Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. 1. Законосъобразно и незаконосъобразно развитие на материалните граждански правоотношения и функцията на гражданския процес по отношение на тях.

Законосъобразно развитие на гражданските правоотношения е налице, когато: а/ насрещните субекти на правоотношението са в съгласие помежду си относно неговото възникване, съдържание и съществуване; и б/ когато те действат съобразно с правата и задълженията, включени в правоотношението.

Проявите на незаконосъобразно развитие на гр. пр-я са: а/ правният спор – външно проявено противоречие на правните убеждения на насрещните субекти на пр-ето. При правния спор правото, което едната страна претендира спрямо другата, се твърди, че е вече възникнало. При не правния спор, даже когато се отнася до права, е спор относно бъдещи пр-я. Две са проявените форми на правните спор: - неоснователно отричане на право, което съществува; и – неоснователно претендиране на право, което не съществува; б/ неизпълнението на изискуеми задължения – обикновено следва отричаното на правото и от тази гледна точка е доразвитие на правния спор, негова последица. Но то може да се прояви и самостоятелно, когато длъжникът, без да оспорва вземането на кредитора, не го удовлетворява било поради липса на средства, било понеже не иска да се лиши от правата, с помощта на които може да удовлетвори кредитора; и в/ предприемането на действия, целящи да осуетят защитата на правото – също се свързва с правният спор, а в редица случаи и с неизпълнението на гр. задължения. Тя се явява поради това като завършек на систематично и упорито правонарушение, насочено не само срещу субективно ГП, но и срещу способите за неговата правна защита чрез иск или принудително изпълнение.

Правният ред не може да бъде безразличен към незаконосъобразното развитие на гр. пр-я. За да се самозащити, за да отнеме на правонарушителя незаконната облага от правонарушението,, той трябва да организира и уреди защитата на накърненото /спорно, неудовлетворено или заплашено/ право. За тази необходимост отговаря гражданския процес.

1. 2. Гражданския процес като защита и санкция при отделните форми на незаконосъобразно развитие.

ГП е организиран като защита-санкция: защита в полза на правоимащия – санкция спрямо правонарушителя. Задачата е да се възстанови с помощта на държавната принуда законосъобразното развитие на накърненото гр. пр-е. Има три основни способа на защита-санкция: исков, изпълнителен и обезпечителен процес:

а/ исковият процес влиза в действие по повод на правен спор. Той цели да го разреши, като издири действителното правно положение между спорещите и го потвърди със сила на присъдено нещо. Тя действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът е потвърдил. Същевременно тя действа като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът е отрекъл. Занапред тя е длъжна да изостави неоснователното си правно твърдение и да съобрази своето поведение със съдебно потвърденото правно положение. Всеки опит на тази страна да поднови правния спор става правноирелевантен, защото силата на присъдено нещо погасява правото на иск. Защитното и санкционното въздействие на исковия процес не се изчерпват обаче със силата на присъдено нещо. При осъдителен иск исковият процес брани неудовлетвореното право, като открива пред него вратите на изпълнителния процес чрез изпълнителната сила, която поражда. А когато искът е конститутивен, исковият процес осъществява принудително потестативно право, като предизвиква правната промяна, към която то е насочено и в която се състои правопроменящата защита и санкция, целена с конститутивния иск. В исковия процес се състои гражданското правораздаване;

б/ изпълнителния процес влиза в действие при неудовлетворени притезания. Той цели да достави принудително на правоимащия дължимото. Съдия-изпълнителят отнема дължимата вещ от длъжника и я предава на взискателя, осребрява чрез принудителна продажба притежавани от длъжника вещи и предава получената парична сума на взискателя, получава от трето задължено лице това, което то дължи на длъжника и с него удовлетворява взискателя;

в/ обезпечителният процес влиза в действие при опасност от такова поведение, което заплашва осъществяването на правото, защото ще осуети защитата, която то предстои да получи чрез исковия и изпълнителния процес. Обезпечителната мярка, която се постановява и налага по реда на обезпечителния процес, цели да запази непроменено фактическото и правно положение, докато трае исковият процес относно спорното право. Тя брани оправомощения срещу уврeждащи го промени и е същевременно санкция спрямо другата страна, защото ограничава в една или в друга насока нейната правна сфера.

Законът урежда тези способи като самостоятелни. Всеки от тях може да влезе в действие поотделно без другите способи. И трите способа, разкриват общи белези, които ги характеризират, и същевременно ги отграничават от други способи за защита на гражданските права: 1 те са в състояние да възстановят накърненото право, като възпроизведат принудително, безконфликтното, нормално и законосъобразно развитие на правоотношението; 2. за да постигнат защитата и санкцията, тези мерки трябва да окажат своето въздействие в сферата на тия отношения, където лежат накърненото право и правонарушението. А те лежат в сферата на материално правните граждански отношения; 3. правозащитният орган не само не участва в нуждаещото се от защита правоотношение, но е организационно напълно откъснат и обособен от неговите субекти, като отстои на равно разстояние от тях. Именно затова правозащитният орган може да застане като трето незаинтересовано лице между и над срещупоставените страни и като изхожда само от закона, да даде дължимата защита на накърненото право; 4. и в трите не се поставят в ход служебно, по почин на защитния орган. В качеството си на трето лице той трябва да бъде сезиран с искане за защита. За да обезпечи, че нуждата от защита ще бъде удовлетворена, законът дава на нуждаещия се право на защита. Бъде ли то упражнено, защитният орган е длъжен да постави в ход исканото защитно производство. Отказът за защита и незаконосъобразната санкция са правонарушения. Срещу тях е също необходима защита-санкция. Тя се състои в обжалване на незаконните откази или действия на защитния орган действията  на съдия-изпълнителя, както и в отмяна на влезли в сила порочни решения.

3. Гражданския процес /ГП/ като производство и като система от правоотношения.

Гражданския процес /ГП/ като производство:

1. Правният акт, чрез който ГП дава защита и налага санкция, не може да бъде постановен отведнъж, непосредствено след като бъде поискан. Той трябва да бъде подготвен. За да разреши правния спор, съдията трябва да издири грижливо действителното правно положение, като провери истинността на фактическите твърдения на спорещите страни и приложими към съдебното установените факти закона. За да се наложи обезпечителната мярка, съдът трябва да провери дали са налице условията за обезпечението, да го постанови и да разреши чрез обезпечителна заповед налагането на обезпечителна мярка. Необходимо да се проверят условията, при които защитният акт може да бъде издаден, както и да се подготви надлежно неговото издаване, налага той да се предхожда от поредица последователни действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционния акт. Тези действия заедно със защитния акт, който ги завършва, образува ГП като производство.

2. Всяко производство в правен смисъл е динамичен фактически състав, чието развитие до крайния, завършващ го акт е правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Тези права и задължения се пораждат от предходното процесуално действие.така всяко процесуално действие е едновременно правопораждащ юридически факт спрямо прикрепените към него процесуално право и задължение, в изпълнение на които то е било предприето. Така чрез последователно възникване, упражнение, изпълнение и погасяване на процесуалните права и задължения се развива постепенно производството. Всяко производство е многоличен фактически състав. В него трябва да участват поне 2 лица. Процесуалните права и задължения, могат да имат за предмет само процесуални действия. Затова пр-то се гради от юр действия а не от юр събития. Всяко действие, притежава самостоятелна, вътрешнопроцесуална релевантност. Поради това всяко действие може да бъде разглеждано обособено, като отделно правно явление. Само доколкото обуславят валидността на крайния акт, подготвящите го процесуални действия косвено, чрез неговата валидност обуславят прикрепените към него правни последици. Съществена особеност на строежа на пр-то е неравностойността на подготвящите пр действия спрямо подготвяния чрез тях краен акт – те стоят в отношение на средство към цел. Крайният акт, заема челно, предопределящо и решаващо място. Поради това подготвящите пр действия стават безпредметни и с обратна сила ако крайният акт не може да бъде постановен и пр-то трябва да бъде прекратено, преди да се стигнало до този акт.

3. винаги участват две срещупоставени страни – понеже дава защита чрез санкцията, която налага, ГП обхваща освен действията на защитния орган винаги и действията на две срещупоставени лица, които играят роля на страни в пр-то. Това са: а/ лицето, което търси защита; и б/ лицето, срещу което защитата се търси и спрямо което санкцията може да бъде наложена. ГП е двустранно пр-во, като обезпечава на всяка страна еднакви процесуални възможности за участие в пр-то. ГП е изграден върху диспозитивното начало. Правната защита не се натрапва на заинтересуваното лице, а зависи от неговата воля. Развитието на пр-то се обезпечава чрез действия на защитния орган и без да бъдат извършени действията, които страните могат да предприемат в хода на производството. Така се идва до разликата между законно необходим /минимален/ - включва исковата молба, нейното връчване на ответника, първо и последно заседание, завършило с необжалвано първоинстанционно решение - и законно възможен /максимален/ състав на пр-то – може да включи при обжалване пред въззивен съд и пред ВКС и връщане на делото за ново разглеждане. ГП като пр-во, включва в своя строеж покрай процесуалните действия и процесуални бездействия, заедно с прикрепените към тях правни последици. Тези последици, понеже са неизгодни за страната , допуснала пропускането, се наричат процесуални тежести. Специфични само за ГП като пр-во са: а/ особеният предмет на защита – накърнени гр. права; б/ особените защитни и санкционни последици, чрез които той възстановява накърнените гр. права – силата на присъдено нещо, принудителното удовлетворяване, обезпечаването. Чрез тия свои белези той се отличава от други пр-ва. Основните типове пр-ва на ГП са: исковото, изпълнителното и обезпечителното.

ГП като система от правоотношения

1. при наличността на предвидените от закона условия защитния орган дължи защита. Съдът е овластен да призове на съд ответника и да го конституира като страна независимо и против неговата воля, както и да го обвърже със своето решение. Правото на защита и задължението тя да се даде образуват съдържанието на процесуалното правоотношение между лицето, което търси защита, и защитния орган. Властта да се наложи санкция заради правонарушението и задължението тя да се понася образуват съдържанието на процесуалното правоотношение между защитния орган и лицето, срещу което се търси защита.

2. Правото и задължението за защита, както и властта да се наложи санкция заедно със задължението тя да се понася, не остават едни и същи, непроменени през цялото развитие на пр-то. Те се променят съобразно с неговото движение. ГП като правоотношение е една верига от процесуални правоотношения, в която всяко звено има своето определено място в цялата динамична система. Последователната смяна на процесуалните права и задължения  обезпечава развитието на пр-то. От тази гледна точка ГП представлява система от последователно възникващи и погасяващи се процесуални правоотношения.

3. Централен субект на процесуалните права и задължения е защитният орган. Страните в ГП също са носители на процесуални права и задължения. Те действат обаче предимно като носители на права, чието упражняване те не дължат съобразно с диспозитивното начало. Освен процесуалните права и задължения, включени в правоотношението между защитният орган и всяка една от страните, ГП може да обхване и други процесуални правоотношения. Такива са например между съда и свидетеля, вещото лице или третото лице, у което се намира документ и т.н. Лицата, които участват в тези подпомагащи отношения, се явяват като сътрудници на защитният орган.

4. процесуалните правоотношения са държавноправни, защото са отношения между орган, носител на държавна правозащитна власт, и страните, които са подчинени на тази власт. От другите държавноправни отношения процесуалните отношения се отличават по своето предназначение – защита на накърнени граждански права. Те се развиват по повод на незаконосъобразно развитие на гр. правоотношения и целят  да възстановят нормалното им функциониране. Затова те имат спрямо тях вторичен и служебен характер, какъвто има санкцията, която подготвят. Те имат изключително вътрешнопроцесуално значение, като служат само на развитието на производството. Те имат временен, преходен, попътен характер, съпровождащ развитието на пр-то.

5. ГП като правоотношение обхваща множество, различни откъм защитна цел процесуални правоотношения, обхванати от три основни категории: правоотношения на исков, изпълнителен и обезпечителен процес.

4. Гражданско процесуално право.

1. ГПП у съвкупност от правни норми, които уреждат: а/ процесуалните действия, образуващи ГП като производство; б/ процесуалните права и задължения, образуващи ГП като правоотношение и в/ защитните и санкционните правни последици, в които ГП като защита-санкция се състои. В съвкупността от гр. процесуални норми се състои ГП като институция, т.е. като включена в правния ред възможност за защита на накърнени гр. права. Като институция ГП действа превантивно, подобно на всички санкционни норми, а като конкретно гр. дело ГП действа репресивно, подобно на всяка конкретна санкция, налагана с държавен акт. ГПП е клон на действащото право. Урежда регулираните от него отношения чрез метода на държавната власт и подчинение.

2. ГП е самостоятелен клон на правото и има собствен предмет на регулиране: защита на накърнени гр. права чрез приспособени към нея производства и процесуални правоотношения.

3. Диспозитивните норми са присъща негова особеност и гр. право широко ги използва. ГП е съвкупност от императивни норми. Договорно регулираният, конвенционален процес е допустим само по деля, които спорещите страни възлагат на създаден или избран от тях арбитражен съд. Заедно с конвенционалния процес са недопустими и т.нар. процесуални договори, с които страните по гр. спор се задължават да извършат или не извършат определени процесуални действия по бъдещ или вече висящ процес между тях. Такива договори нашият ГПК допуска само по изключение в изрично предвидени случаи.

4. При законодателна промяна на ГП новата уредба трябва да се приложи незабавно. В този смисъл новият процесуален закон не зачита породените и поради това придобити процесуални права, ако те не са упражнени, понеже производството е още висящо, когато новият закон влиза в сила. В това се състои обратната сила на процесуалния закон. Законът може с нарочни разпоредби да изключи незабавното действие на процесуалния закон. Възникналите под действието новия материален закон. Заслужава също да се подчертае, че възникналите под действието на стария процесуален закон защитни и санкционни последици /силата на присъденото нещо/ запазват своята сила и под действието на нови закон даже и той да урежда другояче техните предпоставки или съдържание.

5. според вида на защитата, която уреждат, нормите на ГП се делят на норми на исковия, на изпълнителния и на обезпечителния процес. Всяка защита по реда на ГП поставя три основни групи от въпроси, съобразно с чието уреждане нормите на ГП се делят на: а/ норми, които уреждат предпоставките за допустимост на търсената защита съобразно с нейния вид; б/ норми, които уреждат развитието на допустимото производство за защита; в/ норми, които уреждат предпоставките и съдържанието на защитните и сакционните последици, както и способите за тяхната отмяна, когато са порочно възникнали. Освен тях има и такива процесуални норми, които целят да направят тая защита бърза и икономична или да внедрят в пр-то дисциплина.

6. кои са източниците – Конституцията; ратифицираните по надлежния ред и обнародвани международни договори, по които РБ е страна; законите – преди всичко ГПК, ЗСВ, ЗА, ЗННД, ЗМТА- и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове. Към източниците на ГП трябва да бъдат отнесени и актовете на задължителното тълкуване. Челно място всред тях заемат решенията на Констиционния съд за тълкуване на Конституцията. Към тях се прибавят актовете на авторитетно тълкуване, дадено от органа, издал тълкувателния акт – например закон на Народното събрание, с който то тълкува свой закон. Характерно за тях е, че те са вторични източници. На тълкувателния акт съдилищата са подчинени.

5. Обсег и система на гражданския процес.

1. трите основни способа за защита трябва да се приспособят към особеностите на защитаваните права, като вътре във всеки един то тях се обособят множество различни искови, изпълнителни и обезпечителни производства. В тяхната съвкупност се състои ГП като система от защитни производства. В нея се изразява диференцията на защитата, отразяваща диренциацията на нуждаещите се от защита права.

2. предел на диференциацията на защитните органи и производства постави Конституцията – принцип на пълнота на правораздавателната компетентност на съдилищата, които могат да бъдат общи и особени.

3. има следните проявни форми на диференция в пределите на съдебния исков, изпълнителен и обезпечителен процес. Съдебния исков процес обхваща: а/ общия исков процес; и б/ особените искови производства. По реда на особените искови производства се разрешават само спорове относно точно посочени от закона гр. права. По реда на общи исков съдебен процес се разрешават всички подведомствени на съдилищата гр. дела, за които не е предвиден особен съдопроизводствен ред. Съдебният изпълнителен процес се състои от отделни изпълнителни способи. На всяка основна категория притезания отговаря съответен изпълнителен способ. Към изпълнителния процес спада и производството за несъстоятелност. То е способ за универсално принудително изпълнение, съчетано с мерки за оздравяване на изпадналото в затруднение търговско предприятие. Съдебният обезпечителен процес е единен в първата своя фаза – допускане на обезпечението.

4. в отделни, предвидени от закона случаи съдът е призован да осъществява не защита, а администрация на гр. отношения. Съдебната администрация на гр. отношения се дели на безспорна и спорна. Безспорната администрация на гр. отношения се състои в охранителни съдебни актове, издавани по реда на охранителните производства.  Спорната съдебна администрация на гр. отношения, не само не е кодифицирана от ГПК, но даже и не се отбелязва от него. Тя се възлага на съдилищата от материалното право. Характерно за нея е, че съдебната намеса се предприема въз основа на обществения интерес, изхожда от съображения на целесъобразност и се състои в такова изменение на гр. отношения, което е за едната страна изгодно, а за другата неизгодно /например предоставянето на семейното жилище на един от съпрузите/.

5. ако Конституцията на допуска особени юрисдикции, толкова по-малко тя допуска да се възлага на административни органи да разрешават гр. спорове по административен ред. Не е проява на ГП и възстановяването на фактически положения, нарушени чрез самоуправство.

6. Материално право и граждански процес.

1. Гражданското, търговското, семейното и трудовото право, които ГП брани, могат да бъдат заедно обозначени като материално право /МП/. МП и ГП помежду си стоят в отношение на взаимна зависимост.

2. Единството, което МП и ГП образуват, е функционално. Функционалната им връзка е двояка. МП обуславя ГП, който от своя страна обратно въздейства върху МП чрез защитата, която му дава. Проявата на зависимостта на ГП от режима на материално правните отношения представлява приспособяването на ГП към усложненията на гр. правоотношения. Обусловеността на разпределянето на тежестта на доказване и на доказателствените средства от материалноправния ефект на различните юр факти и от формата за сключване на правни сделки. Скицираната зависимост на ГП произтича от неговия служебен, вторичен характер спрямо МП. Втората съставка на функционалната връзка между МП и ГП е зависимостта на МП от ГП. Тази зависимост е нормативна и социологична. Нормативната зависимост на МП от ГП се дължи на зависимостта на правото от държавната принуда. В качеството си на апарат за държавна принуда в областта на гр. правоотношения ГП продава гарантиран характер на защитаваните от него метериалноправните норми, тъй като обезпечава тяхното прилагане чрез организираната от него санкция. Социологическата зависимост се дължи на превантивното въздействие на ГП. Като обезпечава защита и заплашва със санкция при накърняване на гр. права, той е задръжка срещу съблазънта на правонарушението и чрез това стимул за доброволно зачитане на гр. права.

3. нормативната обусловеност на конкретния ГП от накърненото МП се проявява различно при различните способи за защита. Най- ярка е тя при изпълнителния процес. Принудителното удовлетворяване подобно на доброволното изпълнение предпоставя съществуването на притезанието. Ако през висящността на изпълнителния процес МП се погаси, принудителното изпълнение трябва да се прекрати. Изпълнителния процес не може да надживее МП. При изпълнителния и обезпечителния процес правото, което е предмет на процеса, съвпада винаги с правото, което се брани, и двата процеса трябва да бъдат прекратени, ако се окаже, че предявеното за защита право никога не е съществувало или е престанало да съществува.

7. Принципи на гражданския процес.

Принцип значи основа, ръководно начало. Правен принцип значи основна, ръководна правна норма. Законодателят може да прогласи правният принцип изрично. Такъв е случаят с принципите на законност, равенство, състезателното начало и дирене на истината. Но правният принцип може да бъде изразен мълчаливо чрез съдържанието на нормите, които обуславя /например диспозитивното начало/. Принципите на правото се категоризират според обсега на нормите, чието съдържание обуславят. Затова различаваме: а/ общи за цялата система на РБ /законност/; б/ важащи за няколко правни клона / дирене на истината за ГП и НП/; и в/ само за отделни клонове /диспозитивното начало само за ГП/. Принцип на законност – РБ е правова държава; тя се управлява според законите и Конституцията на страната. Характерно за правовата държава е че за нея законността е основна ценност. В областта на ГП принципът на законност гласи: всяко процесуално действие както на органите на  процеса, така и на страните да бъде съобразено с изискванията на процесуалния закон, а когато постановява решението си, правораздавателния орган трябва да приложи точно материалния закон. Принципът обхваща еднакво спазването на процесуалния и материалния закон. Гаранциите за спазването на принципа са: а/ независимостта и безпристрастността на органите на ГП; б/ участието на прокурора в ГП; в/ обжалванията на определенията и решенията на съдилищата, на действията на съдия-изпълнителя и извънсъдебните средства за отмяна на влезли в сила порочни решения; г/ спиране на гр. дело, ако се установи, че подлежащия на прилагане закон противоречи на Конституцията; д/ забраната за злоупотреба с процесуални права. Принцип на социална справедливост – изисква защитата, която ГП предоставя, да бъде достъпна, а санкцията, която той налага – хуманна. Принцип на диспозитивното начало – ГП влиза в действие, ако доколкото и докогато легитимираното лице търси защита. Обратната страна на диспозитивното начало е забраната защитният орган по свой почин да образува ГП, да изменя неговия предмет или да го прекратява, преди са е дал защитата, която дължи, когато ГП е допустим. Производствата на ГП се образуват само по молба или жалба на легитимираното лице – носител на правото за защита. Страните по производството и неговия предмет се определят от търсещия защита. Той може да предяви спорното право не изцяло, а отчасти чруз т.нар. частичен иск. Само търсещият защита, но не и защитният орган може да  измени основанеот, предмета или страните по делото. Съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска. Встъпването на трето лице също зависи от встъпващия, а привличането – от волята на привличащата страна. Образуваното производство се прекратява, ако искането за защита бъде оттеглено, т.е. ако защитният орган бъде десезиран. Проява на принципа представляват признаването на иска от ответника, както и отказът от иска, с който съответната страна се разпорежда със своето право за защита по висящия процес.  Апогей на принципа в ГП е правомощието на страните да възложат на избран от тях арбитражен съд разрешаването на гр. спор, като уговорят пределите на повелителните норми, важащи за арбитража, рпоцедурата за разрешаване на спора. Гаранцията на принципа е атакуването на дейстията на защитния орган, наричащи го, по реда на обжалването или чрез извън съдебните средства за отмяна. Принципа не е безграничен. Той не означава възможност за предварителен отказ от правото за защита. Не означава също, че само носителят на накърненото право разполага с право на неговата защита. С правото на защита се ползват в предвидените от закона случаи и лица, които не са носители на нуждаещото се от защита право. Не означава, че процесуалните действия на страните, с които те се разпореждат със своето право на защита, са изобщо неконтролируеми. За да влезе в сила, съдебната спогодба трябва да бъде потвърдена от съда. Принцип на служебното начало – сведено е до служебната проверка на допустимостта на искането за защита до докладването на делото, до служебното движение на делото, когато то е допустимо, и прилагане на закона. Служебната проверка на допустимостта на искането за защита включва проверката по почин на съда дали подателят на искането разполага с право на иск, с право на принудително изпълнение или с право на обезпечение. Към нея са прибавя и служебната проверка за допустимостта на жалбата срещу решението; срещу определенията за прекратяване; срещу допускане на обезпечението на иска; срещу действията на съдия-изпълнителя. Служебното движение на ГП не противостои на диспозитивното начало, а се съчетава с него. То се състои в това, че в молбата за защита се съдържа искането да се предприемат от защитният орган всички процесуални действия, които подготвят защитния акт, заедно със самия него. Молбата за защита е искане да се развие цялото производство и въз основа само на нея може да се осъществи целият законно необходим състав на производството. Жалбата за бавност има двояка цел: а/ да обезпечи служебното движение на делото; б/ да постигне бързината на дължимите от съда процесуални действия. Принцип на състезателното начало – всяка страна има право на участие в производството, по реда на което ще бъде постановен актът, явяващ се спрямо нея като защита или като санкция. Чрез участието си в производството страната разполага с обезпечена от закона възможност да въздейства чрез своите процесуални действия върху неговото развитие и върху съдържанието на акта, с който то ще приключи, тъй като този акт е от непосредствено значение за нейните права. Страните не са задължени лично да участват в процеса, могат да участват и чрез свои представители. Състезателното начало включва: а/ право на всяка страна на бъде уведомена за исканията и възраженията на противна страна; б/ право на всяка страна да подкрепи своите искания и възражения чрез факти и доказателства, които защитният орган е длъжен да обсъди; в/ права на всяка страна да бъде  призована за съдебните заседания и да бъде уведомена за актовете на съда, постановени вън от съдебното заседание; г/ право на всяка страна да участва в събиране на доказателствата и в разискване на фактическата и правната страна на делото; д/ право на всяка страна да атакува порочните действия на защитния орган, за да наложи законосъобразно развитие и приключване на процеса. Правото за участие на страните в производството е гаранция за правилността на решението. Гаранциите за правото за участие на страната в производството са: призоваване най-малко 7 дни преди заседанието; представяне на заключението на вещото лице най-малко 5 дни преди заседанието. Зачитането на правото на участието на страните в процеса е основен дълг на съда. Принцип на равенство на страните – състои се в еднаквите процесуални права, с които всяка страна разполага, за да защити в ГП материалните си права съобразно с процесуалната роля, която заема. Принцип за дирене на истината – предпоставя правото на всяка страна да сочи факти и доказателства в подкрепа на своето правно твърдение, но задължава съда да предизвика и улесни упражнението на това право. Защото никой по-добре от страните не знае фактите и доказателствата, които се отнасят до спорното правоотношение. За да улесни и обезпечи диренето на истината, като се преодолеят пречките по нейния път, законът използва и други средства: задължението да се говори истината / задължението да се съобщят в съда всички известни на страна факти, които имат отношение към делото. Чл. 3 забранява както процесуална лъжа да и премълчаването на известни факти/; истина в ГП се дири чрез доказателства и затова ГП урежда така доказването, че то да бъде сигурен път към истината /формалните доказателства с неопровержима и обвързваща съда сила са пречка за дирене на истината. Затова нашият процес овластява съда да преценява истинността на доказателствата/.

8. Подведомственост. Подведомствеността е от гледището на органа неговата компетентност да издаде определен държавен акт, а от гледището на въпросите /делата/, които органът е овластен да решава, подведомствеността е тяхното подчинение на неговата власт. Подведомствеността е и правото и задължението да се издаде съответния държавен акт. Понеже очертават пределите на компетентността, правилата за подведомствеността същевременно разпределят между различните органи различните категории дела. П на съдилищата обхваща гр., наказателни и административни дела. ГП се интересува от П на съдилищата по гр. дела. Понятието гр. дело е от значение в две насоки: а/ с оглед на процедурата за разглеждане на делото и б/ с оглед на компетентността. С други думи, за да знаем на кой орган е подведомствено делото, на кой съд то е подсъдно и по какъв ред подлежи на разглеждане, ние трябва предварително да знаем какво е делото. Сигурният критерий, от който изхожда чл. 6, ал. 1, когато говори за гр. дела, е методът за регулиране на отношението. Гр. са всички правоотношения, регулирани с метода на равнопоставяне на субектите на отношението. Общата П на съдилищата по чл. 6, ал. 1 обхваща осъдителните и установителните искове относно гр. права. Те са гр. дела, които съдилищата са длъжни да приемат само въз основа на чл. 6, ал. 1, без да е нужна нарочна разпоредба, овластяваща съда да разглежда делото.  Делото може да не е гр. /например дело за издаване ли изменение на адм. акт, възложено на адм орган; дело за създаване или изменение на гр. отношения, възложено от закона не на съда, а на несъдебен орган/. Възможно е поради грешка съд да приеме за разглеждане дело, П на несъдебен орган или, обратно, несъдебен орган да приеме за разглеждане дело, П на съдилищата. Подобни случаи дават повод за т.нар. препирни за П. Те поставят принципния въпрос за съотношението между П на съдилищата и П на несъдебните органи. Това съотношение законът урежда, като изхожда от надмощното положение на П на съдилищата спрямо тази на несъдебните органи, защото тяхната П е изключение от общата П на съдилищата. Според чл. 6, ал. 2 съдът сам решава подлежи ли заведеното пред него дело на разглеждане от него или от друг орган. Никой друг орган не може да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда, даже и да счита, че делото му е П. И в този случай несъдебният орган трябва да повдигне препирня за П. Ако по погрешка е приел делото за раглеждане, той трябва да го спре в изчакване на решението по препирнята. Препирнята за П е несъвпадане на становищата на съда и на несъдебния орган по въпроса на кого от тях делото е П. Препирнята е положителна, когато и съдът, и несъдебният орган считат, че са компетентни да разгледат делото. Тя е отрицателна, когато всеки от тях смята, че делото му е неподведомствено. Положителната препирня се повдига от учреждението, което счита, че делото, прието от съда за разглеждане, е П нему. Отрицателната препирня се повдига от ищеца, чийто е бил отхвърлен като недопустим и от съда, и от несъдебния орган с влязло в сила определение. препирнята за П и при двата нейни вида се решава от състав на ВКС. Образуваното пред съда дело се спира до разрешаване на препирнята. Понеже представлява власт да се разреши гр. спор, П означава, че съдът е властен да вземе становище и по всички въпроси, обуславящи решението, освен по въпроса дали е извършено деяние, което е престъпление. П не само предопределя органа, който е овластен да реши делото, но и реда, по който то ще се разгледа и реши. П обуславя правото на иск на ищеца спрямо съда: за да е длъжен да реши делото, съдът трябва да реши. Затова П е процесуална предпоставка, и то от категорията на абсолютните.  Съдът е проверява още преди да връчи препис от исковата молба и следи по свой почин за нейната наличност при всяко положение на делото. Определението, с което съдът се произнася по въпроса за П, подлежи на обжалване с частна жалба, и то не само когато прекратява делото поради липса на П, но и когато го приема за разглеждане. Липсата на П опорочава решението постановено въпреки нейната липса. Но степента на неговото опорочаване е различна в зависимост от това, кое е основанието за неподведомствеността. Ако делото е гр., но е П не на съда, а на друг орган, решението на съда не е нищожно, но подлежи на обезсилване по пътя на обжалването. Обратно, решението на несъдебен орган по гр. дело, П на съдилищата е нищожно. Ако делото е гр., но съобразно с правилата за международната П е П на чуждестранен съд, решението на нашия съда ще е неатакуемо, ако отводът за липса на международна П не е бил заявен от ответника най-късно в първото заседание.

9. Подсъдност – понятие и видове. Подведомствеността на съдилищата дела се разпределят между тях чрез правилата на подсъдността. По този начин всеки съд се оказва овластен да правораздава не по всички гр. дела, включени в съдебната компетентност, а само по ограничен кръг такива дела, определени съобразно с техния предмет, връзка с района на съда или съобразно с процесуалните действия, които следва да се извършат по тях. Подобно на подведомствеността и подсъдността е от гледището на съда компетентността да разглежда така определената група дела, а от гледището на тия дела подсъдността е тяхното подчинение на правосъдната власт на съответния съд. Тези дела са му подсъдни. Но подсъдността е производна от подведомствеността. За да бъде подсъдно на определен съд, делото трябва да е подведомствено на съдилищата, а не на други органи. Следователно подсъдността предпоставя властта на съда да разгледа делото, защото то е гр. дело. Подведомствените на съдилищата дела са разпределят първо между районните и окръжните съдилища в качеството им на първоинстанционни съдилища. Това разпределение става чрез правилата на родовата подсъдност. Тя се нарича така, защото използва като критерий предмета на делото. Тя разделя съдебните искови дела на две големи групи: дела, подсъдни на районните и дела, подсъдни на окръжните съдилища. Между многото районни и окръжни съдилища делата се разпределят  чрез правилата на местната подсъдност, която използва като критерий връзката на делото с района на съответния районен или окръжен съд. Местната подсъдност разпределя между съдилищата от същата степен дела, които са родово подсъдни на всички тях. Разпределянето на правосъдните функции по едно и също гр. дело между различни по степен съдилища става чрез правилата на функционалната /инстанционната/ подсъдност. Тя възлага на първоинстанционните съдилища първоинстанционното разглеждане на делото, а на въззивните съдилища /окръжни и апелативни/ - второинстанционното разглеждане на делото, а на ВКС – касационното разглеждане на делото. Подсъдността може да произтича от разпоредба на закона. Тогава тя е законна. Така е родовата, местната и функционалната подсъдност. Но подсъдността може да бъде предвидена и с договор. Тогава тя е договорна. Подсъдността може да се основава и на разпореждане на съда, по силата на което  дело, което по закона е подсъдно на един съд, става подсъдно на друг съд. Всеки съд може да извършва валидно процесуални действия само на територията на своя район. Но по делото може да възникне нужда да се призоват лица, живеещи в района на друг съд /чл. 41, ал. 2/, или пък да се съберат доказателства в района на друг съд /чл. 112/. В тия случаи се налага да се прибегне до сътрудничеството на съда, в чийто район следва да се извършат процесуалните действия. Това сътрудничество представлява проява на взаимна помощ между съдилищата.

10. Родова подсъдност и нейното значение.

Родовата подсъдност поставя въпроса: на кой съд като първа инстанция е подсъдно делото – на районния или на окръжния съд. На този въпрос законът отговаря с правилото, че подведомствените на съдилищата гр. дела са подсъдни на районните съдилища /чл. 79/. Родовата подсъдност на окръжните съдилища е изключение от това правило. Тя обхваща само делата, посочени в чл. 80. Това са 1. исковете за установяване или оспорване на произход, за прекратяване на осиновяване, за поставяне под запрещение или отменянето му; 2. исковете с цена над 10 000 лв. по гр. и търг дела, без да има значение кой е страна /ФЛ или ЮЛ/, с изключение на исковете за издръжка и за защита на вещни права върху недвижими имоти и движими вещи. /; 3. исковете по чл. 498 за установяване недопустимостта или нищожността на вписаните в регистъра на окръжния съд обстоятелства или за тяхното несъществуване. При съединяване на искове за подсъдност е меродавна цената на отделните искове , а не сборът от цената на всички искове. Без оглед на цената на иска на районните съдилища са подсъдни владелческите искове /чл. 294/, исковете за съдебна делба и финансовите начети /чл. 278, ал. 1 и 299, ал. 1 До подсъдност на окръжния съд се стига и поради връзка между делата, когато главният /обуславящ/ иск е подсъден на окръжния съд, например иск за издръжка, свързан с иска за бащинство. Според чл. 80, ал. 2 окръжния съд може да изземе и да реши дело, което по правилата на родовата подсъдност е подсъдно на районен съд от неговия съдебен район. Изземването трябва да става по съображения на добро правосъдие. То предполага, че делото е вече образувано. Всички процесуални действия, извършени от съда, пред който делото е било образувано, запазват силата си. Делото се продължава пред съда, постановил изземването.

11. Местна подсъдност и нейното значение.

Местната подсъдност поставя въпроса: пред кое от многото районни и окръжни съдилища трябва да се предяви искът?  Отговорът е според връзката на делото с териториалния район на съответния съд. Делото е подсъдно на този районен или окръжен съд, с чийто район то стои в посочената от закона връзка. Разликата в използваната от закона връзка води до различни видове местна подсъдност, важаща за различни категории гр. дела. Една от връзките обаче законът обявява като общ критерий за местната подсъдност, меродавен за всички гр. дела, за които не е посочена друга териториална връзка. Този критерий е местожителството или седалището на ответника. Затова основаната на него местна подсъдност е обща. Спрямо нея всички други видове подсъдност са особени. Общата местна подсъдност е прогласена от чл. 81 и 89. Тя изхожда от съображението, че делото трябва да се води пред най-удобния за ответника съд, тъй като не е известно дали искът е основателен. От друга страна обикновено правонарушението, даващо повод за иска, се осъществява там, където се намира ответникът. Според това, кой е ответникът, делим общата местна подсъдност на : подсъдност по искове срещу граждани; срещу ЮЛ и срещу държавата. Искът срещу граждани се предявява в оня съд, в района на който се намира местожителството на ответника. Изковете срещу ЮЛ се предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното седалище, а то е там, където е тяхното управление. Искове срещу държавата освен исковете по чл. 83 и 84 са сочи от чл. 89, ал. 2. Според него искът се предявява пред тоя съд, в чийто район е възникнало нарушението, а в чужбина, делото е подсъдно на съдилищата в София. Измежду всички изключения от общата местна подсъдност най-важна е подсъдност по местонахождението на недвижимия имот /чл. 83/. Когато той се намира в районите на няколко съдилища, искът се предявява по избор на ищеца пред което и да било от тях /чл. 87/. Тази подсъдност важи: а/ за всички изкове относно вещни права върху недвижим имот независимо от това дали искът е осъдителен, или установителен; б/ за исковете: за делба на съсобствен недвижим имот; за определяне границите на недвижим имот. Изковете относно движими вещи, даже когато имат за предмет вещни права върху тях, се предявяват съобразно с общата местна подсъдност. Другата особена местна подсъдност е подсъдност по местооткриване на наследството /чл. 84/. Тя предвижда, че искът се предявява по последното местожителство на наследодателя, защото то се счита от закона за място, където наследството е открито. Особена подсъдност по местоизвършване на непозволеното увреждане предвижда чл. 85. Тя важи за всички искове, произтичащи от непозволено увреждане, предявени било срещу непосредствения извършител, било срещу съучастници или пък спрямо лицата, които отговарят за тях, а също така и срещу правоприемниците на всички тези лица. Защото целта на тази подсъдност е да се облекчи пострадалият от непозволено увреждане. Все по същите съображения тази подсъдност е изборна. Чл. 85 предоставя на ищеца възможността на предяви иска си и по местожителството на ответника; избраната от ищеца подсъдност обвързва съда и той не може да препраща делото на другия алтернативно компетентен съд. За да облекчат ищците по искове за издръжка, чл. 81 предвижда за този иск една особена изборна местна подсъдност – по местожителството на ищеца. Искът за издръжка обаче може да бъде предявен и съобразно с общата местна подсъдност – по местожителството на ответника /чл. 81, ал. 2/. Разбира се, правото на избор принадлежи само на ищеца. Особената местна подсъдност по искове срещу ЮЛ, имащи за предмет спорове, възникнали от преки отношения на ищеца с техни поделения или клонове. Вместо да се предявят по местоуправлението на ЮЛ, тези искове могат да се предявят по местонахождението на поделението или клона /чл. 89, ал. 1/. Особена местна подсъдност и предвидената в чл. 86 особена местна подсъдност по мястото, където ответникът продължително пребивава. Тази подсъдност важи само за парични вземания, защото се предполага че на мястото на продължителното пребиваване ответникът ще влезе в облигационни отношения, по които другата страна трябва да бъде облекчена при своята защита. Според чл. 88, ал. 1 и 2 исковете срещу ответник с неизвестно местожителство или с местожителство в чужбина се предявяват в съда по местожителството на неговия пълномощник или представител, а ако такъв няма – по местожителството на ищеца, а ако и ищецът няма местожителство в страната, искът се предявява пред родово компетентния съд в София /чл. 88, ал. 3/. Както родовата подсъдност търпи изключения при връзка между делата, така и при местната подсъдност връзката между делата налага изключения от общите правила на местна подсъдност.

12. Страни в гражданския процес. Понятие и видове.

Субектите на съдебния исков процес са съдът и страните. В исковия процес страни са ищецът и ответникът. Ищецът е лицето, от чието име се предявява искът, а ответникът е лицето, срещу което искът се предявява. Искът е искане за защита чрез разрешаване на гр. спор със сила на присъдено нещо. Невинаги носителят на правото е ищецът. Законът допуска да се предявява иска относно чужда право от името на лице, което само твърди, че не е носител на правото. Качеството “субект на материално правоотношение” има материалноправно значение, а качеството “страна по делото” – процесуалноправно значение. В качеството на субекти на процесуалното правоотношение страните са адресати на почти всички процесуални норми. Тяхното прилагане е обусловено в редица случаи от това кой е страна по делото. Нашият исков процес познава следните видове страни: 1. главни страни, без които процесът не може да възникне и да се развие. Такива са ищецът и ответникът. В зависимост от това, дали главната страна притежава право на иск относно заведеното дело, или не притежава такова право, различаваме надлежна и ненадлежна страна в исковия процес. Според основанието, от което произтича правото на иска на надлежната /легитимираната/ страна, различаваме: а/ страни, легитимирани да предявят иск като субекти на защитаваното с иска право и б/ страни, легитимирани да предявят иск относно чуждо право. 2. контролни страни /чл. 19, 300, ал. 5/, които нямат свое право на иск, но встъпват в делото, образувано между главните страни, за да контролират как упражнява правото си на иск тази страна, за чиито интереси те служебно трябва да бдят. 3. подпомагащи страни, които подобно на контролиращите страни не упражняват свое право на иск, а встъпват в делото, образувано между главните страни, за да подпомогнат в свой интерес упражнението на правото на иск на подпомаганата от тях страна. Гласност встъпилият /чл. 181/ и претендентите за вземането /чл. 180/ имат положението на главни страни. Представителите, даже когато са законни, нямат качеството на страна. Те упражняват от името на представлявания неговото право на иск. Скритият пълномощник обаче, който от свое име предявява иск за чужда сметка, е страна /комисионерът, бранещ правата на комитента/. Качеството на страна се придобива при различните видове страни различно. Ще се занимаем само  това как главните страни придобиват това качество. Ищецът определя страните чрез първоначалния, насрещния, обратния или инцидентния иск, като посочва чие име и срещу кого предявява иска. Качеството на страна може да бъде придобито и чрез правоприемство /чл. 120/ и изменение на страните на иска /чл. 117/. Във всички тия случаи е нужно страната да се индивидуализира точно съобразно с изискванията на чл. 98, б. “б”. Лицето, посочено в исковата молба като ищец или ответник, става страна, а не лицето, което подателят на молбата е възнамерявал да направи страна. Кой се сочи като страна обаче, трябва да се извлече не от буквалния текст на молбата, а от нейния смисъл, преди всичко от правоотношението, предмет на иска. Допусната от ищеца грешка при обозначаване на действителния ответник може да бъде поправена, без това да представлява изменение на иска. Връчването на препис от исковата молба на лице, което не е посочено като ответник, не прави ответник получилия препис. В този случай както и при призоваване, се поставя въпрос за проверка на идентичността на лицето, получило преписа, съобщението или призовката. Тази проверка се върши служебно. Разкрие ли се липса на идентитет, процесуалното действие трябва да бъде повторено спрямо лицето, което е страна. Действията, извършени от лице, което не е страна, не обвързват страната. Исковият процес е двустранно производство. Условие за неговата допустимост е наличността на две срещупоставени страни, т.е. на два различни правни субекта като ищец и ответник. При сливане на двете страни /поради наследяване или сливане на ЮЛ/ делото следва да бъде прекратено.

13. Процесуална правоспособност и дееспособност. Процесуалната правоспособност /ППр/ е призната от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения. Всеки човек се ползва от ППр от раждането до смъртта. Смъртта е край на ППр. Ако настъпи в течение на висящ процес, тя дава повод за правоприемство в процеса. Недееспособните упражняват своята ППр чрез своите представители. С ППр се ползват всички ЮЛ, мести и чуждестранни. Процесуалната дееспособност /ПД/ е призната от закона способност на правоспособно лице лично да извършва валидни процесуални действия, респективно лично спрямо него да се предприемат такива действия. С обща ПД разполагат всички пълнолетни незапретени лица. Със специална ПД разполагат непълнолетните или ограничено запретените съпрузи по брачни дела и непълнолетните по спорове относно техни трудови правоотношения или относно сделки по чл. 4, ал. 2 ЗЛС. С ограничена ПД разполагат непълнолетните и ограничено запретените чл. 16, ал. 2/ относно всички гр. дела вън от тия, по които разполагат със специална ПД. Ограничената ПД се различава от специалната по това, че лицата, ползващи се със специалната ПД, могат да извършват процесуални действия без съдействието на своите родители или попечители. Не разполагат с каквато и да било ПД: а/ малолетните /до 14 г/; б/ пълно запретените; в/ ЮЛ. В процеса те участват чрез своите законни представители.  Процесуалното значение на ППр и ПД се проявява в следните насоки: 1. и двете обуславят правото на иск и са затова процесуални предпоставки. ППр обаче обуславя възникването, а ПД – упражняването на правото на иск лично от носителят или чрез овластен от него представител. Съдът следи служебно за наличността на ППр и ПД. 2. ППР и ПД са обаче не само условия за допустимост на процеса, но са освен това и условия за валидност на извършените от или спрямо страната процесуални действия. 3. Липсата на ППр и ПД не е непоправима. Съдът е длъжен служебно да вземе мерки, за да се отстрани по възможност нежелателния резултат от липсата на ППр и ПД. 4. Ако недостатъкът не бъде поправен, настъпват последиците от липсата на ППр и ПД. Те са различни в зависимост от това, дали порокът засяга самото предявяване на иск, или пък следващите го процесуални действия. В първия случай делото трябва да бъде прекратено. Във втория случай действията, извършени от или спрямо страната без ППр или без ПД, не могат да се вземат предвид и трябва да бъдат повторени валидно /чл. 25, ал. 2 и 3/. За тази цел делото трябва да бъде спряно /чл. 182, б. “б”/. Страната, изгубила своята ППр, трябва да бъде заместена от своя правоприемник. Ако съдът въпреки липсата на ППр или ПД не прекрати делото /чл. 25, ал. 2/ или основе решението си на непотвърдени действия, извършени от или срещу страна без ППр и ПД, неговото решение е порочно, но не и нищожно. Порокът следва да бъде отстранен по реда на обжалването. В спора по въпроса, дали страната разполага с ППр или с ПД, тя взема лично участие и може да извършва и да приема всички процесуални действия, свързани с тоя спор. Тя може да подаде и честна жалба срещу определението на съда, с което делото се прекратява.  Когато трябва да се извършат неотложни действия / предявяване на иск, заплашен от погасителна давност; обезпечаване на иск; обезпечаване на доказателства/ срещу лице, което е недееспособно, но няма още назначен настойник или попечител, на това лице съдът назначава временен попечител /чл. 26/.

14. Процесуално представителство – понятие и видове. Представителна власт.

Процесуално представителство /ПП/ може да бъде само пряко. Може да бъде по пълномощие възложено само на лицата, посочени в чл. 20 от ГПК. ПП е недопустимо относно строго лични действия /чл114, 164, 259, ал. 1, 275, ал. 3/. ППР е тогава налице, когато вместо страната и от нейно има едно друго лице извършва или приема извършени спрямо страната действия В първия случай ПП е активно / подаване на искова молба/ и втория случай е пасивно /получаване на съобщения, призовка/. ПП се отнася до процесуални действия на страната, а те се отправят по съда, затова той трябва да бъде уведомен, че лицето, извършващо действия, участва в процеса не от свое, а от чуждо име. За да е налице ПП, достатъчно е действието да се извършва с изявлението, че то се предприема от чуждо име. Участието в процеса от чуждо име е решаващо за ПП. Характерно за процесуалното положение на представителя е именно това, че като действа от чуждо име, той отклонява от себе си последиците на водения процес, остава спрямо тях трето лице, а когато разполага с представителна власт, обвързва с тези последици представлявания. Затова той не става страна даже когато изцяло замества страната във водене на делото. Все пак обаче представителят е лицето, което упражнява процесуалните права и изпълнява процесуалните задължения на страната. Затова спрямо него важат някои от правилата, които важат за страните /чл. 3 и 114/. Качеството на представител е несъвместимо с качеството на вещо лице, помагач или главно встъпило лице по същия процес.

Значението на представителната власт /ПВ/ се проявява в няколко насоки: 1. процесуалното действие, извършено или прието въз основа и в пределите на налична ПВ, обвързва пряко представлявания. Спрямо него настъпват и последиците на допуснати от представителя процесуални пропущания. Решението влиза в сила за представлявания, ако представителя пропусне да го обжалва. При липса на ПВ влязлото в сила решение, ако е неблагоприятно за представлявания, подлежи на отмяна по негова молба. 2. за да се избегне този нежелателен резултат, законът въздига ПВ: а/ в абсолютна предпоставка за допустимост на иск, предявен от представител; б/ в условие за валидност на извършените от или спрямо представителя процесуални действия. Затова за наличността на ПВ съдът следи служебно. ПВ трябва да бъде доказана от представителя, за да бъде допуснат по делото. Доказването става с акта, от който ПВ произтича; 3. липсата на ПВ обаче не е непоправима. За да запази по възможност действията, извършени без ПВ, законът допуска те да бъдат потвърдени и задължава съда да даде срок за потвърждаването. То може да бъде предприето от представлявания или от овластен негов представител /чл. 25/. Потвърждаването може да бъде извършено писмено, устно в съдебно заседание или с конклудентни действия /внасяне на д.т. по иска, предявен от негово име без ПВ/. Потвърждаването заздравява с обратна сила потвърдените действия, като им придава ефект спрямо представлявания. Но то няма значение на упълномощаване за следващи действия. 4. ако в дадения от съда срок извършените без ПВ действия не бъдат потвърдени, настъпват последиците от липсата на ПВ: а/ ако искът е бил предявен без ПВ, делото трябва да бъде прекратено – искът е недопустим; б/ когато липсата на ПВ засяга не предявяването на иска, а следващите процесуални действия, тогава делото не се прекратява, а действията, извършени без ПВ, се третират като не извършени и съдът не може да ги вземе предвид /чл. 25, ал. 3/. За да се постигне целеният в тях ефект, те трябва да бъдат повторно извършени лично от или спрямо представлявания; в/ разкрие ли липсата на ПВ, съдът трябва да отстрани от участие в делото представителя и да предприеме своите действия спрямо представлявания, ако искът е предявен редовно; г/ ако съдът постанови решение по спора при иск, предявен без ПВ, или въз основа на процесуални действия, извършени без ПВ, решението му не е нищожно. Напротив, то обвързва представлявания, докато не бъде отменено по негова молба.

15. Представителство на ФЛ.

Законен представител /ЗП/ е лицето, чиято представителна власт /ПВ не зависи от волята на представлявания, а произтича от закона или от друг акт. Чрез ЗП участват в исковия процес недееспособните лица, както и дееспособните лица в определени от закона случаи. ЗП на процесуално недееспособните граждани са: а/ родителите спрямо малолетните си деца; б/ настойникът спрямо поставения под пълно запрещение. Когато недееспособният няма надлежно назначен ЗП, а срещу него трябва да бъдат извършени неотложни действия на правна защита, съдът назначава попечител на недееспособния. ПВ на родителите и на настойника по обем съвпада /чл. 73 и 118, ал. 1 СК, чл. 17/. Всеки от двамата родители поотделно може да представлява детето. ПВ на ЗП име следният обем: а/ ЗП може без разрешение на съда да предявява от името на недееспособния всички искове и да отговаря по всички предявени срещу него искове независимо от техния предмет; б/ когато обаче по такива искове ЗП трябва да извърши процесуално действие, за което е нужно изрично пълномощно /чл. 22, ал. 2/, действието на ЗП е валидно само ако е одобрено от съда /чл. 17/. Обемът на ПВ на назначения от съда представител на недееспособен /чл. 16, ал. 6 и 26/ се изчерпва с делото, по което той е назначен или с кръга на неотложните действия, които са предизвикали назначаването му /чл. 26/. ПВ на родителя отпада, ако той бъде лишен от родителски права. Спрямо малолетния ПВ на родителя или на настойника отпада от деня, когато той става непълнолетен.

За разлика от ЗП пълномощникът /Пм/ черпи ПВ от волята на представлявания. Той учредява ПВ на Пм, определя нейният обем и я прекратява. Затова представителството  то Пм е доброволно за разликата от представителството то ЗП, което е правно наложително. В основата на упълномощаването лежи упълномощаването. То изхожда от страната, ако тя е дееспособна, или от нейния законен представител ако е недееспособна. Пм с общо пълномощно може да преупълномощи друго лице, стига то да отговаря на изискванията по чл. 20. Според този член Пм може да бъде: адвокатът, юристите от социалните кабинети при здравните заведения спрямо майките и децата, нуждаещи се от правна помощ; родителят, детето или съпругът на страната. Упълномощаването е едностранно изявление, овластяващо Пм с определена ПВ спрямо лицето, от чието име упълномощаването изхожда. За да е валидно, упълномощаването трябва да бъде писмено. В пълномощното задължително се посочват трите имена, точният адрес и телефонът на пълномощника /чл. 21, ал. 1/. Нотариалната заверка на пълномощното не е необходима. Според обема на упълномощаването може да се отнася: до всички гр. дела, които би завел или биха били заведени срещу упълномощи теля; до определено дело; до отделни негови фази; до отделни процесуални действия. Упълномощаването е изрично, когато посочва делото или процесуалното действие, включени в ПВ на Пм. То е общо, когато се отнася до неопределен кръг от дела или от процесуални действия по едно определено дело. ПВ на Пм с пълномощно, отнасящо се до определено дело, но несочещо какви процесуални действия Пм може да извършва по това дело, обхваща процесуалните действия по разглеждане на делото във всички инстанции до приключване на делото с влязло в сила решение /чл. 22, ал. 4/. По силата на такова пълномощно Пм може да  преупълномощи друго лице със същата или по-ограничена ПВ, но не може да подаде молба за отмяна по чл. 231 и 233. ПВ на такъв Пм обаче не включва процесуални действия, които представляват разпореждане с предмета на делото или с правото на иск. За процесуалните действия, които Пм с общо пълномощно би извършил извън пределите на своята ПВ, важат правилата за действия, извършени при липса на ПВ. Упълномощаването не лишава упълномощи теля от възможност сам да извърши процесуално действие, включено в ПВ на Пм. Нещо повече, той винаги може да се противопостави на действията, извършени от Пм, като ги оттегли. Прекратяването на ПВ на Пм я погасява, преди да е била упражнена и поради това изчерпана. След прекратяването Пм не може да извършва никакви представителни действия. Най-важното основание за прекратяването е оттеглянето на пълномощното. Оттеглянето е едностранен акт, изхождащ от упълномощи теля и доведен до знанието на съда. Оттеглянето може да бъде пълно или частично /например само относно действията, представляващи разпореждане с предмета на делото/. То може да се извърши по всяко време от развитието на делото. Всички процесуални действия извършени от Пм до прекратяване на Пм, запазват своята сила /чл. 23/. Прекратяването на ПВ действия занапред.

16. Представителство на ЮЛ и държавата.

Държавата и ЮЛ не могат лично да извършват или да приемат процесуални действия. Затова те участват в процеса чрез свои представители. Такива са преди всички техните органи.

Държавата /Д/ се представлява пред съдилищата по гр. от министъра на финансите /чл. 18, ал. 3/, а по дела, които се отнасят до недвижими имоти – държавна собственост – от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Неговата ПВ обхваща исковете за собственост или други вещни права, за граници, както и искове за защита на владение. Въз основа на своята ПВ те  могат да възложат на юрисконсултите, при ръководеното от тях министерство, или на областните управители да представляват Д по делата, свързани със съответната област. Общината се представлява по гр. дела от кмета. Държавните учреждения, когато са персонифицирани се представляват еднолично от техния ръководител, определен съобразно с техните устройствени правила /чл. 18, ал. 2/.

Кооперацията се представлява от изпълнителния директор или от председателя на УС. Еднолично е представителството на търговските дружества. Като представител действа: при СД – всеки съдружник; при КД – всеки неограничено отговорен съдружник; при ООД – неговият управител. Само АД се представляват, подобно на КДА, колективно, освен ако уставът допуска еднолично представителство. Банките се представляват съвместно най-малко от две лица, които имат постоянно местожителство или местопребиваване в страната. Всички други ЮЛ / с нестопанска цел/ се представляват от управителния си орган. За ПВ на органите на ЮЛ важат редица общи правила. Тяхната ПВ важи за всички дела, заведени от името или срещу представляваното лице, и включва всички процесуални действия по исковия процес. Когато ЮЛ – търговец, бъде обявено в несъстоятелност, представител на неговото предприятие по гр. дела става синдикът. ЮЛ могат да бъдат представлявани по водените от тях или срещу тях гр. дела и от пълномощници /чл. 20/ - адвокатите, юрисконсултите, други техни служители с юридическо образование, областните управители в случаите по чл. 18, ал. 3 и 4. Упълномощаването изхожда от представителния орган на ЮЛ и трябва да бъде писмено. Като пълномощници на ЮЛ често действат юрисконсултите ПВ на юрисконсулта съвпада с ПВ на пълномощника на граждани и се урежда по същите правила /чл. 22/.

17. Надлежна страна. Процесуална субституция.

Всеки може да стане ищец и да направи другиго ответник. Достатъчно е да предяви от свое име иск срещу него. За да породи правомощие и задължение на съда да реши спора искът трябва да бъда предявен от и срещу надлежна страна по спора. Надлежната страна е носителят на правото на иск за разрешаване на този правен спор, който е предмет на исковия процес. Процесуалната легитимация е принадлежността на правото на иск. Процесуално легитимиран е носителят на правото на иск. Легитимирана страна и надлежна страна са равнозначни понятия. Правото на иск принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор. Легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материалните права, засегната от правния спор, предмет на процеса. Заявеното от ищеца спорно право обуславя не само процесуалната легитимация /ПЛ/ на ищеца, но и тази на ответника, т.е. предопределя кои са надлежните страни по делото. ПЛ е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните. За нея съдът трябва да следи служебно. Ако тя липсва, липсва право на иск в полза на страната по делото и затова съдът няма право да разгледа и реши спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. Разгледаната ПЛ се отнася до типичните главни страни в исковия процес. Затова тя е типична, нормална и основна ПЛ. Тя обезпечава участието в исковия процес на лицата, които са непосредствено заинтересувани от разрешаването на правния спор, защото са страни по него.

Но нашето право познава и друга ПЛ. При нея правото на иск принадлежи или на само на други лица, макар че те не са носители на правото, което е предмет на спора или е засегнато от него. Това са процесуалните субституенти. Те се различават по основанието на тяхната ПЛ. При всички тях обаче се касае за ПЛ по изключение /нетипична чл. 15, ал. 2/, целяща по правило да замести, а не да измести неизползваната по една или друга причина типична ПЛ. Затова, когато делото е образувано от носител на право на иск по изключение, като страна по него служебно се привлича лицето, което е носител на защитаваното с делото право /чл. 15, ал. 3/. Правото на иск може да принадлежи на няколко лица, така че може да бъде упражнено от тях съвместно. Тогава говорим за съвместна ПЛ. Такава е ПЛ при задължително другарство. Затова при него предявяването на иска от всички или срещу всички другари е предпоставка за допустимост на процеса, за която съдът е длъжен служебно да бди.

Процесуалната субституция /ПС/ е налице, когато ролята на главна страна в искови процес заема наред или вместо лицето, което е носител на спорното право, едно друго лице, което макар че не е носител на спорното право, засегнато от правния спор, разполага с право на иск за разрешаване на правния спор /чл. 15, ал. 2/. ПС е допустима само в случаите, предвидено от закона: а/ при бездействие на длъжника, заплашващо интересите на кредитора, той може да предяви съдебно от свое име неговите имуществени права; б/ за да защити законността на гр. правоотношения, държавата чрез прокурора може да предяви иск относно нуждаещи се от защита права на граждани или на юридически лица в определени от закона случаи /чл. 27/; в/ въз основа на правото си да упражняват от свое име правото на държавна собственост, което им е предоставено за управление, държавните учреждения и предприятия, които не са преобразувани в търговски дружества, са също така овластени да предявяват искове и да отговарят по искове за собственост на вещи, които са им предоставени за управление, са всъщност собственост на държавата; г/ по взаимно съгласие на страните по делото и на подпомагащата страна тя може да замести в делото подпомаганата страна, носител на спорното право, и да води делото от свое име вместо нея /чл. 178/; д/ прехвърлилият спорното право продължава да води делото относно това право, макар че е престанал да бъде негов носител /чл. 121, ал. 1/. ПС дава възможност да бъдат постигнати спрямо носителя на спорното право последиците на процес, воден от негово име чрез представител. Субституентът /С/ става страна и спрямо него важат както силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила, така и отговорността за разноски. Процесуалното положение на субституентът се обуславя от това, че неговото право на иск се отнася до чуждо материално право. Ето защо, когато предявява осъдителен или конститутивен иск относно това право, субституентът трябва да търси с петитума на иска осъждане или правна промяна не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието или на потестатиното право. Понеже не е носител на спорното право, С не може да извършва никакви действия на разпореждане с него. Но като носител на право на иск той може да се разпорежда с предявения иск. Съдебна спогодба обаче той не може да сключи, защото тя обхваща взаимни отстъпки. Овластяването да се води процес относно чуждото право включва като своя последица важимост спрямо носителя на правото на последиците от водения процес. Единствен той отговаря за съдебните разноски и има право за разноски. От конститувното действие на решението обаче той не е обвързан. То настъпва само спрямо носителя на потестативното право. Нашето право предвижда два вида ПС. Едната от тях, която бихме могли да наречем процесуално застъпничество, важи доколкото законът не е предвидил друго. Характерно за нея е, че наред със С по служебен почин на съда се конституира като страна и носителят на спорното право /чл. 15, ал. 3; чл. 31/. Целта на закона е да не се допусне развитието на процеса, без да вземе участие в него като страна носителят на спорното право. Носителят на спорното право, конституиран като страна, става другар на С. Между двамата съществува необходимо другарство. Вторият вид ПС бихме могли да наречем процесуална суброгация. Този вид ПС важи по изключение, когато законът разпорежда, че в делото участва само ПС, а носителят на спорното право не става страна в делото, респ. изгубва това качество. Нашето право въвежда процесуалната суброгация: а/ при прехвърляне на спорно право, когато делото се води от прехвърлилия, без приобритател да може да стане по делото /чл. 121/; б/  при заместване на подпомаганата страна от подпомагащата страна. Характерно за процесуалната суброгация е самостоятелността на правото на иск на С. На последиците от неговото упражняване носителят на спорното право е подчинен, без да може по своя воля и само въз основа на нея да вземе участие в делото /чл. 178/.

18. Иск. Предявяване на иска и неговите последици.

От гледна точка на съдебния исков процес искът е предявено пред съда искане да се разреши гр. спор със сила на пресъдено нещо, за да се защити материалното право, накърнено от спора. Искът се предявява във форма на писмена искова молба. Тя материализира иска и е условие за неговата валидност. Искът като искане е едностранно изявление с двояк характер. От една страна, той съдържа правното твърдение на ищеца, с което той описва отношенията си с ответника и  затова представлява изявление за знание относно действителното правно положение, така както го вижда ищецът. Това изявление мое да бъде вярно или невярно и съобразно с това искът може да бъде основателен или неоснователен. Но искът е не само изявление за знание. Той е и волеизявление, насочено да породи определени, искани от ищеца правни последици. Като волеизявление искът може да бъде валиден или невалиден. Тази оценка на искът се изразява в теорията и в практиката на исковия процес с термините “допустим” и “недопустим” иск. За да се учреди исковият процес, достатъчно е искът да е допустим, т.е. да е процесуално валиден. Измежду процесуалните действия на страните предявяването на иск е най-важното действие. Искът поставя началото на исковия процес. Искът определя спорния предмет и чрез него кои са надлежните страни по делото. Искът сочи вида на търсената защита, която предопределя естеството на самия иск. Едновременно със защитата, която търси ищецът, искът предопределя и защитата, която може да иска и да получи ответникът по повод иска. Искът поддържа живота на исковия процес: висящността на процеса не може да надживее десезирането на съда, до което се идва при оттегляне, отказ от иска или при съдебна спогодба. И най-после искът определя предмета на решението – то е отговор на иска.

За да възникне исков процес, не е достатъчно да съществува право на иск /ПИ/. Нужно е то да бъде надлежно упражнено чрез редовно предявяване на иска /ПНИ/. ПНИ става във писмена искова молба /ИМ/. ПНИ става, като се подаде ИМ направо в съда или чрез пощата /чл. 34, ал. 2/. Връчването на препис от ИМ на ответника не е елемент от фактическия състав на ПНИ, а спада към неговите последици. Освен първоначалното ПНИ имаме и последващо ПИН. То става в процес, вече образуван чрез първоначално ПНИ. До последващото ПНИ се идва при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен установителен иск, а същи и при изменение на иска. За да бъде редовна формата на ИМ трябва да бъде написана на бълг. език, да има предписаното от закона съдържание и да бъде скрепена с предвидените от закона приложения /чл. 98 и 99/. ИМ трябва да съдържа: а/ посочване на съда, до който тя се подава; б/ имената и адресите на страните по делото и на техните законни представители или пълномощници, ако ИМ се подава от или спрямо представител на страните, както и ЕГН на ищеца, както и номера на неговия факс, телекс, ако има такъв. Целта е да се индивидуализират страните и техните представители, за да се избегнат грешки относно тъждеството на лицата. Индивидуализиране на спорния предмет, което става, като се посочват основанието и петитумът /искането/ на иска, а когато страните не съвпадат с носителите на спорното правоотношение – и неговите носители. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с ИМ материално субективно право, а не самото спорно право. За да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се посочи неговото съдържание: в какво се състои предетендираното или отричаното право. Съдържанието на спорното право се посочва чрез петитума на ИМ заедно с вида на търсената защита. Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението /кредитора и длъжника/. Ищецът не е длъжен да сочи правното естество на претендираното право. И да даде такава правна квалификация, тя не обвързва съда. Той е длъжен да я определи служебно. Вида на търсената защита се сочи от петитума на иска. В него трябва да се заяви дали търси само установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или се търси осъждане или правна промяна. Цената на иска, ако той е оценяем е важна в две насоки: а/ тя обуславя родовата подсъдност /чл. 80 б. “б”/ и б/ и зависимост от нея се определя държавната такса /чл. 55, ал. 1/. Цената на иска представлява парична стойност на оценимото в пари спорно право. Следователно цена на иска имат само исковете относно имуществени права. Неоценяеми са исковете относно неимуществени права, както и установителните искове относно факти. Посочената от ищеца цена не обвързва съда. По свой почин и по повод на оспорване на ответника той може да я провери /чл. 56/. Тази проверка трябва да стане най-късно в първото заседание, защото от нейния изход зависи по-нататъшния ход на делото. Доказателствата в подкрепа на фактите, образуващи основанието защото без тях ответникът не е в състояние да изчерпи в първото заседание своите доказателствени искания. Писмените доказателства ищецът трябва да представи с ИМ. Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси защита. Когато ИМ се подава от представител той трябва да я подпише. Заедно с ИМ трябва да бъдат представени и приложенията към нея. Те се сочат в чл. 99 и обхващат: а/писменото пълномощно; б/ доказателство за платената държавна такса срещу защита на ИМ която се търси. Дължимата държавна такса се определя съобразно с цената на иска /чл. 55, ал1/. При исковете които не са изрично посочени там, както и при неоценяемите искове таксата се определя от районния съдия или от председателя на окръжния съд. Законът освобождава от държавна такса и разноски: 1. ищците, работници или служители, членове на ТПК, по искове относно трудово възнаграждение или други права, произтичащи от трудовите договори, както и ищците по искове за възнаграждение, произтичащи от изобретения; 2. ищците по искове за издръжка, както и всички лица, за които е признато от председателя на ОС или от районния съдия, че нямат достатъчно средства да заплатят таксата и разноските по делото /чл. 63, б. “б”/; 3. инвалидите, бременните и майките с деца до 6 г, сираците и други категории лица. За да бъде освободено от внасяне на такса и разноски, заинтересованото лице трябва да подаде молба до съда, пред който следва да предяви иска, като представи писмена декларация за материалното си положение. Молбата трябва да предхожда предявяването на иска, или да бъде заявена в самата ИМ. Освобождават се право от внасяне на такси държавните учреждения и БЧК, но те дължат разноски /чл. 63/. Преписи от ИМ и от представените заедно с нея други книжа в толкова броя, колкото са ответниците, за да могат да им бъдат връчени. Проверката на редовността на ИМ се върши не от състав на съда, а еднолично от районния съдия или от председателя на ОС, респ. натоварен от него съдия. Всяко отклонение от изискванията на чл. 98 и 99 прави ИМ нередовна, без да има значение дали се отнася до съдържанието или приложенията на ИМ. Ако е налице нередовността на ИМ, настъпват посочените в чл. 100 последици. ИМ се оставя без движение. Препис от нея не се връчва на ответника. На ищеца се праща съобщение да отстрани в седемдневен срок нередовностите на ИМ, които трябва да бъдат точно посочени в съобщението. Ако ищецът не отстрани в срока нередностите, ИМ заедно с приложенията към нея му се връща. Ако се смята, че ИМ е редовна, ищецът може да подаде срещу разпореждането за връщане частна жалба. Препис от жалбата за противната страна не се представя. Проверка на редовността на ИМ се развива само между ищеца и съда. Влезе ли в сила резолюцията за връщане, всички правни последици на предявения иск отпадат с обратна сила. Ако в дадения му срок ищецът отстрани нередовностите, ИМ се счита редовно подадена, и то с обратна сила. Тази запазва изцяло правните последици от предявения иск. Ако поради грешка на съда се стигне до връчване на препис от нередовна ИМ, нередовността може да бъде изтъкната при всяко положение на делото, включително и пред втората инстанция, като за отстраняване на нередовностите и за последиците от тях важи вече изложеното.

Процесуалните последици от ПНИ се проявяват в няколко насоки. ПНИ предизвиква състояние на висящо дело между страните пред сезирания съд. Висящо дело означава запознато и още неприключено исково производство, което може да се развие до нормалния си край – влязло в сила решение по съществото на спора. Състоянието на висящо дело е пречка да бъде упражнено повторно ПИ по същия правен спор. Същият иск не може да бъде предявен отново между същите страни относно същия спор /чл. 95, ал. 1/. Целта на забраната да се образува второ дело по същия спор е да се избегнат противоречиви решения и да се спести излишен разход на съдебно време и сили. Състоянието на висящо дело стабилизира подсъдността, каквато е била при ПНИ /чл. 93, ал. 3/. Материалноправните последици от ПНИ са правозапазващи и правоувеличаващи. Правозапазващи са: прекъсване на течението на погасителната давност, спиране на течението на давността докато делото е висящо Правоувеличаващи са: правото на лихви поради забава и правото на получаване на плодове. Последиците от ПНИ предпоставят, че правото на иск съществува и е надлежно упражнено, а когато случаят не е такъв, че порокът е своевременно поправен.

19. Право на иск. Същност и характеристика.

Едва ли има друго понятие на ГП, което да е така дискусионно, както е правото на иск /ПИ/. Съществуват множество теории, но ще разгледаме само две противоположни схващания: материалноправно и чисто процесуалното. Според едно от обясненията ПС има две страни: процесуална и материалноправна. Процесуалната страна се състои в правото да се предяви иск, а материалноправната в правото да се иска уважение на иска. Липсва ли една от двете съставки, липсва и ПИ. Изводът е, че когато искът е неоснователен няма ПИ. Според процесуалната теория Пи е процесуално правомощие, необусловено от материалноправни предпоставки. Не всички привърженици на процесуалното обяснение на ПИ обаче еднакво схващат неговото съдържание и неговите субекти. Според едно крайно обяснение ПИ е субективно публично право да се иска от съда да се произнесе по молбата, с която е сезиран. На това право отговаря задължението на съда да разгледа всяка отправена до него молба за защита /чл. 2, ал1/. ПИ се оказва удовлетворено не само когато съдът образува въз основа на молбата производството, насочено към разрешаване по същество на гр. дело, но и когато откаже да образува такова производство поради недопустимо на иска и прекрати делото.

С ПИ като конкретно право да се възбуди исков процес между определени лица за разрешаване на определен правен спор не може обаче да разполага всеки. ПИ представлява правомощие на определени лица /надлежни страни/ да възбудят чрез иск производство за разрешаване на конкретен гр. спор със сила на пресъдено нещо, т.е. да поставят в ход исковия процес. С други думи, ПИ е право на правораздаване по конкретно гр. дело. Когато то е подведомствено на съдилищата, ПИ е право на правосъдие по конкретен гр. спор. По своето естество ПИ е едно потестативно процесуално правомощие. ПИ е правомощие чрез иск да се задължи съдът да разреши конкретен гр. спор, посочен в иска. ПИ се превръща в края на исковия процес в право да се изисква от съда решение по спора, което да отговаря на данните по делото. Гаранция за това право е обжалването на решението.

20. Процесуални предпоставки.

Условията, от които зависят съществуването и надлежното упражнение на ПИ, се наричат процесуални предпоставки /ПП/.

За да възникне спрямо съда в полза на определено лице ПИ, е нужно: да е възникнал между правоспособни лица гр. спор, подведомствен на съда. Първото условие, за да възникне ПИ, е интерес от търсената с иска защита. Едновременно с интереса от защита гр. спор чрез спорното право предопределя надлежните страни, а с това и принадлежността на ПИ. Само правоспособно лице може да притежава ПИ и затова процесуалната правоспособност е също условие за възникване на ПИ в полза на определено лице. Но ПИ е насочено право съда. Силата на пресъдено нещо е пречка за съществуването на ПИ. Тя действа спрямо него като правопогасяващ факт. Понеже ПИ съществува ако тя липсва, тя е отрицателна ПП. ПИ може да бъде обусловено от давностен или преклузивен срок, чието изтичане погасява ПИ било въз основа на възражение на ответника, било по право. Понеже се погасява само ПИ, а не материалното субективно право, изтичането на давностния срок се явява като процесуална пречка /отрицателна ПП/ за допустимостта на иска, и той следва да се отхвърли като недопустим.

Законът предвижда редица условия за надлежното упражняване на ПИ. Едни от тях трябва да са налице, за да може ПИ да бъде надлежно упражнено, а други осуетяват упражняването на ПИ, докато са налице. Първата група условия са положителни ПП, а втората група са отрицателни. Група на положителните: а/ процесуалната дееспособност; б/ представителна власт на представителя; в/ съобразяване на иска с изискванията, на които трябва да отговаря редовният иск; г/ предявяване на иска пред съда, на който делото е подсъдно. Група на отрицателните: а/ наличността на договор за отнасяне на гр. спор пред арбитражен или чуждестранен съд; б/ наличността на висящ процес между същите страни относно друг спор, който е преюдициален за още незаявения спор. ПИ обуславя правната ефикасност на предявения иск. Ако ПИ не съществува или е надлежно упражнено, предявеният иск е опорочен и поради това недействителен. При съществуващо и надлежно упражнено ПИ искът и исковият процес са допустими, а при липса или ненадлежно упражняване на ПИ – те са недопустими. Достатъчна е липсата на която и да било от положителните ПП или наличността на която и да било от отрицателните ПП, за да бъдат искът и процесът недопустими. Съдът трябва служебно да провери всяка ПП. ПП, за които съдът следи служебно се наричат абсолютни, а тези, за които съдът не следи служебно и които взема предвид само при отвод на ответника, не наричат относителни. Установи ли, че липсва положителна ПП или че е налице процесуална пречка, съдът в зависимост от естеството на съответната ПП или взема мерки, за да се поправи порокът, или препраща делото на компетентен орган, или го спира, или го прекратява, като обезсилва всички извършени по него процесуални действия, включително постановено решение. ПП трябва да бъдат налице не само при предявяване на иска, но и през цялото развитие на исковия процес. Проверката на ПП, а чрез и на ПИ става по повод на висящ исков процес от същия съд и с участието на същите страни, които са субекти на исковия процес.

21. Видове искове.

Установителен иск /УИ/ е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши гр. спор със сила на пресъдено нещо. Търсената с него защита се изчерпва в силата на пресъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича. Спор може да възникне относно всяко право. Затова УИ е допустим относно всякакви гр. права или правоотношения /чл. 97, ал1/, докато предмет на осъдителен иск могат да бъдат само притезания, а на конститутивен иск – само потестативни права. Правоотношението, предмет на УИ, трябва обаче да се твърди или отрича като едно конкретно, вече възникнало отношение, па макар и с модалитети /срок, условие/. Даже факти могат да бъдат по-изключение предмет на УИ. Като предпоставка за допустимост на УИ се подчертава изискването на интерес от установяването, макар че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове. За да съществува интерес от УИ, е достатъчно да се оспорва претендира но от ищеца право или да се претендира отричано от него право. Излишно е да се доказва интересът от УИ във всички случаи, когато се касае за предвидени от самия закон УИ /например искове за дирене и оспорване на произход/. Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск. УИ е субсидиарна форма за защита, влиза в сила, когато те са недопустими. В случая на чл. 252 кредиторът предявява с УИ своето вземане, защото разполага с изпълнителен лист, така че няма нужда от осъдителен иск. Кой е надлежна страна по УИ се определя в чл. 97, ал. 1, с формулата, че всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение, може да предяви УИ. Легитимиран е този, чието право се засяга от правото, претендира но от друго лице, например длъжникът по изпълнението, срещу когото взискателят е насочил едно несъществуващо притезание /чл. 254, 255, 417/. Надлежния ответник по УИ се определя също от интереса от УИ. Той трябва да бъде насочен срещу лицето, чието неоснователно оспорване  са предизвикали правния спор и с това нуждата от защита. При отрицателен УИ надлежен ответник е винаги носителят на отричаното с иска право. С право на УИ се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на УИ, без да имат при това качеството на процесуални субституенти. УИ се характеризира спрямо другите искове с най-широк кръг от надлежни страни. Различаваме няколко вида УИ. Според това, дали УИ цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право, той бива в първи случай положителен, а във втория случай отрицателен. Особен вид УИ относно преюдициално правоотношение е инцидентният УИ. Отделно от УИ за правоотношения трябва да бъдат разгледани УИ за факти, които законът допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени от закона случаи, като сочи фактите, които могат да се установят с УИ. Такива са : /чл. 97, ал. 3 и 4/. а/ той допуска първо иск, целящ да се установи истинността или неистинността на документ; б/ за престъпно деяния, когато срещу дееца не може да се образува наказателно преследване поради пречките по чл. 21 НПК или образуваното нак дело е било поради тези пречки прекратено, а също така извършителят на деянието е останал неоткрит. Легитимирани като ответници по иска по чл. 97, ал. 4 са: а/ лицето, за което се претендира да е извършило престъплението; б/ лицето, на което ще бъде противопоставено престъпното обстоятелство като основание за права или за отмяна на изгодно за него решение. Други искове за факти, допуснати от нашето право са: исковете за произход по чл. 31-41 СК; искът за установяване на трудова злополука; искът за установяване на трудов стаж. УИ за други факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет на УИ, са недопустими. Важна особеност за всички УИ е, че тяхното предявяване е безсрочно. Макар и да не се погасява сам по давност, УИ може да прекъсне погасителна давност относно материалното право, за което е предявен.

С осъдителен иск /ОИ/ ищецът иска от съда: а/ да установи със сила на пресъдено нещо, че в полза на ищеца срещу ответника съществува неудовлетворено гр. притезание; б/ да допусне принудително удовлетворяване на притезанието срещу ответника. Докато решението по УИ се ползва само със сила на пресъдено нещо, решението по ОИ се ползва и с изпълнителна сила. С такава сила се ползва обаче само решението, с което се уважава. Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание. Функцията на ОИ е да открие пред ищеца вратите на принудителното изпълнение. Предмет на ОИ по правило е: а/ претендира но от ищеца изискуемо притезание за определена престация от страна на ответника; или б/ претендирана от ищеца отговорност на ответника със своя вещ за чужд дълг /чл. 149 ЗЗД/. Дали притезанието е изискуемо, ни казва гр. право. ОИ относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим, а е неоснователен. Настъпили обаче изискуемостта на притезанието в течение на исковия процес и остане ли притезанието неудовлетворено, ОИ трябва да бъде уважен. В някои случаи законът допуска да се предявява и уважава ОИ, макар че притезанието още не е станало изискуемо. Според чл. 97, ал. 2 може да се предяви ОИ за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение. Интересът от такъв ОИ се състои в опасението, че длъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане. Пълното плащане обаче трябва да е станало изискуемо. При това изискуемостта на следващите плащания да зависи само от настъпването на срока, но не и от ищеца. Подвид на иска по чл. 97, ал. 2 представлява ОИ да се изоставят занапред такива действия, с които ответникът нарушава правото на ищеца / например да се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца/. Чл. 90, ал. 1 ЗЗД допуска да се предяви ОИ за едновременно изпълнение на насрещните престации. При такъв иск осъждането на ответника ще стане под условието, че ищецът изпълни своето задължение /чл. 243/. По същия начин следва да постъпи, когато ответникът предявява срещу иска за връзване на вещта право на задължение. До ОИ относно притезание, което не само е неизискуемо, но даже още не възникнало, се идва, когато ОИ се съединява с друг иск, чието уважаване ще породи и ще направи изискуемо притезанието, предмет на ОИ / когато се предявява иск за унищожаване или разваляне на договор и с него се съединява ОИ за връщане на даденото от ищеца или пък се предявява иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и с него се съединява иск  за осъждане на ответника да предаде владението на имота, който ще бъде придобит от ищеца въз основа на конститутивно решение/. Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост, така че липсата му налага да се прекрати делото по ОИ. Интересът е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемото притезание срещу ответника. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо, е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска. На него ще се отговори с решението. За разлика от УИ интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване. Легитимиран да предяви ОИ по правило е само носителят на неудовлетвореното притезание. Надлежен ответник по ОИ е само това лице, срещу което се търси принудителното изпълнение. Неговите права са заплашени от търсеното принудително изпълнение и затова то е легитимирано да ги брани, оспорвайки ОИ.

Конститутивен иск /КИ/ - понеже съдържат в себе си власт да се наложи правна промяна, тези права се наричат потестативни /преобразуващи/. Такива например са правото да се развали двустранен договор /чл. 87 ЗЗД/; правото да унищожи опорочена сделка /чл. 32 ЗЗД/; правото да се прекрати брак /чл. 99 СК/ или трудов договор /чл. 326, 328 ,330 КТ/. Едностранното изявление, с което се упражнява потестативното право, може да даде повод за спор дали това право е съществувало и дало то е надлежно упражнено. Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни само чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със сила на пресъдено нещо и да постанови следващата по него промяна на гр. правоотношения между спорещите страни, се нарича КИ. Понеже конститутивното решение удовлетворява потестативното право, едновременно с това то го погасява. От тази гледна точка КИ е средство за принудително осъществяване на тия потестативни права, които се упражняват съдебно. Ако КИ бъде отхвърлен, дело ще завърши с установително решение, отричащо потестативното право със сила на пресъдено нещо. Предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права, и то такива, които не могат да се упражняват извънсъдебно, а само съдебно. Всякога, когато ищецът твърди, че в негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване, е налице интерес от предявения КИ. Надлежни страни по КИ са лицето, което претендира, че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика правна промяна. Не сме пред КИ и решение: при спорове на кого от съпрузите да се предостави семейното жилище; какви мерки да се вземат в интерес на децата. Установи ли се потестативно право, той е длъжен да постанови такава промяна на правоотношенията между спорещите, която отговаря точно на съдържанието на потестативното право.

22. Предмет на делото.

ПД обуславя подведомствеността и подсъдността на делото /чл. 6, 9, 10, 80 – 85/, цената на иска /чл. 55/, приложимостта на общия исков ред или на особените искови производства /чл. 258, 271, 275, 278, 294, 297, 299, 303/. Това е така защото ПД е спорното материално субективно право. Това право е предмет на предпроцесуалния правен спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в ИМ. Съобразно с диспозитивното начало ПД се определя от ищеца. Само ищецът може да го измени чрез изменение на иска. Ищецът очертава спорното право чрез основанието на иска и петитума на иска. Ищецът не е длъжен да посочи правното естество на претендираното или отричаното право. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право и то не идва с решението, а още с доклада по делото /чл. 1088, за да ориентира страни относно ПД. Правната квалификация е неотделима съставка на ПД. Ето защо ПД може да бъде определен като претендира но или отричано от ищеца право, чието правно естество обективно следва от основанието и петитума на иска въз основа на правната норма. ПД е едно твърдяно право. Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и ПД, са: правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Ищецът може да въведе като ПД само част от спорното право /например да предяви иск за част от дадената в заем сума/. В такъв случай говорим за частичен иск. При установителни искове ПД е само фактът, чието съществуване или несъществуване ищецът цели да установи. Не са ПД: правооношенията, които обуславят спорното право /преюдициарните правоотношения/; насрещните права на ответника, с които той обосновава своите възражения / срещу ревандикационния иск на ищеца, за прихващане или за неизпълнен двустранен договор/; правоотношенията, обект на правна промяна при конститутивен иск, както и тези правоотношения, в които се състои целената с този иск правна промяна. Върху това трябва да се настои, защото силата на пресъдено нещо се отнася само до ПД, доколкото той е станал предмет на решението.

23. Защита на ответника срещу иска.

Ответникът става страна в искови процес и е подчинен на неговия ефект независимо от своята воля. От неговата воля обаче завиди поведението, което той ще възприеме по повод на предявения иск. Ответникът може да се отнесе пасивно към иска и да не вземе участие в делото. Тогава съдът ще изгради решението си въз основана фактите и доказателствата, представени от ищеца /чл. 107/. Ответникът може да признае иска. Обикновеното, типично поведение на обаче, което ответникът възприема, това е защита срещу иска. При нея ответникът оспорва или допустимостта на иска /процесуална защита/ или неговата основателност /защита по същество/. Процесуалната защита на ответника е  тогава, когато той оспорва правото на иск на ищеца или неговото надлежно упражняване. Тогава ответникът предявява отвод. Отводът е искане да се прекрати или спре делото поради липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка. Защита по същество е, когато ответникът по един допустим иска оспорва неговата основателност. Тогава ответникът противопоставя на правното твърдение на ищеца своето правно твърдение, като иска от съда да отрече твърдението на ищеца и да потвърди със сила на пресъдено нещо това правно положение, което ответникът твърди. Той цели да постигне защита по този спор срещу ищеца, като го подчини на изгодна за себе си сила на пресъдено нещо. Докато при процесуалната защита ответникът се противопоставя на решение по същество на делото, при защитата по същество ответникът настоява за решение по съществото на делото, с което предявения иск да бъде изцяло или частично отхвърлен. Защита срещу претендираното от ищеца право е необходима при положителен установителен, осъдителен и конститутивен иск. Тя се състои в отричане на съществуването на претендираното право или на неговата изискуемост /при осъдителен иск/. Знаем, че за да съществува правото трябва да е породено и да не е погасено. Затова това не съществува, когато правопораждащия факт не е възникнал. Претендираното от ищеца право няма да съществува и когато правните изводи на ищеца не отговарят на правна норма. Тая защита може да се състои преди всички в отричане в правопораждащия факт. Отричането налага на ищеца да докаже твърдения от него факт. Без да отрича твърдения от ищеца факт като явление на действителността, ответникът може да отрича неговата правна релевантност, като твърди, че от този факт не следва претендираното от ищеца право. Тогава ответникът се брани с правни доводи, като признава фактическите твърдения на ищеца. Когато признава фактическите твърдения на ищеца, ответникът може да предяви възражения срещу съществуването на претендираното право. Възраженията могат да бъдат: правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи. Правоизключващи са възраженията, с които ответникът твърди факти осуетяващи възникване на правото. Такива са възраженията за нищожност или относителната недействителност на акта, от който ищецът извежда правото си. Правоунищожаващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, опорочаващи правопроизвостводящия факт и водещи до унищожаване на правото, извеждано от този факт. Такива са възраженията за недееспособност, грешка, насилие, измама и т.н. Правопогасяващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които погасяват възникналото право или отговорността на ответника за него, респ. лишават ищеца от правото. Такива са възраженията за плащане, за прихващане, за опорочаване, на дълга, за отказ от наследство и т.н. Право отлагащи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които отлагат изискуемостта на вземането. Такава са възраженията за различни модалитети на сделката /срок, условие/, за право на задължаване, за неизпълнение на двустранен договор. С възражения ответникът може да предяви и свои права срещу ищеца. Възраженията на ответникът във всички случаи са твърдения на факти, пораждащи изгодни за ответника последици. Затова той носи тежестта да ги докаже. Защитата при отричано от ищеца право става необходима срещу отрицателен установителен иск. Тогава той трябва да докаже съществуването на правото. С оглед на тази цел той трябва да изтъкне фактите, които пораждат това право, както и да обезсили чрез реплики възраженията на ищеца срещу съществуването на правото. Т. е. Неговата защита се състои в обосноваване на претендираното право. Защита на ответника срещу иска дава повод за защита на ищеца. Когато защитата на ответника е процесуална, защитата на ищеца се състои обикновено в отстраняване на тия пороци, които водят до недопустимост на предявения иск. Когато защитата на ответникът е по същество, защитата на ищеца се определя от това, дали той претендира, или отрича спорното право. В първия случай той може да отрече фактите, които ответникът твърди със своите възражения, или да обесили тези факти с помощта на други, които заличават правните последици на твърдяните от ответника факти. Тогава казваме, че ищецът се брани с реплики. По правило съдът взема служебно предвид фактите, релевантни за спорното право, без да има значение коя от двете страни ги е твърдяла. Някои факти обаче съдът може да вземе предвид само ако те са били изтъкнати от заинтересованата страна. Такъв е случаят с възражението за давност /чл. 120 ЗЗД/, за право на задържане /чл. 91 ЗЗД/ или за неизпълнен двустранен договор /чл. 90, ал. 1 ЗЗД/V има ли данни по делото, че такова изявление е направено, съдът е длъжен да вземе предвид прихващането даже и заинтересованата страна да не се позовава на него чрез възражение. Когато ответникът използва различни средства за защита срещу иска, съдът трябва да ги разгледа с такава подробност, която следва от тяхното естество и от законния интерес на ответника. В рамките на защитата по същество съдът трябва да се занимае първо с отричането на правопроизводящия факт, а бъде ли той доказан, съдът трябва да премине последователно към правоизключващите, правоунищожаващите, правопогасяващите и правотлагателните възражения. Възражението за прихващане трябва да бъде разгледано последно.

24. Разглеждане на делото. Подготвително заседание.

Разглеждането на делото обхваща съвкупността от процесуалните действия на съда и на страните, състоящи се в подготовката на делото, събиране на доказателствата и устните състезания. Тези действия се извършват публично в открити съдебни заседания /чл. 105, ал. 1/. Заседанията се откриват и ръководят от един съдия по всички първоинстанционни дела, подсъдни на РС и ОС. Той следи за реда в залата и може да отстрани всеки, който го нарушава /чл. 106/.  Явяването на страните, ако са редовно призовани, не е условие, за да се състои заседанието. То може да се състои даже ако не се явят и двете страни /чл. 197/. Неявяването на страните не е пречка за разглеждането на делото сако ако те са редовно призовани. Ако неявилата се страна не е била редовно призована, съдът не може да разгледа делото, а е длъжен да го отложи. Съдът трябва да провери дали тя е била редовно призована. Тази проверка предхожда всички други  действия в заседанието. Броят на заседанията на делото не е предопределен и е по отделните дела различен. Но законът цели, за да ускори исковата защита и за да я направи икономична, да съсредоточи разглеждането на делото в най-много две заседания: заседания по подготовка на делото и заседание по решаване на делото.

Основното предназначение на първото заседание /ПЗ/ е да се подготви, за да бъде решено делото в следващото заседание. Освен подготовка изпълнява следните 2 функции: а/ да се провери допустимостта на иска; и б/ да се упражнят в него някои процесуални права, които с приключване на ПЗ се погасяват. В ПЗ съдът взема становище по допустимостта на иска, като по отвод на ответника или служебно проверява дали са налице положителните и дали липсват отрицателните процесуални предпоставки. Ако се окаже, че правото на иск не съществува или е ненадлежно упражнено, съдът не пристъпва към действия по подготовка на делото, а постъпва съобразно с естеството на порока, от който е засегнато учредяването на процеса. Установи ли, че процесът е редовно учреден, съдът дава ход на делото по същество, като предприема неговата подготовка за решаване. Подготовката на делото се състои в попълване на делото с целия отнасящ се до него фактически и доказателствен материал. Тя започва с устен доклад на делото. Докладът цели да изясни на страните предмета на делото, като го квалифицира правно. Следващата стъпка се състои в изясняване на фактическата страна на спора /чл. 108, ал. 1/. То се постига чрез въпроси, които съдът поставя на всяка страна относно фактическите твърдения на другата страна /чл. 109, ал. 2/. В ПЗ всяка страна трябва да изчерпи своите фактически твърдения, като изнесе всички правнорелевантни и доказателствени факти, които обосновават нейните искания, възражения, реплики или дуплики /чл. 109, ал. 1/. Същевременно чрез фактическите твърдения на двете страни се постига отделяне на спорното от безспорното, т.е. очертават се фактите, които се нуждаят от доказване, и фактите, които не се нуждаят от доказване. За да изключи всякакви съмнения в тази насока, съдът с определение посочва кои са фактите, които не се нуждаят от доказване, и нарежда те да се впишат в протокола /чл. 109, ал. 4/. Може да се предприеме опит да се напътят страните да уредят своя спор, като сключат по него съдебна спогодба. Такъв опит съдът е длъжен да предприеме. Не се ли постигне спогодба, съдът пристъпва към попълване на делото с доказателства. Страните трябва да изчерпят в ПЗ всички свои доказателствени искания. Всяка страна е длъжна да представи в ПЗ и всичките си писмени доказателства, с които към този момент разполага. Последното действие на съда по подготовка на делото е преценката на направените доказателствени искания и допускането на всички допустими, относими и необходими доказателствени средства чрез нарочно определение, което се вписва в съдебния протокол /чл. 111, ал. 1/. С допускането на доказателствата ПЗ се приключва и делото се отлага за следващото заседание. До приключването на ПЗ трябва де бъдат упражнени редица процесуални права на страните, чието по-късно упражняване би спънало бързото решаване на делото. Затова тези права се погасяват, ако не бъдат упражнени до завършване на ПЗ. До приключване на ПЗ трябва: да се оспори цената на иска /чл. 56, ал. 1/; да се предяви отвод за липса на местна подсъдност или за договор, предвиждащ отнасяне на спора пред арбитражен или чуждестранен съд /чл. 92, ал. 4/; да се предяви насрещен иск /чл. 104 , ал. 1/, както и да се привлече трето лице . помагач и евентуално да се предяви срещу него обратен иск /чл. 175/. Макар и да е предвидено за подготовка на делото ПЗ може да бъде използвано и за решаване на делото. А е възможно, когато ответникът признае иска или пък в ПЗ се събере целият необходим за делото доказателствен материал. Ако в ПЗ не се постигне решаване на делото, то се отлага за разглеждане и решаване в следващото заседание.

25. Заседание по същество.

Предназначението  на това заседание е: а/ да се съберат допуснатите доказателства; и б/ да се проведат устните състезания. Събирането на доказателствата става с участието на двете страни и се състои в извличане на съдържащите се в тях сведения и възприемането им от съда. Затова за заседанието се призовават както страните, така и свидетелите и вещите лица. Ако не се яви свидетелят или вещото лице, делото се отлага независимо от това, дали призоваването му е било редовно, или не. Събирането на доказателства започва с разпит на свидетелите. Вещите лица дават своето заключение след разпита на свидетелите, за да могат да се вземат предвид и техните показания. Огледът на веществените доказателства, които могат да бъдат предявени на съда в съдебната зала, се извършва в заседанието. Огледът на други веществени доказателства предшества заседанието за решаване на делото, за да може резултатът от огледа да бъде обсъден при устните състезания. Към тях се пристъпва, след като бъдат събрани всички допуснати доказателства. Преди да пристъпи обаче към устните състезания, съдът трябва още веднъж да покани страните да се спогодят /чл. 124/. Устните състезания се състоят в последователно устно излагане на фактическите и правни доводи от страните по делото. Фактическите доводи включват преценката, която страната дава на събраните доказателства, и изводите, които тя въз основа на тази преценка прави за фактите по делото: кои смята за доказани и кои не смята за доказани. Пръв излага становището си ищеца. Когато съдът счете, че двете страни са изчерпали своите фактически и правни доводи, той обявява устните състезания за приключени. След този момент никоя от двете страни не може да изтъква нови факти, да представя нови фактически и правни доводи. Тези факти и доказателства страната може да представи във въззивното производство. Практиката на писмените защити замества устните състезания с писмени доводи, които всяка страна представя в съда, и то след заседанието в определен от съда срок.  Устните състезания са ярък израз на правото на защита, което всяка страна има.

26. Същност на доказването и видове доказване.

Сведенията за фактите на миналото могат да бъдат получени само чрез техните следи в настоящето. Тия следи се възпроизвеждат пред съда с помощта на доказателствени средства. От тях съдът черпи сведения за праворелевантните факти било пряко, било косвено чрез доказателствените факти. Доказването е съвкупността от процесуалните действия на съда и на страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право. Понеже принадлежат на миналото, а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения. Твърдението, че определен факт се е осъществил, може да бъде посрещнато с отричане, т.е. с насрещно твърдение, че такъв факт не се осъществил. Съдът е обикновено изправен пред противоречиви твърдения относно едни и същи факти. От тази гледна точка може да определи доказването като съвкупност от процесуални действия на съда и на страните, насочени да установят с помощта на доказателствените средства истинността или неистинността на твърденията относно фактите, релевантни за спорното право. Доказаният факт е за съда осъществен факт. Недоказаният се третира като неосъществил се факт. Оттук следва процесуалната равнозначност между съществуване и доказване на факта. Като съвкупност от процесуални действия доказването /Д/ обхваща: посочването, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства. Всички тези действия се извършват пред съда или от съда, и то при обезпечена възможност и на двете страни да вземат участие в тези действия, ако желаят. Правилата, които уреждат Д, са почти всички съществени за правилността на решението, защото я обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на решението по реда на обжалването или чрез извънредното средство за отмяна на влезли в сила решения /чл. 232/. Законът въвежда тази гаранция, защото с основание смята, че в процеса само законосъобразното Д е път към истината. Съдебното Д се отличава от научното по това, че е правно нормирано, трябва да се проведе в ограничен отрязък от време и да завърши в влязло в сила решение, което след изчерпване на извънредните средства за отмяна става неотменимо. Различаваме няколко вида съдебно Д съобразно с неговата цел и предмет. Съобразно с целения с Д резултат различаваме пълно и непълно Д. Пълно е Д, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Непълно е Д, което цели да създаде вероятност. Такова Д законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право. Когато има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е Д на правната страна, с което тя цели да обесили главното Д. Всяка от страните може да проведе главно и насрещно Д. За кои факти тя ще проведе главно, и за кои насрещно Д зависи от това, какви правни последици тя претендира и какви оспорва. За да постигне своята цел, главното Д трябва да бъде винаги пълно – иначе съдът не ще може да приеме, че фактът, предметът на главното Д, се е осъществил. Доказването на противното, което се цели чрез обратното Д, трябва също да бъде винаги пълно, за да е успешно. В зависимост от това, дали Д цели да удостовери пряко право-релевантен факт, или пък цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантния факт, различаваме пряко и косвено Д. Пряко е Д на самата сделка. Предмет на косвеното Д, са т.нар. доказателствени факти /улики, индиции/. Това са такива факти на действителността, които стоят в някаква връзка на зависимост с факт, релевантен за спорното право. Поради тази връзка те са едно указание, че този факт се е осъществил. Прякото доказване обикновено е пълно. Косвено обикновено е непълно.

27. Предмет и обхват на доказването.

Предмет на Д са фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на право или правните норми. Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правната норма, извлечена от съответния източник на право. Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това, дали спадат към външния свят, или към човешката психика. Фактите за правото са и т.нар. отрицателни факти /липсата на определено поведение – бездействие и др./. Подлежат на доказване не всички факти, а само тия, които имат значение за делото. Значението на факта за делото може да бъде пряко или косвено. Фактът има пряко значение, когато е релевантен за спорното право. Праворелевантните факти са главни, защото представляват централен, главен предмет на Д. От фактите трябва да се различават техните правни оценки. При един договор факт са разменените изявления на двете страни, но не и техния смисъл, т.е. към какви правни последици е била насочена договорната воля. Смисъла на доказаните изявления ще издири съдът. Той не подлежи на Д. Не са факти, а правна квалификация на факти: дълбоко разстройство на брака, важно основание, и др. Предмет на Д в тия случаи са фактите, които законът квалифицира по указания начин и които съдът ще трябва да подведе под съответната правна норма. Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите. Тези връзки се разкриват с помощта на т. нар. Опитни правила. Това са правила на  общия житейски опит, а също така и на отделни професии или клонове на изкуството, науката или техниката. С помощта на такива правила се разкрива дали дадена стока дава фира и други подобни. Не всички факти които са правно или доказателствено релевантни за делото, се нуждаят от Д. Има факти, които са от значение за делото, но които съдът е длъжен или можа да постави в основата на своето решение, без те да бъдат доказани. Тези факти се делят на две групи. В едната влизат фактите, които съдът е длъжен да третира като не нуждаещи се от доказване, а в другата – тези които той може да обяви като не нуждаещи се от Д. В първата група влизат общоизвестните, съдебно известните факти и фактите, резюмирани със законни презумпции. В тази група не могат да бъдат отнесени фактите, установени с влязла в сила присъда /чл. 222/, защото те са всъщност доказани с присъда. Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица. Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, защото се състоят в извършени от него действия /например поставяне под запрещение/. Фактите, резюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се нуждаят от Д /например презумпцията за вина при непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД//. Съдът може да обяви известни факти за не нуждаещи се от Д при отделяне на спорното от безспорното с оглед на обясненията на страните в първото заседание /чл. 109, ал. 4/.  Той може да стори това, само ако страната, на която тези факти се противопоставят като основание на неизгодни за нея последици, признае истинността на фактическите твърдения на противната страна, т.е. само при съвпадащи твърдения на страните относно фактите. Становището на съда, взето в първото заседание преди събиране на доказателствата, е привременно. То не обвързва съда: той може с оглед на данните по делото да отмени определението си по чл. 109, ал. 4 и да обяви същите факти от нуждаещи се от Д. Тогава те трябва да бъдат Д, което показва, че обявяването на тези факти като не нуждаещи се от Д не ги прави Д. То само освобождава привременно заинтересуваната страна от тежестта да ги докаже.

28. Доказателствена тежест.

Въпросът за доказателствената тежест /ДТ/ е въпрос за последиците от недоказването, а ДТ се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Обективно ДТ се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Във въздействието върху правната сфера на страните по делото се състои субективната страна на ДТ. Самото нейно наименование /тежест/ води произхода си от неблагоприятните последици от недоказването за страната, претендираща правната последица, черпена от недоказания факт. От тази гледна точка на този неблагоприятен за страната резултат казваме, че тя носи тежестта да докаже факта, от която извлича претендираната изгодна за себе си правна последица. Всяка страна носи ДТ относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили /чл. 127/. Разпределението на ДТ следва непосредствено от материалноправните норми. Те сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните прави последици. От особените норми на ДТ има нужда само тогава, когато законът желае да въведе отклонения от изводите за ДТ, следващи от материалноправните норми и изградени върху тях претенции на спорещите страни. Такива отклонения представляват законните оборими презумпции. Ако критериите , от които изхожда ДП, заедно с изводите, до които въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално. Тя регулира не поведението на страните помежду им като субекти на гр. правоотношение, а поведението на страните и на съда. На страните ДТ сочи какво трябва да докаже всяка от тях, а на съда ДТ сочи какъв правен извод той трябва да направи, ако едни или други факти не бъдат доказани. Страната, която носи ДТ относно даден правнорелевантен факт, носи ДТ и за всички доказателствени факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването на този.

29. Доказателства, доказателствени средства /понятие и видове/, доказателствена сила и доказателствена стойност.

Доказателствени  средства /ДС/ са предвидени и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Такива източници на сведения са: обясненията на страните; свидетелските показания; документите; веществените доказателства и заключенията на вещите лица. Доказателствения факт /индицията, уликата/ поради връзката, в която се намира с главния факт, е опора на доказателствените изводи за него. Разликата между ДС и доказателствения факт е, че ДС може непосредствено да бъде използвано за целите на доказването, а доказателствения факт трябва преди това да бъде винаги доказан, и то в последна сметка с ДС. Без доказателствени факти доказването може да бъде проведено, но без ДС то е невъзможно. ДС доставя сведения за факта. То го възпроизвежда било физически /веществено ДС/, било исторически /гласни и писмени ДС/. Убеждаващото въздействие на ДС е неговата доказателствена сила. Доказателствената сила зависи от достоверността на ДС. Тя се състои в съответствието между действителността и сведението, които ДС доставя, т.е. в истинността на това сведение. Допустими са тези ДС, върху които съдът има право да изгради своето убеждение. Недопустими ДС са тези, върху които съдът няма право да изгради своето убеждение. Недопустими са непредвидените от закона ДС, или чието използване ДС е забранили при доказване на посочени от закона факти. От допустимостта на ДС трябва да се различава неговата относимост. Относимо е ДС, което може да има доказателствено значение за делото, понеже съдържа сведения било за правнорелевантни, била за доказателствени факти. ДС се делят на: 1. на лични и веществени според това, дали носителят им е лице или вещ; 2. на гласи и писмени; 3 на преки и косвени според това, дали ДС се отнася непосредствено до главния факт, или доказва доказателствен факт; 4 на първични и вторични /производни/ според това, дали ДС стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт /например свидетел-очевидец; оригинален документ/ или пък възпроизвежда съдържанието на друго ДС /свидетел, възпроизвеждащ разказа на друг свидетел/. Чл. 101 допуска като ДС не само официалния, но и частния препис от документ, заверен от страната, която го представя. Но яко при поискване от съда или от противната страна тя не представи оригинала или официално заверен препис от него, частният препис губи качеството на ДС. Той губи това качество и ако не е заверен от страната и тя откаже да го завери при поискване. Съставеният на чужд език документ е ДС без да е придружен с превод. Чл. 147 изисква превод за улесняване на съда и на страната. Допустими са предвидените в закона ДС. Допустимите по закона ДС не могат да бъдат ограничавани с договори между страните, предвиждащи, че определени факти могат да се доказват само с ДС.

Обяснения на страните /ОС/ - между ОС и показанията на свидетелите има една съществена правна разлика. ОС са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти. Показанията на свидетелите са твърдения на трети, незаинтересувани лица. За неверни показания страната не отговаря, а свидетелят отговаря наказателно. Затова законът въздига свидетелските показания в ДС, а отрича това качество на ОС, с които тя претендира изгодни за нея факти или отрича неизгодни за нея факти. ОС предизвикват нужда от доказване, но не представляват сами по себе си доказване. Чл. 98 изисква от ищеца да представи доказателства в подкрепа на твърденията, с които обосновава своя иск. Има обаче такива ОС, които представят важно и ценно ДС. Такива са признанията. Признанието /П/ е изявление на страната, че са се осъществили неизгодни за нея факти и че не са се осъществили изгодни за нея факти. Върху неизгодността се крепи доказателствената сила на П. Освен това П види до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни, което е указание за тяхната истинност. П обаче може да не отговаря на истината. Затова законът не обвързва съда да приеме за доказано признатото, а го овластява да преценява П с оглед на всички обстоятелства по делото. П се отнася до факти, релевантни за спорното право. П е едностранно изявление за знание, отправено до съда. Присъствието на противната страна или уведомяването и за П не е необходимо. П може да бъде направено устно пред съда в съдебното заседание или да се съдържа в отправено да съда писмено заявление. Отправеното до съда П трябва да отличаваме от извънсъдебното П. Бъде ли доказано, съдът е длъжен да го вземе предвид, а не може да го елиминира под предлог, че не е направено пред него. Доказването на извънсъдебното П ще стане или със свидетелски показания, или с документа, който го материализира. ОС могат са бъдат опора на доказателствените изводи не само в случай на П. Според чл. 114, ал. 3 съдът може с оглед на обстоятелствата на делото да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговори или не се е явила в съда, за да отговори. Целта на въпросите е да се отдели спорното от безспорното /чл. 109, ал. 2/, както и да се напъти страната към П съобразно със задължението да се говори истината. С тази цел законът овластява съда по искане на една от страните да задължи другата страна да се яви лично пред него, за да я разпита по обстоятелствата по делото /чл. 114/. На страна, която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите, на които трябва да отговори, като я предупреждава за последиците от неизпълнение на това свое задължение. Когато редовно призована и задължена страна, не се яви, законът предполага, че става свое поведение страната цели да се отклони от признание на неизгодни за нея факти, и затова овластява съдът да счете, че фактите, спрямо които страна е възприела описаното поведение, са доказани. Изложено сочи, че ОС могат да бъдат използвани като ДС само срещу страна, от която те изхождат, но не и в нейна полза. Поведението на страна може да послужи за опора на неизгодни за нея доказателствени изводи и в хипотезата на чл. 128, ал. 2 – когато страната създава пречки за събиране на други, допуснати от съда доказателства.

Веществени доказателства /ВД/ всеки предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Кръгът на ВД не е ограничен, защото всеки предмет може съобразно с връзката, в която се намира с релевантен за делото факт, да изиграе спрямо него ролята на ВД. В това отношение ВД стоят близко до доказателствените факти. От тях ВД се различават по това, че не са предмет на доказване, а са пряко ДС, поддаващо се подобно на другите ДС на непосредствено възприемане от съда. При това има случаи, когато ВД съвпада с подлежащия на доказване факт. В тия случаи съдът чрез ВД възприема пряко подлежащия на доказване факт, така че ВД се явява като най-сигурното доказателство. Специфичния способ за възприемане на ВД е огледът, а спрямо лицата – освидетелстването. Те са способ за събиране на ВД. Огледът и освидетелстването могат да се постановят от съда било по искане на някоя от страните, било по почин на съда /чл. 162/. Предмет на оглед са всякакви ДВ, а освидетелстване само лица.

Посочване на ДС е твърдение, че е налице определено ДС, което  следва да бъде събрано. Страните посочват ДС във своите доказателствени искания, отправени до съда. ДС се посочва като се очертава неговият вид и се посочват обстоятелствата за които се отнася. Чрез тия данни съдът преценява дали ДС е допустими и относимо. За да се обезпечи бързината на делото, страните трябва да посочат ДС в началото на делото, в първото заседание. Законът обаче не въздига първото заседание в преклузивен срок за посочване на ДС. И след него страните могат да сочат ДС. Съдът е длъжен да ги допусне, ако те са допустими, относими и необходими. Законът обаче санкционира късното посочване с отговорност на страната за разноските на делото, предизвикани от късното сочене на ДС. Крайният момент на посочване на доказателства пред първата инстанция е приключване на устните състезания. Но ако страната е пропуснала да посочи доказателствата пред първата инстанция, тя може да обжалва решението на това основание и да посочи новите доказателства пред втората инстанция, докато делото е висящо пред нея.

Представянето на ДС се състои във физическото предоставяне на ДС в държане на съда. То е възможно относно документите и веществените ДС. Представянето следва посочването на ДС или съвпада с него по време. За да представи документа или вещественото доказателство страната трябва да ги държи. Когато документът се намира по твърдение на страната в държане на противната страна, съдът задължава тази страна да представи документа /чл. 152/, след като намери въз основа на обясненията и доказателствата, представени от молителя, че документът има значение за делото и се намира у противната страна. При същите условия съдът може да задължи трето лице да представи намиращ се у него документ /чл. 153/. Не го ли представи, съдът му налага глоба от 20 до 50 лв. и го подканва да представи документа /чл. 73/. Непредставянето на документа може да доведе до поставянето на решение неизгодно за страната. За вредите, които тя понася от това решение, третото лице отговаря, защото ги е причинило с виновния си отказ да представи документа. Необходимият за решаване на делото документ може да се намира в държавно учреждение или да бъде съставен от него. Когато страната срещне спънки да се снабди с него от държавното учреждение, съдът може да го изиска или да даде на страна съдебно удостоверение за необходимостта от документа. По допускане на ДС съдът се произнася само след като изслуша страните.

Събирането на ДС се състои в извличане, възприемане и удостоверяване на съдържащите се в тях сведения за фактите по делото. То става от съда с участието на страните, като те си призовават на заседанието, насрочено за събиране на ДС. Събирането на ДС може да започне още в първото заседание, но то се съсредоточава в заседанието за решавана на делото и завършва с приключване на устните състезания. След тях могат да бъдат събрани ДС само ако съдебното дирене бъде възобновено с определение на съда. Съдът е длъжен да събере всички допуснати ДС. Съдържанието на всички събрани гласни ДС се удостоверява в съдебния протокол. В него могат да бъдат нанесени и скици и чертежи на огледани недвижим имот. Документите се прилагат към делото и образуват част от съдебното досие. Изискването за непосредственост налага съдът сам да събере доказателствата и да реши делото чрез същия решаващ състав.

Обезпечаване на ДС е предварителното тяхно събиране, предхождащо било предявяването на иска, било тази фаза от развитието на образувания исков процес, когато става събирането на ДС /чл. 165 и 166/. За да се пристъпи към обезпечаване е нужно да съществува опасност, че някое ДС ще се изгуби или че неговото събиране ще се затрудни. Когато делото е висящо обезпечаването се извършва от съда при който делото е висящо. Преди да се пристъпи към събиране на ДС, чието обезпечаване се изисква, трябва да се допусне обезпечаването на ДС, като се провери дали на налице предвидените от закона условия. Производството по допускане на обезпечаването започва по молба на противната страна. В отговора на молбата за обезпечаване противната страна може да се противопостави на обезпечаването, като изтъкне данни, сочещи липсата на интерес от него. По допускане на обезпечаването съдът се произнася в закрито заседание. Определението му, с което молбата не се уважава, подлежи на обжалване с частна жалба /чл. 166, ал. 1/. Събирането на ДС, които се обезпечават става съобразно с общите условия. Затова естеството на производството по обезпечаване на ДС, даже когато се развива по повод на бъдещ исков процес, не е охранително, а спорно. Могат да се обезпечават всички ДС.

30. Документ. Понятие. Видове. Оспорване.

Писменото доказателство или документ /Д/ е вещ, върху която с писмени знаци е материализирано изявление. За да е налице изявление, достатъчен е подписът, ако от обстоятелствата чрез подписа може мълчаливо да се извлече изявлението /например подпис върху картина от художника, който я е нарисувал/. Д се създава със самото извършване на изявление в писмена форма. Подписаният Д има  за издател лицето, което го е подписало. Чертежите, снимките, пломбите, граничните знаци, магнетофонните записи не са Д, а веществени доказателства, защото не материализират писмено изявление. Според естеството на изявлението, материализирано на Д, делим Д на свидетелстващи и диспозитивни. Свидетелстващ е този Д, който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателят на Д свидетелства за съществуването или несъществуването на определени факти. Такива Д са всички нотариални удостоверения, различните удостоверения, издавани от държавните служби, счетоводните книги и др. Диспозитивен е всеки Д, който материализира други, неудостоверителни изявления – различните видове гр. и държавноправни изявления, т.е. правни актове. От този предмет произтича и наименованието диспозитивни, т.е. разпореждащи Д. Друго важно деление на Д е делението им на официални и частни. То се изгражда върху качеството, в което издателят на Д прави материализираното в Д изявление. Официален е Д, който материализира изявление на орган на държавна власт в това му качество. Официалните Д могат да бъдат както диспозитивни, така и свидетелстващи. Частен е Д, който няма белезите на официалния. Частният Д материализира или правноирелевантни изявления, или гр. изявления в широк смисъл на думата. Частните Д могат да бъдат както диспозитивни /Д за гр. сделка: договор, саморъчно завещание/, така и свидетелстващи /разписка; счетоводни книги/. Според това, дали Д освен изявлението материализира и подписа на своя издател, Д биват подписани и неподписани. Нечетливият подпис не е невалиден, стига да представлява начинът, по който лицето се подписва. Д са истински /автентични и верни/ и неистински. Критерият за автентичността е авторството на Д, а за верността – съответствието между свидетелстващия Д и удостовереното от него. Доказателствената сила /ДС/ на Д се определя от закона. Тя не може да бъде изменяна с договор. Всеки автентичен Д доказва, че материализираното в него изявление е било направено. Формалната ДС на Д се отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Официалният документ удостоверява достоверно спрямо всички с обвързваща ДС и мястото на своето издаване, посочено в него. Напротив, датата и мястото на издаване на частният Д не се ползват с такава достоверност. Те могат да бъдат невярно посочени и по-специално Д може да бъде умишлен антидатиран. Когато Д няма дата, а също когато трябва да се установи датата на разписки за извършено плащане /чл. 145, ал. 2, съдът може да се позове на всякакви доказателства, включително свидетели, за да я установи. За разлика от диспозитивните Д, свидетелстващите Д разполагат с една особена ДС. То е т. нар материална ДС. Тя се състои в доказателственото значение на свидетелстващия Д за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в свидетелстващия Д удостоверително изявление. Официалният свидетелстващ Д доказва с обвързваща съда ДС, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал Д, са се осъществили така, както се твърди в Д /чл. 143/. Материалната ДС на официалния свидетелстващ Д предпоставя: аа. Че Д е издаден от длъжностно лице; бб. Че Д е издаден в кръга н удостоверителната компетентност на издателя му. Частният свидетелстващ Д се ползва с ДС само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Частният свидетелстващ Д не се ползва с никаква ДС, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти. ДС на счетоводните книги е производна. Това следва от чл. 146 и чл. 55, ал. 1 ТЗ те да бъдат редовни, т.е. всяко вписване в тях трябва да бъде надлежно документирано. ДС на Д предпоставя, че те са истински: автентични, а при свидетелстващите Д и верни. Страната, на която Д се противопоставя, може да разруши неговата ДС, като оспори неговата истинност и докаже, че той е неистински /чл. 154/. Когато Д е диспозитивен, да се оспори неговата истинност, значи да се заяви, че той е неавтентичен, т.е. че е подправен. Когато Д е свидетелстващ, да се оспори неговата истинност, значи: а/ да се заяви, че той е неавтентичен или б/ да се заяви, че той е неверен. Оспорването трябва да се заяви изрично и недвусмислено най-късно в заседанието, в което Д е представен, а като страната не е присъствала на него – най-късно в следващото заседание. Тежестта на доказване неистинността на Д носи страната, която оспорва истинността на Д, ако той е подписан от нея. Когато се оспорва истинността на неподписан от оспорващия Д, страната, която го е представила и иска да се ползва от него, трябва да докаже неговата автентичност. Въз основа на проверката съдът или отхвърля оспорването, или го уважава. По своето естество оспорването на истинността на Д е предявяване на инцидентен установителен иск по този въпрос /чл. 97, ал. 3 и чл. 118/. Затова становището на съда решава със сила на пресъдено нещо спора за истинността на Д.

31. Свидетелски показания. /СП/

Свидел е лице, което, без да участва в делото като страна, се призовава, за да даде показания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия или повереник на страната по същото дело. Законният представител на ФЛ или ЮЛ, както и попечителят могат да бъдат разпитани като свидетели /чл. 136/. Ако бъден посочен като свидетел съдията или секретарят по делото, той трябва да се отведе. Всяко друго лице може да бъде свидетел даже да е недееспособно или да е заинтересувано от хода на делото по някое от основанията, посочени в чл. 136. Но не всяко лице е длъжно да бъде свидетел и да даде показания.     Лицата, посочени в чл. 135 могат да откажат да свидетелстват. Свидетелстването е обществен дълг. Никой освен посочените в чл. 135 лица не може да откаже да свидетелства. Основните задължения на свидетеля са: а/ да се яви по делото; б/ да даде обещание, че ще говори истината /чл. 138, ал. 2/; и в/ да даде истински показания. Показанията на свидетелите имат значение само по делото по което са дадени. СП са само устни и трябва да бъдат събрани по предписания от ГПК ред. Със СП могат по правило да се доказват всякакви юридически и доказателствени факти /чл. 133, ал. 1/. За фактите, посочени в чл. 133, СП са недопустими. Първата група факти, за които СП са недопустими, са тия правни актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в писмена форма. Втората група факти, за които СП са недопустими, са: 1. обстоятелствата, за доказването на които законът изисква писмен акт /за раждане и смърт; за плащане на заплата и др./; 2. договорите на стойност над 1000 лв. Разглежданата забрана не важи за договори сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и за сватовство до втората степен включително. Не може да се доказва със СП погасяване на парични задължения, установени с писмен акт. Друга група от факти, които не могат да се доказват със СП, са писмените съглашения, в които страната, искаща свидетел, е участвала, както и тяхното изменяне или отменяне. Последната забрана са СП се отнася за опровергаване на съдържанието на официален Д или на частен Д, изходящ от страната, която иска да опровергае съдържанието му. Не всяко оспорване на изявлението, материализирано в документа, е по смисъла на чл. 133, б. “б” и “е” опровергаване на неговото съдържание. Не налице опровергаване: а/ когато се оспорва: валидността на волеизявлението, материализирано в Д, под предлог, че е унищожаемо поради пороци на волята; валидността на официалния документ, удостоверящ волеизявлението. Когато се оспорва истинността на документа: било като се твърди, че той е неавтентичен; било като се твърди, че е неверен. Опровергаване на съдържанието на документа е налице тогава, когато се твърди, че материализираното или удостоверено с документа изявление не отговаря на действителната воля на лицето, направило изявлението, защото е симулативно. Забраните за СП не означават, че посочените в чл. 133 факти могат да се доказват само с документи. Те могат да се доказват с всички други доказателства извън СП. СП са допустими в предвидените от закона случаи. Допустима според чл. 134, ал. 1 когато редовно създаденият документ е бил впоследствие изгубен не по вина на страната. Изгубен е Д, който не се намира в държане на страната, без тя да знае в чие държане се намира той. Страната, която се позовава на документа може да го е унищожила умишлено, защото той е бил неистински или неизгоден за нея. Затова чл. 134, ал. 1 изисква изгубването или унищожаването на Д да е станало не по вина на тази страна. Свидетелите трябва да докажат, че не се е изгубил или е бил унищожен един какъвто и да е документ, но тъкмо документът, на който страната се позовава. Затова те трябва да познават съдържанието на документа и да го възпроизведат. Когато Д е свидетелстващ и макар че е трябвало да бъде съставен, не е бил съставен и не може да бъде съставен не по вина на страната, за чиито права той е от значение, тази страна може да докаже факта, за който е следвало да се състави Д със СП. От забраната да се опровергава съдържанието на Д, т.е. да се доказва симулативността на съдържащото се в Д изявление със СП, чл. 134, ал. 2 допуска изключение. То важи, при условие че страната, доказваща симулацията, направи вероятно твърдението си за симулативност чрез т.нар начало на писмено доказателство. То се състои в Д, изходящ от противната страна или пък удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи, че симулацията е вероятна. Тогава, за да се постигне пълно доказване на симулацията се допускат СП. Според чл. 133, ал. 2 забраните предвидени за СП отпадат, ако двете страни изрично се съгласят да се допуснат недопустимите СП. ДС на СП зависи от тяхната достоверност, т.е. от тяхното съответствие с действителността. То е обусловено от много факти: а/ от нормалната обстановка на възприятието, т.е. от липсата на смущаващи фактори /възбуда, уплаха, тъмнина/; б/ от годността на сетивните органи на свидетеля вярно да възприемат фактите и от способността му вярно да оцени възприятието; в/ от способността на свидетеля да запамети точно възприятието; г/ от способността му да възпроизведе вярно запаметеното; д/ от волята му да каже истината. Липсата на всяко едно от тия условия за достоверност на СП води до недостоверност. На това се дължи несигурността на СП като ДС. За нея съдът трябва да държи сметка. Когато преценява ДС на СП, той трябва да вземе предвид всички фактори, от които зависи тяхната достоверност. Затова законът го овластява да преценява СП по вътрешно убеждение.

32. Вещи лица.

Вещи лица /ВЛ/ са тези, които се призовават от съда, за да му дадат своето становище /заключение/ по такива въпроси на делото, за чийто отговор са нужни специални знания, с които съдът не разполага /чл. 175, ал. 1/. Носител на тия знания е ВЛ, от което произтича и наименованието му. Според своите специални знания и като подвежда под тях конкретния случай, дава на съда своя извод за неговото съответствие или несъответствие с общите изисквания, за естеството, степента на отклонението и за неговите причини. Изводът се нарича заключение на ВЛ. То служи на съда, за да разкрие чрез него истината по делото. Съдът го преценява с оглед на всички данни по делото, подобно на други доказателства. ВЛ замества съда в чест от неговата дейност по доказването. Ако съдът би разполагал с необходимите знания, той би могъл сам да стигне до същите изводи. ВЛ е един консултант /съветник/ на съда при решаване на делото. Подобно на всяко друго ДС, и заключението на ВЛ трябва да бъде включено в делото чрез допускането му, което може да стане или по искане на някоя от страните, или по почин на съда. Подобно на другите ДС заключението на ВЛ подлежи на обсъждане с устните състезания и по преценка на страна на съда. Когато ВЛ е натовареното от съда да провери вмести него известни веществени доказателства, за тях ВЛ дава показания като свидетел, доколкото ги възпроизвежда пред съда. Процесуалното положение на ВЛ се приближава до това на съда. Като него и за разлика от свидетеля има право да проучи делото и да участва при събиране на доказателствата, като задава чрез съдията въпроси на свидетелите. Може да замести съда при огледа и освидетелстването /чл. 164/. За да бъде преценката му правилна, то трябва да бъде така безпристрастна както съда. Затова ВЛ дава обещание за безпристрастие /чл. 160, ал. 2/. При сложност на предмета на изследването съдът може да назначи три ВЛ /чл. 157, ал. 1/. Всяка от страните в тридневен срок от заседанието, в което тричленната експертиза е допусната, посочва по едно ВЛ, а третото се определя от съда при несъгласие на страните с заключението на ВЛ или на тричленната експертиза съдът може да назначи нов състав от три ВЛ. Ако между ВЛ възникнат разногласия, всяко ВЛ изнася отделно своето мнение. Ако заключението е непълно, то трябва да се допълни. За да могат страните да се запознаят със заключението на ВЛ преди заседанието, а не да бъдат изненадани от него, чл. 157, ал. 1 изисква ВЛ да представи подписаното от него заключение най-малко 5 дни преди заседанието. ВЛ винаги се призовава на заседанието, за да даде обещанието по чл. 160, ал. 2 да потвърди представеното заключение и да отговори на въпросите, които могат да му бъдат поставени от съда и от страните.

33. Съдебно решение. Постановяване, стабилизация.

Решението /Р/ е последният акт на исковото производство, с който то завършва. То предпоставя, че всички предхождащи го процесуални действия са вече предприети. Затова съдът пристъпва към постановяване на Р по делото, след като обяви, че устните състезания са приключени /чл. 186/. За да обезпечи, че делото ще завърши с безпорочно Р, законът въвежда редица изисквания, на които трябва да отговаря постановяването на Р: 1. Р трябва да бъде постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, на което е било завършено разглеждането на делото. Р ще бъде опорочено, ако бъде постановено от друг състав; 2. за да постанови Р, съдът се оттегля на съвещание. То трябва да бъде тайно: никой друг освен членовете на решаващия състав не трябва да присъства на съвещанието им или да вземе участие в него. Неповлиявано трябва да бъде и становището на всеки от членовете на решаващия състав, затова съвещанието трябва да започне със  становището на най-младшия от членовете на състава. Никой от членовете на състава не може да се въздържи да вземе становище. За се постанови Р, нужно е  да съвпадат мнозинство от становищата на членовете. При обсъждане на делото с оглед на въпросите, които то поставя, трябва де се спази определена поредност. 1. какъв е предметът на делото и дали ищецът разполага спрямо него с право на иск. Освен това предметът на делото заедно с тона на търсената защита предопределя предмета на Р. Той трябва да съвпада с предмета на делото. Съдът е длъжен да изчерпи спорния предмет иначе Р е непълно. Същевременно съдът е длъжен да не излиза от спорния предмет, като присъжда нещо различно в сравнение с исканото от ищеца.; 2. може ли да се произнесе по този предмет – отговорът на този въпрос ще се получи, като провери дали ищецът има право на иск относно предмета на делото и дали е упражнил надлежно това право; 3. редовно ли са извършени от съдът и от страните процесуалните действия по разглеждане на делото, които обезпечават правилността на Р. Ако установи, че процесът е безпорочен, съдът пристъпва към тази фаза от съвещанията, която е насочена да разкрие дали спорното право съществува. Тази фаза започва с издирване на приложимия закон, а не с преценка на доказателствата. Издирването на приложимия закон обхваща проверка и становище по следните въпроси: а/ кой закон – местният или чуждият – е приложим по спорното правоотношение; б/ кой е нормативния акт, от който следва да бъде извлечена отнасящата се до делото правна норма; в/ влязъл ли е в сила този акт и не е ли отменен; г/ какво е действието на този акт във времето, пространството и спрямо лицата; законосъобразно ли е издаден този акт; е/ какъв е неговият смисъл. Проверката обхваща компетентността на органа, издал нормативния акт, и съответствието между съдържанието на нормативния акт и стоящия над него нормативен акт. Меродавен е този акт, който в деня на постановяване на Р регулира спорното правоотношение съобразно с правилата за действието на правните норми във времето. Издири ли се приложимия закон, съдът трябва с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изхожда от фактическите твърдения на страните, така както те са направени, без да проверява тяхната истинност чрез преценка на доказателствата. След нея, съдът трябва да провери основателността на възражение за давност или преклузивен срок ако има такова. Съдът трябва да изгради своя извод относно спорното право само върху тия факти, които страните са имали възможност да обсъдят при разглеждане на делото. От друга страна този извод трябва да бъде основан на всички такива факти независимо от това, дали те са се осъществили преди предявяването на иска, или са настъпили след това, но преди приключването на устните състезания. Р на съда трябва да отрази правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключването на устните състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, стига те да са от значение за делото. Ако фактите, изнесени в подкрепа на иска, на възраженията, репликите или дупликите, са правонорелевантни и се нуждаят от доказване, съдът, за да се произнесе дали спорното право съществува трябва да прецени дали тези факти са доказани. Преценката на доказателствата съдът върши по вътрешно убеждение /чл. 188, ал. 1/. За да обезпечи правилността на съдийското убеждение относно фактите, чл. 188, ал. 1 задължава съда да прецени всички доказателства по делото. Върху доказателства, които не са събрани с участието на страните, съдът не може да основе решението си. Съдът е длъжен да прецени всички относими и допустими доказателства, и то съвкупно. Свободата за преценка на доказателствата е необвързаност на съда от правни правила, предписващи изводите от доказателствата. Убеждението на съда не може да бъде произволно то трябва да бъде обосновано. То е обосновано, когато е плод на верига от логически издържани съждения, отразяващи закономерностите и типичните връзки между явленията. В някои случаи законът ограничава свободата за преценка на доказателствата, като задължава съда да приеме за доказани определени факти или наличност от определени доказателства. Такъв е случаят с формалната доказателствена сила на документите и материалната доказателствена сила на официалните документи /чл. 144 и 143/. Задължителна за съда е и доказателствената сила на акта за начет /чл. 301/ на нотариалния акт за собственост /чл. 483/. Тази обвързваща сила обаче се оборва било чрез оспорване и доказване неистинността на документа, било чрез доказване на обратното. Изцяло е изключена свободната преценка на доказателствата относно факти, чието осъществяване или неосъществяване е установено с влязла в сила присъда /чл. 222/. Обвързващата сила на присъдата не може да се оборва. Тя може да бъде оспорена само ако се оспорва валидността на присъдата, като се претендира, че тя е нищожна. Стигне ли до окончателни фактически констатации, съдът пристъпва към последния етап на съвещанията: подвеждане на установеното фактическо положение под правната норма, за да изведе заключението относно съществуването или несъществуването на спорното право. Съдът постановява Р в писмена форма. Тя е условие за действителността на Р /чл. 189, ал. 3/. За да се конкретизира като изявление на определен съд по определено дело, Р трябва да има съдържанието, посочено в чл. 189, ал. 1: дата и място на постановяването му; съдът, който го е постановил; страните, между които то е постановено; делото, по което Р е произнесено, и което е най-важно: какво е постановил съда. Освен това Р съдържа разпореждане на съда относно отговорността за съдебните разноски и указание относно обжалването на Р. Р се подписва от всички съдии, взели участие в постановяването му. Подписването завършва Р като писмено волеизявление. За да е редовно, Р трябва бъде мотивирано. Мотивите са писмени съображения на съда, обосноващи Р. Те обхващат преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, на които той е стигнал до Р. Затова, макар и кратки, мотивите трябва да бъдат ясни и пълни. Мотивите не са част от Р. Макар и да е подписано, Р е все още незавършено, докато не бъде обявено. Чрез обявяването на Р съдът изразява външно своята воля, която вече не може да измени или отмени /чл. 192, ал. 1/. Съдът е длъжен да обяви Р заедно с мотивите най-късно в 30 дневен срок след заседанието, в което е приключило разглеждането на делото /чл. 190/. На практика решенията се обявяват чрез вписването ми в т.нар срочна книга. Датата на вписването им в нея се счита за ден, когато Р е обявено. Обявяването на Р чрез вписването му в срочната книга не важи при обжалване на решението.  Срокът за подаване на въззивната жалба тече от деня на заседанието, в което е обявено Р с мотивите, ако страната е присъствала на заседанието, в което е обявено Р заедно с мотивите. Спрямо страната, която е присъствала на това заседание, както и в случаите на чл. 190, срокът за обжалване тече от датата на съобщението, че решението с мотивите е изготвено. За началния момент за касационното решение важи същото. Обявяването завършва фактическия състав на Р. От този момент насетне то съществува като държавен правосъден акт.

Съдебното  Р е държавен правосъден акт, т.е. едностранно, властнически изявление на съда, което разрешава правния спор, като установява какво е действителното правно положение между спорещите и ги задължава да се съобразят с него. Р има две страни: правоустановяща /декларативна/ и правосъздаваща /императивна/. По своето съдържание и последици Р биват: а/ Р, които уважават и Р, които отхвърлят иска. б/ Р, които потвърждават съществуването на спорното право и Р, които отричат съществуването на спорното право. в/ установителни са тези Р, чието съдържание се изчерпва в установяване, че спорното право съществува или не съществува. Те се ползват със силата на пресъдено нещо, но не и с изпълнителна сила или с конститувно действие. г/ осъдителни са Р, които уважават осъдителни искове. Освен потвърждаване на спорното право те допускат и принудителното му осъществяване, като осъждат ответника да го претърпи; д/ конститутивни са Р, които уважават конститутивни искове. Освен потвърждаване на спорното право те постановяват и търсената въз основа на него промяна в гр. правоотношения.

Стабилитетът на Р се състои: а/ в неговата неизменимост от съда, който го е постановил; б/ в неговата необжалваемост пред въззивния съд; в/ неговата необжалваемост пред ВКС; и г/ в неговата неотменимост чрез отмяна по чл. 231 и чл. 233, ал. 2. стабилитетът на Р не настъпва отведнъж във всички негови проявни форми. Първо настъпва неизменимостта на Р, след това необжалваемостта пред въззивния съд, после пред ВКС и най-после неговата неотменимост. Р е неизменимо и необжалваемо по реда на касацията /чл. 219/. От друга страна, настъпилите правни последици отпадат, и то с обратна сила, ако Р бъде отменено чрез отмяната по реда на чл. 231. неизменимостта или неоттегляемостта на Р е забрана да се отменя или изменя Р от съда, който го е постановил /чл. 192, ал. 1/. Тая забрана влиза в сила от деня на обявяването на Р. Ако съдът въпреки неизменимостта на Р го измени или отмени, неговият акт ще бъде нищожен. Нищожен ще бъде и новият акт, който съдът би постановил вместо предишното Р. За да влезе в сила, т.е. за да породи тези последици, Р трябва да стане необжалваемо. Затова влизането в сила на Р съвпада по време с момента, от който насетне настъпва необжалваемостта на Р. Според чл. 219 става необжалваемо и влиза в сила: а/ от деня, когато е постановено, ако не подлежи на обжалване пред ВКС; б/ от деня, когато е изтекъл срокът за обжалване на обжалваемо Р, без в този срок да е била подадена жалба; в/ от деня, когато е станал необжалваем актът, с който жалбата е била върната като дефектна; г/ то деня, когато е постановено Р, с което касационната  жалба срещу Р е била оставена без последствие като неоснователна. Редовното, безпорочно Р, след като стане необжалваемо, е неотменимо. Неизменимостта, необжалваемостта и неотменимостта на Р не са негови правни последици. Те са негови качества или състояния, които то получава при необжалваемостта или неотменимостта въз основа на други факти, настъпили след Р.

34. Поправка на ЯФГ, тълкуване на неясното решение. Допълване на неясното решение.

ЯФГ е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението /Р/. Такава грешка представляват: а/ погрешното посочване в Р на съда, на имената на страните, на границите на спорния имот, на размера на присъдената сума; б/ погрешните пресмятания на суми; в/ пропусканията да се отразят в Р становища на съда, личащи от мотивите. Не представляват ЯФГ и не могат да бъдат поправени по реда на чл. 192 грешките, които съдът е допуснал при формирането на своята воля. Поправянето на ЯФГ се възлага на съда, постановил Р, без това да представлява накърнение или изключение от забраната сам съдът да изменя или отменя собствения си акт. Поправянето на ЯФГ може да стане по почин на съда или на която и да било от страните без ограничение във времето. Поправянето става в открито заседание, на което се призовават и двете страни, след устни състезания, на които се обсъждат допустимостта на поправката. Относно поправката на ЯФГ съдът се произнася с Р. С него поправката се отхвърля или допуска. И в двата случая Р подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва Р, за чиято поправка се касае. След като влезе в сила Р, с което поправката е постановена, то образува заедно с поправеното Р едно цяло. Поправеното Р важи с поправеното съдържание от деня, когато е било постановено, а не от деня на поправката. Поправянето на ЯФГ не може да се търси чрез обжалване на Р.

Нуждата от тълкуване на Р ще възникне във всички случаи, когато трябва да бъдат приложени правни последици от Р: да бъде зачетена неговата сила на пресъдено нещо; да бъде проведено принудително изпълнение на Р; да се приложат конститутивните правни последици на Р. Тълкуването на неясно Р по чл. 194 е форма на официално, авторитетно тълкуване, което има всеобща важимост и става по реда на предписаното от чл. 194 производство. То цели да отстрани неяснотата на Р спрямо всички и завинаги. Ето защо то е допустимо, докато съществува интерес от подобно тълкуване. Законът смята, че такъв интерес вече не съществува, когато Р е изпълнено, и то изцяло. Искането за тълкуване се предявява пред съда, постановил неясното Р. То изхожда от страната, заинтересувана да се отстрани неяснотата на Р, за да може да се обезпечи правилното прилагане на Р. Препис от молбата трябва да се връчи на противната страна. Молбата се разглежда в открито заседание. Тълкуване по почин на съда е недопустимо. Тълкуване обаче може да се иска от прокурора. Ако тълкуваното Р не подлежи на обжалване, не може да се обжалва и тълкувателното Р. След като влезе в сила, тълкувателното Р става неразделна част от тълкуваното Р и важи спрямо всички, както всяко авторитетно тълкуване.

Непълно е Р, което не обхваща цели спорен предмет. При непълното Р липсва формирана вола на съда относно: а/ част от спорното право; б/ един от съединените искове; в/ допълнителни искания. Постановяването на допълнително Р /ДР/ предпоставя такава непълното на Р, която може да се отстрани, без да се променя постановеното Р. В производството за допълване на Р не може да се иска пререшаване на спора по същество. Производството за ДР се характеризира със следните особености: 1. то се образува не по служебен почин на съда, а по молба на страната. Правото на страната да иска ДР трябва да бъде упражнено в месечен срок. До изтичане на срока за ДР делото относно неразрешената част продължава да е висящо. ДР се постановява по висящото дело и затова молбата за ДР не е равнозначна на нова ИМ. По нея не се дължи държавна такса. Препис от молбата за ДР се връзва на противната страна. Молбата за ДР се разглежда в открито заседание с призоваване на двете страни. Първият въпрос, по който съдът се произнася, е: допустима ли е молбата за ДР. Тя е допустима ако: а/ Р е непълно; б/ ако молбата изхожда от легитимирано лице; и в/ ако е подадена в срока по чл. 193, ал. 1. Ако молбата е недопустима, тя се оставя без разглеждане с определение. то може да се обжалва с частна жалба. Ако молбата е допустима, съдът в същия или в друг състав пристъпва към разглеждане по същество на тази част от спорния предмет, по която е пропуснал да се произнесе. Ако междувременно са възникнали /чл. 188, ал. 3/ или са били открити нови факти или доказателства, те ще могат да бъдат изтъкнати и представени, когато са от значение за неразрешената част от спорния предмет. По нея съдът се произнася с ДР. То подлежи на обжалване по общия ред.

42. Сила на пресъдено нещо. Качествена характеристика на явлението.

Със СПН се ползва всяко необжалваемо решение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Същността на СПН може да бъде разбрана, като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегнато от правния спор. За да отговори на защитна функция, СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преустановят правния спор. Никоя от тях не може занапред да оспорва правилността на съдебно установеното освен чрез отмяната по чл. 231. задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на съдебно установеното или отреченото право, включително до правната му квалификация и до неговия размер.  Задължението за неоспорване на съдебно установеното правно положение качеството на “пресъдено нещо”, т.е. на определеност и безспорност, се нарича правоустановяващо действие. Според това, дали съдът е потвърдил, или отрекъл съществуването на спорното право, СПН действа правопораждащо или правоотричащо. Регулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с установеното от съда право положение. Същевременно то задължава другата страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неоснователно, да се съобразява с установеното от съда право положение. Като необходима последица от СПН е непререшаемостта на разрешения спор. И двете страни изгубват относно правото, предмет на СПН, своето право на иск.  СПН погасява това право. Затова тя се явява като отрицателна процесуална предпоставка. Тя е абсолютна отрицателна предпоставка. Наред с това непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск. Изходът е в отмяна на едно от двете решения, и то на неправилното. От същността на СПН следва нейното защитно въздействие спрямо материалното право, засегнато от правния спор. Когато решението в съответствие с действителното правно положение потвърждава съществуването на спорното право, СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо. Това въздействие на СПН се наблюдава в следните насоки: съдебно потвърденото притезание се ползва с най-дългата по нашето право давност /пет години/; притезанието, което е съдебно потвърдено, става ликвидно и годно за компенсация /чл. 103 ЗЗД/, докато със спорно вземане не може да се компенсира; принудителното изпълнение на съдебно признати вземания е много по-стабилно, отколкото принудителното изпълнение на съдебно непотвърдени вземания; то може да бъде оспорено само въз основа на новонастъпили факти; съдебно признатото право трябва да бъде зачетено от съдилищата от другите държавни органи, ако пред тях се постави за решаване въпрос, който зависи от съдебно признатото право и от неговата принадлежност в полза на правоимащия. Когато решението в съответствие с действителното правно положение отрича съществуването на неоснователно претендира но право, СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гр. права, заплашени от нея – правопредпазващото. СПН предпазва правото на собственост от неоснователно претендира ни вещни права върху него. В това се състои правопредпазващото  действие на СПН. По всяко дело независимо от неговия изход СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава, и като санкция спрямо страна, чието правно твърдение съдът отрича. СПН трябва да се отграничава от доказателствената сила и от легитимиращия ефект на решението. Като официален документ то доказва деня и мястото на издаването на решението. Мотивите към решението съдържат редица фактически констатации, с които съдът потвърждава или отрича определи факти. Тези констатации наподобяват официални удостоверения на факти, издадени не въз основа на непосредственото възприемане на фактите от удостоверяващия, а на събрани и преценени от него доказателства за тях. Легитимиращият ефект на решението произтича от човешката презумпция за правилност с която решението като държавен акт се ползва. Тази презумпция следва от факта, че преобладаващият брой решения са правилни. Легитимиращият ефект се състои в доверяването на третите лица, че материалноправното положение е такова, каквото е декларативно от решението.

43. Субективни предели на СПН.

Субективните предели на СПН очертават кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право съществува, нито да твърдят, че съдебно отреченото право съществува, а са длъжни да съобразят своето поведение с установеното от съда правно положение. Кръгът на тези лица не е неограничен. По правило СПН важи само между страните по делото. Под страни законът /чл. 220, ал. 1/ разбира противопоставените субекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Всички лица, които не са имали качеството на страна по делото са трети лица, макар и да са били по делото представители на страната, свидетели или вещи лица. Спрямо тях СПН не важи. В редица случаи обаче законът разпростира СПН и спрямо трети лица. Разпростирането на СПН се дължи или на особености на материалноправните отношения, предмет на СПН /при необходимо другарство; при искове за гр. състояние/, или на зависимостта на правното положение на третото лице от правното положение на страната, обвързана със СПН. Разпростирането върху трети лица на СПН е оправдано преди всичко спрямо универсалните и частните правоприемници на страната, обвързана от СПН. Тях законът равнопоставя на самата страна. Тяхната обвързаност от СПН е абсолютно необходима. Важимостта на СПН спрямо правоприемника предпоставя, че правоприемството, е настъпило, след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран. Важимостта на СПН спрямо наследника предпоставя, че той е приел наследството било направо, било по опис. СПН важи както при приемство на права, така и при приемство на задължения. Кредиторът не е правоприемник на длъжника, но спрямо него важи СПН, с която е признато или отречено, че определено имуществено право принадлежи на длъжника, защото правото на кредитора да се удовлетвори /чл. 133 ЗЗД/ е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението. Отговорността на поръчителя предпоставя, че главното задължение съществува /чл. 138, 139 и 142 ЗЗД/. Ето защо, ако със СПН е било отречено главното задължение по дело, водено между кредитора и длъжника, поръчителят може да се позове на СПН, ако кредиторът потърси неговата отговорност. Гр. състояние на едно лице е противопоставимо на всички. Исковете за гр. състояние са: искове за установяване и оспорване на произход, исковете за отменяне на осиновяване или за установяване на неговата недействителност и брачни искове. СПН по тези искове важи спрямо всички. Важимостта на СПН спрямо всички стабилизира гр. състояние на физическите лица. За да може да използва СПН като пречка за втори процес по същия спор /чл. 224/, както и да бъде зачетена /чл. 220, ал. 1/ нужно е не само обективно, но и субективно тъждество между първото и второто дело.

44. Обективни предели на СПН.

Под обективни предели на СПН се разбира предметът, за който СПН важи. Ако съдът спази изискването за пълно съвпадане между предметът на делото и предмета на решението, предметът на СПН ще съвпадне с предмета на делото, т.е. със спорното материално право. При несъвпадане между предмета на решението и предмета на делото, СПН се формира само по предмета, по който съдът се е произнесъл. СПН обаче не се формира относно тази част от иска, по която съдът е пропуснал да се произнесе, или пък относно предявени иск, чийто предмет съдът е служебно заменил с друг. Изводът е, че в нормалния случай, когато двата предмета съвпадат, със СПН се установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричаното от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират. Чл. 221, ал. 2 сочи само спорното право е предмет на СПН, като я разпростира още относно възраженията за подобрения и прихващания. Констатацията на съда относно спорното право трябва да се съдържа в решението /чл. 189, ал. 1/. То е източник на СПН и очертава нейния предмет.  В мотивите се съдържат и много други констатации на съда, които са стъпала към решението. Те започват като констатации относно достоверността на ДС, превръщат се в констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, за да завършат с констатации относно правоотношенията, които са преюдициални спрямо спорното право. Предмет на всяка една от тези констатации може да е бил предмет на спор между страните по време на устните състезания. Но този предмет не се обхваща от СПН. Не се смятат ни признати, нито отречени със СПН: доказателствените правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения. Мотивите към решението не се ползват със СПН. От принципа, че само спорното право е предмет на СПН, чл. 221, ал. 2 въвежда изключение относно две насрещни права на ответника, макар те да се били предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение. Касае се за вземането на подобрения, предявено по повод на възражение за право на задържане,  и за вземането, въз основа на което ответникът прави възражение за прихващане. За да възникне СПН относно насрещните права на ответника, нужно е по тях да се е произнесъл съдът, без значение дали ги е признал, или ги е отрекъл. Със СПН се смята признато или отречено цялото насрещно вземане на ответника, предявено за прихващане, а не само тази негова част, която е равна на вземането, предявено с иска. Когато ищецът предявява с иска не цялото спорно право, а само част от него, със СПН се установява сома предявената чест от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. По него ищецът не може да се позове на СПН на решението, с което частичният иск е уважен. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичния иск, със СПН се отрича цялото право. При конститутивен иск СПН обхваща само спорното потестативно право, но не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. СПН има също определена важимост във времето, която се съпоставя с важимостта във времето на субективното право, до което тя се отнася. Меродавният момент, към който СПН установява, че спорното право съществува или не съществува, това е денят, когато са приключени устните състезания, след които решението е влязло в сила. Ако е било установено със СПН, че към този момент право съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на факти, възникнали преди този момент. В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои т. нар преклудиращо действие на СПН. Докато оспорващият правото трябва да изчерпи във висящия процес всичките си възражения, претендиращия право не е длъжен да изчерпи във висящия процес всички факти, с които може да обоснове претендираното право, или всички конкуриращи притезания, с помощта на които може да получи същата престация. Непредявените основания или притезания не се преклудират. СПН, с която е бил отхвърлен предявения иск, не пречи да се предяви нов иск на новото основание или относно друго от конкуриращите притезания. СПН установява не само че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в миналото от деня на неговото възникване. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъдено нещо. Отводът за пресъдено нещо предпоставя тъждество на страните и на предмета.

45. Конститутивно действие на решението.

Конститутивното действие /КД/ е присъщо само на конститувните решения, с които се уважават конститутивни искове. Докато СНП и изпълнителната сила са държавноправни последици на решението, КД е гр. негова последица. Чрез нея съдебното решение става юридически факт, който създава, изменя или прекратява гражданскоправни, търговски, семейноправни или трудовоправни отношения. КД принудително осъществява потестативно право и е поради това защита в полза на ищеца и санкция спрямо ответника. КД може да се състои било в създаване на нови гр. правоотношения, било в изменение на съществуващи правоотношения, било в унищожаване или прекратяване на гр. правоотношения. КД може да важи било занапред /развод/, било и за миналото, т.е. с обратна сила. Адресати на КД са само тези лица, между които важи потестативното право и чиито гр. правоотношения се променят чрез КД. Зачитането се състои в задължение на третото лице да третира КД като настъпило между страните. Ако то не е настъпило /понеже няма конститутивно решение, то не е влязло в сила, отменено или пък е недействително/, всяко трето лице може по исков ред или чрез възражение да оспорва КД, като твърди, че то не е настъпило между страните. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение. Тя пречи да се пререши спорът относно потестативно право. Не са проява на КД такива материалноправни последици на решението, които настъпват по силата на закона, без да е необходима вола на съда, изразена в решението и насочена към тяхното пораждане. В тези случаи говорим за допълнителни правни последици на решението, когато те настъпват спрямо страните, и за рефлексни последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица. Не сме пред КД и при т. нар диспозитивни решения, представляващи проява на съдебна администрация на гр. правоотношения. Актовете на спорна съдебна администрация не се ползват със СПН. При тях липсва потестативно право, което да е предмет на СПН. КД удовлетворява потестативното право и затова го погасява. Не представлява проява на КД и определянето на размера на спорното право при такива права, които не възникват с точно фиксиран размер.

46. Субективно съединяване на искове.

За да се постигне процесуална икономия и за да се избегне противоречие между съдебни решения законът допуска да се съединят исковете на няколко ищци или срещу няколко ответници за общо разглеждане и решаване в едно и също производство, когато те имат за предмет или по източник. Тогава говорим за субективно съединяване на искове, или за другарство /Д/.  Всеки от другарите /ищци или ответници/ стои спрямо съда отделно процесуално правоотношение. Д е допустимо, когато исковете, предявени от или срещу другарите, имат за предмет: а/ общи техни права или задължения; или б/ права или задължения, които почиват на едно и също основание. Общи са правата или задълженията на другарите, когато имат един и същ обект. Едно и също е основанието на правата или на задълженията на другарите, когато те произтичат от един и същ юридически факт. За да се допусне Д, освен това е необходимо исковете да подлежат на разглеждане по същия ред. Цената на всеки иск поотделно, а не сборът от тях е меродавна за родовата подсъдност. Ако някое от условията за Д липсва, съдът трябва да раздели съединени искове в отделни производства. Д се учредява по правило с обща искова молба, подадена от няколко ищци или срещу няколко ответници /чл. 171/. Но освен това първоначално учредяване на Д е възможно и последващо възникване на Д. Д бива от няколко вида. То е активно или пасивно според това, дали искът е предявен от или срещу няколко другари. То е факултативно или задължително според това, дали съединяването на исковете зависи от усмотрението на ищеца, или пък е условие за допустимостта на иска, защото процесуалната легитимация на няколкото другари е съвместима. То е обикновено или необходимо в зависимост от степента на сходството между делата на отделните другари. Исковете, предявени от или срещу другарите, могат да се намират помежду си не само в отношение на кумулативност, каквото е обикновено положението, но и в отношение на евентуалност или алтернативност.

Обикновеното Д е налице, когато делата на другарите не са идентични, така че могат да бъдат решени различно съобразно различното материалноправно положение на другарите. При обикновеното Д важи правило за самостоятелността на другарите, отразяващо самостоятелността на тяхното материалноправно положение. Всеки другар води сам своя процес в рамките на общото производство. Законните и съдебните срокове текат поотделно за отделните другари. Понеже обикновеното Д е факултативно, то може да бъде преустановено спрямо отделните другари чрез прекратяване на делото било поради недопустимост на иска, било поради оттегляне или отказ от иска, било поради съдебна спогодба, сключена само между този другар и противната страна на делото. Законът въвежда изключения от това правило. Те отразяват общото между съединените дела. Общото между делата на отделните другари при обикновено Д може да се състои преди всичко в наличността на т. нар общи факти /чл. 173/. Това са фактите, които имат еднакво правно или доказателствено значение спрямо всички другари. Принципът за дирене на истината изисква общите факти да бъдат установени еднакво спрямо всички другари /чл. 173/. Еднаквите фактически констатации ще наложат еднакви правни изводи, така че, доколкото зависи от общите факти, решението трябва да бъде еднакво спрямо всички другари. Жалбата на един от другарите пречи решението да влезе в сила спрямо всички. Съдът може да отмени решението и спрямо необжалвания другар /чл. 206, ал. 2/ даже той да не се е присъединил към жалбата /чл. 204/.

Необходимото другарство /НД/ е налице, когато по своя предмет делата на другарите са тъждествени, така че те се очертават като отделни дела само вследствие на разликата в страните. За да бъдат тъждествени по предмет, делата на другарите при НД трябва да се отнасят до едно и също правоотношение, в което всички другари са участници или имат спрямо него едно и също правно положение. Законът счита, че НД е налице, когато с оглед на естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари /чл. 172, ал. 2/. Такъв е случаят при задължително другарство. При него неразделността на делата на отделните другари е така силна, че общото предявяване на иска от или срещу всички другари или участието на всички другари за допустимост на процеса. До НД се идва и в случаите на разпростиране на силата на пресъдено нещо, когато лицето, което би било обвързано от нея, встъпи във висящия процес като страна. Процесуалното положение на другарите при НД се господства от правилото за неразделност и общност на делата на отделните другари. Това правило налага съгласието на всички другари, когато трябва да се сключи съдебна спогодба, да се оттегли искът или да се извърши отказ от иска /чл. 172, ал. 2/. По аналогия същото трябва да се приеме за изменяне на иска, за спиране на делото по взаимно съгласие, за отказ от обжалване или за оттегляне на жалбата. Поради тъждеството на спорното правоотношение всички факти са спрямо необходимите другари общи, т.е. еднакви. Ако един от другарите обжалва решението, страни пред втората инстанция стават и необжалвалите другари. Не е нужно те да се присъединяват към жалбата /чл. 204/. Ако противната страна обжалва, нейната жалба важи спрямо всички другари. Допустимостта на иска обаче се преценява спрямо всеки другар поотделно и може да доведе, когато НД не е задължително, до прекратяване на делото спрямо другаря, относно когото процесът е недопустим. Когато другарството е задължително, недопустимостта на делото спрямо единия от другарите прави процеса недопустим спрямо всички.

47. Встъпване и привличане на подпомагаща страна.

Встъпване на подпомагаща страна, или допълнително встъпване /ДВ/ е участието на трето лице в чужд исков процес с цел да се издейства благоприятно решение за една от главните страни, на която встъпилото лице в защита на своя интерес помага /чл. 174/. ДВ е средство за защита на правата на третото лице  срещу неблагоприятните последици, които биха могли да настъпят спрямо него вследствие на неправилно решение по висящия процес. Ето защо то има право на участие в този процес. Ако го упражни, то не става главна страна /съищец или съответник/. То става допълнителна, подпомагаща страна покрай главната страна, на която помага. За да вземе тази роля, третото лице трябва да бъде процесуално правоспособно, а за да я упражни лично – то трябва да бъде процесуално дееспособно. Допустимостта на ДВ е обусловено от няколко изисквания. Трябва да е налице висящ процес. Правото за участие на встъпващия произтича от неговия интерес да бъде постановено решение в полза на подпомаганата страна. Наличността на такъв интерес обуславя допустимостта на ДВ /чл. 174/. За да встъпи, третото лице трябва да подаде писмена молба до съда с преписи за двете страни / арг чл. 175, ал. 1/. По молбата съдът се поизнася след изслушване на страните и на третото лице. Подлежи на обжалване определението, с което молбата на третото лице не се уважава /чл. 176, ал. 1/. Нормално ДВ се прекратява с прекратяване на делото. Но встъпилото лице може да се откаже от ДВ и преди това. Процесуалните правомощия на встъпилото лице следват от качеството му на подпомагаща страна. То трябва да бъде призовавано за съдебните заседания и нему следва да се връчват всички съобщения и преписи от книжа, както на подпомаганата страна. То има право да извършва всички процесуални действия в защита  на позицията на ищеца или на ответника. Понеже чрез Дв брани своя интерес, встъпилото лице може да извършва и такива процесуални действия, които противоречат на действията и обясненията на подпомаганата страна /чл. 177, ал. 2/. Съдът може да даде предимство на действието на встъпилото лице. Тая самостоятелност на встъпилото лице важи само относно процесуалните действия, с които се подготвя решението, но не и спрямо действията, които представляват разпореждане с иска и с предмета на делото /чл. 177, ал. 1/. Ако страната бездейства, встъпилото лице може да движи делото вместо нея със своите процесуални действия. То може да обжалва решението даже и подпомаганата страна да не обжалва. Силата на решението спрямо встъпилото лице също се определя от неговото качество на подпомагаща страна. Встъпилото лице нито  се ползва, нито се засяга от изпълнителната сила и от конститутивното действие на решението, освен ако те се  разпростират спрямо него на друго основание /чл. 121, ал. 3; чл. 326, ал. 3/. То няма право  и не отговаря за разноски /чл. 67/, освен ако те са предизвикани от неговите процесуални действия или се състоят в разноските по производството за неговото допускане. Встъпилото лице е обвързано от силата на пресъдено нещо и може да се позове на нея в отношенията си с противната страна /чл. 179, ал. 1/. Що се касае до вътрешните отношения между подпомагана и подпомагаща страна, за тях важи задължителната сила на мотивите /чл. 179, ал. 1/. Тя има за предмет всички становища на съда, намерили израз в мотивите на решението. Тя важи в полза и срещу подпомагащата и подпомаганата страна. Процесът, в който ще се използва обвързващата сила на мотивите, ще бъде обикновено заведен от подпомаганата страна срещу встъпилото лице, когато решението е неблагоприятно за подпомаганата страна.

Привличането /П/ е конституиране на трето лице като подпомагаща страна не по негов почин, а по почин на една от главните страни, и то независимо от неговата воля. То се използва, когато третото лице, макар че може да встъпи като подпомагаща страна, не встъпва, защото се опасява от неблагоприятен изход на делото, при който то ще бъде обвързано спрямо подпомаганата страна от силата на мотивите /чл. 179, ал. 2/. Привличащата страна цели обаче при неблагоприятен за нея изход на делото да подчини привлеченото лице на силата на мотивите, за да обезпечи своето правно положение в следващия процес, воден между нея и привлеченото лице. П на третото лице подобно на ответника получава качеството на подпомагаща страна независимо от неговата воля и даже въпреки волята му. Но и да не вземе участие в делото, привлеченото лице ще бъде обвързано от мотивите на решението, щом като условията за П са налице. Защото привлеченото лице става подпомагаща страна от деня на определението за привличането му, а не от деня, когато се отзове на П и вземе участие в делото. Затова, макар че не е взело участие в първоинстанционното производство, привлеченото лице може да обжалва решението, тъй като е станало страна по силата на П. Тъкмо затова П трябва да бъде поискано от заинтересуваната страна /ищеца или ответника/ най-късно в първото заседание по делото с писмена молба, която се връчва на привличаното лице /чл. 175, ал. 1/. Привличащата страна трябва да има интерес от П. За да посочи кога е налице такъв интерес, чл. 175, ал. 1 сочи лицата, които могат да бъдат привлечени. Това са същите лица, които биха могли по своя инициатива да встъпят в делото като подпомагаща страна. Що се касае по реда за П, качеството на подпомагаща страна на привлеченото лице, неговите процесуални правомощия и действието на решението в отношенията между привлеченото лице и страните по делото, няма разлика между встъпване и П, но с едно изключение: ако привлеченото лице не заяви, че иска да встъпи, съдът не е длъжен да го призовава, да му връчва книжа или съобщения. Силата на решението спрямо привлеченото лице зависи не само от определението за П, но и от обективната наличност на предпоставките за П. Ако определението за П е неправилно, третото лице няма да бъде обвързано от решението. Един особен на П, т.нар спор между кредитори, се урежда от чл. 180. При него привлеченото лице, ако встъпи, не става подпомагаща страна, а главна страна, докато привличащата страна се освобождава от делото. Тази особеност произтича от фактическия състав, предизвикващ П. Длъжникът на парична сума или на определена вещ не изпълнява задължението си не защото го оспорва, а щото не знае спрямо кого да изпълни, тъй като две или повече лица претендират, че са изключителни носители на вземането. За да не плати зле /чл. 75 ЗЗД/, длъжникът влага дължимата престация по указанията на съда /чл. 97 ЗЗД/, докато се разреши спорът кой от двамата претенденти е носител на вземането. Със същото определение, с което допуска П, съдът освобождава ответника от делото по чл. 180. Ако в самото начало постъпи съобразно с този чл. 180, ответникът не отговаря и за разноски. Ако привлеченият претендент се отзове на П, делото се превръща в установителен процес между двамата претенденти, по който всеки има едновременно ролята на ищец по своя иск и ролята на ответник по иска на другия. Привлеченото лице обаче може и да не встъпи. Тогава поради липса на спор делото се прекратява, като съдът с определението си овластява ищеца да получи вложената престация /чл. 180/.

48. Главно встъпване.

Един особен случай другарство, съчетано с встъпване по висящ процес, представлява главното встъпване /ГВ/. При него се съединяват за общо разглеждане и без противоречиво решаване в едно и също исково производство един вече предявен иск  с исковете, които трето лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гр. пра, което е предмет на първоначалния иск. Исковете срещу другарите се съединяват не само помежду си, но и с друг, вече предявен иск между самите другари. ГВ е средство за защита на правоимащия, когато той е двояко затруднен да осъществи правото си. Има право на осъдителен иск срещу владелеца /длъжника/. Другото е правото му на положителен установителен иск срещу претендента на неговото право. Тези две прав на иск правоимащият може едновременно да упражни, като предяви срещу владелеца /или длъжника/ осъдителен иск, а срещу претендента – ищец по вече предявения иск – положителен установителен иск. По този начин той ще ги конституира като другари. Основанието за другарство е, че предмет на двата иска е едно и също спорно право, макар че относно него спрямо всеки от ответниците може да се търси различна по вид защита. Правоимащият обаче е заинтересуван не само да получи защита по предявените от него искове, но и  да осуети уважаването на вече предявения иск. Затова той иска да бъдат съединени в общо производство исковете, които той предявява, с вече предявения иск, като встъпва в делото, образувано по този иск. В описаното съединяване на три иска и в двойното качество на главно встъпилото лице: а/ ищец по предявяваните от него искове; и б/ помагач на ответника по вече предявения иска, се състои сложността на ГВ. Предпоставки за допустимост на ГВ /чл. 181/ са: а/ делото, трябва да е вече висящо, без устните състезания по него пред първата инстанция да се приключени; б/ встъпващият трябва да предяви с обща искова молба исковете си срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск. Те се предявяват пред съда, пред който това дело е висящо. Касае се за подсъдност поради връзка между делата; в/ встъпващия трябва да предявява самостоятелни права върху предмета на спора. ГВ е допустимо и когато встъпващият претендира, че е правоприемник на една от страните. Самостоятелността на правото на встъпващия се състои в неговата несъвместимост с правото, претендира но по първоначалния иск. Затова по своя предмет те трябва да са тъждествени. Последиците от ГВ се проявяват при разглеждането на делото и неговото решаването. По трите иска се образува общо производство. Изковете запазват своята самостоятелност. Всеки от тях може да бъде приключен чрез оттегляне, отказ от иска или спогодба отделно от другите. Поотделно се проверява и допустимостта на всеки иск. Стигне ли се обаче до решение, съединените дела трябва да бъдат разрешени едновременно и без противоречиво, но не и еднакво. Несъвместимостта в претенциите на ищеца в тази част, в която те са несъвместими. По въпроса обаче кому принадлежи правото, решението и по двата иска, предявени от встъпилия, трябва да бъде еднакво. По-сложен е въпросът със силата на решението по първоначалния иск. Встъпилият не е страна по този иск, но той е помагач на ответника по него. Затова спрямо встъпилия важи чл. 179. това значи, че в отношенията му с ищеца по първоначалния иск той ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо по този иск, респ. ще може да се позове на нея, а в отношенията му с ответника ще важи обвързващата сила на мотивите по чл. 179, ал. 2.

49. Процесуално правоприемство.

Приемството в процеса /ППр/ е заместване на една от страните по висящия процес с друга страна, която продължава процеса, като е обвързана от положението, в което той се е намирал в деня на заместването. ППр е възможно както в главното, така и в допълнителното процесуално правоотношение, т.е. както спрямо главна страна, така и спрямо подпомагаща страна. ППр е встъпване в правните последици на висящия процес: обвързаност от действия или бездействия на праводателя; придобиване на процесуалните права, породени от процесуалните действия, в полза на праводателя. Според това, дали зависи, или не от волята на приемника и на страните по делото, ППр бива законно /когато не зависи/ и доброволно /когато зависи от тази вола/. Законно е ППр, когато страна в процеса изгуби своята процесуална правоспособност и трябва да бъде заместена от друга правоспособна страна, както и когато с държавен акт спорното право се прехвърля на друго лице. Процесуалната правоспособност се изгубва и ППр настъпва при смърт на ФЛ и ЮЛ престане да съществува /чл. 120/. ППр във всички случаи на смърт настъпва по силата на закона, като правоприемникът става страна вместо починалия независимо от това, дали желае да стане страна и дали ще вземе фактически участие в процеса. От деня, когато е станал материалноправно правоприемник, той става и процесуален правоприемник по всички висящи дела, по които наследодателят в дена на правоприемството е бил страна, без да има значение дали той е бил ищец, или ответник по делото. Но за да обезпечи правоприемника фактическа възможност да вземе участие във висящия процес, делото се спира от деня на смъртта /чл. 182, ал. 1/. Съдът е длъжен да вземе мерки да се издирят наследниците, след което възобновява служебно производството и призовава наследниците като страна по него /чл. 183/. ЮЛ престава да съществува, когато се раздели, когато се слее с друго, когато се влее в друго и когато се ликвидира. В случай на смърт на ищеца съдът сам взема нужните мерки за издирване на наследниците му, след което производството се възобновява служебно или по искане на една от страните. В случай на смърт на ответника съдът изпраща съобщение на ищеца, който е длъжен в 6 месечен срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им или да вземе мерки за назначаването на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците по чл. 50. Ако това задължение бъде изпълнено, производството се възобновява служебно или по искане на една от страните. При неизпълнение на това задължение делото се прекратява. Доброволно ППр е налице, когато страна по висящ процес се замества от друго лице по тяхно взаимно съглашение и със съгласието на противната страна. Законът допуска ППр без съгласието на заменяната страна само когато тя е ответник и ищецът се отказва от иска си срещу нея. Казаното сочи, че за доброволното ППр не е достатъчно и прехвърлянето на спорното право, взето само по себе си /чл. 121, ал. 1/. То може да доведе до ППр само при общо съгласие на страните и на купувача на спорното право той да замести праводателя. ППр може да настъпи през всяка фаза на делото: през първоинстаниционното, през въззивното или касационното производство.

50. Обективно съединяване на искове. Понятие, условия за допустимост, видове.

Обективното съединяване на искове /ОСИ/ е свързване на няколко иска с различен предмет между същите страни за общо разглеждане и решаване в рамките на общо производство /чл. 103/. До ОСИ се идва и когато с първоначалния иск се съединява обратният иск на подпомаганата страна срещу подпомагащата страна /чл. 175, ал. 2/. Законодателното основание на ОСИ е същото като при другарството: процесуална икономия и избягване на противоречиви решения относно взаимно свързани спорни права или права, зависещи от едни и същи факти. Индивидуализиращите белези на субективните права са меродавни, когато се питаме дали с исковата молба ищецът предявява едно или повече права. Всякога, когато ищецът се позовава на две или повече различни основания или предявява два или повече петитуми, е налице ОСИ. При ОСИ обединяващото звено е сходството на страните. Затова връзката между делата при ОСИ е по-слаба, отколкото при другарството. Предвид разликата в спорния предмет еднакво решение по различните искове е изключено. Съдът преценява допустимостта и основателността на всеки от исковете поотделно. Съобразно с разграничителния критерий различава няколко вида ОСИ. Според способа, чрез който се предизвиква ОСИ, различаваме: а/ ОСИ чрез предявяване на няколко иска от ищеца с обща ИМ или чрез разширяване на първоначално предявения иск; б/ чрез предявяване на насрещен иск от ответника; в/ чрез предявяване на инцидентен установителен иск било от ищеца, било от ответника; г/ чрез предявяване на обратен иск от подпомаганата страна срещу подпомагащата страна.

Според съотношението, в което се намират помежду се съединението искове, различаваме: а/ кумулативно; б/ алтернативно и в/ евентуално ОСИ. Според това, от кого изхода починът за ОСИ, различаваме: а/ ОСИ по почин на ищеца; б/ по почин на ответника; в/ по почин било на ищеца, било на ответника /насрещен иск, инцидентен установителен иск/; г/ по почин на съда /чл. 123/. Според времето, когато се предприема ОСИ, различаваме: а/ първоначално, предприето от ищеца с ИМ; и б/ последващо, което се наблюдава при всички други способи за ОСИ. ОСИ е допустимо само при определени условия. Те се делят на а/ общи условия, присъщи за всички способи за ОСИ и б/ особени условия, присъщи за отделни способи. Първото от общите условия е исковете  да са подведомствени на съдилищата и да са подсъдни на един и същ съд /чл. 103, ал. 1/. Второто е съединените искове трябва да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред. Липсва ли някое от условията за допустимост на ОСИ, съединените искове се разделят и по всеки се образува отделно производство /чл. 103, ал. 2/. Различните способи се съчетават с кумулативно, било с алтернативно или евентуално съотношение на съединените искове. 1. кумулативно е това ОСИ, при което то съда се иска да разгледа всеки от съединените искове и да се произнесе по всеки с решение. ОСИ чрез инцидентен установителен иск е винаги кумулативно. Кумулативно е обикновено ОСИ чрез насрещен иск, както и ОСИ по почин на ищеца; 2. алтернативно е ОСИ, когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове. Поначало алтернативното ОСИ е недопустимо поради неопределеност на петитума, но има случаи, когато то  е допустимо и даже наложително: а/ наложително е то при алтернативни задължения, когато изборът на дължимата престация е предоставен на трето лице /чл. 131, ал. 3 ЗЗД/, а то до деня на предявяване на иска не е направило своя избор. В такъв случай изборът на дължимата престация се право от съда.; б/ допустимо е, когато ищецът разполага с няколко конкуриращи притезания или с няколко конкуриращи основани на същото право / например претендира за продажба, наследство и давност/, като му е безразлично по силата на което от конкуриращите притезания ще получи престацията или въз основа на кое от конкуриращите основания ще му бъде признато претендираното право; 3. евентуално е ОСИ, когато единият иск има спрямо другия положението на главен, като разглеждането на евентуалния иск се обуславя от изхода на делото по главния иск. Когато ищецът прибягва до евентуално ОСИ, той обуславя разглеждането на евентуалния иск от неуважаването на главния иск. Но макар и да е предявен евентуално, искът се смята за висящ и по него съдът дължи да извърши всички процесуални действия, насочени към разглеждането му по същество. Най-често използвано е ОСИ по почин на ищеца. То стои и най-близко до общите правила на ОСИ. От тях то се отклонява само чрез изискването съединените искове да са не само родово, но и местно подсъдни на сезирания съд. Няколкото иска между същите страни могат да бъдат предявени поотделно и да бъдат образувани в отделни дела. Ако те са висящи пред същия съд, той е властен да ги съедини за общо разглеждане и решаване в едно общи производство /чл. 123/. Тогава се идва до ОСИ по почин на съда. Съдът не е длъжен непременно да съедини делата даже и формалните условия за ОСИ да са налице.

51. Инцидентен установителен иск.

ИУИ е искът, който се предявява допълнително по висящия процес на ищеца или от ответника, за да се установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е преюдициарно спрямо спорното право, предмет на първоначалния или на насрещния иск. ИУИ е способ за последващо, кумулативно обективно съединяване на искове. Характерно за ИУИ е неговият предмет: правоотношение, което е обуславящо /преюдициарно/ спрямо спорното право. Чрез ИУИ във висящия процес се въвежда нов спорен предмет: преюдициалното правоотношение. По него съдът трябва да се произнесе с решението /чл. 118/. Иначе поради преюдициалния характер на правоотношението съдът по необходимост взема становище по него в мотивите. В сравнение  с насрещния иск законът облекчава предявяването на ИУИ предвид неговия предмет: 1. ИУИ може да бъде предявен не само в първото заседание,  а до приключване на устните състезания в първата инстанция /чл. 118/, но не и пред въззивната инстанция; 2. ИУИ може да бъде предявен устно в съдебното заседание, ако присъства противна страна. Ако тя отсъства, ИУИ трябва да се предяви с писмена молба, препис от която трябва да се връчи на противната страна. И в двата случая де дължи държавна такса и искът трябва да бъде индивидуализиран съобразно с изискванията на чл. 98; 3. ИУИ се предявява пред съда, сезиран с обусловения иск, стига да му е подведомствен и родово подсъден; 4. ИУИ може да бъде предявен както от ищеца, така и от ответника, защото и двамата са заинтересувани от преюдициалното правоотношение. В останалите насоки ИУИ не се различава от другите искове. В качеството му на установителен иск той е допустим само ако е налице интерес от търсеното установяване /чл. 97/. Неслучайно чл. 118 изисква преюдициалното правоотношение да бъде оспорено. С ИУИ се търси самостоятелна защита чрез сила на пресъдено нещо относно преюдициалното отношение. Затова ИУИ трябва да бъде разгледан даже и делото по главния иск да бъде прекратено. По двата иска съдът проверява отделно тяхната допустимост и основателност, като дължи решение и по двата.

52. Насрещен иск и възражение за прихващане.

Насрещният иск /НИ/ е искът, който ответникът предявява срещу ищеца и който се съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното от него производство. НИ е способ за обективно съединяване на искове. С НИ ответникът въвежда в делото един нов и друг спорен предмет наред със спорния предмет, въведен с първоначалния иск. За НИ важат общите условия за допустимост на обективното съединяване на искове. Покрай е нужно да са налице и особените условия за допустимост на НИ: а/ НИ се предявява по едни вече и още висящ процес, за да се съедини с едни вече предявен иск. Крайният момент, до който може да се упражни правото да се предяви НИ, е приключване на първото заседание по делото; б/ НИ е иск на ответника срещу ищеца; в/ предмет на НИ трябва да бъде такова спорно право, което: - или се намира във връзка с правото, предмет на първоначалния иск; или – може да се компенсира с него; г/ НИ се предявява с писмена ИМ, отговаряща на изискванията на чл. 98. Нейните нередовност трябва да бъдат поправени да приключване на първото заседание /чл. 104, ал. 2/. НИ се предявява пред съда по първоначалния иск съобразно с т.нар подсъдност поради връзка между делата. Липсва ли някое от условията за допустимост на НИ, съединяването му с първоначалния иск е изключено. Двата иска трябва да бъдат образувани в отделни дела. С НИ ответникът търси самостоятелна защита срещу ищеца. Затова НИ не е акцесорен спрямо първоначалния. Съдът преценява допустимостта и основателността на НИ отделно от първоначалния иск. Съдът се произнася с решението си и по двата иска. Тяхното съединяване е обикновено кумулативно.

Възражение за прихващане /ВП/  - когато ответникът оспорва първоначалния иск, като отрича съществуването на правото, претендира но от ищеца, НИ се използва само за да се осъществи вземането на ответника. Признае ли съдът това вземане и отхвърли ли първоначалния иск, целият размер на претендираното от ответникът вземане ще му бъде присъдено. Напротив ВП е само средство за защита срещу първоначалния иск. Изводът е, че когато вземането, предявено с ВП, е по-голямо от вземането от първоначалния иск, както и ако съдът отхвърли този иск, на ответника нищо не ще се присъди. Максималният полезен резултат, който ответникът може да постигне чрез ВП, е отхвърляне на първоначалния иск поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника. Понеже не търси самостоятелна защита на вземането, ответникът не дължи държавна такса, когато предявява ВП. Ето защо, ако вземането на ответника е по-малко и той не оспорва вземането на ищеца, да се предявява НИ е безцелно. За да бъде валидно, изявлението за прихващане трябва да изхожда от легитимирано лице, като освен това трябва да са налице условията за прихващане по чл. 103 и 104 ЗЗД. То може да бъде направено преди и вън от процеса им има ефект само ако бъде доведено до знанието на насрещната страна по прихващането. Материалноправният ефект на изявление това за прихващане е погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, и то с обратна сила – от деня, в който са били налице условията за прихващането. Напротив, ВП е едно процесуално действие на защита срещу иска. Като такова то може да се извърши само по висящ процес пред съда, без да е нужно противната страна да присъства или да бъде уведомяване за него, като може да изхожда от ответника или от контролираща или от подпомагаща страна, макар че те не са правно легитимирани да извършат прихващане. Защото с ВП се предявява съдебно, за да се вземе предвид, едно вече настъпило прихващане, а не се предизвикват неговите материалноправни последици. Материалноправното изявление за прихващане и ВП могат да бъдат предприети едновременно: пред съда в присъствието на противната страна длъжникът ответник заявява, че прихваща, и моли съда да отхвърли иска въз основа на прихващането. Най-съществената разлика обаче между изявлението за прихващане и ВП, е че първото предпоставя ликвидност на насрещните вземания, а ВП е допустимо и основателно даже когато тези вземания или едно от тях са неликвидни. Евентуално ВП – до него ответникът прибягва, когато оспорва вземането, предявено с иска, на основания, 4различни от прихващането / например понеже не се е осъществил правопораждащият факт или се е осъществил невалидно; понеже вземането е платено или опростено и т.н. /. Ответникът не иска да жертва своето вземане, за да погасява с него несъществуващото вземане на ищеца. Затова той моли съда да отхвърли иска въз основа на прихващането само ако намери, че вземането на ищеца съществува. Съдът е длъжен да разгледа евентуалното ВП, като събере факти и доказателства, отнасящи се  до вземането на ответника.

53. Обратен иск.

За обратен иск /ОИ/ е характерно, че с първоначалния иск се съединява искът на една от страните срещу подпомагащата страна /чл. 175, ал. 2/. ОИ има за предмет регресното притезание на една от страните срещу подпомагащата страна. Регресно е притезанието, спрямо което правото, предмет на първоначалния иск е преюдициално. ОИ трябва да се предяви най-късно до приключване на първото заседание по делото, докогато може да стане и привличането. Когато ОИ се предявява от ищеца, той може да бъде заявен с ИМ едновременно с привличането. Предявяването на ОИ трябва да отговаря на всички изисквания за предявяване на иск. Ако ИМ е нередовна, важи чл. 104, ал. 2. ОИ се предявява като евентуален: ако бъде уважен първоначалният иск /при ОИ на ответника/ или ако той бъде отхвърлен /при ОИ на ищеца. Понеже съединяването между двата иска е евентуално, за него важат особеностите на евентуалното обективно съединяване на искове. Когато регресното притезание зависи от удовлетворението на правото, предмет на първоначалния иск, петитумът на ОИ трябва да бъде формулиран условно: да бъде осъден ответникът по ОИ да плати, след като ищецът по ОИ изпълни постановеното срещу него осъдително решение по първоначалния иск. Решението по ОИ ще бъде условно изпълнително основание, така че изпълнителният лист по него ще бъде издаден съобразно с чл. 243, ал. 1. Съдът не може да “прескача” ответника по първоначалния иск и да осъжда направо подпомагащата страна /ответник по ОИ/ да изпълни престацията, претендирана от ищеца по първоначалния иск.

54. Оттегляне на иска. Отказ от него.

Оттегляне на иска /ОИ/ е процесуално действие на ищеца, с което той заявява, че се отказва да получи по висящия процес търсената с иска защита, но запазва правното си твърдение и възможността да го заяви с нов иск. Докато предявяването на иска сезира съда с правния спор, ОИ го десезира. ОИ може да се предприеме по всяко време от развитието на делото, докато то е висящо. То е поради това възможно както пред първата, така и пред следващите инстанции, а може да бъде предприето и докато тече срокът за обжалване /чл. 192, ал. 5/. За да е валидно, ОИ трябва да отговаря на определени от закона условия. То трябва да бъде предприето от ищеца, без да има значение дали той брани свое право, или е процесуален субституент. Контролиращата и подпомагащата страна не са легитимирани да оттеглят иска. Когато искът се оттегля от повереник, той трябва да има изрично пълномощно /чл. 22, ал. 2/, а ОИ от законен представител трябва да бъде одобрено от съда /чл. 17/. ОИ, предявено от необходими другари, трябва да стане със съгласието на всички /чл. 172, ал. 2/. ОИ е едностранно процесуално действие, което се предприема спрямо съда. То се адресира до него, а не до противната страна. ОИ може да бъде направено устно /в съдебно заседание/ или писмено /преди или след съдебно заседание/. И в двата случая то трябва да бъде доведено до знанието на съда, респ. да е постъпило в съда. Когато ОИ се предприема до приключване на първото заседание, за неговия правен ефект съгласието на ответника не е необходимо /чл. 119, ал. 1/. Предприеме ли се след този момент, неговата важимост зависи от съгласието на ответника. Съдът проверява фактическия състав на ОИ и прогласява с определение прекратяването на делото, ако той е налице. Определението, с което делото се прекратява, подлежи на обжалване с частна жалба. Последиците от ОИ следват от неговата същност. Съдът се десезира с делото. Неговото задължение и право да реши делото се погасяват, защото ОИ погасява самото процесуално отношение. Съдът констатира това погасяване и отказва да извършва занапред процесуални действия – в това се състои смисълът на неговото определение, с което прекратява делото поради ОИ. Ищецът отговаря спрямо ответника за разноските по делото /чл. 64, ал. 3/. С обратна сила отпадат материалноправните последици на предявения иск. Давността се смята, че не е била прекъсвана. Но извършените в хода на делото материалнопавни действия /например изявление за прихващане/ запазват своята сила. След ОИ ищецът може отново да предяви същия иск срещу ответника / чл. 119, ал. 1/.

Отказът от иска е изявление на ищеца, отправено до съда, че не поддържа занапред иска си, тъй като е неоснователен. Отказът е процесуално действие, а не материалноправен отказ от съществуващо материално право, претендира но с иска. По изискванията за валидност, на които трябва да отговаря, отказът наподобява ОИ. От него отказът се различава по това, че да неговата важимост никога не е необходимо съгласието на ответника. Отказът може да се направи по всяко време на висящността на делото, но не и след влизане на решението в сила. Отказът е неоттегляем. Доколкото представлява подобно на ОИ десезиране на съда със спора, отказът има същите процесуални последици като ОИ. Но с тях последиците от отказът не се изчерпват. За разлита от ОИ отказът пресича възможността на ищеца да предяви отново същия иск срещу ответника /чл. 119, ал. 2/. Законът използва ОИ, с който ищецът слага край на спора, за да прикрепи към отказът сила на пресъдено нещо, с която се отрича претендираното от ищеца право или се потвърждава правото, което ищецът е отричал с предявения иск. Тя пречи да се предяви отново същия иск. Силата на пресъдено нещо се прикрепва към отказът , а не към съдебното решение, с което се отхвърля искът, от който ищецът се е отказал. При ОИ такова решение не се постановява. Въз основа на отказът делото се прекратява. От друга страна, силата на пресъдено нещо, прикрепена към отказът важи само между страните по делото и техните правоприемници. Тя не се разпростира спрямо лицата, спрямо които се разпростира силата на пресъдено нещо на решението.

55. Спиране и прекратяване на делото.

Спирането на делото /СД/ е временна недопустимост на развитието на висящия процес, т.е. важаща през известен период забрана да се извършват от съда и от страните процесуални действия по делото При спирането се запазват: а/ важимостта на вече извършените процесуални действия; б/ висящността на процеса, т.е. съществуването на процесуалното правоотношение; и в/ възможността да се поднови развитието на производството. СД може да настъпи през всяка фаза на исковия процес / първоинстанционното, въззивно или касационно производство/ до влизане на решенията в сила, независимо от основанията за СД. СД настъпва по силата на закона, по разпореждане на съда, по волята на страните. 1. СД по силата на закона означава, че спирането настъпва със самото осъществяване на предвидения от закона факт, без да е нужно искане на страна или разпореждане на съда – даже без да е нужно фактът, предизвикващ СД, да е станал известен на съда или на страните. Според чл. 182, б. “б” делото се спира при смърт на една от страните. СД се налага, за да се издирят правоприемниците и да се призоват те като страна по делото. Според чл. 182, б. “в” делото се спира, когато страната страна недееспособна, така че да е нужно да се учреди спрямо нея настойничество или попечителство. СД настъпва от деля на събитието. Но ако тия събития са настъпили след приключване на устните състезания, те не пречат на съда да постанови решение по делото, а СД настъпва, след като съдът постанови решението си. СД настъпва по разпореждане на съда, както и когато втората инстанция спре делото  по повод на частна жалба /чл. 216/. При наличността на предвидените от закона факти съдът е длъжен да спре делото. Съдът спира делото, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението на което ще има значение за правилното решаване на спряното дело. Касае се за СД поради връзка между делата. Ще бъде спряно обусловеното дело, макар то да е образувано по-рано от обуславящото дело. Съдът спира делото, и поради разкрити по делото престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гр. спор. Съдът спира делото, когато е отправил сигнал до ВКС съобразно чл. 13 ЗСВ, че приложимият по делото закон противоречи на Конституцията. СД по волята на страните – нужно е да са налице съвпадащи искания на двете страни да се спре делото, отправено до съда. За да се избегне несериозното СД по общо съгласие, чл. 182, ал. 3 допуска да се спира делото на това основание само веднъж в течение на производството пред една инстанция. СД настъпва не от деля на изявеното пред съда общо искане за СД, а от деня на определението на съда. Последиците от СД се проявяват в няколко насоки. Нито съдът, нито страните могат да извършват след СД процесуални действия , насочени към движение на делото. Понеже обезпечаването на иска е самостоятелна форма за защита и не оказва въздействие върху съдържанието на решението, то може да бъде постановено и през времето, когато делото е спряно /чл. 11, ал. 1 ; чл. 310, ал. 4/. През време на СД спират да текат всички процесуални срокове /законни и съдебни/, които са започнали да текат преди СД. Всички последици от СД отпадат занапред от деня, когато то бъде възобновено. Възобновяване на делото /ВД/ означава подновяване на процесуалните действия по неговото развитие. ВП предпоставя, че пречките за развитието на делото, довели до СД, са отпаднали. ВД става с нарочно определение на съда. Почин за ВД могат да вземат както страните, така и съдът. Когато е било постановено СД въз основа на чл. 182, б. “а” и никоя от двете страни не е поискала ВД в течение на 6 месеца, откакто е било спряно, делото се прекратява. Законът предполага, че страните са уредили извънседебно своя спор. Определението за ВД е по движението за делото.

Прекратяване на делото /ПД/ пресича възможността да се завърши процесът с решение и заличава с обратна сила процесуалните действия извършени до ПД. От това се определение се извличат следните изводи: а/ заличава с обратна сила процесуалното правоотношение; б/ обезсилва извършените по него процесуални действия; и в/ изключва възможността да се възобнови производството. Основанията за ПД могат да бъдат обединени в три групи. В първата влиза липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск. Във втората група влизат случаите на десезиране на съда поради оттегляне на иска, отказ от иска или съдебна спогодба. В третата група се включват всички други случаи, когато се идва до ПД: а/ смърт на страната по делото относно строго лични правоотношения, несъвместими с процесуалното приемство; б/ сливане /поради приемство/ на качествата на ищец и ответник по делото в еди и същ правен субект; в/ невъзобновяване в срока по чл. 184 на дело, спряно по общо съгласие на двете страни; г/ пропускане на срока по чл. 193 да се поиска допълнително решение по тази част от спора, която не е била обхваната от решението. Налице ли е някое от основанията за ПД, съдът е длъжен да прогласи с определение ПД, след като изслуша и двете страни, защото ПД прегражда пътя за защита и на двете страни по делото. Определението, с което делото се прекратява, подлежи на обжалване с частна жалба /чл. 185 и чл. 213, б. “а”/. Прекратеното дело не може да бъде възобновено нито по молба на страните, нито служебно от съда, както може да бъде възобновено спряно дело. ПД пречи да се формира сила на пресъдено нещо относно спорното право освен при отказ от иска /чл. 119, ал. 2/ и при съдебна спогодба /чл. 125, ал. 3/. Ето защо извън тия случа е възможно след ПД да се предяви отново иск относно спорното право между същите страни даже когато ПД се основава на липсата на право на иск или на ненадлежното му упражняване.

56. Съдебна спогодба.

Съдебната спогодба /СС/ е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки уреждат със сила на пресъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат край на рамките на постигната СС.  СС може да се сключи във всяка фаза на делото. От гледна точка  на гр. право СС включва в себе си фактическия състав и правните последици на извънсъдебната спогодба /чл. 356 ЗЗД/. Тя е двустранен възмезден договор, с който страните по висящо пред съда гр. дело чрез  взаимни отстъпки прекратяват изцяло или отчасти правния спор, предмет на делото. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правни твърдение на страната. Спрямо действителното правно положение СС може да се яви едни праворпоменящ факт. Затова спогаждащите се трябва да могат да се разпореждат със спорното право. Последиците са: а/ не може да се сключи СС относно права, с които техният носител не можа да се разпорежда, защото са лични, семейни; недопустима СС, защото съпружеска общност не може да се прекратява по взаимно съгласие; б/ процесуален субституент по правило не може да сключи СС; в/ СС, сключена от законен представител, трябва да бъде одобрена от съда /чл. 178, а пълномощникът трябва да бъде изрично овластен, за да може да сключи СС /чл. 22, ал. 2/; г/ при необходимо другарство СС трябва да изхожда от всички необходими другари / чл. 172, ал. 2/. Материалноправните последици на СС произтичат от нейната цел. а/ двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява СС, като е въздържат занапред от всякакво негово оспорване. В това взаимно задължаване се състои правоустановяващото или декларативно действие на СС; б/ договарящите страни се задължават да спазват занапред такова поведение, което отговаря на установеното със СС правно положение. В това взаимно задължение се състои регулиращото действие на СС; в/ СС преобразува правното положение съобразно своето съдържание. За да е налице СС, нужно е договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото, и да бъде удостоверен в съдебния протокол, като той трябва да бъде подписан и от страните, а не само от председателя и секретаря на съда /чл. 125, ал. 1/. СС може да бъде сключена само в съдебно заседание. Формата, предписана от чл. 125, ал. 1 е условие за валидност на СС. Нужно е СС да бъде потвърдена от съда. Когато прокурорът участва като страна в делото, съдът потвърждава СС, след като взема и неговото мнение /чл. 125, ал. 2/. По своята същност това определение е охранителен акт, който се издава по обща молба на страните, сключили СС, за да се придаде правна важимост на СС. Потвърждаващият акт на съда е само правно условие, за да се прояви правния ефект на потвърдения договор за спогодба, а не е само по себе си източник на този ефект и по-специално на силата на пресъдено нещо, с която СС се ползва. Последният елемент от фактическия състав на СС е изрично или мълчаливо съдържащото се в нея искане да се прекрати делото като безпредметно поради договорното уреждане на правния спор. Към материалноправните последици, които СС има в качеството си на гражданско правна сделка, се прибавят държавноправните последици на сила на пресъдено нещо и на изпълнителна сила, с която тя се ползва. СС има значение на влязло в сила решение. Силата на пресъдено нещо произтича от нейната цел – да разрешат правния спор. С изпълнителна сила се ползва не всяка СС, а само тази, която има за предмет изискуемо притезание, защото само то е годен обект на принудително изпълнение. СС слага край на делото: тя десезира съда. При СС последователно се напластяват три акта: договорът за спогодба, определението, с което тя  се утвърждава, и определението, с което делото се прекратява. СС запазва качеството си на договор и не се превръща в съдебен акт. Затова тя не може да се обжалва и да се атакува чрез извънсъдебните средства за отмяна на влезли в сила решения. Ако договорът за СС е опорочен, порочността следва да се разкрие по исков ред. Ако СС бъде обявена за нищожна, унищожена, развалена или определенията за нейното утвърждаване, респ. за прекратяване на делото бъдат отменени, разглеждането на делото се възобновява. Близък до СС е установителният договор. Страните по висящото дело могат да сключат извънсъдебна спогодба /чл. 365, ал. 1 ЗЗД/. Вместо обаче въз основа на нея да се стигне до прекратяване на делото поради оттегляне на иска /чл. 192, ал. 5/, делото може да продължи. Тая спогодба има значението на юридически факт, релевантен за спорното право. Това право важи занапред така, както е установено с извънсъдебната спогодба. Намери ли, че тя е валидна съдът трябва да реши делото съобразно с нея.

35. Видове порочни съдебни решения: нищожни, недопустими и неправилни решения.

В зависимост от тяхната тежест, последици и способи за тяхното отстраняване, пороците на решението биват: а/ пороци, неводещи до нищожност, недопустимост или неправилност и б/ пороци, водещи до тях. В първата група влизат: а/ ЯФГ; б/ неяснотата; в/ непълнотата на решението. Характерно за тях, е че въпреки тяхната наличност постановеното решение е валидно, правилно и допустимо. Ето защо отстраняването на тези пороци не налага отстраняването на решението. То се оставя в сила, като само се поправят пороците, от които то е засегнато. Пороците се отстраняват от съда постановил решението, без да е необходимо и допустимо да се прибягва до способите за атакуване на нищожни, недопустими или неправилни решения. Пороците от втората група са несъвместими със запазване на неговата сила. Те налагат да се отстрани опороченото решение било защото то не е могло да бъде постановено /при недопустимост на процеса/, било защото то трябва да бъде заместено с ново валидно или правилно решение. И в двата случая отстраняването на порочното решение не може да стане от съда, който го е постановил. Трябва да стане от друг съд, по висшестоящ спрямо съда, постановил порочното решение за да има властта да го контролира. Ето защо отстраняването на такива решения става чрез обжалването им пред въззивната или касационната инстанция или чрез атакуването им пред ВКС по реда на извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни решения.

Нищожно е решението /Р/, което не отговаря на изискванията за валидно Р. За да валидно, Р трябва да бъде постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав. Р трябва да бъде постановено в пределите на правораздавателната власт на съда. За да е валидно Р трябва да е в писмена форма и да е подписано. Нищожното Р не е правно нищо. То слага край на делото. Постановилият го съд не може сам да констатира, че е нищожно, и да постановява вместо него ново, валидно Р. Нищожността на Р може да се предяви инцидентно по повод позоваване на правни последици на нищожното Р.

Недопустимо е Р, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка прави Р недопустимо. Недопустимо и това Р на въззивната или на касационната инстанция, с което делото е било решено по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане поради просрочване. Същото важи, ако тя е била оттеглена. Макар и порочно, недопустимото Р поражда по правило всички присъщи на решението правни последици. За разлика от нищожното Р недопустимото е действително. То подлежи на унищожаване чрез обжалване.

Неправилно е това валидно и допустимо Р, което противоречи на действителното правно положение. За неправилността е от значение обективното несъответствие на Р с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните на делото. Макар и порочно, неправилното Р поражда всички свои правни последици. Докато не бъде отменено по реда на обжалването или чрез извънредните средства за отмяна, то е действително.

Всред способите за защита срещу порочни Р, които сам съдът, постановил Р, не може да отстрани, най-важно място заема тяхното обжалване пред висшестоящ контролиращ съд. Той се прилага спрямо невлезли с сила Р.  Различните способи, които законът предоставя за защита срещу порочните Р, образуват една система. Тя обхваща всички причини, опорочаващи Р, и е поради това изчерпателна. Различните способи не се дублират и не се конкурират помежду си. Защитата срещу непълни, неясни Р или Р, засегнати от ЯФГ, е проява на самоконтрол от съда, който ги е постановил. Извънредните средства за защита влизат в действие само спрямо такива порочни Р, които са влезли в сила, така че защита срещу тях не може да се търси по реда на обжалването. Що се касае до исковия път за защита, той е допустим само спрямо нищожни Р, както и спрямо Р, плод на симулиран процес, когато защитата се търси от трети лица.

36. Обжалване на решенията. Понятия и видове обжалвания.

Въззивното обжалване /ВО/ се развива пред висшестоящ второинстанционен въззивен съд /ВС/. Пълното ВО често се окачествява като втора по ред първа инстанция. Това окачествяване е вярно като се има предвид: а/ правомощието и задължението на ВС е да реши делото по същество ако отмени обжалваното Р и б/ произтичащото от това сходство при субсидиарното прилагане във въззивното производство на правилата за първоинстанционното производство /чл. 211/. Отъждествяването на двете инстанции обаче не е вярно по две важни съображения: а/ в качеството си втора инстанция, пред която се обжалват Р на първата инстанция, ВС има правомощия, каквито първоинстанционният съд, именно защото е първоинстанционен не може да има; и б/ първоинстанционния съд има правомощия, които ВС не може да има / не може да се изменя предметът на делото, не може да има главно встъпване и привличане на подпомагаща страна/. Общата характеристика на ВО изисква то да бъде съпоставено с касационното обжалване. И двете обжалвания имат контролни функции – ВО спрямо Р на първоинстанционните Р, а касационното – спрямо Р на въззивните съдилища. Затова и на двете обжалвания са присъщи основания за обжалване /чл. 198, б. “В” и чл. 218б/. Тези основания са сходни. Единственото специфично за ВО основание е непълнотата на доказателствата. Най-съществената разлика между ВО и касационното обжалване се състои в правомощията  ВС и на ВКС, и то не когато обжалваното Р е нищожно или недопустимо, а когато обжалваното Р е неправилно. В тази хипотеза ВС никога не връща делото за разглеждане, а го решава сам, докато ВКС по правило връща на ВС делото за ново разглеждане и само по изключение го решава сам /чл. 218з, ал. 2/.

37. Право на въззивна жалба. Упражняване на правото на въззивна жалба.

Предмет на ВО са Р на първоинстанционните съдилища: районни и окръжни. Всички първоинстанционни Р подлежат на въззивно обжалване: а/ Р на районните съдилища подлежат на въззивно обжалване пред ОС, а б/ Р на ОС пред АС. Срокът за обжалване е 14 дн. Неговият начален момент е различен. Спрямо страната, която е присъствала на заседанието, на което е Р заедно с мотивите е било обявено, срокът тече от деня на това заседание. Спрямо страната, която не е присъствала на това заседание, както и в случаите, когато Р с мотивите не е било обявено в открито заседание, срокът тече от деня на получаване на съобщението на съда, с което страна е била уведомена, че Р с мотивите е изготвено. С право да обжалва разполага всяка от страните по първоинстанционното производство, независимо от това, дали е главна, подпомагаща или контролираща. С това право разполага и процесуалният субституент, както и носителят на материалното право, предявено от субституента /чл. 15, ал. 3/. Както правото на иск, така и правото за обжалване предпоставя интерес от обжалването. Предварителен отказ от правото за обжалване е недействителен, но страната може да оттегли подадена от нея жалба по всяко време на делото /чл. 203/. Правото на обжалване се упражнява чрез подаване на жалба /Ж/. С нея жалбоподателят може да обжалва цялото Р или част от него /чл. 196, ал. 2/. Ж се подава чрез съда, постановил обжалваното Р. Тя трябва да бъде писмена и да съдържа: а/ името и адреса на страната, която я подава; б/ посочване на обжалваното Р, респ. обжалваната му част и в какво се състои неговата порочност; в/ какво иска жалбоподателят; г/ новите доказателства, които той иска да бъдат събрани от ВС. Ж трябва да бъде подписана. Към Ж се прилагат: а/ преписи от нея и приложенията към нея в толкова броя, колкото са лицата, участващи в делото като противна страна; б/ пълномощно, когато Ж се подава от пълномощник; в/ новите доказателства – посочването и представянето на нови доказателства обаче не е задължителен елемент от приложенията към Ж. Жалбоподателят трябва да представи и доказателства за платена държавна такса, когато я дължи /чл. 199/. Ако няма основания за връщане на Ж  и тя е редовна, респ. жалбоподателят е отстранил своевременно нередовностите, първоинстанционния съд, пред който е подадена жалбата, изпраща препис от нея и приложенията към нея на противната страна. В 7 дн срок от получаването им тя може да направи възражения срещу Ж и да посочи доказателства в тяхна подкрепа, като представи тези от тях, които са писмени /чл. 201, ал. 2/. След изтичане на срока за възражения на ответника по жалбата първоинстанционният съд изпраща на ВС Ж, възраженията срещу нея и приложенията към тях, заедно с досието относно първоинстанционното производство, удостоверяващо всички извършени процесуални действия по него, предприети от страните и от първоинстанционния съд. Без това досие, което завършва с обжалваното Р на първоинстанционния съд, провеждането на въззивното производство не би било възможно. Когато е подадена в срок, Ж има суспенсивен ефект. Тя пречи Р да влезе в сила, а когато е своевременно подадена и е редовна, тя проявява и своя деволутивен ефект. Той се състои в пренасяне на делото от първоинстанционнния пред ВС.

38. Въззивно производство /ВП/.

То се урежда от особените правила за ВП: 1. преди да постави в ход производството по разглеждане на Ж и възраженията срещу нея, ВС трябва да подложи на повторна проверка допустимостта и редовността на Ж. 2. производството пред ВС може да се развие типично или с отклонения от типичното му развитие. При типичното развитие на производството на ВС се произнася по валидността, допустимостта и правилността на обжалваното Р. Проверката започва с това дали обжалваното Р е валидно – тази проверка е служебна и не зависи от посочените в Ж основания за обжалване. Ако е валидно, ВС пристъпва към проверка на неговата допустимост. Следва проверката за правилност. Според чл. 205, ал. 1 във ВП се допускат само нови доказателства. Новите факти могат да бъдат новооткрити, настъпили в хода на делото и неизтъкнати пред първата инстанция по вина на обжалващия. Санкцията за виновния пропуск не може да бъде неправилно Р, а ще се състои в отговорност на страната по чл. 65, ал. 1. Новите факти и доказателства се допускат от ВС в закрито заседание, но ВС може да ги допусне и в първото заседание по делото, ако намери, че за допускането им е необходимо да бъдат изслушани и устните обяснения на страните /чл. 205, ал. 1/. Доказателства пред ВС могат да се представят от заинтересованата страна и след закритото /разпоредително/ и първото по дело заседание, не само при обективна невъзможност за своевременното им представяне, защото се отнасят до новооткрити или новонастъпили обстоятелства, но и когато непредставянето им се дължи на небрежното и процесуално поведение, щом като те са от съществено значение за изхода на делото. За да стимулира обаче обжалващия към своевременно попълване на делото с факти и доказателства, чл. 65 въвежда парична отговорност в негова тежест за разноските по отлагане на делото. ВС може да разпита отново свидетели и вещи лица, разпитани от първата инстанция, ако намери, че е необходимо да ги изслуша непосредствено с оглед правилната преценка на техните показания. МС може да допусне експертиза, оглед и освидетелстване, и то не само по искане на страна по делото, но и по свой почин. Пред ВС не може да бъдат предявявани нови искове. Пред ВС не може да се изменя предявеният иск по страни, основание  или петитум. При прехвърляне на спорно право при висящ процес /чл. 121/ делото продължава между първоначалните главни страни, като заместването на прехвърлителя може да стане само със съгласието на двете страни по делото, и то само пред първата инстанция, а не пред ВС. Привличането на трето лице като подпомагаща страна става не по негов, почин, а по такъв на една от главните страни, за да го подчини на силата на мотивите с оглед бъдещ процес, който би водил срещу него при неблагоприятен изход на делото. Затова трябва да бъде поискано от заинтересована страна в преклузивния срок, предвиден в чл. 175, ал. 1, поради което не може да стане пред ВС. Главно встъпване е недопустимо по висящо дело пред ВС. Съединяване на дела между едни и същи страни е допустимо и пред ВС, ако Р, постановени по тях от първоинстанционния съд в отделни производства, са били обжалвани пред ВС с оглед висящността им пред един и същи съд.

Ако намери, че обжалваното Р е нищожно, ВС прогласява нищожността на Р и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд, за да постанови по делото ново, валидно Р. Ако Р е недопустимо, ВС го обезсилва и прекратява делото. Ако основанието за недопустимост е неподсъдност или неподведомственост на делото, ВС след като обезсили Р, препраща делото на компетентния съд, а когато делото не е било подведомствено на съдилищата, ВС препраща делото на компетентния несъдебен орган. Когато недопустимостта на Р се дължи на постановяване на Р по непредявен пред съда иск, първоинстанционния съд е допуснал двойна грешка: нарушил е диспозитивното начало и не се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран. Ето защо ВС обезсилва Р по непредявения иск и връща делото на първоинстаниционния съд, за да постанови ново дължимото Р по иска, с който е бил сезиран. Ако намери, че обжалваното Р е валидно и допустимо, ВС пристъпва към решаване на делото по същество, ако се основава на целия фактически състав и доказателствен материал, събран както от него, така и от първоинстанционния съд. ВС може да стигне при решаване на делото по същество до три различни изводи съобразно установените по делото факти и приложимия материален закон. 1. че обжалваното Р е правилно, така че подадената срещу него Ж е неоснователна. Той оставя в сила Р на първоинстанционния съд. Р на ВС обаче не е без значение за правните последици на първоинстанционното Р. То е условие за тяхното възникване и осъществяване. Затова те се прикрепват към фактическия състав, образуван от първоинстанционното Р и потвърждаващото го Р на ВС /при уважен осъдителен иск ИЛ ще бъде издаден въз основа на двете Р/. 2. обжалваното Р е изцяло неправилно. В тази хипотеза ВС отменя изцяло първоинстанционното Р и постановява вместо него свое Р по същество на делото, обратно по съдържание спрямо отмененото Р на първоинстанционния съд /чл. 208, ал. 1/. 3. обжалваното Р е частично правилно, а в друга своя част неправилно. Чл. 208, ал. 2 въвежда изрично забраната, когато Р е обжалвано като неправилно, да бъде влошавано правното положение на обжалващия, което той има по силата на първоинстанционното Р чрез Р на ВС. Чл. 218б, ал. 2 разпорежда, че подадена срещу осъдително Р на ВС касационна жалба не спира изпълнението му. И трите хипотези на Р на ВС ответникът може да атакува Р на ВС пред ВКС и да поиска от него да спре изпълнението на Р. Спирането на изпълнението става срещу представяне на надлежно обезпечение от обжалващия. ВКС се произнася по искането в закрито заседание, като определя размера на обезпечението. Обезпечението се учредява съобразно чл. 180 и 181 ЗЗД. Неговият размер зависи от естеството на притезанието и е посочен от ал. 3 на чл. 218б. Тя предписва, че: а/ когато притезанието е парично, обезпечението е в размер на присъдената сума; б/ когато то е за вещни права върху движими имоти, размерът на обезпечението е равен на цената на иска; в/ когато притезанието е за вещни права върху недвижим имот, обезпечението е ¼ от стойността, върху която е определена цената на иска. Ако в резултат на касационното обжалване се стигне до отхвърляне на осъдителния иск било от ВКС, било от ВС, на който делото е било върнато за ново разглеждане и това Р влезе в сила, спряното принудително изпълнение ще бъде прекратено: с влязло в сила Р е установено несъществуването на изпълняемото право. Ако касационното производство завърши с влязло в сила Р, отричащо съществуването на притезанието, ищецът по неоснователния осъдителен иск ще дължи връщане на недължимо полученото, както и плащане на вредите от неоснователното принудително изпълнение.

1. Първото отклонение от типичното развитие на ВП е уредено в чл. 204. Той предоставя възможност на всеки другар на съищеца или на съответника да се присъедини към подадената от него Ж, макар че е пропуснал да обжалва своевременно Р. Чрез присъединяването той става страна във ВП. Процесуалното положение на присъединилия се е в зависимост от това на обжалвалия. По аналогия на приединяването на другар може да се присъедини към Ж на подпомаганата страна и подпомагащата страна. Необходимите другари, ако не са взели участие в първоинстанционното производство, следва да се конституират служебно като страна пред ВС и спрямо тях трябва да се повторят всички процесуални действия на първата инстанция, извършени без тяхно участие. Присъединяването става с писмена молба с преписи от нея за противната страна. 2. Чл. 206 разпорежда, че отмяната на обжалваното Р от ВС ползва, т.е. важи и спрямо необжалвалите другари. 3. Предмет на делото могат да бъдат един главен иск и съединен с него друг евентуално предявен иск. Сезиран с главния и с евентуалния иск, първоинстанционният съд е длъжен да разгледа и евентуално предявения иск, защото при предявяване на исковете не е известно дали главният иск е основателен. Затова той ще събере доказателства и за евентуалния иск, но ще се произнесе по него само ако условието, под което е предявен се сбъдне. Ако Р бъде обжалвано и ВС го отмени, висящността на евентуално предявения иск ще бъде възстановена и по него ищецът има право на Р.  4. последното отклонение от типичното развитие на ВП представлява неговото прекратяване, преди да се е стигнало до постановяване на Р от ВС. До прекратяване на ВП може да се стигне било поради факти, които водят до прекратяване и на първоинстанционното производство, било поради специфично за ВП основание. Към първата категория спадат: смърт на страната по строго лични дела, сливане между страните по делото, оттегляне на иска, отказ от иска, съдебна спогодба пред ВС. Специфичен за ВП способ за неговото прекратяване е оттегляне на Ж – то прекратява само ВП, и то в рамките на оттеглянето, когато то е частично. Ако е предприето, след като срокът за обжалване е изтекъл, оттеглянето на Ж има за последица влизането на първоинстанционнното Р в сила. Според чл. 219б, б. “б” това става обаче не от деня на оттеглянето, а от деня, когато влезе в сила определението на ВС, с което той прекратява производството поради оттегляне на Ж.

39. Право на касационно обжалване и упражняването му.

Според чл. 218а на обжалване пред ВКС подлежат: 1.  Р на ОС, постановени в качеството им на въззивна инстанция. Не подлежат на касационно обжалване /КО/: а/ Р по искове за издръжка, независимо от цената на иска; б/ Р по брачни искове независимо от вида на брачния иск; в/ Р по искове за парични вземания с цена по иска до 5000 лв. Цената на иска, а не стойността на обжалвания интерес трябва да бъде под тази сума. Ако искът е предявен като частичен, Р на ВС ще подлежи на КО, въпреки цената на иска, която е под 5000 лв. При частичен иска силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, като частичният иск бъде отхвърлен. 2. Р на АС; 3. подлежат на КО тези определения на ВС, които потвърждават определения на първоинстанционноте съдилища, преграждащи по-нататъшното развитие на делото. Прекратителни определения на първоинстанционния съд са тези постановени при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка за упражняване правото на иск, при препращане делото по подведомственост на адм. орган, при десезиране на съда поради оттегляне и отказ от иска или постигане на съдебна спогодба, при смърт на страната, когато не е възможно процесуално приемство, при сливане на страните, при невъвзобновяване в срок на спряно дело, при замяна на страната от съда, при отказ да се конституира като ищец главно встъпило лица в процеса, при отказ за възстановяване срока за обжалване, при отказ от освобождаване от държавна такса. Приравнени към тях са едноличните разпореждания на съдия от първоинстанционния съд за връщане на нередовна ИМ. Като преграждащо следва да се третира и определението в охранителното производство по чл. 433, ал. 2, с което то се прекратява. Прекратителни определения на ВП са: определенията по чл. 200 при просрочие на Ж, при неизпълнение на указанията за отстраняване в срок на нейната нередовност, при липсата на процесуални предпоставки за упражняване правото на въззивна Ж. Към тази категория се отнасят и едноличните разпореждания на съда за нейното връщане, както и по чл. 203 поради десезиране на съда с оттегляне на въззивната Ж. На КО подлежи и определението, с което се прекратява ВП, Р по което не подлежи на обжалване пред ВКС. Същото се отнася и до определения на първоинстанционния съд поради просрочие, неотстранена в срок нередовност, липса на процесуални предпоставки за упражняване правото на Ж или десезиране на съда, независимо от обжалваемостта на самото определение по съществото на Ж пред ВКС. Определението на ВС, с което се отказва главно встъпване в процеса също подлежи на КО. Труден е отговорът на въпроса, дали подлежи на КО определението, с което ВС отхвърля Ж срещу отказ да бъде издаден ИЛ /чл. 244, ал. 4/. Този отказ прегражда принудителното изпълнение на изпълняемото право, т.е. на правната защита чрез изпълнителен процес. Ето защо по аналогия на определенията на ВС, преграждащи исковия процес, и тези определения на ВС би трябвало да подлежат на обжалване. 5. Има някои определения, които по своя предмет и правни последици са равнозначни на Р, разрешаващи със сила на пресъдено него спор за материално право. Такива са определенията по чл. 192, ал. 4 относно изменение на Р в частта му относно разноските; по чл. 291 относно теглене на жребий в делбено производство; по чл. 248 за издаване на дубликат от изгубен или унищожен ИЛ и по чл. 414 за равностойността на присъдена дължима вещ.

Срокът за подаване на касационната жалба /КЖ/ е 30 дн. КЖ се подава, подобно на ВЖ, чрез съда, чието Р се обжалва, но при КЖ това е ВС, постановил обжалваното Р. Относно изискванията, на които трябва да отговаря КЖ, чл. 218в препраща към чл. 198, без буква “д”, защото  тя се отнася за новите доказателства, които са специфични за ВО, но са недопустими пред ВКС, защото непълнотата на доказателствата не е основание за КО. Що се касае до правото на КО, кому и при какви условия то принадлежи, важи изложеното относно правото на ВО. Ако КЖ не отговаря на посочените изисквания, ВС, чрез който КЖ е била подадена, изпраша на жалбоподателя съобщение да отстрани нередовностите в 7 дн срок от получаване на съобщението. Ако нередовностите не бъдат своевременно отстранени, както и ако КЖ не е подадена в предвидения от закона срок, тя се връща на нейния подател от ВС, чрез който е била подадена. Разпореждането за връщане подлежи на обжалване с частна жалба пред тричленен състав на ВКС, защото то прегражда развитието на КП. Тяхното определение подлежи на обжалване пред 5 членен състав на ВКС. Чл. 218в, ал. 5 се прилага освен при връщане на КЖ на основание чл. 218в, ал. 3 още и когато въззивното Р не подлежи на обжалване, липсва интерес или легитимация на обжалвалия, десезиране на съда с оттегляне на Ж, спиране на производството или отказ за неговото възобновяване. Когато КЖ е била подадена и е редовна, респ. нейните нередовности са били своевременно отстранени, ВС изпраща препис от ней и приложенията към нея на противната страна. Тя може в 14 дн срок от получаването им да даде писмен отговор на КЖ. След изтичане на срока за отговор ВС изпраща делото заедно с жалбата и отговора на противната страна, ако такъв е подаден, на ВКС. С изпращането на тези книжа завършва предварителната фаза по сезиране на ВКС с КЖ. КЖ има присъщия за ВЖ суспенсивен и деволутивен ефект: а/ тя осуетява влизането в сила на обжалваното Р; и б/ прехвърля делото от въззивана в касационната инстанция при същите условия, които важат за ВЖ.

40. Касационно производство /КП/.

КП започва с получаване от ВКС на изпратените от ВС книжа, посочени в чл. 218г. Първото процесуално действие на ВКС, е проверката дали е редовно сезиран, защото по този въпрос ВС, изпратил книжата може да е допуснал грешка. Проверката включва: дали атакуваното Р подлежи на КО, подадена ли е жалбата в срок, както и дали тя е редовна. Ако тя е нередовна, ВКС дава срок на жалбоподателя да отстрани нередовностите. Ако не бъдат отстранени в срок, както и когато Ж е просрочена или е подадена от нелегитимирано лице, ВКС ще я върне. КЖ се връща и ако в дадения от съда срок н есе представи документ за внесена д.т. Определението или разпореждането за връщане, постановено от председателя или от съдия на ВКС, подлежи на обжалване пред петчленен състав на ВКС. Ако той отхвърли Ж КП се прекратява. Ако фазата за проверка на допустимостта на КО завърши успешно, ВКС пристъпва към първите действия за разглеждане на Ж по същество. Те запазват с определяне деня на заседанието, на което делото ще бъде разгледано, и с уведомяване на страните за деня на заседанието. Според чл. 218д ВКС до всяко първо число на месеца обнародва в ДВ дните, в които ще заседава през следващия месец, както и делата, които ще разгледа пред съответния ден на този месец. Когато поради различни обстоятелства призоваването чрез ДВ не може да бъде приложено, страните се уведомяват за заседанието чрез съобщение. Касационното дело се разглежда от тричленен състав на ВКС в открито заседание. На това заседание се изслушват страните. Техните устни изложения представляват устните състезания на страните пред ВКС. Те могат да представят до приключване на устните състезания и писмени защити, за които важи изложеното за писмените защити пред първоинстанционното производство. Централен предмет на устните изложения и писмените защити са основанията за касационно обжалване. Когато КО е подадена в срок и е редовна, ВСК пристъпва към нейното разглеждане по същество. При това разглеждане той се подчинява като всеки съд на диспозитивното начало и затова е обвързан от предмета на КЖ. Според чл. 218ж, ал. 1 ВСК се произнася само по заявените в Ж основания – има забрана за ВКС да проверява дали обжалваното Р е засегнато от други пороци, на които обжалвалият не се позовал. Тази забрана не може да се абсолютизира. Тя противоречи на служебното начало, изискващо всеки съд по свой почин да проверява допустимостта на иска. Съдът не обвързан от правната квалификация на фактите, а е длъжен по свой почин да приложи спрямо тях материалния закон, за да прецени тяхната правна релевантност. Така че, ВСК следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното Р. Той осъществява контрол върху въззивното Р в рамките на заявените с Ж основания и може да преквалифицира посочените в нея нарушения, както и да приложи материална императивна норма, дори ако нейното нарушаване не въведено като касационно основание. Според чл. 218ж, ал. 2 когато установи, че Р е нищожно или недопустимо, ВКС се ръководи от чл. 209, т.е. той ще постъпи по същия начин както постъпва ВС. Когато ВКС установи, че обжалваното Р е валидно и допустимо, както и че то не страда от претендираните от жалбоподателя, които го правят неправилно, той ще отхвърли КЖ като неоснователна и ще остави в сила обжалваното Р. Ако ВКС е отменил обжалваното Р като неправилно, се произнася сам по съществото на делото, без да връща делото на ВС за ново разглеждане. Според чл. 218з, ал. 2 ВКС трябва да постъпи така, когато единственият порок на обжалваното и отменено Р е бил неправилно прилагане на материалния закон. Във всички други случаи когато отмени обжалваното Р като неправилно, ВКС връща делото на ВС за ново разглеждане. В сравнение  с отклоненията от типичното развитие на ВП, отклоненията на КП са по-малко на брой. Те се състоят в прекратяване на КП, без по него да се постановява Р, и са сходни с прекратяването на ВП, без да се постановява Р. Както при него, прекратяването може да се дължи било на факти, водещи до прекратяване и на първоинстанционно производство, било на факти, специфични само за ВП и КП.  Към първата категория спадат: смърт на страната по строго лични дела, сливане на страните до делото, оттегляне на иска със съгласие на ответника, отказ от иска и сключване на съдебна спогодба пред ВКС. Специфично само за ВП и КП е оттеглянето на Ж. Важи чл. 203. затова подателят на КЖ може да я оттегли по всяко време на КП било изцяло, било от части. Както е недопустим предварителния отказ от правото на въззивно обжалване, така е недопустим и при касационното обжалване.

41. Основания за касационно обжалване. Последици при разкриване на едно или друго основание.

Чл. 218б, ал. 1 сочи основанията за КО /ОКО/. Това са пороците на Р на ВС, които водят до неговата нищожност, недопустимост или неправилност. Кога Р е нищожно или недопустимо се прилагат същите правила като при ВО. ОКО които водят до неправилност на Р обхващат: неправилно прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на Р. 1. първото ОКО на неправилно Р е противоречието на Р със закона. Понятието закон трябва да се схваща широко. То обхваща всеки източни на правни норми, отнасящи се до частноправни отношения, независимо от неговия вид и ранг, както и към кой клон на правната система той спада: а/ закон са всички национални нормативни актове, като се започне то К; б/ закон са международните нормативни съглашения, ратифицирани и обнародвани от РД; в/ закон е обичаят, когато закон отпраща към него; г/ тълкувателните Р на Конституционния съд, на Народното събрание относно издаден от него закон, и на ВКС и ВАС за закон, защото образуват заедно с тълкувания акт едно нормативно единство. Проверката дали Р противоречи на закона става въз основа на фактическите констатации на ВС. Неправилното прилагане на закона трябва да е обусловило Р. 2. второ ОКО на неправилното Р е нарушаване на съществени процесуални права – касае се за допуснато от съда нарушение на процесуална норма. Допуснатото от съда нарушение трябва да е съществено. За да е такова, то трябва да нарушава норма, която е съществена за правилността на Р. Не са съществени за правилността на Р тия процесуални норми, които преследват други задачи, а не да обезпечават правилността на Р. Такива са нормите, уреждащи изискванията за валидност или допустимост на Р, както и нормите, обезпечаващи процесуална икономия и бързина на правната защита. Нужно е конкретното нейно нарушение да е съществено, т.е. да е могло да се отрази върху правилността на Р. Когато данните на делото изключват вероятността допуснатото нарушение на съществена норма да се е отразило върху Р, не е налице ОКО. Същественото процесуално нарушение е ОКО само в полза на тая страна, чиито процесуални права са били накърнени от него. Обжалвалият не може да изтъкне непризоваването на противната страна. Ограничението следва от изискването обжалващият да има интерес от обжалването. 3. Чл. 218б, ал. 1, б. “в” не включва изрично необосноваността на Р на ВС като ОКО пред ВКС. Необосноваността на Р опорочава фактическите констатации на съда не поради допуснати от него процесуални нарушения, а поради допуснати от него грешки при формиране на неговото вътрешно убеждение в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките на съда при прилагане на правилата за логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията, на данните на науката. Тези грешки неизбежно водят до неистински фактически констатации, а оттам и до неправилни правни изводи. Така че, тълкувателно решение на ВКС включва необосноваността като основание за КО. 4. непълнота на фактическия и доказателствен материал, която е на практика важно ОКО пред ВС, не е ОКО в КП, освен когато се дължи на съществено процесуално нарушение, допуснато от ВС. 5. обжалващият може да се позовава на няколко ОКО. Тогава възникват въпросите дали ВКС трябва да се занимае с всички ОКО, и в каква последователност трябва да ги провери. Понеже неправилността на Р е релевантна само ако то е валидно и допустимо, ВКС би следвало да започне проверката с основанията за нищожност. Окаже ли се , че Р е валидно, тя ще премине към проверка дали то е допустимо. Ако е допустимо, тя ще провери дали Р е правилно. При проверката на правилността на Р ВКС следва да спази поредност, от която се ръководи първата инстанция при постановяване на Р. ВКС трябва първо да провери дали е приложен правилно материалния закон, като изхожда от фактите, както те се твърдят от страните. Той  е длъжен да изчерпи всички ОКО, за да напъти ВС към правилно Р при новото разглеждане на делото.

57. Същност и обсег на отмяната на влезли в сила решения по чл. 231.

Отмяната по чл. 231 е средство за защита срещу влезли в сила порочни решения. Отмяната не е обжалване, защото се развива след като решението е влязло в сила и процесът е приключен. Затова отмяната не е фаза, стадий на исковия процес, а самостоятелно, извънинстанционно производство. Тя не обхваща всички видове порочни Р и всички техни пороци. Тя е средство за защита срещу неправилни Р, и то когато неправилността се състои в несъответствие между Р и действителното правно положение и се дължи на изчерпателно изброени в чл. 231 причини. Отмяната може да се определи като самостоятелно съдебно производство за извънинстанционен контрол и отмяна на влезли в сила Р, когато те са неправилни поради някоя от причините посочени в чл. 231. Само необжалваеми и ползващи се със сила на пресъдено нещо Р подлежат на отмяна. На отмяна подлежат и определенията за прекратяване на делото /при отказ от иска/, както и изпълнителни действия /възлагане на имот при публична продан/. Легитимирана да възбуди производство за отмяна е преди всичко заинтересованата страна. Такова е лицето, обвързано то неизгодно за него Р, което е неправилно поради порок по чл. 231, засягащ това лице /например то било нередовно призовано/. Производството за отмяна се насочва срещу лицата, за които Р поражда благоприятни правни последици.

58. Основания за отмяна по чл. 231. Производство. Отмяна на Р по молба на трето лице.

Законът изброява изчерпателно основанията за отмяна по чл. 231. Може да се иска отмяна, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната, срещу която Р е постановено. Касае се за непълнота на фактическия или доказателствения материал, която се разкрива, след като Р е влязло в сила, която не се дължи на процесуално нарушение на съда или пък на небрежност на страната. Чл. 231, б. “а” брани страната срещу такава неправилност на Р, която се дължи на невиновна /обективна/ невъзможност да се разкрие истината по време на висящността на делото. Основанието за отмяна са само новооткритите юридически или доказателствени факти. Тези факти са могли, ако са били известни, да бъдат включени в делото, защото са съществували към деня на приключване на тия устни състезания, след които Р е влязло в сила. Не е достатъчно страната да твърди, че са налице новооткрити факти. Тя трябва да подкрепи своето твърдение с писмени доказателства. Основание за отмяна са обаче не само потвърдените с документ новооткрити обстоятелства, а и новооткритите или новосъздадени документи относно факти, които оса били твърдени през висящността на делото, но не са могли да бъдат доказани поради липса на тези документи. Обстоятелството или документът могат да бъдат нови по смисъла на чл. 231, б. “а”. Но това не е достатъчно. Нужно е заинтересуваната страна да не е знаела за тях или макар и да е знаела, да не е била в състояние да се снабди с документа, за да го представи по делото до приключване на устните състезания, без незнанието или непрадставянето да се дължат на липсата на нормално дължимата грижа за доброто водене на делото. Ако страната е знаела за обстоятелството или за доказателството и е могла да го представи, отмяната е недопустима.  Може да се иска отмяна, когато по надлежния ред се установи неистинност на показанията на свидетел, на заключението на вещо лице, върху които е основано Р, или престъпно действие на страта, на нейния представител или на член от състава на съда, респ. на единичния съдия /чл. 105, ал. 2/ във връзка с решаването на делото. Нужно е престъплението да е установено по надлежния ред. Този ред е влязла в сила присъда или влязло в сила Р по чл. 97, ал. 4, когато наказателното преследване е изключено поради някоя от причините по чл. 21 НПК. Наред с изискването престъплението да е установено по надлежния ред нужно е то да е обусловило съдържанието на Р в атакуваната част. Р трябва да е основано на лъжливите показания или заключения. То трябва да бъде повлияно от другите престъпления, визирани по чл. 231, б. “б”.  Според чл. 231, б. “в” може да се иска отмяна: а/ когато Р е основано на документ, който по надлежния ред е бил признат за подправен; или б/ когато то е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие е било отменено. Подправката, която се има предвид, обхваща както материалната, така и интелектуалната подправка на документ. Когато Р е било обусловено от задължителната за съда сила на съдебното Р по преюдициален въпрос или от задължителната сила на адм акт. Отмяната на тези актове, и то с обратна сила, събаря основата, на която е изградено Р. То също следва да бъде отменено. Адм акт, на който е основано Р, трябва да е индивидуален, а не нормативен. Въз основа на чл. 231, б. “г” може да иска отмяна, когато между същите страни, за същото искане, на същото основание са постановени две влезли в сила Р, които си противоречат. Противоречието трябва да съществува между Р, изхождащи от еднакво компетентни правораздавателни органи. Противоречието трябва да съществува между Р, а не между техните мотиви или между Р и мотивите на друго Р. За да имаме противоречие, нужно е да има пълно обективно и субективно тъждество между делата, по които те са постановени. Достатъчно е обаче предметът на едното дело да се включва в другото, или пък по едното дело да са участвали част от страните по другото дело за същия предмет.  Чл. 231, б. “г” трябва да се приложи и когато по второто дело отводът за пресъдено нещо е бил пропуснат или е бил неправилно отхвърлен. Буква “д” когато ВКС е дал по едно и също дело две противоречиви указания по тълкуване и прилагане на закона. Има се предвид отмяна на Р и заради допуснати  съществени процесуални нарушения, като едновременно с това ВКС, като е установил, че обжалването Р нарушава и материалния закон, той е дал указания и за тълкуването и прилагането на материалния закон. Макар че тези указания са задължителни за съда, на който делото е било върнато за ново разглеждане, съдът, на който делото е върнато , не се е съобразил с тях. На това основание и заради допуснати нови нарушения на процесуалния закон Р на съда е било обжалвано пред ВКС и с новото си Р по тази жалба ВКС е дал нови указания, които противоречат на тези, които той е дал при разглеждане на първата касационна жалба. В тази на практика рядка хипотеза според чл. 234, ал. 5 ВКС в петчленен състав, за да преодолее противоречивите си тълкувания на същия закон по същото дело, дава нови указания, които са задължителни за съда, на който делото се връща за разглеждане. Чл. 231, б. “е” групира няколко отменителни основания със самостоятелно приложно поле. Общото между тях е, че страната не е могла да вземе участие лично или чрез надлежен представител във воденето на делото. Поради това законът предполага, че делото е останало непопълнено с отнасящи се до него факти или доказателства и Р е неправилно. Само страната, която е била лишена от възможност за участието в делото или е била ненадлежно представлявана, може да иска отмяна на постановено Р. Първото основание е налице, когато е била лишена от възможност да участва в разглеждането на делото поради нарушаване на съдапроизводствените правила. Второто от основанията е налице, когато страната не е била надлежно представлявана. Третото може да се иска и когато страна не е могла да се яви на заседанието, за което е била призована, нито лично, нито чрез повереник поради препятствие, което не е могла да отстрани. Основанието за отмяна по чл. 231, б. “ж” е налице, когато страна е била призована чрез обнародване и е била представлявана по реда на чл. 16, ал. 5 като лице с неизвестно местожителство, макар че е имала установено местожителство. С оглед стабилитета на брачните отношения чл. 2 на чл. 231 изключва отмяна на Р, с което е постановен развод, унищожаване на брака или бракът е признат за несъществуващ.

Производство за отмяна по чл. 231 – отмяната се възлага на ВКС. Той действа като отменителен орган независимо от това, дали се касае за влязло в сила Р на районен съд, на ОС, на АС или на ВКС. В първите три случая отмяна се постановява от тричленен състав. Когато атакуваното Р е на състав на ВКС, като отменителен орган трябва да действа петчленен състав на ВКС. Сезирането на ВКС става с молба за заинтересуваната страна. Молбата за отмяна трябва да отговаря на изискванията на чл. 198, букви “а”, “б”, “г” и “е” и на чл. 199 и да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна. Молбата се подава чрез първоинстанционния съд. Към молбата се прилага препис, който се връчва на противната страна. Тя може да даде отговор в 7 дн срок от получаване на преписа. Правото да се иска отмяна е ограничено със срок, който е преклузивен. Молбата за отмяна трябва да бъде подадена в тримесечен срок от деня, когато страната е узнала за обстоятелството, което служи като основание за отмяна. Тримесечен срок за подаване на молба за отмяна на Р за обявяване на несъстоятелно тече от деня на обнародването му в ДВ. Тримесечния срок по чл. 232  в тия случаи ще започне да тече от деня, когато страната разполага с документа или е узнала за присъдата или Р. Тримесечния срок важи в рамките на пределния едногодишен срок. Според текста на закона тоя срок започва да тече от деня, когато е възникнало основанието за отмяна, а ако то предхожда Р, чиято отмяна се иска, началния момент на едногодишен срок е влизането на Р в сила. Според чл. 234, ал. 1 молбата за отмяна се разглежда от ВКС в открито заседание, на което се призовават страните. ВКС заседава в състав от трима съдии, а когато се иска отмяна на решение или на определение на ВКС – в състав от 5 съдии /чл. 234, ал. 2/. Преди да разгледа искането за отмяна по същество, ВКС проверява неговата допустимост: а/ подлежи ли атакувания акт на отмяна; б/ изхожда ли от легитимирано лице; в/ подадено ли е в срок; и г/ дали подадената молба е редовна. Ако искането за отмяна е недопустимо на някое от посочените основания, ВКС го оставя без разглеждане и прекратява производството за отмяна. По същи начин се постъпва, ако искането за отмяна се оттегли. Ако искането за отмяна е допустимо, ВКС пристъпва към проверка на неговата основателност. Проверката на основателността на искането за отмяна включва: а/ проверка дали изтъкнатото основание попада под някое от предвидените по чл. 231 основания за отмяна; и б/ ако попада под някое от тях, дали е доказано. В зависимост от резултата на проверката ВКС или отхвърля искането за отмяна като неоснователно, или го уважава, като отменя неправилното Р изцяло или в тази му част, до която се отнася основанието за отмяна. Само по себе си искането за отмяна не спира изпълнението. Докато се произнесе по основателността на искането за отмяна, ВКС може като обезпечителна мярка да спре изпълнението при условията на чл. 218б, ал. 2-5. Ако Р бъде отменено, изпълнението му се спира. Когато отмени атакуваното Р, ВКС никога не решава сам по същество делото. По правило тай връща делото за ново разглеждане. До връщане не се стига само когато отмяната е постановена въз основа на чл. 231, б. “г”, защото от двете противоречиви Р ВКС отменя неправилното и оставя в сила правилното.

Отмяна на Р по молба на трето лице – отмяната по чл. 233, ал. 2 защитава трети лица /ТЛ/. ТЛ са тези , които не са взели участие в делото, защото не са били конституирани по надлежния ред като главна, подпомагаща или контролираща страна. С тази отмяна се брани правото на иска на ТЛ, а следователно и на участие в делото. Отмяната на Р възобновява разглеждането на делото, но този път с участието на ТЛ, като по този начин възстановява упражнението на неговото право на иск, пренебрегнато по първото дело. Очертаното основание и цел на отмяната по чл. 233, ал. 2 предопределят ТЛ, легитимирани да искат отмяна, и нейния ефект. Легитимирани да искат отмяна са не всички ТЛ, спрямо които се разпростира силата на пресъдено нещо, а само тези, които имат право на иск по делото като участници в неделимо спорно правоотношение, така че биха били необходими другари, ако биха били конституирани като главна страна по делото. На още по-голяма основание са легитимирани да искат отмяна лицата, които би следвало да бъдат задължителни другари. Р трябва да бъде отменено не само спрямо ТЛ, но и спрямо страните по първото дело. Отмяната и спрямо тях се явява като санкция, загдето са организирали делото без участие на легитимираното ТЛ. Молбата на ТЛ засяга и двете страни по делото, понеже цели отмяна на Р и помежду им. Затова те са заедно насрещна страна в производството за отмяна по чл. 233, ал. 2.  Срокът, в който отмяната трябва да бъде поискана, е тримесечен. Той тече от деня, когато ТЛ е узнало за влязлото в сила Р. Основанието за отмяна е единствено неучастието в делото на ТЛ, легитимирано да вземе участие в него като страна. Надлежният съд, на който делото трябва да се върне за ново разглеждане, е винаги първоинстанционният съда, защото ТЛ има право на гаранциите на триинстанционното разглеждане на делото. Защита на ТЛ срещу други неблагоприятни за тях отражения на влязлото в сила неправилно Р по дело, водено между други лица, става по общия исков ред по повод било на иск, предявен от ТЛ, било на иск, предявен срещу него. По този ред ТЛ ще се брани: а/ срещу доказателствената сила на фактическите констатации, съдържащи се в мотивите на Р; б/ срещу неправилното Р – ТЛ ще защити правото си чрез иск; в/ срещу изпълнението на неправилното Р; г/ срещу изпълнителната сила на неправилното Р.

59. Доброволен арбитраж. Същност, видове, производство.

В най-общ смисъл арбитражът /А/ е разрешаване на спор от трето лице, овластено от страните по спора с това правомощие. В упражнение на разпоредителната власт на страните относно техните частноправни имуществени правоотношения те могат да уредят сами чрез договор за спогодба спор относно такова правоотношение /чл. 365 ЗЗД/. Те могат обаче и да възложат на избрано от тях трето лице да разреши вместо тях такъв спор. Тогава третото лице става арбитър, а разрешаването на спора от него представлява А. Затова А е проява на недържавно, доброволно и затова договорно, частно правораздаване, а арбитражното производство /АП/ е несъдебен исков процес, основан на договор за А. Особеността на А и сложността на неговите проблеми произтичат от съчетанието в него на договорни с юрисдикционни и процесуални елементи. По основание на правораздавателното правомощие и начин на конституиране на арбитражния съд /АС/ А има договорна същност. Правните последици на А са обаче процесуални и юрисдикционни. Понеже е изключение от държавния правосъден монопол по гр. дела, А трябва да бъде допуснат от правопорядъка на държавата, с която е свързан. Той е международен с оглед местожителството или седалището на страните по спора, но е национален според порядъка, с който е свързан. Мястото на А го прави местен /български/ или чужд, като го подчинява на българския или на съответния чужд закон и на юрисдикцията на българските или чуждите съдилища. Мястото на А се определя по взаимно съгласие на страните. То може да бъде изразено в арбитаржното споразумение или в друго съглашение, сключено по-късно. То може да бъде изразено и мълчаливо /чрез възлагане на спора за разрешаване от постоянен А; тогава държавата, където е неговото седалище, ще бъде мястото на А. Страните могат да възложат на трето лице /арбитражна институция; търговска палата и т.н./ да определи мястото на А. Последната и най-нежелана алтернатива, която влиза в действие, когато първите две не са били използвани от страните, е определяне мястото на А от АС. Това определяне ще се натъкне на непреодолими трудности, ако той не може да бъде конституиран и конституирането му зависи от съдействието на държавния съд, защото компетентният държавен съд зависи от мястото на А, така че докато то не бъде определено, не е известно кой е международно компетентният държавен съд. За разлика от ГПК, който е съвкупност от повелителни норми ЗМТА съдържа една предимно диспозитивна уредба. Тя отговаря на договорната същност на А. За да подчертаят диспозитивния характер на ЗМТА, чл. 12, ал. 1 и чл. 24 изрично изтъкват, че по два основни въпроса на А – образуването на АС и разглеждането на делото – страните могат да уговорят уредба, различна от тази, която ЗМТА предвижда. Повелителните разпоредби на ЗМТА са малко на брой. Субсидиарното прилагане на ГПК по неуредените въпроси от ЗМТА е изключено. По смисъла на разпоредбата на чл. 24, когато по съответния въпрос липсва уговорена от страните уредба или разпоредба на ЗМТА, АС разглежда делото по начин, който намери за подходящ, т.е. той изработва правилото, което дава отговор на неуредения въпрос. Въпрешният А получи пълна законодателна уредба чрез подчиняването му с малки изключения на режима на международния А. С последната реформа на ЗМТА /2001 г/ неговата уредба бе допълнително усъвършенствана.

Видове А – има различни видове А съобразно тяхното устройство, страни и предмет на споровете, които решават. От гледна точка на устройството различаваме постоянни арбитражни институции и А ад хок /инцидентен А/: а/ А е ад хок, когато се учредява само за разрешаване на спора или на споровете, посочени в арбитражното споразумение, така че след тяхното разрешаване той престава на съществува; б/ арбитражната институция се учредява с оглед разрешаването на неограничен брой спорове, които могат да и бъдат възложени в бъдеще. От тази гледна точка тя е постоянно действаща. Тя не решава сама споровете. Те се решават от арбитри, които действат от нейно име, като образуват по отделните дела едноличен или колегиален АС. Тя е следователно недържавно арбитражно учреждение, което администрира осъществяването на А по делата, възложени на институцията. Затова тя има органи, както и правилник, според който се образува АС по конкретно дело и се разглеждат арбитражните дела. Правилникът не е нормативен акт. Неговата задължителна сила спрямо страните по спора се крепи на съгласието им да го възложат на институцията, а спрямо арбитрите – на съгласието им да поемат разрешаването на спора от името на институцията. ЗМТА важи, както за инстанционния, така и за А ад хок, щом тяхното седалище е в България. За институционния А ще важат главно повелителните норми на ЗМТА, тъй като много от диспозитивните му норми ще бъдат обикновено отклонени от правилника на този А. Спрямо А ад хок ЗМТА ще важи в неговата цялост, освен ако страните са уговорили изрично или чрез препращане правила, отклоняващи се от диспозитивните норми на ЗМТА. Според местожителството или седалището на страните А можа да бъде международен или вътрешен /местен/: а/ за международен се счита, когато местожителството или седалището на поне една от страните е не в България; б/ вътрешен е когато и двете страни са с местожителство или седалище в България. От гледна точка на предмет на възложения на А спор различаваме А по правни спорове и А по неправни спорове: а/ А по правни спорове е по предмет сходен с държавното гр. правосъдие и затова представлява негов сурогат и алтернатива. Спорът е гражданскоправен, когато има за предмет едно твърдяно или отричано от ищеца гр. или търг правоотношение; б/ напоследък започна да си пробива път А по неправни спорове. Касае се за спорове относно попълване на празнини в договора или приспособяването му към нови обстоятелства, възникнали след неговото сключване, които съществено накърняват първоначално уговореното равновесие на насрещните права и задължения на страните. Р по неправния спор не се ползва със сила на пресъдено нещо и с изпълнителна сила. Неговите правни последици са материалноправни: включва в договора нова уговорка, уреждаща неуредения въпрос или пък се изменя уговорка на договора, за да бъде той приспособен към нововъзникналите обстоятелства. Що се касае обаче до образуване на АС и до арбитражната процедура, спрямо А за неправни спорове се прилагат същите правила, които важат за А по правни спорове. Това важи и за реда, по който може да се атакува порочно Р на АС по неправен спор.

Между принципите на съдебния исков процес и принципите на АП има сходства и различия. Поради договорния характер на А диспозитивното начало важи при него с по-голяма сила отколкото в съдебния процес. Страните могат да уговарят не само образуването на АС, отвода и заместването на арбитрите /чл. 12 и 15/ но и АП. Арбитражния процес е един конвенционален /договорно уреден/ процес. АС, с още по-голямо основание, трябва да бъде сезиран и е длъжен да се движи в пределите на исканията на страните. Самата компетентност на АС има договорен произход и затова арбитражното Р /АР/ е атакуемо, ако се произнесе по спор, невключен в арбитражното споразумение. Устността и непосредствеността и важат и в АП. Воденото на протокол за арбитражното заседание обаче не е необходимо. Що се касае до публичността, тя е недопустима в АП, защото е несъвместима с конфиденциалността на стопанските отношения и спорове. Затова в арбитражното заседание могат да присъстват само лица, изпълняващи едни ли други функции. Със съгласие на страните на него могат да присъстват и други лица. Гръбнакът на АП образуват принципите за равенство на страните и състезателното начало. Тези принципи имат повелителен характер и затова са предел на договорната спогодба, с която старините разполагат при уреждане на АП. Всяко споразумение на страните, което нарушава равната възможност на всяка страна да защити своите права в АП, е недействително. Нарушаването на тези принципи е основание за отмяна на АР. Страна разполага с неограничено право за избор на своя пълномощник. Страната със седалище или местожителство в чужбина може да упълномощи по арбитражно дело у нас чуждестранен адвокат. Съдебният исков процес запазва с подаване на ИМ до съда. Така може да започне и АП, когато А е институционен и правилникът му предвижда същото. Когато обаче А е ад хок, първо трябва да се образува АС. Само след това може да се подаде ИМ. Затова при А ад хок АП започва от деня, когато ответникът получи искането на А, отправено до него от ищеца, освен ако страни по А са уговорили друго /чл. 23/. Искането за А е поканата, която ищецът отправя до ответника да назначи свой арбитър или да се започнат преговори за назначаване на единствения арбитър, когато АС е едноличен /чл. 12, ал. 2, т 3/. Практическото значение на деня, когато АП започва, е, че от този ден се смята прекъсната погасителната давност относно вземането, което е предмет на АП – чл. 116, б. “б” ЗЗД, който под помирително производство има предвид АП. АП се развива съобразно с уговорената от страните процедура. По въпросите, неуредени по взаимно съгласие на страните, се прилагат диспозитивните правила на ЗМТА, а по въпросите, неуредени от тях – АС разполага със свобода за разумна преценка как да процедира. Договорната свобода на страните важи и за мястото за разглеждане на арбитражното дело. При липса на съгласие на страните мястото за разглеждане на делото се определя от АС. АП се води при вътрешния арбитраж на бълг. език, а при международния, страните уговарят езика или езиците, на които се води АП. При институционен А неговият правилник урежда ИМ. При А ад хок, ако страните не са уговорили друго, за ИМ важи чл. 27, ал. 1 ЗМТА. Тя трябва да бъде писмена, да бъде подписана от ищеца или негов представител и да сочи страните /с наименования и адрес/, обстоятелствата, на които се основава искът и в какво се състои искането. Към ИМ трябва де приложи арбитражното споразумение. Препис от ИМ се изпраща на ответника при А ад хок – от ищеца, а при институционен А – от канцеларията му, освен ако правилникът му предвижда друго. Ответникът може да подаде писмен отговор, в който той взема становище по предявения иск. Препис от отговора се изпраща на ищеца по същия начин както и преписът от ИМ. Пред АС ответникът може да предяви насрещен иск само ако той има за предмет спор, възложен с арбитражното споразумение на страните по първоначалния иск на същия АС. Според чл. 28 ЗМТА ответникът може да предяви насрещен иск най-късно с отговора на ИМ,така че за него важи срокът, в който отговорът на ИМ трябва да бъде подаден. Чл. 29 ЗМТА прогласява принципната допустимост на изменението на иска, вкл. чрез неговото допълване, както и на защитата срещу иска, освен ако страните са уговорили друго. Разглеждането на делото става в заседание, насрочено от АС, освен ако страните се съгласят спорът да се реши, без те да бъдат призовавани на заседание, а само въз основа на представените от тях писмени доказателства и становища /чл. 30/. Страните трябва да бъдат своевременно уведомени за деня и часа на заседанието. Чл. 32 разпорежда, че когато седалището, местожителството, обикновеното местопребиваване или адресът на получателя не могат да бъдат намерени и след старателно издирване, уведомлението се смята за получено, ако е изпратено до последното известно седалище, местожителство, обикновено местопребиваване или адрес на получателя с препоръчано писмо или с каквато и да било друго средство, което удостоверява опита му да бъде предадено. Когато страните са били уведомени за заседанието, то може да бъде проведено, макар че някоя от тях или и двете не се явят в заседанието, освен ако неявяването не извинително, защото се дължи на оправдаващи основания /внезапно заболяване, превозни препятствия и т.н./. Ако неявяването е извинително, заседанието се отлага. То трябва да бъде отложено и когато уведомяването е било несвоевременно. За доказването в АП важи договорната спогодба на страните, така че в АП са допустими доказателствени договори /чл. 24/. Липсват ли уговорени от страните правила, за доказването ще важат оскъдните разпоредби на ЗМТА, а по неуредените въпроси – разумната преценка на АС. Събирането на доказателства от АС може да се натъкне на пречки, които той сам не може да преодолее поради това, че не разполага с държавна принудителна власт /например свидетел не се яви; трето лице държател на даден документ откаже да го предостави/. Затова чл. 37 ЗМТА задължава държавния съд да окаже съдействие на АС. Чл. 21 допуска АС сам да постанови обезпечаване на предявения пред него иск. Между обезпечаване на /ОИ/ от държавен съд и ОИ от АС има обаче съществена разлика. Обезпечителното правомощие на АС зависи от волята на страните и важи само спрямо тях, но не и спрямо трити лица. Постановените от АС обезчетителни мерки не подлежат на принудително изпълнение. Санкцията за несъобразяване с тях е отговорност на страната, която е нарушила възложеното и от АС задължение, за причинените на другата страна вреди. Понеже преди да се образува АС не е възможно да се иска от него ОИ, така че обезпечаване на бъдещ иск от АС е невъзможно, а, от друга страна, АС не е в състояние на постанови обезпечителни мерки с ефект върху трети лица, уговарянето на А не трябва да бъде пречка за ОИ от държавния съд. Затова чл. 9 ЗМТА разпорежда, че всяка от страните по арбитражното споразумение може да поиска от компетентния държавен съд преди или по време на АП ОИ, до който арбитражното споразумение се отнася. Правомощията на държавния и на АС са относно ОИ паралелни и отчасти допълващи. Когато правомощията са паралелни, заинтересуваната страна може да избира между ОИ от АС и ОИ от държавния съд.

Прекратяване на АП – при АП Р по съществото на делото може да бъде постановено само ако съдът не е десезиран и искът е допустим. В АП се стига до десезиране на АС: а/ когато ищецът оттегли иска си, освен ако ответникът възрази и АС намери, че ответникът има законен интерес да бъде постановено Р; б/ страните са съгласни производството да се прекрати; в/ когато страните са сключили спогодба. Ако АС бъде десезиран, той прекратява АП. АП се прекратява и когато поради недопустимост на иска постановяване на Р по съществото на делото е недопустимо. На практика в АП най-важната предпоставка за допустимост на АП е компетентността на АС, произтичаща от арбитражното споразумение, което е действително, не е изгубило силата си и е изпълнимо. Ако АС е десезиран или искът е недопустим, АС прекратява делото с определение. То не подлежи на обжалване пред държавен съд и не може да бъде атакувано с иск по чл. 47 ЗМТА, така че слага окончателно край на делото.

60. Постановяване на арбитражно Р. Възможност за защита срещу него. Изпълняемост.

