Home История Системата на Васалитет

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Системата на Васалитет ПДФ Печат Е-мейл

Системата на васалитет, наложена на българските средновековни държавни  формации.

“Не след много дни умря и Оркан в 6870г.Остана Аморат,който бе млад и буен и се опълчваше силно против българите.Той искаше от гърците да го пропуснат,но бе възпиран от множеството кораби и катърги,които Кантакузин много добре хранеше и поддържаше,за да пазят брода на Галиполи. Аморат, както и казахме,бе принуден да премине морето. И когато Кантакузин  видя, че не може да прехранва войниците по катъргите, понеже не достигаше хляб и свинско месо, а и самата съкровищница  всекидневно се изпразваше и дукати и сребро не достигаха, обмисли това и изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пазят брода. Българите обаче, като чуха това, надсмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха,  но ги напсуваха на жена и майка  и ги отпратиха празни. Когато видя това, Кантакузин  се нажали много и изпрати пратеници и при сръбските господари Урош, деспот Углеша и крал Вълкашин да помогнат за морските войски. И тези, като чуха това, се надсмяха и поругаха гърците; не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато Кантакузин чу това, той се нажали много и недоумяваше  що да стори. Тогава Кантакузин изпрати при българските царе  и при сръбските господари и им рече: “Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете. “ Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи , а отговориха: “ Когато турците дойдат против нас, ние ще се браним от тях.” Тогава Кантакузин се споразумя с Аморат, положиха клетви и си дадоха един другиму писма,които се пазят и до днес , да не увреждат турците в нищо на гърците навеки нито в Романия,нито в Македония. Турците обещаха да спазват тези неща и тогава Кантакузин даде на турците да преминат през Галиполи.” (Българска анонимна хроника,ХVв.)

Причините за постепенното и впоследствие трайно усвояване на балканските земи от османските нашественици са различни: липсата на политическа и военна антиосманска доктрина сред балканските управители, които не успяват да превъзмогнат междуличностните конфликти /“Знайте, че всички тези неверници са смели и юначни не сами по себе си, а поради нашите несъгласия. Ние с нашата взаимна омраза и неприятелство им даваме победата.”К. Михайлович от Островица,ХVв./ ; неадекватната оценка на балканските владетели относно турската заплаха; териториалният и политически сепаратизъм, който отслабва демографският и военен потенциал на местните владетели и не на последно място геополитическото местоположение и плодородността на земите, които се явяват необходимият катализатор за разрастване на османската експанзия.

В ранните часове на 2 март 1354г. силно земетресение разтърсва  Егейското тракийско крайбрежие. То засяга най- тежко северозападния бряг на Дарданелите , Галиполския полуостров, който от дълбока древност е смятан за най-удобния път от Азия за Европа и обратно. Земният трус е толкова силен, че разрушава из основи жилищните постройки и крепостните стени  на град Галиполи , който защитава най-тясното място на Дарданелския проток.¹

Две години преди да рухнат крепостните стени на Галиполи , на около 5 км от града, в малката крепост Цимпе, се установява малък османски военен отряд, който чака годен случай, за да наложи османското присъствие върху целия Галиполски полуостров. Едва вестта за земния трус достига до Бурса, тогавашната османска столица, Сюлейман, най-възрастният син на османския емир Орхан, предприема решителна стъпка и слага ръка на Галиполската крепост. Крепостните стени са възстановени, поставен е гарнизон от османски и карасийски заселници. По този начин османските пришълци се сдобиват с изключително по своето значение предмостие за настъпление на европейска земя.²

През 60-те години турската експанзия получава нов импулс. На престола в Бурса се качва енергичният Мурад,  1359-1389. За разлика от своя баща Орхан, който се занимава главно с проблемите в Мала Азия и поддържа “умерен” курс към Византия, Мурад се стреми  да превърне новите земи в неразделна част от държавата, а в перспектива – и в неин център.³

Особено важно за по-нататъшният ход на османското завоевание и съдбата на българските гранични области е превземането на Одрин, с което османците за пръв път стават  преки съседи на българското царство:

“Говорят, че от Бергоз Мурад Хан Гази дошъл до Ески. Като заварили крепостта Ески празна, газиите я подпалили. Неверниците и се били събрали в Едирне, та Мурад хан поверил войската си на Лала Шахин  и го проводил нататък. Неверниците излезли срещу Шахин Лала с голяма войска, срещнали се с правоверните и се вдигнало голямо сражение. Тогава всемогъщият и великодушен аллах помогнал на газиите. Неверниците били сразени. Те побягнали и си влезли в Едирне. На султан Мурада изпратили главите на неколцина убити гяури. После хаджи Илбеги и Евренос  се поклонили пред него и го завели до Едирне...

