Joomla Software solutions Template

Payday loan

Вместо увод

Психомоторно развитие и психомоторни практики“ е книга предназначена за специалисти, които работят с деца. Тя дава представа за основните линии и параметри на психомоторното развитие, без чието познаване не е възможно да се практикува психомоторика. В основата на психомоторните практики стои познаването на психомоторното развитие на детето и на езика на неговото тяло, пречупено през принципа за удоволствие от движението.

Представена е и техниката психомотрно възстановяване на деца с дълбока умствена изостаналост. Целта е да се помогне на увреденото дете да опознае по-добре тялото си, да го почувства и да го овладее такова каквото е.

Психомоторното възстановяване дава идея, по какъв начин психомоториката може да бъде приложена към деца с дълбоки интелектуални и физически затруднения. То е насочено към четири големи области от развитието на детето: връзката му със света и общуването; схемата на тялото; тонуса и моториката; времево-пространственото структуриране.

Връзката с обкръжението в психомоториката е от първостепенно значение. Преди да се предприеме каквато и да е психомоторна интервнеция с едно дете, трябва да установим връзка с него. Това е от още по-решаващо значение при децата с интелектуални затруднения, които често биват манипулирани и притежават много малко средства, за да изразят отказа си от контакт. Няма смисъл да искаме едно дете да почувства своето тяло, когато контактът, на който го подлагаме, му е неприятен или провокира агресивността му. Ние сме тези, които трябва да го успокоим, да го накараме да ни приеме постепено, за да му помогнем да открие удоволствието от връзката, а след това да се отвори без страх към другите.

Психомоторика. Принципи на психомоторното развитие

I. ПОНЯТИЕТО ПСИХОМОТОРИКА

Понятието психомоторика е въведено в началото на ХХ век от проф. Дюпре, за да се подчертае тясната връзка, която съществува между двигателните постижения и психиката.По-късно трудовете на Дюпре, свързани с изследванията върху връзката между психиката и двигателната активност, се обогатяват с нови познания, идващи от областтана психологията и психоанализата.

Понятието психомоторика е комплексно и покрива една много широка област, тъй като може да се каже, че „всяко движение е психомоторно от момента, в който надминава рефлекторното действие, защото всяко движение е израз на желание, чувство, емоция,воля“.

Терминът психомоторика е сравнително нов, той датира от началато на века. Използва се в редица страни (Франция, Италия, Испания, Швейцария, Канада...), когато се говори за:

- техники;

- професия;

- стимулиране.

1.Техниките

A. Техниката психомоторно възпитание цели да развива двигателната активност на човешкото същество, отчитайки тясната връзка с всички психични фактори. Тази техника има и непосредствено възпитателна цел – процъфтяването и автономността на личността.

Това са игрите, дейностите, използвани в яслата и детската градина.

Б. Психомоторната рехабилитация и терапия могат да бъдат използвани както при възрастни, така и при деца, когато се касае за дисфункция на тялото в неговата двигателна ирелационна експресивност.

От рехабилитация или терапия могат да се възползват:

-дете, което трудно се ориентира в пространството или във времето;

-лице, което е срамежливо, не смее да се изразява, което се чувства „зле в кожата си”;

-дете, което представя психомоторна нестабилност.

Рехабилитациятае насочена по-директно върху симптома и върху „реалния“ аспект на тялото, докато терапията се занимава със смисъла на симптома в изработването на схемата на тялото и образа за тялото, а не толкова със самото смущение (дефицит). Схематично може да се каже, че рехабилитацията използва връзката с обучението (научаването) и цели по-скоро тялото в двигателния му и сензорен аспект, докато терапията се обръща към психо-афективния аспект, който, пресичайки тялото, го превръщав инструмент на всички наши връзки.

2.Професията

Професията психомоторен терапевт не съществува във всички страни, тя се преподававъв Франция от 1950 г., но официално е призната едва от 1974-та година, а названието си получава през 1981 г. Много дълго време психомоториката е била насочена само към ранното детство, но полето Ł на приложение се разширява към възрастнии стари хора, както и към някои институции, като болниците например.

3.Психомоторното стимулиране

Психомотрното стимулиране не се състои само в специфични игрови дейности, но се отнася до всички взаимодействия между възрастен и дете в течение на целия ден.

Когат омайката говори на детето в момента на преобличането и тоалета, храненията или други моменти от живота, говорим за психомоторно стимулиране, специфичноза децата от 0 до 3 години – важен период за развитието на моториката.

II. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Психомоториката или психомоторното развитие е развитие на двигателната дейност, пресичано от психичното развитие, което позволява на човека:

· да придобива жестове:

-адаптирани към определена цел,

Взимам молива. Качвам се на стола, за да достигна кутийката, сложена нависоко.

-организирани в пространството,

Вървя към прозореца. Завивам по третата пряка вляво.

-организирани във времето,

Тичам, защото съм закъснял. Ще свиря на пиано всеки понеделник сутрин.

-латерализирани;

Пиша с дясната ръка. Когато играя футбол, ритам с левия крак.

· да си представя тялото си в статично положение и в движение и да има образ за него.

Представата и познаването на собственото тяло се нарича схема на тялото. Образътза тялото е въображаемата представа, която човек сам изгражда за себе си.

Имитирам жест, извършен от друг човек. Мога да си представя позата на тялото ми със затворени очи.

Проявата наудобство или срамежливост са признаците на образа за тялото в общуването.

Двигателна активност наричаме съвкупността от двигателни функции на организма; психомоторното развитие – това е процесът на развитие на двигателната активност, свързана с развитието на психиката (това ще рече на афективността, интелигентността и говора). Без връзката с психиката, моториката би била моторика на робот.

III. ЗАКОНИТЕ, КОИТО ХАРАКТЕРИЗИРАТ ПСИХОМОТОРНОТО РАЗВИТИЕ

Психомоторното развитие на детето се извършва по определена схема и се определя от следните закони:

А. Законът за диференциацията

Развитието се осъществява като процес на прогресивна диференциация. Всяка от функциите и компетентностите на детето се проявява по глобален, недиференциран начин.Нейната еволюция позволява по-късно едно точно, диференцирано функциониране.

1. От двигателнагледна точка

При новороденото моториката е дифузна, спонтанна, тя постепенно се усъвършенства, докато станеточна и адаптирана.

Движениятана краката и ръцете се диференцират постепенно. Един ден детето хваща молива с палец и показелец.

Тази диференциацияе подчинена на два закона.

А) Цефало-кодален закон

Този закон означава, че диференциацията става отгоре надолу. Мускулите, които са най-близо до кората, влизат първи под контрола на волевата моторика: в този ред имаме волеви контрол на очните мускули, на челюстта, на главата и шията, след тована трупа.

Б) Проксимо-дистален закон

Проксимо-дисталният закон означава, че диференциацията става от оста на тялото към крайниците. Мускулите на оста на тялото първи започват да се контролират от волевата моторика, след което съзряването става постепенно към мускулите на крайниците: труп – ръце– пръсти на ръцете, труп – крака – ходила.

2. От гледна точка на психиката

Психичният живот на новороденото се изразява по дифузен начин, след това постепенно се диференцира и се появяват психологичният аспект, говорът и интелектуалният аспект.Тези три функции са свързани помежду си, но се изразяват по специфичен начин.

На психологично ниво – детето се откъсва постепенно от майката и се разграничава от нея и от обкръжението. Един ден детето осъзнава, че е момче или момиче.

На интелектуално ниво – детето слага в устата си всички предмети, които взима. След това детето установява нови връзки с обектите: взима молив и прави рисунка.

На ниво на говора – веднага след раждането детето призовава майка си чрез плачовете си. Един ден детето казва „мамо, гладен съм...“.

