Joomla Software solutions Template

Payday loan

Неизбежната отбрана е най типичното, но далеч  не единственото деяние, което се извършва при така наречените обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправността, които са още по-оправдателни основания. Към тях спадат и предвидените в НК деяния- при крайна необходимост / ч л.13/ и при оправдан риск /чл.13а/.

Неизбежната отбрана и деянието при крайна необходимост, са двете най-типични вредоносни деяния, които по изключение- предвид на специфичната обстановка, в която се извършват, са обществено полезни вместо обществено опасни. Те по-конкретно се извършват в такава обстановка, че причинените от тях вреди се оправдават заради последвалата по-голяма полза.Затова, макар вредоносни, тези деяния не се смятат за общественоопасни.

Според Иван Ненов, става дума за “специални положения, при които определени увреждания се явяват общественооправдани, защото се налагат от по-висши интереси на нашето общество”.

Позицията на Върховния Съд на Р. България, е изразена в т.1 от 12-73-ПП, и в нея се казва: “Деянието, извършено в състояние на неизбежна отбрана, е правомерно…, затова при пряко и непосредствено общественоопасно нападение върху държавни и обществени интереси,или върху личността или правата и , всеки гражданин има право да се противопостави и отблъсне или да подпомогне  да бъде отблъснато нападението”.

Изискванията за неизбежна отбрана дават отговор на два основни въпроса:

-кога може да бъде извършена тя ?

-как тя може да бъде извършена ?

Затова тези изисквания ще бъдат разделени съответно на :

-изисквания за допустимост

-изисквания относно начина на извършване на неизбежната отбрана.

По тази хронология, разглеждаме първо Допустимостта на неизбежната отбрана, която е предмет на по-нататъшното изложение.

Алинея 1 на чл.12 съдържа четири изисквания за допустимост на неизбежната отбрана:

а/ нападение;

б/ непосредственост;

в/ противоправност;

г/ насоченост срещу държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго.

1. Нападение по смисъла на чл.12,ал.1 НК: Понятието Нападение се разглежда в два аспекта:

-          предвид своя призход;

-          предвид въздействието си ;

С оглед на своя произход, нападението се отличава преди всичко с това, че то произтича от човека /личността на дееца/.

Днес няма съмнение, че една вещ /одушевена или неодушевена/ не може да извърши нападение по смисъла на чл.12,ал.1 от НК.

Предизвиква разногласие въпросът, дали нападението е само деяние, или то може да бъде всякаква човешка проява.

Повече привърженици има мнението, че нападението може да бъде само деяние.

Другото мнение- че нападението може да бъде всякаква човешка проява, е сравнително по-ново.У нас то се поддържа от професор. Антон Гиргинов, а също и от професор. Иван Ненов.

Общоприето е, че неизбежната отбрана се допуска и срещу малолетни и душевноболни независимо дали проявите им са или не са Деяния. Това /според проф. Гиргинов/ безусловно означава, че като нападения може да се третират и човешките прояви, които не са деяния.

Ако се избегне чисто езиковото тълкуване на понятието “нападение”, то при логически анализ, не може да се отрече че “нападението”, вече като законов термин, следва да се разбира разширително- като включващо в себе си и бездействието, и изобщо пасивната човешка проява.

Действително, неизбежната отбрана срещу бездействия се среща рядко и крие не малко възможности за самоуправство. Това обаче не дава никакви основания тя да бъде отречена и в случаите, когато все пак може да бъде извършена и то като се спазят всички изисквания, предвидени в коментирания чл.12, защото както гласи древния римски принцип: Abusus non tollit usum – злоупотребата не изключва употребата.

Като се има предвид и неговото въздействие, нападението може да се характеризира цялостно като такава човешка проява, която създава опасност от увреждане на някакво обществено отношение.В този смисъл опасността има значение на атрибутивно свойство на нападението.

Нападение ще има само ако и докато човешкото поведение създава опасност от увреждане.Достатъчна е опасността само от частично увреждане.

Опасността също трябва да е и реална. А “Реална опасност от нападение”не означава нищо друго освен, че вече има нападение.

2. Изискване за непосредственост на нападението:

Според т.4. от 12-73-ПП- “нападението е непосредствено, не само когато е започнало увреждането, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане на държавни и обществени интереси, личността или законните права на гражданите”.

От анализът на определението 12-73-ПП, проф.Гиргинов прави извода, че за нападението, обуславящо правото на неизбежна отбрана, не бива да се поставят никакви допълнителни материални /неюридически/ изисквания: било законови- като непосредствеността; било теоретически- като наличността или действителността. Те според него са или излишни или обуславят неприемливи резултати.

3. Противоправност на нападението:

В правната теория и в съдебната практика се приема, че нападението по чл.12 не следва да бъде непременно престъпление или дори само да противоречи на наказателно правна норма, осъществявайки от обективна страна състава на очертаното от нея престъпление.

Противоправността е свойство на проявата, която е в отношение на противоречие с някаква повелителна /задължаваща или забраняваща/ правна норма. Затова противоправно е нападението, което стои в разрез с диспозицията на такава норма. Ако нападението не я нарушава, то не може да бъде противоправно.Съществуват обаче и други разширителни тълкувания;

а/. Според професор Иван Ненов нападението е противоправно, когато деецът няма право да го върши и пострадалият не е длъжен да го търпи. С други думи неизбежната отбрана е допустима срещу всички нападения, които не са правомерни / а са или неправомерни или правно нерегулирани /.

б/. Според Лекшас и Ренеберг нападението е противоправно, когато е насочено срещу някакъв правноохраняем интерес.

4. Обект на нападението:

Съгласно чл.12, ал.1- обект на противоправното нападение могат да бъдат всякакви “държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго”. Тук ограничения няма.

В посочения чл.12, ал.1 се  употребява понятието “Личност”- което обозначава род обществени отношения, които се охраняват от разпоредбите на глава 2 от Особената част на НК.

Другото важно понятие е “правоохраняем интерес” , което служи като метонимия на съответстващото му “правноохраняемо обществено отношение”.

В чл.12, обаче, засягането на правна фигура самостоятелно, отделно от засягането на интересите. Оттук възниква въпроса: няма ли все пак такива посегателства, които непосредствено засягат права, водейки до действителната им промяна. Като единствено такова “посегателство” се посочва упражняването на потестативни права, понеже само в резултат на него се стига до пряка промяна в самите права- онези, които са предмет на потестативните.

От друга страна функциите, които изпълнява неизбежната отбрана са две:

а/ защитна- да се пресичат своевременно посегателствата срещу едни или други интереси;

б/мобилизираща- да насърчава борбата с нарушаването на правнорегулирания ред.

Оттук може да се направи изводът, че нападението по чл.12 въздейства неблагоприятно не само върху един интерес- конкретно застрашения, а и върху общия интерес за поддържане на правнорегулирания ред в обществото.

5. Други правни изисквания за допустимост на неизбежната отбрана:

Освен разгледаните четири изисквания за допустимост на неизбежната отбрана- нападение, непосредственост, противоправност и насоченост срещу правноохраняем интерес, други изисквания de lege lata не съществуват. Не се изисква по-специално да няма друг начин за защита на противоправно нападнатия правноохраняем интерес. В този смисъл винаги се подчертава това, че неизбежната отбрана не е субсидиарна.

В наказателноправната теория, обаче, се препоръчва неизбежната отбрана срещу прояви на малолетни, душевно болни, а така също и на лица под въздействие на непреодолима сила или  в положение на извинима грешка, да бъде осъществявана само ако нападнатият интерес не може да бъде защитен по друг начин.

От препоръката става ясно, че неизбежната отбрана е допустима и срещу невиновни нападения. Но за компенсация, че в такъв случай се уврежда лице, което не може да бъде нито укорено, нито наказано, към субекта на защита се отправя морален призив, а не юридическо задължение, за избягване на конфликта.

Препоръката да се избягва конфликт със субектите на невиновни нападения, на практика изисква да се спаси конкретният нападнат интерес, т.е. тази субсидиарност на неизбежната отбрана срещу невиновни нападатели трябва да се прави не винаги, а главно когато могат да им бъдат нанесени непоправими вреди.

В крайна сметка, за да се изрази състоянието на неизбежна отбрана, необходимо и достатъчно е да се посочи, че трябва да има противоправно нападение. То трябва да е вече започнало и още да не приключило, да не е “напълно преустановено по отказ на нападателя,… окончателно предотвратено или отблъснато от нападнатия или от другиго”. В противен случай, ако нападението не е изобщо извършено, вредоносното деяние не може да бъде оправдано, а само извършено като “мнима неизбежна отбрана”. Ако все пак е имало нападение, но то е било вече приключило, ще има място за прилагане на разпоредбите за убийство / по чл.118/ или телесна повреда  / по чл.132,ал.1/ ,т.е. и двете при състояние на афект. Самата “мнима неизбежна отбрана”, представлява вид грешка, която е предмет на разглеждане в чл.14 от НК на Р.България.

Съдебна практика:

1.Неизбежната отбрана е допустима само при започнало нападение:

Т.4 от Съобр.ч. на Пост. 12-73-Пл.: “Неизбежната отбрана е допустима само когато нападението е непосредствено. Оттук необходимостта точно да се установи моментът, от който нападението е непосредствено, защото от този момент нападнатият има право на самоотбрана. Някои съдилища схващат нападението единствено като престъпление, затова приемат, че то е непосредствено едва от момента, когато започва изпълнителното деяние на престъплението. Така, ако нападателят действа с огнестрелно оръжие или нож, според това разбиране нападнатият не може да се отбранява, преди да е насочен пистолетът или от близко разстояние да е замахнато с нож. Това становище е погрешно и в много случаи прави защитата невъзможна или неефикасна.

Неизбежната отбрана обаче не може да се допусне при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение, защото такова в момента обективно не съществува”.

Р. 35-75-П: “Видяно е от данните по делото, че от фактическа страна съдът е приел за установено, че тъжителя носил брадва в ръцете си, че е вдигнал брадвата, насочена срещу подсъдимия, но нямало данни тъжителят да е направил опит да употреби брадвата против подсъдимия и затова не било налице противоправно нападение и оттам наличие на неизбежна отбрана.

Разпитаните по делото свидетели установяват, че тъжителят с насочена брадва започнал да гони подсъдимия, а последният взел един камък, с който ударил пострадалия.

Вдигнатата и насочена брадва от тъжителя срещу подсъдимия създава реална опасност за увреждане личността на подсъдимия. Ето защо не може да не се третира противоправното нападение като престъпление, а именно когато е започнало изпълнителното деяние- тъжителя да действа в случая с брадвата. Неизбежната отбрана е допустима не само когато е започнало увреждането, но и когато е създадена обективно реална и непосредствена опасност за увреждане на държавни и обществени интереси, личността или законните права на гражданите”.

Също Р. 570-92-I и Р.213-94-II.

2. Неизбежната отбрана става недопустима, когато нападението е окончателно:

Т.5 от Съобр. Ч. на Пост. 12-73-Пл.: “За правилното прилагане на закона относно неизбежната отбрана е необходимо точно да се установи моментът, в който нападението е прекратено. А то е прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, ако нападателят сам се е отказал да го завърши или го е завършил и др.

Кратковременно прекъсване на нападението обаче не значи прекратяване на нападението.

След като нападението е прекратено, деянията на нападнатия могат да се оценят само като извършени в състояние на силно раздразнение или реторсия, а не и като извършени при неизбежна отбрана. Много съдилища смесват деянията, извършени при неизбежна отбрана с тези, осъществени в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие. И в двата случая има упражняване на насилие или друго противоправно действие, но при неизбежната отбрана отбраняващият се действа в момент, когато нападението продължава, и целта му е да го отблъсне, докато при условията на чл.118 и чл.132 НК деецът извършва убийството или телесната повреда, след като нападението вече е прекратено.

Реторсията винаги предполага две противоправни деяния. На противоправното деяние, което е завършило, за саморазправа, отмъщение и др. , деецът отговаря с друго противоправно и наказуемо деяние. Понеже действието, извършено при неизбежна отбрана, е позволено от закона, ако с него се причинява лека телесна повреда, не може да му се отговори също с лека телесна повреда.”

Т.4 : “ Налице е продължаване на нападението, ако престъпникът примерно след кражбата или грабежа, бяга с имуществото, за да се укрие. Затова действията по залавянето му са правомерни, ако не превишават пределите на неизбежната отбрана”.

Р. 95-86-ОСНК:  “ От фактическа страна първоинстанционния съд е приел, че подсъдимият и пострадалият са съседи и между тях от дълго време съществуват неприязнени отношения, изразяващи се в опити за побой, заплахи, псувни и обиди. На посочената дата пострадалият няколко пъти отправил към подсъдимия обидни думи през телената ограда между двата двора. Към 22,30 часа той взел от двора си една брадва и се запътил към входната врата, заканвайки се на подсъдимия, който също бил в двора си. Ядосан от поведението на пострадалия, подсъдимия взел малка мотичка, в единия край на която имало два остри железни шипа.Той също се отправил към входната си врата. Двамата се  срещнали и пострадалият замахнал с брадвата. Подсъдимият успял да избегне удара и от своя страна започнал да нанася удари с мотичката върху тялото на пострадалия. Той се уплашил и побягнал. Под влияние на гнева подсъдимият не се прибрал в дома си, а подгонил пострадалия и продължил да му нанася удари. Пострадалият паднал на земята, но подсъдимият продължил да го удря, докато той престанал да дава признаци на живот. След това се прибрал в дома си и не съобщил на никого за случилото се. В изключително тежко състояние, но все още жив, пострадалият бил намерен едва на сутринта. Починал по пътя за болницата. По тялото му били открити множество наранявания. Смъртта настъпила от силни удари върху главата, които предизвикали натрошаване на черепа и увреждания на мозъчното вещество.

При така установените фактически положения окръжният съд неправилно е приложил чл.119 НК. Противоправното нападение срещу подсъдимия се е изразило в замахването с брадвата. С това то е и завършило. Пострадалият побягнал по улицата, за да се спаси от ударите с мотичката. В това положение той не е представлявал никаква реална и непосредствена опасност или заплаха за живота или здравето на подсъдимия. Въпреки това той продължава да го удря. Нанасял удари и след като го повалил на земята. Следователно в момента на убийството подсъдимият не се е намирал в състояние на неизбежна отбрана, поради което не е могъл да превиши нейните предели.

Квалификацията на деянието е неправилна. Неправилно е приложен чл. 119 от  НК”.