Най-четените учебни материали
Най-новите учебни материали
***ДОСТЪП ДО САЙТА***
ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ
БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700
Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.
Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.
SMS Login
За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)Агресия - един от основните проблеми на социалната психология |
![]() |
![]() |
![]() |
Социализацията на човека е един от основните проблеми в социалната психология на личността, защото обхваща най-същественото в процеса на развитието на всеки член на обществото. От това, че е основен проблем обаче, тя не е престанала да бъде дискусионен проблем — и по линия на определяне на нейната същност, и по линия на фиксиране на нейните граници. Особеностите, тенденциите, насочеността на социализацията на човека се определят от характера на конкретно историческата социална среда. „Човекът от първите си дни е свързан с определени институции на обществото - семейството, колектива, класата, нацията, а във връзка с това - и с определена идеология, възгледи, нравствени норми и правила на поведение". Интернализирането на последните се приема от повечето социални психолози за същностна черта на социализиращия процес, която те обикновено наричат усвояване на социалния опит. Повече дискусии предизвиква втората основна черта на социализацията - става дума за активното участие на индивида в социализиращия процес. За Паригин социализацията покрива цялото формиране на личността и дори е по-широка от него, тъй като продължава цял живот. Андреенкова, напротив, разграничава възрастови периоди и смята, че социализацията приключва към 25-тата година, т. е. тогава завършва процесът на “ставането на индивида личност”. М. Драганов пише за двете значения или двата смисъла на термина и явлението социализация - първото значение е активното, в т. ч. избирателно усвояване на социалния опит с цел да се изгради личността, докато второто е възприемане, усвояване от страна на обществото, включване в социалните механизми. Така можем да говорим в смисъла на Андреенкова за “съграждане на личността ... и прекратяване на социализацията”, докато при второто значение социализацията продължава през целия живот на човека. (В литературата все още остават открити въпросите за отношенията между понятията „формиране”, „социализация”, „самореализация” и др. под.) Много важно е да допълним тук заради целите на нашия анализ онова, което Л. Димитров отбелязва в анализа на социализацията, а именно, че тя обхваща „процеса и резултата от взаимодействието на индивида с цялата съвкупност социални влияния, в т. ч. и стихийно въздействуващите”. Изграждането по време на социализацията на индивида на податливост към агресивни прояви може да се търси сред последиците от действието главно на стихийните фактори. В западната социална психология на агресията основно внимание се обръща на социалния опит, получаван главно под влияние на фрустрациите, понасяни от личността. Става дума за т. нар. „насъбиране на фрустрации”. Също така се изследват различните атаки, които се нанасят междуличностно и стават стимули за проява на агресия. Особено често се подчертава ролята на телевизионните модели на агресивност за изграждането на податливост към агресивни прояви у индивида - най-вече в детската и младежката възраст. Безспорни са заслугите на западните изследователи в областта на експерименталното изследване на агресивни прояви, предизвикани от фактори като фрустрацията. Но с това се остава главно на равнището на феноменологията на агресията, без да се търсят базисните моменти, произтичащи от начина на социализиране. За тази цел обаче е необходимо изследването и на по-дълбоко лежащите социални фактори. Податливостта към агресивни прояви се формира преди всичко поради пропуски — съзнателни или стихийни, допускани от агентите на социализацията, като семейство, училище и пр. Поточно - поради включването на много и различни агенти на социализация и възможността от противоречивост в „предлаганите" пред личността модели на поведение. Това означава, че човек може да бъде социализиран на поне две равнища, относително разграничавани в неговия опит. Така той усвоява общия социален опит, ценностите, нормите на поведение и т. н. и активно се включва в социалните механизми (вж. по-горе определенията за социализация). В същото време усвоява и някакъв субкултурен опит с по-малък обсег и с “по-бедно съдържание, но