Този процесна диференциация се развива на два етапа: най-напред се осъществява етапът на сепарацията, който разделя, а след това този на организацията,който обединява отделните елементи в структурирано единство, за да се осигури интегритетът на организма.

Б. Закон за променливостта

Този закон засяга ритъма на развитието, който не е еднакъв. Съществува бързо или по-бавно прогресиране, стагнации, а понякога и регресии. Тази еволюция е белязана от основни фази, които се наричат стадии. Това разделяне на стадии е малко изкуствено,но служи като отправна точка за проследяване на еволюцията на детето. Тези стадии съответстват на една логика на развитието, чиято схема е еднаква при всички деца. Обратно, ритъмът на тази еволюция във всеки стадий може да варира при различните деца.

За всички деца схемата е една: седяща поза, изправено положение и овладяване на ходенето;самото овладяване на ходенето обаче варира от 10 до 16 месеца.

IV. ФАКТОРИ НА ПСИХОМОТОРНОТО РАЗВИТИЕ

1. Целостта на организма

Психомоторното развитие е подчинено на гъвкави органични условия: анатомичната и неврологична екипировки трябва да са коректно организирани и да нямат изменения при раждането или след него.

2. Неврологичното съзряване

Неврологичното съзряване е свързано с процесите на миелинизация, които позволяват провеждането на нервните импулси.

При раждането количеството на невроните е вече определено (приблизително 14 милиарда), катоте не се подновяват. Синапсите са тези, които свързват невроните помежду им и които се развиват в по-голямата си част след раждането до пубертета. Броят на възможните комбинации между невроните е почти безкраен. Междуневронните връзки се развиват и се стабилизират отчасти под влиянието на действието на външната среда. Колкото повече детето получава стимули, когато е съвсем малко, толкова повече се благоприятства развитето на потенциалните му възможности.

3. Научаването

То става чрез експериментиране и чрез тренировка (това ще рече чрез повтаряне на опита), които оставят следи в тялото. Опитът се запаметява, а след това се пренася върху други действия и ситуации. Богатството на експериментите на детето зависи от количествотои качеството на стимулите, които получава. Свръхдозирането на тези стимули има негативен ефект, както и разминаването между трудността на действието и способностите на детето за момента. Именно от успешно извършените действия детето изпитва удоволствие, което е източник на основната енергия при научаването. Удоволствието не изключва умереното усилие.

4. Посредничеството на емоциите

Един другфактор, определящ психомоторното развитие, е общуването, афективният живот на детето. Афективността е необходима за функционалната организация на нервните структури и придава смисъл на двигателното действие. Многобройни изследвания върху емоционалния дефицит и ранното лишаване от майчини грижи показват, че те причиняват изоставане в неврологичното съъзряване и всички видове научаване.

Виждаме, че съществуват тесни връзки между неврологичното съзряване, научаването и посредничеството на емоциите в психомоторното развитие. Тези три фактора имат еднакво значение и взаимно се подсилват един друг.

5. Обобщение

Различните функции, които участват в психомоторното развитие са:

ТОНУС ПОЗА МОТОРИКА

Тези функции са тясно свързани с психичното в неговата еволюция и позволяват придобиването на:

ЖЕСТОВЕ,

- ориентирани към дадена цел:

- локомоцията

- хващането

- организирани в:

- пространството

- времето

латерализирани (осъществяващисе според доминирането на едната хемисфера).

ПРЕДСТАВАТА ЗА ТЯЛОТО И ЗА НЕГОВАТА МОТОРИКА СЕ НАРИЧА СХЕМА НА ТЯЛОТО. ЕМОЦИОНАЛНАТА ПРЕДСТАВА, КОЯТО ИМАМЕ ЗА СЕБЕ СИ Е ОБРАЗЪТ ЗА ТЯЛОТО.

Тоничната функция

I. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Тоничната функция е основната функция, която регулира мускулния тонус при човешкото същество.

Тонус идва от гръцката дума tonos,която означава „напрежение“. Това е напрежението, което характеризира състояниетона един мускул.

II. НЕВРОФИЗИОЛОГИЧЕН АСПЕКТ

1. Мозъчен феномен

Тоничната функция е сложен феномен, регулиран от мозъка, който засяга всички мускули на тялото (мускулите на скелета и на вътрешнитеоргани). Мускулите на скелета са набраздени, захванати за костите. Мускулите на вътрешните органи и кръвоносните съдове са гладки. Гладките мускули и набраздените мускули постоянно получават нервни импулси, които поддържат в определена степен контракция, наречена тонус.

Мозъчните импулси, получавани от набраздените мускули,идват от централна нервната система и дават на тези мускули постоянно напрежение,което позволява да се осигурява поддържането на позата и извършването на движения.Това напрежение не изчезва в състояние на почивка.

2. Рефлекторен феномен

Това е феномен на естествения рефлекс, който се поражда в мускула (миотатичен рефлекс), но неговото регулиране е подчинено нацентралната нервна система (кората на големите полукълба).

III. ПСИХОМОТОРЕН АСПЕКТ

Тонусът, т. е. енергията, която консумира мускулът в почивка при поддържането на позите, е част от моториката. Количеството енергия,която получава мускулът, зависи от външното или вътрешно стимулиране и от индивида,който получава това стимулиране. Следователно качеството на тонуса е специфично за всеки. Тоничната функция е превозното средство на експресията на емоциите,както и съществена опора на инфра-вербалното общуване, наречено език на тялото.Това е, което Аджуриагера нарича „тоничен диалог“, когато говори за тази чувствителност на малкото дете да възприема тоничното състояние (т. е. емоционаланото състояние)на майката или на човека, който се грижи за него.

Тревожността на майката може да се прояви у бебетo чрез възбудата. Страхът може да доведе до увеличаване на сърдечния ритъм, това ще рече промяна в тонуса на този мускул и на този на кръвоносните съдове. Той може да бъде придружен от обездвижване на лицето, до втърдяване на цялото тяло.

Безпокойството често се изразява чрез болки в корема, което ще рече контракции на мускулите на вътрешните органи.

Силните положителни емоции също могат да доведа тдо увеличаване на мускулния тонус, проявяващо се чрез поведение на възбуда;докато удовлетворяването, спокойствието, успокоението се изразяват чрез умерен тонус.

IV. ОЦЕНКА

Можем да говорим за два вида тонус:

- фонов тонус,

- тонус на действието.

Фоновият тонус съответства на количествотоенергия, която стимулира мускулите в състояние на почивка и им дава известно количество контракция.

Тонусът на действието съответства на количествотоенергия, което стимулира мускулите по време на двигателна активност и им даваи звестно количество контракция.

За да се окачестви тази контракция ние използваме понятията:

- хипертония = прекалена контракция,

- хипотония = недостатъчни контракции,

- еутония = добър тонус (Герда Алекзандър).

Фоновият тонус се преценява чрез установяванетона съпротивата на един мускул при пасивното мобилизиране на дадена част от тялотоили на еластичността на един мускул.

Тонусът на действието се преценява по времена волева двигателна активност.

1. Оценка на фоновия тонус

А. Чрез пасивност

Искаме от детето да приеме, че ще хванем и движим ръката му: „Остави ме да движа ръката ти“. Когато повдигнем ръката на детето,можем да усетим дали то води движението или се оставя да го водим. Когато пуснем ръката, тя трябва да падне свободно.

Б. Чрез разтягане

При максимално сгънат ханш изучаваме степента наразгъване на крака върху бедрото.

- При раждането: 90 градуса.

- На 4 месеца: 100 градуса.

- Над 6 месеца: 120 градуса.

- От 12 до 15 месеца: 140 до 180 градуса (това евъзрастта на най-голямата разтегливост).

- Възрастни: 110 до 140 градуса.

Недостатъчността на интензитета по време на тази активност се изразява чрез мекота: хипотония. При оценяването се отбелязва слаба съпротива или липса на такава. Прекомерният интензитет се проявява чрез втърдяване: хипертония. При оценяването се отбелязва голяма съпротива.

2. Оценка на действения тонус

А. Чрез волевата двигателна активност

Изискваме от детето да постави показалеца на носа си:

- при хипертоничните деца движението е бавно и пръстът трудно достига носа;

- при хипотоничните деца движението ще бъде бързо и пръстът удря носа, като го разминава.

Б. Чрез синкинезии

По време на извършването на волево движение се наблюдава мускулна контракция или неволево движение, което е безполезно или чуждо на исканото волево движение. Синкинезиите са нормални при малкото дете и трябва да изчезнат след 12-годишна възраст.

V. РАЗВИТИЕ НА ТОНИЧНАТА ФУНКЦИЯ

1. От неврофизиологична гледна точка

За новороденото е характерна незрялост и тонусът при раждането също е незрял, което се констатира чрез:

- хипотония на оста на тялото;

- хипертония на горните и долни крайници.

През първите месеци на живота съзряването се изразява чрез:

- намаляване на хипертонията на мускулите сгъвачи на крайниците (което ще позволи отварянето на ръцете и дланите);

- появата на тонус на оста на тялото, позволяващ постепенното вдигане и задържане на главата, седналата поза, а по-късно изправената.

Развитието на тонуса е бързо и мощно между 6 месеца и 3 години. Докъм 5-годишна възраст доминира хипертонията. Едва към 7-8-годишна възраст детето може да потиска (отпуска) волево мускулното напрежение. От тази гледна точка тонусът е енергията, която позволява на тялото да поддържа дадена поза или да се движи.

2. От психомоторна гледна точка

Наблюдавайки бебетата, можем да различим фази на интензивно разтоварване на тонуса, които свидетелстват за неразположение или дадена потребност, и моменти на отпускане на тонуса, съответстващи на отпускане,удоволствие, породено от задоволяването на дадена нужда.

Детето притежава външна чувствителност (или екстероцептивна), която му позволява да получава информации за външния свят чрез посредничеството на сетивата си: слух, зрение,докосване, обоняние и вкус.

Съществува също и вътрешна чувствителност,която позволява да се получават информации, идващи отвътре:

- интероцептивната чувствителност получаваи нформации, идващи от вътрешните промени в организма и по-специално на равнищев ътрешни органи, стомах, черва, дробове (усещания за глад, жажда, болка, и т.н.), както и на равнище на кръвообращението (състоянието на намаляване на кислорода в мускулите дава усещане за тежест в крайниците);

- проприоцептивната чувствителност събира информации, съответни на мускулите и ставите (те ни дават информация за положението на тялото, усещанията за комфорт и дискомфорт, дължащи се на позата и на движениятана тялото, на резките манипулации и т. н.).

Тези интероцептивни или проприоцептивни перцепции се проявяват чрез тонични разтоварвания: хипертония (под формата на раздвижванена крайниците, схващания на тялото, викове и т. н.). Тази хипертония привлича вниманието на майката, която се опитва да декодира причината за неблагополучието или страданието. Затова именно се нарича хипертония на повикването. Един адаптиран отговор на страданието на детето, води до отпускане на напрежението,което се нарича хипотония на удовлетворяването или задоволството (под формата на мимика на благополучие, усмивки, отпускане на цялото тяло). Новороденото се движи между тези фази: болка – напрежение / удовлетворение – отпускане.Ние виждаме, че първите емоции на детето, които се движат от страдание до удовлетвореност,се появяват чрез модулирането на тонуса. В тази схема ще се впишат всички емоции,които могат да се забележат при човешкото същество, били те негативни или позитивни,прости или нюансирани. Можем да кажем, че детето реагира интензивно и тотално,в съответствие със своите неотложни нужди и че те се управляват от принципана удоволствието.

VI. ТОНУС И ОБЩУВАНЕ

Какво позволява да се премине от напрежение към отпускане? Това е адаптираният към нуждата и страданието отговор на майката или на нейния заместник. Знаем, че новороденото, поради своята незрялост, е изцяло зависимо от майката или заместника Ł, за да удовлетвори своите потребности.Като интерпретира виковете, възбудата и напрежението на детето – като призив,повик, майката им придава смисъл на общуване. Тъй като тя им дава смисъл наобщуване, те стават за детето средство на общуване. В този първи начин на комуникациясе ражда говорът.

„Бебето е гладно,то вика, плаче. Майката го взема на ръце.“ Повтарянето на тези действия ще позволи на бебето да запомни връзката между неговите вътрешни перцепции, неговите виковеи идването на майката, която го взема на ръце. След това, когато бебето ще иска да го вземат на ръце, то започва да плаче (без вътрешни перцепции на неразположение).

При бебетата, които живеят в институции и на чиито потребности не се отговаря индивидуално, емоциите им често не се вписват или зле се вписват в общуването с другия и при тези деца се установяват смущения в емоционалното общуване и говора. Начинът, по който майката отговаря на всичкинеразположения и нужди на детето, са също получени, запомнени, вписани посланияв тази енергия, която е тонусът, движещ тялото.

VII. ОБОБЩЕНИЕ

Повтаряните и преживявани емоции и послания оставятс леди в тонуса и определят неговия основен интензитет, който наричаме фонов тонус и който е едно от отраженията на личността на човешкото същество.Тоничната функция е фундаментална при психомоторното изследване на човека,тъй като именно чрез тази функция се осъществява връзката между тялото и психиката.Тонично дисфункциониране, когато не е свързано с органични лезии, свидетелства за емоционално разстройство и е знак за промяна в общуването.

Развитие на психомоториката

I. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Моториката е способността на индивида да премества тялото си или части от него в пространството (моторика на оста, на крайниците, лицева моторика). Моториката позволява срещата с външния свят и адаптацията към него. Нейното развитие е съществен фактор за развитието на човешкото същество и най-вече за придобиването на автономност. Корените на моториката са във вродените поведения, а еволюцията Ł върви към придобити поведения. Тя се превръща в отражение на психичния живот и в средство за комуникация (общуване).

Може да се каже, че срещата с външния свят и адаптацията към него се осъществяват по трите основни оси на еволюцията на моториката:

- тази, която води към локомоцията;

- тази, която води към хващането;

- тази, която води към общуването.

II. ЗАКОНИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА

1. Законът за диференциацията, който позволява преминаването от глобалната, спонтанна моторика на новороденото към контролирана, координирана и адаптирана към точна цел моторика.

2. Проксимо-дисталният закон, който позволява придобиването на мускулен контрол от оста на тялото към външната част на крайниците.

3. Законът за променливостта, който определя, че схемата на развитие при всички деца е една и съща и че овладяването на един стадий предопределя появата на следващия. Но скоростта, с която едно дете овладява един стадий и навлиза в друг, варира при различните деца и при едно и също дете в различните възрасти.

ІІІ. НЕОБХОДИМИ УСЛОВИЯ ЗА РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА

1. Неврологично съзряване: здрав неврологичен апарат без органични увреждания при раждането, което се изследва чрез наличието на безусловни рефлекси. Моториката се развива на базата на няколко вродени схеми.

2. Здрав и цялостен анатомичен апарат, състоящ се от скелет, мускули и лигаменти.

3. Тонична функция, която регулира мускулната активност. Уравновесеното мускулно напрежение позволява развитието на жестове, на гъвкави, хармонични и точни движения. (Хипертоносът води до резки и накъсани движения. Хипотонусът води да неточни и меки движения.)

4. Опитът, експериментирането оставят следи в телесната памет. Повоторенията засилват запечатването на този опит и позволяват овладяването на моторното (двигателно действие).

5. Стимулирането: двигателното развитие, прогресивната организация на движенията и по-нататъшната еволюция към жестове се подчинява на биомеханични феномени и на процес на научаване, в рамките на който опитът заема преобладаващо място. Социологичните проучвания осветляват връзката между социално-икономическите условия на живот и закъсненията и изоставането в психомоторното развитие. Наблюдава се значително по-често изоставане в психомоторното развитие у малки деца, които живеят в лоши хигиенно-битови условия.

6. Афективният фактор: той играе определяща роля по отношение на инвестирането от детето в двигателната му дейност: безпокойството и тревожността на обкръжението могат да оцветят с чувство на вина или страх движенията на детето и да блокират неговата реализация.

Обратно, насърчаването от страна на обкръжението стимулира желанието на детето да експериментира, да опитва различни движения и позитивното му инвестиране в двигателната му дейност, това ще рече търсенето и изпитването на удоволствие в двигателната дейност (фактор на еволюцията).

IV. ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА

Тонусът, позата и моториката се намират в тесни връзки при осъществяването и развитието на двигателна дейност, която се диференцира по линията на две големи оси: локомоция и хващане.

Към всяка от тези две големи оси се прибавя психологичният аспект, който придава на моториката смисъла на начин на общуване или „език на тялото“.

От 0 до 1 година

Моториката, базираща се на безусловните рефлекси, постепенно се организира и става (по-специално с волевото хващане) преднамерено действие ориентирано към цел.

Бебето успява да хване дрънкалката, да я сложи в устата си.

От 1 до 2 години

С овладяване на ходенето моториката се обогатява с нов опит и се консолидира. В този период моториката е силно центрирана върху директното, непосредствено действие. Именно зрителното възприемане на обектите привлича детето и го подтиква към действие.

Бутане, теглене, качване, хвърляне, пълнене, изпразване.

От 2 до 3 години

С овладяване на постоянството на обекта, от една страна, и появата на подражанието, от друга, моториката става представна.

За наличие на постоянство на обекта говорим, когато детето започне да търси изчезналия от полезрението му обект. Тази способност започва да се развива към 8-9-месечна възраст и се смята за придобита към 18-24-месечна. За да намери изчезналия обект, детето развива нови двигателни действия.

За да вземе топката си, която е сложена в сак, детето отваря закопчалката.

Способността на детето да извършва жестове, движения, които представят, изобразяват вече видяно от него действие, наричаме подражание.

Детето подражва на възрастния, който говори по телефон, кара кола и пр.: то измисля маршрути, кара напред, назад, спира.

След 3 години

Моториката се структурира във все по-точни и сложни жестове, които се наричат координация, придаващи смисъл на пространството и времето. Детето прогресира към автономност и лекота на движенията.

V. РАЗВИТИЕ НА МОТОРИКАТА КЪМ ЛОКОМОЦИЯ

При новороденото

При новороденото говорим по-скоро за безусловно рефлекторна моторика. Моториката е спонтанна, глобална, изразяваща се в генерализирани разтоварвания на цялото тяло и в дифузни движения на крайниците, неадаптирани и хаотични, билатерални, но без истинска симетрия. Тези движения твърде често са отговор на проприо- и висцероцептивни стимули (да си припомним тоничното състояние на новороденото: хипотонус на оста, хипертонус на крайниците).

Към 3-4 месеца

При развитието на позата видяхме обрата в тоничното състояние (хипертонус на оста, хипотонус на крайниците). Контролът върху оста на тялото, който се осъществява най-напред, позволява на детето да организира първите си движения:

- легнало по гръб: бебето се обръща на една страна;

- легнало по корем: бебето леко се изправя върху предмишниците си. Моториката на крайниците все още е глобална.

Към 5-6 месеца

Малкото дете отприщва голяма мускулна активност:

- когато се държи изправено, то извършва движения наподобяващи подскачане;

- легнало по корем: прави „самолет“, опирайки се на трупа си и отлепяйки ръцете и краката си;

- легнало по гръб: то прави многобройни движения с краката, наподобяващи въртене на педали на колело, хваща стъпалата си.

Към 7-8 месеца

Детето може само да се претъркаля в двете посоки. С овладяване на сядането детето развива нови възможности. То развива също така моториката, която му позволява преминаване от легнала поза към седнала.

Към 9-10 месеца

Пълзене на „четири крака“ – най-напред върху ръце и колена, а след това върху длани и ходила. Хванато за опора, детето се изправя и прави няколко крачки.

Към 10-14 месеца

Детето пуска ръката, с която се държи за опора, и прави няколко крачки само. С овладяването на самостоятелното ходене пътят пред детето за завоюването на света е отворен.

Към 15-18 месеца

По-нататъшните постижения в развитието на моториката зависят от възрастта и овладяването на автономното ходене. Подобряването на равновесието става чрез постепенното изправяне на гръбначния стълб. Детето приближава стъпалата си, ходейки; започва да използва петите си, за да атакува повърхността, по която ходи.

Към 20 месеца

Детето започва да прави малки подскоци, ту с единия крак, ту с другия.

На 24 месеца

Детето тича и пада по-рядко. Рита топка, качва се и слиза по стълба само с опора и без да редува двата крака. До края на втората година детето развива двигателна дейност, тясно свързана с непорседствения (видим) обект. То е много активно.

Таблица 1. Развитие на позата, тонуса и моториката от раждането до края на първата година

1. Пространството

Какви са връзките, които свързват моториката с пространството? Именно чрез развитието на моториката и позата детето среща пространството, което го заобикаля, и разширява пространственото си поле. Това пространство нараства от непосредствено заобикалящото детето (тялото, което образува границата на пространството вътре – вън) към пространство, което е много по-обширно, каквото е обкръжаващият свят. Чрез своите премествания детето развива и интегрира понятието за дистанция, което то измерва чрез пространството, което го отделя от желания обект.

Например, за да достигне до желания обект, детето се предвижва на 4 крака или минава под стола. Детето тича, върви назад, обръща се, скача. Всички тези движения се извършват в пространството.

2. Времето

Времето не е ли скоростта, която влага човешкото тяло, за да пресече пространството? Нима човекът не е измислил средствата за бързо преместване/пътуване от колелото до ракетата, за да завоюва пространството?

3. Схемата на тялото

Защо казваме, че моториката е един от факторите, структуриращи схемата на тялото? Чрез движението, което вкарва в действие цялото тяло или части от него, детето упражнява и открива нови проприоцептивни стимулации. То развива овладяването и опознаването на своето тяло и впоследствие представата за него.

Например сръчността или тромавостта в реализирането на двигателната дейност оказват влияние върху представата за себе си.

Качеството на жеста, владеенето му, неговата точност и хармоничност са в тясна зависимост от качеството на мускулния тонус. Именно чрез тази тясна връзка с тонуса двигателната дейност се превръща в отражение на личността.

Ще разгледаме в подробности всяка от тези функции – пространство, време, схема на тялото, които са от изключително значение за бъдещата автономност на детето.

VII. РАЗВИТИЕ НА ХВАЩАНЕТО

Хващането е способността да се улавя с ръка. Това движение, което при раждането е един безусловен рефлекс, еволюира постепенно, за да стане волеви и много точен двигателен акт. Овладяването на хващането бележи важен етап в развитието на детето по отношение на овладяването на външния свят.

Ако вземането на даден предмет е един банален и автоматизиран жест за възрастния, за бебето това съвсем не е така. Отначало бебето не успява да хване предмета, който стои пред него (дрънкалката, която виси над него). За да успее, то трябва да насочи правилно ръката си, да регулира движението в съответствие с разстоянието между него и предмета, да отвори дланта си и да я затвори върху желания обект. Това предполага добра координация око – ръка и владеене на мускулите сгъвачи на пръстите, за да може да отваря и затваря волево ръката си.

Детото достига до овладяването на волевото хващане постепенно, преминавайки различни етапи и при определени условия. Законите и факторите, които определят развитието на хващането са същите, както при общата моторика.

1. 1. Схема на развитието на хващането

От раждането до 2 месеца

На този стадий хващането е рефлекторно движение: кожно-хватателен безусловен рефлекс. Когато се стимулира дланта на ръката при новороденото, това води до много силно сгъване на пръстите върху обекта. Това е най-първата форма на хващане. Този рефлекс постепенно отслабва и изчезва по-късно към 4 и 5-месечна възраст, когато се появява истинското хващане.

Към 3-4 месеца

Кърмачето хваща даден предмет, който е поставен в контакт с ръката му: това е, което наричаме хващане при контакт. Това е неволево хващане, при което зрението не участва.

Към 5-6 месеца

Хващането става волево и се осъществява чрез дланта: между дланта и трите последни пръста. Детето е способно да хваща волево големи предмети, поставени пред него. То ги поставя в устата си. Хвърлянето (пускането) на предметите е все още неволево.

Към 7-8 месеца

Детето хваща предметите между палеца и безимения пръст: това хващане е волево и чрез нисш пинсетен захват. Става възможно волевото пускане на предмета. То е глобално и неточно. Детето може да премества предметите от едната в другата си ръка.

Към 9-10 месеца

Детето хваща предмети с малък размер между палеца и показалеца си: това е волево хващане чрез висш пинсетен захват. Детето през този период манипулира предмета и го поставя в устата си. Волевото пускане става по-прецизно. Детето играе, като хвърля предметите. То се научава да протяга (подава) предмета на възрастния, който му го иска. Това е началото на размяните: получаване, даване, повторно взимане.

На 11 месеца до приблизително 15 месеца

Хващането е овладяно. То става още по-прецизно, както и пускането. Висшият пинсетен захват се усъвършенства и обогатява с нови действия като вкарване и изваждане на предмета от кутия. Това е период на активни манипулации с предметите и научаване на смисъла съдържимо – съдържание. Чрез често повтарящите се и все по-точни манипулации детето усвоява представите за дълбочина, маса, вътре, вън, високо, ниско. Детето посочва с показалец, може да пие само от чаша, да вгнездява кубове и т. н.

Таблица 2. Развитие на хващането и координацията на жестовете от 2 до 7 години

2. Координацията око – ръка

Овладяването на хващането става възможно благодарение на развитието на невро-двигателния контрол на ръката, китката, пръстите, но също чрез развитието на координацията око – ръка.

Координацията око – ръка еволюира по следния начин:

- най-напред погледът на детето случайно се спира върху ръката, която преминава през зрителното му поле и той започва малко по-малко да я следи;

- след това детето се опитва да задържи ръката си в зрителното си поле;

- най-сетне окото започва да води ръката.

VIII. РАЗВИТИЕ НА МОТОРИКАТА КЪМ ОБЩУВАНЕТО (ЕЗИК НА ТЯЛОТО)

Наблюдението на хората, които вървят по улицата, е достатъчно като потвърждение на твърдението, че дори толкова проста двигателна дейност като ходенето не е чисто двигателна проява или автоматизиран жест, а отражение на нещо съвсем специфично за всеки индивид, което наричаме личност.

Например начинът, по който човек поставя крака си на земята, интензивността, с която я атакува, полюляването на стегнатите или отпуснати ръце, ритъмът са колкото двигателни, толкова и личностови характеристики.

Това означава, че моториката, която се развива от вродени поведения към придобити, се натоварва постепенно със смислови значения и че тези значения не са идентични за всички човешки същества.

Вродените поведения

Това са всички рефлекторни реакции в отговор на външни или вътрешни стимулации, които детето проявява. Такива разнообразни форми съществуват веднага след раждането: викове, прозявания, преглъщания, както и емоционални прояви: на неразположение – удоволствие – отпускане. Тези поведения не зависят от културата и са общи за човека като вид.

Придобитите поведения

Това са всички преднамерени жестове, които осъществяваме вследствие на нашите потребности и желания и които сме придобили в течение на натрупания от нас опит: локомоция, волево хващане и всички координирани жестове, ориентирани и адаптирани към определена цел.

1. Откъде идват смисловите значения? Какви са те?

Тези значения се образуват при срещите на субекта с външната среда и чрез посредничеството на общуването с майката, бащата (или техните заместници), а по-късно с разширеното семейство и социалната група.

Моториката се развива към локомоция и хващане и се натоварва с емоционален смисъл в рамките на връзките, които се установяват с хората и обектите, срещани от детето.

Смисловото значение

Става дума за смисъла, който придобиват вродените поведения на детето, както и научените жестове: този смисъл се нарича също възпитание. Да си припомним, че когато майката отговаря на висцералните реакции на детето, тя интерпретира тези реакции като повикване към нея и проектира по този начин своето дете в света на междучовешкото общуване.

Например детето плаче, майката го взима на ръце; когато детето иска да бъде в контакт с нея, то ще плаче.

Детето трябва в някаква степен да развие своята моторика и в същото време да се научи да я упражнява според организирани репери от семейството или социалната група, в която живее.

Например майката научава детето си, че не може да слага в устата си всички предмети, които вижда. Когато детето овладее двигателното действие катерене, то трябва да се научи, че не може да се катери навсякъде, за да избягва опасностите и защото не всички предмети са социално предвидени затова (масата, на която се храни, вратата на кухненския шкаф и т. н.).

Или с други думи, моториката приема смисъла на възможност и граница.

Афективността

Става дума за позитивните или негативни чувства и емоции, преживявани в течение на натрупването на двигателен опит и научаване, които се интегрират в този опит и в това научаване и ги оцветяват, придавайки им много лична експресивност. Именно защото двигателната дейност на човека се натоврава с чувства и емоции, тя се превръща в език на тялото.

2. Език на тялото

Можем да потвърдим, че този език на тялото притежава една индивидуалност, свързана с историята на личността и – от друга страна – е повлиян от колективността, свързана със социалната група, в която живее. Индивидуалността се проявява чрез експресивните жестове. Колективността се изразява чрез символични жестове.

Символичните жестове

Това са конвенционални жестове, присъщи на дадена култура: поздравите, юмрукът, кръстът...

Експресивните жестове

Те изразяват дадена емоция или чувство и са често придружени от лицеви мимики. Те обозначават безразличие, прием, отказ, изненада, тревога, страх, отегчение. Посредством жеста можем да разчитаме следните три характеристики на човека:

- начинът на казване: това са мимиките и позите, които акцентират думите;

Например тръсването на главата, вдигането на раменете, извиването на веждите...

- начинът на правене на нещо: това е качеството и точността на жеста, който има отношение към неговата ефикасност;

Например начинът, по който се държи ножицата при рязане, начинът, по който се натиска моливът при писане.

- начинът на съществуване: нашите жестове разкриват начина ни на съществуване във връзката с обектите и хората;

Например разположението или неудобството, спонтанността или сдържаността, срамежливостта.

Много често нашите жестове издават чувствата и емоциите ни. Понякога чувствата и емоциите могат до такава степен да ни погълнат, че да попречат на функционирането на двигателната ни дейност.

Латерализация

I. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Латерализация наричаме функционалното доминиране, което се простира върху двойните органи на нашето тяло: очи, ръце, крака и даже уши, по време на спонтанните им или направлявани действия (латерализацията на ухото се проявява слабо и много рядко бива оценявана с помощта на тестове). Латерализацията е процес, който организира тази асиметрия, водеща до избор на едната страна пред другата. Тази диференциация се определя между 3 и 6-7-годишна възраст. Понякога трябва да се изчака 8-10-годишна възраст, преди тя ясно да се фиксира.

Латерализацията може да бъде:

- хомогенна: лицето използва една и съща страна за всички органи;

- кръстосана: когато някои органи са латерализирани от едната страна, а останалите (с изкл. на ушите) са от другата страна;

- еднакво си служи с двете страни: когато и двете страни ритмично се използват в действията.

II. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

Въпреки привидно съществуващата хармония лявата страна не е огледало на дясната страна. Тази асиметрия на тялото, чиито причини не са истински изяснени, се отразява на функционалната активност, но също на мускулатурата, костната система, обема и дължината на венозната мрежа. Като че ли тя е по-акцентирана при мъжа, отколкото при жената, което става очевидно през пубертета.

Тази асиметрия се открива на нивото на мозъчните хемисфери. Науката я открива през ХІХ век, но палеонтологичните открития свидетелстват за нейното съществуване при неандерталеца. Човешкият скелет, намерен в Chapelle-aux-Saints, показва десен хумерус, който е по-обемен, и доминиране в обема на лявата половина на черепната кухина, което ни кара да мислим, че „праисторическият човек е бил десняк“.

Въпреки нарастването на броя на леваците, достигащ 30% в страните, в които левачеството вече не се подтиска, множеството от хората се оказват десняци. Левичарството не е недостатък. Изглежда то се среща по-често при момчетата, отколкото при момичетата.

III. ПРОИЗХОДЪТ НА ЛАТЕРАЛИЗАЦИЯТА

Организацията на латерализацията, независимо дали е хомогенна или не, остава комплексна и изглежда е резултат от взаимодействието на множество фактори: неврологични, генетични, социално-културни и психо-афективни.

1. Ролята на централна нервна система (ЦНС)

ЦНС, която командва цялата дейност на човешкото същество, се състои от две хемисфери, които са различни по обем, тегло, структура и функции. Изхождайки от изследванията върху мозъчните изменения и техните последици, тези функции на всяка хемисфера са били уточнени и се изяснява кръстосването в командването и специализацията на техните функции. Запушване на лявата артерия, която оросява двигателната област в левия кортекс, предизвиква хемиплигия вдясно, обратно – обструкцията в дясната артерия предизвиква хемиплигия в ляво. Церебрална лезия от лявата страна води до повече смущения при десняка поради промените от дясната страна. Лявата хемисфера засяга в частност говорните функции, интелигентността, паметта, волята, но също и моториката, докато дясната хемисфера засяга повече съзнанието за тялото и пространството.

При левака функционирането на хемисферите не е напълно противоположно на това на десняка в около 30% от случаите. Лезиите в лявата хемисфера могат да доведат до афазични смущения при левака, а пораженията на дясната хемисфера водят до загуба на съзнание за тялото и пространството. Според Conard левачеството представлява една по-висока степен на „бицеребралност“, което ще рече по-малка специализация на хемисферите“¹ . Преди пубертета структурирането на церебралните функции все още не е установено, лезиите на главната хемисфера могат да бъдат компенсирани от доминираната хемисфера благодарение на нейната пластичност.

2. Наследствеността

Въпросът за наследствеността се поставя поради факта,

че се откриват леваци по една и съща родствена линия и в семейства без леваци.

Според Силви Кади наследственият фактор може да играе роля за латерализацията

и е един от формиращите фактори на неврологичната латерализация.

3. Социокултурно приложение

Социокултурните стойности, проектирани отдясно и отляво, представляват натиск, който не може да се пренебрегва и който довежда до установяване на латерализацията. Дясното и лявото са белязани с афективни стойности, които често са противоположни: „доброто“ и „силното“ се идентифицират с дясното, докато „лошото“ и „слабото“ са локализирани отляво. Много силно вписани в колективното мислене, тези стойности се появяват в лингвистичните изрази, в ритуалите. Предпочитанието към дясното е ясно изразено от векове в повечето култури.

Думато „дясно“, която произлиза от dexter, има в своя корен decus – нещо, което е подходящо. Думата „ляв“ идва от латинското sinister. За латините и гърците лошите предзнаменования са идвали отляво. Не казваме ли „той е сръчен“ („adroit“) и „той е левак“ за някого, който е несръчен и непохватен; или пък „станал е с левия крак“ или „той му е дясната ръка“. Първото значение на „ляво“, което е вписано в речника „Le petit Robert“ е „изкривен (tordu)“, който има някакво отклонение, докато думата „дясно“ се определя като „нещо, което е от противоположната страна на сърцето“.

Когато във френските училища започва да духа по-благоприятен вятър спрямо левачеството, и то твърде отскоро, започват да се припомнят прочути леваци като Леонардо да Винчи, за да се прокара убеждението, че левак не означава несръчен.

Въпреки признаването на левачеството, което повече не се подтиска в обучението по писане, латерализацията търпи влияния и ориентация, които понякога се въвеждат несъзнателно. Това са случаите, в които децата подражават на родителите си огледално, или когато възрастните поставят инструменти като вилици, лъжици и т. н. системно от едната страна на малкото дете или му подават предмети в едната ръка.

4. Психо-афективно приложение

Наблюдението върху малки деца свидетелства за естествена амбидекстрия по вереме на манипулирането с предметите. Някои показват признаци за предпочитание за действие с едната ръка, например при смученето на палец.

При психотерапията на деца и юноши Силви Кади прави връзка между организацията на латерализацията, диференциацията от майчината фигура и процеса на идентификация. „Да се избере водещата ръка е опит за лична автономност, но латерализацията търси своето място до идентификацията с родителя от същия пол. Едиповите отношения организират латерализацията.“

Чрез диференциацията от майчината фигура детето успява да се разположи в автономно тяло, „в тяло, което принадлежи единствено на него“, конструирайки по този начин основните репери на пространството вътре – вън. Чрез интериоризацията на една трета фигура – бащата или неговия заместник – се създава бариера между детето и майката. На следващия етап, в който се извършва идентификацията с родителя от същия пол, се затвърждава латерализацията.

IV. РАЗВИТИЕ НА ЛАТЕРАЛИЗАЦИЯТА

Неврологичното съзряване, генетичното програмиране, структурирането на психиката и социокултурният натиск изтъкават основата за постепенното проявяване на асиметрията. Изглежда, че нишките на психичното и неврологичното изработват с точност латерализацията между 5-та и 8-та – 10-та година.

1. 1. Доминиране на ръката

Към 5-6 месеца

По-честото действие с едната ръка се забелязва с появата на целенасоченото хващане на обектите, тъй като може да се види хващането на предмети с предпочитаната ръка.

Към 9 месеца

По време на по-фините манипулации започва да играе роля координацията око – ръка. На тази възраст една от двете ръце може вече да се проявява като по-сръчна и детето се стреми да си служи с нея по предпочитание. В този случай изборът е напълно независим от всякакво научаване.

Между 1 и 2 години

Най-общо се наблюдава комбинирано и допълващо се използване на двете ръце. Изследователската активност, новите манипулации, трудността или потребността от прецизност, за да се достигне до някаква цел, въвеждат предпочитанието в използването на едната ръка, която се проявява като доминираща.

До 4-5-годишна възраст

Може да се каже, че латерализацията се променя и често остава неопределена.

Към 5-7 години

Това е периодът, в който се установява доминирането на едната ръка. Латерализацията се фиксира, понякога тласкана от необходимостта за овладяването на графизма.

Относно горните крайници можем да говорим за два типа латерализация:

А) вродена латерализация

Тя се проявява в естественото доминиране на равнище на тонуса и на равнище на необичайни жестове;

Б) придобита латерализация

Тя отговаря на доминантната употреба на ръката в ежедневните и социални жестове, по-специално в писането.

Вродената и придобита латерализация могат да имат едно и също доминиране, но възпитателните, културни и други влияния благоприятстват понякога за противоположни избори:

- вродената и придобита латерализация са отдясно;

- вродената и придобита латерализация са отляво;

- вродената латерализация е отляво, а придобитата латерализация е отдясно (наблюдаваме по-рядко случаи с вродена латерализация отдясно и придобита латерализация отляво).

2. Доминиране на едното око

Феноменът на доминиране на едното око в зрението не е обект на многобройни изследвания. Изборът на водещо око при зрението не е резултат на външни влияния. Зрителното поле на всяко око се командва от двете хемисфери. Каква е пресечната точка на доминиращото око, когато то не е хомогенно с това на ръката в изработването на знаци при писането? Смисълът на организирания отляво надясно графизъм произвежда зрително внимание повече в дясното пространство, докато лявото пространство остава неутрализирано. Доминирането на очите се фиксира към 2 и 1/2-годишна възраст.

3. Доминиране на долните крайници

Доминирането на долните крайници се появява към 2-та година, когато детето започва да се качва по стълба и се опитва да рита топка с единия крак.

4. Доминиране на едното ухо

При ушите също се забелязва асиметрия във функциите им: дясното ухо разпознава и задържа по-добре лингвистичните елементи (фонеми, думи, цифри), докато лявото ухо доминира във възприемането на музиката. Експерименталните изследвания на Алфред Томатис го довеждат до заключението, че „съществува водещо ухо при регулирането на гласа“.

V. ЛАТЕРАЛИЗАЦИЯ НА ПРОСТРАНСТВОТО

Не трябва да се смесва латерализацията (това ще рече доминирането на едната страна по отношение на другата) и познаването, идентификацията на дясната и лявата страна. Латерализацията на пространството поддържа тесни връзки в тяхното изработване. Латерализацията може да се установи единствено след диференцирането на тялото от това на майката, което създава основните репери на пространството вътре – вън. Това диференцирано телесно пространство детето проектира в първите си графични изображения на криви затворени линии, като по този начин бележи границата на телесната обвивка, разделяйки вътре от вън. Идентификацията на дясно и ляво се съотнася най-напред към перцепцията на оста на тялото, а след това се разпростира върху заобикалящото пространство по отношение на тази ос, по-късно и върху другия. Латерализацията се намесва в сензо-моторното възприятие, отбелязвайки диференциация, която благоприятства разпознаването на дясно и ляво по отношение на оста на тялото.

Приблизително на около 5-годишна възраст детето започва да разпознава дясно и ляво върху себе си.

Към 7-8-годишна възраст то може да децентрира тези репери и да ги проектира върху другия (което свидетелства за намаляване на егоцентризма и за прогресивната социализация на детето).

Видове латерализация

1. Хомогенна латерализация

Доминиращата латерализация е идентична на ниво горни, долни крайници и око. Детето е с доминираща дясна ръка, око и крак. Детето е с водеща лява ръка, око и крак.

2. Кръстосана латерализация

Доминиращата латерализация е идентична само на две равнища. Детето е с водещо дясно око и крак, а с водеща лява ръка. Детето е с водеща дясна ръка и крак, а с водещо ляво око.

3. Амбидекстрия

Детето използва еднакво едната и другата страна (най-вече ръката и крака).

VI. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Организацията на латерализацията в повечето случаи отдясно е специфична за човека като вид. Макар и да не са съвсем изяснени точните механизми на влияние, доказано е, че мозъчната асиметрия, наследствеността, едиповите структури, социалните навици участват в установяваането на функционалната асиметрия за някои части на тялото. Най-вече вниманието привлича доминирането на едната ръка и разкрива сложността на този процес.

Левак или десняк? Латерализацията допринася за установяването на схемата на тялото, ориентирането в пространството, организацията на жестовете и графизма. Латерализацията може да постави проблем, когато не се забелязва диференциация и когато изискванията при графичното обучение тласка детето към избор, преди то да е готово за него. Това може да обясни случаите, известни като „фалшиви леваци“ или „подтиснати десняци“. Касае се за деца или юноши, които пишат с лявата си ръка, докато повечето от ежедневните жестове извършват с дясната, най-вече игрите с хвърляне. Дали това не е резултат от преждевременно прописване. Смущенията в латерализацията и техните последици върху графизма, пространството, схема на тялото, моториката... (дали тези смущения са признаци на едно и също страдание или са последица от него?) трябва да се очитат в съвкупността на развитието, за да станат обект на терапевтични грижи. В някои случаи една помощ, благоприятстваща двигателното съзряване, може да облекчи детето в овладяването на жестовете му. Трудностите в установяването на латерализацията заслужава специално внимание, тя може да бъде признак на по-глобална незрялост, но също може да съпътства по-дълбоки разстройства. В случаите, в които трябва да се помогне на детето да предпочете едната ръка, по-сръчната, за обучението по писане, е важно да се слушат реакциите, които могат да се появят вторично и да се опитаме да разберем техния смисъл.

Структуриране на пространството

I. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

При проследяването на психомоторното развитие неизменно става дума за обкръжаващата среда или за заобикалящия, за външния свят. Понятието „заобикалящ“ предполага съществуването на някаква централна точка. В действителност, изхождайки от централната точка, каквато е тялото на човека, се конструира реалният и въображаемият свят. В този случай кожата става границата между вътре и вън. Изследванията на Пиаже разкриват конструирането на реалното пространство, а психоаналитичната теория – създаването на въображаемото пространство, чрез посредничеството на тялото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ: Анализът на пространството води до определянето му като свят, състоящ се от елементи – хора, животни, природни елементи, предмети, като всеки от тях би могъл да бъде идентифициран чрез множество характеристики. Тези елементи се разполагат едни спрямо други и могат да бъдат разделяни от граници, даже от празнини (липса на елементи или въздушно пространство), като по този начин определят пространствени връзки.

Пиаже определя пространството като „съвкупността от отношенията, установени между телата, които ние възприемаме или схващаме, или съвкупността от връзките, с които си служим, за да структурираме тези тела, за да ги възприемем или схванем“.

В какво се състои структурирането на пространството за човека:

- диференциация на собственото тяло;

- организация на неговите жестове и премествания;

- съдаване на връзки, които са организирани и ориентирани между човека и външния свят (хора или други елементи);

- създаване на връзки, които са организирани и ориентирани между обектите.

Изсипвам вода в чашата. Пресичам площада на пазара. Георги ми хвърля топка. Оставям книгите върху масата. Гледам през прозореца. Столовете са наредени около масата. Топката е кръгла.

II. ФАКТОРИ, КОИТО СЕ НАМЕСВАТ ПРИ ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА ПРОСТРАНСТВОТО

Организацията на пространството не е даденост. Тя представлява перцепция, която постепенно се изгражда чрез действието на:

- сензорните функции: погледът, слухът, докосването, обонянието ни дават информация за пространството;

- развитието на постуралната функция: еволюцията на позата позволява да се променят положенията на тялото и да се обогатява зрителното поле върху пространството;

- развитието на моториката: хващането позволява да се манипулира близкото пространство, а локомоцията позволява да се завоюва по-далечното пространство;

- неврологичното съзряване: то изтъкава основата на развитието на сетивата, на моториката и участва в интеграцията и в запаметяването на пространството;

- взаимодействията между хората: на първо място поведението на родителите, а по-късно това на възпитателите и учителите благоприятства, филтирира или пречи на срещата на детето с външния свят, в съответствие с тяхната собствена отвореност към него и в зависимост от образа, който те са си изградили за него.

III. РЕАЛНО И ВЪОБРАЖАЕМО ПРОСТРАНСТВО

Трудовете на Пиаже разкриват конструирането на реалното пространство „което може да се проследи в два ясно различаващи се плана: перцептивен или сензо-моторен и представен или проективен“.

Сензо-моторното пространство се основава на сензорния опит, манипулацията, действията и се изгражда основно между 0 и 2 години. Детето структурира перцепцията на пространството, като изгражда топологични отношения. Тези отношения се организират според даден ред и доминират до към 7-годишна възраст.

1. Отношението по съседство:

Структурирането на пространството се изгражда най-напред по близостта на елементите, които детето възприема и които се разполагат в едно и също зрително поле.

2. Отношението на разделяне:

То позволява на детето да разграничава съседни елементи, които се смесват и които взаимно се проникват.

3. Отношението на ред (последователност):

Ако има съседни елементи, които са разделени, те могат да бъдат разположени едни след други.

4. Отношението на заобикаляне или на обвиване:

Детето възприема един елемент между два други или заобиколен от други елементи (напр. носът е заобиколен от останалите части на лицето).

През периода между 2-рата и 7-та година, с появата на мисловния образ и продължението на отложеното подражание, както и с усвояването на езика, пространството се превръща от чисто перцептивно в представно.

„Едва след 7-8-годишна възраст измерването и представното координиране на перспективите, осмислянето на пропорциите и т. н. довеждат до изграждането на интелектуалното пространство, способно окончателно да се откъсне от перцептивното пространство.“ (Пиаже).

Сами-Али, опирайки се върху клиничния опит и върху психоаналитичната теория, обръща внимание на въображаемия аспект в изграждането на пространството чрез посредничеството на тялото.

IV. ЕВОЛЮЦИЯ НА СТРУКТУРИРАНЕТО НА ПРОСТРАНСТВОТО

Еволюцията на структурирането на пространството се извършва в четири фази.

1. От 0 до 4 месеца

Изглежда, че новороденото има за външния свят само накъсани, моментни сензорни перцепции (свързани с настоящия момент), от които то не се диференцира. Тези сензорни пространства се основават най-вече на майчините грижи, състоящи се от докосвания, погледи, думи. Качеството и количеството на информацията, която достига до бебето от външния свят, се филтрира и дозира от майката. Бебето отговаря на тази информация чрез промяната в мускулния си тонус, чрез виковете и погледите си или чрез своите плачове. Всички тези сензорни пространства, свързани по един или друг начин с майката, се „материализират“ в усещанията за благополучие или неразположение, като оставят на пространството единствено измерението на реалността.

Светът на новороденото представлява пространството, което се вижда, чува, суче, докосва, усеща...Тези пространства са без връзка помежду си.

Зрителното пространство съответства на зрителните впечатления в дадения момент: това, което вижда детето, докато е легнало в леглото си или докато го носят на ръце.

„След втория месец човешкото лице се превръща в привилегирован зрителен перцепт, който детето предпочита пред всички останали неща от своето обкръжение.“ (Шпиц).

Тактилното пространство се състои от всички стимули, получавани чрез допира на кожата, когато бебето докосва или бива докосвано. Устата, заедно с опита от сукането, е много активна във възприемането на пространството.

Всички шумове, които детето чува съставят за него слуховото пространство.

Обонянието, което е добре развито при новороденото, му позволява да установява олфактивни пространства, които са му много познати. То разпознава леглото си и майка си по тяхната миризма.

2. От 4 месеца до 2 години

Еволюцията на позата и моториката, които довеждат детето от легналата поза до автономното ходене и от кожно-хватателния безусловен рефлекс до координацията хващане – зрение, участват в изграждането на пространството, което от дифузно, сензорно, разпокъсано и свързано с настоящия момент става постепенно диференцирано и постоянно. Перцепциите, които детето има за пространството, са пряко свързани с неговия опит, с манипулативните му действия.

Между 4 и 9-месечна възраст се разполага стадият на хващането на нещата, които са в зрителното поле на детето. Със съзряването на зрително-моторната координация детето постепенно установява връзки между различните сензорни пространства. Новите перцептивни постижения, които бележат този период са:

- постоянството на формите: към 7-8 месеца детето разпознава шишето с биберона, дори когато е обърнат наопаки, ако вижда една част от биберона;

- постоянството на големините (започва към 6-ия месец): големината на обекта остава същата, гледана отблизо и отдалеч.

Към 9-тия месец започва изграждането на постоянството на обекта: детето търси обекта, който ичезва от погледа му. Това изграждане е изключително важно и се осъществява на няколко етапа. Между 12 и 18 месеца детето може да намери директно обект, скрит последователно под едно нещо и после под друго, след като е видяло преместването на обекта. Чак между 18 и 24 месеца детето достига до представата за невидимите премествания на обекта. С използването на постоянството на обекта детето започва да развива нови пространствени връзки между обектите (отзад, под).

Между 9 и 12 месеца интересът на бебето се насочва върху траекторията на обектите в игрите на хвърляне. То започва да открива ефекта на перспективата, констатирайки, че различните пози на главата довеждат до промени във формата на обектите, които познава.

С постигането на автономността на локомоцията детето увеличава своите възможности за изследване на пространството, започва да различава близкото от далечното пространство и да забелязва дистанцията. Неговият интерес към връзките между обектите се увеличава. То мултиплицира преместванията на своите играчки (отдалечава ги, приближава ги към самото себе си или към други обекти). То активно търси изчезналия обект. То пълни, изпразва, пресипва... То експериментира условията за равновесието на обектите, които го заобикалят. Пространството, в което се развива детето през този период, зависи от действието.

3. От 2 до 7 години

Това е преходът от перцептивното пространство (или сензо-моторно), при което перцепцията е зависима от незабавното действие към представното пространство (или интелектуално). През този период също така детето открива, забелязва и опознава пространството, като установява топологични отношения (на съседство, разделяне, последователност и заобикаляне).

Детето постепенно усвоява характеристиките на елементите на пространството: идентичност, цвят, форма, количество, големина, полезност и т. н. То постепенно започва да сравнява, класифицира, брои...

Детето започва да преценява разположението и преместванията на обектите в пространството по отношение на себе си и помежду им. Егоцентризмът в мисленето на детето доминира до към 7-годишна възраст: това ще рече, че пространствените отношения, които детето установява са функция от неговата собствена гледна точка.

Например то не може да си представи, че човекът, поставен в друга поза, различна от неговата, вижда същия обект, който и то самото вижда.

4. След 7-годишна възраст

Детето усвоява представното пространство. То е способно да децентрира възприемането на пространството от собствената си гледна точка и да се проектира в друга поза. То престава да счита пространството за функция на собственото си положение; това е стадият на проективните отношения.

V. ОБОБЩЕНИЕ

Видяхме, че пространството не се свежда до разположението на обектите едни спрямо други, нито до ориентацията на преместванията. То е свързано с една много по-обширна и сложна перцепция.

Еволюцията на постуралната функция и моториката, която довежда детето от легналата поза до автономното ходене, и от безусловния кожно-хватателен рефлекс до волевото хващане под зиртелен контрол участва в изграждането на пространството, което от дифузно, сензорно, накъсано и свързано с настоящия момент става диференцирано и постоянно. Взаимодействията майка – дете, баща – дете допринасят съществено за разпознаването на себе си, за диференциацията от другия, като създават първите концепти за пространството вътре – вън. Възприемането на пространството, независимо дали е реално или въображаемо, преминава през тялото, което „парадоксално, за да се отвори към външния свят, се затваря върху самото себе си.“ (Сами-Али).

Пиаже описва пространството като „огромна празна кутия, в която ще бъдат поставяни елементи. Пространството ще стане едновременно съдържащо, съдържимо и съвкупност от отношения, установени между елементите“. Тези връзки отначало са конкретни, неразделими от опита, като постепенно се откъсват от него, за да станат логически операции (като математиката и геометрията).

Таблица 3. Структуриране на пространството

Таблица 4. Опознаване на реперите на пространството