По онова време Мерич била много придошла. През нощта владетелят на крепостта се качил на лодка и избягал в Енез. На сутринта, като разбрали това, неверниците отворили вратите на града и то предали на Мурад хан гази. Това завоевание на Мурад хан гази станало през 762г.  по хиджра, 1360-1361.”

“...Мурад хан гази се преместил и се настанил на одринския трон .  После той от правил Лала Шахин  към Загра и Филибе”.

“… събраните сръбски неверници напреднали и наближили Едирне.  Посрещнал ги Шахин Лала със своите готови бойци.  В мрака на  вечерта той ударил бойния тъпан и с упование  във всевишния  аллах налетял върху неверниците като сокол върху гарга...”

От сведенията на Мехмед Нешри и Турската анонимна хроника се вижда, че след Одрин османците се насочват към “Загра и Филибе”, тоест това са първите по-значими български твърдини, които османците превземат.

Докато датата за сражението при Черномен е известна, 1371г., то за падането на Одрин има различни хипотези, което се дължи на неясната и объркана хронология на османските хронисти. Ашик паша-заде сочи годината 761 по Хиджра, 23 септември 1359-11 ноември 1360, Сеадеддин - 762, 11 ноември 1360-31 октомври 1361, Нешри – също 762, други хронисти - 763 и т.н. Петър Ников приема, че това става  през 1363г., съответно падането на Пловдив и Боруй е през 1364г. От своя страна Александър Бурмов, като се опира на сръбски извори, предлага 1371г. Той пряко свързва падането на Одрин с Черноменската битка, като едно от нейните последствия.4

Според най-новите изследвания се приема, че завладяването на Одрин става през пролетта на 1369г., от което следва, че първият покорен от турците град е Пловдив, което става през лятото на 1369 или 1370г. Византийският хронист Лаоник Халкокондил сочи именно Филипопол като първото голямо турско завоевание след Одрин. 5

Всички тези събития съвпадат по време с края на царуването на Иван Александър и началото на управлението на Иван Шишман. Като основен домашен извор за промяната на търновския трон се използват сведенията на “Българската анонимна хроника от ХVв.”:

“Аморат  отново се вдигна да отиде или против българите, или против Углеша. Тези неща, когато чу Углеш и крал Вълкашин, събра се множество от сръбски войски . И от Далмация и Тръвес слязоха до Сяр, градът на Углеш и неговия брат, крал Вълкашин. Тогава дойдоха и множество турци заедно с Аморат, разрази се голям бой и настана страшно кръвопролитие на река Марица. Турците, крещейки силно, и тъй като сърбите се обърнаха на бяг, те убиха при река Марица Углеша и краля Вълкашин. Двамата загинаха заедно в 6879, месец септември, 26 ден. Турците взеха множество пленници и ги заведоха на Галиполи. Преди това сражение прочее умря търновският цар Александър в 6870,месец февруари, 17 ден. И се качи на престола цар Шишман, син на Александър. Аморат изпрати при него да му даде своята сестра за него и той не пожела да даде своята сестра, Кератамар царица.”

Старият превод на Иван Дуйчев:

“... Аморат изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше, даде сестра си, царицата госпожа Тамара”,

кара изследователите да приемат брака  между Мурад и Кератамар, поставен от тях неизменно в началото на 1371г., като приемане на васалитет към османците. Друга група учени отнасят сведението на българската хроника към по-късна година,но приемат, че по същество династичният брак е поемане на васални задължения. Според Георги Беласчев този брак легитимира не зависимост на Иван Шишман към Мурад , а политически съюз между двамата владетели.

