Home История Съединението на Княжество България с Източна Румелия

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Съединението на Княжество България с Източна Румелия ПДФ Печат Е-мейл

Съединението на Княжество България с Източна Румелия

Берлинският договор от юли 1878 г. осигурява своеобразно международно признание на българската държава и българската нация. Но този договор предста-влява един несправедлив диктат, който жестоко разпокъсва българската нация, за-дълбочава балканските противоречия и създава българския национален въпрос. Същността на този въпрос се състои в десетилетните борби на българите за осво-бождение и обединение на всички български земи в единно отечество.

На 1/13 юли 1878 г. е подписан Берлинският договор, който разпокъсва мла-дата българска държава. На север се създава автономно българско княжество, ва-сално на Турция; Южна България, под името Изочна Румелия, остава под пряката власт на султана, но получава администратична автономия. Македония и част от Тракия са върнати на Турция.

Решенията на Берлинския конгрес стават повод за сериозно обществено недо-волство сред българите, намерило израз в разгърналата се широка петиционна кампания – изпращане на молби, подписки до руските власти и правителствата на западните велики сили. Редом с тези мирни действия през 1878 г. избухва Крес-ненско-Разложкото въстание, което се явява първата въоръжена реакция срещу Берлинския договор. Въстанието е плод на комитетите „Единство” в Княжество България и Източна Румелия и на единодействието с българите в Македония. Кресненско-Разложкото въстание завършва без успех. Независимо от това то оста-ва в българската история като опит за продължение на българската националноос-вободителна революция от Възраждането. В новите условия след Освобождението въстанието се явява първата въоръжена проява на движението за национално обе-динение. След потушаването на въстанието  националната енергия на българския народ се пренасочва към съединистко дело.

В края на 70-те и началото на 80-те години на XIX век въпросът за национал-но обединение на българите се превръща в смисъл и съдържание на политиката на първите правителства на Княжество България и на властите в Източна Румелия. Тази национална политика достига своя връх през 1885 г. с осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България.

По проблемите на Източна Румелия са писали Стоян Радев, Елена Стателова, Андрей Пантев, Милчо Лалков и др.

Западните дипломати в Берлин изковават нелепото понятие Източна Румелия за земите южно от Балкана. То трябва да внуши, че въпросната област не е само българска, а и гръцка, и турска.

Високата порта има намерение да въведе свои войски в Източна Румелия, тъй като тя влиза в пределите на империята, а българите готвят отпор. Комитетите „Единство” създават „гимнастически дружества”, които представляват  бойни формации, снабдявани тайно с оръжие от руските окупационни власти. Това раз-витие само по себе си показва и какъв е преобладаващият етнически състав на областта.

Портата се колебае какво да предприеме и накрая, силно съветвана от руската дипломация, се отказва да праща войски в областта.

Според решенията на Берлинския конгрес Европейска комисия, съставена от представители на великите сили и Турция, трябва да изработи Органически устав на областта. Тя започва работа в Цариград на 18.09.1878 г., а на 13.10.1878 г. пре-мества седалището си в Пловдив и продължава да работи. В хода на дискусиите възникват сериозни противоречия между руските представители, отстояващи бъл-гарските интереси и делегатите на Австро-Унгария, Турция и Германия.

Съгласно Органическия устав централна фигура в управлението на Източна Румелия заема главният управител. Той се назначава от султана, с одобрението на великите сили, за срок от 5 години и е отговорен за своите действия пред него. Особено внимание в Органическия устав се определя на Областното събрание, чийто състав е определен от 56 души. Областното събрание има законодателни функции – обсъжда и приема законите. Между неговите заседания функциите му се поемат от Постоянен съвет, съставен от 10 души, които контролират дейността на администрацията. Начинът на формиране на Областното събрание в Източна Румелия е значително по-консервативен от този на Народното събрание в Кня-жество България.

Ролята на Министерски съвет в областта играе т.нар. Директорат. Той се със-тои от 6 директории. Те ръководят отделните ресурси на управлението: вътреш-ните работи, правосъдието, финансите, търговията, народното просвещение, мили-цията и жандармерията. Пряк помощник и заместник на главния управител е глав-ният секретар.

Източна Румелия получава правото да сформира свои въоръжени сили – из-точнорумелийската милиция (войска) и жандармерия (полиция). Органическият устав урежда една йерархически подредена съдебна система: върховен съд, окръж-ни, околийски и кметски съдилища. Така очертаната уредба на Източна Румелия гарантира равенство между трите основни според Органическия устав народности: българи, турци и гърци. Техните езици са признати за развноправни в администра-цията и ежедневното общуване.

Органическият устав е либерално-демократичен, но не до степента на Търнов-ската конституция. За разлика от нея той въвежда избирателен ценз, а част от де-путатите се назначават от главния управител.

През май 1879 г. Високата порта назначава за главен управител на Източна Румелия Александър Богориди (Алеко паша). Той произхожда от виден котленски род. Въпреки че не знае български, той се отнася сериозно към задълженията си.

В първите две години от политическия живот на Източна Румелия за бълга-рите е особено важно да докажат и наложат българския характер на областта. Още първите избори за Общо събрание са показателни. Избрани са 32 българи, 2 турци и 2 гърци. От всички 56 депутата – 40 са българи. Българският език се налага като основен. В Постоянния комитет влизат само българи. Директоратът също е с пре-димно български характер.

В Източна Румелия, както и в Княжеството, също възникват две партии – Ли-берална и Консервативна (Народна). Либералната партия укрепва идейно след 1881 г., когато в Пловдив идват изгонените от Княжеството либерали. За разлика от Княжеството обаче, либералите в Източна Румелия са прозападно настроени. Те се радват и на симпатиите на главния управител. През 1883 г. Либералната пар-тия добива надмощие в управлението, но през 1884 г. загубва позициите си.

Народната партия привлича множество заможни и образовани българи. Глав-на точка в нейната програма е подготовка на съединението на Княжество България с Източна Румелия. Народната партия е с русофилска ориентация. Тя не прави ни-що за осъществяване на съединисткия идеал и е наречена „Лъжесъединистка”.

През 1880 г. в политическия живот на Балканите отново се създават предпо-ставки и се появява надежда за отхвърляне на несправедливите клаузи на Берлинс-кия договор. Отношенията между Турция, от една страна, и Гърция и Черна гора, от друга, се изострят. В същото време в Англия идват на власт либералите начело с Уилям Гладстон, който след разгрома на Априлското въстание се изявява като един от най-активните защитници в Освобоителната война. Възможността за из-бухването на нова балканска криза и надеждата, че Русия и Англия ще ги подкре-пят, подтиква южнобългарските дейци да се заемат с подготовката на съединение-то. През май 1880 г. в Сливен се провежда събрание на представители на различни селища на Източна Румелия. Присъстват и делегати от Княжеството – Стефан Стамболов и Георги Живков. Взето е решение за създаване на Централен таен ко-митет, който да подготви българите за  въоръжени действия. Военната подготовка е възложена на гимнастическите дружества. Начело на организацията са избрани Константин Величков и Георги Странски. Същевременно съединистите определят свои представители, които са натоварени с проучване на отношението на великите сили по българския въпрос. Делегация начело с Димитър Наумов и Стефан Пана-ретов заминава за Лондон в търсене на дипломатическа подкрепа. Англия обаче отказва да подкрепи българите. Друга делегация начело с митрополит Климент посещава Петербург с подобна мисия и отново среща негативно отношение – Ру-сия се обявява против нарушаването на Берлинския договор. След уреждането на споровете между Турция и Гърция и последвалото нормализиране на балканските междудържавни отношения, замислената съединистка акция окончателно пропада.

През следващите години (1881-1883) усложненията във вътрешнополитичес-кия живот на Княжеството и неблагоприятната обстановка изместват на заден план съединистката идея. Въпреки това пропагандата за съединение, макар и по-слаба, продължава (в-к „Съединение”, в-к „Южна България”).

Нов тласък съединисткото движение получава през 1884 г. По това време за-почва изборната кампания на двете южнобългарски партии и е възстановен кон-ституционния режим в Княжество България. Въпросът за съединението отново из-лиза на преден план. Възниква масово съединистко движение от двете страни на Балкана. Консерваторите постигат непосредствените си цели, но съединистката акция не следва. Идват остри предупреждения от страна на великите сили за евен-туално нарушение на Берлинския договор. Правителството в София също не е склонно да подкрепя неподготвени действия. И взелата властта Народна партия обявява, че моментът не е благоприятен за обединение с Княжеството.

Нов етап в съединисткото дело започва на 10.02.1885 г., когато в Пловдив е учреден Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Негов председател е Захари Стоянов – виден български революционер, публицист и историограф на националноосвободителното ни движение. Под председателството на Захари Стоянов комитетът приема свои Програма и Устав. Според програмата на БТЦРК негова основна цел е освобождение и обединение на българския народ чрез съвместни действия на север и юг от Стара планина. Като основен път за обединение се посочва възрожденската идея за „революция морална и с оръжие”. Това доказва идейната близост между новосформирания комитет и възрожденския БРЦК в Букурещ.

Началният етап от дейността на БТЦРК продължава от февруари до края на юли 1885 г. През този период общественото мнение в Източна Румелия се намира под силното влияние на статиите на Захари Стоянов, публикувани във в-к „Борба”. Вестникът дори чертае планове за въоръжени акции и сваляне на правителството в Пловдив. Освен това БТЦРК предприема активни действия за разширяване базата на съединисткото дело: организират се тържества по случай бележити дати – годишнини от гибелта на Хаджи Димитровата чета и смъртта на Христо Ботев; оганизират се митинги; подпомагат се българските чети в Македония.

Успоредно с подготовката на Съединението БТЦРК излъчва една контактна група до Княжеството, която трябва да влезе във връзка с Петко Каравелов. Целта е да се съгласуват бъдещите революционни действия с либералното правителство. Министър-председателят се обявява против съединистката акция, определяйки я като ненавременна и безперспективна.

За разлика от Петко Каравелов Александър Батенберг не се противопоставя на подготовката за съединение. В резлизирането на тази акция той вижда възмож-ност да укрепи силно разклатените си от режима на пълномощията позиции. Да-вайки си реална представа за трудностите, които могат да възникнат, БТЦРК се нуждае от княза за спечелване подкрепата на някои от великите сили. Батенберг дава съгласието си за евентуално съединение с уговорка името му да не се обвърз-ва с конкретните условия.

Докъм средата на 1885 г. в БТЦРК смятат, че е необходимо народно въстание едновременно в Македония и в Източна Румелия с последващо обединение с Бъл-гария. От юни 1885 г. настъпват изменения. Отвън идват сигнали, че великите си-ли не биха го посрещнали радушно, но вероятно ще са пасивни при евентуално съединение на Северна и Южна България. Въвличането на Македония в обедини-телната акция обаче би предизвикало силна ответна реакция и би провалило всич-ко. Затова усилията се съсредоточават предимно върху обединението с Княжест-вото.

На 25 юни 1885 г. в с. Дермендере (дн. Първенец, Пловдивско) е свикано събрание на БТЦРК (т.нар. „източнорумелийско Оборище”,) в хода на което е избран нов състав на централния комитет: Захари Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович и дошлите от Княжеството Димитър Ризов и кап. Коста Паница. Взето е решение да се преустанови временно дейността в Македония и всички сили да бъдат насочени само съм съединението на Източна Румелия и Княжеството. С това решение комитетът „озаконява” едно вече формулирано в практиката становище. Изработен е план, според който съединението трябва да се извърши не чрез народно въстание, а главно от войската с помощта на въоръжените чети, формирани в областта. Централно място БТЦРК започва да отделя на работата за спечелване на източнорумелийската милиция. За делото вече са спечелени голяма част от източнорумелийските офицери – Данаил Николаев, Сава Муткуров, Р. Николов, Д. Филов и др. Повечето от тях са бивши поборници и опълченци, взели участие в Освободителната война 1877-1878 г.

През лятото към движението се присъединяват и най-вискоките чинове в ру-мелийската милиция и жандармерия. Под тяхно влияние идеята за въстание е из-оставена и се решава съединението да бъде извършено чрез военнореволюционна акция.

На 5 срещу 6 септември 1885 г. войските начело с майор Данаил Николаев на-влизат в Пловдив. Гаврил Кръстевич е арестуван и на 6 септември е обявена един-на българска държава под скиптъра на Александър Батенберг. До пристигането му в Пловдив е образувано временно правителство. С помощта на руски военни офи-цери е разработен план за отбрана при евентуална война с Турция. Пристигналите от околните села въоръжени отряди се подготвят да защитават Съединението.

По това време княз Батенберг, министър-председателят Петко Каравелов и председателят на Народното събрание Стефан Стамболов се намират във Варна, където получават телеграма с вестта за Съединението и искат то да бъде признато от княза. На 8 септември княз Александър І пристига в Търново и издава мани-фест, с който обявява, че приема Съединението. На следващия ден, придружен от Стамболов и Каравелов, князът пристига в Пловдив и приветства Съединението.

Еуфорията и въодушевлението, обхванали българското население в областта, се оказват твърде кратки. Съединението между Източна Румелия и Княжество България представлява явно нарушение на Берлинския договор и засяга сериозно интересите на великите сили и на съседните на България държави.

Изненада за българите е становището на Русия, която категорично се проти-вопоставя на Съединението и предлага въпросът да се реши безболезнено, като се възстанови положението преди 6 септември. Няколко дни след акта на Съединени-ето Русия изтегля своите офицери, служещи в българските въоръжени сили. След-вайки своите интереси, против Съединението се обявяват Германия, Франция и Австро-Унгария.

Противно на очакванията, Англия, първоначално обявила се против Съедине-нието, изслушвайки позицията на Русия, променя своята. Британската дипломация съзира в създалото се положение благоприятен момент да отслаби руското влия-ние в България и да укрепи собствените си позиции. Италия също започва да гледа благосклонно на Съединението.

Сърбия и Гърция се обявяват против съединисткия акт и организират явна антибългарска кампания. Черна гора пък остава безразлична. Румъния мълчаливо възприема нещо като позиция на благожелателен неутралитет.

Особено непримирим е сръбският крал Милан, който заявява, че с обединени-ето на Северна и Южна България е нарушено статуквото и равновесието на Балка-ните. Крал Милан се страхува, че България става все по-голяма от Сърбия и че българите с извършеното подритват мечтата на Сърбия за приоритет сред славяни-те. Крал Милан иска възстановяване на статуквото и заедно с това започва да се готви за война с България.

Въпреки предприетите от България дипломатически постъпки както в столи-ците на великите сили, така и в Белград, положените услия не дават резултат. Сър-бия категорично отхвърля опитите на България да постигне споразумение с нея. На 02.11.1885 г. сръбският крал Милан обявява война на България.

Давайки заповед за нападение срещу България, сръбският крал успява да из-действа териториални придобивки за своята държава под предлог за възстановява-не за т.нар. балканско равновесие. Важен фактор за започването нa войната е вът-решната нестабилност в Сърбия, която може да бъде преодоляна чрез успешни действия навън. От друга страна крал Милан е убеден в победата си във войната с България, защото Сърбия получава подкрепата на Австро-Унгария. Пред Сърбия са всички необходими предпоставки за успешна военна кампания срещу България. Сръбската армия е добре обучена и екипирана, разполага с опит от две войни сре-щу Османската империя. Същевременно, българската армия е сравнително нео-питна, по-старомодно въоръжена, а основните и сили са съсредоточени по южната граница на страната в очакване на турско нападение. Ефектът на изненадата също е в полза на сърбите. В стратегически план предимствата им са огромни.

Сърбите формират две армии – Нишавска и Тимошка. Нишавската трябва да нанесе главния удар. Тя настъпва на 2 ноември и се смята, че до една седмица ще завладее София. Тимошката се насочва към Видин, за да го блокира и после да го овладее.

Обявената от Сърбия война предизвиква небивал патриотичен подем сред всички слоеве на българското общество. По цяла България се организират добро-волчески отряди. Своите усилия в подкрепа на българската армия присъединяват студенти, ученици от горните класове на гимназиите. Командването проявява гри-жа към бъдещето на нацията и забранява участието на ученици и млади интелек-туалци в сраженията.

Въпреки крайно неблагоприятната за България стратегическа обстановка, ен-тусиазмът и бойният дух на българската армия са изключително високи. Сръб-ските очаквания за бърза и лесна победа се помрачават още при първите сблъсъци. Българските отряди по западната  граница се сражават самоотвержено и задържат настъплението на цели дивизии. Същевременно с трескава бързина се извършва придвижването на основните български сили.

Главнокомандващият е Александър І, а началник-щаб е капитан Рачо Петров. Войската се разделя на три части: Западен корпус начело с майор Аврам Гуджиев; Източен корпус, начело с майор Данаил Николаев и Северен отряд под командва-нето на капитан Атанас Узунов.

От 5 до 7 ноември българите успяват да спечелят след боя при Сливница от-бранителното сражение и да преминат в контранастъпление. На 14 и 15 ноември Нишавската армия е почти изцяло разбита при Пирот. Сърбите не успяват да прев-земат и Видинска крепост, където инициативата също преминава в български ръце

Сърбия е изправена пред пълен разгром. За да не допусне по-нататъшно бъл-гарско настъпление, дипломатически представител на Австро-Унгария посещава Главната квартира на българската армия на 16.11.1885 г. и иска незабавно прекра-тяване на войните действия. В противен случай той заплашва, че българите ще срещнат отпора на австрийските войски.

Мирният договор е подписан на 19.02.1886 г. в Букурещ. По настояване на ве-ликите сили се възстановява статуквото. Силите не допущат дори да се обсъжда въпросът за компенсации заради понесените от сръбската агресия загуби. Главно-то за България остава – утвърждава се извършеното Съединение.

След подписването на Букурещкия мир дипломатическите действия за санк-ционирането на Съединението продължават. По съвет на Англия Високата порта влиза в пряк контакт с правителството на България с цел уговаряне на условията за признаване на обединението от турска страна.

Възприема се предложението на Англия, предвиждащо в протокола да се впи-ше, че княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия; румелийската администрация се слива с тази на Княжеството, а руме-лийската милиция влиза в състава на княжеската войска. По настояване на Русия е направено уточнение, според което вместо името на Батенберг е записано „българ-ският княз”. След тази и още няколко корекции е установен окончателният текст на протокола, узаконяващ по дипломатически път съединението на двете българ-ски области.

На 24.03.1886 г. е подписан т.нар. Топханенски акт, с който великите сили, включително Турция, признават Съединението. Управлението на Източна Руме-лия се поверява на българския монарх, България отдава на Турция Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, заселени предимно с мохамедани.

Съединението на двете български области е истинско общонародно дело, обе-динило всички слоеве на българското общество. Успехът му е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската милиция, така и от въоръжените отря-ди, изпратени от различни местни комитети. Подкрепа на съединисткото движе-ние дава и българският княз. Тази проява на единодушие допринася не само за Съединението, но и за защитата му.

Съединението между Княжество България и Източна Румелия от 1885 г. и по-следвалата победа над Сърбия са първите по-значими външнополитически успехи на Третата българска държава. Завършен е първият етап на процеса на българско-то национално обединение. България чувствително увеличава своята територия, своя стопански и демографски потенциал, което е важно условие за нейното поли-тическо укрепване и утвърждаването и като политически фактор. Това и дава въз-можност да оказва по-активна подкрепа на българското население в останалите под чужда власт земи. България усвоява своя вътрешен пазар, което е една от ре-шаващите предпоставки за превръщането и в най-динамично развиващата се бал-канска държава в края на XIX век. Същевременно страната доказва своите военно-политически възможности, издига своя международен престиж, българите добиват значително по-високо самочувствие.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG