Joomla Software solutions Template

Payday loan

Системата на международното право представлява самостоятелен правопорядък, с характерни само за него особености, които коренно го отличават от националните правопорядъци на суверенните държави. На първо място, това са източниците – международният договор и международния обичай. На второ място, това са субектите, които го създават – отделните суверенни държави и начинът на създаване – по потя на доброволно споразумяване или придаване на юридическа сила на обичая. На трето място, системата на международното право не притежава универсалността и системността на националните правни системи. Значителна част от правните норми имат юридическа сила на регионално или двустранно ниво, а съгласуването между нормите от различните източници е значително по-трудно. На последно място, международният правопорядък не притежава универсална юрисдикционна система, както и механизъм за принудително осъществяване на правни санкции.

Проблемът за съотношението международно право – национално право се разработва на две теоретични нива. На общотеоретично и правнофилософско ниво ролята на международното право е разработена в трудовете на философи като Кант и теоретици като Келзен. На ниво на отрасловата дисциплина “международно правно” са се оформили два полярни теоретични модела, около които гравитират разбиранията на юристите.

Според първия основен модел, наречен монистичен, международното право “обгръща” националните правни системи, а последните са негов елемент. Това означава, че международното право е задължително за отделните граждани независимо от това, дали неговите норми са трансформирани в национално право. Вътре в рамките на монистичния модел съществуват две направления. Според първото в света съществува само един правен ред, като международното право възниква в резултата на “отстъпен суверенитет” от страна на отделните държави. Според второто и по-разпространено направление, към което принадлежат Келзен, Фердрос и фон Райт, всяко националното право определя границите на своето приложение; ако то не стори това, единственото приложимо право е международното; следователно международното право е над националното.

Вторият основен модел, наречен дуалистичен, приема, че международното право е отделно от националното, поради което поетите от държавата международни задължения имат действие вътре в националната правна система едва след като бъдат трансформирани чрез изискумата се процедура. В практически план това означава, че международните договори стават част от националната правна система като вътрешно право, а не като международно право. Съществуват четири различни правни конструкции, чрез които международните договори се превръщат и в част от националното право на отделните страни:

-трансформация, когато държавата в изпълнение на сключен международен договор създава национално законодателство, чрез което “трансформира” международния договор във вътрешно право (Великобритания, Дания);

-хармонизацията, когато вътрешното право бива уеднаквявано с международното право посредством решения на съдилищата;

-“смекчен дуализъм”, когато с акта на парламента едновременно: международният договор се одобрява; той се включва в националното право (германия, Италия, България);

-съдебно възприемане – съдилищата приемат съществуването на системата на международното право и нейните норми. Те прилагат последните, доколкото не противоречат на норми от националното законодателство.

Конкретните разрешения, които отделните държави възприемат за обвързване на националния си правопорадък с международния, са много разнообразни.

В практически план системата на международното право през ХХ век и особено след Втората световна война се развива стремително в количествено и качествено отношение. На нейна основа се пораждат принципно новите т.нар. интеграционни правопорядъци, какъвто с например нрав порядъкът на Европейската общност. По такъв начин за всяка една национална правна система въпросът, как тя ще уреди връзките си с правопорядъка на международното право евентуално с интеграционните правопорядъци, става особено значим. Обикновено този въпрос намира решение в Конституцията на съответната държава. Тъй като за България проблемът за интеграцията й в Европейската общност още не е актуален, българската Конституция от 1991 г. отделя място единствено на връзката на националния правопорядък с този на международното право.

Проблемът за съотношението международно право - национално право има и един втори аспект - принципа за предимство (примат) на международното над вътрешното право. Той трябва да бъде разгледан в двете му възможни проявления:

В международноправен план този принцип действа кат колизионна норма, а не урежда принципното взаимоотношение международно право - вътрешно право. Държавите не могат да оправдават с вътрешното си право неизпълнението на поетите от тях международни задължения. В случа на колизия между вътрешноправна норма и норма от международен договор предимство има последната.

Във вътрешноправен план международното право н предписва на отделните държави как да изпълняват международните си задължения. Те са международно отговорни само за резултата от изпълнението на задълженията по между­народния договор. Това означава, че международното право в сегашната си форма все още предполага отделни правни сфери. Дори Конституционното право на отделна държава да приписва вътрешен ефект и приоритет на международно­то право, последното получава този статус благодарение на Конституционното право, а не благодарение на своята соб­ствена природа.

Българската Конституция от 1991 г. не отделя специал­но внимание на международното право и на съотношението му с националния правопорядък. Тя не дава априорно пре­димство на международното право пред вътрешното. В съ­щото време обаче България включва текстовете на една част от международното право (ратифицирани, обнародвани и влез­ли в сила за България международни договори) в системата на вътрешното си право, като създава нов ранг в йерархи­ята на вътрешноправните норми. Това показва, че Конституцията е възприела дуалистичния теоретичен модел в не­говия „смекчен" вариант (вж. по-горе видовете на дуалистич­ния модел) и е направила сериозна стъпка в посока на утвър­ждаване на примата на международното правов.

Ролята на международното право във вътрешното българско пра­во е твърде характерна и съвсем не безспорна.

Когато Конституцията от 1991 г. регламентира в чл. 5 основните принципи и източници на българското вътрешноправо, тя не установява по изричен начин съотношението на националния праши порядък с международното право. Принципното отношение на националния правопорядък към международния би следвало да намери място именно там. Липсата на подобно категорично отношение е причина за съществуващото колебание в теорията: Конституционалистите приемат, че международните договори са нов ранг в йерархиите на вътрешното право, а международниците - че чл. 5, ал. 4 от Конституцията установява т. нар. частична санкция за пряко действие на международното право на територията на страната.

Първата от тези две хипотези, макар че не е типична може да се отнесе към едно от двете основни правомощия на Конституционния съд - контрол за Конституционност на ос­новните източници на правото в системата на вътрешното право. Конституционният съд осигурява контрол за Конституционност на всички актове (нормативни и индивидуални, юридически и политически) на Народното събрание и на президента. Логично е в такъв случай той да може да се произнася относно Конституционността на тези международни договори, които подлежат на ратификация, тъй като по силата на чл. 5, ал. 2 след ратификация и публикуване те ще се наредят сред основните източници на вътрешното право на България.

Логично е също така, преди да се превърнат в съставна, част на вътрешното българско право, подлежащите на рати­фикация международни договори да преминат през процеду­ра за контрол за Конституционност. Върховенството на Конституцията трябва да бъде гарантирано. Като принципно да­ва приоритет на вътрешното право пред международното,

Конституцията предвижда един твърде съществен коректив. В чл. 85,ал. З се установява, че:

„Сключването на международни договори, които изискват изменения в Конституцията, трябва да бъде предшест­вано от приемането на изменения."

Този текст има двустранна насоченост. Той не толкова забранява сключването на договори, които изискват измене­ния в Конституцията, колкото указва, че в бъдеще ще бъде възможно българската държава да влезе в договори, които ще излизат извън обема на Конституцията и на вътрешната правна система. Тук се съдържа идеята за приоритет на меж­дународното право, за приемането на което е допустима дори промяна на Конституцията.

Най-съществената особеност на контрола за Конституционност на подлежащите на ратификация международни договори е това, че той е предварителен. По тази своя черта той принципно се отличава от контрола на останалите прав­ни актове. Това е и една от причините, които са определили мястото му в т. 4 на чл. 149, а не в т. 2, където е предвиден последващият контрол за Конституционност.

Процедурата не се различава от тази, предвидена в основната хипотеза на чл. 149, ал. 1, т. 2. Конституционният съд трябва да бъде сезирай с искане от страна на субектите, предвидени в чл. 150, ал. 1. Искането трябва да бъде направе­но в писмена форма, да бъде мотивирано и да бъде придру­жено от необходимите писмени доказателства съгласно чл. 17, ал. 1 от Закона за Конституционния съд. Процедурата е състезателна и като страни по делото по преценка на съда могат да бъдат Конституирани заинтересованите институции. Законът не установява краен срок за сезиране на съда с иска­нето за установяване на съответствието на сключен договор с Конституцията. Това може да стане не само пре­ди започване на процедурата за ратификация от Народното събрание, но и по време на самата процедура, до провеждане­то на гласуването на второ четене. Сезирането на Конститу­ционния съд с искане е абсолютно основание за спиране на ратификационната процедура в Народното събрание.

Съгласно чл. 19, ал. 1 Конституционният съд се про­изнася по допустимостта на направеното искане. Условията за допустимост на този тип искане са:

На първо място, необходимо е да е налице сключен меж­дународен договор. Международни по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 4 са не само договорите, които България сключва с други суверенни държави, но и тези, сключени с международни ор­ганизации. Кога и при какви условия един договор се смята за сключен, се определя в глава трета (чл. 7-11) от Указ № 1496 за участие на Република България в международни договори.

На второ място, на контрол подлежат само тези сключе­ни международни договори, които подлежат на ратификация и които по нейната сила ще бъдат включени като източници от вътрешното българско право. Българската Конституция дава правомощието но ратификация на международните до­говори единствено на Народното събрание.

Международните договори, които подлежат на ратификация съобразно своя предмет са описани в чл.85, ал.1:

1. имат политически характер;

2. се отнасят до участието на Република България В меж­дународни организации;

3. предвиждат коригиране на границите на Република Бъл­гария;

4. съдържат финансови задължения за държавата;

5. предвиждат участие на държавата в арбшпражно или съдебно уреждане на международни спорове;

6. се отнасят до основните права на човека;

7. се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;

8. изрично предвиждат ратификация.

когато следователно обсъжда съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗКС условията за допустимост на спора, освен традиционни­те предпоставки (редовно искане, направено от оправомощен субект) Конституционният съд трябва да установи наличи­ето на годен предмет (сключен, нератифициран междунаро­ден договор, имащ за предмет една от осемте хипотези на чл. 85, ал. 1).

При разглеждането на спора по същество предмет на обсъждане ще бъде договорът, определен в неговия кон­текст съгласно с чл. 31 т. 2 от Виенската Конвенция за право­то на договорите:

“контекстът обхваща освен текста, включително преамбюла и приложенията:

а) всяко споразумение, отнасящо се до договора, постигнато между всички страни във връзка със сключването на договора;

б) всеки документ, съставен от една или няколко стра­ни, във връзка със сключването на договора и приет от дру­гите страни като документ, отнасящ се към договора".

Възможно е да се иска обявяване на противо -конституцинността на текста като цяло или на отделни негови разпо­редби. Оспорването на договора в неговата цялост трябва да бъде придружено с надлежна обосновка за всеки един от тек­стовете. Бланкетното оспорване няма да бъде допуснато за разглеждане. Съдът е ограничен от направеното искане (чл. 22, ал. 1, предл. 1 от ЗКС). Той не може да се произнася по въпроси, по които не е сезирай. От друга страна съдът не е ограничен от посоченото основание за несъответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 1, предл. второ от ЗКС). Той може да установява несъответствие на процесния договор с други тек­стове от Конституцията.

Юридическа сила и юридическо действие на реше­нието.

Решението на съда за несъответствие на текста на под­лежащ на ратификация международен договор с Конститу­цията влиза в юридическа сила по реда на чл. 151, ал. 2 - в тридневен срок от обнародването. Решенията на Конститу­ционния съд имат Юридическа сила (задължителност) за всички държавни органи, юридически лица и граждани (чл. 14, ал. 6 от ЗКС). Това решение обаче не може да породи юридическото действие, предвидено в чл. 151, ал. 2, изречение последно:

“Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила."

тъй като международния договор, предмет на делото, още не е влязъл в юридическа сила. Ето защо не е възможно да се приеме, че решението на Конституционния съд има пряко юридическо действие. Действието на решението ще се ма­териализира в ратификационната процедура. Народното съб­рание е обвързано от юридическата сила на решението и е длъжно при ратификацията да се съобрази с него. Ако текстът на целия договор бъде обявен за несъответен с Конституцията, ратификационната процедура трябва да бъде прек­ратена. Ако за несъответни са определени само отделни раз­поредби, Народното събрание е длъжно да отрази този факт като резерви в закона за ратификация.

Практиката на Конституционния съд.

Конституционният съд все още не упражнява активно пра­вомощието си за предварителен контрол за съответствие на подлежащите на ратификация международни договори с Конституцията.

Все пак с Решение № 7 по к. д. № 8 от 1993 г. (ДВ, бр. 39 от 1993 г.) Конституционният съд е признал за съответен на Конституцията Договора между Република България и Ре­публика Турция за трансфер на осъдени лица, подписан на 22 юни 1992 г.

В някои случаи заинтересованите субекти пропускат въз­можността да сезират Конституционния съд навреме и той да упражни функцията си по предварителен контрол. В този случай те използват друг юридически инструмент - контрол за Конституционност на Закона за ратификация по чл. 149, ал. 1, т. 2. Този закон обаче може да бъде оспорен само на процедурно основание.

Втората алтернатива на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конститу­цията предвижда едно твърде специфично правомощие на Конституционния съд, който може да се произнася:

„за съответствието на законите с общопризнатите нор­ми на международното право и с международните договори, по-които България е страна".

Това правомощие на Конституционния съд излиза извън неговата традиционна функция - контрола за конституцион­ност, която оправдава съществуването на тази институция.

какво е съдържанието на израза „общопризнатите норми на международното право и международните договори, но които България е страна"? Този израз не е легално дефиниран нито в международното право, нито във вътреш­ното българско право. Очевидно обхватът му трябва да бъде определен по тълкувателен път. Изразът се състои от две самостоятелни части. Първата част на израза „общопризнатите норми на международното право" - включва тези от нормите на меж­дународния обичай, разбиран като „доказателство на общата практика, призната като право", които са задължителни за България и които имат качеството да бъдат „общопризна­ти". По аргумента за обратното основание, изключени са оби­чайните норми, които са задължителни за България, но не са общопризнати. Очевидно е, че се изключват и задължител­ните за България решения на международните арбитражи и съдилища и препоръчителните за България като страна-член норми на международни организации. Няма съмнение обаче, че изразът включва нормите и принципите, които имат общ, „общопризнат" характер, съдържащи се в договорите, по ко­ито България не е страна.

Втората част на израза „международните договори, по които България е страна" също разкрива твърде голяма спе­цифика. Става дума за договорите, при които България е по­ела валидно международно задължение, задължила се е по реда, предвиден в нормите на международното право. Освен това този израз визира всички международни договори, по които страната е поела валидно международно задължение, а не само тези, подлежащи на вътрешна ратификация съг­ласно изискванията на чл. 85, ал. 1, т. 1-8 и които след публи­куването им се превръщат в част от националния правопорядък. Следователно изразът „общопризнатите нор­ми на международното право и международните договори, по които България е страна", употребен в чл. 149, ал. 1, т. 4, алт. втора, означава системата на релевантното за Република България международно право. По този начин българската Конституция признава приоритета на международното пра­во по отношение на законите и на другите източници, които йерархично са им подчинени. Спецификата е, че това става не априорно, а по пътя на специализирана процедура пред Конституционния съд. Международното право няма приори­тет единствено по отношение на Конституцията. Възможно е, ако България реши да поеме международни задълже­ния, които не са съвместими с Конституцията, последната да бъде изменена по предвидения за това ред. Изводът е, че меж­дународното право има предимство пред вътрешното, макар това предимство да не е безусловно.

Процедурата, която Конституционният съд трябва да следва, не разкрива някакви особености. Предмет на спора е съответствието на влязъл в сила закон със системата на ре­левантното за Република България международно право. Ко­гато обсъжда допустимостта на спора по чл. 19 от ЗКС, освен традиционните въпроси (сезиране от оправомощен субект, редовност на искането, наличието на достатъчно доказател­ства, процесуално представителство) съдът ще трябва да об­съди дали е налице годен предмет на спора- влязъл в юриди­ческа сила закон на Народното събрание. Изисква се зако­нът да е приет след влизане в сила на Конституцията. Съоб­раженията за това са две. Конституционният съд не може да се произнася за противоречие с Конституцията на заварени закони - по отношение на тях се прилага § 3, ал. 1 от Преход­ните и заключителните разпоредби. Освен това признаване­то на действие на международното право по отношение на вътрешното право е нов принцип с изключителен характер, действието на който не може да бъде разпростирано в миналото.

Юридическа сила и юридическо действие на реше­нието на Конституционния съд.

Решението за установяване на несъответствие влиза в юридическа сила в тридневен срок от обнародването му - чл. 151, ал. 2, изр. 2 от Конституцията. Законът, който е обявен за несъответен на международното право, не се прилага от деня на влизането на решението

в сила - аргумент по аналогия от чл. 151, ал. 2, изр. пос­ледно.

С решението си Конституционният съд „установява не­съответствие" на закона с международното право, според израза, който е употребен в чл. 149, ал. 1, т. 4. С решението си по чл. 149, ал. 1, т. 2 съдът установява "противоконституционност", а израза, употребен в § 3, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби, е „противоречие с Конституци­ята". Изразът "установяване на не­съответствие" е използван в чл. 150, ал. 2 като правомощие на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, обуславящо правото им да сезират Конституционния съд) Съвпадението на израза обаче има по наше мнение случаен характер, защото в двата разглеждани случая този израз оз­начава две различни неща. Докато в чл. 150, ал. 2 изразът "установяване на несъответствие" означава липсата на за­дължителност на констатацията за несъответствие от стра­на на тези юрисдикции, то в разглеждания случай този изра­зи цели да покаже, че съпоставката има значително по-общ и принципен характер, защото визира системата на релевант­ното за България международно право като цяло.

Практиката на Конституционния съд по прилагане на текста.

Много характерно е Решение № 8 (ДВ, бр. 62/ 92 г.). Док­ладчик по делото е съдията Н. Павлов. Делото е образувано срещу текста на § 9 от Преходните и заключителните разпо­редби на Закона за банките и кредитното дело (ДВ, бр. 25 от 1992 г.), който забранява „да бъдат избирани или назначавани в ръководните органи на бандите лица, които през последни­те 75 години са били избирани в ръководни органи до ниво община на БКП, ДКМС, ОФ, БЗНС, БПС, както и служители на Държавна сигурност. Това ограничение се прилага за срок от 5 години." Иска се обявяване на този текст за противоре­чащ на Конституцията и на международни договори, по ко­ито България е страна.

Съдът приема, че „става дума за ограничаване на право­то да се заема ръководна длъжност в ръководните органи на банките, което е по смисъла на чл. 1 от Конвенция № 111 дискриминация в достъпа на определена професия. Текстът противоречи и на чл. 2, ал. 2, чл. 6, ал. I от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и на чл. 2 и 25 от международния пакт за гражданските и политическите права."

От цитирания пасаж не може да се направи изводът, че делото има мотиви. Не е ясен текстът на посочените между­народни договори. Не е ясно в какво точно се състои проти­воречието на установената в § 9 от ЗБКД забрана с посоче­ните или други членове. Не се сочат доказателства, кога и как България е станала страна и е поела международни за­дължения по тези договори.Тези аргументи задължително трябва да присъстват, за да се докаже основателността на пре­тенцията. По-надолу обаче аргументацията е още по-учудва-ща. Приема се, че § 9 противоречи на „посочените по-горе международни актове. Последните се считат за част от вът­решното право и плют предимство пред тези норми от вът­решното законодателство, които им противоречат. А щом е така... от приоритета на международните актове във вът­решното ни право следва да се приеме, че §9 е приет в наруше­ние на ... посочените по-горе международни актове."

Трудно е за вярване, но явно Конституционният съд не е успял правилно да квалифицира искането по чл. 149, ал. 1, т. 4, алт. втора ! Изложените аргументи се отнасят за това, че част от международните договори, които при определени ус­ловия се превръщат в елемент от вътрешното право и имат предимство пред законите при решаването на конкретни ка­зуси. Тези аргументи нямат нищо общо с искането за обявя­ване на несъответствие на един закон с международните договори, по които Република България е страна и което е изключителна прерогатива на Конституционния съд. Исканията по чл. 149, ал. 1, т. 2 и по чл. 149, ал. 1, т. 4, алт. втора са две отделни искания. Те са обективно съ­единени в процеса, но съдът трябва да се произнесе по всяко едно от тях поотделно. Наистина чл. 22, ал. 1 от Закона за Конституционния съд се установява свобода за съда да пре­ценява основанието на направено искане:

„Съдът се произнася само по направеното искане. Той не е ограничен с посоченото основание за несъответствие с Конституцията. "

В разглеждания случай обаче става дума за различни искания. Съдът служебно не е длъжен да се произнесе, без да има искане за установяване на несъответствие на атакува­ния закон с международните договори, по които България е страна. Той също така няма право да слива двете искания и да се произнася по тях заедно, както е направил в разглежда­ното Решение № 8 от 1992 г.

Решение № 1 на Конституционния съд (обн. ДВ, бр.14/ 93 г.) е също твърде типично за начина, по който се разглежда несъответствието на законите с международните договори, по които Република България е страна. Докладчик по делото е съдията М. Жабинска. Делото е образувано против разпо­редбите на Закона за временно въвеждане на някои допълни­телни изисквания към членовете на ръководствата на науч­ните организации и Висшата атестационна комисия (ДВ бр. 104 от 1992 г.). От мотивите по делото много ясно личи, че са предявени кумулативно двете искания по чл. 149, ал. 1: за противоконституционност по т. 2 и за несъответствие с меж­дународните договори по т. 4. В мотивите си съдът последо­вателно изказва съображения и по двете искания. По искане­то за несъответствие с международните той приема:

„Неоснователно в тази връзка е твърдението, че зако­нът противоречи и на разпоредби от международните дого­вори, които регламентират равенството и изключват всякаква дискриминация въз основа на социални признаци. Не са нарушени разпоредбите на чл. 1, 2, 7 и 18 от Всеобщата дек­ларация за правата на човека, чл. 9 и 14 от Европейската Конвенция за защита на правата на човека и основните сво­боди, ч,1. 2, 4.1. 25, буква "а" и ч.1. 26 от Международния пакт за икономически, социални и културни права. С въвеждането на допълнителните изисквания към членовете на ръководните органи на научните организации и Висшата атестацион­на комисия не се ограничават защитените от посочените международни договори права на гражданите. Доколкото те­зи изисквания биха могли да се преценят като ограничения на основание признака професионализъм, то такива ограни­чения са допустими според чл. 4 от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и чл. I, т. 2 от Конвенция №111 относно дискриминацията в област­та на труда и професиите от 1958 г. Създаването на разли­чия, основани на изисквания за професионализъм, е в съот­ветствие с международните договори, по които България е страна и не нарушава равенството на гражданите пред закона."

За разлика от предшестващото решение тук съдът е из­ложил мотиви. Основната идея в тях е, че законът въвежда ограничение, основано на критерия липса на професионали­зъм. Аргумент за тази липса при определена група научни работници се извежда от факта, че те са заемали определени административни и партийни длъжности преди 1989 г. Споменава се доводът, че Бълга­рия е страна по тези договори, което ясно насочва към осно­ванието на иска, но този факт се приема априори, а не се изяснява кога и как Република България е станала страна по посочените договори. Цитират се международни актове, чи­ято правна природа е твърде различна, а тези разлики са твър­де съществени! Важно е все пак, че поне не се намесва хипо­тезата на чл. 5, ал. 2 от Конституцията. След всичко изложе­но съдът не се произнесъл по това искане в своя диспозитив - той просто го е забравил!

По този начин Конституционният съд все пак е потвър­дил, че не разграничава двете искания и е оставил решени­ето си непълно!

Последен пример в тази насока е Решение № 10 по к.д. № 8 от 1995 г. (ДВ, бр. 67 от 1995 г.). Докладчик по делото е съдията Пенчо Пенев. Съдът е приел да разгледа по същест­во искане за противоречие на Закона за изменение и допъл­нение на Закона за опазване на околната среда с разпоредби на международни договори (Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, международния Пакт за граж­данските и политическите права. Конвенцията за оценка на въздействието върху околната среда в трансграничен кон­текст). В мотивите си по отношение на последния междуна­роден договор съдът приема:

“Формално погледнато, противоречие с тази конвенция съдът не би могъл да констатира, тъй като същата, макар и ратифицирана, все още не е обнародвана, поради което не може да се счита за част от вътрешното право. Тя все още не е влязла в сила и като валиден международен акт, тъй като не са изпълнени предвидените в самата Конвенция изис­квания. "

По своето естество искането е за съответствие на закона с международното право, а съдът излага съображения относ­но влизането на Конвенцията в сила като част от вътрешно­то право.

Международните договори, ратифицирани по конститу­ционен ред, публикувани и влезли в сила, са нов и изключи­телно значим източник на вътрешното право. Тяхната юри­дическа сила и прилагане са регламентирани в чл. 5, ал. 4 на Конституцията на Република България. Поради своята лаконичност този текст поражда много теоретични и практичес­ки въпроси, на една част от които е посветено Решение № 7 от 1992 г. на Конституционния съд. Докладчик по делото е съдия Мл. Данаилов. Искането е за тълкуване от страна на главния прокурор. Въпросите за тълкуване са два: 1. Между­народните договори, които са приети и ратифицирани от Ре­публика България, но не са обявени в Държавен вестник, част ли са от вътрешното законодателство на страната. Между­ народните договори, които са станали част от вътрешното право на страната, имат ли приоритетно значение и за вът­решното наказателно законодателство относно: употребе­ните изрази като елемент на престъпен състав; действия или бездействия, необявени в Наказателния кодекс като прес­тъпления по време на извършването им.

Мотивите си Конституционният съд започва с фразата:

„Чл. 5, ал. 4 от Конституцията предвижда непосредст­вено включване на нормите на международните договори като съставна част от вътрешното право на Република Бълга­рия ..."

Това съвсем не е така. Текстът не съдържа думата „не­посредствено" включване. Точно обратното — текстът пред­вижда една много ясна процедура, след изпълнението на ко­ято става включването на международните договори в систе­мата на вътрешното право. Идеята е за непосредствено дейс­твие на вече включените международни договори, без да е необходимо посредничеството на закон или друг нормативен акт. В този смисъл непосредственото действие на нормите на включените във вътрешното право международни догово­ри е напълно идентично с непосредственото действие на нор­мите на Конституцията по чл. 5, ал. 2.

По-нататък съдът дефинира що е „международен дого­вор" по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията:

“Международните договори по своя характер представляват двустранни и многостранни международни споразуме­ния, сключени между държави с участие на Република Бълга­рия и регулирани от международното право, независимо от тяхната форма и наименование (договори, пактове, съгла­шения, протоколи и др.)."

От това определение неоправдано са изключени една го­ляма категория международни договори - тези между Бълга­рия и международни организации. Международният режим на междудържавните договори се регулират от Виенската Конвенция за правото на договорите от 1969 г., а на останалите международни договори - от Виенската Конвенция за прано­то на договорите между държави и международни организа­ции или между международни организации от 1986 г. Двете конвенции са ратифицирани от Република България, а първата е и публикувана (ДВ, бр. 87/87 г.)

Процедурата, предвидена в чл. 5, ал. 4, съдържа три усло­вия:

а) ратификация по Конституционен ред - тя е от изклю­чителната компетенция на Народното събрание и се извър­шва в случаите, описани в чл.85,ал. 1, т. 1-8;

б) обнародване в Държавен вестник - чл. 4, ал. 1, т. 9 и чл. 5 от Закона за Държавен вестник определят реда за пуб­ликация на международните договори;

в) договорите да са влезли в сила за Република България. Има се предвид влизането в сила в системата на междуна­родното право. Едва след като породи валидно международ­но задължение за отделната държава, възниква проблемът за изпълнение на това задължение от нейна страна. В чл. 5, ал. 1 от ЗДВ се предвижда, че международните договори се обнародват не по-късно от 15 дни от влизането им в сила за Република България, а чл. 5, ал. 2 - че когато влизането в сила на международния договор е предварително известно, той може да бъде обнародван и преди или в деня на влизане­то му в сила. Идеята е все пак, че възникването на междуна­родното задължение е сигурно.

Основният проблем, който чл. 5, ал. 4 създава, е този за действието във вътрешното право на заварените международни договори. До приемането на новата Конституция меж­дународните договори не са имали подобно действие. Става дума следователно за принципно нова разрешение, което оба­че трябва да следва логиката и принципите на съществува­щата уредба, защото трябва да се даде решение на вече въз­никнали взаимоотношения на два правопорядъка.

На първо място, напълно обосновано изискването за „ра­тифициране по Конституционен ред" се пренася и по отноше­ние на заварените международни договори. Необходимо е да е бил спазен Конституционният ред за ратификация, дейст­вал по време на валидиране на съответния договор. По този начин от заварените международни договори отпадат тези, които са били сключени по някой от другите утвърдени от чл. 11 ВКПД (и възпроизведени в чл. 12 от Указ № 1496 за участие на Република България в международни договори) начини за изразяване съгласие за обвързване с договор: под­писване; размяна на документи, съставляващи договор; при­емане; утвърждаване; друг начин, уговорен от страните. Един­ствено договорите, придобили валидност в международното право чрез ратификация, получават признание като заварени източници на вътрешното българско право. Нератифицираните заварени договори се изключват.

На второ място, без никаква аргументация съдът приема:

“Правното действие на заварените международни дого­вори при сегашната Конституция се определя в зависимост от това дали е съществувало задължение от обнародването им, или не. Ако международните договори са сключени при спазване на тогавашното законодателство и установения от него ред за ратификация, те са част от вътрешното право, ако са обнародвани или за обнародването им не е съществува­ло задължение. “

Задължението за публикуване не може да бъде търсено в международния инструмент, регулиращ договорното право -ВКПД. То е от естество, свързано със суверенитета на отдел­ната държава. Указ № 1496 в чл. 24 приема:

(1) Международните договори след влизането им в сила спрямо Република България се обнародват в Държавен вест­ник.

(2) Органът, който е да л съгласие за обвързване на Репуб­лика България с международен договор, може да разпореди той да не бъде обнародван."

На трето място, съдът се опитва да намери място на не-обнародваните (при липса на задължение за обнародване) до­говори в системата на източниците на вътрешното право, за­щото Конституцията не е предвидила тяхното съществуване.

„В последния случай (при необнародване) те нямат пре­димство по смисъла на чл. 5, ал. 4 пред нормите на вътреш­ното законодателство. Те придобиват това предимство от момента на обнародването."

По този начин заварените ратифицирани, но необнарод­вани ( при липса на задължение за обнародване) междуна­родни договори се обособяват като нов, самостоятелен из­точник на съвременното българско вътрешно право. Тяхна­та юридическа сила следва установената йерархия: Конституция - международни договори - закони - нормативни акто­ве на Министерския съвет и министерствата.

Тълкувателното решение има още една неприятна пос­ледица. То изключва възможността ратифицираните, но не­обнародвани (при наличие на задължение за обнародване) международни договори да станат част от вътрешното бъл­гарско право, ако бъдат обнародвани.

В тази насока съдът приема, че:

Принципът на прякото действие на международните до­говори в областта на наказателното право е значително ог­раничен поради неговите особености и структурата на наказателно-правните норми."

Това е така, защото принципите за законоустановеност на престъплението и наказанието, за забрана на обратната сила на наказателния закон имат Конституционна стойност. Те имат предимство пред международните договори, които са част от вътрешното право. Международните договори имат предимство пред „законодателството", но не и пред Конституцията и нейните принципи. От техническа гледна точка де­финициите, дадени в международните договори на явления като „изтезание", „расова дискриминация", не могат да бъ­дат основание за търсене на наказателна отговорност. Те ня­мат присъщата на наказателната норма връзка с конкретно наказание.

След като е констатирал безспорния факт за липса на пре­димство във вътрешното право на международните договори в областта на наказателното право пред наказателните закони, съдът се е опитал да обясни каква е все пак тяхната роля. Съдът е приел, че: те могат да поясняват смислово съдържа­нието на съществуващите в Наказателния кодекс престъпни състави или елементи от тях; създават задължения за промя­на на законодателството.

Ролята на международните договори при тълкуване на наказателните норми е безспорна. Дефинициите, които те съ­държат, обаче не могат да обосновават разширителното тъл­куване например.

Втората роля на международните договори във вътреш­ното право трудно може да бъде приета. За страната същест­вува международно задължение да приведе вътрешното си законодателство в съответствие с буквата и духа на между­народния договор. Да се търси дублиране на това задълже­ние и във вътрешното право е като че ли малко пресилено.