Joomla Software solutions Template

Payday loan

Социализацията на човека е един от основните проблеми в социалната психология на личността, за­щото обхваща най-същественото в процеса на развитието на всеки член на обществото. От това, че е основен проблем обаче, тя не е престанала да бъде дискусионен проблем — и по линия на оп­ределяне на нейната същност, и по линия на фиксиране на ней­ните граници.

Особеностите, тенденциите, насочеността на социализацията на човека се определят от характера на конкретно историческата социална среда. „Човекът от първите си дни е свързан с опреде­лени институции на обществото - семейството, колектива, кла­сата, нацията, а във връзка с това - и с определена идеология, възгледи, нравствени норми и правила на поведение". Интернализирането на последните се приема от повечето социални психолози за същностна черта на социализиращия процес, която те обикновено наричат усвоя­ване на социалния опит. Повече дискусии предизвиква втората основна черта на социализацията - става дума за ак­тивното участие на индивида в социализиращия процес. За Паригин социализацията покрива цялото формиране на личността и дори е по-широка от него, тъй като продължава цял живот. Андреенкова, напротив, разграничава възрастови периоди и смя­та, че социализацията приключва към 25-тата година, т. е. тогава завършва процесът на “ставането на индивида личност”. М. Драганов пише за двете значения или двата смисъла на термина и явлението социализация - първото зна­чение е активното, в т. ч. избирателно усвояване на социалния опит с цел да се изгради личността, докато второто е възприема­не, усвояване от страна на обществото, включване в социалните механизми. Така можем да говорим в смисъла на Андреенкова за “съграждане на личността ... и прекратяване на социализацията”, докато при второто значение социализацията продължава през целия живот на човека. (В литературата все още остават открити въпросите за отношенията между понятията „формиране”, „социализация”, „самореализация” и др. под.)

Много важно е да допълним тук заради целите на нашия ана­лиз онова, което Л. Димитров отбелязва в анализа на социали­зацията, а именно, че тя обхваща „процеса и резултата от взаи­модействието на индивида с цялата съвкупност социални влия­ния, в т. ч. и стихийно въздействуващите”. Изграждането по време на социализацията на индивида на податливост към агресивни прояви може да се търси сред по­следиците от действието главно на стихийните фактори.

В западната социална психология на агресията основно вни­мание се обръща на социалния опит, получаван главно под влия­ние на фрустрациите, понасяни от личността. Става дума за т. нар. „насъбиране на фрустрации”. Също така се изследват различните атаки, които се нанасят междуличностно и стават стимули за проява на агресия. Особено често се подчертава ролята на телевизионните модели на агресивност за изграждането на податливост към агресивни прояви у индивида - най-вече в детската и младежката възраст. Безспорни са заслугите на западните изследователи в областта на експерименталното изследване на агресивни прояви, предизвикани от фактори като фрустрацията. Но с това се остава главно на равнището на феноменологията на агресията, без да се търсят базисните моменти, произтичащи от начина на социализиране. За тази цел обаче е необходимо изслед­ването и на по-дълбоко лежащите социални фактори.

Податливостта към агресивни прояви се формира преди всич­ко поради пропуски — съзнателни или стихийни, допускани от агентите на социализацията, като семейство, училище и пр. По­точно - поради включването на много и различни агенти на со­циализация и възможността от противоречивост в „предлагани­те" пред личността модели на поведение. Това означава, че човек може да бъде социализиран на поне две равнища, относително разграничавани в неговия опит. Така той усвоява общия социа­лен опит, ценностите, нормите на поведение и т. н. и активно се включва в социалните механизми (вж. по-горе определенията за социализация). В същото време усвоява и някакъв субкултурен опит с по-малък обсег и с “по-бедно съдържание, но съдържащ и норми на поведение, допускащи агресивността. Такъв „субопит" може да бъде усвоен както в семейството, така и в създадени неформални групи на общуване в училище, на улицата и пр. Кол­кото повече се усвоява такъв субопит, толкова се минава от сфе­рата на знанието за агресивно поведение към сферата на самите агресивни прояви на личността. Засилва се вероятността от ут­върждаване на податливост към агресивни действия, използу­вани и при други ситуации, различни от тези, при които са нау­чавани, което вече представлява и натрупване на подобен опит.

Защо се допускат подобни пробиви в социализацията? Разби­ра се, по такъв важен проблем може да се напише отделна книга. В тези кратки бележки ще отговорим само по посока на най-глав­ното от наша гледна точка. Такива пробиви се допускат от ха­рактера на въздействието на някои от най-важните социализиращи фактори, при които пропорцията между теоретическо и практическо овладяване на положителния социален опит е нару­шена във вреда на практическото. Например социализира се у индивида ценностна ориентация спрямо алтруизма, но главно в своята отношенческа част, а не толкова или по-малко в поведенческата си част. В такъв случай се подготвя основа за заместване­то на последната от норми на поведение с друг характер, поня­кога с обратен знак спрямо отношенческата й част.

Разбира се, основното си остава наличието на огромен брой социални факти, явления, хора, с които влиза в допир социализиращият се човек. Твърде много от тези фактори и условия са не­контролируеми от страна на грижещите се за правилната и пъл­ноценна социализация. Не по-малко важно е, че в социалната действителност, обкръжаваща социализиращия се човек, възник­ват противоречия, които могат да преминават както в противоре­чиво въздействие върху него, така и в противоречие с някои от формираните вече у него позиции, нагласи, стереотипи, норми, интереси.

Тези противоречия, както и негативни, даже асоциални въз­действия от средата не могат да бъдат напълно неутрализирани или изкоренени. Но важното е доминантата, която определя ос­новното в атмосферата около социализиращия се човек, да бъде с положителен социален знак. Към това впрочем винаги са се стре­мели субектите на човешката социализация в различните общест­ва в историята.

СИТУАЦИЯТА  КАТО НЕПОСРЕДСТВЕНА ПРЕДПОСТАВКА
И СТИМУЛАТОР ЗА АГРЕСИВНО ДЕЙСТВИЕ

Тук анализът ни „слиза" на по-конкретното равнище по отно­шение на условия и фактори за проява на агресивност. Всъщност това е най-експлоатираната област в съвременната социална пси­хология на агресията, която се „прави" главно на това равнище.

Претендиращи, че се занимават най-вече със ситуацията, са ситуационизмът и интеракционизмът. Вторият обаче засега няма такова осезаемо влияние в изследванията вър­ху агресията, каквото вече притежава в други области на соци­алната психология. А доколко бихейвиъризмът поставя проблемите за ситуациите, е много трудно да се отговори - и в теорията, и в емпиричните изследвания върху агресията при него се търсят само отделни елементи на ситуацията: стимули, антецеденти, „подкрепителни агресията следствия", и всички те в един или друг вариант при­добиват ранг на причини за агресивната реакция или съответно за нейното потискане. В такъв смисъл едва ли можем да кажем, че изследователите от това направление (в тяхното мнозинство) се занимават с различните видове ситуации като цяло (макар че влизат в употреба такива променливи като „перцепция на си­туацията" и др.) — в основни линии анализът остава на равни­щето на формулата „стимул — реакция" независимо от някои включвани когнитивни променливи между тях.

Изследванията върху агресивното поведение оперират главно с три вида променливи - антецеденти (от лат. предшествуващ); намесващи се (intervening); и резултативни (outcome).

Тук трябва да поясним накратко трите термина. Всъщност това, за което ще стане дума в тези страници, е главно от кате­горията „антецедент" (така, както е приета вече в практиката на изследванията). Но, както казахме по-горе, обедняването на сми­съла на термина „ситуация, стимулираща агресивност" води до частично стесняване на смисъла и на общото название „стимула­тор". Израз на последното донякъде е въвеждането на думата „антецедент" като термин за обозначаване на непосредствено предшествуваща ситуация - причина и стимул за агресия. Каз­ваме, че това е частично стесняване на понятието „стимулатор", доколкото отделянето на непосредствените причини за даден вид поведение като самостоятелен вид обекти за изследване си има своята безспорна ценност и тежест. Същевременно трябва да се има предвид, че стимулатор може да е и конкретната ситуация, случка и пр., но също и това, което изследователите са нарекли вече с термина „намесващи се” променливи в ситуацията — на­пример излизащите на преден план именно в такава ситуация впечатления на личността от последици от агресивността в пре­дишния й опит (при наблюдаване на модели на такова поведение; от този род са и различните вмешателства на странични спрямо самата ситуация личности, събития и пр. и пр.). Така че антецедентите са вид стимулатори.

