Joomla Software solutions Template

Payday loan

Клиничен случай на шизофрения

М-р Джей на 22 г, ерген. От 3 г. с шизофрения, не се е лекувал и го насочват го към хоспитализация и той идва придружен от родителите си. Когато са го попитали да си опише проблемите той е описал много  проблеми с тялото си, но никакви психични оплаквания нямал. Когато разбрал, че е приет в психиатрична клиника не желае да подпише документи.

Не разрешава разговори за психичното си разстройство.Той е трето дете в семейство на много успешни родители. Баща – уважаван бизнесмен, а майката заема висока административна позиция в училищната с-ма. По-големият му брат е завършил престижно медицинско у-ще, а сестра му студентка по ен-биен програма. Пациентът малко е посещавал колеж, но бил принуден да напусне след като се разболява. Оплаква се от хиперчувствителност към шума в общежитието и изразява усещане, че другите говорят за него. Иска да се върне вкъщи, за да не бъде унизяван от другите в общежитието, които го наричат загубеняк. Напуска колежа и се връща при родителите си, където непрекъсното иска да му отделят цялото си време. Като тръгва баща му сутрин на работа пациентът тича след него и не му позволява да тръгне. Събужда баща си посред нощ и му разказва за физическите си оплаквания. Непрекъснато обижда баща си като му казва - какво правиш за моята болка. Преглеждан е от мн. специалисти и е без никаква диагноза за физическо заболяване. Той настоява, че се нуждае от постоянно наблюдение от родителите си, за да бъдат наясно с неговите физически симптоми.Той има любящи и загрижени родители, които се опитват да му задоволят нуждите. Веднъж баща му го слушал 10 часа без спиране.

Той продължил да слуша гласове, които го обиждат и в един момент той обидил непознат на улицата, защото е убеден, че му е казал обиди. Бе изпратен в болница за няколко седмици и му бяха предписани 4 различни антипсихотични лекарства. Всеки път пациента преустановяваше лечението, защото отричаше, че има някакви заболявания и защото страничните ефекти, го безпокояха. След като постъпи в болница наблюденията паказаха, че той продължава да страда от слухови халюцинации, въпреки че не се оплакваше да чува гласове. По скоро той беше убеден, че хората действително говорят за него. Първите дни на неговата хоспитализация, той ядосано обиждаше други пациенти, защото мислеше, че те му се подиграват. Всички отказваха да му говорят. Той трудно успяваше да завърши мисъл, тъй като поради мисловното разстройство състоящо се в ограничаване на мисълта, той спираше на средата на изречението, сменяше темата и започваше друго изречение. Показа много тревожност в болницата, защото никой в болницата не му наблюдаваше физичните симптоми както неговите родители. Както се очакваше той се опита да създаде отново ситуацията в семейството на това място. Привърза се много към лекаря и към сестрата и очакваше те да бъдат с него през цялото време. Когато лекарят напускаше отделението след среща с него той се опитваше да изтича след него точно както се опитваше да спре баща си когато отиваше на работа. Физическите и неврологичните изследвания не показаха значителни открития. След внимателна психиатрична оценка бе дадено следното обяснение. Параноята на пациента и соматичната преокупация бяха маскирали изключително ниското чувство за самооценка. М-р Джей беше изградил чувство на черната овца в семейството, защото неговата ограниченост се беше включила в съревнование с високоинтелигентните хора около него. За да запази някаква степен на самооценка той се беше изградил като жертва на несъществуващи физични проблеми, които не му позволяваха да се развива. М-р Джей не беше в състояние да се изяви и в училище и професионално, понеже страда от физически болести. Соматичните усложнения представляваха организиран фокус за мислите на пациента и му пречеха да получи по-задълбочено усещане за психотично разстройство и самооценка. Тази силна соматична преокупация беше свързана с неговото параноидно усещане за подигравка от други хора чрез механизмите на проекция и вътрешна проекция. По рано в живота си беше възприемал очакванията и изискванията на своите родители. По този начин непознатите на улицата или в коридора, кото той си представяше, че му говорят бяха станали тези обекти, които той проектираше в\у околната среда. Когато преследвачите бяха хванати те ставаха вътрешни преследвачи във формата на различни болки и увреждания, които изискваха незабавно внимание. От тука пациента се чувстваше непрестанно под обсега на различни дразнители както във външната среда така и в неговото тяло. На невропсихологично ниво невъзможността му да проектира различни стимули може да му е изградило неговото чувство за разнообразни средства за болка и измъчване. В крайна сметка имаше и друга функция. Това беше единствения начин пациента да знае да си поддържа това предметно свързване и следователно да се защитава с\у различните настроения. Този пациент имаше малък интерес във всяко диагностично оценяване и третиране на предложения от консултанти. Такива открития и препоръки бяха  много по-маловажни за него отколкото неговото убеждение, че трябва да бъде непрекъснато наблюдаван.

