Home История Траки(1)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Траки(1) ПДФ Печат Е-мейл

Кои са траките?

Етнонимът ТРАКИ се появява за първи път в Омировия епос.
Под топонима ТРАКИЯ древните елини (гърците) разбирали, първоначално, тясната ивица по северното егейско крайбрежие – от Халкидическия полуостров до Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров). Впоследствие, през класическия и елинистическия периоди, познанията на гърците за тракийските земи се разширява. Под същия етноним вече се разбира цялата територия, затворена между северното егейско крайбрежие на юг, Черно море на изток, река Дунав на север, и населена предимно с тракийски племена.
Траките са първото познато от писмени сведения население в източната половина на Балканския полуостров и по-специално – в днешните български земи.
Поради оскъдните изворови данни, все още остава спорен въпросът, дали те са местно население или са пришълци от някъде, дошли тук по време на миграционните процеси, започнали през III хилядолетие пр. Р. Хр.
Съществуват три теории за произхода на населението на Балканския полуостров в древността.
Миграционна, според която населението, обитаващо полуострова през II и I хилядолетие пр. Р. Хр., индоевропейско по своя характер, идва от север, на няколко вълни, като отчасти избива, а отчасти покорява завареното местно прединдоевропейско население и се смесва с него.
Автохтонна, според която на Балканите съществува пълен етнически континюитет (етническа приемственост, непрекъснатост), още от времето на неолита (новокаменната епоха) – VII-V хил. пр. Р. Хр.
Смесена, според която местното население от периода, обхващащ неолита, енеолита и бронзовата епоха, претърпява определен процес на индоевропеизация, твърде продължителен във времето, като, към края на I хилядолетие преди Р. Хр., местното балканско население става предимно индоевропейско.
На юг, съседи на траките били елините, които заемали територия малко по-голяма от днешните гръцки земи плюс част от Мала Азия и островите в Егейско и в Бяло море.
На запад, траките граничели с илирийски племена – пеони, дардани и други (западно от местоживелищата на медите; от името на дарданите произхожда името Дарданели), заемащи, през I-во хилядолетие пр. Р. Хр., целия северозападен дял на Балканския полуостров – приблизително, териториите на днешна Албания и на бивша Югославия. Югозападни съседи на траките били македонските племена (древните македонци нямат генетична връзка с днешните македонци), които, по същото време, населявали голяма част от област Македония.
Сродни с траките са даките, които населявали земите северно от река Дунав – дн. Румъния и част от дн. Унгария. Тяхното народностно име дава названието на днешните румънски земи в съчиненията на древноримските и на византийските писатели – Дакия.
От запазените тракийски названия – главно топоними и хидроними (т.е. имена на местности и на водни обекти) – става ясно, че траките принадлежали към европейската етно-лингвистична общност и, в този смисъл, били близки и с дошлите по-късно (в кр. на V и в началото на VI в.) на Балканския полуостров славяни.

Траките не били единен народ. Делели се на множество племена. До нас са достигнали имената на 60 тракийски племена. Ето пълния списък на имената на тракийските племена и на техните поселения:
сигини (заемат крайния северозападен ъгъл на тракийската етническа територия; дават името на римския град Сингидунум – дн. сръбска столица Белград), трери и тилалети (в съседство с трибалите), трибали (живеещи в областта между реките Морава и Искър – в дн. Северозападна България и източна Сърбия), мизи (северно от тях, по десния/южния бряг на р. Дунав; от тяхното име произхожда името на областта Мизия), кробизи и теризи (на изток от мизите), серди (в Софийското поле; от тяхното име произхожда името на град Сердика), койлалети и дии (между реките Стряма и Тунджа, в дн. Средна гора, недалеч от земите на бесите; диите били наричани “махайрофори” - носещи меч, наречен “махайра”), дентелети (по горното течение на р. Струма), меди (по средното течение на р. Тунджа; от тях произхожда Спартак), сатри и дерсеи (по течението на р. Места), кикони (но - в по-ранен период), сапеи, сатри, триали, саи, корпили, синтии, бисалти, одоманти, едони и пиери (южно от медите - по течението на р. Места, по долното течение на р. Струма, в Родопите, по егейското крайбрежие, както и около планината Пангей; бисалтите секат собствени златни монети през VI в. пр. Р. Хр.; А името на остров Самотраки иде от името на саите – старото му име е Саонеос), крестони, мигдони и бруси (между долните течения на реките Струма и Вардар), беси (по горното течение на р. Марица и в Родопите; те контролират общотракийското светилище на бог Дионис в Родопите, с тях е свързано и Панагюрското златно съкровище), травси (в Родопите, на югоизток от бесите), одриси, кени и апсинтии (по средното и по долното течение на р. Марица и по течението на р. Еркене; кените извършвали човешки жертвоприношения), бистони (в Беломорска Тракия, западно от р. Марица), меландити, транипси, мелинофаги /ядящи просо/, тини, скирмиади и асти (в тракийския Босфор - по южното крайбрежие на Черно море, и южно от Стара планина; от името на последните произхожда и името на бирата “Астика”, а скирмиадите били известни като опасни пирати), долонките (в тракийския Херсон), дентелети (ок. Кюстендил), агрианите (по най-горното течение на р. Струма, между земите на дентелетите и медите), уздикензи (в дн. северна България, източно от р. Искър, южно от мизите), селети и нипсеи (по течението на р. Камчия), терзити и обулензи (в дн. Южна Добруджа), гети (северно от тях, по долното течение на р. Дунав и по черноморското крайбрежие на дн. Северна Добруджа; в етно-лингвистично отношение, принадлежат едновременно към тракийската и към дако-мизийската група, т.е представляват своеобразен преходен тип; техен е култът към Залмоксис – местен вариант на общотракийския орфизъм), агатирси (северно от Дунавската делта - до р. Днестър; попадат под културното влияние на скитите и възприемат дори и езика им).
Гръцкият историк Херодот (ок. 484-425 г. пр. Р. Хр.) пише: “Тракийският народ, след индийския, е най-голям от всичи народи. Ако този народ се управляваше от един владетел и беше единен, той би бил по-силен от всички други народи и, на практика, непобедим.”
С това свое свидетелство, Херодот подчертава многочислеността на тракийския етнос (в тогавашните мащаби) и неговата племенна разпокъсаност. През различните периоди на I хилядолетие пр. Р. Хр., етническата картина в Тракия се променяла, в зависимост от водените войни и от миграционните процеси, в рамките на тракийския етнос.
Предполага се, че, в периода между V и I век пр. Р. Хр., на Балканите, траките са наброявали ок. 900 000 д., като преобладаващата част от тях – между 600 000 и 700 000 – са живеели южно от Стара планина. За сравнение, някои изследователи смятат, че българския хан Аспарух е пристигнал в Онгъла начело на “поне 300 000 души” (през VII век).
В преддържавния период, траките били в последния стадий на родовообщинния строй – в т. н. “военна демокрация”.
[С термина “военна демокрация” се нарича периодът на прехода от родовообщинното общество към класовото (робовладелско) общество. Военната демокрация е и форма на власт, в онзи етап на социално развитие, когато се обособява племенната аристокрация, чрез която племенния вожд заграбва властта и преустановява действието на демократичните форми на народното управление Типични форми на военната демокрация са управленията на древните елини от Омировата епоха, на римляните от “царския период, ранния период от развитието на келтите, на германците и на славяните.]
[Ако пък механично разделим броя на траките, живеещи на Балканите на броя на известните нам техни племена, се получават средно, точно по 15 000 траки на племе. Ако пък разделим членовете на племето, условно, на четиричленни семейства (мъж, жена и две деца) – получаваме бройката на мъжете, годни да носят оръжие. 3 750 е цифрата, която се получава. За сравнение, около 3000 души формират една стандарна армия, през късното Средновековие.]
Създаването на тракийската държавност било продиктувано, от една страна, под влияние на силна опасност от външни врагове, а, от друга – от възникването на антагонистични (коренно противоположни) противоречия сред тракийското общество. Постепенно се оформили две противоположни класи [писано през 1983 г.]. Едната класа била тази на аристократите-земевладелци, а другата – тази на селяните-общинници. Робството било слабо развито. Само представителите на висшата аристокрация ползвали робски труд. Робите служели и като разменно средство.
Възникването на елински колонии по бреговете на Черно, на Егейско и на Мраморно море, ускорили развитието на производството и на търговията на траките. А походът на персийския цар Дарий I срещу скитите (512 г. пр. Р. Хр.) катализирал държавнообразувателните процеси в тракийския социум. Социалното разслоение на тракийското общество, стратегическата необходимост и благоприятните политически условия довели до образуването в Източна Тракия на Одриската държава (държавата на племето одриси).
Държавообразуването е бавен и сложен процес. Затова, неговият край настъпил едва в кр. на 80-те и нач. на 70-тр г. на V в. пр. Р. Хр. (около 480 г. пр. Р. Хр.). Столицата на новата балканска държава се казвала Ускудама и се намирала недалеч от Одрин. Основател на Одриското царство бил владетелят Терес I. Неговият втори син - Ситалк (440-424 г. пр. Р. Хр.) – наследил брат си Спарадок и постигнал голямо териториално разширение, икономическа и политическа мощ.
На върха на своето могъщество, Одриското царство владеело земите, разположени на изток от реките Морава и Струма. По това време, то било най-голямата държава на Балканите. Неговите провинции – земите на подвластните му тракийски племена - били управлявани от управители, наречени парадинасти.
Типът на икономическата система на Одриското царство се характеризира с названието “царска икономика”, при която владетелят разполага с държавните земи и богатства, като контролира и организира икономическия живот, често – с принудителни мерки. Основната маса от населението обитава земеделските и скотовъдни общини от дополисен тип. По време на военни действия, то се укрива в малки и големи крепости. Общините притежават отосителна самостоятелност, но върховното правосъдие се раздава лично от владетеля, който постоянно обикаля своите резиденции на това обширно, но с примитивна организация държавно образувание.
Тракийската дума за обикновено селище била дава/дева, за пазарище – пара, за град – вриа/бриа, за кула – дизос/диза. Тези названия намираме като съставна част от имената на много тракийски селища – Пулпудева, Бесапара, Буртодизос, Месемврия...
Някъде към края на V и началото на IV в. пр. Р. Хр., Одриската държава се разцепила на две части, наречени Горна Тракия и Долна Тракия. Техни владетели били Амадок и Севт II, наследени от Хебризелм и Котис I. Последният води сложна държавна политика, лавирайки между атиняни, перси и македонци. Той дори получава атинско гражданство! След неговото убийство (към 359 г. пр. Р. Хр.), вследствие на политическа криза и на децентрализация, територията на Одриското царство била разделена на четири части, начело на които стояли владетелите Керсеблепт, Амадок II, Терес II и Берисад. Това разпокъсване улеснило завоевателните походи на македонците, чиято мощ се засилила, по време на управлението на техния цар Филип II Македонски (359-336 г. пр. Р. Хр.), който успял да покори и трите държави. (Неговото име носят градовете Филипополис и Филипи.) След неговата смърт, траките се разбунтували и разгромили македонските гарнизони, разположени в земите им. Македонската власт в Тракия била утвърдена при управлението на неговия син – великият пълководец Александър III Македонски, който е известен и като Александър Велики. Той дал името Александрия на около 10 града по пътя на своя завоевателен поход на Изток, към “края на света” (който край така и не бил достигнат!).
След смъртта му, която настъпила през 323 г., пр. Р. Хр., траките възстановили Одриската държава, но тя не просъществувала дълго. Земите й попаднали под властта на един от диадохите (наследниците) на Александър III – един от неговите пълководци - Лизимах. Срещу него воювали одриският цар Севт III (неговата столица Севтополис, понстоящем, се намира под водите на язовир “Копринка” – бившият “Г. Димитров”) и гетския цар Дромихет. Лизимах започнал да воюва и с Касандър – друг Александров пълководец, който управлявал Македония. Разприте между приемниците на великия македонски владетел все повече отслабвали техните държави, което спомогнало за това отделни тракйски и илирийски племена да заживеят, както и по-рано, под властта на свои собствени владетели и в непрестанни кървави разпри помежду си. Македонското владичество над част от тракийските племена продължило до смъртта на Лизимах в 297 г. пр. Р. Хр.
Малко по-късно, през 279 г. пр. Р. Хр., в балканските земи, от северозапад, на няколко вълни, нахлули келтите. Една част от келтите, населяващи земите на Средния Дунав, нахлули в Македония и в Северна Елада, достигайки до Делфи, където били рабити. Други групи, предвождани от Леонторий и Лутарий, прекосили цяла Тракия и достигнали до Бизантион (Константинопол). През 277 г. пр. Р. Хр, македонският владетел Антипатър им нанесъл поражение край Лизимахия (столицата на царството на Лизимах). Част от келтите се преселили в Мала Азия, в земите на древна Фригия.
Пристигайки с третата вълна в Източна Тракия, една част от келтите успели да сломят съпротивата на някои тракийски племена (трибали, одриси, беси) и да създадат там своя държава с център Тиле. Нейни владетели били Комонторий и Кавар. Келтската държава запазила своя примитивен военно-племенен характер. Оградена отвсякъде с врагове, тя просъществувала до 211 г. пр. Р. Хр. Келтски топоними са Danubius (Дунав), Singuidunum (Белград), Naisus (Ниш), Remesiana (Бяла паланка), Bononia (Видин), Durostorum (Дръстър/Силистра).
В кр. на III и през II в. пр. Р. Хр., след като било отхвърлено келтското владичество, Одриското царство отново било възстановено, но било разтърсвано от постоянни политически борби. Икономическият упадък на тракийските земи, настъпил към средата на II в. пр. Р. Хр., допринесъл допълнително за всеобщата политическа слабост на тракийските държави. От този период са известни имената на следните тракийски владетели:
Райздос, Котис II, Севт IV, Котис III и Битюс.
Тракийското племе кени също създало своя държава. Нейните земи се намирали около долното течение на р. Марица и в Галиполския полуостров. Известно е името на техния цар Диегилис.
[Тази упоритост на някои от тракийските племена да създадат своя държава и да я възстановяват, след като са я загубили, напомня два известни мита. Първо - мита за птицата феникс, която изгаря в огнените пламъци, но не умира, а се преражда. Второ - мита за Сизиф, който бил наказан, заради греховете си, да бута огромна скала по склона на стръмна планина. Достигайки върха на планината, скалата стремглаво се търкулвала обратно надолу, а умореният Сизиф трябвало да тича след нея, да я догони и да я бута отново нагоре. Според един български теолог, скритото послание на този мит се състои в идеята, че Сизиф не бива да се отчайва от привидно безсмисления труд, който полага. Защото, след много години, ще настъпи моментът, в който скалата постепенно ще се изтърка и ще се превърне в малък камък, който той “ще може да сложи в джоба си”.]
В 63 г. пр. Р. Хр., римляните сложили край на Понтийското царство на даките, а дакийският цар Митридат VI Евпатор се самоубил.
Към средата на I в. пр. Р. Хр., гетският владтетел Буребиста създал голямо царство, което включвало голяма територия от двете страни на р. Дунав, чак до Стара планина. Но и то било нестабилно и нетрайно. Скоро след смъртта му (44 г. пр. Р. Хр.), се разпаднало.
Центробежните вътрешнополитически борби в тракийските държави и разпокъсаността на траките на множество племена улеснили завоюването на тракийските земи от римляните. Първият сблъсък между траки и римляни е регистриран през 188 г. пр. Р. Хр.
След като успяла да превърне Македония в своя провинция (завоювана област) - през 148 г. пр. Р. Хр., Римската империя се загледала в земите на траките. Намесата на римляните в делата на Балканския полуостров била предизвикана от нуждата да се премахне морското разбойничество в Адриатическо море, а постепенното разпространене на властта им в балканските земи било улеснено от съперничествата и враждите, в които, след разпадането на Македонската империя, живеели малките елински, тракийски и илирийски държави. Първа тяхна жертва станало Македонското царство. Богатата Тракия привличала римските търговци и робовладелци със своите земеделски и скотовъдни продукти, както и с възможността за доставяне на роби, След двувековни усилия, римляните съумяли да сломят упоритата тракийска съпротива и, през 45 г. сл. Р. Хр., траките окончателно загубили своята независимост.
Имената на последните тракийски владетели са: Реметалк I, Раскупорис, Реметалк II, Котис IV, и Реметалк III.
В покорените тракийски земи римляните въвели своята военно-административна уредба и своята робовладелска социално-икономичвска система. Прокарани били много нови пътища за осъществяване на връзка между отделните селища и провинции. Социално-икономическото разслоение сред тракийското общество се задълбочило. Тракийското селячество било задължено да изплаща тежки данъци в пари и в натура, да дава войници и роби.
[Свидетелство за мястото на Тракия като един от източниците за робска работна ръка е етническият състав на най-голямото робско въстание в Европа, в Античността, както и етническия състав на негович водач – Спартак.]
Тракийското селячество страдало от гнета и своеволията на римската администрация, и на римската войски, но – и от експлоатацията от страна на богатите робовладелци.
Във военно-административно отношение, тракийските земи били разделени на три големи провинции [чиито имена се използват и днес]: Мизия (дн. Северна България с част от Сърбия), Тракия (земите на юг от Стара планина до Бяло море) и Македония (югозападната част на полуострова).
Първоначално, добрата организация и новите, по-високо развити робовладелски отношения оказали благотворно въздействие върху стопанското развитие на Тракия. Била преодоляна икономическата криза. Значително се увеличил броят на градовете и на крепостите. Градският живот се характеризирал с голяма активност. Този възход продължил около 200 години.
През късноантичния период (IV-VI век), в тракийските земи настъпила остра стопанска и политическа криза. Робският труд рязко поскъпнал и робовладелските латифундии и големите занаятчийски работилници западнали. Едрите земевладелци прибегнали до т. н. система на колон‘ата – те раздробявали големите си стопанства и раздавали земя на освободените от тях роби, срещу задължението последните да им дават част от получения добив. Новите притежатели на земята – кол‘оните - имали по-голяма заинтересованост да се трудят.
[Системата на колон‘ата, както този нов вид отношения се нарича в историографията, отбелязва края на робовладелската обществено-икономическа формация и постепенното й преминаване към феодализма. В Източната Римска империя ролята на колоните е заменена от свободните селяни-общинници. Промяната във Византия настъпва по време на големите аграрни преобразования, протекли през VII-VIII век.]
Настъпил упадък на градовете и на градския живот.
През 395 г., Римската империя била разделена на Западна (със столица Рим) и Източна (със столица Константинопол). За кратко, единичното държавно управление (монархията) било заменено от властта на четирима (тетрархията). Източната римска империя (Византия) показала значително по-голяма жизненост. Докато през 476 г., след превземнето на Рим от “варварите”, Западната Римска империя била окончателно унищожена, Византия продължила своето съществуване чак до 1453 г. Земите на траките били важна съставна част на Византийската империя и имали голямо стопанско и политическо значение за нейната столица Константинопол. За съвременниците на тези събития било ясно, че Западът бил изгубен за Империята.
От средата на III век започнали съществени етничски промени на населението в тракийските земи. Постоянните нападения и грабежи, извършвани от различни племена довели до опустошаване и до обезлюдяване на редица области. Същевременно, някои от тях се заселвали тук и се смесвали с тракийското население. Малка част от траките останала да живее в градовете. Те предпочитали да се изтеглят в труднодостъпни планински места, където се опитвали да съхранят етническия си облик. В навечерието на нашествията и заселването на славяните на Балканския полуостров, траките не живеели като хомогенно население в една голяма област, а били пръснати на различни места. Те продължавали да пазят своя език, своите обичаи, своите религиозни вярвания, своята културна и етническа идентичност.

Религиозните вярвания на траките

Оскъдната информация, с която разполагаме, не предполага пълна реконструкция на тракийските религиозни вярвания. Основен източник са писанията на древногръцките автори, които се стремят да доближат тракийския пантеон до елинския – в смислово и в терминологично отношение. Друг източник са резултатите от археологическите разкопки. Разкритите гробници и култови предмети дават сведения за погребалните обичаи на траките и за тяхната вяра в безсмъртието на душата.
Тракийската религия била политеистична. Докато част от божествата имали общотракийски характер, други са характерни само за определена племенна общност. Някои тракийски божества и елементи от тракийската религиозна система оказват съществено влияние върху елинската митология и елинския духовен кръгозор.
Траките развили култ към силите на Природата. Почитали свещени гори, дървета, извори, потоци. Вярвали в съществуването на нимфи, музи и демони. За тях, змията била символ на хтоничните (подземните) сили. “Свещеното дърво на живота” било разделено на три части: горна – корона на дървото – символ на небето, средна – ствол на дървото – символ на земята, долна – корените на дървото – символ на подземния свят.
Религията е немислима без култови действия. Важни елементи на култа са магическите действия и жертвоприношенията.
Траките правят безкръвни и кръвни жертвоприношения. При безкръвните, се поднасят плодове, пшеница или сготвена храна. При кръвните, жертвените животни, най-често, биват изяждани. В жетрва се принасят овни, агнета, бикове, свине и кучета. До настъпването на елинистическата епоха, в тракийските земи се извършват и човешки жертвоприношения. В отделни случаи, тракийските племена кени, апсинти и гети принасяли в жертва чужденци.
За древните елини, Тракия е земя на магьосници, вещици и лечители. Запазени са сведения за лечение чрез огън и вода. Нестинарските игри (запазени са в района на Странджа) са тракийски по произход и са свързани с култа към Слънцето и с определени магически действия. Тракийските лечители използват различни баяния и заклинания, придружени с магически действия. Такъв лечител е обожественият гетски цар Залмоксис. Музиката (и музикотерапията) се свързват с имената на херосите Орфей и Лин.
Херодот съобщава, че траките почитат боговете Хермес, Арес, Дионис, Асклепий и Артемида.
Тракийското име на Арес е Плейстор – подземно божество на войната, на необузданата войнственост, на кървавите сражения, което изисквало да му се поднасят и човешки жертви. В Елада, Арес бил почитан предимно от спартанците.
Гръцкият бог Дионис е сложен събирателен образ, свързващ тракийски и малоазийски влияния с местните елински религиозно-митологични традиции. Във Фригия почитат местен вариант на Дионис, който се нарича Сабазий (Свободен) – бог на растителността, на плодородието и на лечението.
Изобразяван е като брадат мъж с фригийска шапка (като тази, носена от бог Митра и от френските революционери, в 1789 г.). Неговите атрибути са: еленова кожа, жезъл (тирс), лозова клонка, винена чаша и борова шишарка. У нас са намерени многобройни негови оброчни паметници във вид на ръце с благославящ жест, възприет, по-късно, в християнството.
Култът към Дионис е оргиастичен по характер и изразява съединяване с могъщите сили на природата. Култовите действия се изпълняват от жени – менади и вакханки. В Родопите се намира общотракийското светилище на Дионис – ротондоподобен храм с открит покрив. То принадлежало на тракийските племена сатри и беси. Тук жрица предсказвала бъдещето и давала отговори на различни въпроси, подобно на оракула в Делфи. В това светилище е предсказана съдбата на двама велики мъже – Александър III Македонски и Октавиан Август.
Елините отъждествявали тракийската богиня Бендида с Артемида и с Хеката. Била почитана като богиня на плодородието, на вегетацията, на лова и на Луната. Постепенно, тя се превръща в женски паралел на бога на войната Арес/Плейстор. Изобразявана е редом с Тракийския Херос. През 429 г. пр. Р. Хр., култът към Бендида е въведен официално и в град Атина, чийто почетен гражданин – одриският цар Ситалк – бил съюзник на атиняните, по време на Пелопонеската война. Култът й преминава и в Египет, пренесен там в елинистическата епоха. Някои нейни функции преминават върху египетската богиня Бастет (Бубастис).
Тракийските божества не са структурирани в йерархичен порядък, както елинските. Понякога, функциите им съвпадат или се преплитат.
За тракийски вариант на елинския бог Зевс се смята Сбелсурд – бог на небето, мълниите и дъжда. Много често, образът на Сбелсурд се покрива с този на Тракийския Херос – божество с много сложен произход и функции. Херос е герой от твърде далечен (полу)божествен произход, идеал за човешка сила и храброст, благодетел на народа си, епоним на области, градове и съсловия, почитан като полубог, наравно с Херакъл (Херкулес). Херос е изобразяван като конник, обърнат надясно, с развяна хламида. Негови атрибути са: “Дървото на живота”, змия, куче и диви животни. Изобразяван е по време на лов или на жертвоприношение. Всяка област, всяко племе, всяка свещена местност имат свой Херос.
Друг известен тракийски бог е Дарзалас, изобразяван като брадат конник с рог на изобилието и/или с жертвена паница в ръце. Изобразяван е също и с кошница на главата, пълна с даровете на природата. По време на римското владичество на Балканите, в черноморските градове, в негова чест, били устройвани спортни игри, наречени дарзалии.
Троичното делене на света (чрез “Дървото на живота”) се забелязва и в групирането на боговете в триади – тройки божества, съчетаващи различни функции, израз на съвършеното единство на света, осъществено чрез различията.
Такива триади са:
Зевс – Дионис – Персефона,
Арес – Дионис – Атремида и
Сабазий – Дионис – Ипта.
Един от най-забележителните образи в тракийската митологична система е този на Орфей. Орфическата религиозна доктрина съчетава хтонични (слизане в подземното царство) и соларни елементи.
Култът към Слънцето е важна съставка на тракийската образна система. Предполага се съществуването на бог на Слънцето, изобразяван върху тракийски монети като слънчев диск или интерпретиран от елинската традиция като Аполон или Хермес. Орфей е херос – човек, получил безсмъртие и превърнал се в божество. Той е смятан за най-великия поет, композитор, музикант и певец на Древността. Негова майка и учителка била музата Калиопа. Античното разбиране за музика (поради магическото й въздействие) е по-различно от съвременното такова – то включва, наред със свиренето и пеенето, също така – и медицината, педагогиката, философията, магията, висшата премъдрост и високата духовна култура. Изобразяван е с лира и с кошница, пълна с книжни свитъци.
Орфей е типичният посредник между трите свята – подземното царство на мрака (където е водач на душите на мъртвите), Земята и хората, Небето и боговете. Тракийски аналог на Хермес, неговият образ е продукт на сложен древнобалкански синтез на цар, жрец, гадател, герой и бог; фигура, съчетаваща прехода между трите свята и тяхното единство. Поетичното творчество на Орфей може да се сравни с библейските псалми и със староиндийските религиозни песни.
Като участник в похода на аргонавтите за златното руно, Орфей давал такт на гребците. Песните му заглушавали съблазънта на морските сирени.
Кратка и трагична е любовта на Орфей. В края на сватбения му ден, змия захапала ходилото на неговата невеста – дриадата Евридика. [Дриадите са горски нимфи, нещо като прототип на елфите.]
За да си я върне, опечаленият Орфей слязъл в подземното царство, където никой не можел да устои на печалната му музика и на тъжния текст на песента му. Божествата на подземното царство – Хадес/Аид и Персефона – му позволили да изведе любимата си извън подземния свят. Но... с единствената уговорка, да не се обръща назад, докато не излезе на повърхността на Земята и не бъде обгърнат от слънчевата светлина. Но, вървейки по мрачната пътека, той не издържал и се обърнал назад, за да погледне своята Евридика, преди уречения момент. Естествено, поради своето нетърпение или недоверие, загубил съпругата си завинаги. След като излязъл на светло, в родната Тракия, вече се отнасял с пренебрежение към всеки опит за женско ухажване. Според едната версия на мита, бил убит от развилнели се поклоннички на бог Дионис, а, според втората, бил поразен със светкавица от самия Зевс, защото разкрил на хората част от плановете на боговете за тях.
По-сложен е въпросът за орфическите общества и за орфическите мистерии.
[По примера на орфическите общества е формирано и питагорейското общество.]
Затворени за външни очи, орфическите общества включват само мъже – аристократи, духовно богати, преминали през ред изпитания – спортни игри, единоборства, лов, войни, жертвоприношения, гадаене... В основата си, орфизмът е соларен култ - култ към Слънцето и към висшия световен ред. Според историческите извори, орфическите мистерии се дeлят на тайнства с посвещение, без кръвни жертвоприношения и на дионисиеви по своя характер мистерии, пресъздаващи разкъсването на Орфей от вакханките. В пряка връзка със соларния култ са свързани скалните погребения в ниши на огрени от Слънцето места. Орфизмът имал положително въздействие върху питагорейството и неоплатонизма.
Подобен на орфеевия образ е образът на Залмоксис. Последният е гетски жрец. Живял е няколко години в пещера, след което започва да споделя своите зания, умения и прозрения с хората.
Римските войници донесли на Балканите вярата в бог Митра. Митра(с) е древно индо-персийско божество на светлината – самото Слънце (или негов спътник?). Символ на борбата на Светлината срещу Мрака и Злото, Митра си спечелил прякора Sol Invictus (Непобедимото Слънце). Митраизмът изповядвал безсмъртието на душата, задгробния съд, възкресението на душите. Това учение застъпвало седем степени на посвещение в мистериите (тайнствата). Ето някои от тях: потапяне във вода и пчелен мед, белязване с огън, и - за “десерт” - култово пиршество с хляб, вино и вода. Култът проникнал през Вавилон, Армения и Мала Азия и преминал в Римската империя, пренесен от римските войници, в края на I век сл. Р. Хр. В днешните български земи култът към Митра бил донесен в края на II век от войниците на император Траян. През III век, митраизмът съперничел на християнството, което изповядвало нравственост, близка до неговата. Под негово влияние, християнството възприело за свещен почивен ден не юдейската събота, а неделята – свещения ден на Слънцето. Рожденият ден на Непобедимото Слънце – 25 декември – бил възприет от християните като деня на Рождество Христово.
На остров Самотраки също се извършват мистерии в чест на тайнствените местни божества, носещи названието кабири. И тук съществува триада кабирични божества:
Аксиерос – Аксиокерсос – Аксиокерса.
В пряка връзка с вярата в безсмъртието на човешката душа са и погребалните ритуали на траките. Траките практикуват както трупоизгарянето, така - и трупополагането. Резултатите от археологическите разкопки показват, че в периода VI-V в. пр. Р. Хр., в Тракия преобладава трупополагането. Траките погребвали с радост своите мъртви, защото смятали, че смъртта ги избавя от земните неволи. Те вярвали в задгробния живот и снабдявали своите мъртви с всичко необходимо за отвъдния свят. Най-древни са скалните фурнообразни гробници, групирани по течението на р. Арда в Източните Родопи. От началото на I хил. пр. Р. Хр. датират и долмените – мегалитни съоръжения, образувани от огромни каменни блокове. От VI век пр. Р. Хр. започват да се строят правоъгълни и куполни гробници. Куполната гробница се състои от коридор (дромос), погребална камера с крушовиден купол (толос) и, понякога – допълнителни помещения (камери). Някои от гробниците са украсени отвътре с релефи, фрески, стенописи. Известни са тракийските гробници в с. Свещари, с. Мезек, с. Татул, с. Градище, Казанлък и Старосел.
След IV век пр. Р. Хр., Тракия става част от елинистическия свят, а през I век сл. Р. Хр. влиза в състава на Римската империя. Религиозният синкретизъм (механично смесване), присъщ на двете империи - Македонската и Римската – намира своето място и в тракийските земи. Много местни божества са преосмислени в духа на елинистическата традиция, а местното население възприема божества на различни далечни народи: галски (келтски) и италийски - Силван и Епона, египетски – Серапис и Изида, малоазийски – Атис и Кибела, ирански – Митра и Анахита.
Религиозният синкретизъм и духовния хаос водят до поява на идеята за вяра в едно единствено върховно божество – монотеизъм. Универсални образи на Бог са: Херос, Митра, Иисус Христос, Тангра. От I век сл. Р. Хр. – нататък, в тракийските земи прониква и християнството, което започва да печели все повече привърженици и позицията на монотеистична религия, съдържаща в себе си една осмислена цел и универсална философия. През VI век, по-голямата част от населението на Балканския полуостров вече е християнизирано. По-късно, древните българи ще донесат тук своята монотеистична религия – вярата в бог Тангра (Тиенг Ра, Тенг Ри).
На Балканите настъпва Средновековието.
Но това е една друга история...

Военно дело на траките

Военна организация на траките

В преддържавния период, войската на траките се състояла от народно опълчение, което било свиквано само по време на война.

След възникването на държавната организация, се появили и постоянни военни отряди, изпълняващи охранителни функции в царския двор (лична гвардия на владетеля). Във време на война, тези отряди образували бойно ядро от добре въоръжени и обучени “командоси”. [В античния смисъл на това съвременно понятие.] Постоянна военна сила представлявали гарнизоните на някои крепости, утвърдили се като надеждно укрепени ядра. Продължавало свикването и на народното опълчение.

Според гръцкия историк, тракиец по майчина линия, Тукидид (роден ок. 460-455 г. пр. Р. Хр.), както и според римския историк Диодор, съвременник на Цезар (59-44 пр. Р. Хр.), по време на възхода на Одриската държава, във войната с Македония, през 429 г. пр. Р. Хр., тракийската войска наброявала 150 000 души.

Според Диодор, тракийският цар Севт III разполагал с 20 000 пехотинци и с 8 000 конници, по време на войната с Лизимах, през 323 г. пр. Р. Хр.

Гръцкият географ Страбон (ок. 63-19 г. пр. Р.Хр.) добавя факта, че траките, макар и омаломощени от войните, които водели с римляните, разполагали с внушителна армия (съставена от 200 000 пехотинци и 15 000 конници), готовa да встъпи в бой с всеки противник.
Траките представлявали превъзходен военен контингент - заради своите физически и морални качества, а също така - и заради своите военни добродетели. Мъжете били здрави и силни. Привиквали още от мирно време да понасят несгодите на военновременния живот. Скромният им “спартански” бит играел положителна роля в тази насока. Траките били силно привързани към своята родна земя.

Запазено е едно интересно известие за психологическата закалка на тракийските бойци, твърде сурова, от гледна точка на днешните разбирания. Воинът се качвал на пън, под някое дърво, като премятал през шията си ласо, здраво завързано за някой от по-дебелите клони на дървото. Негов колега ритал рязко пъна под краката му. В този миг, изпълняващият упражнението трябвало да извади меча си от ножницата му и да разсече опъналото се и задушаващо го въже с един светкавичен замах. Ако не успеел, загубвал живота си. С други думи, не можел да повтори грешката си.
Античните автори подчертават легендарното свободолюбие на нашите прадеди. Според “бащата на историята” - Херодот, траките изстрелвали стрели нагоре към небето – срещу гърма и светкавицата, като заплашвали боговете. Това навежда на мисълта, че, при определени случаи, те подчертавали независимостта си от боговете и дори се осмелявали да ги заплашват с оръжие. Траките били свикнали да се подчиняват на своите владетели само при наличие на добро желание. Римският историк Флор (на границата между I и II в.) разказва, че, при първата среща на римските войски с бойците на траките (188 г. пр. Р. Хр.), един от военачалниците на кените отправил към римските бойни редици въпроса: “Кои сте вие?” Отговорено му било така: “Римляни сме. Ние сме господарите на света. Не знаете ли?” Тогава, кените им отвърнали: “Може и да станете господари на света, но – само при условие, че успеете да ни победите!” В това сражение, римляните понесли тежко поражение. [Казано с други думи, траките не се страхували от боговете, та от едни римляни ли да се плашат?]

Според друг известен римски историк – Тацит, когато римляните застрашили свободата на тракийските племена, живеещи на юг от Стара планина (през 26 г. сл. Р. Хр.), тракийски пратеници заявили на завоевателите, че, ако последните са си наумили да им натрапят властта си и да ги направят свои роби, тези техни сметки са направени “без кръчмаря”, защото “Ние разполагаме с много оръжие и с достатъчно мъже и жени, годни да носят оръжие и изпълнени с решителност да бранят земята и свободата си или да умрат!”
Известни са случаи, когато, за да избегнат пленяване и поробване, траките предпочитали да се самоубият или взаимно да се избият с мечовете си (и “да се предадат в плен на Смъртта”).
[В това отношение, те приличат на самураите.]

Многобройните тракийски племена живеели без съзнание за своята етническа общност [съвсем невъзможно е да се говори за някакъв “тракийски национализъм”] и ревниво пазели своята независимост от всеки опит за създаване на държавно обединение. Особено силно тази черта била развита у племената, обитаващи планините.

Траките се отличавали и с необикновена храброст в сраженията, за което допринасяли и религиозните им вярвания, свързани с безмъртието на човешката душа. Това качество било развито у тях до такава степен, че в представата на елинските и на римските автори те изглеждали “сурови и свирепи”, “диви и страшни”, “необуздано храбри” и “корави”... В действителност, по душа, тракът бил трудолюбив и добродушен.

Поради високите си бойни качества, траките били желани войници в армиите на най-големите пълководци в Древността.

Техният брой в армията на Александър III Македонски, която наброявала 30 000 д., достигнал, в пехотата (заедно с илирите) 7 000 души, а в конницата служели 900 д. По-късно, на Александър били изпратени като подкрепление от Тракия още 5 000 пехотинци и 4 600 конници.
Римските пълководци също ценели високо траките като бойци. След завладяването на Тракия от Рим, тя станала един от главните източници на жива бойна сила. Първоначално, траките служели в различни спомагателни части.[Инженерни войски, охрана на обоза, разузнавачи, метеоролози или други...?!]

От началото на II век, траките започнали да попълват легионите, а в края на същия век, император Септимий Север комплектовал от тях дори кохорти на преторианската си гвардия.
“Едва ли има друга провинция на Римската империя, която да е дала толкова много човешки материал във всички отрасли на дейността във военните формации, най-вече – в конницата и във военния флот, както тази страна, родина на войници!”, пише историкът Теодор Момзен.
През 235 г., тракиецът Максимин, чрез своите забележителни пълководчески качества и чрез своята опитност в областта на военното дело, се издигнал до върха на римската власт и поставил началото на епохата на “войнишките императори”. Човек с изключителна физическа сила, преминал през всички степени на военните чинове [от редник до генерал], Максимин Тракиецът бил любимец на войниците (235-238).

След разделянето на Римската империя в 395 г., траките служели в армията на Източната Римска империя - Византия. Някои от тях успяли да седнат на императорския трон - Маркиан (451-457), Юстин I (518-527), Тиберий (578-582). Други достигнали високи командни постове – Виталиан, Коментиол, Йоан Мистикон, Велизарий...

Въоръжението на траките се изменяло, в съответствие с развитието на производителните сили. Разграничават се два главни периода в развитието на тракийското въоръжение – бронзов и железен.
Въоръжението на траките през бронзовата епоха, която изпълва II хилядолетие и началото на I хилядолетие пр. Р. Хр., стигнало до голямо (за времето си) съвършенство.
Като нападателни оръжия били използвани: късо метателно копие, дълго копие, меч, лък и прашка.
Защитното въоръжение се състояло от: шлем, щит, ризница или броня, наколенници, набедреници и налакътници.

Като колективно въоръжение били употребявани бойни колесници, обслужвани от двама души – кочияш и стрелец, въоръжени и с метателни копия (вероятно, колесниците служели като подвижни платформи за стрелците?). Според Омир, киконите ползвали такива.
Траките били изкусни майстори в изработването на оръжие и обръщали голямо внимание на неговата украса. Разбира се, богато въоръжение притежавали само представителите на тракийската аристокрация, а обикновените войници сами изработвали оръжието си, което било по-примитивно.
В “Илиада”, Омир описва въоръжението на тракийския цар Рез така: “Аз видях неговите коне – най-едри, по-бели от снега, бързобеги като вятъра. Колесницата му е украсена със злато и сребро. Той носи оръжия златни, огромни, дивни за гледане – не прилича на смъртни мъже да ги носят, а - на безсмъртни богове.”

В земите на траките, обработката на желязото започнала към VIII в. пр. Р. Хр. Постепенно, а не – отведнъж, новият материал започнал да измества бронза от въоръжението.
Копията получили железни накрайници, а много по-късно, били снабдени с такива накрайници и стрелите. Според Овидий, някои племена намазвали върховете на стрелите си със змийска отрова.
Железният меч продължително време запазил размерите и формата на бронзовия. Едва през втората половина на I хилядолетие започнала изработката на дълъг меч с тясно острие, наречен “ромфея”. По време на поход, той бил носен на рамо, защото бил тежък. Появили се късият меч с дръжка, завършваща с “рога”, наречен “акинак(е)” и извития меч, наречен “махайра”.
Използвани били три вида шлемове: тракийски с “фригийска” форма, и гръцки – “халкидски” и “атически” тип. И трите типа шлемове можели да имат набузници. Шлемовете били украсявани с конски опашки и с други декоративни атрибути.

В тракийската войска най-употребяван бил лекият щит с елипсовидна или с кръгла форма, изрязан в горната си част. Изработван бил от дебела животинска кожа, опъната върху рамка, понякога – с пришити метални плочици. Използвани били и метални щитове. Археологическите разкопки разкриват наличие и на щитове с “беотийска” форма.
Знатните носели ризници и люспести брони, при които металическите плочки били пришивани върху кожена поставка. Носели и цели железни брони, състоящи се от предница и гръб с подвижни защитни плочи върху коремната облат. При броня с извита подшийна част се използвал нагръдник с форма на полумесец. Имало и наколенници. Употребата на бойни колесници вече била силно ограничена.

Облеклото на траките било леко и удобно и не ги затруднявало по време на поход или в бой. Херодот и Ксенофонт дават сведения за тракийското зимно облекло: “На главите си носят шапки от лисича кожа, облечени са с хитони и с ямурлуци, носят ботуши от еленска кожа. Дрехите покриват не само тялото, но и бедрата им, когато се качват на конете. Носят и дълъг плащ, достигащ до глезените им.”

На конската амуниция също било обръщано специално внимание. Били изработвани седла, юзди и стремена.

През желязната епоха продължавала традицията да се цени високо украсата на въоръжението и на конската амуниция. Защото декоративните елементи имали естетическо и психологичско предназначение и издигали престижа на боеца в очите на приятели и на врагове.
Практикувало се – главно върху щита – изобразяването на магически знаци за предпазване от зло или на страшни фигури, целящи да разколебаят бойния дух на врага.
Тракийската войска се състояла от пехота и конница. Основният род войска била пехотата. Конница могли да създадат само племената, населяващи равнинни райони, например – гетите, киконите (тези имали и бойни колесници) и други.

Прави впечатление, че 1/3 от 150 000-та армия на цар Ситалк по време на войната му срещу Македония се състояла от конници, докато в армията на Александър III Македонски, който отреждал на конницата решаваща роля в сражението, това съотношение, при потеглянето му за Азия, било 5:1, в полза на пехотата. Изводът може да бъде само един – конницата е имала широко развитие във войската на траките.
Първоначално, траките разполагали само с леко въоръжена пехота – пелтасти и с леко въоръжена конница.

Пелтастите били въоръжени с няколко къси копия, меч и малък щит. Понякога, използвали лък и прашка.

Леките конници били въоръжени с метателни оръжия, а за защита използвали малък щит.
В бойните сцени, изографисани в Казанлъшката гробница, пехотинците са въоръжени с копия и махайри и са защитени със шлемове и с елипсовидни щитове, а конниците носят копия и фригийски шлемове.

Когато ролята на тракийската аристокрация се разрастнала, се появили отряди от тейко въоръжени пехотинци и конници, използващи пълно защитно въоръжение, но те били малочислени и не могли да се сравняват с гръцките хоплити или с македонските хетайри, които ги превъзхождали по въоръжение и по бойна подготовка.

В преддържавния период има случаи на употреба на бойни колесници. Това дава основание колесниците да бъдат обособени в отделен род войска. Но те били бойни средства, принадлежащи предимно на тракийските благородници.
На базата на наличните оскъдни данни, може да се направи извода, че траките, първоначално, се явявали във войската по родове, водени от старейшините си, а по-късно – по териториални общини, като не се нарушавал напълно родовият принцип. От няколко рода или от няколко общини били формирани отряди с различна численост. Липсват данни за бойни формации с определена организация и с определен числен състав.
Върховното командване принадлежало на племенния вожд, а след изграждането на държавната организация, то преминало в ръцете на царя. Властта на племенния вожд била ограничена от съвета на старейшините, а в някои случаи – и от събранието на мъжете, годни да носят оръжие.
При вземането на съдбоносни решения, владетелят бил подпомаган и от своите лични съветници, и от съвета на старейшините, и от съвета на въоръжените мъже. Това не нарушавало принципа на единоначалието, защото царят взимал крайното решение сам.
При съюзяването на няколко племена, се избирал общ военен предводител – “цар на царете”.
Начело на отделните отряди заставали представители на тракийската аристокрация.
Данни за специална бойна подготовка липсват, но трябва да се има предвид, че тракът бил отличен ловец, а това му създавало умения за боравене с различни оръжия, както и – полезни навици като съобразителност, ловкост, издръжливост, търпение и други. До наши дни са запазени множество релефи, изобразяващи ловни сцени. Тракът е представен на кон, придружен от куче, и насочващ копието си към глиган или към друг дивеч.
До нас са достигнали сведения за бойни танци, които са възпроизвеждали батални сцени и за бойни песни, с които били въодушевявани бойците. Ксенофонт ни е оставил едно интересно сведение за един подобен тракийски танц: “Траките се изправят и започват да играят танц, заедно с въоръжението си, под звука на флейта, подскачайки леко и размахвайки своите мечове и щитове. По някое време, те се удряли един друг, та зрителите, стоящи отстрани, мислели, че танцуващите взаимно ще се избият, докато в действителност, последните само падали някак си твърде изкусно.”
Траките, които издигали в култ “войника-герой” (Херос), били добри ездачи. За това допринасяли и породистите коне, отглеждани с голямо старание. Изобразяваният на релефите кон има тънки крака, закръглен круп (?) и широка в основата си шия, обемист гръден кош и малка глава със заострена муцуна и широки ноздри. Пак от релефите, могат да се преценят по стойката на ездача отличните ездови качества на траките.
Накрая, трябва да се подчертае, че войните били често явление в живота на тракийските племена, следователно, процесът на натрупване на боен опит от траките бил твърде интензивен, а се предавал и от поколение на поколение.
Снабдяването на войската, след започването на военните действия се извършвало от с местни средства. Грабежът по време на война – не само на материални средства, но и на жива сила бил добре познато явление. Войната била едно доходоносно занятие (за справка – викингите). И макар най-големия дял от плячката да оставал в ръцете на владетеля и на тракийската аристокрация, обикновените войници също не си тръгвали с празни ръце.

 

WWW.POCHIVKA.ORG