Най-ясно резюмира видовете стимули, обхващани от кате­горията антецеденти на агресията, А. Бъс:

„Когато индивидът е ангажиран в инструментално поведение, което обикновено води до подкрепление, и това поведение е бло­кирано, агресията може да бъде успешна в преодоляването на Пречката. Когато Индивидът е изправен пред неприятни сти­мули, един от начините да се избягнат е да се атакува отговорната за тях личност. Тези два класа ситуации, фрустрацията и неприятните стимули, са антецеденти на агресията”.

Изследват се различни видове фрустрации като стимулатори на агресията у личността, а  също така и фру­страцията като стимулатор в зависимост от мястото и времето, по което се появява тя в инструменталната поведенческа верига. В този смисъл на равнището на реакцията съществуват едни видове фрустрация — бариери, неуспех, отклонители от действие­то, конфликти (вътрешни в личността); на равнището на „пода­ване на подкрепителя" или стимулатора — нови видове фрустра­ции, като например в експеримента, след като субектът е завър­шил своята задача, му се заявява, че не е „успял"; на равнище на третото звено в инструменталната верига, при консумативната реакция, се създава трети вид фрустрация като оттегляне на подкреплението или наградата и др.

В тази разнородност на операциите при различните изследо­ватели според Бъс е трудно да се види функционалното единство във фрустрациите, което да предизвиква еднозначно агресия, и затова той предлага фрустрацията да се специфицира в зависи­мост от това, от какъв вид е, в какъв сегмент от поведенческата верига се среща и при какви условия. Той посочва няколко ус­ловия (които да се използуват като променливи), от които зависи фрустрацията да води до агресия: в зависимост от степента на мотивираност на първоначалната фрустрирана реакция; при пре­късване на действието близо до целта; от степента на фрустриране на реакцията, от броя фрустрирани реакции; от произ­волността (аrbitrariness) на фрустрацията; в зависимост от ин­струменталната стойност на агресията; в зависимост от толерант­ността на изследваното лице спрямо фрустрациите.

Както виждаме, не става дума за “чисто” обективни стиму­латори на агресията, а за стимули, обхващащи в един план и външни (за личността), и личностни компоненти. Всъщност та­кова “смесване” е продуктивно, когато се отчита, защото дей­ствително не можем механично да отделяме ситуация и личност - в поведението се проецират както личностни, така и ситуационни променливи. Както пише Л. Николов, „всяка ситуация пред­ставлява определен начин на актуализиране (проява, поява или промяна) на определена връзка между включените в тази си­туация елементи (човек, други хора, предмети)". Съществуват опити за отделяне на „психологическа ситуация", но засега в тях като че ли се отделя и самата личност като наблюдател. Дали обаче по­ведението реално така се диференцира?

След като твърде дълго за изследователите съществува почти единствено ситуацията на фрустрация за предизвикване на аг­ресия, през последните две десетилетия постепенно се повишава вниманието към ролята на друг фактор — атаката като антецедент на агресията или като неин стимул независимо как се проявява тя (физически, вербално или по косвен път). Огромна част от авторите вече я включват в изследванията като условие за предизвикване на агресията. Този факт до голяма степен е породен от неуспеха на множество експерименти с фрустрация да се предизвика агресивност. Вследствие на това редица изсле­дователи сочат атаката към лицето като главен социален причи­нител на агресия у него. Например по-сигурно се предизвиква агресивно действие, когато експериментаторът обиди изследва­ното лице по повод някаква негова грешка или за интелектуал­ното му равнище, или пък без причина, след което на обидения се дава възможност вербално или с „шокове" да упражни агре­сия. Бихме поставили въпрос обаче дали някой от изследовате­лите си дава сметка, че става дума за още по-тесни и специфични форми на агресивността на личността — за нейната защитна форма, дори отбранителна? Така се затваря пътят за екстраполиране на резултатите към инициатив­ната, т. е. „непредизвикана” агресивност, а това не улеснява работата в тази проблемна област. Както подчертава Р. Джиин, подобни променливи се вземат от ежедневния език и след това изследователите се опитват да ги изучават с научна точност .

Вече говорихме за експериментите, правени в областта на теорията за социалното научаване на агресията. Тук стимула­тори за агресивност са наблюдаваните, а също изпитаните в своя собствен опит последици на агресивното поведение. „Значими доказателства показват, че нанасянето на агресивни действия може да бъде засилено, поддържано или елиминирано просто с изменението на нейните последици, и това поставя под съмнение теориите, които постулират гневната възбуда като съществена и най-важна детерминанта на агресията”. Бандура се опитва да разпространи изводите си от експеримен­тите и върху реални ситуации и поведения и твърди, че когато някой поддържа линия на поведение като тази, която поддържат другите хора, такова поведение е награждавано и освен това „хората най-често са награждавани за следването на модели, които притежават социална власт и които поради тяхната умелост довеждат до заемане на високи позиции в различните статусни йерархии”. Това най-после е опит за обяснение на инструментална агресивност в конкретни реални ситуации, но буди известно възражение фактът, че се прави ди­ректна асоциация с научена чрез наблюдаване в лабораторията агресивност (обикновено във физическа форма), Правилно под­чертава Д. Стонър, че е необходимо да се разгра­ничават ясно агресията като зависима мярка в лабораторията й агресията като социална категория.

“Безспорно е, че конкретните ситуации позволяват многостран­ни изследвания върху личностното поведение, доколкото връзката между личност и среда се проявява от ситуацията и доколкото ситуацията ни дава директен и конкретен ориентир спрямо ва­риантите на очакваното поведение. Последното се определя от нейния характер на „реална проява на определен комплекс усло­вия на обществената сре­да, която изисква отношението и участието на оказалите се в нея личности”.

Значимостта на ситуацията не бива да измества от погледа на изследователя самата личност и това, че нейното поведение не се ръководи, както смятат Бандура и последователите му, единствено от моментното съотношение на стимулни въздействия и от насъбраното в опита на личността сходство между последи­ците от поведението. Нещата са по-сложни — и що се отнася до отграничаване на специфични ситуации на агресивно поведение, и що се отнася до определяне на кои диспозиции, какви личност­ни качества се актуализират под влияние на ситуацията и съот­ветно благоприятствуват повторението на даден вид агресивни действия.

Не смятаме, че е възможно да се предлага някаква класифи­кация от антецедентни или стимулиращи ситуации за агресив­ност, тъй като нито би била изчерпателна (действителността е много по-богата), нито пък подобна класификация би била в ед­нозначна връзка с агресивността. Така известни са вече различ­ните поведенчески реакции на ситуацията на фрустрация, макар че тя естествено може с право да се определи като централна при­чина конкретно за агресивността; можем тук да търсим и раз­личните варианти на конфликтни ситуации за свързаната с тях предимно инцидентна агресивност, макар че те благоприятствуват и нейни преднамерени варианти (но и конфликтността не е едно­значно свързана с агресивността - възможности за алтернативи има); друг немаловажен възможен антецедент в случая са й критичните ситуации също с различни изходи, но и с индикации за агресивност. Няма да продължаваме тук в тази линия ни предложения, тъй като изследователската практика в бъдеще ще прибавя нови видове ситуации.

Накрая ще добавим, че съществен въпрос е натрупването на идентични ситуации в социалния опит на личността, при които са насърчавани (особено в семейството) агресивни образци на поведение. Път до последните прокарват насърчения от типа “никога не позволявай да те засенчват другите нито в клас, нито по-късно”, „трябва да влезеш в университета на всяка цена" и други подобни — „правила", които постепенно изграждат систе­мата от специфични норми и стандарти за житейско поведение (вече ги анализирахме под названието “псевдонорми”). Така чрез конкретните реални ситуации всъщност се създават и предпостав­ките за изграждането на тип личности с привична агресивност.