Като уважават нуждата му да запази самооценката си и да организира мисленето си чрез интензивно включване във физическите симптоми неговият лекар го увери, че никой не подлага на съмнение неговите болки. Лекарят му обясни, че те имат както физиологичен така и психологически аспект. След като той се съгласи да започне да се лекува много се подобри мисловното му разстройство и това му позволи да говори по-свързано с околните, но неговите зрителни и слухови халюцинации продължиха. Беше му обяснено, че при неговата болест гласовете идват отвътре, но се усещат като външни. Този подход беше продължен в групови срещи. След като се стабилизира от лекарствата той започна да посещава групите и по често започна да се съобразява какво другите му говорят. Другите пациенти отричаха тези обвинения и те всички го насърчаваха да провери дали чува наистина гласът. Враждебните обвинения относно другите пациенти, относно членовете на персонала постепенно минаха в нежни запитвания като той разбра, че гласовете наистина идват отвътре. Когато установи по-голям контрол над позитивните си симптоми фокусът на лекуване се премести към неговите междуличностни връзки чрез обектна идентификация пациентът се опитваше да установи същите връзки с лекаря от болницата, които той имаше с баща си. Лекарят усети, че прекарва повече време с него отколкото с който и да е друг пациент. М-р Джей му се оплакваше от разни болести и това накара лекаря да се задържа при него. Един ден когато го последва извън болницата и продължи да му говори и да го следва по тротоара докторът осъзна, че пациента до голяма степен е преместил ситуацията от вкъщи в болницата. М-р Джей се чувстваше кото чели заслужава цялото внимание на своя лекар и не се интересуваше от нуждите на другите пациенти, които бяха при същия лекар. Тогава лекарят му каза, че той трябва да намали времето, което прекарва с него, обясни му че ще стои точно 30 мин. при него и няма да се среща с него по друго време. Този подход също представляваше нова форма на връзки за пациента да се интегрира. Това донесе промени в представите на самия пациент. Въпреки, че първоначално беше отдалечен стана по-толерантен към липсата на доктора и повече приемаше ограниченията на очакванията си към другите. Ограниченията, които си сложи на своите връзки го доведоха да обсъжда тревожността си с своя лекар. Започна да изразява отношение, че при липса на грижеща се фигура неговите основни нужди няма да бъдат посрещнати. Когато пациентът беше в състояние да се обърне към тези и други психологически отношения той беше насочен към индивидуален психотерапевт извън болницата. Първата фаза на тази психотерапия се характеризираше с разширените доклади на пациента за неговите физически симптоми. Терапевтът слушаше тези доклади с интерес и отношение като наблягаше на неговата нужда да се фокусира на физиологичните отколкото на психологичните проблеми. От време на време, обаче терапевтът коментираше, че не е в състояние да му помогне с лекарства, защото няма какво да добави към работата на болничния екип. Като се разви това доверие пациентът почна да обсъжда своите дълбоки чувства за усещания в семейството си. Въпреки, че брат му и сестра му се бяха отличили по академичен път неговото показване в обществото беше, че той страда от различни болести, които му пречеха да и ма същият успех.