Joomla Software solutions Template

Payday loan

Дружество за защита правата на човека в България

Увод

Правата на човека по своята същност се свързват със запазването на  основните  и най-важни притежания на човешката личност – живота, здравето, достойнството на човек.

Правата на човека са също и  еманация на достойнството на човешката личност, в основата на която стоят интересите на човешкия род като цяло.

Правата на човека тръгват от природата на човека и имат за цел човека. Това са онези негови основни потребности, които очертават параметрите на социалното съществуване. Ориентирани са изцяло към човека, който е висша мяра на справедливост и хуманност.

Понятието "права на човека" присъства в юридическото мислене от векове. И доколкото се касае за "права на човека" е трудно да бъдат отделени философското от юридическото начало, защото правата на човека задействат сложна мисловна верига от понятия като природа, морал, общество, отговорност, които влияят върху историческата еволюция и институализацията на човеците права.

Във връзка с очертаването на основните характеристики на правата на човека, трябва да се направи разграничение между "права на човека" и
редица други видове права, битуващи в правното съзнание. Със
създаването на историческата Декларация за правата на човека и
гражданина от 1789 г. в юридическата мисъл се вписва сравнително
трайно разграничението между "права на човека" и "права на
гражданина".

Марксистката правна доктрина дълги години отрича понятието "права на човека" и издига своеобразна концепция на "подарени" права, за които се дължи благодарност и признателност. Това в науката се свързва с патерналистичния характер на тоталитарната държава, при което социалните и икономически права се  идеологизират и превръщат в повод за пропаганда. Същевременно в  тоталитарната държава се утвърждават фактически, а понякога и юридически, права и привилегии за избрано малцинство.

Същевременно в различни публикации се срещат като понятия: "човешки права", "фундаментални права", "основни права", "основни човешки права", "права на гражданина", "конституционни права", "права на човека", 'права на гражданина". Всеки един от тези термини има  определено значение, но в науката няма единство относно точните им конотати.

Права, които поради някаква необходимост могат да се упражняват само във взаимодействие с другите, се наричат "колективни права". Неразбирателството започва, когато се стигне до това да се поставят дадени права в определена категория. Така някои причисляват гражданските и политическите права към категорията на индивидуалните права, а икономическите и социалните към категорията на колективните. Разграничението обаче не винаги е съвсем ясно и определимо.

Термините "права на човека" и "основни права" предполагат различни концепции. Терминът "основни права" показва базисния характер на правата. Той представя концепцията на Grundnorm, основната норма, в светлината на която, трябва да се разглежда всяка друга норма. Този термин е по-характерен за немското право и научна литература.  Институализацията на правата на човека неизбежно повдига въпроса за отношението права на човека - държава, което от своя  страна формира и гарантира изпълнението на тези права.

1. 1. Правата на човека – съвременни измерения

Всеобщата декларация за правата на човека /ВДПЧ/ е приета през 1948 г. След създаването на ООН е сформирана комисия за правата на човека, която има като основна задача да подготви международен договор за правата на човека. През 1947 г. Комисията подготвя декларация, която е наречена всеобща.ВДПЧ се приема от общото събрание на ООН с резолюция. Тя, въпреки че формално не е договор, а декларация с незадължителен характер, на практика се спазва като договор.Значението на ВДПЧ е огромно. В нея за пръв път се посочват видовете права на човека - граждански, политически, икономически, социални и културни права. Заедно с това се разграничават и отделните права във всеки основен вид.

ВДПЧ започва с изброяване на гражданските и политически права. Те са: право на живот, свобода и лична неприкосновеност, забрана на робството, забрана на изтезанията и жестокото, нечовешко и унизително третиране, забрана на произволния арест, право на справедлив съдебен процес, презумпцията за невиновност или право на обвиняемия да бъде считан за невинен до доказване на противното, забрана за придаване обратна сила на наказателния закон, свобода на словото и вероизповеданията, свобода на събранията, свобода на придвижване, право на собственост, право на политическо убежище, право на участие в управлението на държавата, право на достъп до общинските и държавни служби.

На второ място във ВДПЧ са посочени икономическите и социални права, които са: право на работа, закрила срещу безработица. право на равно възнаграждение за равен труд, право на почивка и отдих, включително периодичен платен отпуск, право на всеки човек на жизнено равнище, необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние, право на образование.Културните права, посочени в ВДПЧ са: право на всеки да участва в културния живот на своята държава, право на всеки гражданин да ползва достиженията на науката.

ВДПЧ предвижда възможности за ограничаване упражняването на правата на човека, но само при определени условия: ограниченията да са наложени със закон, т.к. законът като акт на законодателната власт на всяка държава придобива най-голяма публичност в сравнение с актовете на другите власти и ограниченията могат да се налагат само, когато това се налага за да се защити обществен интерес или когато без тях биха се нарушили правата на другите членове на обществото.

Освен ВДПЧ,  Международната харта за правата на човека включва и Международния пакт за граждански и политически права /МПГПП/ и Международния пакт за икономически, социални и културни права /МПИСКП/. Те са приети през 1966 г.

И двата пакта започват по еднакъв начин, с едни и същи разпоредби, а именно с правото на самоопределяне на всяка нация. Това се е наложило, т.к. при тяхното изготвяне се е стигнало до извода, че не може една държава да осигури спазването на правата на човека, ако самата тя не е независима.

И двата пакта съдържат институционален механизъм и процедури за защита правата на човека. И т.к. са договори, за разлика от ВДПЧ те включват и задължения за ратифициралите ги държави.

МПГПП съдържа каталог на правата, квалифицирани вече от ВДПЧ като граждански и политически, като включва и някои нови права, например :

• Забрана за задържане за неизпълнение на договорно задължение
• Право на всяко дете да придобие гражданство - правото е включено с цел да се избягва апатризма.
• Право на всички лица, лишени от свобода да бъдат третирани с човечност.

Същевременно някои от правата, посочени в ВДПЧ липсват в МПГПП - правото на собственост, правото на убежище, правото на гражданство на всеки. Липсата им се дължи на факта, че за разлика от декларацията, която е формално незадължителна пакта , като договор обвързва държавите с международноправни задължения. Държавите при дискусиите относно сключването на договора не са успели да постигнат единомислие относно тези важни права, комулиращи в себе си политически и идеологически противоречия между различните държави.

МПГПП предвижда възможност за ограничаване упражняването на някои от правата предвидени в него при следните условия: да е налице обществена опасност в държавата, ограничаваща правата, ограничаването да съответства по интезитет на реалната опасност, която го обуславя, след отпадането на опасността правата трябва да бъдат възстановени.Ограничаването на правата може да става само със закон и е допустимо само в полза на обществен интерес или ако без него неоправдано биха се нарушили правата на другите.Съществуват права, които при никакви условия не могат да се дерогират:Такива са правото на живот, забраната за мъчения, забраната на робството, забраната за задържане поради неизпълнение на договорно задължение, забраната за придаване обратна сила на наказателния закон, свободата на мисълта, съвестта и религията.

Последната част от Международната харта за правата на човека да двата факултативни протокола към МПГПП. Те се отнасят основно до процедурата за подаване на индивидуални жалби от гражданите на държавите, ратифицирали пакта срещу нарушени техни права. За да е допустима такава жалба пред компетентните инстанции, тя трябва да е преминала всички степени на съдебната система в собствената си държава.

1. 2. Създаване на Независимо дружество за защита правата на човека в България

Дружеството има предистория - изпращането на открито писмо-апел до Конференцията във Виена за преглед на договореностите от Хелзинки, което е подписано от Илия Минев, Цеко Цеков, Григор Симов на  19 декември 1986 година, а в следващите дни и от - Стефан Савовски, Минка и Божидар Статеви и Едуард Генов. В този документ се казва: "Конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарните човешки права за всички европейски народи, като: право на свободно движение и емиграция, право на обективна информация и право на свободна трудова дейност. Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа ще може свободно и без страх от преследване да изразява своите мисли, мнения и убеждения в писмена или устна форма, Хелзингския процес няма да оправдае оказаното му доверие" Апелът стига до Виенската конференция чрез посолството на САЩ. С изключение на Минка Статева останалите незабавно са арестувани и затворени в Главно следствено управление, където ги разпитват месеци поред. Следователите не знаят за Апела и не са го чели, но им е наредено да узнаят всичко от задържаните и си вършат работата. През юли 1989 година е взето решение и за председател на Дружеството е избран Румен Воденичаров. На същото заседание Костадин Георгиев е избран за секретар, Димитър Томов за заместник председател и за координатори Григор Симов и отец Димитър Амбарев. Основанията за решението са били - да се избере за председател човек без съдебно минало, с кариера и семейство, представителен за западната общественост. Дружеството развива  дейност сред мюсюлманите и многократно се изказва в тяхна защита.

В последствие дружеството се развива като партия и взима участие в редица парламентарни избори. Платформата на дружеството съдържа постулати по основните права на човека.

Член 80 от Закона за Министерството на вътрешните работи позволява употреба на огнестрелно оръжие при задържане на лице, извършващо или извършило дори дребно престъпление или за предотвратяване на бягство на лице, задържано за извършено дори дребно престъпление. Според Дружеството, той не съответства на принцип 9 от Принципите на ООН за употреба на сила и огнестрелно оръжие от правоприлагащите органи. Този сериозен проблем със законодателството породи убийства и осакатявания на хора в резултат на свръхупотреба на огнестрелно оръжие от органите на реда.

През 2004 г, дружеството, съвместно с БХК констатира най-малко два случая, в които полицейски служители отнеха живота на граждански лица при изпълнение на служебните си задължения. И в двата случая има основания да се предполага, че служителите на реда са употребили смъртоносно огнестрелно оръжие при обстоятелства, в които международните стандарти изключват това. Така например, случаите на произвол са следните:

На 27 март в Пловдив полицейски сержант простреля смъртоносно в главата рома Кирил Анков Стоянов. По сведения на полицията, полицейски патрул се опитал да спре 24-годишния Стоянов за проверка, но той побягнал. Според официалната версия полицаите се втурнали да го гонят и стреляли предупредително във въздуха. Стоянов извадил нож срещу тях и, след ръкопашна схватка, единият от тях го прострелял в главата. Роднините на Стоянов са категорични, че той никога не е носил нож. Пловдивската военна прокуратура образува следствено дело по случая за убийство по непредпазливост срещу полицейския служител. На 12 август 2004 г. следственото дело бе прекратено от зам.-окръжния прокурор на Пловдивската военноокръжна прокуратура. Прекратяването бе обжалвано от адвокатите на починалия, но до края на годината никой не бе привлечен към отговорност във връзка с инцидента.

На 4 август полицейски сержант от РПУ-Самоков простреля смъртоносно рома Борис Михайлов. След подаден сигнал за кражба от камион авто-патрул от РПУ-Самоков започнал преследване на предполагаемите крадци. Според показанията на служителите на МВР, както и в случая с Кирил Стоянов в Пловдив, 29-годишният мъж извадил нож и влязъл в схватка с полицая, след което сержантът прострелял Михайлов смъртоносно в главата. Близките на Михайлов твърдят, че той не е носил нож, а прострелването е било, за да бъдат сплашени ромите след сблъсъка с горските стражари от предишния ден (тогава група роми нападнаха петима горски стражари, двама от които бяха настанени в болница). По случая бе образувано предварително производство по чл. 119 от Наказателния кодекс – превишаване пределите на неизбежна отбрана. С постановление от 29 октомври 2004 г. наказателното производство по случая беше прекратено от Софийска военноокръжна прокуратура която прецени, че огнестрелното оръжие е употребено законно. Прекратяването бе обжалвано от адвоката на Михайлов, в резултат на което на 13 декември Софийски военен съд отмени постановлението за прекратяване на следственото дело по случая. Към края на годината предварителното производство по делото не бе приключило.

Дружеството взима отношение и при защитата на лицата с умствени затруднения: Според дружеството, през 2004 г. в българските институции за настаняване на лица с умствени затруднения загубиха живота си няколко души в резултат на насилия между домуващи при бездействието и неадекватните грижи на персонала.

Дружеството, съвместно с БХК публикува и данни по отношение на положението с изтезанията, нечовешкото и унизително отнасяне и наказание в България.   На 11 март 2004 г., Европейският съд по правата на човека в Страсбург се произнесе с решения по делата Г.Б срещу България и Йоргов срещу България. Те засягаха положението на двама осъдени на смърт, чийто присъди след 1998 г., когато България отмени смъртното наказание, бяха заменени с доживотен затвор. По тях съдът реши, че строгият режим на изолация, съчетан с лоши материални условия, представлява нечовешко и унизително отнасяне в нарушение на член 3 от Европейската конвенция за правата на човека. На 19 май същият съд осъди България да плати парична компенсация на жалбоподателката по делото Тотева срещу България за нарушение на член 3 от Конвенцията във връзка с малтретиране от полицейски служители на възрастна жена през 1995 г. и последваща липса на ефективно разследване на инцидента. По друго, особено важно дело, по което България бе осъдена за нарушаване на член 3 от Конвенцията на 30 септември, това на Кръстанов срещу България, съдът реши, че гражданскоправният ред, в рамките на който жалбоподателят е получил парична компенсация за побой от полицейски служители през 1995 г. не е достатъчен, за да задоволи изискванията за разследване и противодействие срещу подобни действия. Съдът бе категоричен, че ако властите ограничат своята реакция на умишленото малтретиране на граждани от полицаи само с изплащането на парична компенсация, без наказателно преследване на виновните, това би означавало безнаказаност, а задължението за забрана на изтезанията и малтретирането би било неефективно.

Друга важна дейност на дружеството, съвместно с БХК  засяга практиката по експулсиране на чужденци в страни, в които техния живот и сигурност биха били застрашени от риск да бъдат изтезавани. Дружеството  обърна особено внимание на неадекватната система от превантивни мерки, включително на необходимостта от гарантиране на ефективен достъп до адвокатска защита на всички обвиняеми и подсъдими. До края на 2004 г. българските власти не направиха промени в законодателството и не предприеха почти нищо на практика, за да изпълнят препоръките на комитета.

През юли 2004 г. българският парламент прие нов Закон за здравето, с който уреди по нов начин настаняването и лечението по принудителен ред на лица с психични разстройства. Дружеството  участва със свои експерти в изработването на проектозакона. Окончателната версия на закона се различаваше в няколко пункта от тази на проектозакона, но като цяло преодоля проблемите с лишаването от свобода в нарушение на международните стандарти, породени от делото Върбанов срещу България от 2000 г. и няколкото други последвали го дела. Законът предвижда всякакво настаняване и лечение в психиатричен стационар да става с решение на съда, освен в случаите по спешност, когато те се осъществяват по решение на лекар. Той прави разлика между решението за настаняване и решението за лечение и изисква от съда да се произнесе дали настаняваният има способност да даде информирано съгласие за лечение. Законът също така забранява лечение по време на експертиза и ограничава възможността за прилагане на мерки за физическо ограничаване на пациентите. Специална разпоредба изисква личното присъствие на настанявания по време на гледане на делото за принудително настаняване и лечение, както и задължителното участие на адвокат.

Новият Закон за здравето обаче влезе в сила от 1 януари 2005 г. През цялата 2004 г. настаняването в психиатрични стационари за експертиза продължи да става с постановление на прокуратурата в нарушение на международните стандарти.

През юли 2004 г. парламентът прие изменения и допълнения на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. С тях процедурата за настаняване на деца, извършили противообществени прояви в социално-педагогически интернати и във възпитателни училища-интернати, се реформира. Настаняването стана възможно само по съдебен ред, за което Дружеството  пледира от десет години. Но процедурата запази функциите на комисиите за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, което внесе в нея значително объркване и тромавост. В някои пунктове, като например липсата на задължително участие на адвокат и неразчленеността на понятието “противообществена проява” на отделни състави, тя не съответства на стандартите за справедлив процес.

Може да се обобщи: през целия период на създаване на Дружеството, то взима отношения по важни за защитата на правата на човека въпроси. Счита се, че тази организация поставя началото на общата защита на правата на човека в България в годините на преход.