съдържащ и норми на поведение, допускащи агресивността. Такъв „субопит" може да бъде усвоен както в семейството, така и в създадени неформални групи на общуване в училище, на улицата и пр. Колкото повече се усвоява такъв субопит, толкова се минава от сферата на знанието за агресивно поведение към сферата на самите агресивни прояви на личността. Засилва се вероятността от утвърждаване на податливост към агресивни действия, използувани и при други ситуации, различни от тези, при които са научавани, което вече представлява и натрупване на подобен опит. Защо се допускат подобни пробиви в социализацията? Разбира се, по такъв важен проблем може да се напише отделна книга. В тези кратки бележки ще отговорим само по посока на най-главното от наша гледна точка. Такива пробиви се допускат от характера на въздействието на някои от най-важните социализиращи фактори, при които пропорцията между теоретическо и практическо овладяване на положителния социален опит е нарушена във вреда на практическото. Например социализира се у индивида ценностна ориентация спрямо алтруизма, но главно в своята отношенческа част, а не толкова или по-малко в поведенческата си част. В такъв случай се подготвя основа за заместването на последната от норми на поведение с друг характер, понякога с обратен знак спрямо отношенческата й част. Разбира се, основното си остава наличието на огромен брой социални факти, явления, хора, с които влиза в допир социализиращият се човек. Твърде много от тези фактори и условия са неконтролируеми от страна на грижещите се за правилната и пълноценна социализация. Не по-малко важно е, че в социалната действителност, обкръжаваща социализиращия се човек, възникват противоречия, които могат да преминават както в противоречиво въздействие върху него, така и в противоречие с някои от формираните вече у него позиции, нагласи, стереотипи, норми, интереси. Тези противоречия, както и негативни, даже асоциални въздействия от средата не могат да бъдат напълно неутрализирани или изкоренени. Но важното е доминантата, която определя основното в атмосферата около социализиращия се човек, да бъде с положителен социален знак. Към това впрочем винаги са се стремели субектите на човешката социализация в различните общества в историята. СИТУАЦИЯТА КАТО НЕПОСРЕДСТВЕНА ПРЕДПОСТАВКА Тук анализът ни „слиза" на по-конкретното равнище по отношение на условия и фактори за проява на агресивност. Всъщност това е най-експлоатираната област в съвременната социална психология на агресията, която се „прави" главно на това равнище. Претендиращи, че се занимават най-вече със ситуацията, са ситуационизмът и интеракционизмът. Вторият обаче засега няма такова осезаемо влияние в изследванията върху агресията, каквото вече притежава в други области на социалната психология. А доколко бихейвиъризмът поставя проблемите за ситуациите, е много трудно да се отговори - и в теорията, и в емпиричните изследвания върху агресията при него се търсят само отделни елементи на ситуацията: стимули, антецеденти, „подкрепителни агресията следствия", и всички те в един или друг вариант придобиват ранг на причини за агресивната реакция или съответно за нейното потискане. В такъв смисъл едва ли можем да кажем, че изследователите от това направление (в тяхното мнозинство) се занимават с различните видове ситуации като цяло (макар че влизат в употреба такива променливи като „перцепция на ситуацията" и др.) — в основни линии анализът остава на равнището на формулата „стимул — реакция" независимо от някои включвани когнитивни променливи между тях. Изследванията върху агресивното поведение оперират главно с три вида променливи - антецеденти (от лат. предшествуващ); намесващи се (intervening); и резултативни (outcome). Тук трябва да поясним накратко трите термина. Всъщност това, за което ще стане дума в тези страници, е главно от категорията „антецедент" (така, както е приета вече в практиката на изследванията). Но, както казахме по-горе, обедняването на смисъла на термина „ситуация, стимулираща агресивност" води до частично стесняване на смисъла и на общото название „стимулатор". Израз на последното донякъде е въвеждането на думата „антецедент" като термин за обозначаване на непосредствено предшествуваща ситуация - причина и стимул за агресия. Казваме, че това е частично стесняване на понятието „стимулатор", доколкото отделянето на непосредствените причини за даден вид поведение като самостоятелен вид обекти за изследване си има своята безспорна ценност и тежест. Същевременно трябва да се има предвид, че стимулатор може да е и конкретната ситуация, случка и пр., но също и това, което изследователите са нарекли вече с термина „намесващи се” променливи в ситуацията — например излизащите на преден план именно в такава ситуация впечатления на личността от последици от агресивността в предишния й опит (при наблюдаване на модели на такова поведение; от този род са и различните вмешателства на странични спрямо самата ситуация личности, събития и пр. и пр.). Така че антецедентите са вид стимулатори. Най-ясно резюмира видовете стимули, обхващани от категорията антецеденти на агресията, А. Бъс: „Когато индивидът е ангажиран в инструментално поведение, което обикновено води до подкрепление, и това поведение е блокирано, агресията може да бъде успешна в преодоляването на Пречката. Когато Индивидът е изправен пред неприятни стимули, един от начините да се избягнат е да се атакува отговорната за тях личност. Тези два класа ситуации, фрустрацията и неприятните стимули, са антецеденти на агресията”. Изследват се различни видове фрустрации като стимулатори на агресията у личността, а също така и фрустрацията като стимулатор в зависимост от мястото и времето, по което се появява тя в инструменталната поведенческа верига. В този смисъл на равнището на реакцията съществуват едни видове фрустрация — бариери, неуспех, отклонители от действието, конфликти (вътрешни в личността); на равнището на „подаване на подкрепителя" или стимулатора — нови видове фрустрации, като например в експеримента, след като субектът е завършил своята задача, му се заявява, че не е „успял"; на равнище на третото звено в инструменталната верига, при консумативната реакция, се създава трети вид фрустрация като оттегляне на подкреплението или наградата и др. В тази разнородност на операциите при различните изследователи според Бъс е трудно да се види функционалното единство във фрустрациите, което да предизвиква еднозначно агресия, и затова той предлага фрустрацията да се специфицира в зависимост от това, от какъв вид е, в какъв сегмент от поведенческата верига се среща и при какви условия. Той посочва няколко условия (които да се използуват като променливи), от които зависи фрустрацията да води до агресия: в зависимост от степента на мотивираност на първоначалната фрустрирана реакция; при прекъсване на действието близо до целта; от степента на фрустриране на реакцията, от броя фрустрирани реакции; от произволността (аrbitrariness) на фрустрацията; в зависимост от инструменталната стойност на агресията; в зависимост от толерантността на изследваното лице спрямо фрустрациите. Както виждаме, не става дума за “чисто” обективни стимулатори на агресията, а за стимули, обхващащи в един план и външни (за личността), и личностни компоненти. Всъщност такова “смесване” е продуктивно, когато се отчита, защото действително не можем механично да отделяме ситуация и личност - в поведението се проецират както личностни, така и ситуационни променливи. Както пише Л. Николов, „всяка ситуация представлява определен начин на актуализиране (проява, поява или промяна) на определена връзка между включените в тази ситуация елементи (човек, други хора, предмети)". Съществуват опити за отделяне на „психологическа ситуация", но засега в тях като че ли се отделя и самата личност като наблюдател. Дали обаче поведението реално така се диференцира? След като твърде дълго за изследователите съществува почти единствено ситуацията на фрустрация за предизвикване на агресия, през последните две десетилетия постепенно се повишава вниманието към ролята на друг фактор — атаката като антецедент на агресията или като неин стимул независимо как се проявява тя (физически, вербално или по косвен път). Огромна част от авторите вече я включват в изследванията като условие за предизвикване на агресията. Този факт до голяма степен е породен от неуспеха на множество експерименти с фрустрация да се предизвика агресивност. Вследствие на това редица изследователи сочат атаката към лицето като главен социален причинител на агресия у него. Например по-сигурно се предизвиква агресивно действие, когато експериментаторът обиди изследваното лице по повод някаква негова грешка или за интелектуалното му равнище, или пък без причина, след което на обидения се дава възможност вербално или с „шокове" да упражни агресия. Бихме поставили въпрос обаче дали някой от изследователите си дава сметка, че става дума за още по-тесни и специфични форми