдат обединени в следните групи:

-          Въпроси - те могат да бъдат устни, писмени и актуални. Правилниците посочват самостоятелна процедура за поставянето на различните видове въпроси. Тази процедура урежда лицата, оправомощени да отправят въпроси; орган, чрез който се задават въпросите; форма; срок за отговор.

-          Питания - по основни въпроси от дейността на органите на изпълнителната власт.

-          Всички правилници предвиждат определен срок, в който контролираните лица са задължени да отговорят на въпросите.

В някои от държавите се предвиждат и  други форми на парламентарен контрол – такива са анкетни комисии, които контролират дейността на определени обществени служби или предприятия с държавно участие.

Друга форма за контрол е провеждането на дебати по въпроси, свързани с дейността на изпълнителната власт. Правителството може да се контролира и чрез процедура, с която се иска вот на доверие или недоверие.

5. Заключение

Основните положения на парламентаризма  са следните:

-          да се проявява народната воля при избиране представителите, които образуват Парламента;

-          изпълнителната власт е в ръцете на  Парламента;

-          политиката и дейността на правителството се следят от Парламента.

Тия основни положения са предпоставки за възможно най-разумно и най-справедливо управление. Те представят условия, при които най-пълно биха могли да бъдат осигурени правата и свободите на човешката личност и същевременно грижливо биха могли да бъдат защитени върховните интереси на държавата и народа.

Парламентаризмът при това не е една строго установена, една подвижна, една замразена форма на управление. Тъкмо напротив, по своята природа той е необикновено гъвкав и подвижен. От историята на парламентарните страни се вижда, че той твърде леко се приспособява към бързо изменящите се обществено- политически условия. Едно подходящо развитие на парламентаризмът може да се представи в условията на представителната демокрация.  От края на ХVІІІ век,  представителната демокрация завладява света. Днешният човек толкова е свикнал с нея, че не си задава въпроса защо е така и как функционира. Основните характеристики на съвременната парламентарна демокрация са:

-          народният суверенитет;

-          разделението на властите;

-          политическото представителство и плуралистичната партийна система; правителство зависимо като състав, дейност и времетраене от парламента;

-          политическата отговорност на кабинета пред парламента;

-          защитата на основните права и свободи;

-          свободният мандат.

Нерядко обаче, ако се има предвид и примера с България, парламентаризмът се сблъсква с проблеми като:

-          корупция;

-          злоупотреба с власт;

-          предизборен популизъм;

-          лъжливи обещания, които се знае, че няма да се изпълнят;

-          безпринципни коалиции;

-          евтини PR-трикове вместо политически дебат;

-           политически елити, които нямат достатъчно връзка с гражданите и техните проблеми;

-          политици, които съществуват анонимно в институциите и не носят лична отговорност;

-          развитие на политическата партизанщина;

-           липса на достатъчно контрол между властите;

-          компромисно   управление   и   коалиции,   които   са   неразбираеми   за гласоподавателя и се разминават с предизборните обещания.

Имайки предвид примера на България, могат да се посочат няколко начина на решаване на проблемите, свързани със слабостите на парламентаризма:

-     мажоритарност при избора;

-     стабилизиране на политическия процес чрез допускане до участие в изборите на сериозни политически субекти;

-  възможности през избори да се формират стабилни мнозинства за управление и силна опозиция;

-     въвеждане на електронно гласуване;

-     повишаване на избирателната активност;

-     предотвратяване на купуването на гласове;

-  въвеждане на избирателни книжки, чрез регистрационен режим на избирателите;

-     създаване    на    постоянно    действаща    и   добре    обучена    изборна администрация.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG