Home История Цар Борис Трети

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Цар Борис Трети ПДФ Печат Е-мейл

Личен режим на цар Борис Трети (1934-1944)

1. Предпоставки   за възкачване на престола на цар Борис Трети

Цар Борис Трети се качва на българския престола след абдикацията на цар Фердинанд. След подписването на Солунското примирие,  България се задъл-жава незабавно да опразни завзетите от нейната армия земи, които до началото на  войната влизат в пределите на Гърция и на Сърбия; да демобилизира своята армия с изключение на три пехотни дивизии и четири полка кавалерия; да събере и постави под контрола на съглашенски офицери оръжието на демобилизираните части; войските на запад от р. Вардар да останат в плен на Съглашението и германските и австро-унгарските войски да напуснат България в срок от 4 седмици.

Абдикацията на Фердинанд е след т нар. Владайско / Войнишко/ въстание.   Владайското въстание е бунт на дезорганизирани и дезертирали части от българската армия, отстъпващи към София след поражението при Добро поле през септември 1918 г. На 14 септември Антантата започва настъпление на Южния фронт. На 18 септември след кръвопролитни боеве фронтът е пробит и в българската отбрана зейва пролука от стотина километра. Претърпелите поражение войски при Добро поле отстъпват към старите предели на България. Недоволството на войниците е голямо. На 24-25 септември,  част от тях образуват първите бунтовнически отряди. Сред тях се заражда идеята за поход към София с цел да се свали правителството и да се накажат виновниците за войната. На 24 септември един въстанически отряд достига Кюстендил и арестува офицерите от установената в града главна квартира на Действащата армия. На път за Радомир се събират около 4000-5000 въстаници. В София цар Фердинанд и правителството търсят изход от създаденото положение.

На 25 септември водачите на Българския земеделски народен съюз Райко Даскалов и Александър Стамболийски са освободени от затвора. На следващия ден, заедно с военния министър генерал Сава Савов и социалиста Никола Сакаров, те заминават за Радомир, за да се опитат да разрешат конфликта с мирни средства. Идеята е да се използва тяхната популярност сред войниците, за да се спре отстъплението и да се стабилизира фронтът. Райко Даскалов обаче решава да оглави тяхното въстание. След известно колебания променя своята линия на поведение и Александър Стамболийски. На 27 септември пред ликуващите войници е обявено, че монархията е свалена и България става република (т.нар. Радомирска република). За неин председател въстаниците провъзгласяват Александър Стамболийски, а за главнокомандващ - Райко Даскалов. Въстаническото ръководство бързо и трескаво подготвя настъплението срещу София. Неговите основни сили се придвижват по шосето от Радомир през Перник за село Владая.

По същото време правителството организира своите сили за съпротива. Към 25 октомври то разполага в София с 11 пехотни роти с 12 картечници, 2 батареи с общо 6 оръдия и един и половина конни ескадрона, повечето от тях юнкери от Военното училище. През следващите дни пристигат подкрепления, сред които и една германска батарея и четири германски роти. Частите са разположени между склоновете на Витоша при Княжево и района на Захарна фабрика. На 26 октомври генерал Савов обещава да предостави на отстъпващите части влакове, които да ги извозят до вътрешността на страната. На следващия ден няколко влака, както и отделни придвижващи се пеш групи са обезоръжени край София и освободени, но на 28 септември събитията придобиват драматичен характер. По железопътната линия при Захарна фабрика пристига влак с отстъпващи войници. Офицерите, командващи разположените там юнкери, правят опит да започнат преговори, но междувременно от влака откриват огън. Малко след началото на започналата престрелка влакът е подложен на обстрел и от разположените по склоновете на Витоша и в Лагера артилерийски батареи. Това довежда до голям брой убити и ранени, след което войниците от влака се предават. Следващите пристигнали влакове са обезоръжени без инциденти. Въстанието е потушено.

След Войнишкото въстание оставането на цар Фердинанд на българския престол става невъзможно. Срещу него се обявяват и победителите от Съглашението. На същото мнение са и лидерите на основните политически партии. При тези условия на 3 октомври 1918 г.,  с манифест цар Фердинанд обявява своята абдикация. На престола той оставя първородния си син Борис.

2. Управление по време на двете световни войни

Между двете световни войни,  цар Борис III има нерадостната участ при едно обременяващо политическо наследство. ,,Българи! С Манифест от днешна дата Моят възлюблен баща оповести отказването си от Престола в Моя полза и с това велико самопожертване пред върховните интереси на нацията даде пример на неизменна обич към България. Обявявам на българския народ, че от днес Аз встъпвам на престола на българските царе под името цар Борис III “- така новият владетел оповестява на 3 окт. 1918г. своето обличане в монархическата власт.

Няма обаче оръдейни салюти за сина, който застава начело на една разсипана  след три последователни войни държава.

Младият монарх няма образование от висок ранг. Ала дори и най-ожесточените му противници не отричат неговия ум, природна интелигентност и ерудиция. Тези качества се признават и от другите европейски монарси, ценят ги и много държавници. Широко известни са увлеченията и познанията на царя в областта на железопътното дело. Запазени са и много негови снимки като железопътен машинист. От баща си той наследява увлеченията си по зоология и орнитология.
Още се спори за ролята на монарха в преврата от 9 юни 1923г., когато правителството на БЗНС е отстранено насилствено от власт. Този спор  не се влияе от идеологическия сблъсък на термините ,,военнофашистки” или ,,военен”, с които се характеризира противоконституционният акт.

Цар Борис вижда деградацията на политическите партии и техните водачи, потиснат е от обществената нестабилност, непрекъснато пораждаща се при кръвопролитните сблъсъци между отделните крила на ВМРО. Така амбицията на монарха да управлява в мир, ред и спокойствие постепенно се трансформира в решението за еднопартиен режим на управление.

Както след абдикацията на Фердинанд, така и в средата на 30-те години времето изисква прегрупиране на политическите сили, налага тяхното единство. Цар Борис III  ясно съзнава тази потребност. Първия път това  е необходимо, за да се изживеят по-бързо последиците от двете национални катастрофи, да се потърсят нови пътища за постигане на стабилизираща държавата програма.

В средата на 30-те години,  политическата консолидация около цар Борис  като върховен ръководител на една авторитарна държава е потребна поради опасността от политически хаос. И  цар Борис  трасира пътя за излизане от този хаос с планомерното изграждане на политическата и идеологическата система на една авторитарна система. Основната му задача в споменатото преустройство е да съхрани династията чрез авторитарната държава, въпреки че понякога изразява  колеблива увереност в смисъла на жертвите, които дава за постигането на тази цел.

Видимият вече през 1943г. обрат във войната тласка царя и другите ръководители на българската външна политика към по-предпазливо поведение спрямо Германия, към търсене на неофициални контакти с Лондон и Вашингтон. Намерението за завой на българската външна политика обаче е доста плахо и се проваля пред страха от реакцията на Берлин. Основната грижа на Борис при посещенията му в Германия е как да избегне допълнителните ангажименти. Кръгът около Хитлер започва да говори за двойна игра на българския монарх. Нацисткият министър на пропагандата Гъобелс пише за него в своя дневник: ,,Той е хитър и ловък тип, който очевидно впечатлен от тежките отбранителни боеве, които се водят на Източния фронт, търси някаква задна вратичка, през която да се измъкне.

За прозорливите политици още от самото начало е ясно, че Версайската система носи в утробата си зародиша на нови войни. Към края на тридесетте години Европа и светът са отново разделени. От едната страна са пазителите на статуквото. Между тях най-влиятелни са Великобритания и Франция. Заедно с тях стоят и САЩ. На срещуположната страна се оформя силен блок от държави, в които фашистката идеология се трансформира в държавна политика (Германия, Италия, Япония и т. н.) Те искат да разрушат статуквото, борят се за „жизнено пространство". Успоредно с посочените две групировки своя самостоятелна политика води СССР. Неговото правителство оказва морална и материална подкрепа на комунистическите партии, които по легални или конспиративни пътища се опитват да завземат властта. Посочените могъщи сили влияят сериозно върху цялостното развитие на България. Те въздействат при формирането и провеждането на българската вътрешна и външна политика.

За България изборът на съюзници има решаващо значение. От него зависи дали страната отново ще преживее национална катастрофа или най-после ще постигне своето така дълго очаквано национално единение. След дълги колебания изборът е направен. За решението на Борис III и на неговото правителство определена роля играе и създадената в Европа нова ситуация.   Хитлеристка Германия разгромява Франция и постепенно налага своята хегемония на континента. България отказва да приеме и подпише предложения от СССР пакт за приятелство и взаимопомощ. На 1 март 1941 г. правителството на Б. Филов присъединява страната към Тристранния пакт и я въвлича в светов-ната война като съюзник на фашистките държави.

Като успех на българската политика, макар и временен и частичен, може да се приеме съхраняването на дипломатическите отношения със Съветския съюз (до 5.1Х.1944 г.). Важно значение за бъдещето на страната има и това обстоятелство, че България не изпраща войски на Източния фронт. Това й дава шансове да получи закрилата на съветското правителство в бъдещите мирни пре-говори и да запази довоенните граници на българската държава.

България посреща Втората световна война с правителство, доминирано от цар Борис III. Властта на монарха постепенно и все повече добива очертанията на личен режим. Новата ориентация на българската политика налага подмяната на Г. Кьосеиванов. На 15 февруари 1940 г. царят назначава нов кабинет начело с Богдан Филов.

Още през 1940 г. правителството на Богдан Филов  започва да провежда антидемократична политика. То прибягва към изключителни законодателни мерки. През април  1940 г, Народното събрание гласува Закон за гражданската мобилизация, чрез който страната се приспособява към тежките условия на войната. С този закон силно се ограничават гражданските права и свободи.  През ноември 1940 г. правителството въвежда купонна система. В условията на война тази крайна мярка едва ли може да бъде избегната. Чрез нея се ограничава вътрешната консумация и се осигуряват по-големи количества храна за износ, предимно за Германия.

На 24 декември 1940 г., още преди България да подпише Тристранния пакт, Народното събрание гласува Закон за защита на нацията. Този антисемитски документ поставя всъщност българските евреи вън от законите на страната. Те обаче не са изпратени в „лагерите на смъртта" и са спасени от физическо изтребление.

В  България диктатура се установява след няколко неуспешни опита. Първият опит за  диктатура  е на земеделците на Александър Стамболийски в периода 1919-1923 г. Той обаче е свален с 9-то юнският преврат, възстановил демокрацията през 1923 г. След това обаче, по поръчение на Москва комунистите опитват с метеж да заграбят властта и да установят болшевишка диктатура през септември 1923 г.

От 1926 г. демокрацията е възстановена, но партийно- политическият модел се разпада прогресивно и довежда до всеобщо политическо разложение през 1934 г., когато вече е ясно, че Европа върви към война. 3атова офицерите отново извършват преврат - този  на Кимон Георгиев.  Превратът е успешен, защото българската демокрация и парламентарна система страда от редица пороци и не може да сравнява с западноевропейските. Ликвидирано е общинското самоуправление, кметовете се назначават. Ограничени са правата и свободите на гражданите, спрени са вестници, забранени събранията и изобщо политическите прояви. Неуспешни остават обаче опитите  за създаване на казионни младежки и  профсъюзни организации. Основна опора на режима остава армията. Тъй като не се изгражда тоталитарна система, това е авторитаризъм, а не фашизъм, както някои сега го квалифицират.

Във външната политика има завой, установяват се дипломатически отношения със СССР, има опити за сближение с Югославия и Франция. Това уврежда на националните   интереси в Македония. В крайна сметка обаче, поради липса на ясна концепция за промените и поради вътрешните им  борби превратаджиите губят почва. Това използва и Царят и с помощта на умерените и монархическите крила във “Военния съюз” отстранява Кимон Георгиев и републиканците от властта.

С уволнението на Кьосеиванов и поставянето на Богдан Филов за министър-председател, Царят поставя под свой контрол и външната политика. Режимът на царя  не е тоталитарен, а авторитарен. Армията, полицията, бюрокрацията, но преди всичко монархическата традиция, са основна опора на властта. Няма управляваща партия. Няма и други партии, макар, че например НСД и БКП  водят полулегален живот. Съдебната власт е независима. Запазва се частната собственост. Това, че са ограничени гражданските свободи е белег на всеки авторитаризъм.

Но историците не могат да заобиколят темата за блестящата дипломация на Цар Борис ІІІ във времето на Втората световна война. Притиснат от една страна от Италия и Германия, от друга от Сталинските имперски амбиции, от трета от английската политика, Царят е  принуден да лавира, за да остане настрана от пожара на военния катаклизъм.

Заключение

Независимо от това, че режимът на Цар Борис Трети   е определян като авторитарен, то самото управление на царя има несъмнени позитивни черти за развитието на страната.

Така например,  царят   успява  дипломатично да отклони претенциите на Германия за присъединяване на страната към Пакта. Междувременно под негово ръководство бе  разработена и първата в новата история на България стратегия за национално обединение по мирен път само с дипломатически средства.  Тя предвижда най-напред присъединяване на Южна Добруджа, след това Беломорието и накрая Македония. Замисълът е  отлично изпълнен. През 1940 г. с Крайовската спогодба Румъния връща  Южна Добруджа, в която по данни от 1938 г. живеят  162 688 българи (38.80% от населението).

След това се извършва  размяна на населението, по силата на което от Северна в Южна Добруджа се изселват  66 000 българи, а от Южна Добруджа в Румъния се изселват  93 000 румънци, с което добруджанския въпрос се решава  по-добър за България начин.

През април 1941 г, България получава и  Беломорска Тракия и част от Вардарска Македония. Всичко това става  безкръвно, само с дипломатически преговори. Така Цар Борис ІІІ заслужено получава  народното признание на Цар Обединител.

Друга негова несъмнена заслуга е спасяването на 50 000  от българските евреи - безпрецедентен акт в историята.  В крайна сметка България оцеля и излезе с уголемена територия от Втората световна война.

През лятото на 1943 г. България е обхваната от политическа криза. Основните причини за нея се коренят в погрешната външно- политическа ориентация на страната. Кризата се изостря след смъртта на Борис III на 28 август - от политическата сцена изчезва един опитен и ловък управник. На българския престол се възцарява малолетният му син Симеон II. За регенти са определени принц Кирил, Б. Филов и ген. Никола Михов. Техният избор става, в нарушение на Конституцията, не от Велико, а от Обикновено народно събрание. Новото правителство, съставено след избора на регентите, се оглавява от Добри Божилов и се състои от хора, които са за приятелски отношения с нацистка Германия. През януари 1944 г.,  в България започва създаването на специална военно- полицейска организация - жандармерия, чието предназначение е да преследва и унищожава партизаните, да предотвратява и потушава бунтове, забранени манифестации и т. н. Жандармерията се прочува с големите си жестокости. Без съд и присъда са унищожавани партизани, ятаци, цели семейства, опожаряват се домове.. Властите предприемат масови арести и интернирания. На места са създадени концентрационни лагери, където се изпращат опасни за правителството политически и обществени дейци. С преврата от 09 септември 1944 г, тази практика разбира се, е преустановена и България навлиза в нов етап на социално-  политическо и икономическо развитие.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG