Joomla Software solutions Template

Payday loan

Тема 1: Морално развитие. Същност и разбирания

Морал - съвкупност от норми, правила които регулират, определят поведението на членовете на дадено общество, духовни и душевни качества на отделния човек. В по-тесен смисъл моралът е признаваната от определена социална група съвкупност от правила за поведение, изработени в съответствие с определяните в крайна сметка от икономическите условия на живот възгледи за добро и зло, дълг и справедливост, съвест и чест, похвално и срамно и пр. В по-широк смисъл моралът включва в себе си и нравствеността. Моралните норми се явяват вид социални норми.

Формирането на социални норми и поведение, съобразено с тях, започва от първия миг на появата на новия човек на света. Още от първите часове и дни новороденото се подлага на хранителен и хигиенен режим, чиито правила с времето засилват своята императивност.

За тяхната поява като вече формирани можем да говорим на по-късен етап от развитието на детето. Изследвания показват, че децата на 5-7-годишна възраст, макар и да не могат да дефинират понятието, разбират негативния ефект на „несправедливостта” и реагират силно емоционално.

Обикновено в проблема за моралното развитие и неговите стадии се разграничават три аспекта:

1) морално мислене или съждение, морален избор - как оправдаваш, интерпретираш, обосноваваш своя морален избор “защо си постъпил така”;

2) морално поведение - какво си извършил, вече консумираната постъпка;

3) морални чувства (как се чувства човек след вземане на морално решение; алтруизъм, злонамереност, агресивност) - удовлетвореност или неудовлетвореност от извършването на една или друга постъпка-  проблемът за качеството на емоциите, за култура и социализация на чувствата, насочващи към едно или друго деяние.

Няма пряка връзка между моралните съждения и моралното поведение: ситуацията се възприема и оценява —> преценка на това, което трябва да се свърши —> морално съждение на съответното ниво —> някакво поведение (морално или не).

Темата за Моралното Развитие се разглежда по няколко начина:

1. Един от основните аспекти е чрез моралното мислене. Тази идея идва от вижданията на Е.Кант. Той разглежда морала в контекста на когнитивния опит. Моралността в дадена постъпка може да бъде гарантирана само от мисленето. При Кант и цялата западна философия моралността се разглежда като мислене. Жан Пиаже е последовател на Кант. Той възприема идеите му за моралното развитие с малко изключения. Според него основополагащо за моралността е разумът. Основен проблем в теорията на Пиаже е дали стадиите на МР съответстват на това, което той е направил. Лоранс Колбърг създава теория, която е най-мощното направление във сферата на МР. Опит да се установи нивото на морално мислене, как то се изменя с възрастта. Морални дилеми – експертен метод за изследване на моралността.

2. Второто голямо направление е свързано с моралните емоции. Дейвид Хюм поставя за първи път въпроса дали действително афектите, управляващи нашия живот са толкова разрушителни за морала. Според него афектите не е задължително да имат негативно влияние върху морала. Мартин Хофман разглежда морала през емоциите.Той цели ясно да се очертае приноса на емоциите за МР (1. Мотиви на моралните постъпки; 2. Връзката на емоциите с моралното мислене).

3. Третото направление е свързано със самото поведение. Морално поведение има специфично и самостойно значение. Изследванията вървят в 2 посоки:

• Видове поведение – традиционно се считат морални проблеми – саморегулацията; преодоляване на изкушенията;
• Проблем пред моралността – свързан с морална идентичност.

Уилям Деймънд и Ян Колби се опитват да свържат всички аспекти в една цялост. Проблем – как да бъдат обяснени разликите между емоции, мислене и поведение?

4. Обхваща цялостно идеята за моралността. Моралност – в интерперсонален план – следната точка, която идва от Емануел Левинсон и Зигмунд Баун. Човек не е морален за себе си – моралът се ражда само и единствено в отношението лице в лице. Ако се появи трети моралът става твърде опосредствен. Моралът като непрекъснато решаване на морални дилеми – изборите през целия човешки живот. Отговорността за другия в отделната МД – единицата, през която можем да опишем моралността.

Отношение моралност – социалност. Социално и морално развитие – между моралност и социалност няма разлика – те са тъждествени и двете започват с другия човек – аз съм социален, защото съм отговорен за другия човек. Моралността е изначално отношение. 1. Социаността през отговорността; 2. Социалността като овладяване на опит.

5. Петото направление изследва моралността вродена ли е или може да бъде развивана; занимават се с научаването на моралността.

Тема 2: Морални ситуации

Моралното развитие се осъществява в морални ситуации. Моралната ситуация е зададена от другия. Отговорността за другия е началото на моралността. Моралността не може да бъде сведена само до разума, емоциите или действията. Моралните ситуации изправят пред дилеми, които Аз-ът трябва да разреши и с това да защити своята същност.

Морални ситуации:

1. Непосредствени свидетели на страданието / нуждите на другия човек – най-често срещана; в зависимост от отклика (или не) се определя нашата моралност; Мотивът може да е емпатията; Постъпката е просоциална. Логично може да се обоснове защо се прави.

2. Изправен пред страданието на другия, но причината съм самия Аз – аз съм морално предизвикан; Базов мотив – вината, основана върху емпатията

3. Чрез мой избор Аз засягам трето лице – П-р: когато ощетиш един за сметка на друг; моралната дилема идва от това, че не мога да избягам от избора – не мога да удовлетворя и двете страни. Никой не ни гарантира, независимо от мотивите ни, че изборът ни е правилен. Тъй като моралните принципи са абстрактни никога не можем да сме сигурни, че изборът ни е правилен. Универсалността не указва как да бъде конкретизирана. Парадокс! Най-мъчителни избор. В тези ситуации страданието е страдание на другия – ако има страдание за нас, то е вторично и е свързано с решението, което аз ще взема.

4. Когато Аз съм в позицията на нараненост, а другия е причината – Аз трябва да реша какво да направя, как да се отнеса. Най-драматичната ситуация, дълбокия смисъл на моралността е грижата / отговорността за другия. Нормална реакция е да се отдръпна, да стана враждебен – това поставя под въпрос моралността. Моралната реакция е да продължа, да запазя отношенията си с другия. Постъпка – прошка.

В тези ситуации ние легитиираме себе си като морални същества.

Тема 3: Моралното мислене. Разбиранията на Ж.Пиаже и Л.Колбърг за развитието на моралните разсъждения

Според Ж. Пиаже в когнитивното развитие съществува двуетажна прогресия: изместване от хетерономния морал на задръжките до автономния морал на сътрудничеството. Тези два етапа се различават по вярата в иманентната справедливост, използването на изкупително наказание срещу възстановяване, едностранно подчинение на авторитета. Повечето изследвания са се фокусирали върху това, дали преценките се основават на обективни последствия или субективни намерения.

Пиаже провежда експерименти за изследване на морала и след анализ на получените резултати той разграничаване две категории социални взаимоотношения, всяка от които поражда два различни морала - моралното развитие е свързано с промяна на системата на моралните взаимоотношения:
1. Взаимоотношенията на ограничения и принуда, произтичащи от връзките на авторитета, властта и еднопосочното уважение. Тяхната същност е да наложат на индивида отвън една система от правила със задължително съдържание. Тази система поражда морала на задълженията или на подчинението, характеризиращ се с конформизъм или хетерономия. Това винаги са отношения по вертикала: доминиращ-доминиран или асиметрични отношения. Тук моралът е да се подчиняваш на задължителната норма.
2. Отношения на кооперация, основани на взаимно уважение, включващи вътрешно разбиране на правилата. Това са равностойни хоризонтални отношения, морал на доброта, дефиниран чрез понятието за автономия и реципрочност. Моралното развитие се осъществява с преход от взаимоотношения, градящи се върху авторитета (властта) и доминирането към отношение на коопериране чрез доброволно усвояване на правилата и подчиняването на тях, завоюване на самостоятелност на поведението и развитие на операциите за реципрочност.

Отношенията дете-възрастен са от тип 1. и не са достатъчни за социализацията на детето. Дори когато родителите и възпитателите се опитват да поддържат с детето отношения на реципрочност, те не могат да избегнат своята роля да действат чрез принуда. Причината на това е в престижа, с който се ползват, и който придава на думите им, както в сферата на интелекта (мнения), така и в сферата на морала (правила), силата на закон. Принудата на възрастния има като ефект засилване на детския егоцентризъм, основна пречка за кооперацията. Според Пиаже отношенията между децата спомагат и развиват кооперацията и съответ но подпомагат прехода от хетерономен към автономен морал.              
Теорията за моралното развитие следва принципите за развитието на интелекта, както и моралните механизми следват развитието на когнитивните структури.
Преходът е развитие чрез прогресивна децентрация.            
1. Егоцентризъм и хетерономия. - от гледна точка на когнитивното развитие и моралното развитие до 7-8-та година детето е неспособно да вземе предвид оценката на другия. То е центрирано върху самото себе си, то играе индивидуално със социалния материал - в това се изразява егоцентризмът и в интелектуално, и в морално отношение. Детето играе за самото себе си чрез нормите, създадени от възрастните и по този начин, естествено противопоставящи се на самото него. Тази хетерономия (получаване на правилата отвън) е свързана с детския егоцентризъм и морален реализъм.
2. Кооперативна децентрация и взаимно уважение - след усвояването на понятието за реципрочност в когнитивен план, стадият на конкретните операции (след 7-та година) детето може да развие поведение на коопериране предимно във взаимоотношенията с децата. Новите взаимоотношения са базирани на взаимно съгласие и коопериране - това е взаимно уважение. Малко по малко детето става способно да взема предвид предварителните намерения и гледната точка на другия. От 8 до 9 години то може да вземе предвид и своите собствени поведения и оценки. Това е децентрацията на егоцентризма към кооперация, което ще роди взаимно уважение и понятия за справедливост и правосъдие.

Както теорията на Пиаже, така и тази на Колберг, се гради върху понятието за справедливостта или нормата.

Лоранс Колберг обрисува по-детайлна картина на моралното развитие. Той разграничава 6 нива на аргументирането и способността за морални съждения (а не действия).

Предконвенционален морал: децата обикновено реагират според представите за добро и лошо, които са възприети в дадената култура. Те мислят в материален план (награди и наказания), като отчитат силата на авторитета.

1. “ще го направя, за да избегна наказанията” — ориентиран е към физическото наказание и подчинението — детето не отчита интересите на другите, то следва наложените от авторитета правила, защото иска да избегне наказанието. 72% от съжденията на децата до 7 г. обикновено са такива.

2.”ще го направя, ако и ти направиш нещо за мен” — това е мотивацията за просоциалното поведение на децата. Инструментално-релативиствка ориентация; първата прагматична децентрация и обръщане към другия. 32% от съжденията на децата до 7г.

Конвенционален морал: личността се идентифицира с общността и интернализира правилата и очакванията на референтните други, на социалната система. Осъзнава се значението на социалния ред, моралността му има предимство пред всички други съображения.

3. “ще го направя, за да съм добър, да ме харесаш” — съобразява се с междуличностните конвенции за доброто дете, важното е да го приемат, да поддържа позитивен образ. Нарастват от 8та до 10та година.

4. “ще го направя, защото го изисква законът, редът” — истински конвенционален морал. Юношите мислят на това ниво.Ограничението е, че индивидуалните човешки ценности са в конфликт с правилата.

Посткнвенционален морал: субектът осъзнава, че социалните норми не са наложени, а са резултат на социален договор. Освен това човек осъзнава релативизма на моралните ценности. Става способен да отграничи основните човешки права и задължения, нещо, което е общо за всички култури. На този етап човек може да конструира универсални морални принципи, като диференцира своята морална екзистенциална гледна точка от правилата и очакванията на значимите други и общо от социалната система.

5.”ще го направя, защото се споразумяхме, така е най-добре за всички” — обществен договор, съжденията в конституциите.

6. “ще го направя, защото такава е универсалната, общочовешка справедливост” — постигнат е баланс между справедливостта и индивидуалните човешки права. Човек се съобразява не с написаните правила, а с вътрешно етичните норми, които намира за универсални.

И към двете теории съществуват критики. Основно възражение на теорията на Жан Пиаже се отнася до възрастта, на която детето преминава на следващия етап – счита се, че тези възрасти всъщност са много по-ниски. Критикуват се също разсъжденията за авторитета – смята се, че на много ранна възраст детето може да подложи на съмнение посланията, които идват от възрастните. Критикува се и стадионалното движдение напред – хора на различни възрасти могат да разсъждават и на по-нисък етап на морално развитие.

Най-известният критик на теорията на Колбърг е психоложката Керъл Джилигън, която оспорва аргументите му от феминистки позиции. Нейното основно възражение е, че стадиите, установени от Колбърг, изразяват един маскулинен (мъжки) морал, който не важи за жените. Според нея основата на фемининния (женски) морал е не абстрактното благо и принцип, а грижата. Истина е, че Колбърг изследва само мъже и въз основата на резултатите разработва теорията си.

Друга критика към Колбърг е, че в обсъжданата теория се приема нравствен универсализъм, чрез който се абсолютизира моралната ценностна система на западните общества.

Той е критикуван и за това, че предложениете от него морални дилеми звучат твърде далече от детските проблеми и затова децата не могат да ги разберат напълно и да застанат от чуждата гледна точка.

Психолози посочват и като слабост в двете теории разликата между морално разсъждение и морално поведение (как човек ще постъпи в реална житейска ситуация). Изследвания показват, че връзката между това, което хората декларират, че ще извършат и това което наистина правят е доста слаба.

Тема 4: Просоциално морално мислене. Разбирането  на Айзенберг

Повечето от проучванията по темата за морала са фокусирани върху един аспект на моралността– този за забраната или за ориентирането към справедливост мислене.   Според Айзенбърг не е задължително справедливостта да бъде в основата на моралните дилеми, така например те може да са породени от противоречието между алтруистичността и егоизма. В тази връзка изследователите започват проучвания за извеждане на развитието и вътрепните структури на това, което Айзенберг нарича просоциално морално мислене. Този тип морално мислене се отнася до контекста, в който законите, правилата и задълженията са минимални.  Индивидът трябва да избере между задоволяване на нуждите и желаниеята на един индивид или друг такъв. Накратко просоциалното морално мислене включва ситуации, в които цената, която индивида заплаща при помагане на друг, е лична.

Айзенберг предполага, че моделът на Колбърг е твърде ригиден. Тя предполага, че моралните аргументи на децата не са много предвидими, защото децата могат да разсъждават от няколко различни нива, а не само от едно ниво и да са способни да напредват единствено в него. Според модела на Айзенберг по-високите нива се срещат само при по-големи деца, но децата могат да използват всяко от предходните нива, на което са способни. Дете, което е способно на абстрактно разсъждение от по-високо ниво, не е задължително да го използва.

Като резултат от множествените си проучвания Айзенберг създава теорията си относно стадиите в развитието на просоциалното морално мислене.

Моделът на Айзенберг дава еднаква стойност на ориентираните към правосъдие и ориентираните към грижи морални мотиви. Шестте нива, които тя предлага са:

1. Егоцентрични мотиви. На това ниво индивида е загрижен за последиците за самия него. Човек може да избере да помогне или да не помогне в зависимост от а) лични изгоди или загуби; б) очакването за реципрочност; в) ако се нуждае от другия или харесва или не харесва другия. Това ниво най-често е използвано от деца в доучилищна възраст или деца от началното училище.

2. Ориентирани към нуждите мотиви. Загрижеността за нуждите се показва, без заставане на чуждата позиция или емпатия, въпреки че може да има конфликт със собствените нужди. Някой деца в доучилищна възраст и много деца в училищна възраст използват този начин на разсъждение.

3. Стереотипи и / или ориентирани към одобрение мотиви. Това ниво включва стереотипните идеи за добри/лоши хора и добро / лошо поведение и желанието да си спечелиш одобрение. Това ниво се използва от някои деца в училищна възраст и от юношите.

4. Емпатийни мотиви. Индивидът може да използва заставането на чужда позиция, емпатия и признаването на човечността на другия. Налице е осъзнаване на емоционалните последствия от помагането (да се чувстваш добър) или от не помагането (да се чувстваш виновен). Това е обичайното ниво за някои от големите деца в училищна възраст и за много юноши.

5. Отчасти интернализирани принципи. Основанията за действията включват интернализирани ценности (например загриженост за правата на другите). Идеите не са ясно осмислени или силно застъпени. Това е обичайно ниво за някои от юношите и за възрастните.

5. Силно интернализирани принципи. Основанията за действията се основават на силно застъпени интернализирани принципи (например искане за подобряване на обществото, вяра в равенството на всички). Емоционалните последствия включват себеуважение и живеене според собствените ценности. Тази форма на разсъждение е рядкост.

Тема 5: Развитие на способността да се застава на чужда гледна точка

Селмън показва, че способността на детето да отчете чуждата перспектива преминава през няколко стадия в своето развитие. Развитието на тази способност предполага отчуждаване от собствената перспектива и разглеждането й в отношението към другите перспективи. Това отчуждаване е условие детето да навлезе в чуждия свят, да разбере чуждите мисли, преживявания и намерения, които стоят зад поведението.

Селмън използва коментарите на децата върху различни дилеми, които трябвало да оценят. Той разграничава 5 нива на заставане на чужда гледна точка:

1) Ниво нула – егоцентрична гледна тчка (недеференцирана перспектива) – не се отчита друга перспектива освен собствената. Децата допускат, че техните чувства са правилни и, че всичко, което правят ще бъде одобрено от другите. Изследват деца от 4 до 12 г.

2) Ниво едно – субективна гледна точка (диференциране на перспективите) – децата разбират, че другите хора мислят и чувстват по различен начин, но те мислят, че това е, само защото са в различна ситуация или имат налична различна информация. Разбират, че другите могат да интерпретират по различен начин тази информация и ситуации, но  не могат да отчитат тази друга перспектива – повлиява се основно от собствената перспектива.

3) Ниво две – саморефлективна гледна точка – децата започват да осъзнават, че другите мислят и чувстват по различен начин, защото всяка личност има своя личен морален код и ценности. Могат да мислят за това как другите гледат и мислят по отношение на тях самите.

4) Ниво три – зрялост (взаимност на перспективите) – детето разбира не само собствената перспектива, но то разбира, че другите могат да правят това едновременно с него. Детето може да мисли едновременно собствената и чуждата перспектива, да постави себе си на мястото на другия и да види себе си от тази позиция. Може да отчете също и позицията на трети участник и да антиципира реакцията на всеки един участник от неговата позиция.

5) социално и конвеционално заемане на чуждата позиция (разбиране на позицията в дълбочина) – детето се опитва да разбере чуждата перспектива, като я сравнява с определена норма – “обобщен друг”, то очаква тази позиция да бъде оценена така, както би се оценила от другите.

Към 4-тата година започва да се преодолява ниво 0 и чак към 10-тата година са способни да се включат към ниво 3. Към 5-6 година минават ниво 2 и 3

Селмън вярва, че разбирането на чуждата гледна точка подпомага развитието на уважението, чувствителността и въвлечеността в преживяванията на другите.

Според Коби способността на децата да застават на чужда гледна точка се определя от ситуацията и дали хората са близки – затруднява се с непознати ситуации и непознати хора. 2 фактора: ситуация и близостта с човека, към който е отнесена ситуацията.

Тема 6: Емпанията и вината в моралното развитие

Емпатията е непосредствен емоционален отговор в ситуации, в които Аз-ът е свидетел на страданието на другия. В ситуации на нараняване на другия емпатията се трансформира във вина. В ситуациите на избор емпатийната вина може да се допълни с емпатийно преживяване на несправедливостта, със симпатия, с емпатиен гняв и да повлияе на избора, с който Аз-ът ще изрази своята отговорност.

Развиването на емпатийността е предпоставка за моралното развитие, тъй като емпатийната участност е предизвикателство към моралността на Аз-а – Аз съм изправен пред собствената си отговорност и пред разбирането, че аз не мога да бъда загрижен единствено за себе си. Едновременно с това осъзнавам , че моята емпатийна отзивчивост не е неизбежна и задължителна, че аз съм този, който избира дали да откликна, дали защитавайки себе си да поема отговорност за другия. Аз избирам дали да легитимирам себе си като морален – аз в срещата си с другия.

Значението на емпатията за неравнодушното поведение може да се открие и в противоположността. Всеки акт на насилие, на безсърдечие, на нечувствителност към жертвата и нейното страдание, на безразличие изключва в себе проявите на емпатия. Когато едно 13-годишно дете убедително защитавало насилието и убийството, на въпроса какво МИСЛИ за причинената болка, която би изпитала една потънала в кръв жертва, то отговорило: „Какво ме е грижа. Аз не съм тя." (Деймън, 1988)

Ако класическата психоанализа обръща внимание на силата на безсъзнателната вина върху моралността, то Хофман и Айзенбърг (1992) показват, че заедно с вината и срама, възхищението, симпатията и емпатията също могат да допринесат за развитието на моралните постъпки. Когато тези чувства са силни, детето проявява поведение, което е изпълнено с чувствителност и грижа към другите.

В едно изследване Даниел Бейтсън показва сцена, в която млада жена изпитва страдание от получения ток. По време на една от паузите жената съобщила на участниците, че не може да понася болката, причинена от това въздействие, защото като малка е пострадала от удар на ток. До този момент с половината от младите хора, които участвали в експеримента, било споделено, че тази жена е много близо до тяхната душевност, емоционалност и споделя същите ценности. На другата половина от участниците се казало само това, че тяхното участие в експеримента е завършило и

не е необходимо да наблюдават повече страданията на жената. В действителност Бейтсън се опитвал да разбере дали участниците, които наблюдавали чуждото страдание, ще откликнат на призива да проявят състрадание, като заемат мястото на страдащата жена. По-голямата част от участниците с готовност се съгласили да заемат мястото на тази жена в експеримента, независимо от това как е представена като душевност.

Вината може да се появи през втората година при децата. Тя се свързва с интернализирането на ценностите и осъзнаването, че могат да бъдат нарушавани, заобикаляни или изоставяни. Вината, като чувство е свързано с осъзнаването на връзките между собствените действия и чувствата на другия – осъзнаването на нараняващите отношения. Емпатията може да се трансформира във вина, връзката между емпатия и вина може да се засилва, което открива по-големи възможности за просоциално реагиране. Вината и емпатията могат да се разберат в пространството на по-общите преживявания, основани на отговорността към другите. А отговорността се поражда в междуличностните отношения. Емпатията е афективен отговор на чуждата болка. Но тази болка може да е причинена различно, което означава, че емпатията може да е обединена с вината. Емпатията и вината обединяват в себе си афективни, когнитивни и самооценъчни прояви. Вината и емпатията отразяват отговорността на Аз-а към другия и чувството на безпокойство и болка. Или по-обобщено  казано, емпатията и вината са свързани с не-безразличието към доброто на другите. В днешно време чувството за вина никак не е намаляло. Нарушаването на моралните и социални норми или причиняването на страдание някому повишава отстъпчивостта поради чувство за вина. Ние вярваме, че живеем в свят на справедливост. В случая обаче справедливостта е нарушена от нас, в следствие, на което се явява противоречие между нашето убеждение и реално съществуващото поведение. В този случай човек, като причинител на вредата се опитва да редуцира своя дистрес, като възстанови равенството в отношенията. Колкото е по-голям дистреса, толкова е по-голяма вероятността виновния да предложи услугата си.

Невербалните форми на общуване са създадени еволюционно и са необходимост за нормалните взаимоотношения в социална среда.

Тема 7: Същност и развитие на емпатията. Прояви на емпатията. Емпатия и морални когници

Емпатията е непосредствен емоционален отговор в ситуации, в които Аз-ът е свидетел на страданието на другия. В ситуации на нараняване на другия емпатията се трансформира във вина. В ситуациите на избор емпатийната вина може да се допълни с емпатийно преживяване на несправедливостта, със симпатия, с емпатиен гняв и да повлияе на избора, с който Аз-ът ще изрази своята отговорност.

Емпатията създава сигурност, усещане за взаимна принадлежност, за заедност. Благодарение на нея индивидът е способен да преживее и разбере това, което се случва с другия.  Емпатията помага на индивида да се “навлезе” във вътрешния свят на другия.                    Тя създава особено пространство, запълнено с взаимно признаване, сигурност.  другият може да изрази своите преживявания свободно – без безпокойство. Емпатията е начин да бъда с другия, начин за непрекъснато изграждане на заедността. Тя е основана на близостта в опита, което прави възможно преживяването на чуждите преживявания - чрез завръщане в преживяванията си. Моите преживявания не се преживяванията на другия, но изпитаните от мен преживявания ми дават възможност да разбера какво изпитва или може да изпита другия. При участието си в емпатията Аз–ът запазва съзнание за своите преживявания, като различни от преживяванията на другия. Аз–ът не загубва себе си в другия. Изпитваните емоции се преживяват от Аз–а като отговор на емоциите на другия. Чрез емпатията Аз засвидетелствам признание на другия. Емпатията засилва доверието. Другият осъзнава своите преживявания, остава открит за тези преживявания, предизвикан е да се отправи без страх към тяхното преосмисляне, да улови и най – нежните емоционални движения. Емпатията придава на смисъл на постъпките  на Аз–а. Емпатията изтръгва безразличито към другия. Тя поставя Аз-а в ситуация, в която е отговорен. Емпатията освобождава другия от света на баналното, всекидневното и го поставя в ситуация на неповторимост, където другия е забелязан.

В срещите лице в лице емпатията изразява засилена чувствителност към чувствата на другия; настроеност към нюансите на смислите.  Индивидът непосредствено преживявава чуждото преживяване – емпатията не е знание за чуждото преживяване, а приживяване, което е отговор на това преживяване.

Аз–ът може да изпита чувства, които са близки до чувствата, изпитвани от другия, или пък такива, които са отдалечени от чувствата на другия. Във втория случай говорим  за по – дълбока съпричастност - моето преживяване не е като преживяването на другия; в моето преживяване другият няма да открие това, което е преживял – няма да открие отново безизходността на своя живот; моето преживяване е обогатяващо преживяване. Тези чувства могат да се изразят като – притеснение, гняв, вина, безпокойство, обич, симпатия и др. Всички тези чувства са емпатийни, защото са отклик на ставащото у другия, защото са свързани със ситуацията, в която се намира другият. Обвързаността на емпатийната съпричастност с жизнения път на другия се открива особено силно в две ситуации. В ситуация, когато другия не осъзнава своята жестока участ (например ситуация на неизлечимо заболяване).  При срещата с участта на другия Аз–ът може да изпита тъга и състрадание, независимо, че другият може да не страда и да не подозира предстоящото страдание, което ще бъде неизбежно в оставащия му живот. Тъгата и страданието за другия са причинени не от случващото се в тяхната среща, а от трагизма на живота, от неговата безизходност. При втората ситуация другият е изправен пред смъртта – срещата със смъртта напомня за битието, за отговорността да живея малкото останал живот, да завърша делото на моя живот. В тази ситуация емпатийната съпричастност се изразява в споделянето на радостта, но това е радост, която никога не забравя тъгата от трагичната участ, радост, която е изпълнена с любов, която подкрепя другия в изпитваната радост като отговор на желанието да живее, радост, която напомня за живота, а не за смъртта, която крещи: аз никога няма да те изоставя сам в последното ти пътуване. Чрез емпатията Аз–ът запазва достойнството на другия.

В тези ситуации емпатийната съпричастност достига до много сложни форми, в които страданието и тъгата се редуват с любовта, топлината и радостта, които напомнят на другия, че не е сам, че не е изоставен, че неговият живот не е бил напразен.

Уилям Деймън (1988) отделя няколко форми на емпатията, които могат да се открият в отделните възрасти.

Глобална емпатия - това е емпатийният отговор при малките деца; при това емпатийно отношение се открива връзка между чувствата и потребностите на детето и чувствата и потребностите на тези, които се грижат за него (Хофман, 1983). След като дете на 11 месеца е видяло как друго дете се е наранило, то изразява своето отношение, като започва да плаче и закрива своето лице в скута на майка си. Но детето може да реагира на чуждата болка и с любопитство. Независимо че емпатията се открива при децата през първата година, това не е типична реакция.

След първата си година децата започват да диференцират по-добре чувствата и неразположенията, породени от чуждия дистрес. Те осъзнават, че другите могат да имат чувства, които ги нараняват, и че те могат да изразят и преживеят тези чувства. Детето разбира чувствата на другите, както и необходимостта от утеха, но то не може да преобразува това разбиране в действие, което би подпомогнало тяхната промяна. Например когато детето открие, че неговата майка е нещастна, то може да й даде своята играчка.

След третата си година детето става чувствително към това, че перспективата на другия е неповторима и че чуждото отношение - възприемане и преживяване на ситуацията, може да е много различно от неговото. Това разграничаване е причина за изграждането на един по-адекватен отговор на чуждия дистрес. Например 6-годишно дете може да осъзнае, че при определени обстоятелства по-добре би било човекът, който страда, да бъде оставен сам, отколкото да се направи нещо за него, или да се избере подходящото време, за да бъде утешен и се откликне на неговата болка. Оценката на чуждия дистрес е много по-обективна.

След 10-ата година детето може да прояви емпатийни отношения и към хора, които имат нещастна съдба и живеят при тежки условия. Размишленията за другите отиват зад преживяванията „тук и сега". Размишленията обхващат темите за нещастието, бедността, страданието... и тази обща чувствителност може да се изрази в грижовно отношение за страдащите.

Емпатията може да се определи като реакция на чуждите чувства. Това е емоционален отговор, отразяващ чуждата емоция. Въпреки че емпатията е емоционално състояние, тя включва в себе си и когнитивен компонент - способността да се размишлява върху вътрешните състояния на другия (Айзенберг, 1992).

Детето може да реагира емпатийно, но за едно по-дълбоко алтруистично поведение то трябва да отчете много повече емоционални състояния и да антиципира действията, които могат да преобразуват тези състояния.

От анализа на алтруистичното поведение Хофман развива идеята за когнитивната основа на моралното поведение и обвързаността на когнициите с афективннте процеси. Емпатията, симпатията и вината са тясно свързани с когнитивното развитие и ролевото поведение, което също е когнитивно детерминирано. Когнитивното развитие обаче не е „чувството за Другия”, а представата за него. Чувството е афективно образувание.

Емпатията е афективна реакция спрямо дистреса на другия, аналогия на преживявания от самия индивид дистрес в подобна ситуация. Трансформацията на емпатията в симпатия протича на три етапа, свързани с трите равнища на когнитивното възприемане на Другия. Реакциите на първия етап се характеризират като „примитивни”, „пасивни”, „неволеви”, дори „неадекватни”. На втория етап вече може да се говори за адекватност на поведението. И едва на третия етап се формира симетрията, която мотивира разгърнатата и адекватна реакция, насочена към Другия. Нарастването на когнитивните способности помага първоначалното емоционално отношение към другия да се трансформира в поведение към него. Социалната роля определя алтруистичните мотиви на поведение.

Някои условия, причиняващи алтруистично поведение:

- влиянието на родителите (Хофман, 1975, Айзенбърг, 1992) - те могат да повлияят върху постъпките на детето чрез собствените постъпки и позиция. Тези постъпки създават определени преживявания и помагат на детето да разбере смисъла, който се крие зад тях;

- обясненията, обхващащи връзката между поведението (на детето) и чувствата, които се пораждат у другите;

Боб Латане и Джон Дарли (1970) също показват, че за да се прояви отзивчивост към другите, трябва да се случат някои неща:

- да се открие, че нещо е станало;

- да се повярва, че другият се нуждае действително от помощ;

- да се приеме отговорността, че трябва да се направи нещо конкретно;

- да се знае какво да се направи;

- да се знае как да се направи.

Изпълнението на всичките тези неща предполага чувствителност към другия, насочване на вниманието към това, което се случва около нас. Когато ние сме потопени в себе си и в собствените си грижи, не забелязваме какво се случва. Всяко едно ограничаване на виждането затваря възможността за насочване към чуждото нещастие, тази тъжна истина е потвърдена в един твърде ироничен експеримент на Дарли и Бейтсън. (притчата за „Добрия самарянин”)

Експериментът на Милгръм пък показва как под въздействието на силата на авторитета идеите за състрадание и съчувствие могат да бъдат потиснати. Алтруистичното поведение е възможно само ако се съхрани отговорността за моето участие като незаменимо от никого в ситуация, в която някой се нуждае от мен.

Тема 8: Същност и развитие на вината. Различиямежду вина и срам.

Речникът по юридическа психология дефинира вината като причастност на личността към извършването на обществено опасно противоправно действие, игнорирането на обществени интереси. В психологически план вината е емоционално състояние, предизвикано от осъзнаването на човек, че той е нарушил морални норми. Вината е самонаказание. (Оксфордски тълковен речник по психология,А.Ребер,2002г.)

Срам е субективно преживяване, предизвикано от ниска оценка на собственото поведение в дадена обективна ситуация. Срамът може да е както ситуативен, така и да присъства като трайна нагласа при интерпретация на реалността и поведението на индивида. Съществува и т.нар. пренесен срам - в конкретна ситуация човек може да изпита срам не от собствените си действия и поведение, а от тези на други хора, които оценяват поведението си като адекватно. Честите прояви на срам обикновено са следствие от ниска самооценка и са съпроводени от притеснителност, потиснатост, затвореност и избягване на социални контакти. Причините за срама могат да се търсят както в личностовата специфика, така и в характеристиките на социума. За разлика от притеснителността, срамът е ситуативно обвързан.

Срамът и вината са чувства, които се появяват в процеса на отделяне на детето от майка му. Детето почва да действа самостоятелно и макар все още да се нуждае от майка си, то се радва, че може да се справи и без нея. Ако отделянето на детето и проявата му на самостоятелност срещнат насмешки над неопитността му, тогава то преживява това като безпомощност и безсилие. Това преживяване отключва механизма на патологическия срам. Следващият път детето ще се страхува да прояви самостоятелност, за да не преживее отново този срам. Чувството на срам се формира в ранна възраст от момента на осъзнаване, че детето е отделен човек, който се нуждае от родителска обич и осъзнава, че може да я изгуби.

Чувството за вина се появява в по-късна  възраст, когато детето осъзнава, че има социални задължения, затова заради любовта на близките и към близките, то е длъжно да сдържа своите егоистични, агресивни и сексуални чувства.

Много често бъркат чувствата на срам и вина.  Може би това е така, защото тези две чувства могат да се изпитват едновременно. Срамът засяга централната идентичност на човека, неговата същност. Вината е негово действие. Срамът е свързан със скриване, вината - с откриване. Като преживявания срамът и вината са абсолютно различни. Човекът, изпитващ вина и човекът, изпитващ срам например по различен начин биха преживявяли провалите и неуспехите. Срамуващият се човек преживява неуспеха си като жизнен провал и се чувства неспособен да реализира собствените си цели, докато виновните ги безпокои това, че те са направили нещо лошо и как това би се отразило на тях и на тези около тях. Неуспехът им се състои в собствените им задължения пред себе си.

Срамът и вината се проявяват в различни телесни реакции. Срамът парализира, човек не е способен да направи дори и крачка, независимо от отчаяното желание да избяга. Срамуващият се губи контрол над собственото си тяло, което прави срама още по-дълбок. Индивидът се сблъсква с чувството на унижение и презрение към себе си и губи способност да разсъждава. Вината рядко предизвиква реакция на цялото тяло. Усещането за вина най-често е смес от емоции и мисли. Виновният човек очаква наказание, съответстващо на нарушението на неговите морални принципи и социални норми. Виновният се безпокои за това, което е извършил, а не за неговата идентичност.

Срамът и вината играят важна сигнална роля в психическото функциониране на човека. Това не са нито лоши, нито добри чувства.  Когато са в излишък, те парализират и потискат личността, а когато са умерени, те се превръщат във вътрешен ориентир при взаимоотношенията с хората. Не бива да се пренебрегват, защото иначе човек не би бил способен да живее в общество на себеподобни.

Можем да разграничим 2 типа вина – рационален и ирационален. Рационалното чувство за вина помага на човека да постъпва морално и да се отнася към другия великодушно, да проявява инициатива и да поправя грешките си. Рационалната вина съответсва на реални постъпки. Ирационалната вина потиска човека с необределени обвинения, несвързани с реално поведение. Това чувство се развива в детството, когато детето трудно разбира причините за дадени събития, приписва си грешките на възрастните и наказава себе си за това.

Вината се свързва с тревожността, породена от съзнанието за възможната раздяла, загуба, заплаха за отношенията, причинени от насилието. Още Фройд разкрива вината като “тревога на съвестта”. Вината е свързана със страха от съвестта, поради извършеното, с тревожността от реален или въображаем пропуск – нещо, което е трябвало да се случи, но не се е случило.

Вина също така може да се свърже и с любовта. Вината се ражда основно в отношенията, изпълнени с любов. Любовта издава загрижеността към другия, посветеността, топлотата, радостта от присъствието, подкрепата в търсенето на собствената идентичност. Като  най-развитата форма на близост, любовта създава условия за поява на вината. Страха от изоставяне – чрез  вината Аз-ът се опитва да задържи другия, независимо от несигурността, от съмненията в себе си. Принуда и насилие, издаващи вътрешна обърканост, уязвимост и слабост – чрез вината Аз-ът се опитва да ограничи противопоставянията на другия, които се преживяват като посегателства върху значимостта. Примирение, издаващо обвинение в предателство, изоставяне, ограбване.

Дълго време се е считало, че различието между вина и срам се открива в ситуациите и събитията, които ги провокират – съществуват събития, които предизвикват срам, и събития, които предизвикват вина. Емпиричните изследвания, които използват самоописанията като способ за анализ на вината обаче не откриват такива ситуации. Ситуации на измама, неподчинение, кражба и пр. пораждат както вина, така и срам. Освен това вината и срамът винаги се преживяват дори  когато другият не присъства като свидетел – нещо, което се е приемало като задължително за с разочарованието, което азът изпитва от себе си и което тласка към самосъзнанието за собствената непълноценност, свързана с представата за моралното несъвършенство.

Срамът е чувството, че си лош! Вината е чувството, че си извършил нещо лошо!

Срамът е свързан с тревожността, вината -със самоомразата .

Helen Block Lewis (1971,1987) подчертава, че срамът и вината се различават по други белези. Срамът се отнася до моралните престъпления или собственото поражение, /лично падение/, вината - само до моралните престъпления. Срамът, набляга на собствените недостатъци; вината - върху негативно събитие, за което човек е отговорен. Срамът се свързва с един “пасивен или безпомощен аз”, вината - с “активен Аз”. Срамът е свързан с провала, вината – с нарушаване на границата. Вината може да се представи и като разочарование на аза от самия себе си, защото е нарушил това. което не е трябвало да нарушава. Срамът също може да се изрази като разочарование – но разочарование  от това, което Аз-ът е. Приближаванията между двете преживявания са свързани с разочарованието, което азът изпитва от себе си и което тласка към самосъзнанието за собствената непълноценност, свързана с представата за моралното несъвършенство.

Тема 9: Вина и съвест

Съвестта е потребност на човешката личност да носи отговорност за своите постъпки. Съвестта обикновено се осъзнава като чувство за психологически дискомфорт, което възниква вследствие от нарушаването на личните морални и етични норми.

Според Каприо съвестта е да отчиташ разликата между правилните и грешните действия. Тя не е чувство, както например когато някой се чувства виновен за нещо, а по-скоро отговор на решението, което човек е взел относно тези чувства.

Тимъти О’Коннъл предполага, че има три нива на съвестта: първото е способността да правиш разлика между добро и лошо, което е част от това да бъдеш човек и да имаш отговорности и ценности, дори когато не си гъгласен за правилността или грешността на някакво реално действие или събитие; второто е когато решаваме дали нещо е морално добро или лошо, когато използваме интелекта си спрямо нашите и чуждите преживявания и действия. Това изисква по-широк кръг от информация (включително идеи, които са предизвикателни и различни, а не просто поддържащи и помагащи, или взети от родителите ни). Третото ниво е самото решение на съвестта, когато човекът заема морална позиция. О’Коннъл казва, че това ниво е еквивалентно на това да останеш верен на себе си. Решението може да не е правилно спрямо културните разбирания на повечето хора, но то трябва да е честно спрямо личните разбирания на човека и да е обмислено.

Дън казва, че гузната съвест, известна на анализаторите като „наказващо супер его”, може да породи редица трудности, включително предизвикващи вина доводи, тревожност и депресия. То описва нормалната съвест като грижовен учител, който прави строги забележки по здравословен начин, който ни помага да следваме пътя през трудната област на моралността. От друга страна, наказателната съвест се описва като да не намираме нищо полезно или ценно в нас и играе ролята на нещо като бухалки и чукове без милост. Тя може да доведе до това, човек да отрича „напътствията” на съвестта понякога, като вид самозащита. Дън казва, че такава наказателна съвест може да доведе до там, човек да вижда опасенията на другите, дори и положителните отзиви, като формата на предупреждение за поведение, като разки и неприветливи. Този тип съвест обикновено довежда до това притежателят й да очаква твърде много от себе си, опитвайки се да живее според невъзможни стандарти и почти сигурно очаквайки същото от останалите.

Някои философски изследвания определят съвестта е една от крайните точки на алтруизма. Възникването на усещането за съвест - угризения на съвестта - по своята същност е: - изява на чувството за вина, за постъпка, която вече е извършена или - осъзнаване на определено действие или намерение като несъвместимо с моралните и етичните норми на личността.

Вината е състояние на човек, който е допуснал грешка. Вината е основана на съзнанието, че  моето действеие е причина за чуждата нараненост. Осъзнаването на моето действие като навреждащо тласка към самообвинение. За да се появи вината, Азът трябва да осъзнае, че е имал контрол върху извършеното действие, чувствителност към възможността за избор.

Вината се основава на:

- осъзнаване на различието Аз-другия;

- осъзнаването на връзката между моите действия и чуждото състояние;

- осъзнаването, че с моето действие Аз съм прекрачил дадена норма.

Вината е рефлексивно чувство – Аз не само осъзнавам, че съм извършил нещо, което е наранило другия, но и осъзнавам, че извършеното от мен е нараняващо, защото е прекрачена мярата, която Аз съм осъзнал за себе си, защото е заличена границата между позволеното и непозволеното. Вината зависи от позицията, в която се намира Азът: в диалогичната ситуация той може да е в позицията на:

- невинен свидетел;

- причинител;

- в позиция, в която е принуден да направи компромиси.

В тези ситуации вината се появява като последица от определен избор, който се преживява като неправилен, моята съвест ме обвинява за моя избор. Вината е свързана с отговорността за собствените действия, което отнема възможността за бягство. Мярата на вината зависи от мярата на отговорността.

Тема 10: Моралната постъпка. Избор и отговорност

Малко хора биха възразили на това , че моралът стои изцяло в основата на моралната постъпка и при изучаване на еволюцията на морала трябва да се позоваваме на постъпката като към окончателен критерий за оценка на морала. Но също така малко хора биха ограничили моралните явления до нагледното, видимо поведение. Моралната постъпка се разбира косвено или пряко като нещо комплексно, което е вплетено в едно многообразие от чувства, въпроси, съмнения, оценки и решения.

Моралните постъпки за обект на изучаване от различни направления. Социолозите подхождат към изучаването на моралната постъпка позовавайки се на две много различни предположения. Според първото моралната постъпка се разглежда като непосредствен резултат от намеренията за действието и взаимодействието между тези намерения, а според второто предположение като резултат от намесата на такива познавателни процеси като морални дефиниции, морални убеждения и морално съзнание.

Еволюционно-генетичната теория (например съвременната социобиология на Уилсън, 1975)  акцентира върху адаптацията към физическата и социална среда, върху функцията на моралните тенденции за оцеляване на видовете и върху вътрешните механизми на инстинктивната, но не и задължително неподвижна и неизменяема природа. Кампбел (1975)  ясно описва този възглед, като се позовава на хомeостатичния модел, при който балансът между правилата на алтруистичните и егоистичните тенденции на поведение се определят всеки път от функциите за адаптация и оцеляване. Подобно обяснение дава и  описанието на Милграм (1974) за подчинението към авторитета и силата. Научните теории по типичен начин разглеждат моралното поведение от гледна точка на навиците и обясняват вероятността те да се проявят и степента на техния всеобщ характер като функция на потискане на първичните и вторични инстинкти, както и като резултат  на непредвидените обстоятелства, при които те са възприети и утвърдени по различни схеми (Аронфрийд, 1968; Милър и Долърд, 1941; Скинър, 1953).

Съвременните психологически изследвания (напр. относно поведение, касаещо помощта,  взаимодействието,  вмешателството на външни хора, или подчинението) също се ръководят  от подобни модели, разглеждайки тенденциите в постъпката, където  експериментаторът фокусира вниманието си върху промяната в различните ситуации, като при всеки отделен случай, резултатът се счита за неминуема последица от взаимодействието между съответните мотивиращи сили.

Според преобладаващото мнение моралната постъпка е в основата си ирационална  и е  различна от морално неутралната (неопределена) постъпка  само от гледна точка на специфичните  категории на поведение (да помагаме, да се подчиняване и т.н) и от гледна точка на социалната функция, изпълнявана от морала  (като например подобряване на социалното разбирателство -Хоган, 1973).

В противоречие с ирационалния по своята същност възглед, който набляга върху нуждите и тенденциите в поведението, един втори подход разглежда функциите на морала като рационални по своята същност, а именно като отговор, извлечен от разбирането и мисленето и които касаят основните цели на човешките същества и средствата за преследването им. Тези цели може да не се различават по съдържание от тези на социобиолозите и социолозите, които акцентуват върху функционалната идеология. Основната разлика е първо в акцента, който се поставя върху процесите, чрез които тези цели влияят върху поведението, а именно процесите за определяне личностната и социална действителност, сравняване на ценностите и установяване на  ценностна йерархия, изграждане критерии и правила за оценка, даване на  оценки и разсъждаване. Второ, тези когнитивни процеси се смятат за необходими не само за да задоволят нуждите и действията едновременно, но да обяснят значението на морала на по-фундаментална основа. Моралът тогава няма да представлява само  материално постигане на определени цели, но  ще се определя от особеното значение, което тези цели имат за индивида и от специфичните процеси, чрез които тези цели са постигнати.   Действие, необходимо за благополучието на обществото  въобще или за едно човешко същество, няма да се счита за морално, ако е извършено под въздействието на хипноза или физически натиск, а само ако е направено по собствена воля, в отговор на ценностите, осъзнати и приети от извършителят. В това се състои причината за акцента, който се поставя върху оценката, което е характерно за Пиаже, Колбърг и за когнитивно-еволюционна теория въобще.

Във всяка жизнена ситуация Аз-ът е изправен пред избор – как да мисли (избираме нашите мисли); как да чувстваме; как да постъпим към другите и към себе си. Всеки избор се определя от собствените ценности и стойностен свят. Всеки избор не е окончателен, защото Азът може да направи и друг – по-добър избор. Разбирането, че мога да променям моя избор вече изпълва с надежда. Аз разбирам, че с моя избор мога да променя себе си и своя начин на живот.  Изборът открива моята отговорност към моя живот и насочва към задължението да се живее. Осъзнаването на отговорността е осъзнаване на неоспоримото авторство на моите постъпки, на собствения Аз, на собствената си съдба, своя смисъл на живота. Ние сме отговорни не само за това, което сме извършили, но и за това, което не сме извършили. Всеки опит на Аза да избяга от отговорност го тласка към неавтентично съществуване. Осъзнаването на отговорността само като моя отговорност може да ме изпълни с ужас и да ме подтикне към бягство от отговорността за моя живот. Съществуват няколко защити, чрез които азът се опитва да избяга от отговорност. Компулсивност – тази защитна реакция се изразява в създаването на душевен свят, в който не съществува свобода, Азът е във властта на някаква чужда сила, така Азът може да избяга от отговорността за това, което трябва да предприеме. Прехвърляне на отговорността – Азът се отказва от отговорността, като я прехвърля на друг или на обстоятелствата. Чрез прехвърлянето на отговорността върху другите Азът не може да продължи към самоизменение.

Бягството от отговорността съдържа тежки последици за Аза. Тези последици се изразяват в по-чести разстройства на настроението, напрежение, тревога, враждебност, страх, по-малко постижения, повече депресивни настроения, фаталистичност, безнадеждност. Отговорността е основана на осъзнаването, че животът не е нито справедлив, нито несправедлив; страданието и смъртта не могат да бъдат избегнати; близостта с другите не отмахва задължението Аз да се справя с живота, това е мое и само мое задължение;Аз съм докрай отговорен за това как ще изживея моя живот. Бягството от отговорността е и израз на неосъщественост. Тази неосъщественост може да се открие като предателство към себе си и да се преживее от аза като вина.

Тема 11: Алтруизъм и егоизъм – развитие в детско-юношеска възраст

Просоциалното поведение е форма, с която Азът откликва на другия, когато е в ситуация на затруднения. Зад просоциалното поведение могат да се открият различни ориентации. Ървин Стауб отделя три основни ориентации, на които е подчинено поведението на Аза:

-        ориентация към другия

-        ориентация към съществуващите норми, изисквания, ценности

-        ориентация към собствения Аз.

Тези ориентации придават различен смисъл на поведението – егоистичен или алтруистичен.

Алтруистичните ориентации се определят чрез насочеността към другия – откликът на Аза е заради другия. Азът не очаква нищо от другия в заманя – признателност, благодарност, отплата. Алтруистичната мотивация разкрива несиметричността на отношението Аз – другия и набляга на отговорността на Аза за другия – Азът е отговорен за своето отговорно отношение към другия и тази отговорност не е основана на взаимна отговорност – Аз съм отговорен, но другият не е отговорен. Алтруистичнната мотивация набляга на възможност за саможертва I възможност откликът да бъде не само към близкия, но и към далечния друг - другият се превръща в ближен-на-мен-друг чрез отговорния отклик, с който Аз се изтръгвам от затвореността и предавам себе си на другия. Като изрази на алтруистична мотивация обикновено се посочват емпатията, симпатията, другият като ценност.

Егоистичните ориентации се определят чрез насочеността към собствения Аз. Егоистичната мотивация отразява безразличието на Аза към другия. Направеното за другия не е заради другия, а заради собствения Аз. Към егоистичната мотивация се отнасят стремеж към одобрение, стремеж към избягване на отхвърлянето, стремеж към избягване обвиненията на съвестта, стремеж към избягване на вината, стремеж към постигане на съвършенство или на покриване на изискванията, зададени от его-идеала, стремеж към избягване на безпокойството, породено от страданието на другия.

Понякога проявената грижа се дължи на убеждението на Аза да следва определени морални задължения. В тази ситуация Азът има задължение не към другия, а към самото задължение. Задължението е над другия. При тази ориентация Азът може да загуби другия, отдаден на следването на дълга или заповедта.

Отделните мотиви могат да се обединят и трансформират. Това придава на поведението различен смисъл, независимо от запазващата се външна насоченост.

Азът може съзнателно да избере формата на откликване и да се доближи до другия, като съхрани “другостта” на другия.

Алтруизмът е поведение, насочено към другите, стремеж да се направи нещо за другия, без да се очаква нищо в замяна. Алтруистичното поведение е децентриране от собствения Аз, от снемане на дистреса, вътрешно възнаграждение или освобождаване от вина (Даниел Бейтсън, 1991, 1995). Алтруизмът се открива много рано в живота на детето. Разделянето на притежанията с другите, емпатията, оказването на помощ на изпадналите в затруднение са само част от неговото изразяване.

Прояви на алтруистично поведение можем да открием оше в първата година от живота не детето. От раждането му до 6-тия месец алтруизмът се изразява в усмивка в отговор на въздействията на другите, емоционално реагиране — плач и разстройване, причинени от дистреса на другите. Между 6-тия и 12-тия месец алтруизмът се изразява в отзивчивост и участие в игрите на възрастните, привързаност и проява на нежност към тези, които се грижат за детето. Втора година - съобразяване с молбите и изискванията на възрастните; разбиране на проявените към тях грижи; опит да утеши другия, когато е уморен в дистрес; приобщаване към някои активности на възрастните.

Трета година - проява на внимание към другите с думи и жестове, проява на насочена грижовност, наличие на собствено желание за помагане.

Развитието на алтруистичната мотивация е свързано с разбирането на чуждата гледна точка и освобождаването от зависимостта на външните стимули.

Зан-Уакслър, Радке-Яроу, Вагнър и Чапмън (1992) откриват, че още 12-месечното дете може да отговори с плач на чуждата болка, но то няма да направи никакъв опит да помогне за премахване на болката. 13-14-месечните деца започват да проявяват състраданието в по-деятелни форми - те се опитват да утешат другото дете в неговия дистрес. Въпреки че детето се опитва да използва утешението като поведение, то е твърде общо и не е свързано с конкретната ситуация, с конкретния източник на дистрес. След 18-ия месец детето не само състрадава, но се опитва да окаже и специфична помощ. Виждайки страданието, породено от счупената играчка, детето може да даде своята играчка на страдащото дете. През втората година детето увеличава още повече начините за помагане, даже и с даване на съвети („Внимавай!").

Способността да се застава на чуждата гледна точка се отразява и върху развитието на идеята за справедливостта (Деймън, 1988). Развитието на чувството за справедливост е свързано с измененията на основанията, върху които се изгражда оценката на ситуацията. Например малките деца предпочитат да задържат наградата за себе си, по-големите - да бъде разделена поравно, отчитайки нуждите на другите, при още по-големите деца, в училищната възраст, разделянето на наградата се определя от много повече основания: усилия, потребности, характер на дейността, осигуряваща получаването на награда. Споделянето на притежанията се влияе и от други фактори като миналия опит, от личното поведение на възрастния, от заплахата или възможността да се придобие награда.

Друга форма на проява на алтруизма е дистресът като отговор на чуждия стрес. Ако чуждият плач създава у детето определено неразположение, това може да мотивира детето в опита да отстрани причините на чуждия плач. Ако стремежът да се отмахне това, което причинява дистрес у другите, мотивира поведението, то тогава детето би трябвало да се научи да отговаря по-бързо, ако това намалява чуждия дистрес. Тази идея е проверена експериментално.

Излседвания показват, че майките на децата, които показвали по-малка симпатия, били склонни да дисциплинират с физически ограничения („Аз само го преместих по-далеч от бебето"), с физически наказания („Наплясках го за негово добро") или да си служат със забрани, които не са придружени с разяснения („Казах: Спри това!"). Поведението на майките, чиито деца проявявали по-голяма чувствителност към чуждата болка и страдание, било много по-различно. Те често разяснявали (въздействие чрез обяснения) последиците от навреждащото поведение, помагали на детето да открие връзката между собствените постъпки и дистреса, който причинявали: „Ти разплака брат ти, не е хубаво да се биеш".

Терминът или понятието емпатия често се използва във връзка с алтруизма. Емпатията включва емоционално състояние, което е предизвикано от другия в смисъл, че поражда съзнание за стойността на чуждото благополучие. То се свързва и с неприятните усещания, които човек има когато гледа как някой представител на човешкия род, а и не само на човешкия род, страда. Реакциите към чуждото страдание обикновено се свеждат до личностна печал или емпатия. Приема се, че личностната печал е продиктувана по-скоро от егоистична мотивация, а емпатията – от алтруистична мотивация. И в двата случая обаче поведението е просоциално, с него се оказва помощ.

Ж. Пиаже вярва, че до 7 години детето не е способно да види света така, както другият го вижда (Пиаже и Инелдер, 1965) и обяснява това с егоцентризма на детето. Но колкото и убедително да изглежда това твърдение на Пиаже, съществуват някои възражения. Изследвания показват, че преодоляването на някои от формите на егоцентризма може да подпомогне проявите на алтруизма значително по-рано.

Между алтруизма и преодоляването на егоцентризма съществува определена връзка, но тя има действено значение само при децата между 3-6 години, след тази възраст тя не се открива. Преодоляването на егоцентризма е само едно от условията за алтруизма. Възникването на алтруизма е непосредствено свързано и със способността на детето да оценява чуждото поведение, като отчита подбудите, които стоят зад него. Но за това е необходимо информацията за чуждото поведение да бъде дадена в достъпна форма.