на агресивността на личността — за нейната защитна форма, дори отбранителна? Така се затваря пътят за екстраполиране на резултатите към инициативната, т. е. „непредизвикана” агресивност, а това не улеснява работата в тази проблемна област. Както подчертава Р. Джиин, подобни променливи се вземат от ежедневния език и след това изследователите се опитват да ги изучават с научна точност . Вече говорихме за експериментите, правени в областта на теорията за социалното научаване на агресията. Тук стимулатори за агресивност са наблюдаваните, а също изпитаните в своя собствен опит последици на агресивното поведение. „Значими доказателства показват, че нанасянето на агресивни действия може да бъде засилено, поддържано или елиминирано просто с изменението на нейните последици, и това поставя под съмнение теориите, които постулират гневната възбуда като съществена и най-важна детерминанта на агресията”. Бандура се опитва да разпространи изводите си от експериментите и върху реални ситуации и поведения и твърди, че когато някой поддържа линия на поведение като тази, която поддържат другите хора, такова поведение е награждавано и освен това „хората най-често са награждавани за следването на модели, които притежават социална власт и които поради тяхната умелост довеждат до заемане на високи позиции в различните статусни йерархии”. Това най-после е опит за обяснение на инструментална агресивност в конкретни реални ситуации, но буди известно възражение фактът, че се прави директна асоциация с научена чрез наблюдаване в лабораторията агресивност (обикновено във физическа форма), Правилно подчертава Д. Стонър, че е необходимо да се разграничават ясно агресията като зависима мярка в лабораторията й агресията като социална категория. “Безспорно е, че конкретните ситуации позволяват многостранни изследвания върху личностното поведение, доколкото връзката между личност и среда се проявява от ситуацията и доколкото ситуацията ни дава директен и конкретен ориентир спрямо вариантите на очакваното поведение. Последното се определя от нейния характер на „реална проява на определен комплекс условия на обществената среда, която изисква отношението и участието на оказалите се в нея личности”. Значимостта на ситуацията не бива да измества от погледа на изследователя самата личност и това, че нейното поведение не се ръководи, както смятат Бандура и последователите му, единствено от моментното съотношение на стимулни въздействия и от насъбраното в опита на личността сходство между последиците от поведението. Нещата са по-сложни — и що се отнася до отграничаване на специфични ситуации на агресивно поведение, и що се отнася до определяне на кои диспозиции, какви личностни качества се актуализират под влияние на ситуацията и съответно благоприятствуват повторението на даден вид агресивни действия. Не смятаме, че е възможно да се предлага някаква класификация от антецедентни или стимулиращи ситуации за агресивност, тъй като нито би била изчерпателна (действителността е много по-богата), нито пък подобна класификация би била в еднозначна връзка с агресивността. Така известни са вече различните поведенчески реакции на ситуацията на фрустрация, макар че тя естествено може с право да се определи като централна причина конкретно за агресивността; можем тук да търсим и различните варианти на конфликтни ситуации за свързаната с тях предимно инцидентна агресивност, макар че те благоприятствуват и нейни преднамерени варианти (но и конфликтността не е еднозначно свързана с агресивността - възможности за алтернативи има); друг немаловажен възможен антецедент в случая са й критичните ситуации също с различни изходи, но и с индикации за агресивност. Няма да продължаваме тук в тази линия ни предложения, тъй като изследователската практика в бъдеще ще прибавя нови видове ситуации. Накрая ще добавим, че съществен въпрос е натрупването на идентични ситуации в социалния опит на личността, при които са насърчавани (особено в семейството) агресивни образци на поведение. Път до последните прокарват насърчения от типа “никога не позволявай да те засенчват другите нито в клас, нито по-късно”, „трябва да влезеш в университета на всяка цена" и други подобни — „правила", които постепенно изграждат системата от специфични норми и стандарти за житейско поведение (вече ги анализирахме под названието “псевдонорми”). Така чрез конкретните реални ситуации всъщност се създават и предпоставките за изграждането на тип личности с привична агресивност.
|