Joomla Software solutions Template

Payday loan

ВЪВЕДЕНИЕ

Признанието и защитата на човешките права съставляват в съвременния свят първият критерий,който легитимира всяка обществена система и всяка власт.Правата на човека постепенно се оформиха в самостоятелен блок от принципи и предписания , образуващи единен право-специфичен институт на вътрешното право и на международното.Между двете в този случай се е изградила корелативна връзка като първенстващо е международното право.Вътрешното право в този случай прилага правни норми от типа на чл.5ал.4 от Конституцията ,които  установяват примат на външното спрямо вътрешното право.В настоящия реферат ще се постарая да проследя развитието на идеите за правата и свободите на човека,както и конституционното им закрепване.

ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ И ПОЛИТИКО- ПРАВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ОСНОВНИТЕ ЧОВЕШКИ ПРАВА

Основните права и свободи на човека имат многовековна история на зараждане и утвърждаване.Конфликтът между английският крал Джон и бароните по повод едностранното определяне на данъците от краля завършва с приемането на Великата харта на свободата през 1215г.,коята закрепва основни права на аристокрацията и е първото макар и ограничено отстъпление на абсолютизма пред някои основни права на аристокрацията,предвестник на правата на човека.-право на собственост,лична неприкосновенност и др.По-късно са приети няколко акта за индивидуалните права и свободи/Петиция за правата; Habeas Corpus Act/като особено е значението на Билът за правата от 1689г. който прогласява и гарантира публичните права-на избор на членове на парламента,право на петиции,право на свободни обсъждания в парламента и др.

В Англия те са действащо право и до днес.

Историческата френска Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. прокламираща равенството между хората по рождение,обяви за неотменими правото на човека на свобода,собственост,съпротива срещу поттисничеството,на лична свобода,на свобода на словото и мисълта,на съвестта,на свобода в участието в политическия живот.Тя провъзгласява , че източник на суверенитета е нацията и гражданите участват в формирането на общата воля на държавата.На гражданите се дава достъп до публичните длъжности.Всички са равни пред закона.Чиновниците са отговорни пред обществото.

Декларацията въпреки че отразява интересите на третото съсловие,формира един цялостен комплекс от общочовешки блага и ценности,които и сега запазват своята актуалност.

Якобинската декларация за правата на човека и гражданина от 1793г.провъзгласява принципа на народния суверенитет и отговорностите на обществото към гражданите.За пръв път при неотменимите и неотчуждаеми права е включено равенството.

В първата френска конституция от 1791г.са установени свободи на събранията,петициите и други,тук намира място и идеята за социалната роля на държавата-грижа за слабите и безплатно образование.

В Търновската конституция от 1879г. правата са уредени пълно и изчерпателно в глава ХІІ,имат се предвид индивидуални и политически права.Закрепено е обачи и безплатното начално образование.Включена е и една любопитна разпоредба,която защитава правата не на гражданина ,а на човека изобщо-чл.61-“Никой в Българското княжество не може нито да купува нито да продава чоловечески същества.Всякой роб,от какъвто пол,вяра и народност да бъде,свободен става,щом стъпи на българска територия.”

В началото на ХХ век избухват твъдре спорните социалистически революции,чийто възвишени идеи са грозно изкривени в действителността.Прогласените в Декларацията за правата на трудещия се експоатиран народ,Декларацията за правата на народите в Русия,прогласяват основни права на трудещия се човек-осемчасов работен ден,право на почивка ,на осигуряване,на безплатно образование,на свободно вероизповедание намерили място и в международни правни актове по правата на човека.

Ваймарската конституция на Германия от 1919г. също предвижда социални функции на държавата наред с осъвременените лични права-“Собствеността задължава.Ползването й трябва да бъде едновременно и служене на общото благо”.Закрепват се и права в сферата на труда,работното време,интелектуалният труд,здравеопазването,

майчинството,социалното осигуряване,синдикалните права и т.н.

След ІІ световна война проблемът за правата на човека бе поставен в международното пространство и се приеха множество международни актове като Всеобщата декларация за правата на човека от 1948г. на ООН.Тя прокламира неприкосновенността на индивидуалните,икономическите,политическите,социалните и културните права на човека.По късно ООН прие Международният пакт за икономическите,социалните и културните права на човека и Международният пакт за гражданските и политическите права и други актове.Съветът на Европа прие Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи в която са закрепени правото на живот,забрана за изтезанията,забрана на робството и принудителния труд,право на свобода и сигурност,право на справедлив съдебен процес,неналагане на наказания без закон,право на личен и семеен живот,свобода на мисълта,съвестта,религията,мнението,на събранията и сдружаването,право на встъпване в брак,на ефективни правни средства за защита,забрана на дискриминацията,злоупотребата с права и ограниченията на правата/ЧастІ-чл.2-чл.18 от ЕКЗПЧ/.С нея е създадена и институция гарант за правата на човека-Европейският съд за защита правата на човека в Страстбург.

Наличието на множество актове за правата на човека,приети на ниво вътрешно и на ниво международно право е показател,                че този проблем е приоритет предвички други в правния мир.

Проблемът за свободата и правата на човека е вълнувал умовете на хуманистите от всички епохи.Но едва в ерата на Просвещението се създават философските основи за правата на човека от татива титани на мисълта като Джон Лок , Шарл Монтескьо ,Жан-Жак Русо     ,Пуфендорф,Томас Пейн и др.

Понятията “права на човека” и “права на гражданина” имат свои специфични характеристики.Субект на правата на човека е индивидът независимо от неговият държавно правен статус,а субект на правата на гражданина е лицето,притежаващо българско гражданство.Правата на човека имат за своя идейна основа “естественото право”.Това са естествени човешки блага и ценности ,потребни и произтичощи от самата екзистенциална същност на човека като биосоциално същество.Без тези блага е невъзможно съществуването му,каквито са животът,свободата,достойнството и т.н.Това са такива ценностти,без които човешкото общество би се изродило в антисоциална биологично общност.”Естествените права” са само идея и те нямат абсолютно никаква юридическа стойност,докато не бъдат признати от държавата,като се легитимират чрез правото.Категорията “естествени права”е предназначена да подчертае тяхната същностна характеристика,в смисъл че се касае са естествено присъщи на човека ценностти и блага.Всички тези естествени и необходими за човека блага се превръщат в “права на човека”едва след като бъдат правно регламентигани.Правата на човека са онези права,които са правно релевантни за всеки индивид независимо от характера на връзката му с държавата/по това те се отличават от правата на гражданите/.

Правото придава стабилност и създава юридически гаранции за ползването на човешките права.Чрез правото тези блага официално се легитимират и защитават.Без правната им уредба те все още не са права на човека.Ако тези права не са правно уредени,това не означава,че човекът не ги притежава и не може да се ползва от тях,но държавата не гарантира тяхната неприкосновенност с държавна принуда.Животът е висше благо и човекът се  ползва от него независимо от това дали то е правно регламентирано.Така наречените човешки права стават права в юридически смисъл,след като бъдат облечени във формата на правни норми.

По различен начин се интерпретира,разбира и утвърждава идеята за естествените права в англосаксонската и в континенталната правна система.

В англосаксонската правна система  “естествените права на човека” се проявяват като антипод на абсолютната кралска власт и тяхното провъзгласяване е предназначено да ограничи монархическия произвол.

В континентална Европа идеята за естествените права на човека се свързва с принципа на народния суверенитет и учредителната власт. Учредителната власт чрез конституцията прогласява определени основни права и свободи на гражданите,които друга власт не може да ограничи.

Човекът е биологично и социално същество.Независимо от неговия правен статус,дали е гражданин,чужд гражданин или лице без гражданство,той притежава редица основни права , които му осигуряват съществуването като биосоциално същество.Това са т.нар. първични права,които са присъщи на човешката природа и са юридически прогласени.Всяко човешко същество независимо от неговото отношение с държавата е субект на правата на човека,тъй като те са общочовешки.Те произтичат от самата същност на човешката природа и в този смисъл не могат да бъдат “учредявани” от държавата.Но за да бъдат поставени под нейна закрила,тя трябва правно да ги признае .Именно поради това ,че тези права са вътрешно присъщи на човека,те са неотминими и неотчуждаеми.В гражданското общество трябва да се създават реални условия и юридически гаранции за пълноценно упражняване на правата.

Правата на човека не се свеждат само до най-необходимото за биологическото и социалното съществуване на човека.В съвременното общество той се нуждае от множество и различни по характер права и свободи,които да задоволяват и гарантират неговите многостранни потребности и интереси.Освен лични свободи в техните различни проявления човекът се нуждае и от широки политически,икономически,социални,културни и други права.

В Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи в която са закрепени всички основни права на човека-правото на живот,забрана за изтезанията,забрана на робството и принудителния труд,право на свобода и сигурност,право на справедлив съдебен процес,неналагане на наказания без закон,право на личен и семеен живот,свобода на мисълта,съвестта,религията,мнението,на събранията и сдружаването,право на встъпване в брак,на ефективни правни средства за защита,забрана на дискриминацията,злоупотребата с права и ограниченията на правата/ЧастІ-чл.2-чл.18 от ЕКЗПЧ/.С нея е създадена и институция гарант за правата на човека-Европейският съд за защита правата на човека в Страстбург.

В правната наука се утвърди възгледът за обособяване на три генерации/поколения права:

І-Първа генерация-това са гражданските и политическите права,провъзграсени от буржоазните политически революции и намерили почти диференцирано изложение във френската декларация от 1789г.Наричат ги още индивидуални и политически права и свободи.Други ги определят като”класически права и свободи”.Това са лични права-закрепени за индивида формални свободи,към които спадат и свободите,които хората използват и осъществяват заедно/свобода на събрания на сдружаване и прочие/.Тези права позволяват на индивида да се брани срещу произвола на държавната власт,те поставят на властта граници.

ІІ-Втора генерация-това са икономическите,социалните и културните права.Те се появяват по-късно ,към края на ХІХ век.Целта им е да гарантират материалната сигурност на индивида.Поначало това са също лични права-на социално осигуряване,на труд,на почивка,на образование ,на стачка и др.Тези права са отправени към държавата или,по-скоро,те педставляват своеобразни искания към държавата,като предопределят нейни задължения.По този пункт концепцията за човешките права граничи,а и често прелива с теорията за социалната държава.

ІІІ-Трета генерация –появяват се в последната третина на века,а някои и по-рано и обикновенно се разпределят в две категории.Към първата се отнасят всички права,породени от развитието на обществото в научно-техническо,демогравско и други отношения и от ,появата на глобалните проблеми на човечеството-право на информация,на екологически чиста и здравословна околна среда,на достойни жилищни условия,на достоен жизнен минимум,свобода на детераждане,право на интимна сфера/и на защита от аудио-визуалните средства за информация/ и др. Към втората се отнасят някои колективни права-право на народите на свободен избор и самоопределение,право на народите и държавите на ползване и управление на общото достояние на човечеството/например изкопаемите под морското дъно/,право на развитие и други плюс правата на етническите и националните малцинства-на културна,езикова,религиозна индентичност.Според някои автори става дума за права на човека и народите едновременно.

Трите поколения права се разполагат във времето както следва:

І генерация          - 17-18 век

ІІ генерация – 19-20 век

ІІІ генерация – 20-21 век/ в преспектива/

КОНСТИТУЦИОННО ПРАВНА УРЕДБА НА ПРАВАТА И СВОБОДИТЕ.

В Конституцията се употребяват  три свързани помежду им понятия: права на човека ,на гражданина и на личността.

Понятието “права на човека” е намерило място в чл.85 ал.1 т.6 от основният закон.Към него могат да се отнесът и други конституционни розпоредби,например чл.6 ал.1.Правата на човека произтичат от биосоциалната природа на личността.Като биосоциални потребности и интереси,приели формата на претенции или правила,те не замисът генетично от политическата власт/държавата/.Те се формират вън от нея и неса дар от нея.Рано или късно обаче тя трябва да ги признае.Те носят и изразяват едно дължимо,което има за основа обективни необходимости,развиращи се вън и независимо от държавата.Като естествено и екзистенциално присъщи на човека,те са неотчуждаеми и неотменими.Тяхната природа е универсална-права на човека без оглед на раса ,пол,език,религия,възгледи,материално и обществено положение,гражданство или положение на безгражданство.Разбира се,тяхното реализиране зависи от държавата.Признати и закрепени от нея в Конституцията и законите те стават част от позитивното право т.е. са осъществими и защитени с правни средства.

Понятието права на гражданите с употребява в глава втора на Конституцията,а също и в други конституционни разпоредби , например в чл.24,ал.2.Това са права присъщи само на лицата-български граждани.Правата на гражданите са особено битие на правата на човека,т.е. те също са неотменими и не произтичат само от волята на държавата/това е тяхното съдържание/,а по форма те са част от конституционните разпоредби,корелативно свързани с останалите текстове на основният закон и са елемент на националната ни правна система изобщо.

Правата на човека не бива да се противопоставят на правата на гражданите,но от правна гледна точка те са различни категории. Първо , правата на гражданите по принцип за израз и битие на правата на човека , но  като съставки на българската конституционна система те притежават и свое съдържание , и свои гаранции , отличаващи ги от подобни на тях разпоредби на чужди конституции .  Второ , титуляри на някои права на гражданите могат да бъдат само български граждани                       ( например по чл .25,  ал . 4 , чл . 35 , ал . 2 , чл. 36 , чл . 42 , чл . 51 , чл .52 и др . от Конституцията ) . Трето , като права на гражданите в отделните случаи са закрепени гаранции                  (  механизми , процедури и пр . ) на правата на човека,т.е. правата на гражданите не винаги са някатъв образ на точно определено право на човека/например чл.120ал.2 от Конституцията.

В  Конституцията много права са формулирани така,че да се отнасят за всеки човек , а не само за българските граждани.Това са найстина права на човека намерили позитивно правно закрепване в българската  Конституция .Те са на разположение и на чужденци/чужди граждани и апатриди//чл.28,чл.29,чл.34/,но това не ги лишава от качеството им на права на българските граждани.Както гласи и найменованието на глава втора от Конституцията,те са основни права на гражданите.Съставни части на правната ни система,те могат да се използват от чужденци по реда,който тази система е предвидила.

Конституцията съдържа и права , които държавата ни предоставя само на чужденци като правото на убежище закрепено в чл.27 .Зад тях се крият по същество отново права на чавека.

Като извод титуляри на права произтичащи от Конституцията се явяват:български граждани,български граждани и чужденци и само чужденци.

Понятието “права на личността” се съдържа в два конституционни текста-в преамбюла и в чл.4ал.2.Приема се ,че и правата на човека и правата на гражданина са права на личността.Понятието се употребява в редица международни актове като Всеобщата декларация за правата на човека и др.

От огромно значение в материята за правата на човека и гражданина у нас е разпоредбата на чл.5,ал.4 от Конституцията:”Международните договори,ратифицирани по конституционен ред,обнародвани и влезли в сила за РБългария ,са част от вътрешното право на страната.Те имат предимство пред онези норми от вътрешното право ,които им противоречат.”В тази връзка е уместно да се споменат трите основни договора в тази сфера по които РБългария е страна:

-Международен пакт за гражданските и политическите права-1966г.

-Международен пакт за икономическите,социалните и културните права-1966г.

- Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи-1950г.

Практическото значение на тези договори за българските граждани е следното:

В рамките на вътрешния правов ред

-съобразяване на закона с международните норми/чл.5ал.4 от Конституцията/ако има противоречие законът е противоконституционен и може да бъде обявен за такъв и обезсилен по пътя на контрола за конституционност

-международната норма се прилага пряко ако въпросът не е уреден във вътрешното право

-българските институции са обвързани с тълкуванията на договорите от Европейският съд по правата на човека.

В рамките на международния правов ред:

-свиване на суверенитета в тази област,всяка страна-членка има право на въздействие върху поведението на друга страна-членка в тази област

-цялостното въздействие на международните юрисдикции

-частната жалба до Европейският съд по правата на човека от всяко лице дори срещу собствената му държава ако са изчерпани възможностите на вътрешното правораздаване.

Основните права и свободи на човека и гражданина са юридически гарантирани.Дори самият факт ,че са конституционно закрепени и прогласени е гаранция за тяхната неотменимост и ненакърнимост.

Конституционно декларираните права на гражданите имат смисъл само ако са налице обективни предпоставки и гаранции за тяхното осъществяване.Те оправдават своето съществуване в правната действителност,ако задоволяват конкретни материални и духовни потребности на човека/гражданина/.

Необходимо е да се усъвършенстват юридическите процедури,гарантиращи осъществяването на основните права,свободи и изпълнението на задълженията на гражданите.

Широк каталог на основни права далеч не е гаранция за реалното положение на човека в тази страна.Необходими са благоприятни икономически и политически условия и юридически механизми,гарантиращи осъществяването им.

Характерът и състоянието на икономическата система /собственост,разпределение и потребление на материалните блага/безусловно определят осъществяването на социалните , икономическите ,културните и др. права на човека и гражданина.Материалните условия на живот са предпоставка в съответствие с която се предоставят и упражняват правата.

Политическата система детерминира каталога и съдържанието на личните и политическите и свободи на човека.Степента на развитие на политическата система и на демократичните процеси са  другата основа на правният статус на човека и гражданина.

В определен аспект политическата и икономическата система са едни от основните гаранти на човешките и гражданските права и свободи.

Гаранции за правата и свободите се съдържат в закона и реалните обществени условия за спазване на закона.Гаранциите са юридическите механизми,институциите и способите,които осигуряват осъществяванета им.Юридическите гаранции са бариера срещу посегателството върху правата и свободите.

Не по-маловажна гаранция е и създаването на ефективно действащи юридически процедури за защита и възтановяване на нарушените права и санкциониране на нарушителите.Наказателният кодекс/НК/ определя съставите,които представляват преставляват престъпления срещу правата на човека и гражданина в частност, и предвижда съответни санкции за техните извършители,а административните нарушения се наказват по ред определен в Закона за административните нарушения и наказания и Закона за административното производство.

Процесуалната защита на правата на гражданина/и човека/ се осъществява чрез съдебни или административноправни процедури регламентирани в НПК и ГПК и ЗАНН и ЗАП.

Гарант за правата на гражданите е държавата.Тя е длъжна да създаде условия за тяхното осъществяване.Особено важна е ролята на правозащитните органи.Конституцията в чл.117ал.1 постановява”Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите,юридическите лица и държавата”.

Изискването да се изпълняват конституционните задължения от всеки е гаранция за правата и свободите на всички.

Освен от българските правозащитни органи гражданинът може да потърси защита на своите права и от международните правозащитни институции,например ЕСЗПЧ когато са изчерпани всички вътрешноправни средства за защита на правата с жалба до генералния секретар на Съвета на Европа.Комисията се стреми да постигне приятелско решение,ако не успее случаят се предава на ЕСЗПЧ чието решение е окончателно.

В Конституцията се съдържа и разпоредба , въз основа на която гражданите могат да потърсят съдебна отговорност от държавата за понесени вреди в резултат на нарушени права и законни интереси.Чл.7 от Конституцията постановява”Държавата отговаря завреди,причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица”.Това е уредено и в отделен закон-Законът за отговорността на държавата за вреди причинени на граждани.

Показател за степента на развитие и утвърждаване на правовата държава е доколко са създадени ефективно действащи защитни юридически механизми,гарантиращи правата на гражданите.В съвременните развити държави проблемът вече не е за широтата на конституционо обявените права и свободи,а в създаването на обективни предпоставки за тяхното създаване и надежни юридически гаранции за защитата им.

ЗАКЛЮЧЕНИ

Като разглеждаме изминатия от правата на човека исторически път от идеите към нормите,трябва да признаем , че този прогрес същителства с постоянно нарушаване на правата.Някъде /Китай/ те все още са непризнати,другаде са юридически признати , но остават само на хартия.Огромно значение в тази насока би имал консенсусът относно основанието за правата на човека,до днес то не е общопризнато от всички идеологии и религии,съгласието е постигнато  засега само в границите на християнската цивилизация.За редица религии и доктрини върховен принцип е религиозният или харизмата на водача,а не човешките права присъщи на индивида поради рождението му .Свободата на мисълта и мнението,равенството на половете и други са без значение ако не са в унисон с масата,те са престъпление.Необходима е проста неидеологическа,човешка и разбираема за всеки философия за правата на човека.

Така че историческият път ,който трябва да извървят правата на човека не само не завършил,а едва сега започва.