Joomla Software solutions Template

Payday loan

Политическо и културно могъщество на България

при цар Симеон (893 - 927)

Приобщаването на българите към християнството, изграждането на самостоятелна българска църква и въвеждането на славянската писменост и книжнина през втората половина на IX в. са най-значимите процеси, които предопределили ролята на България в културната история на славянството в Европа.

Тези процеси позволили на България да се приобщи към високоразвитата християнска цивилизация и да се утвърди като една от най-издигнатите по това време европейски държави.

По този начин управлението на Борис I, един от най-великите и мъдри държавници на средновековна България, имало забележителни последици за нейното развитие. Същевременно, то било предпоставка за политическия и културен разцвет на страната при царуването на Симеон (897 - 927). Този високообразован български владетел успешно реализирал реформаторската политика на именития си баща и извел България до апогея на нейното военно - политическо могъщество и културно съзидателство.

Този период от българската история е изследван от редица български и чужди учени. Първият труд в историографията, посветен изцяло на управлението на цар Симеон, принадлежи на Спиридон Палаузов. Към периода се насочват още Константин Иречек, Васил Златарски, Петър Мутафчиев и др. Сред съвременните изследователи се открояват имената на Димитър Ангелов, Иван Дуйчев, Петър Ангелов, Георги Бакалов, Милиана Каймакамова. Нова интерпретация на Симеоновото управление дава Иван Божилов в редица трудове.

Историческите извори за тази епоха са твърде разнообразни. От византийските това са хрониките на Симеон Логотет, Йоан Скилица, кореспонденцията на византийския дипломат Лъв Хиросфакт и на Константинополския патриарх Николай Мистик с българския владетел. Ценна информация дават и някои западни извори като хрониката на Регион. От голямо значение са домашните извори Наръшкия надпис, някои археологически паметници  богатата книжнина от този период.

През 889 г., след дългогодишно управление, княз Борис доброволно се оттеглил от престола и предоставил властта на първородния си син Владимир - Расате (889-893). Макар и оскъдни, данните от историческите извори създават впечатление за промяна в политиката на новия княз. Той се опитал да преориентира външната политика към съюз с Немското кралство, насочен срещу Великоморавия и Византия. Израснал и възпитан в духа на старата религия, новият владетел се опитал да върне България към езичеството. В историческите извори се намеква за гонение срещу духовенството, събаряне на храмове. Поведението на Владимир предизвикало острото противодействие на княз Борис. С помощта на верните си боили, той го свалил от престола чрез държавен преврат през 893 г. Старобългарския разказ "Чудото на Св. Димитър с българина" съобщава за активно участие на Симеон в свалянето и ослепяването на Расате. Така княз Борис сложил край на опита за промяна на курса в цялостната политика на България. През 893 г. той свикал Преславския църковен събор. На него било (1) обявено свалянето на Владимир - Расате от престола и за български владетел бил провъзгласен третият Борисов син - Симеон. Променен бил принципа за престолонаследие, като се утвърдило предаването на властта не само от баща на син, но и от брат на брат. (2)Столицата била преместена от Плиска в Преслав. По този начин още веднъж се подчертавала окончателната победа на християнството над езичеството. (3)Важно решение на събора било и въвеждането на старобългарския като официален и богослужебен в държавата, което обусловило прогонването на гръцкото духовенство и замяната му с българско. По това време учениците на Кирил и Методий са подготвили първите български духовници, което става предпоставка за българизацията на църквата и църковния живот. Това ограничило възможността за византийско политическо влияние и било необходимо условие за по-нататъшно самостоятелно развитие на България.

Съдейки по думите на патриарх Николай Мистик, че Симеон е "син на мира", може да се предположи, че той се е родил в годината на подписването на "дълбокия мир" с Византия, т.е. 863 - 864 г. По всичко личи, че княз Борис възнамерявал да подготви по-малкия си син за духовен глава на българската църква. Вече като юноша той го изпратил в Константинопол да учи в прочутата Магнаурска школа - висше императорско училище - при най-добрите учители за онова време. Там, според свидетелството на Кремонския епископ "още като малък Симеон изучил ... ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел". Между учителите му били най-прочутите учени по това време - Лъв Математик и бъдещият патриарх Фотий.

По време на своя престой във византийската столица Симеон имал възможност да се запознае не само с богословието, но и спостиженията на античната цивилизация. За това му помогнало обстоятелството, че отлично владеел гръцки език. Високото образование на младия български княз намерило признание дори сред византийците, които го нарекли "емиаргус", в смисъл на всестранно образован грък. В Константинопол Симеон приел монашеско подстрижение и се подготвил за духовна кариера. Около 866 г., когато учениците на Кирил и Методий пристигнали в Плиска, Симеон се завърнал в България и веднага се включил в книжовната школа на Наум, където приложил пълноценно натрупаните знания. Събитията около 893 г. рязко променили живота на младия монах. Вместо архиепископския жезъл, Симеон получил короната и тежката отговорност на управлението. България имала необходимост от такъв държавник - умен, прозорлив и решителен, който да поведе страната по нов път.

Външната политика на новия владетел била насочена към по-нататъшно издигане и утвърждаване на България като първостепенен фактор в Югоизточна Европа. (Професор Златарски я обособява в два периода - 893 - 904 и 913 - 927 г.)

Още в началото на управлението му на преден план отново излизали отношенията с Византия, тъй като след изграждането на автокефална българска църква и разпространението на славянската писменост, възможностите и да упражнява влияние в България значително намаляли. Надеждите на византийските управници, че израсналият и възпитан в Константинопол български княз е окончателно спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухнали. Само година след като поел властта, отношенията между България и Византия се влошили (894 г.). Причина за това станало решението на император Лъв VI да премести тържището на български стоки от Константинопол в Солун. Този акт представлявал сериозен удар върху икономическите интереси на българската държава. Някои историци я смятат за първата икономическа война в Европа, но съвременната  историография счита, че се преплитали икономически и политически интереси. Не е изключено една от причините за войната да е решението на Преславския събор за въвеждането на славянския език в богослужението, което силно накърнило интересите на Византия и домогванията й за влияние в България.

Опитите на Симеон да уреди възникналия спор по дипломатически път не били успешни. Българската войска нахлула в Тракия и разбила изпратените срещу нея византийски части. Това накарало Лъв VI да влезе в тайни преговори с маджарите, живеещи по долното течение на р. Буг и Днестър, и успял да ги привлече на своя страна. Византийската флота прехвърлила маджарските отряди до устието на р. Дунав и те навлезли в Северна България, като опустошили всичко по пътя си. Изправен пред неизбежен погром, българският владетел потърсил убежище зад стените на Дръстър и започнал преговори за мир, при който било постигнато споразумение за изтегляне на византийските войски. Българският владетел нямал намерение така лесно да признае поражението. Той умишлено протакал започналите с дипломата Лъв Хиросфакт преговори, като влязъл в таен съюз с печенегите. Българо - печенезката войска, нанесла съкрушителен удар на маджарите,принудавайки ги да напуснат земите си и да се заселят в Унгарската равнина. Княз Симеон предприел настъпление в Тракия. Решителното сражение между българи и византийци станало през 896 г. при селището Булгарофигон, където имперската войска на Лъв VI била напълно разбита. След това било сключено примирие, според което тържището на българите било върнато в Константинопол, а Византия се задължила да плаща ежегоден данък на България.

Симеон не се задоволил с този успех. През 904 г. в империята настъпили събития, които му дали повод да наруши примирието. Град Солун бил превзет от арабите, а значителна част от населението му била избита или отведена в робство. От това се опитал да се възползва Симеон, който се надявал да завладее града и да го насели с българи, ликвидирайки господството на империята на Балканите. В Константинопол добре разбирали опасността, от подобно развитие на нещата и Лъв VI бил принуден да направи някои териториални отстъпки на България. Сключен бил мирен договор, според който в български ръце преминали земи от Драчката област, Южна Македония и областта на юг от Странджа до приморския град Мидия. От един надпис, намерен край с. Наръш в Македония, се вижда, че границата между България и Византия минавала само на 22 км. от Солун. С разширението си на югозапад, българската държава успяла да приобщи славяните от българската група в Южна Македония. Тя вече господствала над по-голямата част от полуострова и се превърнала в решаващ фактор в този край на континента.

Настъпилата известна стабилизация в българо - византийските отношения продължила до смъртта на император Лъв VI. (912). Няколко месеца след неговата смърт - през пролетта на 913 г. един некоректен акт от страна на новия византийски император Александър довел до възобновяване на военните действия. Когато българската делегация дошла в Константинопол да получи определения от договорите данък, императорът се отнесъл твърде грубо с пратеничеството и отказал да плати. Това било достатъчен повод за Симеон да наруши договора с империята. Българската войска нахлула в Югоизточна Тракия и за кратко време се озовала пред стените на Константинопол. Симеон съзнавал, че градът бил непревземаем по суша и разполагането на войските му под стените на столицата целяло по-скоро да окаже натиск при преговорите. В тях той преследвал две основни цели. Преди всичко се надявал, че византийците ще го удостоят с титлата "цар", която според имперската политическа доктрина била единствено в правомощията на императора и на Константинополския патриарх. Освен това, Симеон замислял годеж на дъщеря си с малолетния византийски император Константин VII, който управлявал с регентски съвет. Българският владетел бил приет тържествено с двамата си сина в императорския дворец, където сред насъбралото се множество получил благословията на патриарх Николай Мистик и обещания за годеж.

Тези събития обусловили окончателното оформяне на т.нар. имперска идеология на външната политика на Симеон.

С приемането на християнството България попаднала в имперското политическо пространство - "Pax Byzantina" - свят, изграден по византийски образец и върховенство. Намирането на противодействие на тези тенденции се превърнало в основна цел на Симеон. Така той достигнал до идеята за унищожаване на Византия и създаване на Българска империя със столица Константинопол. Повечето историци определят тази програма като "имперска идеология" на Симеон. Иван Божилов я нарича "Pax Symeonica". Тласък към реализацията на тези идеи дават събитията от 912 - 913 г. (начало на т.нар. втори период от външната политика на Симеон.

Извършената през 913 г. церемония със Симеон в Константинопол е тълкувана по различен начин от историците. Някои считат, че патриарх Николай Мистик коронясал българския владетел за василевс (цар). Други, като анализират самия церемониал, смятат, че той далеч не отговаря на онези задължителни за такива случаи ритуали. Повечето съвременни изследователи приемат, че с тази церемония Симеон бил символично приобщен към императорското семейство, без изрично признаване на титлата, която най-вероятно българският владетел си присвоил след битката при Ахелой от 917 г.

Чрез другото условие от преговорите (обещаният годеж) Симеон се надявал да получи високата титла "василеопатер" ("баща на императора") и законно основание за намеса в управлението на империята.

На следващата 914 г. настъпили събития, които показали, че българският цар имал сериозни основания да се съмнява в надеждността на византийските обещания. Начело на регентския съвет застанала императрицата майка Зоя, която отказала замисления годеж и решила отново да прибегне към силата на оръжието. В отговор на това, през 915 г. цар Симеон извършил нападение в Тракия и овладял гр. Одрин. Империята се заела да организира широка коалиция срещу българите. Тя привлякла на своя страна печенегите и сръбския княз. Приготовленията не останали скрити за Симеон, който отлично си служел с методите и средствата на византийската дипломация. Той не само успял да неутрализира съюзниците на Византия, но спечелил някои от тях на своя страна.

Така се стигнало до голямото сражение между българи и византийци на 20 август 917 г. при р. Ахелой. Ако се съди по разказа на византийските летописци, първоначално успехът бил на страната на ромеите, но впоследствие започнали да отстъпват и претърпели пълно поражение. Сражението било едно от най-кръвопролитните в историята на войните между България и Византия. За това свидетелстват византийските хронисти Скилица и Лъв Дякон.

Поражението при р. Ахелой силно подкопало военната мощ на Византия. Разклатено било нейното влияние и се открил пътя към налагане на българска военно - политическа хегемония в Югоизточна Европа. Всички политически ходове на Симеон от тук нататък били посветени на амбициите му за унищожаването на Византия и изграждане на една нова славянобългарска империя под неговия скиптър.

Веднага след битката при Ахелой българският владетел изпратил военачалниците си Теодор Сигрица и Мармаис в Сърбия, за да осигурят тила на българската държава в един бъдещ военен конфликт с Византия. Сръбският крал Петър Гойникович бил свален от престола, а на негово място бил поставен лоялният към търновския цар Павел Бранович. Така за известно време сръбската заплаха била анулирана.

Вероятно по това време (918 г) българският владетел си присвоил титлата "василевс на всички българи и гърци". Новоизбраният български патриарх тържествено коронясал Симеон за български цар. Тази титла била безспорна за българската държава и общество, но в международните отношения без признанието на Византия, тя нямала стойност. Чрез този акт българският владетел открито демонстрирал целите на външната си политика.

Симеон все още хранел надежди, че ще застави византийците да сгодят малолетния император Константин IV за дъщеря му. С това се надявал не само да узакони царската титла, но и да предяви претенции към императорския престол. Ето защо през 918 г. той предприел действия, целящи окончателно да поставят Византия на колене. Български войски нахлули в Елада. На следващата година те достигнали Дарданелите. Успехът на българското оръжие станал причина императрица Зоя (главната виновница за нарушения мир с българите) да абдикира и върховната власт преминала в ръцете на авторитетния военачалник Роман Лакапин. Той успял да омъжи своята дъщеря за Константин VII, получил титлата василеопатер и се провъзгласил за съимператор (920 г.)

Събитията във Византия били посрещнати с раздразнение от българския цар. Той отказал да признае промяната в Константинопол, обявил Лакапин за узурпатор и да преговаря за мир. Патриарх Николай Мистик изпратил няколко обширни послания до Симеон, в които го молел да прекрати военните действия и да сключи мир. Цар Симеон, обаче подновил военните действия. През 920 г. българската войска атакувала ромейските позиции за подстъпите на Константинопол.  В тази много сложна обстановка Византия се опитала отново да противопостави сърбите на Симеон. През 921 г. сръбският политически емигрант княз Захари бил въоръжен от византийците и изпратен в Сърбия да свали Павел Бранович. Сръбския княз успял да се справи с натрапника, заловил го и го изпратил като пленник на цар Симеон. Само няколко месеца по-късно византийската дипломация настройва Павел Бранович срещу покровителя му Симеон. Тогава българският цар на свой ред въоръжава намиращия се в България княз Захарий и го изпраща отново в Сърбия да вземе властта с българска помощ. През 921 г. княз Захарий станал княз на Сърбия. Сърбите и нейните владетели се превърнали в послушни оръдия на българо - византийското противопоставяне.

В хода на военните действия, Симеон се убедил, че столицата не може да бъде превзета без помощта на силен флот. Той насочил вниманието си към другия постоянен враг на Византия - арабите. През 922 г. Симеон изпратил свои пратеници до техния владетел със задачата да предложат съвместна обсада на Константинопол. Предвиждало се след неговото падане плячката да бъде поделена поравно, а градът да остане във владенията на българите. Пратеничеството било прието с големи почести от халифа, който се съгласил с поставените условия. На връщане към България, посланиците на Симеон, съпровождани от няколко арабски велможи, били заловени от византийците. Тази случайност решила съдбата на проектирания българо - арабски съюз. Въпреки това Симеон потеглил сам срещу Византия и разположил войските си пред стените на Константинопол. Впечатлен от силата на българската армия византийският император поискал лична среща със Симеон. Тя се състояла на 09.09. 923 г. край морския бряг, близо до Константинопол. Българският владетел се явил на срещата с бляскава свита и два отряда, носещи златни и сребърни копия и щитове. Роман Лакапин склонил Симеон да се оттегли, но мир не бил сключен и не била призната царската корона на българския владетел.

Междувременно сръбският княз Захарий за пореден път се обвързал с византийците и започнал да проявежда антибългарска политика. Затова Симеоновите пълководци Теодор Сигрица и Мармаис потеглили на поредния си поход в Сърбия. Княз Захарий успял да ги победи и изпратил главите им в Константинопол като знак на лоялност. През 924 г. цар Симеон изпратил голяма войска в Сърбия, която заловила сръбските жупани и заедно с почти цялото сръбско население ги преселил в България. Сръбските земи преминали под пълната политическа власт на Българското царство, а сръбската държава престанала да съществува за известно време.

Цар Симеон допуснал грешка като продължил похода срещу Хърватско - по това време силна държава, ползваща се с подкрепата на папата. Там българите претърпели тежко поражение през 926 г. Конфликтът бил уреден с посредничеството на римския папа Йоан X, който се надявал да привлече отново на своя страна българите. Цар Симеон, който окончателно се убедил, че византийците няма да признаят царската му титла, поискал това да стори папата. Благосклонният отговор на Йоан X  вдъхнал надежди на Симеон, който започнал приготовления за нов поход срещу Византия. Но мечтата, на която подчинил цялата си външнополитическа дейност, останала неосъществена. На 27 май 927 г. Симеон починал от сърдечен удар.

Някои легенди свързват смъртта на цар Симеон с направената по искане на Лакапин "имитативна черна магия".

Управлението на Симеон преминало в почти непрекъснати войни и доказало още веднъж силата и мощта на българската държава. Същевременно, проявеният от него политически максимализъм и недостатъчна оценка за възможностите на империята, подложили на върховно изпитание българската армия и народ. Съществува мнение, че той хвърлил ненужно много усилия в двубоя с Византия, вместо да утвърди позициите на България на северозапад и да потърси по-реални посоки за териториално разширение.

Симеоновото управление имало несъмнен принос за културното възвисяване на българската държава. Тъкмо в неговото управление изгрял с целия си блясък "Златният век" на българската книжовност и просвета, за които царят имал лична заслуга..

По времето на цар Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В двете основни средища - Преслав и Охрид, кипял интензивен книжовен живот. Литературните произведения по време на управлението на Симеон били пряко свързани с политическата, социалната и духовна обстановка в България. В преобладаващата си част те имали религиозно съдържание и били в непосредствена връзка със задачите на църквата да утвърди новата вяра по всички краища на страната. В жанрово отношение, религиозната литература била твърде разнообразна. В основни линии тя се свеждала до поучителни и похвални слова по повод църковни празници и събития, жития на светци и др.

Литературната дейност през разглеждания период била пряко подпомагана от цар Симеон, един от най-образованите владетели на своето време. С личното му участие били създадени три преводни сборника със смесено съдържание, отличаващи се с голямо тематично разнообразие. Пак под негово ръководство били съставени още два сборника, в които намерили място творбите на ранновизантийските отци на църквата Василий Велики и Йоан Златоуст. Съдържанието на сборниците показва, че в Преслав се оформил преводачески кръг от книжовници, които допринесли за лексикалното и смислово обогатяване на българския език. За това спомогнало и обстоятелството, че самият владетел не само знаел  гръцки, но познавал отлично цялата византийска литература.

Най-известният ученик на братята Кирил и Методий бил Климент Охридски. Той приел епископски сан и развил широка литературна дейност, продължила до края на живота му. Той сътворил т.нар. кирилица, също така значителен брой проповеди и жития на Кирил и Методий.

Друг от учениците на славянските първоучители бил Наум Преславски, който създал книжовна школа в Преслав. Там той ръководел преписването на славянски богослужебни книги и бил основоположник на църковната химнография. Неговата най-известна творба била "Учителното евангилие". Главни негови части са "Проглас към евангелието", "Азбучна молитва" и "Историките", които се смятат за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина.

Към Симеоновия кръг писатели принадлежал и Йоан Екзарх. Неговата най-известна творба била "Шестоднев", построена на основата на по-стари византийски съчинения. Тя представлява своеобразна енциклопедия с най-различни знания.

Друг известен писател от кръга на преславските книжовници бил Черноризец Храбър, създател на забележителното съчинение "За буквите". Съдържанието му се намира в тясна зависимост от нападките на триезичниците срещу славянското писмо.Съзнавайки силата на историческите доказателства, той оборил противниците на славянската писменост не с философски разсъждения, а с факти. Проявената ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад псевдоним се крие самият цар Симеон.

Наред с официалната и оригинална литература, създадена в началото на X в., започнало разпространението и на т.нар. апокрифна (тайна) литература. Тя давала повече знания и обяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не било прието да се пише. Появили се и апокрифи, чрез които се разпространявали и еретически възгледи.

Литературата от "Златния век" допринесла за окончателното налагане на старобългарския език, за утвърждаване на българската народност. По това време българите били сред малкото народи, които творели книжнина на собствен език. В това отношение България изпреварила другите славянски държави и се превърнала в разпространител на една богата и разнообразна книжнина. Тя излязла извън българските предели и била възприета преди всичко от сърби и руси. Ето защо може с основание да се твърди, че "златното" време на българската култура, надхвърлило рамките на едно ограничено, свързано само с България явление, и придобило по-широко общоевропейско значение.

Симеоновата епоха се характеризира с голям размах в развитието на материалната култура, намерила най-ярък израз в архитектурата на Преслав, който през 893г. бил провъзгласен за столица на България. Там били построени дворци и черкви, които съперничели на Константинополските. Цар Симеон изградил столицата по имперски образец. В градското устройство на Преслав намерили продължение строителните традиции на Плиска, поради което между двете столици съществували много общи черти. Територията им била поделена между две концентрични укрепени линии, които очертавали "външен" и "вътрешен" град. Във вътрешния град се издигал царският дворец, за чийто блясък и величие има запазено описание от Йоан Екзарх. Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеския комплекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Силно развитие в Преслав получило черковно - храмовото строителство. Наред с традиционния и базиликален тип храмове, под влияние на Византия започнала да си пробива път и кръстокуполната черква. В повечето случаи православните храмове били части от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепости. Открити са 8 такива комплекси, от които добре известни е манастирът в Патлейна, този на Мостич и др. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на черковната архитектура в Преслав - т.нар. Кръгла църква. Тя е наречена още Златна, тъй като се предполага, че централния й купол бил покрит със злато. Счита се , че Златната църква няма аналог в черковната архитектура от онази епоха и вероятно е била предназначена за Симеон и неговото семейство.

Едно от забележителните постижения на приложното изкуство през Златния век била Преславската рисувана керамика. Открити са няколко керамични работилници, намиращи се в манастирските комплекси. Преславската керамика се използвала предимно за украса на светските и черковни постройки. Най-често керамичните плочки били изрисувани със стилизирани растителни мотиви или различни геометрични форми. Особено интересни са и откритите плочки, върху които калиграфски са изписани текстове на кирилица. Покрай всичко друго, преславската керамика служила и за изработването на икони, като тази на св. Теодор Стратилат.

Друго доказателство за високото развитие на българската култура през Златния век е Преславското съкровище. То е намерено близо до Преслав и се състои от златни и позлатени предмети. При изработването им била прилагана разнообразна и високоразвита техника, свързана с употребата на разноцветен емайл, изумруди, аметисти, планински кристал и перли. Златната диадема от това съкровище е единствената запазена до днес българска царска корона от Средновековието.

По време на управлението на цар Симеон България достигнала първия от двата си върха на средновековното си съществуване. Границите й се простирали от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо  море. Българските войски нанесли тежки поражения на Византийската империя, а в отделни случаи заплашвали и самото й съществуване. Българският владетел за пръв път в историята на средновековна България осъществил пробив във византийската политическа доктрина и предявил претенции към императорския трон.

Политическият възход на българската държава съвпадал с небивал културен разцвет. През управлението на Симеон блестял с целия си блясък "Златният век" на българската книжовност и просвета, за които царят имал лична заслуга.

Неговото управление преминало под знака на продължителни войни, които поставили на изпитание силите на българската държава. Въпреки това, дейността и управлението му се обуславят и оценяват като "векът на Симеон".