Ако няма основания делото да бъде прекратено, АС пристъпва към постановяване на Р. Когато АС е колегиален, Р се постановява с мнозинство, освен ако страните са уговорили друго /единодушно/. Арбитърът, който е останал с особено мнение, го излага писмено и то се прилага към Р. Р трябва да бъде писмено. То трябва да бъде мотивирано освен в два случая: а/ ако страните са уговорили да няма мотиви; и б/ ако се касае за Р при уговорени условия /чл. 40/. Р трябва да сочи датата /кога е постановено/ и мястото на А по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗМТА, а не мястото, където делото е било разгледано и където може да е постановено и Р според чл. 25 ЗМТА. Р се подписва от арбитъра или от арбитрите. При колегиален АС достатъчно е, ако то е подписано от мнозинството от арбитрите, щом подписалите го са посочили причината за липсващия подпис. Арбитърът, останал на особено мнение, е също длъжен да го подпише /чл. 41/. Според чл. 38 АС решава спора, като прилага избрания от страните закон, т.е. по международните арбитражни дела важи автономията на волята. Ако страните не са избрали приложимия закон, АС прилага закона, посочен от стълкновителните норми, които счита за приложими /чл. 38, ал. 2/. Така че, АС трябва да основе Р си на приложимия закон. При арбитражното Р при уговорени условия АС дължи да постанови, когато в течение на делото страните сключат спогодба /в арбитражното заседание или извън него/ и поискат от АС да възпроизведе спогодбата в постановено от него АР. Диспозитивът на Р ще съдържа уговорените от страните условия на спогодбата. Р не се мотивира, защото мотивите на излишни /чл. 41, ал. 1. АС ще откаже да постанови такова Р, ако намери, че спорът е неарбитруем или че уговорените със спогодбата условия противоречат на повелителните норми на приложимия закон. Р при уговорени условия има същата сила както обикновеното АР по съществото на делото, но е по-стабилно от него, защото е неатакуемо на някои от основанията по чл. 47, които са санирани то спогодбата. Постановеното Р се изпраща на всяка от страните по делото. То се смята обявено с връчването му на една от тях. От този момент то влиза в сила и спрямо страната, която още не го е получила. АР е окончателно и слага край на спора. То не подлежи на обжалване. Ако е порочно, отмяната му може да бъде постигната само по исков ред. Със завършване на АП - било чрез определение за прекратяване му, било с Р по съществото на делото, правомощията на АС се прекратяват, освен ако е било поискано поправяне, тълкуване или допълване на АР. В тези случаи прекратяването ще настъпи, след като АС се произнесе по искането. Понеже са основава на арбитражно споразумение, АР не е държавен акт, а едностранно волеизявление с частноправен характер. Особеното обаче на този частоправен акт е, че той поражда процесуални, т.е. публичноправни последици. Те се състоят в сила на пресъдено нещо и в изпълнителна сила. Когато АР е конститутивно, то ще породи наред със сила на пресъдено нещо и тези гр. последици, в които се състои конститутивното действие. Според чл. 41, ал. 1 с връчване на АР на една от страните то влиза в сила, става задължително за страните и подлежи на принудително изпълнение. Когато постановява, че АР става задължително за страните чл. 41, ал. 3 има предвид силата на пресъдено нещо и конститутивното действие на Р, ако предявеният иск е бил конститутивен. Силата на пресъдено нещо на АР има същото съдържанието като на съдебното Р, същите обективни предели и подлежи на зачитане от държавните съдилища и другите държавни органи като съдебното Р. Понеже подлежи на принудително изпълнение, осъдителното АР има същата изпълнителна сила като съдебното Р. Като него то е изпълнително основание /чл. 237, б. “а”/, така че въз основа на него може да бъде издаден ИЛ /чл. 242, ал. 2/. ИЛ се издава по молба на заинтересуваната страна от Соф градски съд. Към молбата трябва да бъдат приложени АР и доказателство, че то е връчено на длъжника по изпълнението. За производството за издаване на ИЛ важи ГПК. ИЛ може да бъде поискан и издаден преди да е изтекъл срокът по чл. 48 ЗМТА з атакуване на АР, но изпълнението на АР може да бъде спряно като обезпечителна мярка на иска по чл. 47. АР при уговорени условия има същата сила като постановеното след устни състезания АР. Сключената пред АС спогодба има същата изпълнителна сила като АР. С такава сила се ползва обаче само АР, което е постановено от АС, чието седалище е в БГ, а не и АР, постановено от АС със седалище в друга държава. Спрямо нашия правопорядък то е чуждо АР. За да се ползва у нас със силата, която има, то трябва да бъде признато и изпълнението му допуснато от бълг. държавен съд. Като съдебното Р и АР може да бъде засегнато от ЯФГ, да бъде неясно или непълно. Затова много от разрешенията, които важат за поправката, тълкуване или допълване на съдебното Р, важат и за АР. Тук ще бъдат разгледани само отклоненията от тях: 1. Поправката на АР може да стане по искане на всяка от страните или по почин на АС. Когато една от страните иска поправка, тя трябва да уведоми другата страна. АС трябва да уведоми и двете страни, когато предприема поправка по свой почин. Страната трябва да направи своето искане в 60 дн срок от като е получила АР, освен ако страните са уговорили друг срок. Когато АС действа по свой почин, той трябва да извърши поправката в 60 дн срок от постановяване на Р. По поправката АС изслушва страните в заседание, на което ги призовава или им дава възможност да представят в определен от него срок своите писмени становища. Той трябва да се произнесе по искането в 30 дн срок от получаването му. Този срок не е преклузивен, но не е и инструктивен. Според чл. 45 АС може да продължи срока за поправка на АР. За постановяване на Р по поправката важат същите правила, както за АР по съществото на делото. Р, с което поправката се постановява, става част от АР; 2 Изложените правила за поправката важат и за неговото тълкуване, с тази разлика, че АС не може по свой почин да тълкува Р си. Тълкуването трябва да бъде поискано от заинтересувана страна. 3 Допълнителното Р се постановява, когато АС е пропуснал да се произнесе по някое от исканията, с които е бил сезиран. Страната, предявила искането, може да поиска от АС да го разгледа и да се произнесе по него. За молбата си да бъде постановено допълнително Р страната трябва да уведоми другата страна в 30 дн срок от получаване на непълното Р. За реда разглеждане на молбата важи чл. 41, ал. 3. Касае се всъщност за възобновяване на АП относно неразгледаното искане. Когато молбата е основателна, АС е длъжен да постанови допълнително Р в 60 дн срок от деня, когато е бил сезиран с молбата. Според чл. 45 този срок може да бъде продължен от АС. За разлика от Р за поправка или тълкуване, които имат обратна сила, допълнителното Р се добавя към допълненото Р и влиза в сила съобразно чл. 41, ал. 3. По делото последователно ще бъдат постановени две Р.

Отмяната на АР е средство за защита срещу АР, когато то е порочно. Уредбата на отмяната има повелителен характер. Всяко съгласие на страните, което я изключва или променя е недействително. Понеже АР е частен, а не държавен акт, неговата отмяна става по исков ред, а не чрез обжалване или извънредните средства за отмяна срещу влезли в сила Р. По този ред могат да бъдат атакувани само Р по съществото на делото, а не и определенията на АС за прекратяване на делото. Компетентен да отмени АР е Соф градски съд /чл. 47/. Неговата подсъдност и международна подведомственост са изключителни. Срокът за предявяване на иска за отмяна на АР е три месеца от деня, когато ищецът е получил АР. Когато е било направено искане за поправка, тълкуване или допълване на АР, срокът тече от деня, когато АС се е произнесъл по искането. Срокът е преклузивен и не можа да бъде възобновен. Понеже няма друга възможност за отмяна, пропущането на срока прави АР неатакуемо, така че то окончателно се стабилизира независимо от тежестта на пороците от които е засегнато. Производството се развива съобразно правилата на общия съдебен исков процес. Р на СГС подлежи на въззивно обжалване пред Соф апелативен съд, а неговото Р – на касационно обжалване. Основанията за отмяна на АР са изчерпателно посочени в чл. 47. Те са: 1 недееспособност на ищеца; 2. липса на арбитражно споразумение или негова недействителност съобразно закона, избран от страните, а при липса на избор – съобразно ЗМТА; 3. предметът на спора не подлежи на арбитраж или АР противоречи на обществения ред на РБ; 4. Р разрешава спор, непредвиден в арбитражното споразумение, или съдържа произнасяне по въпроси извън предмета на спора; 5. неуведомяване на страната, искаща отмяната, за назначаване на арбитър или за АП, както и възпрепятстването и да вземе участие в него по независещи от нея причини; 6. образуването на АС или арбитражната процедура не са били съобразени със споразумението на страните, освен ако то противоречи на повелителните норми на ЗМТА, а ако липсва споразумение – когато не са приложени разпоредбите на ЗМТА. Други основания за отмяна на АР, освен тези няма. АР не можа да бъде атакувано поради противоречие с материалния закон, непълнота на доказателствата или необоснованост. Изводът е, че неправилността на АР ще доведе до неговото отменяне само ако се дължи на процесуални нарушения. Особености в посочените основания за атакуване на АР са наблюдават, когато АР възпроизвежда сключена от страните спогодба. В този случай стават ирелевантни основанията за отмяна на АР по чл. 47, т 1, 2, 4-6 ЗМТА, защото тези пороци са санирани от сключената спогодба. АР обаче ще може да бъде отменено поради пороци, присъщи на неговия особен фактически състав. Тук спадат не само недееспособността на страната по време, сключване на спогодбата, други пороци на волята, но и липсата на представителна власт на лицето, сключило спогодбата, както и несъответствието между АР и сключената спогодба. Тези пороци стават релевантни, защото разглежданото АР се крепи на спогодба. Основанията за отмяна по т 3 на чл. 47 ще важат и при АР при уговорени условия. Ако спогодбата противоречи на обществения ред на РБ, самата спогодба ще подлежи на отмяна. От друга страна, ако спорът е неарбитруем, АС не разполага с правомощие да постанови Р. Тежестта на различните пороци, от които АР може да е засегнато, не е еднаква. Затова те са подчинени на различен режим. Държавният съд взема предвид пороците по т 1, 2, 4, 5 и 6 на чл. 47, само ако ищецът се е позовал на тях. Напротив пороците по т 3 държавният съд следи по свой почин.

Каква е съдбата на арбитражното дело след като държавния съд с влязло в сила Р отмени АР – отговорът е различен съобразно с естеството на порока, от който АР е било засегнато. Във всички случаи, когато порокът се състои в нарушаване на арбитражната процедура /т 4,5 и 6/ държавния съд връща делото на АС, който го е постановил, за да го разгледа отново и постанови ново безпорочно Р. Когато порокът води до недействителност на арбитражното споразумение /т 1-3/ връщане на делото на АС не е възможно, защото той не е компетентен да го разгледа. Връщането не е желателно и когато АР противоречи на бълг. обществен ред тъй като държавният съд е, който трябва да го брани. Затова в тези случаи чл. 49 предоставя на заинтересуваната страна възможността на предяви иск относно спорното право пред компетентния държавен съд.

61. Брачен процес.

Исков брачен процес /ИБП/ - е особено исково производство, по реда на което се разглеждат брачни искове /БИ/: за развод, за унищожаване на брака и за установяване дали съществува брак между страните по делото. 1. исковете за развод и за унищожаване на брака целят да се прекрати занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Те се различават по основание /дълбоко разстройство на брака – при развод; порочно учредяване на брака – при унищожаването му/. 2. положителният установителен иска, че съществува, и отрицателният установителен иск, че не съществува брачно правоотношение, се считат за брачни искове само ако страните по тях са субектите на спорното брачно правоотношение /двамата претендирани съпрузи/. Само посочените искове, изброени в чл. 258, ал. 1 са брачни. Споровете, предмет на БИ, не могат да се разрешават инцидентно по повод възражения срещу други искове, а само по повод на предявен БИ. Особеностите на брачния процес са дължат на неговия особен предмет – БИ, и на произтичащите от този предмет задачи: отстраняване на унищожаемите бракове; прекратяване на дълбоко разстроените бракове; запазване на брачната връзка, когато искането за нейното прекратяване е лекомислено; защита на интересите на децата. Това са задачи свързани с важни обществени интереси. Тези интереси, а не само личните права на съпрузите брани брачния процес /БП/. С тези интереси се обяснява чл. 261, ал. 3 забраняващ да се предяви иск за развод от съпруга без съгласието на съпругата, ако тя е бременна. Тази забрана важи, докато роденото дете навърши 12 мес възраст. Първата особеност на БИ се проявява във връзка с тяхната подведомственост и подсъдност.

Съгласно КМЧП Чл. 7.  Брачните искове са подведомствени на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България; Чл. 8.  При условията на чл. 7 българските съдилища са компетентни и по делата за лични и имуществени отношения между съпрузите.; Чл. 9.  (1) Българските съдилища и други органи са компетентни по производствата за установяване и оспорване на произход освен въз основа на чл. 4 и когато детето или родителят, който е страна, е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България. (2) При условията на ал. 1 тази компетентност важи и по делата за лични и имуществени отношения между родители и деца.; Чл. 10.  (1) Българските съдилища и други органи са компетентни по делата за допускане на осиновяване, неговото унищожаване или прекратяване освен в случаите по чл. 4 и когато осиновителят, осиновеният или един от родителите на осиновения е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България.; (2) Българските съдилища са компетентни по делата за имуществени отношения между осиновител и осиновен, когато осиновителят или осиновеният е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България, както и в случаите по чл.

Чл. 11.  Българските съдилища са компетентни по искове за издръжка освен в случаите по чл. 4, ал. 1 и когато търсещият издръжка има обичайно местопребиваване в Република България.. За родовата и местната подсъдност на БИ важат общите правила. Те са родово подсъдни на РС, а местно подсъдни на съда по местожителство на ответника. Строго личният характер на брачното правоотношение налага по БИ да вземат лично участие съпрузите. Затова по БИ чл. 258, ал. 2 разширява процесуалната дееспособност, като допуска и ограничено запретени съпрузи лично да предявяват и да отговарят по БИ без участието на техните попечители. Участието на попечителя не опорочава БП. От името на напълно запретения съпруг предявява или отговаря по БИ неговият законен представител. Що се касае до непълнолетния съпруг, той може лично да предявява и отговаря по БИ, защото с встъпването в брак става дееспособен /чл. 12, ал. 3 СК/. Решението дали да се предяви БИ, трябва да зависи от личната преценка на съпруга. Затова за предявяване на БИ от пълномощник е необходимо изрично пълномощно /чл. 21, ал. 2/, сочещи вида на БИ. Процесуалната легитимация по брачни дела е твърде ограничена. Само съпруг може да бъде ищец за развод. Унищожаването на брака на основание на чл. 97, ал. 1, т 4 СК, във връзка с чл. 13, ал. 1, т 2 и 3 и ал. 2 СК, може да се иска освен от съпруг само от прокурора, а при двубрачие – и от съпруга по първия брак. Когато съпруг предявява БИ, ответник по иска може да бъде само другия съпруг. По брачни дела са недопустимо както доброволното, така и законното процесуално правоприемство, понеже са несъвместими със строго личния характер на брачното правоотношение /чл. 102 СК/. Затова при смърт на съпрузите, настъпила по време на висящността на БП, той се прекратява, а постановеното по него Р се обезсилва, ако БИ е за развод или за унищожаване на брака. Поради невъзможността да се прекрати или унищожи бракът преживелият съпруг ще стане наследник на починали ищец. Този резултат е несъвместим с морала, когато преживелият съпруг-ответник е виновен за дълбокото разстройство на брака или е бил недобросъвестен при сключване на унищожаемия брак. Затова в тия случаи законът овластява наследниците на починали съпруг да използват висящото дело, като го превърнат от брачно дело в дело, целящо да бъде лишен преживелият съпруг от качеството на наследник, като бъде установено, че починалият съпруг-ищец е имал право да прекрати или унищожи брака /чл. 102 СК; чл. 267/. Това действие законът нарича “продължаване на делото от наследниците на починалия съпруг”. Касае се обаче не за законно процесуално правоприемство, а за особен случай на изменение на иска по волята на наследниците на починалия съпруг, като БИ са заменя с установител иск. Затова наследниците получават качеството на процесуален правоприемство, само ако в двуседмичен срок от съобщението на съда поискат делото да се продължи /чл. 267/. Срокът е преклузивен и важи за всеки от наследниците поотделно. Ако по продълженото дело бъде установено, че ответникът не е виновен за разстройството на брака или пък че не е бил недобросъвестен при сключване на опорочения брак, съдът трябва да отхвърли иска. Преживелият съпруг не е дал с поведението си повод да бъде лишен от наследството на починалия. Съдът е длъжен да издири наследниците на починалия ищец. За да може в същия БП да се изчерпят всички основания, на които може да бъде атакуван бракът, чл. 260 облекчава обективното съединяване на искове на БИ. За да бъде обаче то разбрано заедно със следващия от него принцип на изчерпателност и еднократност на брачния процес, е нужна яснота относно основанието на иска за развод. На пръв поглед изглежда, че то се състои в дълбокото разстройство на брака /чл. 99 СК/. Дълбокото разстройство е само критерий за правната релевантност с оглед на развода на конкретните факти, причинили дълбокото разстройство. Правнорелевантните за развода факти са отделните факти от живота на съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство. Всеки един от тях, доколкото се изтъква като такава причина, е поради това основани на отделен иск за развод. Ако ищецът се позовава на множество от такива факти, ще е налице обективно съединяване на бракоразводни искове, а ако ищецът пропусне някои от тези факти, последицата ще бъде преклудиране на бракоразводния иск, извеждан от този факт. Правомощието на съда, въведено с новия СК /чл. 99, ал2/, да се произнася служебно относно вината за развода означава единствено, че ако изтъкнатите от страните факти съдържат виновно поведение, не е нужно искане от засегната страна, за да може съдът да я установи. Според чл. 260, ал. 2 всички БИ могат да бъдат съединени помежду си. Съединяването може да бъде евентуално /иск за унищожаване и за прекратяване на същия брак/ или  кумулативно. Насрещен БИ може да бъде предявен не само в първото заседание по делото, но и да приключване на устните състезания. Изменение на предявения БИ чрез прибавяне на нов БИ може да се предприеме даже да се изменят едновременно основанието и петитумът на иска. В БП обективното съединяване на исковете за развод е една процесуална необходимост. Съпрузите трябва да предявят във висящия БП всички БИ от посочения вид, основанията за които са им станали известни до приключване на устните състезания, предхождащи постановяването на влязлото в сила Р по БП. В това се състои принципът за изчерпателност на БП, от който следва еднократността на БП. Тя се състои в погасяването на тия искове за развод или за унищожаване на брака, които са могли да бъдат предявени от ищеца или от ответника по висящия БП съобразно с чл. 260, ал. 2, защото основанията на пропуснатите искове са им били или са им станали известни до приключване на устните състезания, завършили с отхвърляне на предявения брачен иск. За да настъпят последиците от чл. 260, ал. 1 е нужна кумулативна наличност на следните условия: а/ предявеният иска трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, а не като недопустим; б/ основанията на непредявените брачни искове трябва да са били или да се станали известни на съпруга, който е бил легитимиран да ги предяви, най-късно да приключване на тия устни състезания, след които БИ е бил отхвърлен с влязло в сила Р. Ако ответникът оспорва допустимостта на новопредявения БИ, като се позовава на чл. 260, той трябва да докаже, че са налице разгледаните условия. Ако изискването за изчерпателност на БП не бъде спазено, погасяват се пропуснатите БИ за развод и за унищожаване на брака. Пропуснатите искове за унищожаване на брака извън случаите на чл. 260, ал. 4 или за установяване, че бракът не съществува, не се погасяват. Погасяват се както исковете, които е могъл да предяви ищецът, така и тези на ответникът. Погасяването на непредявения БИ създава процесуална пречка да се предяви пропуснатия иск с нова ИМ. Понеже се погасява правото на иск, пропуснатия иск, ако бъде предявен, трябва да бъде отхвърлен като недопустим по почин на съда. Процесуалната консумация по чл. 260, ал. 1 и 4 е абсолютна процесуална предпоставка. Тя наподобява преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, засягащо пропуснатите възражения на ответника срещу иска. Въпреки чл. 103, ал. 1 в БП могат де се предявяват за съвместно разглеждане с БИ и небрачни искове. Според чл. 260, ал. 2 заедно с БИ задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. Други небрачни искове извън посочените не могат да се съединява с БИ. За да осуети прибързаният и лекомислен развод и за да заздрави брачната връзка, преди тя де се е окончателно разпаднала, законът въвежда по бракоразводни дела помирително заседание, целящо да се осуети обществено неоправдания развод. Първото заседание по бракоразводни дела се използва не за да се подготви делото за разглеждане /чл. 108-110/, а за помирение между съпрузите. Това заседание се провежда пред съда, на който е подсъден искът за развод. На помирителното заседание /ПЗ/ съпрузите трябва да се явят лично. Ако ищецът не се яви без уважителни причини, делото се прекратява. Неявяването на ответника не е пречка за разглеждане на делото. Но съдът може да разпореди той да се яви лично. Тогава ПЗ се отлага и се насрочва ново ПЗ. ПЗ се провежда при закрити врати. Съдът задължително изслушва становищата на страните, изисква обяснения за причините, поради които е направено искането за развод, и изяснява на страните неблагоприятните последици от развода за тях, за децата и за обществото, като ги поканва да се помирят. Задачата на съда е да положи всички усилия, за да помири съпрузите. С оглед на тази цел даже и на първото ПЗ да не се постигне помирение, съдът насрочва ново ПЗ, когато: а/ е разпоредил ответникът да се яви лично на ПЗ; б/ съпрузите или единият от тях желаят да продължат усилията си за помирение и заздравяване на брака; в/ съдът прецени, че може да се постигне помирение. Ако се постигне помирение, то има значението на отказ от бракоразводния иск. Нов иск за развод може да бъде предявен само въз основа на факти, възникнали след помирението, респ. въз основа на факти, неизвестни на ищеца при помирението. Посочените мерки за помирение между съпрузите не се предприемат, когато помирение между тях не може да се очаква, какъвто е случаят при запрещение или отсъствие на един от съпрузите или поради друга мъчно преодолима причина /чл. 260, ал. 6/. Такава причина ще е налице, когато един от съпрузите пребивава продължително в чужбина, когато разводът се търси поради опит за убийство, предприет от ответника срещу ищеца, или ответникът е с неизвестно местожителство. ПЗ, когато е необходимо, е предпоставка, да се разгледа БИ по същество. Според чл. 261 съдът може да постанови привременни мерки, докато е висящ брачният процес, ако се касае за развод или обявяване недействителност на брака. По установителен БИ привременни мерки /ПМ/ са недопустими. ПМ не са способ за обезпечаване на БИ. Чл. 261 допуска няколко вида ПМ: а/ ПМ относно жилището на съпрузите и ползването на тяхното имущество целят да уредят разделния живот на съпрузите, докато трае брачния процес; б/ ПМ относно издръжката на съпругата се свеждат в присъждането на привременна издръжка по чл. 83, ал. 2 СК; в/ най-важни са ПМ относно децата: упражняване на родителските права относно тях; възпитание и издръжка Тези мерки изхождат само от интереса на децата. С ПМ детето може да се вземе от единия и да се предаде на други съпруг или да се настани в специално заведение, или да се предаде на роднини за възпитание. Съобразно с нуждите на дете и доходите на родителя, при когото детето не се намира, съдът може да присъди привременна издръжка. Определено на съда, с което се постановяват ПМ, подлежи на обжалване по общия ред. ПМ се ползват с изпълнителна сила, но не и с сила на пресъдено нещо. Те важат, докато трае БП, и могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил. Съдържанието на Р по БИ за развод или за унищожаване на брака включва освен произнасяне по БИ и съединените с него небрачни искове и разрешаване на други въпроси. 1. според чл. 99, ал. 2 СК, когато изтъкнатите от страните основания за развод включват виновно поведение на единия или и на двамата съпрузи, съдът е длъжен служебно да се произнесе относно вината. До служебно произнасяне относно вината не се стига, ако съпрузите заявят, че не искат такова произнасяне, и същевременно представят на съда същото споразумение, което е условие за допускане на развод по взаимно съгласие /чл. 99, ал. 3 във вр с чл. 101 СК/. Съдът не е обвързан от взаимното съгласие за развод и може да контролира дали е налице дълбоко разстройство. Пропускът на съда да се произнесе относно вината може да бъде допълнен с допълнително Р. Р относно вината се ползва със сила на пресъдено нещо. 2. когато прекратява или унищожава брак, то който има деца ненавършили пълнолетие, съдът и без искане на заинтересуваната страна по свой почин е длъжен: а/ да вземе мерките по чл. 106, ал. 1 СК относно децата /упражнение на родителските права, възпитание и издръжка/; и б/ да уреди ползването на семейното жилище. Ако съдът е пропуснал да се произнесе по някои от въпросите по чл. 106, ал. 1 и чл. 107 СК, те могат да бъдат разрешени в отделно производство, образувано след и вън от БП, по искане на заинтересуваната страна или по почин на съда. Обжалването на Р по БИ разкрива особености в три насоки: 1. Р за развод или за унищожаване на относително унищожаем брак може да се обжалва и от ищеца, за да запази брака, като се откаже от БИ пред втората инстанция. С оглед запазване на брака Р за развод може да се обжалва и от ответника и когато той е признал иска; 2. ако по иск на прокурора бракът е бил унищожен и Р се обжалва от един от съпрузите, другият съпруг, макар и да е бил другар на обжалващия пред първата инстанция, става насрещна страна, понеже може да има интерес от унищожаване на брака; 3. между различните въпроси, по които съдът се произнася по БИ, има връзка, която изключва в редица случаи частичното влизане на Р в сила. Силата на пресъдено нещо по БИ важи спрямо всички /чл. 220, ал. 2/, защото и брачното правоотношение е противопоставимо на всички. Бъде ли отхвърлен иск за развод, силата на пресъдено нещо осуетява нов иск за развод, ако той е основан на същите факти, но не и когато той е основан на други факти. БИ влизат в сила след изчерпването на възможнотта за въззивно обжалване Особеност на силата на Р по БИ е стабилността, с която се ползват влезлите в сила Р, с които бракът е прекратен или унищожен или с които е установено несъществуването на брак. Според чл. 231, ал. 2 не подлежат на отмяна по него Р, с които е постановен развод, унищожаване на брака или брака е признат за несъществуващ. Отговорността за съдебните разноски по БИ се определя не съобразно с общите правила, а по особеното правило на чл. 270 – за разноските отговаря виновният за развода или недобросъвестният съпруг при сключване на унищожаемния брак даже и той да е взел ролята на ищец по БП. Ако няма вина или недобросъвестност или те са налице и спрямо двамата съпрузи, както и когато никой от тях не е поискал съдът да се произнесе относно вината, всеки от тях понася разноските които е направил, и няма право на разноски спрямо другия независимо от степента на вината. Отговорността на разноските не се присъжда служебно, а по искане на заинтересованата страна.

Производство на развод по взаимно съгласие – когато е налице сериозно и непоколебимо взаимно съгласие на съпрузите за прекратяване на брака /чл. 100 СК/, съпроводено от постигнато между тях споразумение за последиците от развода относно децата, издръжката, семейното жилище и имуществените им отношения /чл. 101 К/, исковият БП е неуместен и недопустим. Вместо него влиза в действие охранителното производство за развод по взаимно съгласие. То е охранително, защото цели желан и от двамата съпрузи развод, пораждащ уговорени от тях последици, съчетани с интересите на децата и незасягащи чужда правна сфера. Това производство се урежда от особените правила на чл. 259а – 259в и от общите правила на охранителните производства, доколкото друго не следва от особения му предмет. Искането за развод по взаимно съгласие е родово подсъдно на РС. Местната подсъдност се определя съобразно не с чл. 81, а според чл. 425, ал. 2, защото тук няма ответник. Производството е едностранно. По него двамата съпрузи са заедно молители. Те участват в производството лично. Участието чрез представител е недопустимо. Пълно запретен не може да бъде страна по производство за развод по взаимно съгласие. Когато обаче едни от съпрузите е ограничено запретен в производството трябва да вземе участие неговият попечител с оглед на споразумението по чл. 101 СК. До участието на непълнолетен съпруг в такъв развод не може да се стигне предвид забраната да се иска такъв развод, преди да изтекат 3 год от сключването на брака /чл. 100 СК/. Производството започва с писмена молба на двамата съпрузи. Ако тя е редовна и допустима по чл. 100, ал. 2 СК, съдът призовава съпрузите на помирително заседание. На заседанието съпрузите трябва да се явят лично. Постигне ли се помирение, производството се прекратява. Неявяването на който и да било от съпрузите води до прекратяване на производстовото щом е станало по неуважителни причини. Ако не се постигне помирение между явилите се съпрузи, това се удостоверява в протокола и молбата се внася за разглеждане в съдебно заседание. Задачата на съдебното заседание е да провери условията, при които може да бъде постановен развод по взаимно съгласие. Те са две: сериозно и непоколебимо взаимно съгласие за развод /чл. 100, ал. 1 СК/ и постигнато споразумение по чл. 101 СК. Относно първото условие съдът трябва да се задоволи с проверката дали волята за развод е сериозна и непоколебима. Съдът обаче няма право да проверява кои са мотивите, довели съпрузите до тяхното иначе сериозно и непоколебимо съгласие за развод. Проверката на споразумението между съпрузите, по чл. 101 обхваща: а/ неговата пълнота; и б/ неговото съответствие с интересите на децата и със закона /чл. 259б/. Споразумението трябва да урежда всички отношения, посочени в чл. 101 СК. За да провери дали споразумението отговаря на този критерий, съдът може служебно да събере доказателства. Споразумението не трябва да противоречи на закона и на правилата на морала. Ако не отговаря на някои от тези изисквания съдът предлага на съпрузите да го допълнят или изменят в определен от него срок. Ако в дадения срок те не сторят това, молбата за развод се отхвърля. Споразумението може да бъде представено в съда в писмена форма или да бъде сключено устно пред него и удостоверено с съдебния протокол, така както се удостоверява сключена пред съда съдебна спогодба. Ако някое от условията за развод по взаимно съгласие не е налице, съдът отхвърля молбата за развод с Р. То може да се обжалва съобразно с чл. 432, ал. 2. Жалбата трябва да бъде подадена и от двамата съпрузи и да бъде поддържана от тях до произнасяне на втората инстанция. Съпругът, неподал или оттеглил жалбата, мълчаливо изразява воля бракът да остане в сила. Понеже завършва охранително производство, Р, отхвърлящо молбата, не се ползва със сила на пресъдено нещо. То не пречи да бъде подадена нова молба за развод по взаимно съгласие, нито да бъде поискан развод по исков ред от един от съпрузите. Налице ли са условията за развод по взаимно съгласие, съдът постановява Р, с което: а/ прекратява брака и б/ утвърждава споразумението по чл. 101 СК /чл. 259б/. И двата акта са охранителни и поради това необжалваеми. Затова те веднага влизат в сила. Р с което бракът се прекратява, е конститутивен акт, който самостоятелно поражда своя ефект. Спрямо Р за развод по взаимното съгласие е само едно условие, а не и елемент от фактическия състав, обуславящ заедно с Р прекратяването на брака. Изводът е, че това Р е неотменимо от деня на постановяването му. Р, с което се одобрява споразумението, наподобява определението, с което се утвърждава съдебна спогодба. Като него то придава правна важимост на договорния акт на споразумението и е заедно с него източник на правните последици, към които то е насочено. Тези последици са семейноправни, гражданскоправни и процесуални. Процесуалните последици се състоят в изпълнителната сила, с която одобреното споразумение се ползва относно вземанията за издръжка и другите изискуеми притезания, които то поражда. Споразумението обаче не се ползва със сила на пресъдено нещо.

62. Съдебна делба /СД/.

СД замества непостигната доброволна делба. Чрез СД по волята на едни и независимо от волята на другите участници в имуществената общност тя се прекратява. Затова СД е особено исково конститувно производство, по реда на което се установява и принудително осъществява потеставтивното право за делба /ПД/. ПД изисква, за да бъде осъществено, нарочно производство, чрез което се определят и оценяват бъдещите обекти на разделната собственост, групират се съобразно с участието на съделителите в имуществената общност и се прикрепват в изключителна собственост на съответни съделители. А когато общият имот е реално неделим, ПД се осъществява, като общия имот се осребрява и неговата стойност се разпределя между участниците в имуществената общност. Поради тази особеност на ПД производството за СД е организирано двуфазно. Първата фаза дели да се провери и установи ПД, като делбата се допусне съобразно с него. Втората фаза цели да се осъществи съдебно признато ПД. С ПД се ползва всеки участник в имуществената общност /чл. 34 ЗС/. То се осъществява не като се обособи и отдели делът на съделителя, поискал делбата, а като се сложи край на имуществената общност спрямо всички нейни участници. ПД произтича от конкретната имуществена общност и затова се характеризира и обуславя от него. То съществува между участниците в имуществената общност относно включените в нея права и съобразно с квотите, с които съделителите участват в нея. Предметът на СД може допълнително да се разшири през втората нейна фаза чрез т.нар. спорове относно сметките между съделителите, отнасящи се до техните облигационни отношения, възникнали по повод на имуществената общност и чрез изкупуване на неделимото жилище от съделителя с най-голяма жилищна нужда при условията на чл. 288, ал. 2-7. Така че, СД може да се развие било опростено като производство за ликвидиране на една безспорна имуществена общност, било усложнено като производство за ликвидиране на една спорна имуществена общност /ИО/. ПД се поражда от всяка ИО, щом като тя е дялова, т.е. обикновена собственост, а не съвместна, бездялова собственост. СД може да бъде използвана не само за да се разделят едновременно всички общи имоти, но и за да се прекрати общността само относно някои от включените в нея имоти. Искът за СД е родово подсъден на РС. Страни по СД трябва да бъдат всички участници в ИО, предмет на СД, без да има значение дали участват в СД като ищци или ответници. Другарството е задължително. СД е недопустима, ако в нея не участва като страна някой от участниците в общността. Затова съдът по свой почин следи дали всички участници в ИО са конституирани като страни. Всеки съделител, който не отрича допустимостта на СД, има в нея двойно качество – на ищец относно своето ПД и на ответник – относно ПД на другите съделители. Въз основа на ПД всеки от съделителите, срещу които е бил насочен първоначалният иск за делба, може в първото заседание с писмена молба да поиска да се включат в СД и други общи имоти. Изобщо отказът от иск за СД е недопустим. Съсобственикът може да се откаже от правото на иск за делба на обща вещ само ако се е отказал от своите права в съсобствеността, и то преди установяването им с решението по допускане на делбата. Тази особеност на СД се отразява и върху отговорността на съделителите за съдебните разноски. Извършената СД осъществява ПД на всички съделители. Ето защо всеки съделител трябва да понесе такава част от разноските, направено от всички съделители за СД, която съответства на размера на неговия дял в ИО.

Допускане на делбата – производството за допускане на СД  започва с ИМ, която трябва да отговаря на общите изисквания. При делба на наследство към нея трябва да бъдат приложени две удостоверения, издадени от общинския съвет по последното местожителство на наследодателя. С едното от тях се удостоверява смъртта на наследодателя и кои са неговите наследници, а с другото – какви имоти е оставил той. В СД са допустими доказателствени средства по общия исков процес без каквито и да било ограничения. Според чл. 279 в първото заседание всеки от съделителите може да оспори правото на някой от тях да участва в делбата, размера на неговия дял, както и принадлежността на някои от имотите към ИО. По повод тези оспорвания в СД могат да възникнат най-различни спорове /чл. 281/. Тия спорове могат да бъдат повдигнати до допускането на делбата, а не само в първото заседание. Когато предмет на СД е една спорна ИО и спорните правоотношения не са били заявени с отделни искове вън от СД, по тях делбеният съд може и трябва да вземе становище. Първата фаза на СД завършва с Р допускане на СД. То подлежи на обжалване и влиза в сила съобразно с правилата на общия исков процес. С него съдът се допуска, или не допуска делбата. В Р, с което СД се допуска, съдът трябва да се произнесе по въпросите: между кои лица и за кои имоти тя следва да се извърши и каква е частта на всеки от съделителите, между които СД се допуска /чл. 282, ал. 1/. По този начин се установява ПД на всеки от съделителите и се определя основата, върху която ще се проведе втората фаза на СД – ликвидиране на ИО. В същото Р делбеният съд трябва да се произнесе и по всички искове, които са били предявени пред него по въпроси, обуславящи СД. Влязлото в сила Р, което допуска СД, макар и да подготвя следващата нейна фаза, не е някакъв междинен, несамостоятелен акт. То изпълнява самостоятелна правозащитна функция. Тя се състои в силата на пресъдено нещо и придава на производството, завършено с него, самостоятелен характер спрямо производството за извършване на СД, като подчертава двуфазния характер на СД. Понеже СД се установява със сила на пресъдено нещо, преклудират се всички възражения срещу него, които го изключват или променят неговото съдържание, независимо от това на какви правоотношения се основават. Преклудирането означава, че допуснатата СД и новото правно положение, създадено въз основа на нея чрез извършване на делбата, не могат да бъдат атакувани по исков ред въз основа на преклудираните възражения. Р, с което СД не се допуска, отрича със сила на пресъдено нещо ПД, претендирано от ищеца. То е пречка за нов иск за СД между същите лица, относно същите имоти, на същото основание. С Р за допускане на СД или след него, но преди завършването на СД, съдът може да постанови една привременна мярка /чл. 282, ал. 2/. Тя предпоставя, че участниците в ИО не се ползват от нея съобразно със своите дялове, а общите имоти се държат и ползват от едни или неколцина от правоимащите.

Извършване на делбата – с Р за допускане на СД първата нейна фаза приключва и започва втората фаза, целяща да се извърши допуснатата СД, като се осъществи съдебно признатото СД. Наред с тази цел втората фаза на СД може да бъде използвана, за да се разрешат със сила на пресъдено нещо и споровете между съделителите по т.нар. “сметки между тях”.  За да се съединят за общо разглеждане със СД, исковете за сметки трябва да се предявят най-късно в първото заседание след допускането на СД. Р за извършване на делбата в частта по сметките не подлежи на обжалване, когато паричните вземания са до 1000 лв. Едновременно със споровете за сметките делбеният съд във втората фаза на СД започва процесуалните действия, целящи да се осъществи ПД. А то се осъществява или чрез образуване на дялове от общите имоти и предоставяне на всеки дял в обект на изключителна собственост на съответен съделител, или чрез публична продан на общия имот и разпределяне на получената сума в случая на чл. 288, ал. 1. Тези различни способи за ликвидиране на ИО се прилагат в зависимост от естеството на имотите, които се делят. Когато те могат да се разпределят в отделни дялове, обекти на бъдеща изключителна собственост, съдът пристъпва към съставяне на проект за разделителен протокол, като спазва при наследствена общност чл. 67-72 ЗН. СД чрез разделителен протокол предпоставя, че има имоти за всички съделители. Ако се дели и съсобствен парцел, той трябва да се постави в дял на съделителя – собственик на построеното върху парцела жилище. При съставяне на разделителния протокол съдът се основава на заключение на вещо лице /чл. 287/ относно целесъобразното разпределяне на имотите и тяхната оценка. Разликите между размера на квотата и стойността на имотите, включени в дела, се изравнява в пари. Изравняването създава парични вземания между съответните съделители. Те могат да бъдат прихванати с насрещни вземания, присъдени при разрешаването на споровете относно сметките между съделителите. Съставения проект за разделителен протокол съдът предявява на съделителите в съдебно заседание, за да направят своите възражения срещу него /чл. 289/. След като изслуша възраженията на съделителите, съдът съставя окончателен разделителен протокол и го обявява. От този момент насетне той не може да го изменя или отменя. Разпределянето на дяловете не приключва СД. Нужно е всеки от образуваните дялове да се свърже с определен съделител. Когато тегленето на жребие е възможно и удобно, бъдещите носители на образуваните дялове се определят чрез жребие /чл. 291/. То предпоставя, че разделителният протокол е влязъл в сила, т.е. че е вече необжалваем. Съдът призовава съделителите на съдебно заседание, в което става тегленето на жребие. То се удостоверява в съдебния протокол и представлява последната брънка от веригата действия, чл. които се осъществява ПД, като ИО се превръща в имуществена разделност. След тегленето на жребие или от деня, когато е влязъл в сила разделителния протокол, когато той определя носителите на дяловете, настъпват вещноправните последици на СД. Възниква в полза на отделните съделители изключително право на собственост върху имотите, включени в техните дялове. В това се състои конститутивният ефект на СД. Всяка фаза на СД изпълнява присъщата и функция, а съчетанието им придава на СД качеството на стабилен титул за собственост, неатакуем по исков ред. Когато в делбената маса са включени имоти, които са съсобствени на съделителите и на трети лица, докато тази съсобственост не бъде ликвидирана, СД между съделителите не може да бъде извършена /чл. 283/. Когато включеният в делбената маса имот е неделим реално и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. Страните в делбата могат да участват в наддаването. Публичната продан е само правно средство да се осребри общата вещ, та получената сума да може да се разпредели между съделителите като сурогат на вещта. Затова съдия-изпълнителят извършва тази публична продан без ИЛ, без да връчва призовка за доброволно изпълнение на съделителя, който държи общата вещ, както и без да проверява собствеността на имота и да го описва. Съсобствеността се прекратява с извършване на проданта, а не с изнасяне на имота на продан.  Чл. 293, ал. 1 въвежда, когато имот, предмет на СД, е изнесен на публична продан като неподеляем, право на всеки от съделителите на го изкупи при условията на чл. 289г, ал. 2. Желаещият да го изкупи трябва в 3 дн срок от приключване на наддаването на впише в наддавтелния лист, че желае на купи имота по най-висота цена, предложена при наддаването. Направи ли това вписване се обявява за купувач. Според чл. 293, ал. 2,  ако няколко съделители желаят да изкупят имота, се извършва нова продан само между тях при първоначална цена – предложената най-висока цена при първата продан. Тази нова продан продължава седем дни и се извършва съобразно общите правила. Ако при тази нова продан никой от съделителите не изкупи имота, той се възлага на наддавача – трето лице при делбата, предложило най-висока цена при първата продан.

Производство за изкупуване на неподеляемо жилище – актът, с който един от съсобствениците придобива идеалните части на другите съсобственици от общия имот, макар и да слага край на съсобствеността, не е делба. Съобразно с фактическия си състав той може да бъде: продажба, дарение, завещание, отчуждаване и т.н. Производството за изкупуване започва с молба на заинтересувания съделител. Тя може да бъде предявена и устно, но само при условията на чл. 116, ал. 2 най-късно в първото заседание след допускане на делбата. Този срок е преклузивен и не може да бъде продължаван нито по искане на страните, нито по почин на съда. С молбата всъщност се предявява конститутивен иск за изкупуване, без който до възлагане на жилището не може да се стигне. Предмет на иска е претендираното от седелителя потестативно право за изкупуване. Първата хипотеза на изкупуване важи, когато жилището е било съпружеска ИО, която е била прекратена със смърт на единия съпруг или с развод и преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права спрямо децата в брака, няма собствено жилище. Правото на изкупуване предпоставя съвкупността от всички посочени изисквания. По смисъла на разпоредбата те са налице и когато от брака има само едно дете. Втората хипотеза на изкупуване обхваща случая, когато претендиращият да изкупи е живял при откриване на наследството в жилището и не притежава друго жилище. Ако в жилището при откриване на наследството са живели двама или повече сънаследници и не притежават друго жилище и искане за изкупуване бъде предявено от няколко от тях, ще бъде предпочетен този, който предложи най-висока цел. За основа на наддаването служи оценка на имота по действителната му стойност. Оценката следва да се извърши с помощта на вещи лица. Третата хипотеза – когато при съсобствеността на едно неподеляемо жилище е последица от сделка, то не може да бъде поставено в дела на единия съделител, делбата се извършва с изнасянето му на публична продан. Изкупуването поставя проблема за удовлетворяване на претенциите на останалите съделители за техните дялове в жилището. Ако те не бъдат удовлетворено чрез поставяне в техните дялове на други имоти от делбената маса, в тяхна полза възниква парично вземане срещу изкупуващи, чието плащане трябва да бъде обезпечено. Изкупуването в полза на съделителите, срещу които то е допуснато, е предвидено обезпечаване на тяхното парично вземане за равностойността на техните дялове в жилището, вписване по тяхно искане на законна ипотека върху жилището. Самото вземане трябва да бъде изплатено в 6 мес срок от влизане в сила на Р за възлагане, без плащането да се разсрочва. Съделителят, на когото е възложен имотът, става негов собственик, след като изплати вземането, което другите съделители имат спрямо него, заедно със законната лихва. Ако не плати своевременно дължимите на другите съделители суми, Р за възлагане на имота се счита за обезсилено по право и имотът се изнася на публична продан, освен ако друг съделител, който отговаря на условията по ал. 3 на чл. 288, поиска това, но при условие, че заплати веднага цената по оценката на жилището, намалена със стойността на дела му. Платената сума се разпределя между останалите съделители съобразно техните дялове. Р за възлагане на неподеляем имот не прехвърля върху изкупилия собствеността на жилището. Това Р поражда в полза на изкупилия само правна възможност да стане изключителен негов съсобственик, ако плати сумата, определена от съда за уравняване на изкупения дял, респ. на изкупените дялове. От друга страна, тъй като неплащането води до обезсилване на Р за възлагане по право, не е необходимо да се предявява иск за обезсилване на това Р. Възобновяването на делбеното производство ще стане по молба на съделител, на когото имотът не е възложен. Връзката между СД и производството за изкупуване на неделимо жилище се проявява не само във възобновяване на СД при обезсилване на изкупуването, но и в едновременно обжалване на Р за изкупуване заедно с другите Р, постановявани през втората фаза на СД. Обжалването става с обща жалба в срока за обжалване на най-късно издаденото решение /чл. 290/. До изтичането му предходните Р не влизат в сила. Изкупуването на жилището вместо чрез съдебно Р може да бъде постигнато чрез съдебна спогодба. Тя може да се сключи както след допускане на СД, така и преди нейното допускане.

63. Бързо производство /БП/.

БП е особено исково производство. Както самото му наименование показва БП цели бързина. Та не води обаче до привременна защита. БП дава окончателна искова защита, каквато дава общия исков процес, т.е. то завършва с Р, което има сила на пресъдено нещо. Единствените изключения са: а/ уредената в чл. 126ж-126и защита на владението на недвижим имот и б/ Р относно упражняване на родителски права, които не са проява на правосъдие, а на спорна съдебна администрация на семейните отношения. БП се прилага само ако ищецът поиска спорът да се разгледа по реда на БП. До прилагане на общия исков ред по тези спорове изброени в чл. 126а ще се стигне и по преценка на съда, ако той намери по повод искане на ответника, че делото е фактически или правно сложно или че събирането и проверката на допустимите по закона доказателства ще изисква продължително време, така че целената с БП бързина на производството е неосъществима. Определението на съда, с което се разпорежда да се премине от БП към общия исков процес, подлежи на обжалване /чл. 126д/. БП се прилага както по дела, подсъдни на РС, така и по дела, подсъдни на ОС. Понеже БП е исково, то е звено от триинстанциония иска процес. БП е приложимо само относно изчерпателно изброените в чл. 126а, ал. 1 и 3 дела. Особените правила за БП са малко на брой. Най-важното отклонение от общия исков процес е заместването на първото по делото заседание с писмен отговор от страна на ответника. Според чл. 126б в деня на ИМ съдът изпраща препис от нея заедно с приложенията към нея на ответника, който трябва да изпрати на съда своя писмен отговор, като посочи в него своите доказателства и представи писмените доказателства в 7 дн срок от получаване на преписа от ИМ. В 5 дн срок след изтичане на срока за отговор от ответника съдът в закрито заседание се произнася с определение по допускането на посочените и представените доказателства и насрочва делото за след 15 дни. При призоваване за заседанието не се прилага чл. 41, ал. 5, изискващ страната да бъде призована най-късно 7 дни преди заседанието, както и чл. 157, ал. 1 предписващ, че заключението на вещото лице трябва да бъде представено поне 5 дни преди заседанието. Предвидените в чл. 126в срокове се спазват и при отлагане на делото, както и от въззивната инстанция /чл. 126в, ал. 2/. Съдът обявява Р заедно с мотивите в 7 дн срок след заседанието, в което е приключило разглеждането на делото. От своя страна въззивният съд, пред който е обжалвано Р, постановено по реда на БП, е длъжен да разгледа делото и да постанови по него Р в месечен срок от образуването на въззивното производство. Бързината на БП зависи от процесуалната дисциплина на съда и на страните.

64. Изпълнително производство, обща характеристика.

Изпълнителния процес /ИП/ е предназначен да даде защита и да наложи санкция по повод липса на доброволно изпълнение, като достави дължимото на правоимащия чрез принуда, упражнена спрямо длъжника по предписания от закона ред. ИП цели и поражда същия материалноправен ефект като доброволното изпълнение. Той удовлетворява правото и погасява задължението, т.е. представлява сурогат на липсващото доброволно изпълнение. В качеството си на такъв сурогат ИП има за предмет и брани не всички видове права, а само тези от тях, при които е нужно доброволно изпълнение. Това са притезанията, т.е. тия субективни права, които имат за предмет дължимо поведение, чрез което ще се достави на правоимащия определена облага. ИП е предназначен да осъществява неудовлетворени притезания, като доставя на правоимащия принудително облагата, към която притезанието е насочено. Наред с това ИП е предназначен да се осъществяват принудително отговорности за чужд дълг, учредени чрез ипотека или залог върху вещ. ИП е предназначен да осъществява само, но затова пък всички гр. притезания. От това правило обаче има изключения. При определени условия прубличноправни притезания могат да се осъществяват по реда на ИП: а/ според чл. 157, ал. 2 ДПК, когато срещу имуществото на длъжника вече са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на ГПК, държавата се счита винаги като присъединен взискател за дължимите и от този длъжник вземания, размерът на които е бил съобщен на съдия-изпълнителя до извършване на разпределението. Ако обаче общият размер на публичните вземания е повече от 50% от общия размер на предявените вземания, изпълнителното производство продължава по реда на ДОПК.  Има граждански притезания, които не подлежат на принудително осъществяване. Относно тях ИП е неприложим. Такива са паричните вземания срещу държавата и държавните учреждения. За тях съществува специален ред за събирането им. Недопустимо е принудително изпълнение на трудовите задължения на работник /служител/, които имат строго личен, незаместим характер /чл. 421, ал. 2/. Недопустимо е принудителното изпълнение и на ред семейноправни задължения с морално съдържание, при които е мислимо само доброволно изпълнение на задължението /например задължението на детето да почита родителя/.

67. Изпълнителни основания, изпълняемо право, изпълнителен лист. Право на принудително изпълнение.

Право на принудително изпълнение – както исковият процес предпоставя право на иск, така и изпълнителния процес предпоставя правото за принудително изпълнение /ППИ/, за да бъде допустим. ППИ се състои в правомощието да се изисква от изпълнителния орган да предприеме действията, включени в съответния изп способ. На това правомощие отговаря задължението на изп орган да приложи този способ. ППИ не принадлежи всекиму и не може да бъде упражнено срещу всекиго. То принадлежи на лицето, което изп основание сочи като кредитор, и може да бъде насочено само срещу лицето, което същото основание сочи като длъжник. Длъжникът не може да удовлетвори ППИ, но може да го направи безпредметно и да го прекрати, ако изпълни задължението. За да възникне и за да съществува, ППИ предпоставя: а/ притезание, което се нуждае от принудително удовлетворяване, защото не е доброволно удовлетворено /изпълняемо право/; б/ предвиден от закона документ, който доказва съществуването на неудовлетвореното притезание /т.нар. изпълнително основание/.  И двете са чрез ППИ условия за допустимост на изп процес. Към тях като условие за допустимост на изп процес се прибавя ИЛ, тъй като без него ППИ не може да бъде упражнено. Увери ли се, че ППИ съществува, съдът разрешава принудителното изпълнение, като издава ИЛ. ИЛ не е условие за съществуване на ППИ, а предпоставка за неговото законосъобразно упражняване. Същевременно той удостоверява ППИ пред изп орган.

Изпълняемо право /ИП/ е винаги притезание. Но не всяко притезание, а само това, което е изискуемо и ликвидно, има качество на ИП. Нямат качество на ИП: срочните, условните притезания, както и притезанията, обусловени от изпълнението на насрещно задължение на кредитора /чл. 243/. ИП е обикновено гражданско, но може да бъде в предвидените от закона случаи и публичноправно. Без значение е какъв е предметът на престацията, кои са страни по него /кредитор или длъжник/, както и дали то е имуществено или неимуществено. ИП обуславя изп процес. Според чл. 250 изпълнението се спира, когато длъжникът оспори по предвидения от закона ред съществуването на ИП. Но най-ярко подчертава зависимостта на изп процес от ИП чл. 330, б. “а” и “е”. Според него изп процес се прекратява, когато по посочения от закона ред се установи, че ИП не съществува. Обусловеността на изп процес от ИП не значи, че длъжникът може да окаже съпротива на изп орган под предлог, че действията му са незаконни, тъй като ИП не съществува.  Изп орган дължи подчинение на заповедта за изпълнение, съдържаща се в ИЛ. Ето защо до обезсилване на листа действията на изп орган са процесуално законосъобразни така че длъжникът е длъжен да им се подчини. Без ИП изп процес се превръща от средство за защита на нарушени права в средство за незаконно обогатяване на привидния кредитор и за неоправдано посягане върху правната сфера на длъжника.

Изпълнителни основания/ИО/ - са документи, които удостоверяват изпълняеми права и въз основа на които по силата на закона се издава ИЛ или се започва направо принудително изпълнение за осъществяване на удостоверените права. Наред с ИП ИО е необходимо условие за допустимост на принудителното изпълнение /ПИ/. ИО обуславя ПИ било пряко, било косвено. То обуславя ПИ пряко, когато законът позволява да се започне ПИ направо въз основа на ИО. Такъв е случаят с наказателните постановления, присъждащи вреди. ИО косвено обуславя ПИ, когато законът предвижда, че за да се започне ПИ, трябва да бъде издаден ИЛ въз основа на ИО /чл. 323/. ИО удостоверява ИП с формална удостоверителна сила. Тя важи в производството за издаване на ИЛ пред съдия-изпълнителя, като обвързва съда и съдия-изпълнителя да считат, че ИП, удостоверено с ИО, наистина съществува. Вън от производството и вън от изп процес ИП може да бъде оспорено, като формална удостоверителна сила на ИО бъде оспорена. ИО се ползва с изп сила. Нашето право предвижда различни ИО. Най-важните са посочени в чл. 237: 1. всред тях челно място заема влязлото в сила осъдително решение на съд. То е ИО за всякакви ИП и може да замести всяко друго ИО, ако то бъде изгубено или унищожено. В тоя смисъл то е универсално ИО. Само осъдителните решения са ИО. Решението трябва да е влязло в сила, т.е. да е станало необжалваемо. ИО е и осъдително въззивно Р, макар и да не е влязло в сила. ИО е и невлязлото в сила първоинстанционно Р, ако то е било обявено за предварително изпълняемо; б/ и съдебните определения могат да бъдат ИО, ако съдържат осъдителен диспозитив /например присъждат разноски – чл. 60/ постановяват привременни мерки по брачни дела чл. 261; в/ утвърдената от съда съдебната спогодба с ИО /чл. 237, б. “а”; г/ ИО са и Р на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби; д/ Р на чуждестранните държавни и арбитражни съдилища, чието изпълнение е било допуснато от бълг. съд по реда на производството за екзекватура, са също ИО; е/ ИО, са и документите и извлеченията от сметките, с които се установяват вземанията, на юридически лица. Необходимо е длъжникът писмено да е поканен да изпълни задължението си в 7 дн срок и да не го е изпълнил в същия срок ; ж/ постановленията на административните органи са ИО; з/ ИО са записите на заповед, менителниците и приравнените към тях други ценни книги /чекове/, както и облигациите; и/ нотариалните актове са ИО относно удостоверените с тях притезания за плащане на парични суми, за доставяне на заместими вещи или за предаване владението на определени вещи; й/ спогодби и други договори с нотариална заверка относно поетите с тях задължения за плащане на парични суми или доставяне на заместими вещи, както и за предаване на определени вещи; к/ други ИО са предвидени от особените правила на чл. 160, 165,173, ал. 1 ЗЗД и т.н. Те са други документи въз основа на които се предвижда издаване на ИЛ; л/ влезли в сила актове за установяване на публични вземания и на частни държавни и общински вземания, когато изпълнението им става по реда на ГПК.

ИО се категоризират в няколко групи: 1. съобразно с това, дали удостоверяват ИП със сила на пресъдено нещо, те биват съдебни /Р, спогодби и арбитражни Р/, когато имат такава сила, и несъдебни /нотариалните актове, записите на заповед и др., когато не се ползват се нея. Несъдебните ИО са важна облага за кредитора, защото му спестяват осъдителния исков процес и му позволяват да пристъпи към ПИ без предварително осъждане на длъжника. И двете категории се ползват с една и съща изп сила, но започнатото въз основа на тях ПИ не е еднакво стабилно. Ако оспорва ИП, длъжникът може по-леко да осуети ПИ, започнато въз основа на несъдебно ИО, отколкото ПИ, започнато въз основа на съдебно ОИ; 2. притезанието, удостоверено от ИО, може да бъде обусловено от срок или условие, които още не са настъпили. Тогава ИО е срочни или условно. С оглед на пороците, от които могат да бъдат засегнати, ИО биват: а/ неистински – подправените ИО; б/ нищожни – тези, които материализират нищожно изявление, например нищожно Р, спогодба; в/ унищожаеми – порочно ИО, но до деня на унищожаването се ползва с изпълнителна сила; и г/ неясни – когато съдържанието му поражда съмнение относно субектите или предмета на изпълняемото право.

Изпълнителен лист – ИЛ е съдебен акт, който удостоверява право за ПИ и разрешава то да бъде упражнено, като задължава и овластява изп орган да пристъпи по молба на кредитора към ПИ на притезанието, доказано с ИО, въз основа на което ИЛ се издава и чието съдържание той възпроизвежда. За да издаде ИЛ съдът трябва да се увери, че кредиторът има право за ПИ. Затова ИЛ се издава въз основа на ИО, издадения ИЛ удостоверява, че посоченият в него кредитор има право за ПИ. Въз основа на това удостоверяване съдът разрешава ПИ. ИЛ е и заповед за ПИ, отправена до изп органи. Тя влиза в действие, ако и когато кредиторът поиска ПИ. ИЛ едновременно овластява изп орган да упражни принуда спрямо длъжника, която той е длъжен да понесе. Докато по надлежния ред ИЛ не бъде обезсилен, той поддържа процесуалната правомерност на ПИ. Ето защо ИЛ е основание и критерий за законосъобразност и валидност на изп действия. Когато е необходим, ИЛ трябва да поеме тези функциите на ИО. Затова той трябва да възпроизведе неговото съдържание, а с това и ИП, спрямо което той се явява като едно вторично доказателство. По този начин ИЛ очертава спрямо изп орган предметните и личните предели на ПИ. За да получи ПИ, кредиторът трябва да представи ИЛ на изп орган /чл. 323, ал. 1/. За да го представи, ИЛ трябва да бъде в негово държане като документ /вещ/. ИЛ представлява процесуална ценна книга, материализираща правото за ПИ. То не може да бъде упражнено, като ИЛ бъде изгубен или унищожен като документ, докато не бъде издаден негов дубликат /чл. 248/. Компетентността да се издават ИЛ принадлежи на съдилищата /чл. 242, ал. 2/. Искането за ИЛ е родово подсъдно на РС даже когато ИО е Р на ОС, ако делото е подсъдно на РС. ОС издават ИЛ само по делата, които им са родово подсъдни. Компетентен да издаде ИЛ въз основа на чуждестранно Р, на Р на арбитражен съд или на сключена пред него спогодба на е СГС. При съдебните ИО /Р, съдебни спогодби, определения/ местно компетентен е първоинстанционния съд, на който делото е било подсъдно. Производството за издаване на ИЛ се урежда от чл. 242-247. То започва с писмена молба на кредитора по ИО, към която това основание се прилага. Препис от молбата не се връчва да длъжника и той не се призовава за да бъде изслушан от по нейната основателност. Съдът се произнася по молбата в закрито заседание. За да издаде ИЛ, съдът трябва да провери дали съществува право за ПИ в полза на лицето, което се сочи като кредитор, и против лицето, което се сочи като длъжник по ИП. Ако представеният документ е предвидено от закона и редно от външна страна ИО, съдът пристъпва към проверка дали то със своето съдържание удостоверява едно годно за ПИ притезание. След като се увери, че правото за ПИ е възникнало, съдът трябва да провери в полза на кого и срещу кого то съществува, т.е. активната и пасивната легитимация за ПИ. Последното обстоятелство, което съдът трябва да провери, преди да издаде ИЛ, е дали вече не е издаден ИЛ между същите лица въз основа на същото ИО. По молбата за ИЛ съдът се произнася с разпореждане на районния съдия или на председателя на ОС, когато ИО е съдебно, и с определение – когато ОИ е несъдебно. ИЛ се издава веднага въз основа на разпореждането или на определението, постановяващо да се издаде ИЛ, без да се изчаква то да влезе в сила. Даже обжалването на тези актове не спора издаването на ИЛ. ИЛ се издава в един екземпляр. Определението, с което ВС отхвърля жалбата срещу разпореждането или определението, отказващо издаване на ИЛ трябва да подлежи на касационно обжалване, защото прегражда защитата на кредитора срещу длъжника чрез изп процес. Определението за издаване на ИЛ се ползва със същата стабилност, както Р по исковия процес. То не може да бъде изменяно или отменяно от съда, който го е издал, но може да бъде поправяно при ЯФГ, допълвано или тълкувано. То не се ползва обаче със сила на пресъдено нещо. ИЛ се обезсилва, когато  признатото с него право за ПИ се окаже, че не е съществувало или пък впоследствие се погаси. ИЛ се обезсилва когато по повод на жалба срещу определението за издаване на ИЛ втората инстанция отмени това определение. Обезсилва се и когато по надлежния ред ИО бъде унищожено или отменено или пък се разкрие, че то е неистинско или нищожно. Обезсилва се ИЛ, като по надлежния ред се разкрие, че ИП, за което е издаден ИЛ не е съществувало или впоследствие се е погасило. Обезсилването на ИЛ е акт, обратен по съдържание на издаване на ИЛ. Дубликат от ИЛ се издава по реда на производство, което се отличава съществено от производството за издаване на първоначалния ИЛ. Понеже замества ИЛ, дубликатът има неговата сила. Първото условие, за да се издаде дубликат, е кредиторът да не държи първоначалния ИЛ, защото той е изгубен или унищожен. Причина за унищожаването или изгубването е без значение. Компетентен за издаде дубликат е съдът, издал първоначалния ИЛ. Производството започва с писмена молба. Препис от нея се връчва на длъжника и въпросът се решава в открито заседание след изслушване на страните. Молителят трябва да докаже изгубването или унищожаването на ИЛ и да представи ИО. Длъжникът може да се брани не само като оспорва условията, при които може да бъде издаден дубликат от ИЛ, но и като възразява, че дългът е погасен / чл. 248, ал. 3/. По молбата за дубликат съдът се произнася с определение. То подлежи на обжалване по общия ред за обжалване на Р и са ползва със сила на пресъдено нещо. Ако съдът уважи молбата за дубликат, издава се нов ИЛ, върху който се отбелязва, че е дубликат. ИЛ се издава само след като Р влезе в сила. Ако съдът откаже дубликат, ново искане за ИЛ, освен в случаите на чл. 248, ал. 5 е недопустимо.

68. Изпълнителни способи.

Както доброволното изпълнение са приспособява към предмета на дължимата престация и се постига с различни изпълнителни действия съобразно с разликата в дължимото, така и изпълнителния процес трябва да се приспособи към различния предмет на неизпълненото задължение. Когато задължението е заместимо, изпълнителния орган вместо длъжника доставя дължимото на кредитора. В такъв случай говорим за пряко принудително изпълнение. То е пряко, защото длъжникът се измества и изпълнителният орган непосредствено удовлетворява кредитора: плаща му дължимата сума; предава му дължимата вещ; овластява го да извърши действието вместо длъжника. Когато задължението е незаместимо /чл. 421 и 422/, тогава изпълнителния орган заставя длъжника лично да изпълни незаместимото задължение, защото само така ще бъде удовлетворено призанието. В такива случаи говорим за непряко или косвено принудително изпълнение. Изпълнителният орган не може да действа еднакво, когато трябва да достави парична сума и когато се дължи владението на вещ или пък действие, респ. бездействие. Затова законът предвижда различни изпълнителни способи за осъществяване на различни по своя предмет притезания. Законът разграничава преди всичко изпълнението на парични от изпълнението на непарични притезания. Изпълнението на парични притезания изисква най-голямо разнообразие на изпълнителните способи /чл. 337-339/. За да се достави дължимата парична сума, тя трябва да се извлече от имуществото на длъжника, като осребрят притежавани от длъжника вещи или се съберат негово вземания. Предвиждат се различни изпълнителни способи в зависимост от това, дали обект на изпълнението на длъжника е движима, недвижима вещ или пък вземане на длъжника, а именно: а/ изпълнение върху движима вещ /чл. 360-372/; б/ изпълнение върху недвижим имот /чл. 373-389/; в/ изпълнение върху вземания на длъжника /чл. 390-398/. За изпълнение върху вещ, която е съпружеска общност, законът въвежда отклонения от общия ред за изпълнение /чл. 389а – 389д/. При изпълнение на непарични притезания законът разграничава преди всичко изпълнението на притезания за предаване владението на вещи /чл. 414-418/ от изпълнението на притезания за лични заместими или незаместими действия или бездействия на длъжника /чл. 419-423/. Тия способи са: а/ предаване на движими вещи /чл. 414/; б/ въвод във владение на недвижим имот /чл. 415-418/; в/ изпълнение на задължения за заместими действия /чл. 419-420/; г/ изпълнение на задължения за незаместими действия /чл. 421/; и д/ изпълнение на задължения за бездействия /чл. 422/. Чрез многообразието на изпълнителните способи ИП цели да достави на правоимащия точно дължимото / а не неговия сурогат/ съобразно с принципа на гр. за т.нар. реално изпълнение. Така че, ИП представлява съвкупност от различни изпълнителни способи. В уредения от ГПК ИП всички изпълнителни способи за осъществявана на парични притезания са форми за индивидуално принудително изпълнение. Изпълнението на парични притезания е индивидуално, когато цели да осъществи отделни парични вземания на отделни кредитори, като осребри не цялото имущество на длъжника, а отделни негови имуществени права. Напротив, изпълнението е универсално когато има за цел да удовлетвори всички налични парични притезания на всички кредитори на длъжника, като осребри всички имуществени права на длъжника. Универсалното принудително изпълнение се прилага само когато длъжникът е търговец /чл. 607а, ал. 1 ТЗ/, както и за лицата по чл. 609,610 ТЗ и започва след постановяване на Р за обявяване на длъжника в несъстоятелност /чл. 711, ал. 1, т 5 ТЗ/ в производство по несъстоятелност. Специфични способи за принудително изпълнение са уредени в ЗОЗ – индивидуално /чл. 32-45/ и универсално / чл. 46-51/.

69. Започване на изпълнителния процес. Секвестеруемост и несеквестируемост.

Започване на изпълнителния процес – изпълнителния процес /ИП/ не започва по почин на изп орган, а или по молба на взискателя /чл. 323, ал. 1/ или чрез изпращане на ИО или на ИЛ от органите, които са го издали, на компетентния изп орган. Започването на ИП по молба на взискателя е правилото. Молбата е писмена без препис за противната страна. Тя узнава за ИП чрез призовката за доброволно изпълнение. Към молбата се прилага ИЛ /чл. 323, ал. 4/. В молбата взискателят трябва да посочи ИС, когато изп право може да се осъществи чрез няколко ИС. ИС трябва да бъде конкретизиран и чрез посочване на обекта на изпълнението. Но когато изпълнението се насочва върху движими вещи и взискателят иска опис, защото не знае конкретните секвестируеми вещи, с които длъжникът разполага, достатъчно е да укаже ИС. Молбата за изменение на ИС е така поправима, както първоначалната молба за изпълнение. Поправката има обратна сила към деня на подаване на молбата, така че от този ден се смята прекъсната погасителната давност. Взискателят може да кумулира няколко ИС за същото парично притезание. Той може да измени първоначално посочения ИС: а/ като премине към друг ИС; б/ като промени обекта на изпълнение в рамките по същия по вид ИС; в/ като прибави нов ИС или изостави някой от посочените. За тези промени не е нужно нито съгласието на длъжника, нито одобрението на съдия-изпълнителя. Но на длъжника трябва да се съобщи за промяната на ИС. Ако молбата за изпълнение е редовна или бъде поправена в срока по чл. 100, т.е. ако взискателя е посочил предмет върху който следва да се пристъпи към изпълнение и е определил изпълнителния способ,  съдия-изпълнителят връчва на длъжника призовка за доброволно изпълнение /ПДИ/. Тя уведомява длъжника за започналия ИП, като го предупреждава, че ако не изпълни задължението си в 7 дн срок от уведомяването, ще се пристъпи към принудително изпълнение. Нейната задача / на призовката / е да стимулира длъжникът към доброволно изпълнение. Затова в нея трябва да се посочат ИЛ и адресът на взискателя. Чл. 325, ал. 4 предписва да се връчва на наследниците на длъжника нова ПДИ, когато той е починал, след като му е била връчена ПДИ, но преди да са били предприети срещу него изп действия. Според чл. 343, ал. 2 и чл. 344, ал. 2 възбрана и запор могат да се наложат едновременно с връчване на ПДИ. ПДИ се връчва съобразно с правилата за връчване на призовки и съобщения. ПДИ се връчва при всички ИС. Невръчването на ПДИ опорочава извършените изп действия, ако длъжникът плати или пък оспори изп право и съдът спре изпълнението. В такъв случай изп действия трябва по жалба на длъжника да бъдат отменени и за разноските по тяхното извършване длъжникът не отговаря. Молбата за изпълнение поражда състояние на висящ ИП. Тя прекъсва погасителната давност относно изп право. Докато ИП е висящ, погасителната давност спира да тече. Срещу всеки длъжник съдия-изпълнителя образува отделно изп дело даже и няколкото длъжници да отговарят за едно и също притезание. Напротив, общо изп дело се образува, когато срещу един и същ длъжник се изпълняват няколко притезания на едни или няколко взискатели. Въпреки общото производство в тоя случай имаме  различни изп дела.

Секвестеруемост – хуманизмът на нашия ИП изключва изпълнението върху личността на длъжника при събиране на парични притезания. Единственият обект, върху който може да се насочи ИП за такива притезания, е имуществото на длъжника или на отговарящия за дълга. От гледна точна на ИП имуществото е съвкупност от оценими в пари права на длъжника. Чл. 133 ЗЗД и чл. 337 ГПК прогласяват принципа за пълната секвестируемост /С/ на имуществото на длъжника. Този принцип означава: а/ че за което и да било парично притезание длъжникът отговаря с цялото си имущество, освен ако законът е предвидил ограничена имуществена отговорност; б/ че паричното притезание може да бъде удовлетворено чрез погасяване върху което и да било имуществено право на длъжника освен тези, които са несеквестируеми /Н/. Взискателят може да насочи изпълнението не само върху всяко, но и върху всички имуществени права на длъжника. Но с тази възможност той не може да злоупотребява. Тя се съразмерява с нуждата да се удовлетвори взискателят. Когато исканото от взискателят изпълнение надхвърля тази нужда, длъжникът може да предложи да се ограничи изпълнението до един или някои от исканите изп способи, респ. да промени обектът на изпълнението /чл. 338/. За някои парични притезания законът предвижда, че длъжникът отговаря не с цялото си имущество, а само с част от него. В тези случаи сме пред ограничена имуществена отговорност. Наследникът, приел наследството под опис, отговаря за дълговете на наследството само с наследственото, не и с лично си имущество. Принципът на чл. 133 ЗЗД има и отрицателен смисъл: за дълг на длъжника не може да се посегне върху имуществено право, което не принадлежи на длъжника. За дълг на длъжника може да се посегне само върху негови имуществени права. Изпълнението се насочва върху правата, които длъжникът притежава към деня на възбраната или запора. Изключение от принципа са: поръчителството, залогът и ипотеката за чужд дълг. Поръчителят отговаря за чуждия дълг с цялото си имущество, но по силата на издаден срещу него ИЛ. По своята правна същност имуществената отговорност или С е явление на процесуалното, а не на материалното право. Тя се състои в задължението на длъжника на понася ИП, насочен върху неговото имущество.

Несеквестируемост – Н са тия имуществени права на длъжника, относно които съдия-изпълнителя не разполага с процесуална власт да ги забранява, запорира и продава. Н е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на длъжника. Две са основанията за Н: 1. Н е непрахвърляемостта на правото. Тя осуетява осребряването му. Непрехвърляеми, а следователно и Н са и имотите: а/ които са в изключителна държавна собственост и б/ които с оглед на своето предназначение – да служат за функциониране на различни държавни или общински служби – представляват публична собственост на държавата и общините. Така че, С предпоставя частноправен характер на имуществените права на длъжника. 2. Н е изрична законова забрана да се насочва върху определени права ИП, макар че те са прехвърляеми. Те се изключват от ИП, за да се запазят като опора за съществуване на длъжника и неговото семейство. Между правата, които са Н поради изричната забрана на закона, спадат: а/ движимите вещи, необходими за всекидневно употребление на длъжника и на неговото семейство, необходимата храна и топливо, предмети за упражняване на занятието и необходимият работен добитък; тези вещи са точно изброени в списък одобрен от МС; б/ жилището на длъжника, ако той или никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него, и ако  то не надхвърля жилищните нужди на длъжника и на членовете на семейството му; в/ възнаграждението за труд в посочените в чл. 341 размери; г/ вземането за издръжка; д/ вземането за стипендия; е/ застрахователна сума за застраховка “живот” и “злополука”, както и обезщетението по “гр. отговорност”; ж/ що се отнася до предвидената в чл. 339, б. “б” Н на земите на земеделските стопани до размера на средния тип частно-трудово земеделско стопанство, тя трябва да се счита за отменена поради отменянето на ЗТПС. Най-важно практическо значение има Н на жилището и на трудовото възнаграждение. За да обезпечи подслон на длъжника и на неговото семейство, чл. 339, б. “в” обявява жилището на длъжника за Н при определени условия: а/ трябва да се касае за постройка предназначена за живеене; б/ за да бъде обаче жилището Н, нужно е нито длъжникът, нито който и да било от членовете на неговото семейство, живеещ заедно с длъжника, да не притежава друго жилище; в/ за да е Н, жилището не трябва да надминава жилищните нужди на длъжника, преценени с оглед на закона. Тази част от жилището, която надхвърля полагащата се на длъжника жилищна площ, е С. Според чл. 341 вземанията на длъжника за трудово възнаграждение или за каквото и да е друго възнаграждение срещу труд, както и за пенсия, чийто размер е над минималното трудово възнаграждение, са частично Н. Н на отделни имуществени права е абсолютна или относителна. Н е абсолютна, когато върху Н право не може да се посегне за удовлетворяване на което и да било притезание срещу длъжника. Абсолютно Н са обикновено правата, чиято Н следва от невъзможността или забраната за тяхното прехвърляне. Н е относителна, когато върху Н право може да се посегне, за да бъдат удовлетворени определени, посочени от закона притезания. Така че, относителната Н е равнозначна на особена привилегия в полза на притезанията, спрямо които Н не важи. Тази привилегия предхожда всички други, освен ако някое от притезанията, спрямо които Н не важи, е привилегировано на собствено основание. Постановената от закона Н отпада спрямо редица притезания: а/ Н на жилището отпада в полза на следните притезания: аа. Притезания, обезпечени с ипотека върху Н имот; бб. Притезания за издръжка; вв. Притезания за обезпечаване поради вреди от непозволено увреждане; гг. Притезания за отговорности, удостоверени с актове за начет; б/ Н на вземането срещу труд по чл. 341 отпада спрямо вземането за текуща издръжка. Правното значение на Н се проявява в няколко насоки: 1. ИП върху Н право е недопустим. Недопустимо е не само осребряването на Н право, но и негово запориране или възбраняване; 2. изпълнителните действия, нарушаващи Н, са унищожаеми. До приключването на ИП длъжникът може да се позове на Н. Но ако в резултат на ИП трети лица са придобили права върху Н вещ, техните права се запазват. Публичната продан на Н жилище не е нищожна или унищожаема. От процесуалното естество на Н следва, че правилата, които я уреждат, са императивни. Те не могат да се дерогират по съгласие между страните. Недействителен е и предварителният отказ от Н /чл. 342/. Но длъжникът може да се откаже от облагите на Н, ако учреди върху Н вещ залог или ипотека. Все поради процесуалното естество на Н тя е ненаследима и се урежда с процесуалния закон, който е в сила по времето, когато ИП се насочва върху имуществото на длъжника, а не от закона, който е бил в сила в деня, когато изп право е възникнало.

71. Спиране и прекратяване на изпълнителния процес.

Спирането на ИП предпоставя висящ ИП. Спирането на ИП като производство означава временно преустановяване на следващите изп действия, като извършените до спирането действия остават в сила заедно с възможността изпълнението да се възобнови, когато основанието за спиране отпадне. Спирането на ИП като правоотношение означава временна забрана да се упражняват процесуалните права и да се изпълняват процесуалните задължения, отразяващи съдържанието на ИП като правоотношение. Действията извършени въпреки забраната, са опорочени и отменими чрез жалба от длъжника. Спирането пречи да се извършват изп действия, но не и действия, които обезпечават изпълнението, каквито са запорът или възбраната. ИП се спора: 1. при спор относно законността на ИП. Законът предвижда такова спиране: а/ при оспорване на изп право; б/ при атакуване на съдебно Р, служещо като изп основание, чрез въззивната жалба, чрез касационна жалба, чрез молба за отмяна по чл. 231; в/ при оспорване на принадлежността на правото, върху което е насочено изпълнението; г/ при обжалване на отделни изп действия; д/ при всеки иск, целящ да се унищожи изп основание или да се разкрие неговата неистинност или нищожност; 2. при смърт или недееспособност на страна в ИП, настъпила в течение на процеса; 3. при очаквано доброволно изпълнение в ИП според чл. 348 се спира при следните условия: а/ трябва да се касае за изпълнение на парични притезания, и то чрез изпълнение върху движима или недвижима вещ на длъжникът; б/ длъжникът трябва да внесе 30% от вземанията по предявените срещу него ИЛ, включително с присъединените по право взискатели, като се задължи писмено да внася на съдия-изпълнителя по 10% от тези вземания на всеки месец. Спирането настъпва : 1. по силата на самия закон в случаите на чл. 241, ал. 2, чл. 236, ал. 2, чл. 329, б. “в” и чл. 359; 2. по разпореждане на съда с оглед нуждите от спиране – чл. 250, ал. 2, чл. 336, ал. 1, чл. 241, ал. 1, чл. 316, б. “в”, чл. 335, ал. 1, чл. 358, 417; 3. по искане на взискателя; 4. по постановление на съдия-изпълнителя в случая на чл. 348. Възобновяването на спрян ИП означава: а/ възстановяване на възможността на извършат изп действия; б/ продължаване на изп действия. За да настъпи възобновяване, трябва да е отпаднало основанието за спиране: а/ да бъде отхвърлено като недопустимо или неоснователно оспорването  на законността на ИП; б/ да бъдат призовани наследниците на починалата страна, респ. да бъде назначен законен представител на недееспособната страна; в/ взискателят да оттегли искането си за спиране на ИП; г/ да настъпят условията на чл. 348, ал. 2.

Прекратяването на ИП предпоставя висящ ИП. Да се прекрати ИП като производство, означава да се преустановят окончателно изп действия и да се обезсилят вече извършените. Да се прекрати ИП като правоотношение, означава да се погасят правото и властта да се искат и извършват изп действия, както и задължението те да се извършват и понасят. Основанията за прекратяване на ИП се състоят в първоначалния липса или последващо отпадане на някое от условията за допустимост на ИП. Ето защо ИП се прекратява: а/ ако изп право не е съществувало или впоследствие е погасено; б/ ако изп основание е било неистинско или нищожно или впоследствие е било унищожено, респ. отменено; в/ ако ИЛ бъде обезсилен; г/ ако ИП е бил насочен върху право, което не принадлежи на длъжника; д/ ако взискателят оттегли искането за изпълнение или в течение на две години от последното изп действие не поиска да се извърши ново изп действие. Налице ли е някое от разгледаните основания, прекратяването на ИП настъпва по силата на закон. Последиците от прекратяването са: 1. следващите изп действия стават недопустими; 2. извършените изп действия се обезсилват с обратна сила. Правата на трети лица, придобити върху възбранената вещ преди вдигане на възбраната се запазват. Макар и да е сключена след възбраната, сделката не се счита за недействителна спрямо взискателя; 3. прекратяването на ИП обаче не засяга правата на трети лица, придобити от ИП. Целта е да се насърчи съдействието на трети лица за целите на ИП; 4 . прекратяването на ИП, ако не се дължи на несъществуване на ИП, не заличава ефекта на прекъсване на давността, породен от образуване на ИП; 5. прекратеният ИП не може да бъде възобновен, освен ако прекратяването бъде отменено от съда като неправилно. От друга страна, взискателят може, докато давността не е изтекла, да започне нов ИП за същото вземане, защото прекратяването на ИП нито го погасява, нито обезсилва изп основание или ИЛ, ако те не са обезсилени на друго основание.

72. Запор върху движими вещи и вземания на длъжника.

Запорът /З/ е разпореждане на съдия-изпълнителя, с което определена движима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава на длъжника или на трето лице, за да бъде пазена до нейното продаване. З цели да обезпечи успешния изход на ИП, като запази физическата цялост на запорираната вещ и нейната принадлежност към имуществото на длъжника. З предпоставя започнат ИП и С на вещта. Законът предвижда два способа да се наложи З /чл. 344/: а/ З чрез опис на владяна от длъжника вещ, посочена от взискателя и б/ З чрез описване на запорираната вещ в призовката за доброволно изпълнение. И в двата случая налагането на З изисква точно индивидуализиране на запорираната вещ и уведомяване на длъжника, че върху тази вещ е наложен З. При първия способ З се смята за наложен с протокола на съдия-изпълнителя. Във втория случай З се смята за наложен с получаване на призовката за доброволно изпълнение. Процесуалните последици на З обхващат: 1. правомощие на съдия-изпълнителя да управлява и да се разпорежда със запорираната вещ. След З той може да отнеме вещта от държане на длъжника и да я предаде на пазач, както и да я продаде или пък да я възложи на взискателя при условията на чл. 371б; 2. на тия правомощия на съдия-изпълнителя отговарят задълженията на длъжника да не поврежда или унищожава вещта и да не се разпорежда с нея. Когато след З вещта бъде оставена на длъжника, той става неин пазач с произтичащите от това задължения. З лишава длъжника от разпоредителна власт върху запорираната вещ. Но длъжникът и след З продължава да е собственик на вещта. Въз основа на З обаче длъжникът може да бъде лишен от държане на вещта, ако тя бъде предадена на пазач. В полза на взискателя З поражда правото да третира като недействителни спрямо себе си всички действия на разпореждане, извършени от длъжника след З. Гражданскоправните последици на З спрямо трети лица се състоят в прогласената от закона /чл. 346/ недействителност на разпореждането със запорираната вещ, извършено от длъжника в полза на трето лица. Разпореждане с вещта е всяко прехвърляне или учредяване на вещно право /залог или ползване/ върху запорираната вещ в полза на трето лице, както и всеки отказ от право на собственост. Разпореждането е недействително, когато е извършено след З. Даже да е извършено след З, разпореждането е действително ако третото лице може да се позове на чл. 78 ЗС /чл. 346, ал. 1/. На недействителността на разпореждането могат да се позоват взискателят и присъдилите се кредитори. Казаното сочи, че недействителността на разпореждането със запорирана вещ е относителна, важаща само в полза на определени лица, а не абсолютна. Правното значение на тази недействителност се проявява в няколко насоки: а/ понеже разпореждането се счита като неизвършено, взискателят може да продължи изпълнението върху запорираната вещ, ако тя продължава да се намира във владението на длъжника. Ако тя бъде обаче предадена на третото лице, и то не я върне доброволно, взискателят не може да се удовлетвори от нея, преди да установи по исков ред недействителността и да осъди третото лице да предаде вещта; б/ третото лице не може с иск по чл. 336, като се позове на придобиването си, да иска да прекрати изпълнението върху запорираната вещ; в/ страна в ИП остава длъжникът. Третото лице не може да иска до го замести, защото няма право да се позовава спрямо взискателя на прехвърлянето; г/ понеже правата на третото лице са непротивопоставими на взискателя, третото лице не може да се конкурира с него при разпределяне на сумата, получена от продажбата на запорираната вещ.

Възбрана върху недвижими вещи на длъжника – възбраната /В/ е разпореждане на съдия-изпълнителя, с което определена недвижима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея и тя се предава нему или на трето лице, за да я пази, докато бъде продадена. Според чл. 343, ал. 2 за да се счита В за наложена, е нужно: а/ да се връчи на длъжника призовка за доброволно изпълнение с точно посочване на възбранения имот; б/ да се впише от съдията по вписванията в чийто район имотът се намира, писмото на съдия-изпълнителя, с което той налага В. Описът и оценката на възбранения имот следват В, а не са част от фактическия състав на нейното налагане. Процесуалните и гражданскоправните последици от В съвпадат с тези от З. Гражданскоправните последици на В спрямо трети лица се състоят в недействителността на разпореждането с възбранения имот, извършено от длъжника спрямо трети лица. Решаващо за недействителността е вписването на В. Ако разпореждането следва вписаната В, то е недействително. Без значение е: дали третото лице е знаело за В, дали е придобило имота възмездно или безвъзмездно; дали е получило неговото владение. Взискателят може да продължи изпълнението върху възбранения имот, предмет на недействителното разпореждане, даже и ако владението на имота е било предадено на третото лице. То ще понесе последиците на изп процес върху този имот, но не отговаря за дълга с други свои имоти.

З върху вземания е разпореждане на съдия-изпълнителя, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице – да плаща на длъжника. З върху вземания обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземанията към имуществото на длъжника, осуетява погасяването на вземането чрез плащане, извършено в полза на длъжника, и насочва третото задължено лице да предаде дължимата престация на съдия-изпълнителя, за да може той да удовлетвори с нея взискателя. З върху вземанията предпоставя започна изп процес и секвестируемост на вземането. Изборът на вземане става от взискателя. За да конкретизира вземането, взискателят трябва непременно да посочи длъжникът на длъжника, т. нар трето лице. Налагането на З върху вземане става с две действия: а/ спрямо длъжника З се налага, като се посочи в призовката за доброволно изпълнение вземането обект на З /чл. 344, ал. 2/; и б/ спрямо третото задължено лице З се налага, като му се връчва запорно съобщение          с което се уведомява за наложения З и му се забранява да плаща на длъжника. Запорното съобщение се изпраща едновременно с призовката. Спрямо третото задължено лице З се смята за наложен от деня на връчване на запорното съобщение /чл. 344, ал. 3/. Процесуалните последици от З върху вземането се състоят: а/ в правомощието на съдия-изпълнителя да възложи вземането на взискателя за събиране или вместо плащане /чл. 393/; б/ в задължението на длъжника да не се разпорежда със запорираното вземане. Гражданскоправните последици на З спрямо страните в изп се състоят: а/ в лишаване на длъжника от разпоредителна власт върху вземането /чл. 345, ал. 1/; след като получи призовката за доброволно изпълнение, длъжникът не може да прехвърля, опрощава, залага, новира вземането, да прихваща с него, да води относно него исков процес и да се спогажда без участието на взискателя; б/ в овласятване на взискателя да счита за недействителни спрямо себе си както разпорежданията с вземането, които длъжникът би извършил след З, така и плащането, което третото задължено лице би направило на длъжника след запорното съобщение. Гражданскоправните последици спрямо трети лица се състоят в недействителността на разпорежданията, които длъжникът е извършил след З. Според чл. 347, б. “в” на взискателя и на присъединените кредитори не може да се противопостави разпореждането със запорираното вземане, макар и разпореждането да предхожда З, щом като третото задължението лице е било уведомено за прехвърлянето, след като е получило запорното съобщение. Извършеното след З разпореждане е във всички случаи относително недействително със същите правни последици на недействителността, които бяха разгледани по повод на З върху движима вещ. Твърде важни са правните последици спрямо третото задължено лице /ТЗЛ/. Запорното съобщение легитимира съдия-изпълнителя да получи валидно плащане от ТЗЛ. Ето защо плащането, което ТЗЛ прави на съдия-изпълнителя или му предава дължимата вещ, освобождава ТЗЛ от дълга и има същото погасително действие като плащането, извършено на самия длъжник пред З. З лишава длъжника от легитимация да получи валидно плащане и затова плащането, което ТЗЛ би извършило на длъжника след З, е недействително спрямо взискателя и присъединилите се кредитори. Затова те могат да искат от ТЗЛ повторно плащане. Който плаща зле, плаща два пъти /чл. 346, ал. 3/. В отношенията на длъжника и ТЗЛ плащането е обаче действително и неговото значение ще се прояви, ако З бъде отменен. Недействителни са спрямо взискателя и присъединилите се кредитори и всички сделки, сключени или извършени след З между длъжника и ТЗЛ, с които се намалява, погасява вземането или пък ТЗЛ се замества от друг длъжник. Освен тия последици запорното съобщение задължава ТЗЛ: а/ да пази дължимите от него вещи до предаването им на съдия-изпълнителя; б/ да съобщи на съдия-изпълнителя в тридневен срок от запорното съобщение данните по чл. 391. Последиците от З обхващат цялото запорирано вземане, освен като З е бил наложен върху част от него. З обхваща вземането с всички негови принадлежности, включително изтеклите и дължими в бъдеще лихви. З върху трудово възнаграждение обхваща и всяко друго възнаграждение, получено срещу същата или друга работа в същото учреждение или предприятие /чл. 395, ал. 1/. При промяна на работодателя запорното съобщение се препраща в новото учреждение или предприятие, където е преминал на работа длъжникът, като се смята връчено от съдия-изпълнителя /чл. 395, ал. 2/.

73. Изпълнение върху вещи в съпружеска общност.

Чл. 19 СК въвежда за имуществените отношения между съпрузи режим на съпружеска общност /СО/. СО е неделима през време на брака съвместна собственост без идеални части, титуляри на която са двамата съпрузи. Затова имуществото на всеки от тях се състои то лично имущество и имущество в СО. Както при изпълнение върху общ дълг на съсобственици, така и тук, описва се цялата вещ, но изпълнението ще се насочи не върху цялата обща вещ, а  върху половината от нея. Така другият съпруг отговаря за този дълг като трето лице, учредило за чужд дълг залог или ипотека върху своя вещ. Проблемите възникват кога за личен дълг на един от съпрузите, за който другият съпруг не отговаря, взискателят иска да насочи изпълнението върху вещ в СО. СО се третира спрямо личните кредитори на съпрузите като съсобственост при равни идеални части. Въведеното от закона относително правно състояние е с полезен ефект в три направления: а/ то открива пряка възможност за принудително изпълнение върху дела на съпруга длъжник от общата вещ; б/ то спестява предварителната делба на общите вещи, като условие за принудително изпълнение върху вещите; в/ то запазва непокътната СО относно всички общи вещи, върху които изпълнението не е насочено. Неудобството на възприетото разрешение е, че изпълнението върху идеалната част на съпруга длъжник от общата вещ води да съсобственост между съпруга не длъжник и купувача от принудителната продажба.

Особености на изпълнението върху вещи в СО – а/ чл. 389а поредност на имуществената отговорност на съпруга длъжник. Взискателя трябва първо да се опита да се удовлетвори от личното секвеституемо имущество на съпруга длъжник. Само ако то е недостатъчно да покрие вземането, вкл. чрез удръжки в течение на 6 мес от трудовото възнаграждение на съпруга длъжник / в размерите на чл. 341/, взискателят може да насочи за остатъка от своето вземане изпълнението върху идеалната част на съпруга длъжник в определена вещ. Разбира се, докато трае изпълнението върху личното имущество, взискателят може да обезпечи изпълнението върху общата вещ, като я запорира или възбрани; б/ когато тази вещ е движима, изпълнението е насочва не върху идеалната част на съпруга длъжник, а върху цялата вещ, без за това да е нужно съгласието на съпруга не длъжник Целта е да се избегне съсобствеността между съпруга недължник и купувача. Разбира се, съпруга не длъжник има право на половината цена от вещта. Когато вещта е недвижима, изпълнението се насочва върху идеалната част на съпруга длъжник и се подчинява на правилата за изпълнение върху идеална част от съсобствен имот; в/ при движима вещ съпруга не длъжник изгубва качеството си на собственик, а при недвижима вещ става съсобственик с едно чуждо на семейството лице. Справедливо е поради това нему да се признаят в изп процес същите правни възможности, с които разполага длъжникът по изпълнението, заедно с възможността да осуети неизгодните последици от изпълнението, стига да дезинтересира кредитора. Преди всичко съдия-изпълнителя е длъжен да уведоми съпруга не длъжник едновременно с налагане на запора или възбраната, че върху съответна вещ се започва изпълнение. Чл. 389б, ал. 3 овластява съпруга недлъжника от свое име да оспорва вземането на взискателя и да обжалва изп действия на същите основания и по същия ред като съпруга длъжник. Макар че съпругът не длъжник притежава в изп процес правомощия, равни на тези на длъжника по изпълнението, той не става такъв. Затова той може да участва в наддаването при публична продан на вещта. Съпругът не длъжник може да осуети проданта на движимата вещ или на идеалната част от недвижимия имот, ако в едномесечен срок от оценката внесе по сметка на съдия-изпълнителя равностойността на частта на съпруга длъжник. Така изпълнението се прекратява /чл. 389г/ а вещта се възлага на съпруга не длъжник Даже и да пропусне тази възможност, съпругът не длъжник пак може да запази вещта, като участва в наддаването и наддаде най-висока цена. Така съпругът не длъжник става изключителен собственик на вещта. Макар и придобита през време на брака, тя не става отново СО. Съпругът не длъжник не може по повод на принудителното изпълнение върху вещта да претендира, че поради приноса си има право на по-голям дял в тази вещ.

74. Изпълнение върху вземания на длъжника. Предаване на вземането, събиране вместо плащане.

Изпълнение върху вземания на длъжника – по смисъла на ГПК вземания са всички оценими в пари права на длъжника, които не са собственост или други вещни права върху движими или недвижими вещи. Най-честият предмет на изпълнението върху вземанията са паричните притезания на длъжника към негови длъжници. За да бъде вземането /В/ обект на изпълнение, не е нужно да е изискуемо. Обект на изпълнение могат да бъдат условни, срочни ли спорни В, както и В, удовлетворяването на който зависи от насрещна престация на длъжника. В не е факт на физическата действителност. При изпълнение върху В законът се отказва от предварителна проверка дали наистина длъжникът има В спрямо третото задължено лице. Запорът върху В се налага и следващите изп действия се предприемат само въз основа на твърдението на взискателя, че неговият длъжник има определено В. Оспорва ли се съществуването или принадлежността на В /чл. 180/, докато спорът не се реши със сила на пресъдено нещо, дължимата престация не ще може да бъде използвана за удовлетворяване на В. Третото задълженото лице /ТЗЛ/ може да не оспорва В и да го издължи доброволно. Тогава изпълнението приключва бързо, леко и успешно за взискателя. Ако дължимата престация е парична, съдия-изпълнителя с получената сума ще удовлетвори изцяло или отчасти взискателя. Когато ТЗЛ предостави на съдия-изпълнителя вещта, която дължи на длъжника, тази вещ ще бъде описана, оценена и осребрена съобразно правилата на изпълнението върху движима или недвижима вещ /чл. 394/. В тоя случай, без да удовлетворява пряко взискателя, изпълнението върху В подготвя бъдещото му удовлетворяване чрез друг изп способ. Най-често се наблюдава доброволно изпълнение от ТЗЛ, когато изпълнението се насочва върху трудово възнаграждение, върху суми по сметка на длъжника в банка, тъй като тези В са обикновено безспорни. Сумите могат да бъдат в съпружеска имуществена общност. В такъв случай чл. 389а, допуска да се насочи върху половината от сумата изпълнение за вземания срещу един от съпрузите. Чл. 389а води до разделяне на влога. Половината от него остава в изключително притежание на съпруга недлъжник. Длъжникът по изпълнението може да има в една или повече банки сметки в различна валута, но върху сумите по тях може да бъде насочено изпълнение за вземане в друга валута, защото те всички са секвестируема съставка на имуществото на длъжника.

Предаване на вземането, събиране вместо плащане – когато ТЗЛ не предаде на съдия-изпълнителя претендира престация независимо по какви причини, а взискателят смята, че запорирането В съществува, той не може да го събере принудително от ТЗЛ, като се позове на запора. Срещу ТЗЛ взискателят не разполага с ИЛ. Ако длъжникът е разполагал с такъв лист, взискателят може да го използва срещу ТЗЛ. Взискателят също може, ако задължението на ТЗЛ е удостоверено с признато от закона изп основание, да се снабди въз основа на него ИЛ срещу ТЗЛ. Липсва ли такова основание, то трябва да бъде създадено по реда на осъдителния исков процес. Взискателят обаче не е носител на запорираното В. То принадлежи на длъжника. За да го предяви съдебно, взискателят трябва да получи необходимата за това легитимация. Той я получава чрез предаване на В или за събиране, или вместо плащане. Способът се избира от взискателя, а му се предава от съдия-изпълнителя чрез възлагане. Възлагането на В за събиране не създава усложнения, когато взискателят е един. Когато взискателите са няколко, В се възлага на този, който е започнал изпълнението. Ако той не желае, В се възлага на този, който иска възлагането /чл. 393/. Полученото от ТЗЛ се използва за удовлетворяване на всички, е не само на взискателя, комуто е възложено. То създава в полза на взисателя правомощие да упражни правото на длъжника от свое име за негова сметка. Овластен да събере В, взискателят може да извършва действия, необходими за осъществяване на правото, но не може да се разпорежда с него. От друга страна, понеже длъжникът е лишен от възможността да упражни правото си, взискателят е длъжен да се грижи за осъществяване на правото с грижата на добър стопанин. Предяви ли иск срещу ТЗЛ, взискателят ще има по делото положението на страна – процесуален субституент, но наред с него като съищец ще трябва да бъде конституиран по служебна инициатива на съда и длъжника. Възлагането на В вместо плащане има гр. последици на цесия вместо плащане. То не удовлетворява взисателя, докато той не получи плащане от ТЗЛ. Но взискателят става притежател на В и го упражнява в това качество, като може да извършва и действия на разпореждане с В.

75. Присъединяване на кредитори. Плащане.

Присъединяване на кредитори – присъединяването /П/ е встъпване на кредитор с ИЛ във висящ изп процес, образуван от друг взискател, за да бъде удовлетворен встъпилият кредитор от същия имуществен обект, върху който е насочено изпълнението по висящия изп процес. П е възможно, защото запорираното или възбраненото право до принудителното му прехвърляне продължава да принадлежи на длъжника, така че всеки кредитор може да го използва, за да се удовлетвори, като вземе участие във висящия изп процес /чл. 350/. П води до множество от взискатели, които търсят удовлетворение чрез едно и също изп производство, като встъпват в отделни изп правоотношения с изп орган. П става с писмена молба на присъединяващия се, към която той прилага ИЛ, или удостоверение от съдия-изпълнителя, че листът е приложен към друго изп дело. Изключение прави държавата за публичните и вземания. П може да стане, след като изп процес е започнат и не по-късно от изготвяне на разпределението. Освен П по молба нашето право познава и т. нар П по право. При него съдия-изпълнителят е длъжен служебно да вземе предвид вземането на присъединения кредитор, като отдели сума за неговото удовлетворение. Затова чл. 353 сочи на първо място като кредитор, присъединен по право, държавата за дължимите и данъци и други вземания, щом като техният размер е бил съобщен на съдия-изпълнителя до разпределението. За да предизвика това съобщение, съдия-изпълнителя уведомява Агенцията за държавни вземания за всяко започнато от него изпълнение и за всяко предстоящо разпределение. Държавата се счита винаги като присъединен взискател за дължимите и от длъжника публични и приравнените към публичните вземания. Следователно държавата се счита за присъединен кредитор по право само за публичните и вземания по смисъла на  ДОПК, но не и за частните и вземания. Според ДОПК обаче съдия-изпълнителят изпраща съобщението на АДВ за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение. АСДВ трябва най-късно в 14 дн срок от получаването на съобщението да даде удостоверение, което съдържа информация за размера на вземанията си, както и за наложени върху имуществото на длъжника мерки за обезпечаването им, ако има такива. Прилагането на удостоверението към изп дело е условие за продължаването на изп производство от съдия-изпълнителя. Присъединените по право са освен това: а/ кредиторът, в чиято полза е било допуснато обезпечение на иск чрез запор или възбрана върху обекта на изпълнението, започнато от друг кредитор; б/ ипотекарният, заложният кредитор и кредиторът с право на задържане, когато изпълнението се насочва върху ипотекирания, заложения имот или върху имота, относно който съществува правото на задържане /чл. 354/. П не предпоставя ИЛ. Присъединеният по свое искане или по право кредитор става страна в изп процес. Според чл. 351, ал. 1 той има същите права в изп процес както първоначалният взискател. Той се ползва като него от относителната недействителност на разпорежданията на длъжника относно запорираното или възбрането право /чл. 346, 347/, от недействителността на плащането, извършено от ТЗЛ слез запорното съобщение, и може да иска възлагане на правото в изплащане на вземаннето. Без съгласието на присъединения кредитор взискателят не може по свое да спре или прекрати изп процес, нито да отложи изпълнението. За да се облекчи обаче развитието на изп процес, за изп действия се призовава само първоначалният взискател. Правното положение на обезпечения кредитор, присъединен по право, е по-особено. Този кредитор не разполага с ИЛ по време на изпълнението. Ето защо сумите, които му се полагат по разпределението, се отделят и временно се запазват от съдия-изпълнителя в очакване на ИЛ. Ако кредиторът се снабди с такъв, запазената от него сума му се предава, а ако искът на обезпечителния кредитор бъде отхвърлен и обезпечението отменено, отделената сума за него се разпределя между останалите взискатели или се връща на длъжника, ако те са удовлетворени.

Плащане – всички парични суми, които се плащат от длъжника, от ТЗЛ, от наддавачи и купувачи по публична продан, от магазини, продали движими вещи на длъжника, се внасят по сметката на съдия изпълнителя /СИ/ в банка. Сумите, внесени по сметката на СИ, са на длъжника, докато не бъдат изплатени на взискателя. Те не са нито на взискателя, нито на държавата. Затова те са на риск на длъжника. Той ще понесе последиците от евентуални погрешни плащания или злоупотреби. До размера на внесените суми длъжникът има вземане срещу съответната банка, но не може да се разпорежда с него, защото то се счита запорирано до удовлетворяване на взискателите. Със сумите по сметката се разпорежда СИ, като издава до съответната бенка нареждания за плащания /чл. 349, ал. 2/. Когато събраната по делото сума е достатъчна, за да се удовлетворят всички предявени вземания заедно с лихвите по тях и разноските по изпълнението, СИ уточнява сумата, която следва да се изплати на взискателя или на всеки взискател, когато те са повече, и нарежда до съответната банка да извърши плащането. Когато събраната сума е недостатъчна, СИ прави разпределение. СИ изплаща дължимата сума на взискателя чрез платежно нареждане до този клон на банката, където се води сметката на СИ. Плащането погасява задължението на длъжника. То удовлетворява взискателя.

76. Изпълнение на притезания за предаване на вещи, движими и недвижими.

Изпълнение на притезания за предаване на движими  вещи – принудителното отнемане на движими вещи /чл. 414/ се прилага, за да бъдат осъществени най-различни притезания за предаване на движими вещи. По този ред се осъществяват: а/ притезания, произтичащи от вещни права върху вещта /собственост, залог, ползване/; б/ притезания, произтичащи от облигационни /наем, продажба влог и т.н./; в/ владелчески притезания /чл. 75 и 76 ЗС/. Няма значение дали вещта е индивидуално или родово определена, дали тя представлява ценна книга или друг документ, дали нейното предаване се дължи от гражданин или от юридическо лице. За да се приложи този способ на изпълнение, вещта, посочена в ИЛ, трябва да се намира в държане на длъжника в деня на предаването. Отнемането и предаването на вещта може да стане даже и длъжникът да не се яви. Но взискателят или негов представител трябва да се яви. Принудителното отнемане и предаване се състои в лишаване на длъжника от държане на вещта и учредяване на държане върху вещта в полза на взискателя. Вещта се отнема от СИ. При нужда той може да упражни и принуда, като призове за съдействие органите на полицията /чл. 328/. Вещта се отнема и предава на мястото, където се намира. Изпълнението се приключва с предаване на вещта на взискателя. Извършените изп действия се удостоверяват в съставен от СИ протокол. Когато трябва да бъдат предадени родово определени вещи, дължимото количество трябва да се отдели от общото количество, което длъжникът държи. Отделят се вещи от качеството, посочено в ИЛ, а ако то не е посочено, отделят се вещи от средно качество /чл. 64 ЗЗД/. Когато отделянето изисква специални познания, СИ може да си послужи с вещи лице. предаването на вещта прави взискателят владелец, ако той е собственик, и държател, когато вещта се предава въз основа на други притезания. Ако вещта не се намира у длъжника поради изгубване или унищожаване, както и ако е така повредена, че е направена негодна за предишното и употребление, от длъжника се събира равностойността на вещта. Да се събере равностойността означава, че следва да се премине към някои от способите за събиране на парични притезания, каквото е притезанието за притезанието за паричната равностойност на вещта. Когато равностойността на вещта е посочена в ИЛ, СИ ще премине направо към опис на вещи на длъжника за събиране на равностойността. Когато ИЛ не посочва равностойността, съдът, който е издал листа, след изслушване на страните я определя при нужда въз основа на разпит на свидетели и заключение на вещи лица.

Изпълнение на притезания за предаване на недвижими вещи – принудителното отнемане и предаване на недвижим имот носи наименованието въвод във владение /ВВ/. За да се приложи ВВ, имотът трябва да се намира в деня на въвода в държане на длъжника. Страните се призовават за деня на ВВ, но тяхното явяване не е условие за ВВ. ВВ се извършва от СИ, като от имота се отстранява длъжникът, както и всичко друго, което символизира, че имотът се държи от длъжника. Взискателят се конституира като владелец чрез официалната констатация на СИ, че имотът му е предаден. Протоколът за въвода се написва на самото място, за да се обезпечи точност на констатациите /чл. 415/. ВВ може да се извърши не само относно цяла вещ, но и относно идеална част от вещта. След ВВ взискателят има право на владелческа защита по чл. 75 ЗС, защото въводителният протокол създава относно факта на владението безспорност и сигурност, каквато законът цели с изискването за 6 мес владение по чл. 75 ЗС. По същото съображение ВВ прекъсва придобивната давност върху имота не само спрямо длъжника, но спрямо трети лица. Когато лицето, отстранено от владението на имота, си възвърне владението по какъвто и да било начин, стига възвръщането да е самоволно, а да не е станало с държавен акт, СИ по искане на взискателя изважда отново самонастанилия се, като извършва срещу него нов ВВ без нов ИЛ. Чл. 416 заповядва на СИ да извърши ВВ и срещу трето лице, стига да се увери, че това лице е започнало да владее имота, след като е бил предявен искът, решението по който се изпълнява. Ако в деня на ВВ СИ завари като владелец такова трето лице, което владее имота отпреди завеждане на иска, решението по който се изпълнява, ВВ срещу това трето лице не може да бъде извършен.

77. Изпълнение на притезания за заместими и за незаместими действия. Изпълнение на задължения за бездействие.

Изпълнение на притезания за заместими действия – този способ се прилага при изпълнение на притезания за такова действие на длъжника, което мъже да бъде извършено и от друго лице и пак законният интерес на кредитора да бъде задоволен. Притезанието трябва да бъде съдебно установено /чл. 419/. На практика способът  на чл. 419 се използва при задължения за възстановяване в натура на вреди от непозволено увреждане или пък при съседски задължения, чието осъществяване трябва да стане в имота на длъжника. За да могат да се изпълнят тия задължения, взискателят трябва да бъде овластен да влезе в имота на длъжника, което длъжникът се задължава да понесе /чл. 422/. Според чл. 419, когато длъжникът не изпълни действие, за което е осъден и което може да поиска от СИ да го овласти да извърши действието вместо длъжника. Овластяването трябва да конкретизира действието и мястото, където то трябва да бъде извършено. Действието се извършва за сметка на длъжника. Взискателят може да извърши действието и след това да поиска от длъжника да внесе предварително сумата, която е нужна, за да се извърши действието, като предяви срещу длъжника иск.

Изпълнение на притезания за незаместими действия – действието на длъжника е незаместимо, когато само чрез него може да бъде удовлетворен законният интерес на взискателя. Поради незаместимостта на престацията законният интерес на кредитора ще бъде удовлетворен само като длъжникът бъде принуден лично да извърши дължимото действие. Затова чл. 421 предвижда, че упорството на длъжника да не извършва дължимото действие трябва да бъде пречупено чрез последователни глоби. СИ налага глобите по искане на взискателя. Всяка отделна глоба не може да надминава 200 лв. При всяко глобяване СИ предупреждава длъжника, че ще му наложи следваща глоба, ако не изпълни.

Изпълнение на задължения за бездействие – това са задължения да не се върши определено действие от длъжника или да се търпи от длъжника извършването на определено действие от правоимащия. Законният интерес на кредитора ще бъде удовлетворен само ако лично длъжникът бездейства. Такива са например задължението на разведения съпруг на преустанови да носи името на другия съпруг след развода, задължението се търпи преминаването през съсобствения имот и т.н. Изпълнителният способ се състои в принуждаване на длъжника да се съобрази със задължението за бездействие /чл. 422/. За всяко нарушаване на задължението за бездействие СИ му налага глоба в размер до 400 лв. Глобите се повтарят толкова пъти, колкото пъти се повтаря нарушението. Установяването на отделното нарушение става по молба на взискателят от СИ. Глобата се налага въз основа на протокола, констатиращ нарушението. Ако длъжникът оспорва, че е нарушил задължението си, той може да обжалва наложената глоба пред съда /чл. 423/.

78. Защита на длъжника.

Тази защита може да  предхожда , съпътства или да следва изп процес. Защитата при несъдебни основания предпоставя, че на длъжника е вече връчена призовка за доброволно изпълнение и че той оспорва съществуването на вземането, неговата изискуемост или отговорността си за него. В такъв случай длъжникът разполага с два способа за защита. Той може да спре изпълнението, като застави взискателя да предяви иск, за да установи вземането си, под срах, че изпълнението ще се прекрати, ако искът не бъде предявен /чл. 250 и 252/. Ако няма възможност или пропусне да спре изпълнението, длъжникът може да се защити, като предяви иск, че вземането не съществува. Компетентен да постанови спиране на изпълнението е съдът, в чийто район действа съдия-изпълнителя, връчил призовката за доброволно изпълнение. До него длъжникът трябва да подаде молба за спиране на изпълнението в преклузивен седемдневен срок от деня, когато е получил призовката за доброволно изпълнение. Този срок може да бъде продължаван и възстановяван. С молбата за спиране на изпълнението длъжникът трябва да предяви възражения, подкрепени с убедителни писмени доказателства, че изп право не съществува, или пък да представи в същия срок обезпечение за взискателя. Понеже изпълнението е започнато по несъдебно изп основание, така че изп право не е установено със сила на пресъдено нещо, длъжникът може да оспорва изп право с всички възражения, които би могъл да противопостави на осъдителния иск на взискателя, станал безпредметен поради несъдебно осъдително основание. Когато длъжникът не разполага с убедителни писмени доказателства, той все пак може да предизвика спиране на изпълнението, като представи надлежно обезпечение, че взискателят ще бъде удовлетворен. То е индиция, че оспорването е сериозно. Обезпечението се представя по редна на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. То трябва да е надлежно, т.е. да покрива цялото вземане заедно с лихвите, и да създава безсъмнено право за предпочително удовлетворяване на взискателя. Когато обезпечението се представя от едни от няколкото длъжници, изпълнението се спира само спрямо него, а когато то не покрива цялото вземане, спирането се ограничава само до размера на обезпечението. Съдът проверява дали са налице основанията за спиране на изпълнението, но не и дали вземането съществува. Определението по спиране на изпълнението може да се обжалва по реда на частните жалби. Когато съдът спре изпълнението, взискателят може да предяви срещу длъжника положителен установителен иск относно вземането си в месечен срок от деня, когато спирането на изпълнението е влязло в сила. В образувания исков процес съдът проверява възраженията на длъжника срещу вземането. В зависимост от тяхната основателност той ще уважи или ще отхвърли иска. В първия случай спирането на изпълнението отпада и на изп процес се дава ход, защото вземането съществува. Във втория случай изпълнението се прекратява, а даденото обезпечение за спиране на изпълнението се освобождава. Ако в срока по чл. 252 взискателят не предяви иск, ИЛ се обезсилва по право, изпълнението се прекратява, а даденото от длъжника обезпечение се освобождава от съда. Ако длъжникът не е могъл или е пропуснал да се защити по реда на чл. 250, той трябва да използва исковата защита, като предяви срещу взискателя отрицателен установителен иск, че не дължи, респ. че вземането е още неизискуемо. По този иск взискателят следва да докаже факта, от който вземането му произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането. В заведения процес длъжникът трябва изчерпи всички свои възражения срещу изп право. Пропуснатите възражения той не може да предяви по-късно с нов иск. Те се преклудират от силата на пресъдено нещо. Ако предявения иск бъде уважен, изпълнението ще бъде прекратено. Съдебните изп основания се ползват със сила на пресъдено нещо. Според чл. 255 при съдебното изп основание длъжникът може да оспори изп право само чрез отрицателен установителен иск и този може да бъде основан само на факти, непреклудирани от силата на пресъдено нещо. Съдебното изп основание може обаче да е порочно. Зад порочността му се крие несъществуване на изпълняемото право. За да се защити срещу изпълнението, длъжникът трябва да унищожи порочното съдебно изп основание. Редът за унищожаване на порочното съдебно изп основание се предопределя от неговия вид. А ако се касае за съдебно решение, в зависимост от неговия порок ще влезе в действие отмяната на влезли в сила решения. Нейното използване ще доведе до спиране на изпълнението. Ако се касае за съдебна спогодба, длъжникът ще се защити с конститутивен иск за нейното унищожаване и може да обезпечи този иск чрез спиране на изпълнението. Ако съдебното изп основание е подправено, длъжникът ще се защити с установителен иск. Изпълнението въз основа на предварително изпълняеми решения съпътства висящия още исков процес относно изпълняемото право. Длъжникът ще се защити, като обжалва решението, което се изпълнява предварително. Докато трае въззивното производство, като обезпечителна мярка може да се постанови спиране на изпълнението срещу представяне на обезпечение по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. Изпълнението се спира по право, ако въззивната инстанция отмени решението. По правило длъжникът не може да оспорва пред съдия-изпълнителя изпълниемо право. Съдия-изпълнителя сам прекратява изпълнението, когато по предвидения от закона ред бъде доказано плащане, с което взискателят е удовлетворен. Това е надлежно заверена разписка от кредитора, че е получил сумата, дължима по ИЛ, или документ от съответната банка за извършеното плащане. Становището на съдия-изпълнителя по искането за прекратяване на изпълнението може да се обжалва. Но нито то, нито решението на РС по жалбата имат сила на пресъдено нещо по спора дали изп право съществува, или е погасено чрез плащане. По същия начин след да се постъпи, когато длъжникът се позовава: на смърт на правоимащия по вземане на издръжка; на отказ от наследство или на приемането му под опис. Когато принудителното изпълнение е вече приключено, а удовлетвореният кредитор е привиден /изп право не съществува/, защитата на длъжника се състои във връщане на полученото от привидният кредитор. Длъжникът не се нуждае даже от осъдителен иск срещу взискателя. Съдът, постановил новото решение, издава на длъжника ИЛ срещу взискателя за връщане на сумите или на вещите, получени въз основа на изпълнението. В други случаи на приключено принудително изпълнение длъжникът, за да получи обратно от взискателя недължимо полученото, трябва да предяви срещу него осъдителен иск. От незаконно изпълнение длъжникът може да претърпи вреди и загуби. За да са налице всички условия за отговорността за непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД/, необходимо е взискателят да е виновен. Неговата вина е безсъмнена, когато той е бил недобросъвестен – знаел е, че вземането, удостоверено в изп основание, не съществува.

79. Защита на конкуриращ взискател.

Когато при изпълнение на парични притезания в разпределението участва привиден кредитор, при конкуренция с него удовлетворяването на истинския кредитор може да се окаже изцяло или отчасти осуетено. Защитното средство на истинския кредитор е отрицателният установителен иск /чл. 359/.  По него взискателят може да се позове на всякакви факти, които изключват, унищожават или погасяват оспорваното притезание. Кръгът на тия факти не е ограничен от силата на пресъдено нещо, която обвързва длъжника. Тя не може да се противопостави на оспорващия взискател. Ето защо той може да оспори и такова притезание, което е установено в влязло в сила решение, и от въз основа на факти, предхождащи решението. Искът се предявява срещу длъжника и привидния кредитор: оспорва се същестуващото между тях правоотношение. За да обезпечи предявения иск, чл. 359 предписва, че сумата, която по разпределението е предназначена за взискателя с оспорено вземане, не му се предава, което значи, че изпълнението в полза на този взискател се спира. Понеже спирането обезпечава един още непредявен, т.е. бъдещ иск, сам законът определя срока, в който искът трябва да бъде предявен. Тоя срок е месечен. Ако той бъде пропуснат, спирането отпада по право и сумата, която по разпределението се полага на кредитора с оспореното вземане, му се предава. Когато месечният срок бъде спазен, сумата се задържа по сметката на съдия-изпълнителя до завършване на процеса. Ако предявеният иск бъде отхвърлен, сумата се предава на взискателя с оспореното вземане. Ако той бъде уважен, сумата се разпределя между останалите взискатели.

80. Защита на трето лице при въвод във владение.

Условията при които защитата на третото лице е допустима са: а/ трябва да се касае за трето лице, което държи имота за себе си; б/ владението на третото лице трябва да е започнало, след като е било заведено делото, решението /или спогодбата/, по което се изпълнява; в/ третото лице трябва да заявява върху имота права, които изключват правото на взискателя да получи имота. Законът допуска въвод срещу трето лице, защото предполага, че то е придобило своите права от длъжника в течение на висящия процес, така че е обвързано от решението, което признава правото на взискателя върху имота и отрича претенцията на длъжника, че има право да владее имота. Всеки опит на третото лице да се позове на отреченото право на длъжника ще бъде посрещнат с отвод за пресъдено нещо. За да не бъде пресечена с такъв отвод, защитата на третото лице трябва да се позовава на такова право, което не е тъждествено с правото на длъжника по изпълнението. Защитата на третото лице се развива при описаните предпоставки в няколко етапа: 1. третото лице трябва да се позове пред съдия-изпълнителя на своите права. Без да ги проверява, съдия-изпълнителят трябва да отложи въвода и да даде на третото лице тридневен срок да поиска от съда да спре изпълнението. Съдия-изпълнителят няма право сам да спре или да прекрати изпълнението; 2. в дадения му срок третото лице трябва да предяви пред съда молба за спиране на изпълнението, като представи писмени доказателства в подкрепа на претендираното право /чл. 417/. Компетентен да разгледа молбата е РС, в чийто район се върши въводът. Молбата се разглежда в съдебно заседание с призоваване на взискателя, длъжника по изпълнението и третото лице. Ако молбата е подкрепена с писмени доказателства, съдът преценява дали претендираните права от третото лице изключват правото на взискателя и дали претенцията на третото лице с оглед на представените доказателства е вероятно основателна. Счете ли, че тя е такава, съдът постановява да се спре въводът като обезпечителна мярка на бъдещия иска на третото лице, за чието предявяване съдът му дава седмичен срок. Ако в тоя срок искът не бъде предявен, спирането се отменя и въводът се извършва /чл. 417/. Искът, който третото лице трябва да предяви е отрицателен установителен иск. Ако третото лице претърпи въвода, понеже е пропуснало или не е могло да упражни правата по чл. 416 и 417, то може да предяви правото си чрез осъдителен иск, за да възстанови изгубеното владение върху имота.

81. Защита на трето лица при изпълнение върху чужда вещ.

Тази защита е уредена в чл. 336. Тя се прилага само при изпълнение на парични притезания, защото предпоставя, че изпълнението е насочено не върху имуществено право на длъжника, а върху право на трето лице /ТЛ/. Тя е допустима, ако изпълнението е вече започнало чрез запор или възбрана върху чуждото право и още не е приключило, така че може да бъде прекратено. ТЛ има нужда, а следователно и интерес от защитата по чл. 336, ако вещта се държи от длъжника, така че може да бъде описана. Ако вещта се намира в държане на ТЛ, то ще защити правата си чрез жалба. Легитимирано да търси защитата по чл. 336 е всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Засегнат от изпълнението е преди всичко собственикът на вещта, обект на изпълнението. Собственикът ще загуби собствеността при изпълнение върху движима вещ, а владението на вещта при изпълнение върху недвижим имот, а притежателят на вземането не може да получи плащане от своя длъжник. Засегнати от изпълнението са и притежателите на вещни права върху запорираната или възбранена вещ. Защита по чл. 336 е искова. ТЛ ще предяви отрицателен установителен иск. С него се отрича, че правото, обект на изпълнението, принадлежи на длъжника. Претендираното от ТЛ право го легитимира като ищец, обосновава неговия интерес от иска, но не е предмет на иска и на процеса. Разбира се, ТЛ може да предяви съдебно и това право, ако иска да получи от длъжника владението на вещта, а не само да прекрати изпълнението. Тогава ще сме пред съединяване на искове. Искът може да се предявява срещу взискателя и длъжника. Искът може да бъде обезпечен чрез спиране на изпълнението. Ако бъде уважен, изпълнението ще бъде прекратено. Защитата на ТЛ ще бъде тогава постигната: неговите права не ще бъдат засегнати от незаконното изпълнение. Ако искът бъде отхвърлен, спирането ще бъде отменено и изпълнението ще продължи, защото е законно: обектът на изпълнението принадлежи на длъжника. Когато изпълнението е насочено върху вземане, което не принадлежи на длъжника, претендентът за вземането ще предупреди третото задължено лице за своята претенция и ще поиска от него да не предава дължимото на съдия-изпълнителя. Срещу запора върху вземането, чиято принадлежност претендира, ТЛ не може да се защити чрез жалба, защото запорът е процесуално законосъобразен. Според чл. 336, ал. 3 взискателят отговаря при условията на чл. 45 ЗЗД за вредите, които е причинил на ТЛ, като е насочил изпълнението върху вещ, която му принадлежи. За отговорността на взикателя е достатъчна небрежна вина, когато изпълнението не насочено върху недвижим имот. При изпълнение, насочено върху движима вещ, отговорността на взискателя се поражда, ако той е бил недобросъвестен – знаел е, че насочва изпълнението върху чужда вещ.

82. Защита от действията на съдия-изпълнителя.

Тази защита влиза в действие при процесуална незаконност на принудителното изпълнение /ПИ/, насочва се срещу незаконосъобразните действия или откази на съдия-изпълнителя /СИ/ и се осъществява чрез жалба срещу тях. Легитимирани да обжалват са лицата, чиито права са засегнати от незаконните действия или откази на СИ. Това са преди всичко страните по ПИ – взискателят, длъжникът и пресъединените кредитори. Легитимирани да обжалват са и участващите в изпълнението лица /наддавач, купувач, трето задължено лице, пазач/. С незаконните си действия СИ може да засегне и правата на трети лица. Тогава и те са легитимирани да обжалват. СИ действа като орган на държавна власт. Ето защо способът за защита срещу неговите незаконни действия или откази е жалбата, а не искът. Жалбата /Ж/ става необходима, защото сам СИ не може да отмени незаконното си действие. Според чл. 333, ал. 1 Ж се подава чрез СИ, чието действие или отказ се обжалва, до ОС по мястото на изпълнението. Ж се подава в 7 дн срок от действието, което се обжалва, ако страната е присъствала при извършването му или е била призована за него, а в останалите случаи – в 7 дн срок от съобщението. Препис от Ж се връчва на другата страна, която в 3 дн срок от получаването може да подаде писмени възражения. По естеството си производството по Ж е спорно, правораздавателно производство. Когато се обжалват действията на СИ, производството има тяхното отменяне /унищожаване/ поради незаконосъобразността им. Иска се да се унищожат правните последици на порочното действие, ката се задължи СИ валидно да повтори порочно извършеното действие или изобщо да не го извършва, когато не е имал право да го предприеме. Когато се обжалва отказ на СИ, целта на обжалването е да се задължи СИ да изпълни процесуалното си задължение, като извърши отказаното действие. Производството по Ж се развива в закрито заседание, когато Ж е подадена от страна на ПИ. По аналогия на чл. 334, ал. 2 Ж, подадена от участващо в изпълнението лице, трябва да се разглежда в открито заседание с призоваване на жалбоподателя и на страните по ПИ. Допустими са всички доказателствени средства, допустими и в исковия процес. Важно доказателствено средство по тия дела представляват протоколите на СИ, удостоверяващи неговите действия.  Съдът се произнася по Ж не като въззивна инстанция, а като контролен орган, който може да отмени незаконното действие, да задължи СИ да предприеме отказаното действие, но сам не може да извърши дължимото валидно изп действие. Ж не спира сама по себе си ПИ. Съдът обаче може да постанови спиране на ПИ, докато трае производството по Ж. Спирането обезпечава обжалването. Решението на ОС по жалбата не подлежи на обжалване. За обжалване на разпределението чл. 358 съдържа особени правила. Ж се разглежда в открито заседание с призоваване на длъжника и на всички взискатели, участващи в разпределението. Решението на Ж установява със сила на пресъдено нещо съществуването на привилегията, нейния ред, размера на сумата, която се полага при съразмерно удостоверяване на кредиторите. Защита на трети лица – право на жалба има обаче само третото лице, което в деня на описа владее вещта. Срокът за подаване на жалба от третото лице тече от деня, когато то е узнало за действието. Когато жалбата се подава от третото лице, преписи от нея се връчват и на взискателя и на длъжника. Ж подадена от третото лице, се разглежда винаги в открито заседание с призоваване на страните по изпълнението. Проверката на съда обхваща и въпроса за собствеността на запорираната или възбранената вещ. Ако тя принадлежи на длъжника, макар да се намира във владение на третото лице, законът счита изпълнението за законно. Ако Ж бъде уважена, изпълнението, насочено върху вещта, владяна от третото лице, се прекратява. Защитата на третото лице постига целта си: незаконното изпълнение се осуетява. При въвод във владение на недвижим имот съдия-изпълнителя няма право да извършва въвода срещу такова трето лице, което владее имота отпреди завеждане на делото, решението по което се изпълнява. Ако третото лице пропусне срока за обжалване, то може да се брани срещу незаконния въвод чрез иск за нарушено владение /чл. 332, ал. 3/.

83. Цел и същност на обезпечаването на иска. Обезпечителни мерки.

Цел и същност на обезпечаването на иска -  В зависимост от двете форми на правен спор и съответната им защита се очертават принципиално две опасности спрямо търсената защита: а/ да не може да се осъществи съдебно потвърденото право и б/ да се осъществи съдебно отреченото право. Средството срещу тези опасности е обезпечаването на иска /ОИ/. Затова неговата цел е/ а/ да осигури, докато спорът е висящ, че неоснователно отричаното право ще бъде осъществено; б/ да попречи, докато спорът е висящ, да се осъществи неоснователно претендираното право. И в двата случая ОИ брани заплашеното материално право. За да бъде годно средство срещу опасността от промени, предприети от ответника и осуетяващи защитата, търсена с иска, ОИ трябва да лиши ответника от фактическа или правна възможност да предприеме такива промени.  За да лиши ответника от подобна възможност, съдът с едностранни, властнически актове навлиза в правната сфера на ответника, като я ограничава двояко: а/ било чрез отнемане на правни възможности, с които иначе ответникът разполага; б/ било чрез възлагане върху ответника на задължения, които той иначе няма. В това се състои обезпечителната защита, която ОИ дава на ищеца, и обезпечителната санкция, която то същевременно налага на ответника. Чрез нея фактическото и правно положение се запазва в състоянието, което е било заварено от обезпечителната мярка. Докато правните последици на решението имат окончателен характер, обезпечителната защита е привременна. Тя важи, докато е висящ исковия процес, чийто изход очаква. Тя предпоставя вероятната основателност на иска и затова отпада, ако той бъде отхвърлен като недопустим или неоснователен. Обезпечителната защита не навлиза така дълбоко в правната сфера на ответника, както обезпечената правна последица на решението. Целта и е: да подготви, да осигури, но не и да осъществи търсената с иска защита. Целта на ОИ е да изненада ответника, като му отнеме възможността на обезсмисли защита, търсена иска, преди да е да предприеме промените, заплашващи правото на ищеца. ОИ се намира с исковия и изп процес във функционална зависимост. ОИ обезпечава не правилността на решението а неговото осъществяване. Затова ОИ е една самостоятелна форма за защита на гражданските права. ОИ косвено ускорява исковия процес и е даже в състояние да напъти ответника към доброволно разбирателство с ищеца, когато оспорването е безнадеждно, а осъществяването на правото осигурено. Правото за ОИ предпоставя вероятна основателност на иска, индицирана чрез условията за допускане на ОИ. Правото на ОИ не е право да се започне производството по ОИ. То е право да се получи надлежната обезпечителна мярка. Обезпечителната защита се дава по реда на обезпечителния процес. Той обхваща две производства: а/ производството по допускане на ОИ; и б/ производството по налагане на допуснатото ОИ.

Обезпечителни мерки - /ОМ/ представлява защитата и санкцията, в които се състои обезпечението на иска. За да бъде ефикасна, ОМ трябва да се приспособи към обезпечителната нужда. Съобразно с двете насоки на нуждата от обезпечаване ОМ се обединяват в две основни групи: а/ ОМ, осигуряващи бъдещото осъществяване на неоснователно отричаното право и б/ ОМ, осуетяващи настоящото осъществяване на неоснователно претендираното право. ОМ от първата група се прилагат при осъдителни и положителни установителни искове. ОМ от втората група се прилагат при отрицателни установителни искове. Съобразно с това, дали ОМ е посочена от закона, уговорена от страните или пък е предоставена на преценка на съда, различаваме: а/ ОМ, предписани от закона: запор, възбрана; б/ ОМ, уговорени от страните; в/ ОМ по преценка на съда. Съобразно с вида на материалното гражданско право, което ОМ защитава, различаваме: а/ ОМ в защита на парични притезания; б/ ОМ в защита на вещни права; в/ ОМ в защита на потестативни и на всякакви други права. Обезпечителната заповед е условие за налагане на всички ОМ. Определението допускащо ОМ, се явява спрямо нея обезпечително основание. Във основа на обезпечителното основание се издава обезпечителната заповед. Тя удостоверява правото на ищеца за обезпечаване и заповядва да се осъществи то, като се наложи допуснатата от съда ОМ. Съдът, който е постановил ОМ, издава обезпечителната заповед. Преди да я издаде, той проверява изпълняемостта на обезпечителното основание. Ако ОМ е допусната от съда под гаранция, обезпечителната заповед ще бъде издадена от съда само след като ищецът представи определената от съда гаранция. ОМ се налага по молба на ищеца въз основа на обезпечителната заповед от органа, компетентен да наложи ОМ. При запор върху вещи или вземания това е съдия-изпълнителят, а при възбрани – съдията по вписванията. Запорът и възбраната като ОМ на осъдителни искове не могат да се налагат върху несеквестируеми имуществени права /чл. 316, ал. 3/, лишават ответника от разпоредителна власт, задължават го да пази запорираната или възбранена вещ и могат да доведат до предаване на вещта на пазач /чл. 320/. Когато налага обезпечителен запор върху движими вещи или вземания, съдия-изпълнителят изпраща на ответника съобщение, което изпълнява същата функция както призовката за доброволно изпълнение при изп запор. Обезпечителните запор и възбрана пораждат една присъща за тях правна последица, изгодна за ищеца. Те го правят присъединен кредитор, когато върху запорираното или възбраненото право е насочено принудително изпълнение от друг кредитор, разполагащ вещи с ИЛ. Когато запорът или възбраната се налагат като ОМ по искове за собственост на запорираната или възбранена вещ, те имат по хипотеза за обект вещ, която принадлежи на ищеца. Затова правните последици на запора и на възбраната като ОМ при искове за собственост се ограничават в лишаване на ответника от държане на вещта, като тя се предава на пазач, или пък в задължаване на ответника да се грижи за вещта като добър стопанин, когато тя се оставя в негово държане. Заменянето на ОМ е един съвкупен акт, който едновременно заличава правните последици на старата ОМ и създава правните последици на новата ОМ. Заменянето на ОМ предпоставя начално или последващо несъответствие между старата ОМ и обезпечителната нужда, респ. между ОМ и справедливия интерес на ответника да се задоволи обезпечителната нужда на ищеца без ненужно обременяване на ответника. Заменянето на ОМ може да бъде искано не само от ответника, но и от ищеца. Законът изисква противната страна да бъде уведомена за молбата и да се вземат предвид нейните възражения /чл. 317, ал. 1/. На противната страна следва да се връчи препис от молбата за заменяне на ОМ и тя може да подаде възражения срещу заменянето в тридневен срок от получаването на преписа. Съдът се произнася по молбата в закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба. Съдът е длъжен да отмени старата ОМ по оценим в пари иск въпреки противопоставянето на ищеца, когато ответникът учреди в полза на ищеца залог в пари или в ценни книги съобразно с чл. 180 и 181 ЗЗД. Отменянето на ОМ се изчерпва в преустановяване действието на наложена ОМ. Отменянето на ОМ предпоставя първоначална липса или последващо отпадане на предпоставките за допускане на ОМ. В зависимост от различните случаи на такава липса или последващо отпадане различен е и редът за отменяне на ОМ. Когато ОМ е била допусната въпреки липсата на предпоставките за обезпечаване по чл. 310, тя ще бъде отменена чрез обжалване на определението, с което е била постановена. Когато ОМ е била допусната законосъобразно, но ищецът се отказва от нея и моли тя да бъде вдигната, съдът е длъжен да я вдигне, без да спазва производството по чл. 321. ОМ може да е била допусната процесуално законосъобразно. Впоследствие обаче се разкрива, че тя е неоправдана, защото очакваното уважаване на обезпечителния иск не е настъпило. Налага се тогава да бъде отменена неоправдана ОМ, защото тя противозаконно ограничава правната сфера на ответника. Отменянето на ОМ трябва да стане по реда на чл. 321, който бе вече разгледан по повод заменянето на ОМ. Тук активно легитимиран е ответникът, а не ищецът и предмет на проверка от страна на съда ще бъде дали е отпаднало основанието за допусната по-рано ОМ. Отменената ОМ се вдига, след като влезе в сила определението за нейното отменяне.

84. Производство по допускане обезпечаването на иска.

Приложното поле на обезпечаването на иска /ОИ/ се определя от обезпечителната нужда. Такава нужда може да възникне по повод на всеки иск без оглед на вида на защитата, търсена с иска. Нуждата от обезпечаване може да възникне не само по повод на заплашени имуществени права, но и по повод на неимуществени права. Обезпечителната нужда може да възникне, преди да е бил предявен иск относно спорното право. Затова чл. 309 допуска да се обезпечава бъдещ иск. Нуждата от обезпечаване може да възникне по всяко време, докато делото е висящо, и отпада след като решението е влязло в сила. ОИ е допустимо, докато исковият процес е висящ. ОИ е допустимо даже и производството по иска да е спряно /чл. 310, ал. 4/. Наред с общите правила, уреждащи типичното ОИ, законът съдържа особени правила при обезпечаване: а/ на бъдещ иск; б/ на иска за издръжка; и в/ на искове от или срещу държавни учреждения. Компетентен да допусне ОИ е не само първоинстанционния съд, но и въззивният и ВКС. Производството по ОИ започва по молба на ищеца, а не служебно. Молбата за ОИ може да бъде включена в ИМ. Тя трябва да бъде писмена. В нея ищецът трябва да посочи обезпечителната мярка. Препис от молбата не се представя и не се връчва на ответника. По молбата за ОИ съдът се произнася в същия ден на нейното постъпване, и то в закрито заседание, без да се призовава и изслушва ответникът.  За да допусне исканото ОИ, съдът трябва да установи, че ищецът има право за ОИ. Такова право той има: а/ когато предявеният иск е допустим и вероятно основателен и б/ когато е налице интерес от ИО, т.е. нужда от обезпечаване. Законът не поставя изрично изискването, че предявеният иск трябва да е допустим. Но то следва то целта на ОИ: да осигури осъществяване на правните последици от решението. Допустимият иск трябва да е вероятно основателен. Налице е вероятния основателност на иска, когато той е подкрепен от писмени доказателства. Представеният документ не трябва да възбужда съмнение в неговата автентичност. Когато не разполага с документ, ищецът може да удостовери вероятната му основателност, като изрази готовност да представи гаранция в определен от съда размер. Даже и искът да е вероятно основателен, съдът не ще допусне ОИ, ако ищецът няма нужда от ОИ, така че липсва интерес от ОИ. Увери ли се, че ищецът има право за исканото ОИ, съдът го допуска. Да се допусне ОИ, означава да се постанови определена обезпечителна мярка. Съдът няма право да се отклонява от посочената от ищеца обезпечителна мярка. Когато искът се основата на договор, в който договарящите са уговорили кое имуществено право на ответника ще служи при нужда като обект на обезпечение, запор или възбрана могат да бъдат наложени само върху този имот. Когато съдът обуславя ОИ от гаранция, ОИ се допуска условно: ако бъде представена определената от съда гаранция. Когато една обезпечителна мярка не обезпечава иска в целия му размер, ОИ може да стане с няколко обезпечителни мерки. А когато писмените доказателства се отнасят до част от иска, като правят само тази част вероятно основателна, съдът може да допусне ОИ само относно тази част /чл. 313/. По допускането на ОИ съдът се произнася с определение. Определението на съда по ОИ може да се обжалва с частна жалба. Легитимиран да обжалва е ищецът, ако молбата за ОИ бъде отхвърлена или уважена при неблагоприятни за ищеца условия. Когато ОИ е допуснато, легитимиран да обжалва е ответникът. Срокът за обжалване е 7 дн. Подадената жалба не спира налагането на обезпечителните мерки. Обезпечаването на бъдещ иск се характеризира със следните особености: 1. родово компетентен да допусне ОИ в този случай е винаги РС без оглед на цената на възнамерявания иск и страните по него. Местно компетентен е РС по местожителството на ищеца или по местонахождението на имота. Изборът е предоставен на ищеца. Допусне ли ОИ, съдът винаги трябва да определи и срок, в който възнамеряваният иск следва да бъде предявен. Ако в дадения срок искът не бъде предявен, погасява се не правото на иск, а допуснатото обезпечение. Бъде ли искът предявен в срока, допуснатото ОИ важи до приключването на делото с влязло в сила решение.

85. Същност на охранителните производства. Общи правила на охранителните производства.

Същност на охранителните производства /ОП/ - белезите, характерни за ОП, се извличат от разпоредбите на ГПК, уреждащи ОП, защото те ни разкриват кои производства законът счита за охранителни. 1. ОП, споделят белезите, които са присъщи на всяко производство като динамичен фактически състав. Но те са съдебни производства. По всички тях като орган, който движи производството и постановява охранителния акт /ОА/, действа съдът или нотариус. Затова не са ОП тези, които са възложени на несъдебни органи, макар и да завършват с актове, сходни по правни последици на ОА. За ОП важи изискването за съдийска независимост. Правните последици от на актовете, към които са насочени ОП, са отнасят до граждански правоотношения в широк смисъл на думата, а но до държавноправни отношения. Производството, възложено на съда, е тогава охранително, когато е насочено към акт, който по естеството си е охранителен. Единственото предназначение на ОА е да породи изгодни за молителя правни последици, без те да представляват същевременно посягане върху чужда правна сфера. ОП актът, който ги завършва, има не репресивен, а превантивен характер. Тъкмо защото целят превенция, а не репресия, ОА за разлика от защитно-санкционните не подлежат на принудително изпълнение.

Общи правила на охранителните производства – ОП не започват служебно, а по молба на заинтересуваното лице. диспозитивното начало важи и по ОП: охранителният акт /ОА/ е желан, а не наложен акт. Молбата трябва да бъде писмена. Тя трябва да сочи ОА, при нужда – доказателствата в подкрепа на искането, и да бъде подписана. Дефектите на молбата са подправими по чл. 100. Препис от молбата не се представя. Както видяхме, ОП са едностранни. По тях няма противна страна. Охранителните дела са родово подсъдни на РС. Местната подсъдност се определя от местожителството на молителя, а при няколко молители – от местожителството на когото и да било от тях. Разглеждането на охранителните дела поради едностранния им характер става в закрито заседание. И по охранителния дела важи принципът за дирене на истината. Но разкриването на истината по тия дела е затруднено от липсата на противна страна, заинтересувана да разкрие неистинността на фактите, твърдени от молителя. Така се обяснява защо законът особено подчертава служебното дирене на истината по охранителни дела. То намира израз преди всичко в задължението на съда по свой почин да провери дали са налице условията, предвидени от закона, за да бъде издаден ОА. За да издири истината, съдът може да постанови молителят да се яви лично пред него, за да го разпита. Когато е затруднен да събере други доказателства относно условията за ОА, съдът може да задължи молителя да потвърди с декларация истинността на фактите, твърдени от него /чл. 428/. След като събере доказателствата относно фактите, релевантни за искания ОА, съдът се произнася по молбата с решение. Ако съдът установи, че на налице условията за издаване на ОА /чл. 427/, той уважава молбата и издава акта. Решението на съда, с което ОА се издава, не подлежи на обжалване /чл. 431/. Намери ли, че някое от условията за издаване на ОА не е налице, съдът отхвърля молбата, като отказва да издаде искания ОА. Отказът на съда подлежи на обжалване. Жалбата следва да бъде подадена в 7 дн срок от деня, когато на молителя е съобщено, че е изготвено решението, с което молбата му е отхвърлена /чл. 432, ал. 1/. Решението по ОП влиза в сила съобразно с изискванията на чл. 219. Решенията по ОП, не се ползват със сила на пресъдено нещо. Въпросът дали молителят е имал право да иска ОА, може да бъде пререшен по исков ред. За оттегляемостта на ОА не може да се даде еднакъв отговор, важащ за всички ОА, предвид дълбоките разлики в предназначението и правните последици на тия актове. То предназначението и правните последици на акта с оглед и на изискванията на правната сигурност ще зависи дали ОА ще може да бъде оттеглян от съда, който го е постановил, или ще трябва да бъде считан за неоттегляем, т.е. за стабилен. Що се касае да правните последици на отделните ОА, те се пораждат, след като ОА влезе в сила. Те започват с формалната доказателствена сила на удостоверяващите ОА /нотариални удостоверявания; решения по чл. 436/ преминават през оповестяващото действие на вписванията, за да стигнат до създаване на ново правно положение чрез актовете за разрешаване и потвърждаване на сделки или за назначаване на представители. Отклонения от типичното развитие на ОП представляват спирането и прекратяване на ОП. Когато преди или след образуването на ОП е започнат исков процес относно правоотношение, което е условие, за да бъде издаден ОА, или което е предмет на установяване с този акт /чл. 430, ал. 1, б. “а”/. Производството за издаване на този акт трябва да бъде спряно, ако трето лице, узнало за ОП, се противопостави на издаване на ОА, тъй като оспорва правоотношението, което е условие или предмет на искания ОА. При такова оспорване между молителя и третото лице възниква гр. спор, който е пречка да се развие ОП. Бъде ли спряно ОП, съдът дава на молителя месечен срок да предяви иск срещу третото лице, с който да угтттфстанови съществуването на претендираното правоотношение. ОП се прекратява /чл. 433/: а/ когато бъде оттеглена молбата за издаване на ОА; прекратяването в тоя случай е проява на диспозитивно начало в ОП; б/ когато молителят не бъде намерен на адреса, който е посочил; в/ когато при възникнал спор по чл. 430, ал. 1, б. “б” молителят не предяви в месечен срок иск срещу оспорващото трето лице; прекратяването се налага от бездействието на молителя, което е указание за неоснователност на молбата му. Определението, с което ОП се прекратява, може да се обжалва с частна жалба. Прекратеното ОП може да бъде образувано отново с нова молба. Издаденият ОА може да бъде порочен. Порочният ОА засяга обществения интерес: а/ той накърнява законността; и б/ интересите, на които е призован да служи законният ОА. Ето защо чл. 431, ал. 3 овластява прокурора да предяви иск за отменяне /унищожаване/ на незаконния ОА. Исковият път за атакуване на незаконния ОА е възможен и наложителен, защото ОА не се ползва със сила на пресъдено нещо. Той не прегражда пререшаването на въпроса по исков ред /чл. 224/. Исковия път може и следва да използва и това трето лице, чиито права ОА засяга, защото е порочен /чл. 431, ал. 2/. Когато в хода на исковия процес възникнат условия, при които може да бъде издаден охранителен акт, може да се премине от исково към ОП. Преминаването обаче от ОП към исково в рамките на самото ОП е недопустимо. По ОП се прилагат съответно и всички правила на общата част на ГПК. Що се касае до разноските по ОП, те са за сметка на молителя /чл. 435/.

86. Производство за установяване на факти.

Производството за установяване на факти /ПУФ/ цели да се замести със съдебно установяване на съставеният или унищоженият /изгубен/ официален документ, предвиден от закона за удостоверяване на такива факти, чието правно значение е многообразно и трайно, така че  нуждата от тяхното доказване е разнообразна и многократна. Чл. 436 сочи примерно някои такива факти като образование, раждане, смърт, брак. Тази цел на ПУФ предопределя неговите предпоставки и приложно поле. Предмет на установяване с ПУФ може да бъдат факти, чието правно значение не само гражданско. От друга страна обаче, само фактът, но не и правната оценка може да се установява по реда на ПУФ. Не всеки факт с правно значение, а само такъв факт, за чието удостоверяване законът е предвидил да се съставя официален документ, може да се установява по реда на ПУФ. Съставянето на документ за факта трябва да е задължително /диплом за образование/ а не факултативно /нотариален документ/. Спрямо факта документът трябва да е свидетелстващ. Диспозитивни официални документи. Докато е възможно фактът да се удостовери по надлежния ред чрез документ, съставен от компетентния орган. ПУФ не е допустимо. То става необходимо и допустимо само когато: а/ предвиденият от закона документ за факта не е бил съставен и не може вече да бъде съставен; или б/ съставеният съобразно със закона документ е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен от органа, който е компетентен да издава такъв документ.  Когато документът не е бил съставен. ПУФ е допустимо само за установяване на такива факти, чиято право релевантност не зависи от съставяне на документ за тях, защото той има спрямо тях само доказателствено значение / например раждане или смърт/. Даже и да се налице условията по чл. 436, ПУФ е недопустимо, ако законът е предвидил друг ред и по-специално исков ред за установяване на съответния факт. Заинтересуваното лице не разполага по свой избор с два пътя за установяване на фактите, визирани от чл. 436: пътя на чл. 97, ал. 3 и пътя на ПУФ, а само с единия от тях. Като указател на този път служи правилото, че ПУФ е недопустимо, когато е допустим исковият ред за установяване на съответния факт. Според чл. 441 ПУФ се прилага и за да се поправят грешки в документите по чл. 436, допуснати при тяхното съставяне, но само ако законът не предвижда друг ред за поправяне на тия грешки. По реда на ПУФ се поправят например грешки, допуснати в актове за гражданско състояние. ПУФ се образува по молба на лицето, което черпи права от подлежащия на установяване факт. За установяване на факта съдът може да си служи с всички доказателства, допустими по ГПК. По молбата съдът се произнася с решение. Решението не се ползва със сила на пресъдено нещо. То не пречи да се повтори отхвърлена молба /чл. 432, ал. 3/, нито да се оспорва фактът, установен от съда /чл. 431/.

87. Производство за признаване и допускане изпълнението на чуждестранни съдебни и арбитражни решения.

Признаване и допускане изпълнението на чуждестранни съдебни решения – завършеният с решение чуждестранен процес може да придобие у нас присъщото на такъв процес правно значение, ако чуждестранното решение /ЧР/ бъде признато от наш съд по реда на чл. 117 – 124 КМЧП респ. ако по същия ред наш съд допусне изпълнение на ЧР у нас. Признаването на ЧР цели да се зачетат силата на пресъдено нещо и конститутивното действие на ЧР. Необходимостта от нарочно производство пред наш съд и нарочен съдебен акт на нашия съд, завършващ производството и признаващ или допускащ изпълнението на ЧР, сочи, че непосредственото зачитане на ЧР въз основа на инцидентна проверка на условията за зачитането му от органа, пред който то се предявява, е изключено. ЧР се признават и изпълняват у нас само ако между нашата държава и държавата, чийто съд е постановил решението, има договор за взаимно признаване и изпълнение на решенията или при условие на взаимност. Държавите, спрямо които има взаимност, се определя от министъра на правосъдието. Чуждестранния акт, който се зачита по реда на чл. 117 – 124 КМЧП трябва да има белезите на съдебното решение. Налице са редица условия, които КМЧП предвижда за да бъде зачетено ЧР. Тези условия са предвидени в чл. 117 – 124 de lege lata. 1. на първо място съдът трябва да провери дали актът, чието зачитане се иска, представлява съдебно решение, дали то е влязло в сила съобразно със закона на държавата, където е постановено и дали не страта от пороци, които според закона на същата държава го правят нищожно. 2. ако е налице валидно, влязло в сила ЧР, съдът трябва да провери дали по същото дело, по което то е постановено, няма влязло в сила решение на наш съд или висящ процес пред наш съд, образуван, пред ЧР да е влязло в сила. 3. даже и да липсват пречките ЧР няма да бъде зачетено, ако е постановено по дело, което е подведомствено на нашите съдилища съобразно с нашия закон. 4. не е достатъчно чуждия съд да е бил компетентен да реши делото.  Нужно е да е процедирал така, че да обезпечи участието в делото на ответника – бълг. гражданин. Затова ЧР няма да бъде зачетено, като бълг. гражданин, ответник по делото, не е взел участие в него или не е доказано, че му е била връчена поне една призовка за явяването му в делото. 5. българският съд отказва да зачете ЧР, ако то противоречи на законите на РБ или на добрите нрави. Непризнатото ЧР е лишено у нас от правен ефект. Ако ЧР бъде отменено в чужбина чрез извънредно средство за атакуване на влязло в сила решение, тази отмяна ще заличи по право неговата сила у нас, без да е нужно да се отменя местното решени, което го признава.

Признаване и допускане изпълнението на чуждестранни арбитражни решения – признаването и изпълнението на чуждестранни арбитражни решения е уредено от Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения от 1958 г. Тя е изработена под егидата на Икономическия и социален съвет към ООН. Приложното поле на К включва отговора на ред въпроси. 1. К урежда не само признаването и допущането на изпълнението на чуждестранни арбитражни решения /в следващото изложение то ще сочи съкратено с термина екзекватура – Е/, но и зачитането на арбитражни споразумения. 2. когато говори за признаване, тя има предвид силата на пресъдено нещо и конститувното действие на арбитражните решения, докато допускане на тяхното изпълнение се отнася до изп сила на решението. 3. К има предвид само доброволния, а не и задължителния арбитраж. 4. тя не важи за Е на местни, а само за чужди арбитражни решения. 5. К не важи за постигнати пред арбитражния съд съдебни спогодби, но тя се прилага относно арбитражни решения, възпроизвеждащи постигната от страните спогодба, която те желаят да бъде възпроизведена в постановено от арбитражния съд решение. 6. К важи и в полза на арбитражни решения, посатновени в недоговарящи държави. В това се състои нейното предимство спрямо Женевската конвенция от 1927. 7. това предимство обаче бе твърде ограничено чрез допуснатите от К резерви и по-специално от първата резерва, която всяка договаряща държава може да направи и според която всяка държава може да ограничи прилагането на К само в оношения с договарящи държави. РБ е направила тази резерва, като я заявила, че ще прилага К спрямо недоговарящи държави само при стриктна взаимност. 8. чл. VІІ, ал. на К изключва нейното прилагане, когато националното право на държава – страна по К, предвиждат за Е на чужди арбитражни решения по благоприятен правен режим в сравнение с режима, установен с К. 9. що се касае да действието на К във времето, тя не дава отговор, но съдебната практика по нейното прилагане прие, че тя важи не само за арбитражни решения, постановени след влизане на К в сила, но и за арбитражни решения, постановени преди това. Производството за Е е уредено от К твърде оскъдно. По всички неуредени от нея въпроси действия националното законодателство на държавата по Е, доколкото не е изместено от сключени между нея и други държави международни договори в материята за Е на арбитражни Р. В чл. ІV К се ограничава да уреди само два въпроса: 1. ищецът по делото за Е трябва да представи надлежно заверени оригинали от арбитражното решение от арбитражното споразумение, от което то черпи силата си, както и заверени преводи от тях. 2. посочените документи трябва да бъдат представени едновременно с ИМ за Е, но практиката по прилагане на чл. ІV то К смекчи това искане, като допусна и по-късно представяне на тези документи. Центърът на тежестта на К са предвидените от нея основания за отказ на Е. Те са посочени в чл. V. За тях важат следните общи белези: 1. отказът на Е допустим сако ако е налице посоченото в чл. V основание. Те са две групи. Първата група основания посочени в ал. 1 се вземат предвид от съда по Е само ако ответникът се позове на тях, така че пропуснатото основание се преклудира. За основанията ал. 2 съдът следи по свой почин. 2. първото основание за отказ на Е включва два порока на решението. Едната е недееспособност на ответника според приложимия спрямо него закон. Вторият порок е недействителност на арбитражното споразумение по силата на закона, на който страните са го подчинили, а когато такъв избор не е направен – по силата на закона на държавата, в която решението е било постановено. 3. второто основание за отказ на Е е всяко допуснато от арбитражния съд нарушение на състезателното начало. 4. Е е произнасяне на арбитражния съд по спор, невъзложен му с арбитражното споразумение, или по въпроси, невъзложени му от страните. 5. Е следва да бъде отказана, когато образуването на арбитражния съд или арбитражната процедура не са били в съответствие със съглашението на страните, а при липса на тяхно съглашение на се били в съотвествие със закона на държавата, където се е състоял арбитражът. 6. според нея Е се отказва, ако решението не е станало още задължително за страните, било е отменено или изпълнението му е било спряно от компетентния орган на държавата, където е било постановено. Хипотезата, посочена в текста, а именно “съобразно закона”, на който страните са го подчинили. 7. характерно за тях е, че съдът по Е ги прилага по свой почин и че при преценката, дали те са налице, съдът по Е се ръководи от своето право. Целта на тази уредба  е        да се защити правопорядъкът на държавата по Е срещу непоносимо за него арбитражно решение.