Home Право Парламентарна правителствена система

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Парламентарна правителствена система ПДФ Печат Е-мейл

Парламентарна правителствена система

Резюме: “Демокрацията е най-лошата държавна форма, с изключение на всички останали” - този цитат принадлежи на британския премиер Уинстън Чърчил. Той ни насочва към най-същественото: Никъде няма перфектна демокрация, но въпреки критиката от всички страни, демокрацията е най-успешната форма за мирно решаване на конфликтни ситуации. И навсякъде по света, в различните региони и системи, хората се осланят на нея.

Ключови думи: разделение на властите, правителство, Монтескьо, парламентарно мнозинство

Монтескьо - най-погрешно разбираният теоретик  →  Дискусията за разделението на властта не започва с Монтескьо. Нейното начало е в гръцката Античност и то не се прекъсва през Средновековието. Монтескьо (1689-1755) значително изпреварва своя предшественик Джон Лок (1632-1704) като спомага за пробива на идеята за разделението на властта. Представите на Монтескьо за правилата за разделение на властта са описани в глава 6 на том 11 от неговата творба "В духа на закона", която се появява за първи път през 1748г. в Женева. Тук е изложена и основната идея на неговата теория, която често бива цитирана: "Всичко би било изгубено, ако само един човек, или група от хора, биха упражнявала тези три власти върху народа: властта, да се издават закони, те да се прилагат, и да се осъждат престъпления или лични спорове".

Без стриктно разделяне на властите  →  Често срещаното мнение, че Монтескьо е имал предвид цялостната независимост на трите власти, изпълнителна, законодателна и юридическа, не може да се подкрепи. Точно обратното, в споменатата 6-та глава се срещат голям брой "разчупващи властите" и "смесващи властите" правила. Монтескьо например признава абсолютното право на вето на монарха, като носител на изпълнителната власт, срещу решения на законодателната власт, за да се избегне опасността тя да стане "деспотична". На парламента Монтескьо отсъжда правото да надзирава това, дали изпълнителната власт правилно изпълнява законите. Освен това парламента има правото да подложи министрите и служителите на краля на съдебно дело, когато те действат срещу законите. Монтескьо възлага на горната камара освен законодателни решения и решения от съдебната сфера. Благородниците биват съдени не от нормалните съдилища, а от първата камара на парламента, за да бъдат съдени не от завистници, а от равнопоставени.

По логиката на тези примери Монтескьо не залага на стриктно разделение на властта и не се позовава само на институционални механизми, а обхваща обществените групи на тогавашното време в своите балансиращи властта разсъждения. Теорията на Монтескьо е разбираема, само ако редом с институционалните правила не се пропускат и неговите идеи за общественото ниво на разделение на властта – “Законодателната власт се състои от две части, които се вписват в системата чрез своето променливо право да оказват въздействие. И двете са обвързани с изпълнителната власт, която от своя страна също е подчинена на законодателната власт. Тези три власти...” Въпреки, че в тази връзка Монтескьо въобще не споменава юридическата власт, той говори за три власти, с което има предвид стоящия на върха на изпълнителната власт монарх, представената в първата камара аристокрация и представеното във втората камара гражданство. Огромното значение на общественото ниво на разделение на властта става още по-ясно при изложените мисли на Монтескьо относно юридическата власт при особеностите в защитата на аристокрацията при съдебни процеси.

При Монтескьо не става дума за функционално и персонално разделяне на трите държавни власти, а се стреми към свободата и човешкото достойнство. Монтескьо има предвид защитните средства срещу анархия и деспотизъм в един обществен ред, който се стреми да изключи възможно най-много злоупотребата с властта. За да се избегне злоупотребата с властта е необходимо една власт да въздейства върху друга, което е възможно, когато властите не са напълно отделени една от друга. В крайна сметка Монтескьо, като теоретик на разделението на властта, е по-скоро теоретик на приемането и смесването на властта.

Нова интерпретация на разделението на властта  →  След Монтескьо теорията за разделението на властите е постоянна тема на дискусии, посветени на управленските системи.