Фактът, че инициативата за брака изхожда от Мурад и категоричният отказ  на новия български цар, според новия превод, показват, недвусмислено, че тук не става дума за васалитет. 6

Като се има предвид, че след Черноменската битка  Мурад се завръща в Бурса, с голяма вероятност походът  против Търновското царство  може да бъде отнесен към 1372-1373г. Според османските хронисти тогава по заповед на султана Тимурташ  настъпва по посока на Елхово и Ямбол, а Лала Шахин – към Ихтиманско и Самоковско. След известни сражения тези области са покорени. Тези османски успехи вероятно заставят цар Иван Шишман да приеме отхвърленото по-рано предложение за съюзно споразумение, сигурно в една утежнена форма. Именно тогава  Кератамар е дадена за съпруга на Мурад. Династичният брак, макар и наложен от необходимостта, няма още характер на васална зависимост. 7

През 1371-1373 османците налагат васален статут на византийския император ЙоанV Палеолог. Установяването на времето, в което Търновското царство попада във васална зависимост, може да се изведе от общия ход на събитията. През 1373г. Мурад предприема поход в Мала Азия срещу разбунтувалите се бейлици, в който участва византийският император ЙоанV в качеството си на турски васал. В тази кампания обаче не е включен Иван Шишман, както трябва да бъде, ако той е вече зависим. 8

Васалитетът води до промяна на политическият статут  на зависимата държава, а оттам и до преобразувания във фискалната, социалната и военната и база.

Възможността една християнска държава да бъде поставена под васална зависимост от мюсюлманска държава намира отражение още в Корана. Там е записано: “ Воювай с хората на книгата, християни и евреи, докато те платят данък и се унижат .” Ислямските учени теолози, които оформят ислямският свещен закон, шериат, доразвиват принципа, според който жителите на враждебен на мюсюлманите град или общност  трябва да се поставят пред избора на три алтернативи: да приемат исляма, да приемат статут на зависими данъкоплатци или да се съпротивляват докрай, при което трябва да бъдат третирани като езичници, тоест като хора, които нямат Свещена книга и да бъдат унищожени или оставени без права. 9

Според сунитско-ханафийското учение за “свещената война” немюсюлманската държава или град  на първо време могат да бъдат не унищожени, а принудени да признаят османската върховна власт. Израз на подчиненото им положение трябва да стане плащането на особен данък. Подобна възможност в ханафийското учение е свързана  с един друг елемент от идеологията на османската държава: тя трябва да се стреми да накара самите немюсюлмани  да помагат за крания успех на “свещената война”. Препоръчва се това да става чрез предоставяне на васални военни отряди. Във всеки случай обаче състоянието на мир между мюсюлмани и немюсюлмани се смята за нещо временно и от мюсюлманска страна мирът се спазва дотогава, докато е полезен за побдоносното напредване на исляма.¹º

През есента на 1376г. политическата ситуация на Балканите се променя съществено. Византийският император Андроник IV Палеолог връща на османците Галиполи заради тяхната помощ в борбата за престола. Повторното овладяване на Галиполи осигурява възможности за прехвърляне на крупни сили от Мала Азия в Европа  и за масирано настъпление срещу балканските държави. Именно за времето след есента на 1376г. някои османски хронисти говорят за поставянето на Търновското царство във васална зависимост. Така например Идрис Битлиси отбелязва:

“През 777г.,1375-1376г., Мурад напуснал своята столица Бурса и се отправил на свещена война срещу страната на Никопол и Силистра, търновското царство,от които земи са образувани Никополският и Силистренският санджак, която била владяна от неверника Шишман, който не изпълнявал задълженията си към султана...”

По същия повод Сеадедин съобщава:

“Между невернишките владетели тогава  най-могъщ бил Шишман, който управлявал Никопол и Силистра. През 778г.,1376-1377г., Мурад преминал от Бурса  в Галиполи, за да завладее невернишката страна. Шишман, като узнал, отишъл в двора на султана и поискал милост...”

От своя страна Хюсеин твърди, че през 779г.,1377-1378г., “...султан Гаази пак заповядал да се тръгне от Бурса на поход. Султан Гаази преминал Гелиболския проток с намерението да покори страната на един от видните невернишки царе, гнусният неверник Сусманос, владетелят на Никопол и Силистра. Споменатият Сусманос, като чул, че султанът ще дойде срещу него, събрал на едно място неверниците на държавата си и след като се съвещавали всички се съгласили да дадат джизие, както направил Лазоглу, сръбският княз Лазар, и изпратили предварително хараджа за три години. Било направено изложение за тяхното подчинение с условие, Шишман, да се намира в услуга, да бъде готов и да участва с цялата си войска във всеки поход. Като приели условията, била му оставена властта и страната и му била дадена в ръцете султанска грамота...”

Мехмед бин Мехмед отбелязва:

“През пролетта на 778г, 1376-1377г., турците навлезли в Румелия, за да завладеят вилаетите Силистра и Никопол. Царят на тази земя, Шишман, за да се спаси се принудил да плаща харадж и джизие, и такса за внос на сол в страната”.

Към това време същият хронист споменава,че в султанската армия вече има български войнугани. ¹¹

Като доказателство за васалния статут на Търновското царство е преминаването през България на турски части във връзка с конфликта им с унгарците и участието на български помощни войски начело с “Радан, княз от България” на страната на османците. Така поемането на васални задължения на Иван Шишман към Мурад се отнася приблизително към лятото на 1377г. ¹²

Интерес буди отсъствието на Иван Шишман в битката при Коня в Мала Азия през 1386г., където участват почти всички балкански християнски васали. Сред тях не е също и добруджанският владетел Иванко, който признава върховенството на търновския цар. Не се съобщава обаче за каквито и да било наказателни действия  на Мурад срещу двамата български господари. Може би неявяването на Иван Шишман и Иванко е в някаква връзка с българо-влашкия конфликт, за който споменава българската анонимна хроника и в който бива убит влашкият войвода Дан І.¹³

Българска войска, като помощна на османците, не участва и в успешната за сръбско-босненската коалиция кампания при Плочник през 1387г., където Лала Шахин търпи поражение:

“Мурад известил и сина си,султан Баязид: Ще водя велик поход за вярата. Стягай оръжията си и идвай.”

Баязид  събрал войската си и  ведно с везира  Шахин Лала веднага пристигнал да служи на Повелителя. После повелителят заповядал:

“Нека приготвят своите оръжия и неверниците, които плащат харадж.”

Стегнали се Кьостендил и Сарадж, според някои историци Иван Срацимир, ведно с хората си, ала двамина се отметнали и не се явили. Единият бил Александросоглу Сосманос, другият бил Добруджаоглу. Тези двама проклетници не се покорили на султанската повеля и не се явили във войската. Повелителят рекъл:

Нека веднъж оправим тази работа,пък после тяхната е лесна.”

След малко Нешри продължава:

“Повелителят заповядал на везира Али паша: Мини морето с 30 хил. мъже. Руши, пали и граби земята Сосманова, а ако намериш леснина и крепостта му обсади. Но дойдат ли някои сами при тебе, тях наравно с другите не брой за врагове...”

Походът на Али паша е насочен срещу земите на Иван Шишман и добруджанския деспот Иванко. Изглежда това е наказателна акция срещу некоректните васали. Али паша достига до Шумен, а негов отряд се насочва към Варна, но крепостта устоява.

Изглежда Иван Шишман преценява, че не притежава необходимият военен потенциал, за да се противопостави на османците. Затова той залага на силата на дипломацията:

“Видял Сосманоз, че земята му се изплъзва от ръцете, та събрал първенците на държавата, за да се посъветва с тях. Всички те виждали едничък начин за спасение в подчинението пред Хункяр, Мурад. Тогаз той надянал на врата си саваненото платно и дошъл в Ямбол. Паднал ничком пред коня на повелителя и се замолил. Всякак се унизявал и смирявал,па рекъл: От Силистре по-хубава крепост и град нямам. Давам ги на моя султан, а сам аз му ставам роб за вечни времена. Само нека той да опрости греха ми и да не ми се сърди.” Повелителят опростил греха му, облякъл му почетна одежда и благоволил, та му възвърнал земята. След туй заръчал на Али паша:” Тръгвай нататък, овладей крепостта Силистре и постави вътре хора...”

Едва ли може изцяло да се доверим на Нешри, които представя преговорите едностранчиво, все пак отношенията между Иван Шишман и Мурад се урегулират донякъде и от династичния брак между Кератамар и османския владетел.  А  и ползата от тази среща на високо равнище, както се вижда не е едностранна.  Силистра е обещана  на османците, които се нуждаят от изходен фортпост с оглед плановете си за север от Дунава, срещу което на търновския цар се връща окупирана от османците земя.

Пак според Нешри обаче:

“ Онзи, Иван Шишман, не удържал на думата си да предаде крепостта и се отметнал. Нарушил договора, укрепил крепостта и я задържал.”

В българската историография има различни мнения относно дипломатическите маневри на Иван Шишман и конкретно казусът с крепостта Силистра. Според Пламен Павлов “Иван Шишман е принуден да обещае Дръстър срещу изтеглянето на османците на юг от Балкана. Впоследствие царят се отмята от изпълнението на това обещание, съзнавайки, че загубата на голямата дунавска крепост ще го изолира от Иванко.”

Христо Матанов предполага, че Иван Шишман вероятно разчита на унгарска помощ или на евентуална победа на вече оформилата се западнобалканска християнска коалиция.

Петър Ников е на мнение, че “разчитайки може би на пристигането на съюзна сръбска помощ, Иван Шишман отказва да предаде Силистра на турците.”

По-късно обаче, може би през следващата 1389г., Али паша със сила овладява този български град.

Каквато и да е причината за колебанията на търновския цар, от действията му се вижда, че българската държава все още разполага с аргументи,които и гарантират известна политическа  независимост, вдъхвайки необходимата смелост и самочувствие на българския самодържец.

Битката при Косово поле, 1389г., е следващото действие от драматичната развръзка, в което изпъкват васалните отношения между османците и балканските владетели. Под османски санджак се нареждат покорните християнски васали на турците:

“...Повелителят потеглил от Филибе. На третия ден той спрял в полето на Ихтиман и останал три дни. Там дошъл с войските си и владетелят Сарадж... На следващия ден дошъл с войските си и Кюстендил. Той бил много верен на султан Мурада , та станал водач на войската му” М.Нешри.

“ Тогава прочее се събра голямо множество турци...те се отправиха против сръбската земя и там се разрази бран , в която от тях бе погубено преголямо множество...тогава прочее един от водачите на име Милош , бидейки много храбър, прониза нечестивия  Аморат... Турците убиха сръбския княз Лазар в 6897, 1389г., месец юни. Баязид завзе царството на своя баща Аморат, покори под властта си сръбската земя, принуди ги да му дават дан, да му пращат войска и да ходят на война с него, а деспота Стефан постави да владее бащиния си престол над сърбите.” Българска анонимна хроника.

На 15 юни 1389г. става прочутата битка на Косово поле , в която за пръв път нашествениците виждат срещу себе си обединени християнски сили-сърби, босненци,  хървати, а вероятно и българи от владенията на Вук Бранкович  в Северна Македония /според Пл.Павлов вероятно е и И.Срацимир да е изпратил някаква военна помощ като тъст на босненския крал Твърдко/. Противно на по-късната сръбска традиция, която твърди, че битката завършва с разгром на християнските сили, съвременните известия по-скоро говорят за сражение с неясен изход, което и двете страни първоначално възприемат като своя победа. Чрез тази битка османците утвърждават своето военно преимущество над балканските християни. Сърбия се признава за османски васал. Наследникът на княз Лазар, Стефан Лазаревич, с голямо усърдие започва да участва в османските походи и в Европа. От този момент насетне Унгария поема функциите на щит на християнството, затова не е учудващо, че през последните години на своето управление и двамата български царе в Мизия търсят унгарска подкрепа. 14

Прави впечатление, че въпреки тежките условия на договора от 1388г., цар Иван Шишман отново не участва в похода като османски васал. Изглежда и в този момент владетелят се опитва да лавира, надявайки се на благоприятен ход на нещата и извличане на политически изгоди. 15

Новият османски владетел Баязид 1 променя съществено не само програмата за управление, но и отношението към съществуващите все още васални теритоии и владетели. Ако Мурад 1 въпреки всичко се стреми да поддържа системата от буферни васални държави, то неговият наследник веднага поема курс към окончателното им заличаване. 16

Събитията през 1388-1389г. заставят И.Шишман да спазва условията на васалния си статут-през зимата на 1391г. отреди от трибали, мизи, илири, т.е. сърби, българи и албанци, се сражават в състава на османската армия в Мала Азия. Обект на тогавашните действия на султана са Айдън, Ментеше  и другите егейски, неосмански бейлици.  Християнските васали се бият с голямо ожесточение, “ като вярвали, че така наказват тези турци, от които са страдали в миналото...”. Думите са от едно писмо на император Мануил ІІ Палеолог, 1391-1425г., като под “мизи” несъмнено се визират българите от Търновското царство. Това обаче е и единственото по-пряко сведение за Шишмановите войски в състава на османската армия. 17

Обикновено се приема, че причината, за да се вдигнат турците в 1393г. против България и да нанесат последния удар на нейното политическо средище, са някакви тайни преговори на последния търновски цар с маджарите. 18

Самият османски владетел по-късно, според думите на българския книжовник К.Костенечки, припомня на своя васал Стефан Лазаревич, че нищо добро не чака онези, които разчитат на унгарците, и му посочва като пример българските царе. 19

В края на 1392 и началото на 1393г. земите на Търновска България стават арена на османо-влашки конфликт, при който Баязид достига до Никопол. Там той сключва примирие с влашкия воевода Мирчо Стари. На връщане от Никопол обаче неочаквано за българите и за цар И.Шишман, който е съпричастен към постигнатото примирие, Баязид І се насочва към Търново и го обсажда. Към юли 1393г. обсадителите, изглежда, успяват да нарушат водоснабдяването на Царевец, което кара защитниците да капитулират и да отворят крепостните порти.²º

Превземането на Търново бележи края както на независимата българска патриаршия, така и на развитието и водещата роля на средновековната столица като общобългарско политическо и културно средище. При превземането на Търново И.Шишман е в Никопол.²¹

“Не след много дни отново се повдигна преголямо множество турци, отправиха се против власите на Мирчо войвода и се разрази голям бой, така щото сред турците паднаха мнозина избрани между силните, както и от християнските владетели, между които бяха Константин Драгаш и крал Марко. Там протече кървава река от множеството човешки трупове, така че и сам Баязид се уплаши и побягна. Той постави обаче едного от властелините да управлява тази страна, защото Мирчо избяга в маджарската земя. А и сам Баязид се обърна в бягство, като искаше да премине Дунава. Той постави стража по целия брод на река Дунав. Той залови българския цар И.Шишман и го погуби в 6903, 1395г., на третия ден от месец юни, завладя също и българската земя и постави свои управители там по цялата българска земя”, Българска анонимна хроника.

Участта на И.Шишман вероятно е решена от неговото неучастие в похода  срещу Мирчо Стари. Изворите категорично свидетелстват, че търновският цар не изпълнява васалните си задължения, за разлика от Константин Деянов и крал Марко. Изглежда през 1395г., И.Шишман се надява на османски неуспех срещу власите и Унгария, както и на някакво евентуално споразумение за помощ от страна на крал Сигизмунд. ²²

Според двата най-пълни източника, Българска анонимна хроника и турския летописец от 1451г., И.Шишман е обезглавен в Никопол, докато кръстоносецът Шилтбергер споменава неясно, че цар Шишман умира в затвора. ²³

До 80-те години на ХІV век отношението на Видинското царство към османското завоевание е неясно. Може да се приеме, че И.Срацимир поема васални задължения към османците преди 1386г. През същата година “Сарадж, И.Срацимир, и Кьостендил”, Константин Деянов, участват като васали на страната на Мурад в битката при Коня в Мала Азия. Две години по-късно тези двама български владетели се готвят за османската офанзива срещу Сърбия, за разлика от отметналите се И.Шишман и Иванко.

Според някои извори “Сарадж” участва на турска страна и в битката при Ровине  през 1395г. 24

Според П.Ников  И.Срацимир признава турската върховна власт още в 1388г. след османския поход в Северна България, защото още на следната година след Косовската битка, една турска армия начело с Фируз бей се отправя на север и при Видин минава Дунава. Малко години след това, сигурно при завладяването на Търновското царство, тази турска зависимост на видинския цар става още по-тежка, защото във Видин трябва да се допусне вече  и един малък турски гарнизон. И не само във Видин, но и в други крепости на Видинското царство, така например в Оряхово, през 1396г. се намират турски гарнизони. 25

Краят на Видинското царство се извежда като пряк резултат от разгрома на кръстоносния поход  начело с унгарския крал Сигизмунд при Никопол, 25 септември 1396г.:

“...той,Сигизмунд, мина през Дунава в България и тръгна за един град, наречен Видин, който е столица на България. Тогава дойде владетелят на страната и на града и се предаде на милостта на краля, след което кралят завзе града...След това потегли за друг град, Оряхово, в който имаше много турци, и го обсажда пет дни ; турците не искаха да го предадат. Тогава жителите на града изгониха турците насила и се предадоха на краля. Многа от турците бяха избити, а други пленени...След това тръгна към един друг град, който се казва Шилтау, а на езика на неверниците- Никопол...Тогава турският султан Баязид дойде с двеста хиляди души в помощ на града ...Турският султан, Баязид 1,  като видя, че кралят потегля срещу него, поиска да побегне. Херцогът на Сърбия, когото наричат деспот,  Стефан Лазаревич, разбра това и дойде на помощ на турския султан с петнадесет хиляди души добра войска, дойдоха и другите пълководци с цялата си мощ. Деспотът нападна с войската си кралския полк и го срази. Кралят, като видя, че полкът му е паднал, и че никога няма да може да се удържи, удари на бяг”, Шилтбергер.

Наред с традиционното отношение към схизматиците, в кръстоносния поход се изявява и старата амбиция да се подчини тази част от България на османската корона. Последното обстоятелство, близостта на унгарската окупация от 1365-1369г. и поведението на кръстоносната армия са причина за съществуването на взаимно недоверие и подозрения между Сигизмунд и И.Срацимир. От казаното дотук следва да се изостави традиционното обяснение за приемането на кръстоносците едва ли не като освободители.26

Поведението на И.Срацимир, макар и странно, е възможно най-адекватното с оглед на политическата конюнктура. Въпреки статута си на османски васал, видинският цар не взема страна по време на Никополската битка, надявайки се вероятно на унгарска победа. Възможно е и кръстоносните гарнизони да са причина за тази пасивност от негова страна. Именно това бездействие е вероятната причина  веднага след победата при Никопол Баязид да се насочи към Видин и да залови И.Срацимир, слагайки край на Видинското царство:

“Баязид обаче не почака ни най-малко, но се вдигна и отиде към запад, като завладяваше царства и земи. Той залови и подчини цар Срацимир в 6906, 1397-1398г.”, Българска анонимна хроника

Иван Срацимир е заточен в Бурса , с което се изчерпват сведенията за него.

Доверявайки се на различни извори, в българската историография битува и друга хипотеза за окончателната капитулация на Видинското царство:

“...Илдъръм,Светкавицата, хан тръгна срещу Цариград,1395г., нападна го и го обсади. Докато те се намираха във война, неверният унгарски крал нападна Никопол и го обсади. Когато новината дойде при Илдъръм хан, той тръгна от Цариград. И когато дойде наблизо, събра войските си нощем и извърши нощно нападение, хвърли краля и войската му в Дунава и го унищожи. Това стана в годината 793,1396г.,. След това Илдъръм отиде отново пред Цариград”, Староосманска анонимна хроника от 15 век.

Едва след като сключва мир с византийския император, Баязид І окончателно покорява царството на И.Срацимир:

“Когато те, гърците, не виждаха изход, императорът изпрати пратеник и сключи с Илдъръм хан мир.. .след това Илдъръм хан превзе Никеболи и Силистрие...” , Староосманска анонимна хроника.

Баязид не унищожава Видинската  държава веднага след пленяването на нейния цар. Заради продължаващата обсада на Константинопол и заради непредсказуемостта на конфликта с Унгария Баязид І запазва още за известно време васалния статут на царството, като оставя за негов управител Срацимировия син Константин. Когато през 1397-1398г. османският султан се убеждава в невъзможността на унгарците да предприемат нова офанзива срещу него, от автономията на Видинско повече няма нужда и областта е присъединена към турската държава. 27

Добруджанската държавица на братята Балик, Добротица и Иванко в някаква форма признава сюзеренитета на търновския цар. Поради това се приема за възможно добруджанският владетел, Иванко, да е османски васал още от лятото на 1377г.

Иванко заедно с И.Шишман отказва да се яви в помощ на султана в похода му против Сърбия през 1388г., което се оказва пагубно и за двамата,при похода на Али паша на север от Стара планина са атакувани и земите на Иванко.

Краят на Иванко и държавицата му тънат в неизвестност, а гибелта на българската държавност в Добруджа хронологически се определя различно - в 1388, 1393, 1395, 1396, 1397г..

Съдбата на Добруджанското деспотство вероятно е решена в самия край на ХІV век, като главният удар върху това българско образование идва не от самите османци, а от север:

“В годината 6907, 1399, индикт 7, на 2 февруари, в деня петък, заробена бе Варна от безбожните татари” Месемврийска хроника. 28

Това, както и някои други известия, са причината за възникналата хипотеза относно краят на Добруджанското деспотство...

България е първа от европейските държави, която попада под османска власт. И  се освобождава почти последна. В края на ХІV век е прекратено нейното независимо държавно развитие, а населението й - включено във формация, която тепърва има да извървява пътя от родово-племенния етап до състоянието на развития феодализъм. Откъдето и да погледнем-съдбоносно връщане назад към началото на вече измината обществена еволюция.29

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG