Joomla Software solutions Template

Payday loan

Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС), създадено официално на 1 декември 1918г. в Белград, обединява в себе си Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора, Косово и Нови пазар и начело на него застава сръбската династия на Карагеоргиевичите. Наредена сред страните победителки, КСХС получава много земи от съседните държави, сред които е и България, която е принудена да се рздели и със Западните български покрайнини (Кулско, Царибродско и Босилеградско) и Струмишко, след като през 1913 от територията и, отново в полза на КСХС, е отнета и Вардарска Македония.

Гърция и Румъния също не остават с празни ръце. Към Румъния са присъединени от бившата Дунавска монархия Трансилвания, Буковина и част от Банат, от Русия – Бесарабия, а от България – Южна Добруджа. За Гърция, въпреки че армията и  не е воювала, са отредени повечето острови в Егейския архипелаг и Беломорска Тракия.

Просъществувалата само около година (1913-1914) албанска държава е официално призната за възобновена през 1920г., като е приета в ОН.

Османската империя е също една от победените държави и през 1918-1919, след окупирането и от войските на Антантата тя е маргинализирана.

Версайският мирен договор налага прекалено сурови санкции на победените страни, с което възобновява стари вражди и поражда напрежение. Това раздробяване на геополитическото пространство в югоизточните покрайнини на Европа е познато като „балканизация“.

След първата световна война на Балканите започват преустройства на държавните и политическите системи.

В териториите на КСХС влизат много разнородни области, които усложняват управлението на младата държава. В политическия живот участват някои от довоенните сръбски партии, като най-силни са радикалите на Никола Пашич. Създадени са и организации, защитаващи интересите на несръбските народи в КСХС, които настояват за преустройство на държавата на принципа на федеративно управление или на областна автономия.

Сръбските националисти и династията на Карагеоргиевичите, обаче,  се опитват да хомогенизират обществото чрез теорията на ”интегралното югославянство”. Другите националности се противопоставят, начело с ХСП, което води до убийството на Степан Радич в Скупщината (сръбския парламент). Следва държавна криза, която крал Александър решава да пресече като извършва държавен преврат и установява монархическа диктатура.

Въпреки че Румъния излиза от войната като победителка и разширява териториите си, тя остава слабо развита аграрна страна с преобладаващо дребно стопанство. В най-перспективния за страната отрасъл – нефтодобивът, голямата част от инвестициите са чужди. Нестабилна е и политиката на страната. Повечето от довоенните партии губят общественото доверие, а новите не успяват да се наложат. Единствено комунистическата и двете исторически партии (национал-либералната и национал-царинистката) постигат някакъв успех. През 1924 г. в Южна Бесарабия избухва въстание, а през 1925 г. престолонаследникът принц Карол е изпратен в изгнание, но се завръща 5 години по-късно и започва бавно да утвърждава авторитета си.

Първите години след войната са трудни и за Гърция. Елефтериос Венизелос изразява антантофилските настроения на народа и по този начин злепоставя краля, който е симпатизант на Централните сили. Недоверието в монарха се засилва след неуспешната гръцко-турска война през 1919-1922 и от аграрната реформа, която неудовлетворява гръцките селяни. След тези събития, през 1924 г. крал Георгиос II е принуден да напусне страната и Гърция е обявена за република. През 1925-’26 г. е направен опит за налагане на военна диктатура, който прави икономическата стабилизация много трудна.

Първите четири години от възобновяването на Албания се характеризират с икономически и политически хаос. В земеделието и животновъдството все още господства феодализма, а в планините остава в сила племенната обособеност. През юни 1924 г. политическата организация “Башким” организира въстание, което довежда до сформираното правителство на Фан Ноли. В края на 1924 г. един от силните племенни водачи, Ахмет Зогу, сваля правителството, а четири години по-късно ликвидира републиката и се провъзгласява за крал.

Турция има силен водач след войната и това я изправя на крака по-бързо от другите страни. През 1919 г. Мустафа Кемал (Кемал Ататюрк) повежда националноосвободително движение срещу Антантата, като освобождава Източна Мала Азия и установява свое правителство в Анкара. За разлика от султана, новият кабинет и свиканото Велико народно събрание не признават Севърския мирен договор, защото считат, че той изправя Турция пред национална катастрофа. Кемалисткото патриотично движение успява да прогони окупаторите и да победи Гърция във войната от 1919-1922 г. През 1923 г. е подписан нов мирен договор в Лозана. Кемал Ататюрк започва активна реформаторска дейност. През 1922 г. е отменен султанатът, през 1923 г. Турция е обявена за република, а през 1924 г. е отменен халифатът.

Трите войни от периода (1912-1918) и последвалите мирни договори определят  междубалканските отношения през 20-те години. КСХС и Румъния се притесняват от политиката на мирен ревизионизъм, водена от България, Австрия и Унгария и търсят подкрепа от Париж и Малката Антанта. Въпреки това отношенията между България и другите две страни остават враждебни заради отнетите територии. Румъния разваля отношенията си и с Унгария (заради спора за Трансилвания) и СССР (заради Бесарабия).

След гръцко-турската война, отношенията между двете страни се разведряват, но проблемите с бежанците и разпределянето на Егейския архипелаг остават нерешени. Обезбългаряването на Егейска Македония и Беломорска Тракия, лишаването на българската търговия от излаза на Бяло море и изселването на българи от Гърция нажежават обстановката между двете съседни страни.

Гърция запазва добри отношения само с КСХС, тъй като и двете страни водят антиревизионистична политика.

Балканите са сериозно засегнати от световната стопанска криза, тъй като по-голямата част от износа се състои от земеделски стоки.

В Югославия крал Александър се опитва да разшири влиянието на диктатурата. През 1931 г. е създадена нова конституция, която възстановява парламентарното управление и позволява на правителството да създаде собствена Югослвска национална партия. Въпреки установения авторитарен режим обаче националната борба на несръбските народи продължава. ХСП отново се активизира, а хърватските крайни националисти настояват за отделяне на Хърватско от Югославия. Българската ВМРО установява сътрудничество с усташите и с помощта на германското разузнаване организират атентат срещу крал Александър. След убийството на монарха регентският съвет застава начело на държавата и се опитва да запази диктатурата. От 1935 до 1939 г. кабинета оглавява Миладин Стоядинович, който успява да укрепи авторитарния режим и да отслаби националното напрежение. Той насочва външната политика към Германия и не крие “фюрерските” си амбиции, което предрешава съдбата му. Това кара следващото правителство да е по-предпазливо при авторитарното управление.

Чрез подкрепата на Германия и Италия, през 1939 г. хърватите подписват споразумение с КСХС и Хърватско става автономна територия.

Стопанската криза се отразява и на Румъния. Тя причинява икономическа нестабилност, което разклаща и политическия живот. Двете “исторически партии” не могат да се задържат на власт. Трудностите в страната дават възможност на профашистката партия на Кодреану да завземе по-предни позиции, чрез масирана пропаганда и демагогия. Карол II прави опит за сътрудничество с “желязната гвардия”, но фашистките обедености противоречат на монархията. През февруари 1938 г. кралят налага диктатура, а Кодреану и съподвижниците му са разстреляни като съперници за властта.

В Гърция положението не е много по-различно. Дошлата на власт през 1933 г. монархическа партия подготвя налагането на диктатура, но Венизелос се опитва да осуети това като прави военен метеж, който се оказва неуспешен. През 1935 г. монархията е възстановена. През 1936г. , фашистки ориентираният ген. Метаксас осъществява преварат и налага, с помощта на краля, военна диктатура. Забранени са всички партии и профсъюзи и е обявено военно положение.

Според конституцията си от 1928 г., Албания е “парламентарна и демократична монархия”, но това е само на терория. На практика Ахмет Зогу осъществява авторитарен режим, при който парламента е формален. По-късно се налага и пълна монархическа диктатура. Албания е въвлечена в орбитата на фашистка Италия. Около 1938 г. Италия има силно влияние във всички сфери в Албания и през 1939 г. след ултиматум и деснат от Италия, Албания става част от “италианската империя”.

И през 30-те години Турция продължава развитието си, следвайки принципите и идеите на Кемализма, които налагат придържане към светски норми и правила. Така Турция сменя статута си на изостанала ориенталска империа с този на модерна светка държава.

Икономическото съживяване на Балканите от средата на 30-те години се дължи на това, че повечето балкански държави предпочитат Германия за свой икономически партньор. Тя влияе както на икономиката, така и на политиката на страните. Налагането на авторитарните режими, освен че модернизират икономиката, оказват влияние и върху външната политика на района. Балканският пакт, включващ Югославия, Румъния, Гърция и Турция, е в противовес с ревизионистичните намерения на България и Италия.

През втората половина на 30те години югославското и румънското политическо поведение показват преориентация към Третия райх и Италия. Авторитарният режим в Гърция се колебае между Англия и Германия. Кемалистка Турция следва външнополитически курс на маневриране между победители и победени, поддържайки същевременно добросъседски отношения със СССР.

Напрежението, подхранвано от тлеещите проблеми на малцинствата и границите и традиционното недоверие към съседите остват основни проблеми в междубалканските отношения.