Ако днес трябва да се обобщят елементите на разделението на властта в една политическа система, не трябва това да се ограничава само в институционалната сфера. При Монтескьо до институционалните са поставени обществените нива на разделение на властта. Съсловното общество, което характеризира делото на Монтескьо, принадлежи към миналото, появили са се нови ограничаващи властта елементи. Могат да бъдат споменати федеративното държавно устройство, значението на основните права и съвсем непознатите за Монтескьо модерни партии и лобиращи групи по интереси. Съществуват много фактори, които разделят, смесват и възпрепятстват властите. Модерната държава, за която мислителят от XVIII век дори не е смеел да мечтае, се характеризира с нарастване на властта и отговорностите. Винфред Щефани формулира един "каталог" на факторите, които днес играят съществена роля при осъществяването на основните идеи на Монтескьо - запазването на свободата и човешкото достойнство и избягването на злоупотреба с държавна власт.

Шест нива на разделение на властта:

Þ      Държавно-правово, хоризонтално ниво на разделение на властта: То се основава предимно на обичайното разграничаване на законодателна, изпълнителна и юридическа власт, и е твърде модифицирано с въвеждането на парламентарната правителствена система и модерните партийни ситеми.

Þ      Временно ниво на разделение на властта: Във всяка западна демокрация е ограничена продължителността на парламентарния мандат и правителствените постове. Те приключват, или се подновяват чрез избори. Докато партиите в парламентарната правителствена система допринасят отчасти на държавно-правово ниво за разделението на властта, те представляват на временно ниво най-важните гаранти за предотвратяването на злоупотребата с властта, защото предлагат алтернативи на избирателите, и по този начин се избягва установяването на еднопартийна диктатура.

Þ      Федеративно ниво на разделение на властта: Федеративната конституция ограничава властта на политическите институции в централизираната държава. От друга страна отделните съюзни държави притежават влияние върху централизираната държава. Опитите на Роналд Рейган в САЩ, да подреди по нов начин компетенциите на отделните щати, не бяха особено успешни, но те показаха, че прехвърлянето на власт от един щат към държавата не е автоматичен процес.

Þ      Конституционно ниво на разделение на властта: В повечето западни демокрации конституцията ограничава компетенциите при вземане на решения на съответните парламентарни мнозинства, защото за конституционни промени са необходими квалифицирани мнозинства.

Þ      Децисивно ниво (определящо ниво) на разделение на властта: Процесът на формиране на политическата воля и вземането на решения в днешно време не протича само на държавно ниво и не може да бъде описан само с държавно-правови категории. В тази връзка е абсолютно наложително ограничаващото властта въздействие на партии, групи по интереси, съюзи и обществено мнение.

Þ      Социално ниво на разделение на властта: Въпреки премахването на съсловното държавно устройство, днешното общество не се е превърнало в "изравнено общество на средната класа" (Хелмут Шелски). Различни интереси на различните обществени слоеве изискват от политическите партии и различни предложения и решения за състествуващите политически проблеми.

Смесващи властите елементи  → нито една конституция в западните демокрации не може да се справи без “пречупващи” властта елементи. Това се отнася и за конституцията на Съединените Щати, която в западния свят се счита за тази, която най-точно отговаря на изискването за разделение на властта. Американците рядко говорят изолирано, единствено за разделение на властта, те наблягат на принципа на контрол и равновесие (checks and balances) и по този начин поставят смесващите властите елементи до разделящите властите елементи.

Превъзходство на властта на правителствата  → Днешните западни демокрации се характеризират с едно по-малко или повече изразено превъзходство на властта на правителствата спрямо парламента. Обрата на “държавата-надзирател ot XIX век” е довел в модерната социална държава до едно силно разширяване на държавните задачи, които трябва да бъдат решавани oт правителствата.

Институционализирането на държавната политика, постоянно нарастващата тежест на интернационалните и свръхнационални организации, носи със себе си много проблеми за парламентите, защото те рядко могат да надвишат функциите си на асистенти на правителството в сферата на международните отношения.

Очевидно доказателство за това превъзходство на власт на правителствата са техните огромни чиновнически апарати, които ясно превъзхождат помощните служби на парламента. Изискването за строго разделение на властите цели това да бъде защитено правителството, като най-властна инстанция на правителствената система, от намеса от страна на парламента.

Общи решения  →  Парламент, на когото се отнема възможността за участие във външната политика и който се ограничава в ратифицирането на съответните правителствени решения, в крайна сметка дори няма възможността да оспори съответните решения в парламентарната правителствена система, защото с един такъв вот съответното мнозинство на правителството индиректно ще изрази недоверието си. Не може да става дума за това, да се защитава свободното пространство за действие на правителството от “намесата” на парламента във външната политика, в плановата дейност или в други компетенции под предлог за изискването за разделение на властта. Много повече става дума за това, на правителството да се противопостави един възможно най-действащ орган. Това в крайна сметка е възможно само тогава, когато принципните решения се вземат заедно от правителство и парламент.

Най-решаващият аргумент срещу едно такова последствие набляга на това, че по този начин се заличава отговорността за политическите решения. Когато различни държавни органи са отговорни, остава неясно, кой в крайна сметка носи отговорността за едно определено решение. Колкото и да е убедителна тази теза, тя не остава без опровержение.

Едно ясно разделяне на държавните власти и на отговорностите за политическите решения в модерната индустриална и социална държава, би довело до това, да се заличи основната идея на Монтескьо, а именно взаимните бариери, които властите поставят една пред друга. Освен това избирателят различава отговорността за политическите решения в една парламентарна правителствена система и в модерната държава на партиите, не между парламент и правителство, а по-скоро между правителствено мнозинство и правителство от една страна, и опозиция от друга. При много важни решения на избирателите не се предлагат алтернативи. Например правителственото мнозинство и правителството застават зад нова данъчна реформа, опозиционните партии я оспорват. Отговорността за тази реформа избирателят може ясно да определи, и той може, когато позицията на партията, която той предпочита, не го удовлетвори, в следващите избори да изрази позицията си.

Разпределянето на отговорността по интересен начин е по-трудно в характеризиращите се с разделящи властта елементи президиални системи на управление, като в Съединените Щати. Президиалната правителствена система сама по себе си е съществена причина за това, депутатите в американския Конгрес да прескочат фракционните граници при гласуването си. Отделните политически решения се вземат от мнозинства с различен състав. В партийната система на Съединените Щати избирателят не може да приведе под отговорност демократите или републиканците. При изборното си решение той може да се води само от това, какво поведение е имал съответният депутат при определени важни решения. Затова не е учудващо, че дискусията относно реформите, която дава възможност за ясно определяне на отговорността, не секва в Съединените Щати от педесетте години.

Правителство и парламентарно мнозинство срещу опозиция  → Парламентарната правителствена система чисто формално не засяга самостоятелността на парламента. Но характерната за разделението на властите идея, че един самостоятелен парламент като цяло би бил в състояние да се противопостави на независимото от него правителство, се превръща във фикс-идея. Политическата граница протича не между парламента и правителството, а между правителственото, съответно парламентарно мнозинство и опозицията.

Правителственото мнозинство избира правителствен ръководител. Един бъдещ отказ за съвместна работа с избрания от него ръководител би бил доказателство за грешка. Свързващото звено между парламентарното мнозинство и правителството са партиите. Но това не означава, че правителството и парламентарното мнозинство са в единство.

Правителствено мнозинство  →  Често претенцията за единство между правителство и правителствено мнозинство е на лице само тогава, когато само една партия представя правителството. Това по определение е в сила при двупартийните системи, но по изключение може да се прояви и в многопартийните системи.

Дори и когато само една партия представя правителството, ще съществуват различни тълкувания на отношенията между правителствената партия или части от нея и самото правителство. Те ще направят опит, да скрият различията си пред обществото, но споровете няма да могат да се прикрият. Правителството естествено може да заложи на това, че има верни последователи в правителственото мнозинство, но то не може да спекулира с това доверие, ако не иска да предизвика недоволства.

Неединство между правителство и правителствено мнозинство, но относително добра съвместна работа може да се очаква тогава, когато съществуват повече партии за сформирането на правителство, но преди изборите е ясно, кои партии са готови, в случай на изборна победа, да образуват съвместно правителството. Чрез това заемане на позиция преди изборите, партиите се обвързват предварително пред своите избиратели. Това за тях е свързано с големи опасности, ако по време на мандата си не изпълнят поетите обещания.

Една многопартийна система, при която преди изборите не е ясно, кой с кого ще сформира правителство, може в повечето случаи да доведе до това, парламента и правителството да застанат един срещу друг според класическите представи. В логиката на съответната ситуация, в която са необходими повече от три партии за сформиране на правителство, се съдържа мнението, че отделните партии рядко преди изборите ще заемат определена позиция, за да не направят предварително невъзможно сформирането на правителсво. В такива системи е логично да се стигне до сваляне на правителството - Френска Република или Италия след Втората световна война. Колкото повече парламента в една парламентарна правителствена система се разглежда като противник на правителството, толкова по-нестабилна ще бъде тази система.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG